Любимци в новините: постоянни и променливи величини

[Zeige als Diashow]

В северната част на Берлин се намира кварталът (по-рано село) Вилхелмслуст.

В него има природозащитене район с много езера, мочурища, гори и – както може да се види, дори жива, дива природа.

Няколко хванати момента от една неделна разходка.

(всяка отделна снимка се увеличава чрез повторно кликване върху нея)

В това издание слушаме страхотния албум "I Learned The Hard Way" (2010, Daptone) на Sharon Jones & the Dap-Kings. Старото клише за Sharon Jones гласи, че тя звучи като току-що излязла от 60-те. Моето клише гласи, че тя изобщо не е излизала от 60-те.

Слушаме и един концерт на шведския проект Nils Landgren Funk Unit със специалното участие на великана Maceo Parker. "Live In Stockholm" е записан през 1994 (сещате се къде), а е издаден през 1995 от ACT.


45 оборота в минута #97 - плейлист:

Maceo Parker – ABC / BHM
Fantastic Johnny C – Waitin’ For The Rain (Tom Moulton Remix) / Expansion
Brass Construction – Dance / United Artists

Sharon Jones & the Dap-Kings – “I Learned The Hard Way” (2010, Daptone):
Sharon Jones & the Dap-Kings – The Game Gets Old
Sharon Jones & the Dap-Kings – I Learned The Hard Way
Sharon Jones & the Dap-Kings – Better Things To Do
Sharon Jones & the Dap-Kings – Give It Back
Sharon Jones & the Dap-Kings – Window Shopping
Sharon Jones & the Dap-Kings – She Ain’t A Child No More
Sharon Jones & the Dap-Kings – I’ll Still Be True
Sharon Jones & the Dap-Kings – Without A Heart

Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – “Live In Stockholm” (1995, ACT):
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Traci (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Soundcheck (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Impressions (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Cheyenne (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Simple Life (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – The Chicken (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Ain’t Nobody (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – So What (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Mr. M (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Red Horn (live)
Nils Landgren Funk Unit feat. Maceo Parker – Yo-Yo (live)


1 час:

Българинът е много странен човек

Днешните недоволства заради цените на горивата изкараха хиляди хора по улиците в някои градове в страната. Разбирам негодуванието на хората, но мие чудно не се ли замислят защо им е скъпо горивото? Ами много просто, защото вземат малки заплати, като доста от тях са и безработни.

Дали цената на горивото е висока или доходите са ни ниски се питам в момента. То няма и какво повече да се питам като всичко е пределно ясно. Чудно ми е само, защо не излязоха на протести заради ниските заплати и безработицата, които са основните критерии за мизерното съществуване на българите, а заради цените на горивата. Изглежда трябва да ги разбирам, че искат цените на горивата да се смъкват, а за всички други цени на хранителни продукти и стоки от първа необходимост не им пука.

Казвам, че не им пука, защото в момента недоволствата са само заради горивата, а не за други неща, които също са непосилни за българите. Вярно е, че в днешни дни колите вече не са лукс, а необходимост, но нали ако доходите са по-високи хората ще си решат много проблеми от личния живот, като това ще са и много други, освен цените на горивата. В Португалия днес е имало огромен протест от около 300 000 човека, които са протестирали най-вече заради безработицата.

Неделя сутрин е най-важното време от седмицата. Защото е хубаво да закусвате заедно, да правиш повече от една чаша кафе и да се дуелирате с вилици за последната хапка чийзкейк… Защото е от жизнено значение да изгледате филм, докато сте все още в леглото. Защото е повече от задължително да излезете и да погледате хората в парка.

В неделя сутрин всичко е позволено. Можеш да носиш неговите тениски. Можеш и да не носиш нищо и така да правиш закуска. Можеш да усилиш “Accidentally in Love” и да подскачаш, докато правиш палачинки. Можеш и да пуснеш сюити за чело на Бах, докато ти преглеждаш блогове, а той чете книга с кафето. Можете да изтанцувате един блус боси в кухнята, заливайки се от смях.

G’Morning, originally uploaded by Vassilena.

В неделя сутрин има хиляди посоки, по които можете да тръгнете. Това е идеалното време за обсъждане на пешеходците по Витошка или за обедна бира в Борисовата, или за интернет на слънце в Заимов, или за хранене на мармозетките в Зоологическата дори… Посоките са много, времето е ваше и няма нищо по-хубаво от това да нямате представа накъде сте тръгнали.

Най-хубавото нещо на неделя сутрин е… че тя не се случва само в неделя. Тя кръжи като потенциална възможност над всички дни в календара – трябва само да протегнеш ръка и да я хванеш. Най-тъжно е, ако дори неделя сутрин не е истинска неделя сутрин – с кафето, замаяно-усмихнатото “Добро утро” и нищоправенето заедно. Най-прекрасно е, когато дори закуската преди работа се превръща в неделя сутрин – макар и само за половин час – с усмивката, която неконтролируемо цъфва на лицето ти, просто защото го чуваш как си тананика, докато се бръсне в банята…

Още по темата:

1. Неделя вечер на свещи
2. Сляпата неделя
3. Светът в кафето ми

Има жестока разлика в коментирането на темата на бездомните кучета.
Ако идва от кучелюбци (в случая термина не се отнася за хора, които просто обичат кучета и животните като цяло, а за онази притеснителна група, която освен, че призовава към насилие над хора, говори и как всеки нападнат си е лично виновен, независимо от ситуацията, възрастта и пола) коментират за горките, онеправдани, тормозени и злостно избивани кученца, които никому не пречат и просто имат нужда някой да ги обича.
От другата страна на барикадата са хора, които са ставали жертва на кучета и настояват (не без основание) всички бездомни кучета да бъдат избити или поне прибрани някъде, за да не представляват опасност за обществото.

Истината, поне според мен, е някъде по средата.
Че има много сериозен проблем с кучетата, че има ужасно много бездомни кучета и няма никакъв контрол над тях, разнасят зарази, хапят хора и навсякъде се валят труповете им край пътищата, защото никой не прибира блъснатите животни.
До моята спирка от два месеца всеки, който иска, може да види процесите, през които минава едно разлагащо се кучешко тяло.

Също така, като всеки нормален човек, се чудя къде точно отиват дадените всяка година пари за кастрация на кучета.
Чисто логически, ако всяка година се кастрират кучета, те би трябвало да намаляват като бройка, а не да се увеличават в прогресия.
Защото последните пет години бройката на бездомните кучета се е увеличила, а не е намаляла.

Един близък ме помоли да публикувам личната му история тук, защото вече няма представа какво да прави и как да се справи с тези проблеми без директно избиване на уличните кучета.
Нещо като последен вик за помощ към хората, които по принцип твърдят, че са алтернатива на агресията и избиване на животните.

Уличните кучета са втръснала тема.
Ама безподобно втръснала.
Откак се помня, различни кметски администрации обясняват как до решаването на проблема с бездомните кучета остават „броени месеци” и „всичко е под контрол”. Имайте търпение, граждани, скоро всичко ще е тип-топ.
Там е работата, че на мен – столичанин, редовен данъкоплатец и електорална единица – наистина ми писна.
Ще спестя многобройните подробности по темата за бездомните псета по улиците. Както вече казах, темата е многократно дискутирана, а резултатът е нулев. Накратко: за трети път в рамките на по-малко от година станах обект на агресия от страна на улично четириного. Не, уважаеми кучелюбци – не ме е страх от животни, кучето не е „надушило страха ми”, не съм се държал агресивно спрямо него, не съм го замерял с нищо, не съм тичал и тям подобни. Просто се връщах от джогинг на стария ст. „Академик”, когато в комплекса на БАН към мен се втурнаха две кучета и бясно ме залаяха. Изведнъж към тях се присъединиха още две и ми преградиха пътя, като също ме лаеха и ми се зъбеха, принуждавайки ме да отстъпя. Действието се развива точно зад административната сграда на стадиона. Хора в този момент нямаше, беше мрачен февруарски ден. Отървах се невредим, но цялата ситуация ме изкара извън нерви.
За какво иде реч всъщност?
Иде реч за това, че в квартала ни винаги е имало бездомни кучета. От две години насам, въпреки твърденията на ОП „Екоравновесие”, броят им стабилно се увеличава. Въпреки многократните ни сигнали, писма и телефонни обаждания, положението не се подобрява, напротив. От „Екоравновесие” любезно ни увериха, че кучетата били кастрирани и, следователно, безопасни. Ние сме си свършили работата, господине. Точка.
Да, ама не. Кастрираното куче нито ходи в тоалетната и си пуска казанчето, нито онемява, драги общинари. Нито, колкото и да ви се иска, задължително е кротко. Особено ако е в глутница. До блока ми има четири кучета, които превърнаха живота ни в ад миналото лято. По цели нощи лаеха, биеха се с други кучета из квартала, преследваха коли по улицата и, което е по-лошо, налитаха на хора, каращи мотоциклети и скутери. Кучетата са кастрирани, но какво от това? Само аз си знам колко безсънни нощи съм изкарал и как съм ходил на работа на следващия ден. Как не стана и някой пътен инцидент, за мен също е загадка.
Друг особено дразнещ момент е, че бездомните псета веднага си намериха закрилници. Всевъзможни бабички, невротични стари моми, самотни хорица и охранители развиха мащабна строителна дейност в тяхна закрила, превръщайки градинките в нещо средно между сметище и кучкарник. Паркингът зад блока в един момент приличаше на разровен общ гроб – целият беше осеян с кокали, пластмасови кофички и парцали, предназначени за кучетата. Животните скоро наедряха, охраниха се и се почувстваха напълно безнаказани ; те вече не изпитват никакъв респект към хората. Приятелката ми не смее да напусне дома си без кучегона си, тъй като положението в квартала, в който живее, е дори по-тежко от това в моя собствен район.
От приложените снимки можете да видите за какво говоря. За кратко време (около тридесетминутна разходка) щракнах около 15 екземпляра, при това не съм снимал наред. Поне още 5 останаха извън кадър. Вечерта в района на зала Универсиада пътят ми пресече глутница от 6 кучета, но за съжаление апаратът ми не беше у мен…
На фона на всичко това, пасивността на общината е просто убийствена. Община, която строи метро и хвърля маса пари за подновяване на тролейбусите, пътната инфраструктура и т.н., тържествено обяви, че проблемът с уличните псета ще се реши през… 2014 година! Браво бе, общинари! Ами дотогава? Да не смея да карам колело, тъй като кучетата ме гонят? Да не смея да минавам през определени места нощем, тъй като вероятността да ме налетят 5-6 псета е голяма? Да не спя нощем заради джафкането под прозорците ми? И защо? Как е възможно най-богатата община в България да не може да се справи с някакви си помияри?
Съжалявам, дами и господа, но аз подобно нещо не мога да приема. За мен е срамота в град, претендиращ да е в Европа, някакви си кучета да стоят по-високо от хората. Да не говорим колко са пострадалите от техните нападения; сред тях и член на собственото ми семейство, който оттогава получи отравяне на кръвта и уплах. Едва се оправи.
Призовавам Столична община да си признае един, според мен, очевиден факт – тя за пореден път загуби битката с уличните кучета и помиярите, които нощем спят на стълбите пред Културно-информационния център на София на метростанция „Софийски университет”, са най-яркото доказателство за това.
Имам един простичък въпрос, уважаеми общинари – докога ще се помотвате и ще дрънкате празни приказки, когато е очевидно, че по отношение на „кучешкия проблем” отново се провалихте?

И така, това е отворено писмо към всички, които смятат, че биха могли да помогнат.
Защото иначе се свежда до оцеляване и съвсем нормално, всеки би предпочел собствения си живот.
И последно, тези, които имат отговорността, трябва да си я поемат и да си свършат работата, а не да се разчита на добрата воля на хора, които правят опити да решат проблемите ВЪПРЕКИ действията на кметовете и на грижата им за градовете.

(детски терапевтични приказки и притчи)

Веднъж, след един тих дъждец, слънцето се показало и на небето се появила седемцветна дъга-дъгичка. Който я погледнел, все я хвалел.
-Вижте, вижте, - казвали те - каква хубава и пъстра дъга!
Дъгата слушала, слушала и се възгордяла. Започнала да се хвали, че е по-хубава от слънцето.
Слънцето чуло хвалбите на дъгата и и казало:
-Дъга-дъгичке, колко си глупава! Хубава си, но още не знаеш, че без слънце дъга не става.
А дъгата се засмяла и пак почнала да се хвали:
-Аз съм дъга-дъгичка с дълга, хубава косичка! Ти си слънце горещо. И ти се мислиш за нещо!
Слънцето се разсърдило и хоп, скрило се зад един облак.
Горката дъга-дъгичка се изгубила и повече не се видяла.

К.Д.Ушински

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Здравейте , Като човек върнал се преди десетина дни от Бенгази , където работих, мога да ви кажа за нещата от първа рака. Тези снимки са ги правили журналистите щото им е по лесно така, да снимат когато няма бойни действия. Иначе там живеят на племена и хич не се обичат едни други. Източната част [...]