НЯКОЙ, ВЪРЗАН ЗА ПЕРКАТА НА ХЕЛИКОПТЕРА

• Не мога да имам доверие на човек, който продължава да има доверие на Бойко Борисов – и то не защото Борисов лъже, а защото всеки път казва различна истина за едно и също нещо 

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Смятам да направя един коледен подарък на премиера Бойко Борисов, за да възрадвам душата му. Онзи ден той се оплака от царящата наоколо му хорска алчност. По повод искането на кинаджиите за повече пари от държавата Борисов заяви: „Всички в тази държава искат повече пари. Не съм чул нито един да дойде и да каже, че не иска повече пари“. Не знам на вас, но на мен премиерът ми прозвуча като изненадан от този факт. А може би и малко разочарован. Аз също съм изненадан, че той е изненадан, но тъй като виждам, че няма кой да стопли сърцето му в дългите зимни нощи, реших да се жертвам, като кажа: “Г-н премиер, аз съм вашият човек, онзи, дето не иска повече пари! Има един такъв в България, спете спокойно!”

Ето, този подарък съм му предвидил на Борисов. Е, наистина, строго погледнато, вече над 20 години не съм имал щастието да получавам каквито и да било пари от държавата /с изключение на данъците, които бях надплатил, та ми върнаха, но е спорно дали това са държавни пари или мои си/, така че сегашното ми желание да не получавам занапред повече от досегашната нула може да прозвучи някому като недостатъчно верноподаническо поведение. Само да отбележа, че като еталон за “достатъчно верноподаническо” по принцип възприемам светлия пример на Валерия Велева с баницата. Цялата работа с подаръка обаче може да се влоши допълнително и от факта, че заради липсата в джоба ми не на повече, а на каквито и да било пари в момента, няма как да отида до София и лично да зарадвам премиера. Но от друга страна – поне полагам усилия, правя каквото мога, нали, а никой друг не го прави. Пък и си мисля, че, независимо дали е съобщена дистанционно или лично, от това добрата вест в добрата вест не намалява.

Като споменах за самотата на премиера в дългите зимни нощи, както и – по неизбежност – за Валерия Велева, сетих се, че онзи ден в “Труд” тя публикува интервю с Цветелина Бориславова. Много важно интервю, ако питате мен, и то не толкова заради жълтия интерес към въпроса живеят ли все още заедно Бориславова и Борисов. Нито заради зелената завист по темата как тази крехка девойка успя да получи цели 140 милиона лева, само като продаде някакви си хартийки от “Сибанк” на белгийците и най-вече – какво ще прави с тези пари оттук нататък. Не че изобщо не се интересувам от тези въпроси, де, като всеки беден, но мъжествен българин, чувствам се дори длъжен да се кахъря за съдбата на красивите и богати моми в наше село.

Но по-важното е, че като истински бизнесмен, човек независим, човек, надвил на харча си, Цветелина Бориславова каза ясно онова нещо, което ужасява червения политически спектър и което напоследък Бойко Борисов изобщо не иска да чуе, въпреки че непременно трябва. “Не виждам логика в решението за АЕЦ “Белене” – заяви Бориславова и се обоснова на бърза ръка: „България и сега изнася електроенергия, имаме свръхпроизводство на ток, а след години, когато икономиката ни ще трябва да намали с 20% консумацията на ток, какво ще правим с огромните мощности на АЕЦ „Белене“? – попита тя и добави още: „Защо трябва да се изгражда такава огромна атомна мощност, за която по силата на европейско решение ще трябва да изграждаме на наша територия и хранилища за отработеното гориво? Освен от екологична, но и от финансова гледна точка това не е логично.”

Евалла на момата! Ако беше добавила и няколко думи за политическите опасности, които ни дебнат с изграждането на руската централа насред европейска България, щях да се замисля дали да не основа инициативен комитет, който да я издигне за кандидат-президент. Поне съвестта ми щеше да бъде напълно чиста, не като съвестта на онези, които основаха комитет за скоростното въздигане на Трактора изпод пепелта на домашния арест и материализирането му направо в президентското кресло на “Дондуков”.

И още нещо ме спира обаче да пристъпя към реализацията на тази си свежа идея – неяснотата, която цари по въпроса за отношенията Бориславова – Борисов. Пак повтарям, нямам предвид тези отношения като ровене в спалното им бельо, а в политическия смисъл. Защото ако между тях продължава да цари атмосфера на доверие и взаимност, в тази игра не искам да играя. Имам предвид, че не мога да имам доверие на човек, който продължава да има доверие на Бойко Борисов. И то не защото Борисов лъже, а защото всеки път казва различна истина за едно и също нещо.

Последният пример е бързият му преход от “няма пари за кино в бюджета” до “пари за киното ние с Дянков ще намерим”. Не искам да се връщам изобщо по-назад, цялата тази работа с противоречивите изявления на премиера ми омръзна. Покрай тях започвам да се чувствам като някой, който пътува от едно място до друго, вързан за голямата перка на шумен хеликоптер. Но си давам сметка, че дори ако наистина пътувах, вързан за перката, пак щях да се чувствам по-уютно, отколкото в момента, сред премиерските думи, които бързо отричат казаните от премиера думи.

`Айде сега, капризи! – ще каже някой. – Ами не можем всички да сме праволинейни като лехи! На което веднага отговарям, че ние с вас, граждани, може и да не можем, но министър-председателят трябва да може. Когато говори, той не просто си дрънка ей така, `щото са му тикнали микрофон пред устата, а всъщност извършва определени политически, икономически и други действия. Това са реалности, които той създава в обществото чрез думите си. И затова те не се махат толкова лесно, когато после се опита да ги изтрие с гъбата от черната дъска.

Повярвайте ми, ако Бойко Борисов беше някаква красива девица, щях да го разбера напълно и да не се дразня от противоречията в думите му. Ето, например онзи ден чета как нашумялата певица Риана от една страна горко се оплаква, че не може да води истински, нормален сексуален живот, а от друга – в същото интервю с гордост обяснява не просто, че не обича оралната любов, а че направо я мрази. Твърде силно вътрешно противоречие, граждани, виждам тук, и неправилно разбиране за любовта от страна на младото шоколадово момиче. Защото то си е всеизвестно, че нормален секс без орален секс не може. Но питайте ме дразня ли се от тези нейни силно противоречиви думи! Ами твърдо не се дразня. Даже изобщо не я слушам какво говори, само я гледам като статуетка, защото съм човек естет. Та и с бат` Бойко така – само и единствено от естетическа гледна точка щях да го възприемам, ако не ни беше премиер, от когото зависят толкова много неща в държавата.

То и в това отношение вината си е и наша, де – на тъй нареченото гражданско общество в България, на хората с идеи, на хората, които уж са лидери на мнение, които уж се занимават с чист бизнес, както и на всички останали, които имат вина, независимо дали го осъзнават, или не. Защото я си представете дали един англичанин зависи толкова пряко от думите и действията на своя министър-председател, колкото ние тук. Представете си колцина холандци вечер под завивките продължават да обсъждат с жена си последните изявления на техния премиер и не могат да заспят от вълнение поради забелязаните в тях противоречия. Или предпочитат да палнат един масур от разрешените там и да гледат циците на някоя срамежлива Риана по някоя от мръсните си телевизии. И това е така не защото хората на Запад са аполитични и не им пука кой ги управлява, заблудени от гадната капиталистическа пропаганда, както ни учеха комунистите по времето на Живков и изобщо комунистите. Това е защото самите общества в държавите от нормалния свят са успели да изградят такива механизми, по които да работи общественият организъм, да достигнат до такова ниво на отношения между хората и балансиране на техните, често противоречиви, интереси, да опазят толкова добре базисните си принципи, включително моралните, че ако утре премиерът им се гътне – просто друг ще го смени и толкоз. Но ще го смени лесно не защото людете, които заемат този пост, не са важни сами по себе си като личности, а защото колкото и да са важни като личности, спазват определени правила, макар често неписани, придържат се към традиционните, нормални политически практики, дори когато трябва да взимат нетрадиционни решения, управляват с ясното съзнание, че те служат на хората, не хората на тях.

А изключенията, които веднага могат да ми бъдат посочени, всъщност наистина само потвърждават това правило. Защото фактът, че дори ние в България знаем за тези изключения, показва едно единствено нещо – механизмите за функциониране на истинските демократични общества действат ефективно и те обикновено намират начин да се отърват от онзи, който пречи, а не подпомага развитието им. И обратно, там, където самите общества са заменили естествения порив към свобода, желанието да учиш и мислиш, за да се развиваш, с примирение в името на простото оцеляване, разни звани и незвани ездачи ги яхат и яздят.

Какво ще кажете например за Куба? Въпреки потресаващо дълбоките реформи там, при които Раул Кастро смени Фидел Кастро начело на държавата, очаква се още през следващата година Куба официално да обяви фалит. И то въпреки опита да възприеме китайския модел, при който партията уж споделя икономическата власт, но всъщност запазва цялата власт – само действа малко по-прикрито, за заблуда на наивниците. Много са хитри китайците, стара империя, знаят как стават нещата. Даже онзи ден за кодош принудиха Нобеловия комитет в Осло да връчи наградата за мир на някакъв си  съвършено празен стол, като не пуснаха от затвора лауреата-дисидент Лиу Сиаобо. Но нали се сещате, че това, което е добро за Китай, не е задължително добро и за Куба. И ето че кубинските реформатори се назлъндисват дори на китайския модел, защото им се струва прекалено мек и не достатъчно социалистически. Нали знаете – там от 58-ма година насам социализмът сам по себе си е далеч по-важен от хората и техните съдби сами по себе си.

За малко да забравя как и защо стигнах от Бойко Борисов до Куба, но навреме се сещам – стигнах заради факта, че много, различни на пръв поглед управляващи по света, са способни да провеждат практически една и съща политика на постоянно натрупване на противоречия, политика, която пречи на обществата им да държат и се развиват в нормалната посока на живота.

Вярно, България не е Куба, доста по-различно е положението тук – поне толкова, колкото е разликата между голямата и малката перка на хеликоптера. Но кой е казал, че нещата не подлежат на постоянна промяна, че промяната не е единственото им постоянно качество? Бойко Борисов със сигурност още не го е казал. Но и да беше, утре със сигурност ще каже друго. И пак ще бъде прав – със сигурност.

 Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: