САМИТЕ НИЕ КАТО АЛТЕРНАТИВА

Пламен Асенов /в. “Труд”, 02.04.11/ 

• Тъкмо в думите “самите ние”, освен всички основания за песимизъм, се крият и всички основания за оптимизъм на тази страна

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 100 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Реалният живот не е онова, което мечтаем да ни се случи, а това, което заслужаваме да ни се случи. По тази причина и благата в света често изглеждат зле разпределени: на малцина се пада Анджелина Джоли, на мнозина – Бойко Борисов. И Георги Първанов, да не го пропуснем, че ще се сърди.

Фактът, че описаната вселенска несправедливост се дължи на чист квантов ефект, не радва никого, освен квантовите физици, които и без това са си леко чалнати. В личен план обаче за нас, обикновените хора, тя носи чувство на безнадеждност, особено когато продължи дълго. И под “безнадеждност” нямам предвид, че ни липсва Надежда Нейнски, защото тя си е налична, а онова, заради което европейските социолози единодушно ни поставят на първо място в Европа – вечното българско недоволство.

Ако бях европейски социолог, при всички случаи обаче щях да попитам всъщност кой според самите нас е виновен, че на самите нас ни е зле. И се обзалагам, че най-малък процент от гражданите щяха да изберат опцията “самите ние”, опция, която всъщност открехва вратичката към правилното тълкуване на феномена.

В обществен и политически план пък въпросната безнадеждност се отчита напоследък като пълна липса на алтернатива. И така си е, никой сериозен наблюдател не може да си изкриви душата, като каже, че червената свирка на Станишев тепърва ще зададе добър такт в общия ни български живот. Това хоро вече сме го играли, не става. Но и никой сериозен наблюдател не може да каже, че Борисов умее да свири на каквато и да било свирка, най-малкото на онази, дето изисква изповядване и поддържане на принципни политически позиции, които пък, съчетани с компетентност, да доведат и до правилни управленски решения и действия.

А от останалите видими играчи какво ни остава? Покер-комбинацията от Цар – либерал и Доган – либерал. Хайде, холан, то ако либерал означаваше да си червен с червените, син със сините и пембен с пембените, бае ви Ганьо докрай либерал щеше да си остане, а не да се отметне и да се запише при консервите, дето толкова ги е пердашил. Имаме още Волен, чиито национализъм винаги граничи с Турция, но никога с Русия – дори в този момент, когато българските национални интереси са силно застрашени точно от московците и техните енергийни попълзновения. Не сме лишени и от присъствието на Янето, което на обществен гръб се изучи да свири на флашки, но свири фалшиво и никой не иска да го слуша. А свири фалшиво не само поради вродена некадърност, но и защото диригентът така го дирижира.

Остава Синята коалиция. Имам предвид – остава най-назад като алтернатива, защото през последните десет години не успя да се въздигне от пепелта и да застане най-отпред. И няма знак, който да гарантира, че в следващите десет години ще успее. Е, разбира се, да не пропускаме и алтернативата, наречена Георги Първанов, че ще се сърди.

Така погледнато, безнадеждността в тази страна изглежда наистина зверска. И става още по-лошо, ако се сетим за старото правило, че политиците не са паднали от Марс, че какъвто народът, такива и политиците, а оттам и политиките му, тоест, пак вземем, та опрем до опцията “самите ние”, когато говорим за вина.

Само че тъкмо в думите “самите ние”, освен всички основания за песимизъм, се крият и всички основания за оптимизъм. Защото самите ние не сме постоянна, а променлива величина. Нещо повече, доколкото сме животно, надарено с разум, смята се, че би трябвало да можем да се променяме не само като обществен организъм, а и като индивидуалности – да се учим от грешките си, да надделеем над глупостта и предразсъдъците, да станем достойни за собствените си желания, за да се обърне палачинката на живота и да започне да ни се случва все повече от онова, за което мечтаем, а не онова, което заслужаваме. Тоест – то ще е пак онова, което заслужаваме, но ще е по-хубаво от сегашното, което заслужаваме.

Лесно е да се каже, трудно е да се направи, разбира се. Още повече, когато вече пета година буквално забравяме, че сме европейци. А всъщност това е новото качество, което влезе в общия ни живот напоследък и което единствено може да ни даде опора при опита да се хванем за косата и да се измъкнем сами от блатото.

Е, буквално забравяме това си ново качество, но не винаги го забравяме напълно, де. Непременно се сещаме за него, ако Брюксел ни удари нещо с акцизите или се задява с ракията и шкембето като изконни национални ценности. Сещаме се, когато трябва да краднем едни пари от европейските фондове или да отидем на гурбет, за да изкараме в Европата малко кинти, че тук са кът. Или когато пращаме децата си да учат по онези земи за по-хубаво.

Горе-долу до там се простира европейското в нас. Но масово не се сещаме, че като граждани на Европа имаме отговорността да мислим и действаме като граждани на Европа. Не се сещаме, че демократичните ценности и практики не се въвеждат сами, а също и не се въвеждат от някой друг, освен от самите нас. Не се сещаме, че ако в България започнем да водим дебати по парещите европейски теми – например ЕС и Турция, ЕС и Русия, ЕС и САЩ, това ще ни помогне да вдигнем нивото и на собствените си национални дебати, да надигнем глава от провинциалния полог, в който сме легнали да си мътим яйцата и да съзрем не само околния, но и собствения си свят с нови очи. А оттам – и да започнем да се променяме.

Не знам доколко си даваме сметка, граждани, но буквално утре е времето, когато страната ни ще поеме европейското председателство, с други думи – ще управлява Европа, колкото и условно да е това. И ние какво ще предложим като визия на съгражданите си от Испания, Ирландия или Германия? Руската ядрена енергетика и засилващата се зависимост от Русия като външна европейска стратегия, зъбенето на тирана като вътрешно-политически похват и евентуално – нов вид гражданско общество, което се характеризира с пълна апатия, за разлика от нормалното европейско гражданско общество, което не се характеризира с пълна апатия? Мерси!

А-а-а, щях да забравя – и Георги Първанов ще им предложим, че да не се разсърди, човекът.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Прочети цялата новина

Свързани новини: