Йордания – приказка за цветове и хора (2): Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам

Продължаваме с новогодишния пътепис на Мая за Йорадния. В предишната част търсихме Светия Граал в Петра, а днес ще посрещнем Нова година и ще обиколим малко из пустинята Уади Рам. Приятно четене:

Йордания – приказка за цветове и хора

Част втора

Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам

31.12.2010 – 01.01.2011 Последният ден от старата година беше, поне за настанените в Акаба единственият напълно свободен ден. До официалната вечеря в хотелите или пустинята нямахме ангажименти. Ето защо аз този ден го посветих на къпане, плаж и неизбежният шопинг. Нямам спирка с шопинга обаче. Сутринта на 31-ви беше много приятна. Слънчево, топло, нямаше и помен от гадничкото време от предишния ден. Ето защо след закуска, се запътих да изпълня една от най-важните задачи, които си бях поставила – плаж и къпане! Сега, ще бъда откровена и ще си призная, че не се изкъпах в Червено море. Първо, вече съм го правила. В Египет. Второ – каквото и да си говорим, температурата на водата беше 18-19 градуса. Да, имаше смелчаци, които се къпеха, но за да съм честна, част от тях влизаха с неопрени. :) И трето, Червено море, поне в частта на Акаба не е пясъчно. Каменисто е. Което прави влизането с боси крака невъзможно. Вземате си или гуменки или ... казаха ми, че от там могат да се купят нещо като терлици, с които да се влезе. Е, чак пък толкова. За човек, неумеещ да плува, това не беше чак толкова важно. За тези, които плуват и могат да се гмуркат обаче, Червено море има какво да предложи. Имат страхотни коралови рифове и са съвсем близо до брега. Водата е ... ама кристално чиста. Тук такава вода май не можете да видите. Така че, за гмуркачите – там е идеално място. Аз се задоволих с разходка по плажа. Много е странно, обаче плажът е пясъчен. Пясъкът не е насипан. Естествен си е. И е червен! Обаче в момента, в който стигнете до брега и започват камъните. Странна работа. След като се запознах със странностите на плажа и морето, реших да се запозная отблизо с отопляемия басейн. Оказа се, че големият, както и голяма част от по-малките не се отопляват и температурата беше ... хммм, сещате се, нисичка. Така че, голяма част от почиващите се ориентираха към топлия. Който беше с температура от 28 градуса. Супер! Само главата ми се подаваше над водата! С това отчитам второ новогодишно къпане. Пък макар и не в морето. ;) Неприятното беше, че подухваше вятър и след излизането от водата следваше масово зин-зикане. Нищо де, погрях се на слънце и беж към стаята да се приготвям за шопинг. В този ден използвах шатъла на хотела. Както казах, те са безплатни. Има си определени часове, в които се движат. Много е удобно. И така, малко преди обяд се оказах в центъра на Акаба, готова за пазаруване. Имах едни притеснения свързани с миткането из арабски град. И не заради друго, ами защото беше петък. Очаквах всичко да е затворено, все пак е почивен ден. Нищо подобно! Магазините си работеха. Както ми обясниха, това се дължи на факта, че за уикенда много йорданци от Аман идват на морето и местните се възползват от това. В петък и събота магазините работели до 2-3 часа след полунощ. Има една интересна особеност свързана с икономиката в

Акаба. Тя е свободна икономическа зона.

Което, според моите бедни познания по икономика значи, че стоките не се облагат с данъци от рода на ДДС. Та, там е по-евтино от останалата част на страната. Проверих го – така е. Ако ви падне случай да сте в Йордания, при възможност пазарувайте от Акаба. Даже целият район е отделен от останалата част от страната с нещо като граница. И когато напускате към останалата част на страната, ви спират на митница. Местните ги проверяват да не изнасят стоки, на които не е платено мито. :)

А, и още нещо. Отново за йорданците.

Ако си мислите, че да се мотате по суковете в Йордания е опасно, много грешите. От момента, в който пристигнахме, започнаха да ни набиват в главите, колко сигурна и спокойна страна е Йордания. И са прави.

Престъпността в Йордания, ако и съществуваща, е на много ниско ниво.

Такова чудо като джебчийство или улични кражби са почти нечувани. Няма проблем да си миткате насам-натам с местните. Най, ама най-неприятното нещо, което евентуално може да ви се случи, е да ви огледат по-подробно. И това не е много сигурно. Местните се отнасят с уважение към чужденките / или поне не им обръщат особено внимание/. Ако се обърнете към полицай при някакъв спор с местен, на местния му е спукана работата. Ето защо нямах никакви притеснения да вилнея от улица на улица и от магазин на магазин с портмонето в ръка и отворената раница на гърба. Никаква грижа! В София може и да ме е страх да се прибирам по тъмно, обаче да вилнея по магазините на „дивия” арабски свят – не. Имайте го предвид. :) [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] При пазаруването се сдобих с още нещо много типично за Йордания. Козметика от Мъртво море. Йордания си дели достъпа до Мъртво море с Израел. И хората си правят световноизвестни козметични продукти. Които, въпреки клетвите на екскурзоводката ни, се оказаха по-евтини в Акаба, отколкото на самото Мъртво море. Пак, заради данъците. Ей, ама голям съм балък. Понеже хората са мили и любезни, и усмихнати, в който и магазин да влезех, си излизах с доста повече неща, отколкото бях предвидила. Обаче, то пък да ти направи кеф да напазаруваш и да си оставиш парите. Ще ти се усмихнат, ще те заприказват, търпеливо ще изчакат да решиш, и в моя случай, все ще успеят и да ми пробутат нещо повече. ;) В един от магазините, в които влязох за поредната допълнителна чанта, в която да сместя разрастващия се в геометрична прогресия багаж, се запознах с продавача, чиито чичо се оказа, живеел в София. Момчето, като разбра откъде съм, ме почерпи с чай. Нищо, че аз не купих нещо друго освен чантата. Самата Акаба не е нещо особено като град. Съществува заради туризма. Повечето хора се изхранват от дейностите около туристите. Имат много голяма крайбрежна алея, която е приятно място за рабзохдка. Имат някакви останки от фортове от Средновековието, които не са нещо особено де. Но са в центъра и могат да се разгледат. Имат си Макдонладс, Бъргър Кинг и Пица Хът за тези, които ги е страх да пробват от местната кухня. Доста туристи се възползват и от разходките с лодки с прозрачно дъно. За да могат тези, които не могат да плуват, да разгледат рифовете. По мое лично мнение, тази разходка не е нещо особено, от гледна точка на рифовете. От повърхността не може да се види кой знае какво. Една от дамите в групата ни беше ходила на такава разходка и ми разказа интересна история. Качила се тя, заедно със семейство местни на такава лодка. И водачът си говорел предимно с тях на арабски и отвреме на време обяснявал и на нея на английски. В един момент и обяснил, че отсреща на брега е израелският Ейлат. И местната жена като скочила. Това всъщност не било Израел! Това било Палестина! Цял скандал направила. Това го казвам, за да вземете под внимание, че мир или не, тези хора носят много дълбоки травми от четиридесет години непрекъснати конфликти. Добре е, човек да се съобразява. С натежали торби, си се натоварих обратно на шатъла и беж към хотела да се подготвям за

Нова Година

Посрещането, откровено казано, не беше нещо особено. Хапнахме и пийнахме в ресторанта до към 11 часа вечерта. Жива музика и естествено кючекиня. Не съм я снимала, вече не са ми интересни. След което ни подкараха към дискотеката. Където в песни и танци посрещнахме Нова Година 2011. Това е май първата ми Нова Година, в посрещането на която, не беше изстреляна и една-единствена пиратка. В началото този факт ми направи много силно впечатление. После обаче се замислих, че ако някой беше взел да гърми, пък било и фойерверки, имаше голяма вероятност евреите да наминат да проверят какви ги вършим. Заедно с танковете. ;) Ето защо, мир и спокойствие. Признавам, че към 1 се предадох и отидох да спя. Ужас, остарявам! ;) )

Подобно неочаквано ранно лягане доведе до още по-безумния факт, че на следващата сутрин се събудих в 6.30. Беше се развиделило и слънцето започваше да се показва. Не ми се спеше, а ако слезех за закуска, вероятно щяха да ме бият, ето защо си изнесох една възглавница на шезлонга на балкона и изкарах следващият един час, наслаждавайки се на спокойствието. Много съм щастлива, че го направих. Беше топличко и много свежо, въздухът ухаеше на вода и цветя, птичките пееха и нямаше никакви други звуци. Слънцето бавно се вдигаше над планината и окъпваше морето в злато. Мир и неземно спокойствие. Е, към седем персоналът се разтича насам-натам и ми наруши покоя, но цялата сутрин беше просто омагьосваща. ;) След като закусих в доста по-нормален час /към 8/ реших, да се поразходя отново по плажа. Имах да убия няколко часа до следобедната екскурзия до Уади Рум. Джапайки спокойно по плажа си събирах коралчета, които морето изхвърля, когато към мен се приближи, доста срамежливо, една йорданка. Младо момиче, може би не повече от 25 години. Попита ме говоря ли английски и след положителният ми отговор се заприказвахме. Такава приятна жена. Казва се Рин. На арабски значи мечка, или силна. Оказа се, че е дошла със съпруга си да изкара Нова Година на морето. Бяха оставили момченцето си в Аман при майка и. Рин е учителка, която преподава арабски език на децата от четвърти и пети клас. Като всички учителки по света се оплака от това, колко са непослушни децата и как никога не пазят тишина. И както всички учители по света и на тях им плащат недостатъчно. Изкарах изключително приятен половин час, говорейки си с тази жена. Много, много приятен човек. Отвреме на време се обръщаше, за да провери дали не сме се отдалечили твърде много от съпруга и, ето защо се разхождахме наблизо. Ще ми остане изключително мил спомен от тази жена. Тя беше поредният мил и добър човек, който срещнах в Йордания. Останалата част от предиобеда посветих на мързелуване на басейна. [caption id="" align="aligncenter" width="448" caption="Край басейна"][/caption]

Към един се отправихме на втората ни организирана екскурзия, а именно

Червената пустиня – Уади Рам

Уади Рум е известно място за любителите на киното. В нея е снимана една от холивудските класики – Лорънс Арабски. Следва второ историческо отклонеие. Подполковник Томас Лорънс е британски офицер, участвал в Арабската революция от 1916-18 година. След края на Първата Световна Война участва в Парижката мирна конференция, защитавайки каузата на арабските страни в исканията им за независимост. Бил е изключително уважаван и почитан от местните племена. Живял е в Уади Рам. Самата Уади Рум е отдалечена на окло 50 километра от Акаба. Това е екскурзията с най-малко пътуване от всички. Част от групата, имаше предвидено посрещане на Нова Година в палатков лагер на бедуините в пустинята. Доста мислих дали да не се запиша. Имайки предвид доста походните условия, които по принцип са в тези лагери, се отказах. Както се оказа, това е било грешка. Хората, които са ходили, казаха, че е станал страхотен купон. Било е много хубаво и много са се забавлявали. Принципно ни предупредиха, че в пустинята вечер става много студено /което си е сама истина/ обаче шатрите са били топли и не е имало никакъв проблем. Така че, макар и не от личен опит, бих препоръчала посрещане на Нова Година в пустинята. Ние обаче щяхме да си направим джип-сафари в пустинята и евентуално посрещане на залеза сред пясъчните дюни.

Сафари с джипове съм правила в Египет и Тунис. Ето защо не очаквах кой знае какво. И се оказах излъгана в очакванията си. Първо, джиповете бяха открити. Едни ужасно допотопни тойоти. Нали сте виждали с какви разкарват туристите в саваната в Африка. Ей такива. Ама нашите, освен че бяха стари, бяха и разбрицани. Този, в който седяхме, му се счупи седалката още при първата отсечка. Ние плахо казахме на бедуина, който го управляваше. И човекът го поправи по най-бързият и сигурен начин – с тел. ;) ) Издържа ни обаче. Вторият недостатък на джиповете, е самият факт, че са открити. През лятото, в жегата, може и да е добре. Обаче този ден духаше. И когато джипа се движи с около ... 60 километра в час, я се сетете какъв леден ветрилник е отзад. Замръзнаха ни ушите, почервеняха ни носовете, потекоха ни ледени сълзи от очите. Всички шапки, шалове, ръкавици и шамии влязоха в действие! Не можех и да снимам даже, толкова ми замръзнаха пръстите. В нашият джип имаше един мъж, по къс ръкав. Добре, че едната от жените беше донесла повече блузи за мъжа си, че го облече. Това семейство спаси целият джип от измръзване, като осигури живителен Джони за моментално стопляне. ;) ) Преживели доста стресови десет минути, докато стигнем до лагера на бедуините се изсипахме с облекчение след спирането на джиповете. И започна масово ахкане и снимане. Бяхме спрели в сърцето на Червената пустиня. Следващите редове могат да звучат странно за много хора. Затова ще поясня.

Аз много, ама истински много харесвам пустинята.

Много хора казват, хм, какво толкова, голямо и празно. Така е, голямо и празно. За мен лично, пустинята обаче е най-великото творение на природата. Много е странно. Едно огромно, почти необятно голямо, празно пространство. В което почти нищо не вирее. Няма зеленина. Няма вода. Няма и звуци обаче. Ако попаднете в пустинята и успеете за няколко мига да се изолирате от шумовете, които създават хората, ще усетите абсолютната, всепоглъщаща тишина, която цари около вас. Никога и никъде не съм успяла да чуя по-ясно мислите си, отколкото там. Няма по-величествено усещане. Тишината, мирът и безбрежното спокойствие са всепоглъщащи. Всеки път, когато съм в пустинята, мога само да се наслаждавам на невероятната сила и мощ на природата. За разлика от липсата на звуци обаче, цветовете са в изобилие. Особено всякаквите оттенъци на червеното. Аз даже не знам как се наричат всички тези цветове. От бледо златисто по скалите, до наситеният, керемидено червен цвят на пясъка и черните гранитни жили в скалите. Небето е ясно, кристално синьо, с бледия цвят на чисто небе, което не можем да видим в градовете заради смога. Когато вечер слънцето залезе, малките облаци се оцветяват в захарно розови окраски. Е, толкова по въпроса за лириката. Съжалявам, ако не съм успяла да предам поне мъничко истинското си преклонение пред пустините. [caption id="" align="aligncenter" width="323" caption="Дама"][/caption]

В лагера пощракахме малко скалите, почерпиха ни с чай и за разнообразие някои от нас бяха преоблечени като бедуини. Водачката на групата ни, едно младо, русичко и слабо момиче, явно допадна на единия от бедуините, защото реши точно нея да облече като местните жени. Тази, забулената, е тя. Много се стресна, милата, а ние я скъсахме от бъзик, че ще я продадем за много камили. ;) ) След около половин час ни натовариха на джиповете и потеглихме към следващата спирка. Съжалявам, не помня името, на картата със сигурност го има, но това е един керемидено червен каньон. Скалите отново бяха пясъчник, в следствие на което бяха придобили най-невероятни форми и релефи. Покатерихме се малко и там, и беж към дюните, за да видим залеза. Е, изпуснахме го! Точно се качихме на върха на дюната и видях как последните лъчи на слънцето се скриват зад скалите срещу ни. Ей, голям карък! Това е вторият пустинен залез, който изпускам! Нищо де, за сметка на това катеренето по дюната и самият изглед отгоре напълно си заслужаваха разходката. Мек, ситен, ярко червен пясък и зашеметяващи гледки на околностите отгоре. А надолу беше голям цирк. Хукваш и пясъкът те спуска надолу. А и не можеш да паднеш, защото краката ти затъват и си стоиш изправен. Много беше весело, за тези, които се успяхме да се покатерим. [caption id="" align="aligncenter" width="448" caption="В пустиня Уади Рам"][/caption]

Тук вече, ще се отклоня в неприятна посока. Родната ... хм, селяндурщина.

Намери се една ... „кака”, не че беше само една, но точно в случая, тази. За Червената пустиня се беше изперкала с бяло панталонче и бели маратонки. Лошо няма, стига да ти е ясно къде точно отиваш и как ще си върнеш белите парцалки в хотела. Е, тая ... принцеса, явно не беше наясно. Мрънкане до небесата, къде сме били тръгнали, все едно някой насила я е накарал. Качи се на дюната, със съответното мърморене, слезе и като се почна, за пет пари акъл нямаме, къде сме тръгнали, гледай на какво ми станаха маратонките ... една жена от групата я гледаше със замръзнала усмивка и очевидното желание да я удуши. Честно, не мога да разбера желанието на някои хора през цялото време да мрънкат и да са недоволни от нещо си. А точно в случая, тя мрънкаше от собственото си скодоумие, защото наистина никой не я беше накарал насила да тръгне към пустинята. Ама на, после ще има да се хвали колко е била смела и колко гадно е там. Мдааа. След като слънцето залезе, взе бързо да се стъмва и застудява. Намяткахме се бързичко по джиповете и обратно към автобуса и цивилизацията.

Сега ще направя второто неприятно отклонение по повод сънародниците.

Когато сте в мюсюлманския свят, а напоследък съвсем не само там, масова практика е, да се дава бакшиш. В нашия случай, още по време на първата екскурзия ни беше изрично казано, че в края на всяка екскурзия ще се събират по общо три динара на човек /без децата/ за екскурзовода и шофьора. Ейййй, няма такива драми и простотии!!! Ама защо, ама откъде на къде, ама можело да не искат да дават, ама нямали дребни и водачката била ДЛЪЖНА да има дребни, да им разваля!!! Думи нямам просто. В следствие на което, при прибирането от пустинята момичето каза, няма да ви събирам, оставяме на собствената съвест да решите кой по колко да остави. Познайте! В момента, в който, автобуса спря и отвори врати повечето от половината се изсипаха през задната врата! За да не оставят динар или два! И не оставиха! Въпреки че, изрично ни беше казано, че така се прави, това е практиката, а и тези хора разчитат на тези бакшиши! Няма такова нещо! Изсулиха се като ... сами си допълнете изречението! Честно си казвам, засрамих се, че съм българка. Не ми се случва често, но се случва и да се чуди човек защо винаги е в подобни ситуации! Да, знам, че казах, че можете да не оставите бакшиш. Но това е, ако не сте доволни! И цивилизованите хора се придържат към този принцип! Оставят бакшиш. А местните хора, водачите и шофьорите толкова се стараеха да останем доволни. Изпълняваха всякакви капризи, съобразяваха се с нас за всичко. Обаче – не! Бай Ганьо, дето се фръцка по света и у нас, ще обеднее от единия динар за бакшиша. Направо се отвратих. Тази случка доста ефективно ми скапа настроението за вечерта, въпреки прекрасната екскурзия. Очаквайте продължението Автор: Мая Георгиева Снимки: авторът Още пътеписи от близки места:

1. Йордания – приказка за цветове и хора (1)
2. Нова година в Петра, Йордания-разказ на една варненска гражданка:-)
3. Хашемитско кралство Йордания – част четвърта
4. Коледа и Нова година
5. Хашемитско кралство Йордания
6. Нова година в Тунис
7. Нова година в Дубай и Абу Даби (ОАЕ) – част трета
8. Нова година в Португалия

Прочети цялата новина

Свързани новини: