Босна: богомили и дервиши (1): Дрвенград, Вишеград и Сараево

Днес Роси започва един разказ за любимата на редакцията (т.е. мен :) Босна и Херцеговина. Както винаги – с много подробности и дълбочина. Приятно четене:

Босна: богомили и дервиши

част първа:

Дрвенград, Вишеград и Сараево

Тръгнахме за Босна и Херцеговина в петък. Решението взехме в сряда. Пак в сряда дойде на гости приятелката ми А. Намерих пролука в задъхания ни женско-клюкарски разговор да вметна, че набързо сме изпланирали да осъществим отдавнашна мечта – Босна и... „Босна ли?”, попита ме А. с широко отворени очи. „Босна, защо?”. „Ами там живеят стари другари, канят ме от много време, става ли да ме хвърлите до Сараево?”. „Става!” Тръгнахме към 5 часа сутринта, заредихме гориво и навлязохме в ноемврийската мъгла. Към обяд спряхме за кратка пауза над Ужице, пейзажът беше прекрасен – къщи с островърхи покриви, разположени по склоновете, зеленина и есенни цветове. Преди Мокра гора спряхме да попитаме дали сме на прав път за Дрвенград – селото, проектирано и изпълнено от Емир Костурица. Отговориха ни, че ДА, на прав път сме и щом ни интересуват ТАКИВА неща, можели сме да спрем и на железничката станица „Шарган Витаси”, където е част от транспортния парк и декор за филмите на Костурица (“Животът е чудо”). Селцата, които подминавахме в околността отговаряха на идеалната ми представа за село – спретнато, разположено стъпаловидно на огрян от слънце хълм или възвишение, трева и реещи се дребни остатъци от прибраното отдавна сено. Като картинка. Не стояхме дълго на тази странна гара, част от проекти за поддържане и възстановяване красотите на Шарган. Идеята тук е била трудната линия Мокра гора – Шарган да придобие вида, който е имала през 1924 г. [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Железопътната спирка Шарган Витаси "][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Железопътната спирка Шарган Витаси"][/caption] Скоро се озовахме в центъра на Мокра гора, естествено пропуснали отклонението за Дрвенград, означено като “хотел Мечавник” (“Mecavnik”). [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Мокра гора"][/caption]

Дрвенград ми се видя не толкова бутафорен, колкото леко призрачен.

Вероятно поради сезона. Това настроение се разсейваше единствено в моментите, в които погледът ми се преместваше към истинското село в ниското. Само около ресторанта миришеше на истинска храна и имаше известна суматоха. [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Дрвен град"][/caption] Дрвенград [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Като ще е бутафория, да е! "][/caption] Като ще е бутафория, да е!

[caption id="" align="aligncenter" width="635" caption="Трабантът “Пулман” в Дрвенград"][/caption] По време на кратката разходка в селото успях да си припомня всички купони, на които се слушаше до изнемога музиката от филмите на Костурица. Само в скоби ще вметна, че по време на дългото ми пребиваване в Ница през 1993 г., моите колеги ми подариха часовник, чиято сутрешна аларма беше „инструктирана” да ме събужда с мелодията от „Аризонска мечта”, сещате се, нали... Та тази мелодия и до ден днешен символизира за мен събитията от онези години. Всъщност тези мои спомени от 1993 г. щяха да се завръщат доста често в предстоящите няколко дни в Босна. Напуснахме Дрвенград и скоро се озовахме на граничния пункт, където платихме еко такса за опушването на Тара планина, а после бързо и неусетно преминахме „от другата страна”.

Първата ни спирка в Босна и Херцеговин беше Вишеград.

Най-забележителното нещо на този град е

мостът над реката Дрина, дело на известния Мимар Синан.

[caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Вишеград, мостът над р. Дрина"][/caption] Вишеград, мостът над р. Дрина [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Вишеград, мостът над р. Дрина"][/caption] [caption id="" align="alignnone" width="624" caption="Вишеград, река Дрина"][/caption] Оттук нататък

Босна щеше да ни очарова с реките и планините си ежеминутно

Пътувахме успоредно на Дрина, преминахме множество тунели и ждрела, красота, красота, красота и пристигнахме в Сараeво след мръкване. Някак си бях пропуснала да се запозная с австрийското присъствие в Босна след „напускането” на османските турци. По този повод се почувствах приятно изненадана, ръчкайки колата успоредно на внушителни „европейски” сгради -  след, до и пред трамвая. Скоро щяхме да научим, че трамвайните линии обслужвали местата на новите заселници на Сараево (нови – след войната, дошли от селата), а тролейните линии обслужвали старите сараевчани. Нашата мила приятелка нареди нещата така, че цялата ни скромна компания да бъде сърдечно приета от нейните другари в

Сараево

И то какви другари! Разтоварихме малкото багаж, аперитиви, глезотии. После се зададе въпросът за избор на заведение за вечеря. По някакви причини „Инат куча” отпадна като вариант, влязохме в стария град (Башчаршията) и се озовахме на втория етаж на прекрасен, уютен ресторант. Обслужването беше чудесно, вечерта – спокойна. Впрочем, всички хора, до които се докоснахме по един или друг повод, бяха спокойни и сърдечни. Яваш-яваш! В скоби: държавните служители работят до 15 часа! А за най-работни минават санджаклиите, дошли от помашките райони на Черна гора, които държат цъфтящия бизнес с цветя примерно. [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Сараево, време за вечеря"][/caption] Излизайки от заведението, стъпихме на моста, на който е убит Франц Фердинанд – убийството, отключило страстите за започване на Първата световна война. Наближаваше полунощ, когато положихме морни тела в удобното легло. Следващата сутрин беше блестящо обещаваща откъм метеорологична гледна точка. Хайде да си вземем нещо от колата и да... Опаааа!

„Роси, защо си оставила вратата на колата отворена?”,

ме пита Емо. „Аз ли? Нали ти снощи отиде да си вземеш...”. С две думи колата беше разбита през нощта – фино, без катастрофални изцепки. Нищо не липсваше, защото нямаше какво да се краде от старото „Клио”. Обясниха ни, че това, за съжаление, се случвало. (То и у нас се случва!). Дребни наркомани, ромите, които живеят наблизо в построени по проект хубави къщи. (Същия ден в местния вестник се появи новина за кражбите от този род в квартала „Циглана”, ето):

Нищо, давай да се разхождаме, майната й на колата, лепнахме й един скоч на ключалката, за да не изтървем патрона в движение. Тръгнахме с колата на домакините. Минахме през квартала на ромите, после за първи път видях едно от многото сараевски гробища, тунелите, ярко осветените от слънцето дупки от куршуми по множество сгради. За да получим пълна представа за географското положение на Сараево, се качихме до атрактивното заведение „Парк Принчева” в квартала „Бистрик”. [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Парк Принчева, квартал Бистрик"][/caption] Сараево се виждаше като на длан – изгорялата от бомбите библиотека (сега почти възстановена, изгорели над 3000 ценни книги); красиво боядисаната австрийска бирена фабрика, произвеждаща „Сарайско пиво”, джамиите, синагогата, православния и католическия храм, многото бели и НОВИ гробища, реката Миляцка, част от стария град... [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево, гробища насред града"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево, акцент върху библиотеката"][/caption]

Домакинята ни разказва за Сараево: в града няма дървета, защото са ги изсекли през войната за огрев,

но се залесява усърдно всеки ден; минните полета “Работи се, но е трудно да се локализират, нужни са 500 години, за да се обезвредят от само себе си...”; обраслите околности на града – пак поради мините; нарушеното еко- и биоравновесие – бум на змии в пущинаците - 50 вида - от тях два вида отровни, а само за единия отровен вид имало противоотрова...; хората тук, които са прекрасни, но всеки живее със „своите” и не се вижда онази перспективна точка, в която (в мир) паралелните черти могат да се пресекат – босанци, хървати, сърби... Ще избегна да коментирам чувствата си по повод на видяното и чутото. Пак си спомням за 1993 г. в Ница, когато се случваше да превеждам на емигранти заради тази война. Повечето от тях казваха, че в родината им ги смятат за мъртви. В сравнително омърлушено настроение се отправяме към

Башчаршията, където напук на историята кипи живот, та се къса!

[caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево, Башчаршията"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево, Башчаршията"][/caption] Наред с многото ориенталски сувенири пред дюкяните на стария град правят впечатление

изработките от патрони и гилзи

Умилявам се от това, което виждам, защото един от моите дядовци „изчукваше” прекрасни вази от стари гилзи от втората световна война и по този начин се опитваше да покаже, че творчеството е пътят към мира. [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Сараево, сувенири от патрони"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Сараево, вази от гилзи"][/caption] Пихме вода от двете чешми, за които се казва, че пиеш ли от тях, ще се върнеш тук, а вече знам, че искам да се върна... После се разходихме още малко – по чаршията и покрай реката, а после се подготвихме за лек обяд и преговорихме плановете. [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="624" caption="Сараево"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="416" caption="Сараево"][/caption] Нашите домакини ни ощастливиха с решението си да ни придружат в следващите два дни. Предстоеше да пътуваме до Мостар, а после да се подслоним в Благай, където извира реката Буна – една от най-красивите и буйни карстови реки в Европа. Очаквайте продължението Автор: Росица Снимки: авторът

Прочети цялата новина

Свързани новини: