Любимци в новините: постоянни и променливи величини

Според ливанския политик и мислител от средата на XX век, Камал Джумблат, арабския свят и Изтока като цяло, изпитва чувство за малоценност спрямо Запада. Според него, това се дължи на различния от миналото свят, в който се е ценял повече субекта, а не обекта. В онова време именно Изтокът е водещ, но с индустриалната революция това се променя. Започва да се обожава обекта, а не субекта зад него. Според Камал Джумблат арабското общество може да докаже, че не е по-назад в отношение със Запада, ако започне да вярва в себе си и постигне свобода само.

И ако тези думи са звучали убедително през 1955 г., когато са произнеси, то какво да кажем днес, когато сме свидетели на нечувани доскоро събития в арабския свят. Откакто арабските протести разтърсиха Близкия изток и Северна Африка, текат безброй дебати и дискусии за тяхната същност. Дори в родната България сме свидетели на множество такива теми, в университети, медии, институции, а зад всяка дискусия се чувства мълчаливият страх от бъдещето, което може да се напише от тези промени. И докато някои автори осъзнаха, че тези бунтове имат своята социална обосновка, то други все още продължават да обсъждат темата по един некоректен начин. Неправилно зададен е въпросът за демонстрациите – има ли външна намеса в арабските събития? Не се говори за помощ на хората, искащи промяна на статуквото, не се мисли за правото на свобода, а за това кой седи зад демонстрациите и кой може да дойде след диктаторите.

Винаги ще има страх от бъдещето, от това, което предстои. Това неотменимо ще присъства около всяко събитие в района на арабските страни. Тази част от света сякаш е белязана още преди стотина години да се гледа под лупа, а въжделенията на народите, населяващи Близкия изток и Северна Африка, да бъдат поставяни под съмнение дали идват от обществото или някой им е показал верния път.

Напълно грешен подход за дебатиране. Изключвайки всякаква възможност, че тези хора могат да направят нещо сами, без да им се бърка чужда сила. От протестите досега, съмнения за външна намеса има за Сирия и Либия. За всички други държави е ясно, че самото общество е изнемогвало под тежестта на режима и желае промяна. В случаите със Сирия и Либия, има от една страна основата за протести, а от друга многото врагове, които биха се възползвали от нестабилността.  Но дори тези факти не би трябвало да създават подобно неверие и непризнание на силите и възможностите на арабските народи. Режимите, които властват в този регион са чисто и просто анахронични. Неверието, създадено в европейското общество, битува още от края на 1980-те. Тогава навсякъде се наблюдават промени в геополитически план, като единствено арабския свят остава извън тях. За мнозина на мястото на арабските страни седи тъмно петно на картата, където често се бъркат понятия, имена на местности, държави и народи. В представите на мнозина това е район, напълно лишен от възможността за демократично управление, а стереотипите се наслагват с десетилетия – че това е общество, неизраснало за друг тип управление, различно от диктатура, че това е част от света, в която живеят хора, свикнали с ужаса на едноличната власт и едва ли биха искали нещо различно, че това са религиозни екстремисти, удрящи си главата пет пъти на ден и др. И арабските протести разбиват именно тези представи. Може би затова дебатите са поставени по този нелеп начин – с неверие, че арабското общество може да постигне промяна без намеса.

Не може и да става дума, че едни народи заслужават свобода и демокрация, а други не. Всеки индивид заслужава достойно съществуване и нормално развитото общество трябва да подкрепя подобни процеси на трансформация, защото те са и в негов интерес. Един стабилен регион може да донесе доверие не само в системата на демокрацията и западните общества, но и много икономически облаги. Разбира се, военната индустрия ще е големият губещ от по-малкото военни конфликти и напрежение. И може би хората зад тази индустрия ще искат да тъмнината да си седи така, както е сега надвиснала над цели региона от света, защото става дума за бизнес.

От подобна гледна точка винаги ще има съмнения кой седи зад протестите. Но изгубени в дебатирането при неточно поставени въпроси, ще се загуби същинското- какво искат тези хора и как може да им се партнира, за да загърбят черните дни в историята си, продължаващи вече векове.

Вместо да мислят как да не допуснем тройните отново да се докопат за властта, “автентичните десни” с тънки сметки точат ножове около неомесената баница. Браво! Столицата се превърна в препятствието, което двете партии не успяха да преодолеят. След близо осеммесечни преговори, които преминаха през изчистването на профила на общия кандидат за София и номинирането на [...]

Довечера ще се случи нещо велико - Нигово Високопреосвещенство пловдивският митрополит дядо Николай ще слезе от правителствения самолет и ще раздаде частици от Благодатния огън. Национално отговорните медии ще предават на живо или ...

Да си призная, когато за първи път попаднах на момичешко-розовата корица на „Тина и половина“, изпитах смесени чувства. От една страна се зарадвах, че най-накрая виждам съвременен тийнейджърски роман, написан от български автор, а от друга, не можах да потисна присъщия си скептицизъм, който подло ми нашепваше, че това вероятно е поредният безсмислен и блудкав роман за подрастващи.

За моя радост обаче се намеси съдбата и буквално ми натика книгата в ръцете и то не как да е, а чрез едно момчешко ревю на иначе момичешкия роман. Така че ето ме днес, захвърлила с облекчение скпетицизма и горда да се нарече „фенка на Юлка“ :)

Червеният депутат Петър Курумбашев потвърди в Пловдив, че е номиниран за кандидат-президент. “Това, за което съм дал съгласие в момента, е да ме одумват. Тоест да бъда в кръга на номинираните за президент”, каза на среща със симпатизанти Курумбашев. Според източници от “Позитано” 20 Курумбашев е номиниран от няколко партийни организации. Предложенията не се регистрират [...]

Този постинг в блога ми не трябваше да бъде пускан. Дори не трябваше да бъде замислян, защото сега официално съм в почивка поне до понеделник. Тези редове не трябваше да бъдат съставяни, а клавиатурата ми не трябваше да се чува поне три дни.

Свещи в памет на британеца Тим Хетерингтън и американеца Крис Хондрос, убити при минометен обстрел в Либия.

Арабските протести достигат точка, от която няма връщане назад. Това се видя още в Египет, когато за 18 дни бе премахнат един ужасен режим. Други страни няма да имат този късмет. При едни бунтовете бяха за месец, а при други тепърва е началото. И то е кърваво, ужасно, брутално, потискащо. В редица арабски страни в момента се замислят нови протести и в случая няма значение дали са подпомогнати отвън или не. Важното е, че има основата за тях и обществото ще се възползва от вълната на Мохамед Буазизи. Момчето, което се самозапали през декември 2010 г. не е знаело какво ще предизвика, но това беше искрата, която запали фитила на недоволството.

Ако погледнем анкетата вдясно на блога, ще видим, че мнозина смятат, че има външна намеса в протестите. Традиция е САЩ или Европа да се месят във вътрешните дела на арабските страни, но днес е по-различно. Наблюдаваме различни типове протести и не можем да кажем небрежно и бързо – там има чужда намеса. В Либия е най-вероятно да има чужда помощ за бунтовниците. Но основата на бунта не бе поставена от други ръце, а от тези на Кадафи. Просто улавяне на момента.

В Египет продължават протестите, като вчера имаше такъв в подкрепа на онези военни, отказали да бъдат част от системата, която продължава да не осъжда бивши управляващи. Това бяха може би най-големите протести след падането на Мубарак. В Йемен улиците на големите градове бяха буквално залети от човешката вълна, надигнала се срещу президента Салех. В Сирия на Разпети Петък имаше масови протести в поне 10 града в страната, завършили отново кърваво. В Бахрейн продължават арестите на активисти. В цялата тази обстановка едва ли може да се почива. За бунтовете няма празници или почивни дни, защото свободата не търпи отлагане. Тя чука на вратата на всички тези правителства, готова на нахлуе. На всякаква цена.

Разбира се, всички тези новини нямаше да достигнат до нас без саможертвата на редица журналисти. В Интернет се води истинска война, не по-лека от тази в реалния свят. Al Arabiya и Al Jazeera платиха голям дан. Наскоро двама невероятни фотографа – британецът Тим Хетерингтън и американецът Крис Хондрос- бяха убити при минометен обстрел. Да, няма безопасно място за журналистите в атмосферата на бунтове. Горната снимка е в тяхна чест.

Американският фотограф  Брус Гилдън прекарва 16 дни сред обикновените руснаци в малък град на 70 км от Екатеринбург. Според Гилдън, тази област е населена от бивши престъпници, наркомани и “изгубени души”. “Мрачно средновековно общество”- така американецът описва дълбините на Русия. Най-дълго време Брус прекарва в компанията на 32-годишния Сергей, по прякор “Кабан” – дребен бандит, [...]