Луча и Хубило се срещат като деца и още тогава разбират, че помежду им има връзка, която не може да се обясни, но може да се почувства. Тази връзка кипи във вените им, пулсира в телата им, обладава мислите им... и все пак не е достатъчна, за да осигури завинаги щастливото им взаимно съществуване. Защото там, където разцъфтява истинската любов, понякога изникват тънките, но здрави стъбла на хорските плевели и ако не ги изтръгнем навреме, те се увиват около любовта, задушават я в прегръдките си и я убиват малко по малко, докато не се появи някой, който да я спаси. Това, разбира се, е доста метафорично описание на сюжета на книгата, но пък съвпада напълно с посланията, втъкани в нея – послания за нуждата от доверие между двама влюбени, за непреходността на истинските чувства, за щастието, което идва, когато най-малко го очакваме.

Знаете ли, че има и съвременни приказки? Знаете ли, че има хора, които и днес обичат да измислят и разказват приказки? А знаете ли, че и вие можете да се научите да разказвате вълшебни, страшни, приключенски и други детски приказки, като професионални разказвачи? Да, това може да стане с една истински чаровна инициатива под името „Как да разкажа тази приказка?”, която стартира Институт Сервантес в края на месец май.

Знаете ли, че има и съвременни приказки? Знаете ли, че има хора, които и днес обичат да измислят и разказват приказки? А знаете ли, че и вие можете да се научите да разказвате вълшебни, страшни, приключенски и други детски приказки, като професионални разказвачи? Да, това може да стане с една истински чаровна инициатива под името „Как да разкажа тази приказка?”, която стартира Институт Сервантес в края на месец май.

Преди Форум Бизнес, решихме да проверим какво се случва с някои от бизнес лидерите, за които сме писали и които са ни пример и вдъхновение. Да хвърлим един бърз поглед кой в какво ново се е забъркал. Новините са много интересни:

Ивон Шуинар

Тази година г-н Шуинар става на 73 години, но изглежда няма планове за пенсия. Освен, че ходи за риба, катери планини, дава многобройни речи и интервюта и се среща с много други бизнеси, тръгнали по пътя на Patagonia. Най-новата творба на Шуинар е филмът 180° South, за който ви обещаваме да направим нещо и тук.

През останалото време Шуинар продължава да ходи на работа в офиса, както се вижда на тази снимка от централата на Patagonia.

—

Рей Андерсън

За Деня на Земята преди две седмици производителят на рецилирани килими обяви, че през изминалата година 14 хиляди тона са били отклонени от сметищата благодарение на Interface, а въглеродните емисии на компанията са съкратени с 36% спрямо 1996 г. Рей върви уверено към осъществяването на най-амбициозната корпоративна цел някога, Мисия 0. Освен това Рей има нова книга - Business lessons from a radical industrialist.

—

Уилям Макдона

Пионерът на зеленото строителство и стандарта „от люлка до люлка” (C2C) писа в Twitter за един от последните C2C сертифицирани продукти - рециклирани марки със зелени послания пуснати от пощенските служби на САЩ.

—

Ричард Брансън

Лошото момче на британския бизнес и вдъхновяващ предприемач, обяви, че сам ще пилотира първата подводница от 50 години насам, която ще може да достигне най-дълбокото океанско дъно. Брансън е убеден, че новата му идея ще е от огромна полза за науката и за спасяването на океаните.

—

Шай Агаси

Световният посланик на електромобилността продължава своя кръстоносен поход в Израел, Япония, Сащ, Дания, а вече и в Китай. Преди седмица компанията на Агаси Better Place подписа споразумение за разработване на електромобили за китайския пазар. Само месец по-рано първата от общо 40 станции за бърза смяна на батерии беше открита в Израел, и похвалена от правителството като важна стъпка към отказването от „вражеския” петрол.

—

ФОРУМ БИЗНЕС
14 май 2011

РЕГИСТРАЦИЯ >>

Fight of the Century: Keynes vs. Hayek Round Two

Блогът за икономика 2011

Днес в столицата започва работа международната конференция “Преходът на Централна и Източна Европа и промените в Близкия Изток”. Над 150 участници от Европа, Северна Африка, Близкия Изток и САЩ ще се включат във форума. В продължение на два дни политически лидери, журналисти и представители на различни неправителствени организации ще анализират промените в арабския свят и опита на прехода в страните в Централна и Източна Европа.

Това бе повод в студиото на сутрешния блок на БНТ да гостуват двама от основателите Демократичната партия в Египет – журналистът от ON tv Амани ал Хаят и Басем Камал – член на Египетската младежка революционна коалиция, както филмовият режисьор Ахмед Атеф. По-късно ще се видя лично с тях и се надявам да пусна публикация с техния разказ за площад “Тахрир”.

Какво споделиха те за случващото се в страната им вижте във видеофайла.

Според Евростат вече трети месец се наблюдава растеж на продажбите на дребно в България (на месечна база). За първи път през март се отчита и растеж на годишна база. Ако това се превърне в тенденция, ще можем да кажем, че и по този показател дъното е достигнато и възстановяването започва.

Продажби на дребно, 2005=100, сезонно изгладени, в реално изражение (т.е. без инфлация)

Блогът за икономика 2011

Няма друга такава радост и мъка....
Тази снимка е велика!















http://www.extremecentrepoint.com/

Миналата седмица някой коментира, че “Народът няма какво да яде, пък ние за зелен бизнес форуми правим“. По този повод, решихме да направим една класация на хора, които имат какво да ядат (и не само) благодарение на своите зелени бизнеси. Завиждаме им за предприемчивостта и за смелостта да са сред първите в тези начинания.

—

5.

Винод Косла

Място: Индия, САЩ
Богатство:
1.4 МИЛИАРДА ДОЛАРА
Образование: Биоинженер
Бизнес: Венчър капитал за чисти технологии, Sun Microsystems
Компания: Khosla Ventures - основана през 2004 г.
Факти: Съоснователят на софтуерния гигант Sun Microsystems днес финансира изгряващи зелени технологии като биополимери и микробиогорива. Около 250 милиона долара от общо набраните средства във фонда на Косла са запазени за високорискови проекти и научни експерименти.

Извод:
Без риск няма печалба.. за планетата.

—

4.

Жу Гонгшанг

Място: Хонк Конг (Китай)
Богатство:
2.4 МИЛИАРДА ДОЛАРА
Образование: Електроинженер
Бизнес: производство на полисиликонови „вафлени” фотоволтаични панели
Компания: GCL- PolyEnergy - основана през 2006 г.
Факти: Компанията на Гонгшанг произвежда панели с капацитет от 3 500 мегавата на година, а има и собствени фотоволтаични инсталации в Китай и Монголия и 8 000 души персонал.
Профил във Форбс

Извод:
Продавайте вафли!

—

3.

Ванг Чуанфу

Място: Китай
Богатство:
2.7 МИЛИАРДА ДОЛАРА
Образование: Химик
Бизнес: производство на автомобили, литиево-йонни батерии и IT компоненти
Компания: BYD - основана през 1995 г.
Факти: Макар, че е по-известна като пионер на електромобилите в Китай BYD e също така най-големият производител на литиево-йонни батерии за мобилни телефони в света. През 2008 г. Уорън Бъфет купува 225 милиона акции в компанията, което покачва стойността им около 5 пъти.

Извод:
Помогни си сам, за да ти помогне Бъфет!

—

2.

Алойс Вобен

Място: Германия
Богатство:
3.5 МИЛИАРДА ДОЛАРА
Образование: Електроинженер (отново!)
Бизнес: производство на ветрогенераторни турбини и елементи
Компания: Enercon - основана от Вобен през 1984 г.
Факти: Enercon произвежда най-големите вятърни турбини в света съще е електроинженер по професия. През 2010 г. за транспортирането на огромните турбини Еnercon пуска на море собствен кораб с революционно задвижване на принципа на ефекта на Магнус.
Профил във Форбс

Извод:
Дори най-вятърничавите зелени идеи генерират милиарди.

—

1.

Ади Годредж

Място: Индия
Богатство:
7.3 МИЛИАРДА ДОЛАРА
Образование: Мениджмънт
Бизнес: резерват за мангрови гори, битови стоки
Компания: резерват Soonabai Pirojsha Godrej Marine Ecology Centre - получен по наследство
Факти: Според Форбс, Годредж дължи 1 от своите 7 милиарда долара на наследствените територии, заети от мангрови (лонгозни) гори в околността на Мумбай, които той е избрал да превърне в природен резерват и център на екотуризма. Днес резерватът е единствената гаранция за оцеляването на мангровите гори около мегалополиса, който е погълнал около 40% от тях само през последното десетилетие.

Извод:
Олигарх лозе пази.

—

Форум Бизнес
е за идеи

14 май 2011

Регистрация >>

Преди около половин месец The New Yorker направиха интересна кампания за привличане на фенове във Facebook. Въпреки че резултатите са на лице (17 000 нови фена за няколко дни), доста от експертите в сферата на социалните медии изказаха разнопосочни мнения за практиката на like-gating.

Накратко за случая: The New Yorker пуснаха текст на Facebook страницата си, който беше видим само за фенове. В рамките на една седмица всеки фен можеше да прочете материала от номинирания за Пулицър автор Jonathan Franzen. Повече за самата кампания ще намерите в Inside Facebook. Както вече споменах, в рамките на 7 дни кампанията събра над 17 000 нови фена, а интереса към нея донесе на изданието близо 100 милиона медийни импресии и над 3300 туита (Business Insider докладва).

Въпреки явния успех на кампанията, доста специалисти изразиха мнение, че подходът на The New Yorker им носи предимно “кухи” like-ове – фенове, които просто търсят достъп до безплатно съдържание, но след това няма да останат във връзка с марката. Друга критика беше насочена към това, че like-gate-кампаниите (при които потребителите се стимулират да харесат страницата с различни ексклузивни предложения) омаловажават значението на Like и тази “инфлация” се отразява негативно на всички кампании във Facebook.

Според мен обаче likegating-ът може да се разгледа и като равностойна транзакция между бранда и феновете, където успехът на кампанията и нейната оценка се определя от типа добавена стойност, който се дава. В случая с The New Yorker подходът е насочен доста директно към точна целева аудитория – интересуващите се от подобни материали са и потенциални читатели на списанието. Joe Average надали се интересува от мнението на г-н Franzen за какво и да е. Умната нотка в кампанията е свързана и с това, че в замяна на Like се предоставя достъп до съдържание вместо традиционните купони за отстъпка или безплатен брой на изданието. Това не само намалява инвестицията от страна на изданието, но и не създава усещане за “подкупване” на феновете – напротив, The New Yorker по-скоро се отблагодарява на своите Facebook-приятели (както коментира и техният говорител).

Разбира се, проблемът за “лошия likegating”, който привлича само числа без истински смисъл, остава налице. Просто не мисля, че кампанията на The New Yorker е крачка в тази посока. Ще ме оборите ли?

Още по темата:

1. “Нищо особено”, но точно така
2. Да чуваш феновете във Facebook
3. PRактики – ново от БДВО

Има надежда за блоговете като медия, след като крайните неграмотници от новинарските портали още не са ги научили.

Селенията е, че “професионалните издатели” коментират неща, които се случват онлайн, но ги свиди да пуснат линк към първоизточника. Специално тази дописка сигурно идва от агенция и я публикуват само с лек преразказ.

Вчера с журналистката от в-к “Гласове”, Димитрина Чернева, си говорихме може би над два часа за бъдещето на Близкия изток. Разговор, в който засегнахме много теми – от протестите до Бин Ладен. В резултат на това се получи материал за вестника, който може да прочете в страницата – тук.

Ето част от него (пълен текст):

- Смятате ли, че действията на САЩ – убийството на бин Ладен и изхвърлянето на тялото му в морето – ще предизвикат ответна реакция на омраза в арабския свят?

 

- Всъщност доказателствата са много малко и са твърде противоречиви – къде е тялото и дали наистина е изгорено в морето. Ако това е така, обидата към ислямската традиция е голяма. Четох в американската преса, че тялото е изгорено в морето, за да не бъде превърнато в култ мястото на погребението. Проблемът е, че самото име на бин Ладен може да бъде издигнато в култ точно заради тези действия на американските сили. Най-голямата сила на бин Ладен беше в неговата харизматичност, а това може да доведе до неговото митологизиране и макар да не е ясно къде е тялото му, може да се стигне до обявяването му за светец. Според мен действията на американските сили бяха прибързани и тъкмо обидата към ислямската традиция на погребване ще предизвика вълна на омраза в Пакистан и Афганистан. В арабските страни реакциите бяха по-умерени, там дори повечето хора смятат, че си го е заслужил. Положението в Афгатистан и Пакистан обаче е доста по-различно, там бин Ладен имаше много привърженици. В Пакистан буквално часове след новината започнаха протести и митинги и според мен това е само началото на протестни вълни. Възможно е да се появи напрежение между Пакистан и САЩ, тъй като има версия, че пакистанските служби са помагали на бин Ладен. Показателен е фактът, че той е живял на около 60 метра от военен лагер на пакистанската армия. Освен това в началото на операцията службите на Пакистан не са имали информация в какво точно участват и американските служби са действали сами, което е показателно за липсата на доверие. Тепърва ще става ясно до каква степен има връзка между пакистанските служби и „Ал Кайда”, но според мен няма как бин Ладен да е бил на територията на Пакистан без това да се е знаело от службите на страната. Заиграването с тези групировки може да повлияе негативно на отношенията между САЩ и Пакистан, а без помощта на Съединените щати Пакистан би се радикализирал и би се превърнал в Афганистан.

 

От друга страна убийството на бин Ладен дойде в много подходящ момент за адимнистрацията на Обама, която губи позиции в САЩ и търпи много критики за неуспеха в Либия и големия гаф с убийството на малкия син на Кадафи. Според мен това в много голяма степен е свързано с пиара, тъй като стана ясно, че сигналът за местонахождението на бин Ладен е подаден още през август. Въпросът е защо се е изчаквало толкова време. Службите тогава излязоха с едно съобщение, че са го следили няколко месеца, че са пуснали нарочно хора от Гуантанамо, които са близки до него и са ги следили и затова акцията се е проточила. Днес обаче тя идва в прекалено подходящия момент, когато рейтингите падат, а изборите в САЩ догодина наближават. Това говори за нагласяване на събитията. Сега централна тема е бин Ладен, а не случващото се в Либия. Вече неведнъж сме били свидетели как политиците използват пиар акции от такова естество, за да постигнат някакъв резултат.

 

- Говорехте за омразата. Последните събития показаха, че Моисеевият закон – „Око за око, зъб за зъб” не е надмогнат. От една страна кадрите с лицата на протестиращите пакистанци, излъчващи омраза и желание за отмъщение, от друга страна спонтанно събралите се граждани в големите градове на САЩ, на чиито лица пък беше изписано удовлетворението от отмъщението. Какъв ще е резултатът от тези действия на американските власти?

 

- Както казах в Пакистан и Афганистан ще има вълна на отмъщение и омраза. Там можем да очакваме всичко. Не мисля, че в момента са възможни атентати в европейски или западни страни, тъй като определено „Ал Кайда” е доста разбита и няма капацитет за това. Бин Ладен обедини различни организации, които в момента отново са разделени и ще трябва да се появи човек, който може да обедини тези групи.

 

- Зауахири има ли потенциал да бъде лидер и обединител?

 

- Не съм сигурен, че Зауахири има потенциала на бин Ладен. „Ал Кайда” определено е на ръба на пълния си залез. Тук вече от значение е и факторът арабски протести.

 

- Всъщност какво беше влиянието на тази организация в арабските страни?

 

- Влиянието на „Ал Кайда” в арабските страни не беше особено голямо. По-сериозно влияние организацията имаше единствено в Йемен, тъй като голяма част от бойците на „Ал Кайда” идваха от Афганистан, Пакистан и Чечения, както и от Йемен – т. нар. по-малка „Ал Кайда” на Арабския полуостров. В останалите арабски страни властите имаха негативно отношение към подобни организации, а и самото общество не застана зад екстремистките идеи. Важно е да се каже, че арабските страни се различават като социална структура от Афганистан и Пакистан, а освен това имат различна идея за исляма. Ако идеите на екстремизма бяха приети в арабските страни, протестите там нямаше да успеят, защото екстремистките идеи проповядват разделение на обществото. Отделно в арабските страни от няколко години има кампании срещу тероризма. Аз лично съм гледал телевизионни кампании и съм виждал билбордове с послания на известни и авторитетни духовни лица – например в Сирия – че тероризмът и самоубийството са грях. Виждал съм също така как представители на екстремистки групировки обикалят по къщите в опити да привлекат нови хора. Спомням си как подобни проповедници бяха изгонени от хората в едно село. Истината е, че жертвите на ислямизма и на ислямския фундаментализъм в самите мюсюлмански държави са много повече, отколкото на Запад. Доктрината на ислямизма възприема като враг номер едно режимите в арабските страни, тоест светската власт, тъй като нивото на секуларизация се повиши особено през последните 20 години. При това положение според крайните екстремисти първо трябва да бъдат премахнати тези режими и да бъде наложен религиозен режим, а след това вече враг номер две е Западът, който налага своите интереси и ценности. Затова жертвите-мюсюлмани на тези групировки са в пъти повече. Говоря за атентати, отвличания, убийства, актове на отмъщение и тероризиране на населението. Колко хора загинаха заради атентати в Дамаск, Багдад и др. В Пакистан почти всеки ден има атентати. Години наред това население е държано в страх, в резултат на което се трупаше негативно отношение към тези организации. Точно затова смятам, че можем да говорим за залез на „Ал Кайда”. Екстремистки елемент винаги ще има, но „Ал Кайда” вече няма да бъде същата. Те загубиха позиции заради многото жертви в самите мюсюлмански страни и заради идеологията, която в момента е в пълен контраст с актуалните събития. Много правилно един френски анализатор отбеляза, че „Ал Кайда” гледаше отстрани арабските протести – дали със завист или не нямам представа, но определено им се е искало да вземат участие в тези масови движения, защото в крайна сметка режимите на Мубарак и Бен Али, които гонеха ислямистите, бяха съборени от населението, което предпочете да действа без помощта на тези крайни групировки, тъй като на хората им беше ясно, че ако те участват в протестите, ще искат да вземат властта. Така че „Ал Кайда” и подобни организации гледаха наистина отстрани и с голяма завист на случващото се, тъй като хората се дистанцираха от тях.

(пълен текст)

Днес и утре (6 май) в София се провежда конференцията Sofia Platform. Една чудесна инициатива на МВнР и ECFR, която е единствена по рода си до момента, която се провежда в България.

(В момента има онлайн излъчване от конференцията, което може да гледате на сайта.)

Идеята на тази инициатива е организиране на дебат относно бъдещето на региона на Близкия изток и Северна Африка, събитията, които разтресоха този район и връзките на арабските страни с Европа и в частност с Източна Европа. На Sofia Platform участват както политици от България (Бойко Борисов, Николай Младенов, Жельо Желев), така и едни от най-видните активисти от арабския свят. Хазем Ел Амин, журналист от ливанския вестник Al Hayat, Басем Камел от египетското движение “Коалиция на младежката революция”, Жорж Ишак, активист и член на управата на движението Kefaya, Хишам Хъдър, член е съосновател на новата ислямска партия Ел Нахда, Ламия Грар, директор на Арабския институт за човешки права в Тунис, Мохамед Ануар Ел Садат, режисьорът Ахмед Атеф, Уасим Алкерши от Йемен, Амани Елхаят от египетската ON TV. Това са само част от участниците.

На Sofia Platform ще вземат участие и много други видни имена от сферата на журналистиката и политиката. Пълният списък с участници може да видите тук, а техните биографии – тук.

Днес в Аулата на СУ “Св. Климент Охридски” ще се проведе публична лекция на Генералния секретар на ООН – Бан Ки Мун – която ще започне в 17.15 ч.

Аз пускам също ъпдейти в моя Twitter акаунт – тук. По-късно ще се видя с част от активистите и се надявам да пиша в блога.

 

Продукти за 4 порции:
11 доматчета Чери
3- 4 топчета Моцарела
200г кашкавал
1 къдрава салата
1 опаковка брускети
3- 4 стръка пресен лук
няколко листа пресен босилек
щипка сол
2с.л. зехтин
2с.л. прясно изцеден лимонов сок

Приготвяне:
Къдравата салата се накъсва листо по листо. После листата се измиват 1 по 1, на течаща вода. Топчетата Моцарела се режат на 4. Брускетите се чупят на 2. Стръковете пресен лук се почистват, измиват и режат на кръгове леко по диагонал. Доматчетата Чери се измиват. Режат се капачетата им. Срязват се през средата на 2. Листата къдрава салата се късат на малки парченца. В купа се слагат всичките продукти. Поръсват се със щипка сол и ситно нарязан босилек. В купичка се наливат 2с.л. зехтин и 2с.л. прясно изцеден лимонов сок. Разбиват се с бъркалка. С получената марината се полива салатата. Обърква се и се оставя в хладилник да се охлади и овкуси. При поднасяне се разпределя в 4 салатни купички. Върху порциите се стърже кашкавал.

Оригинал:

Развитие:

Разбира се, в KYM се събира материал по въпроса.

Продължаваме с пътешествието по време на потоп из Тасмания. Започнахме с градчето Лонсестън, преживяхме големите дъждове , гонихме духовете на умрелите в каторгата Порт Артър, а за последно бяхме в столицата Хобарт. Сега ще тръгнем към най-дивия Запад в света – този на остров Тасмания Приятно четене:

Тасмания

част пета:

Дивият запад на Тасмания

Неделното утро ни посреща с дъжд, вятър, студ и сивота. Каква промяна! Този път всички в микробуса са с якета и зимни дрехи. Централното тасманийско плато и западните брегове, към които сме се запътили са пословични с непредвидими обрати на времето и внезапно връхлитащи ниски температури дори посред горещо сухо лято. На нас поне елементът изненада ще ни е спестен. Новият ни шофьор и водач опитва всички смешки в репертоара си, но без никакъв ефект. Меланхолия и апатия са затиснали спътниците ни. И махмурлук след рок-концерта снощи. Отчаян Грег прилага моята тактика - води ни на закуска.

В Ню Норфолк. Най-тихият и безлюден град в света,

сгушен зиморничаво в извиките на река Деруент. В единственото кафене и хлебарница на главната улица срещаме единственият жив човек наоколо - дребно червенокосо девойче, което чевръсто прави кафе за всички. [caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Ню Норфолк, безлюдният град"][/caption]

Ако името на градчето ми звучи познато то е защото съвсем наскоро разглеждах туристически брошурки за остров Норфолк - изпусната в океана трошичка суша нейде край източния австралийски бряг, известна най-вече с това, че там живее на стари години австралийската писателка Колин Маккълоу ("Птиците умират сами"). Дори с най-доброто си желание да представят мястото в привлекателна светлина рекламните агенти не бяха успели да измислят нищо повече от: зеленина и спокойствие. Разбирай – скука до небесата. Островчето просто е твърде малко, твърде обикновено, твърде незабележително и слабозаселено. Но има историческо минало. Норфолк станал затвор почти едновременно със Сидни. Още от първия колонизаторски кораб били изпратени шепа затворници да заселят малкото зелено островче. Ще рече човек, че британската империя си нямала цял огромен континент на разположение да колонизира и да превръща в най-големия затвор на планетата, ами трябвало чак до последната обрасла скала в морето да опре. Ама на, случило се, че някои от най-първите австралийци се заселили (Пардон! Били насилствено заселени) на (уж)суб-тропичния остров Норфолк. Занимавали се там с дърводобив, земеделие, мизерстване и размножаване, докато не се разбрало, че и Тасмания е остров и на империята не й хрумнало да превърне и него в затвор. Та тогава извозили подбрани затворници от Норфолк в долината на река Деруент, която изобилствала с ценна дървесина, да продължат заниманията си в същия дух на новото място. Кръстили градчето естествено Нов Норфолк, а някои от заселниците били все така от най-първия кораб. В гробището на миниатюрното тасманийско градче (известно днес най-вече с плантациите си от хмел за прочутата хобартска пивоварна "Каскейд") и до днес стои надгробният камък на Елизабет Кинг - първата бяла жена стъпила в Австралия. Англиканската му църква е най-старата в Тасмания, а невзрачният дървен хотел на главната (и май единствена) улица е най-старият в цяла Австралия! Изпиваме си кафетата, разглеждаме цените на имотите (винаги е полезно човек да знае колко ще му струва и къде би могъл просто да си умре от скука, в случай че още не са легализирали евтаназията, когато му дойде времето) и поободрени от перспективите за пенсиониране започваме втората част от обиколката на Тасмания -

планините и дивия западен бряг

Според българския тълковен речник думата "див" има следните значения:

1. Който се намира в първобитно състояние, нецивилизован. Диви племена.
2. Който не е култивиран или опитомен. Дива местност.
3. Много буен, необуздан, груб. Див нрав.
4. Безсмислен, странен, нелеп. Диво предложение.
5. За човек – който не умее да общува, живее сам; прост, саможив. Див човек.

Западна Тасмания е перфектната илюстрация на всичките пет.

До степен, която е просто немислима, невъобразима, неподозирана, неописуема, недопустима. Можете ли да повярвате, че в югозападна Тасмания има райони, където никога не е стъпвал човешки крак? Които никой никога не е виждал? До днес. В 21-ви век! На планета, на която хора се катерят ежедневно по осемхилядници, пресичат с туристическа цел пустини, обитават полярните райони, живеят в дъното на вулкани, в непристъпните джунгли на Амазонка и Папуа Нова Гвинея, спускат се с апарати до океанското дъно, оставили са човешки отпечатъци дори по лунната повърхност! Тасмания е малко по-малка по площ от България - 90 хиляди квадратни километра. Най-малкият австралийски щат с население от 500 хиляди души. Според официалното преброяване повече от половината тасманийци живеят в и около столицата Хобарт - на югоизток. Още 200 хиляди - в района на Лонсестън и Девънпорт - на северния бряг и останалите 60-тина хиляди - в малките градчета на изток. Простата математика подсказва, че за целия 600-километров западен бряг остават... почти 5000 души, фука се сайтът на Западно-тасманийската община. И сам си противоречи два реда по-надолу с твърдението, че

четирите миньорски града на общината - Куинстаун, Строн, Зиан и Стробъри имат обща популация от 6200 души.

Това оставя за цялата останала западна територия(почти половин България) население от ... минус 1200. Ето, това е "див"- некултивиран, незаселен, неопитомен. В югозападна Тасмания пък, на площ от 10 хиляди квадратни километра няма пътища. Изобщо. Единственият път свързващ Западна Тасмания с Хобарт и цивилизацията е строен през 60-те години. На 20-ти век! По целия западен бряг има два града - населението на първия е 637 жители, а на втория - единайсет. (Всъщност десет, защото официално регистрираният единайсти жител е Грег нашият шофьор, който прекарва по-голямата част от времето си развеждайки туристи по няколкото асфалтирани шосета на региона.) Това пък е "див" - в първобитно състояние, нецивилизован, изолиран, сам, саможив. Дори аборигените, живели тук повече от 20 хиляди години са ограничили обиталищата си само по тясната крайбрежна ивица. Никое двуного никога не е населявало вътрешността. Пътят бързо се катери към първата ни туристическа спирка за запознанство с дивата екзотична красавица на юга - водопадът Ръсел и Високата гора. Водопад като водопад - буен, красив, фотогеничен, мокър. Гората е още по-избуяла, по-фотогенична, по-красива и по-мокра (последното е по заслуга предимно на проливния дъжд). С ранообразието от редки тасманийски дървесни видове Грег ни запознава в микробуса на сухо, докато пъплим нагоре към язовира и предвидената спирка за обяд на пикник-зоната до него. [caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Величествени евкалиптови гори"][/caption]

Първата причина за колонизирането на Тасмания (в добавка към нуждата от нови затвори) бил дърводобивът. Изолацията на острова и уникалните климатични условия позволили тук да се съхранят невиждани другаде древни растителни видове с изключително ценна дървесина. Едни от най-високите дървета на планетата са отсечени именно тук. Някои от най-дълго живеещите също. Тасмания е родината на хуонския бор. Поради специфичната си клетъчна структура той расте бавно, в продължение на хиляди години и просмуканата му с борова смола дървесина не гние. Изобщо. Тасманийски заселници използвали хуонски бор за изработка на надгробни паметници, защото великолепната златиста дървесина траела по-дълго от камъка. Дори днес туристите могат да си купят сувенири от 10-хиляди годишна дървесина. (Аз си имам малко клинче за подпиране на врати.) Друг е въпросът, че при такива драматични разминавания в продължителността на живота не може и дума да става за собственост - аз на практика не притежавам, а само ползвам на заем клинчето, което е било тук 10 хиляди години преди мен и ще бъде наоколо все така непроменено дори, когато нито моята врата, нито къщата, нито дори цивилизацията, каквато я познаваме ще съществуват (да не споменаваме изобщо моето жалко мимолетно съществуване)

Друг представител на изумителната тасманийска флора е например Кралската Ломатия

- най-старият жив организъм на планетата, открит наскоро - дървесен вид, който нито цъфти, нито ражда плодове и съответно не се размножава по никакъв друг начин освен с издънки. В резултат се самоклонира от 43 хиляди години насам. В непристъпната Юго-Западна Тасмания е намерена групичка от около 500 дървета - единствени представители на вида, всичките абсолютно генетично индентични. Ако мечтаете да увековечите името си в латинското название на новооткрит биологичен вид не се мотайте, идвайте в Тасмания. За разлика от амазонските джунгли тук няма диви враждебни племена, нито маларийни комари. Е, и пътища също няма, нито обхват на мобилните телефони, но пък кой е казал, че славата се постига лесно?! Спираме за обяд край един от стотиците тасманийски язовири и водноелектрическата му централа. През 70-те години на 20-ти век Тасмания имала министър-председател с маниакална слабост към ВЕЦ-ове. Ама наистина. Човекът бил болен на тази тема. Наводнил всяка долина по острова и я превърнал в язовир. Никакви протести на природозащитници не можели да го спрат. Бъдещето на Тасмания според него било в енергетиката. В експлоатирането на единственото богатство на острова - водата. С негова помощ и не без участието на ледниците, разбира се, половината от картата на централна и западна Тасмания е боядисана в синьо - езеро до езеро и язовир до язовир. Спираме за малко и край

едно от най-обичаните от туристите езера - Сейнт Клер

Най-голямото тасманийско езеро и най-дълбокото сладководно езеро в цяла Австралия. Естествено с ледников произход. Чисто, кротко, мирно и сиво в дъжда. С натъркаляни канари и дънери по тясната пясъчна ивица край водата. И множество туристически пътеки с всевъзможна продължителност и трудност, за които ние нямаме време - още дълъг път ни чака до миньорските градчета на Западния бряг. През завеси от проливен дъжд, древни покрити с мъх гори по абсолютно безлюден планински път. Следващата ни цел е малкото островче на цивилизацията сред зеления тасманийски гингирлик

Куинстаун

Трябва да си призная, че на мен лично всичката тази вездесъща влага, дъжд, плесен, зеленина, папрати, водопади, покой и принципна дивотия навсякъде в Тасмания ми напомнят много, ама много на Южния остров на Нова Зеландия. До степен да забравям понякога къде съм. Допълнително объркване внасят и повтарящите се имена на градчетата. Край Хобарт има Гленорки и Кингстън, на север е Девънпорт, а сега пък отиваме на запад към Куинстаун. Вече предвкусвам удоволствието от приятната носталгична разходка по улиците на алпийския градец. Неволно си го представям като новозеландския едноименник. Обаче просто не бих могла да сбъркам повече. Тасманийският Куинстаун не прилича на нищо, което съм виждала в Нова Зеландия. Или изобщо на планетата Земя. Не че съм била на Луната, ама от това, което съм виждала на снимки, би могъл без усилие да мине за лунен базов лагер. След всичката зеленина и природни прелести от последните дни шокът от навлизането в катастрофичната зона на Куинстаун е трудно описуем. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Ако е вярно твърдението на Стендал, че: "Красотата е обещание за щастие", то грозотата трябва да е предвестник на бедствие, или нещо такова. Мен определено ме дострашава. Мравки ме полазват по гръбнака и нещо студено се вързва на възел в стомаха ми. Голи прашни (дори в дъжда) белезникави хълмове и сипеи, натрошен камънак, ерозия, избелели (като поляти с белина или друг обезцветяващ химикал) скали, кал, кален асфалт и тук-таме стърчащи като набучени в тинята клечки за зъби, мъртви дървесни стволове. Други безразборно разхвърляни по склоновете. Никаква зленина. Нито дори стръкче. Само смърт и следи от космическа катастрофа. Също като в черно-белите снимки от зоната на тунгуския метеорит. Сивото небе и сивата мъгла намекват за химическо обгазяване, напалм, бомбардировки, ядрени експлозии и прочие кошмарни бедствия. Нищо не подсказва прогрес, развита индустрия, процъфтяваща цивилизация, богатства или дори наличие на живот. Макар, че Куинстаун е точно това. След бързия упадък на затворническата индустрия и скоропостижното безвъзвратно изсичане на ценната дървесина (която имала неприятното свойство да расте бавно и на практика да не се възстановява в обозрими човешки времеви интервали) в края на 19-ти век Тасмания щяла да си остане пак напълно забравена от Бога и хората, ако не били открити залежи на сребърни, медни и калаени руди в древните вулканични скали на западните непристъпни планини. Е, нямало много злато, обаче пък Европа по онова време била гладна за всякакви цветни метали, така че южният австралийски остров бързо се превърнал в процъфтяваща минна колония. Една от най-богатите на планетата. Заселници запристигали с хиляди, градчета никнели като гъби, даже железница била построена да извозва металите до пристанището на Западния бряг. Така възникнал и един от някога най-богатите миньорски градове в света - Куинстаун. Градът на кралицата. Тъй като извозването на рудите било крайно неефективно и енергоемко край мините построили обогатителни топилни, за да се изнася и товари на кораби само скъпият метален концентрат. Обогатителният процес предполагал високи температури и щедър коктейл от химикали. Което дърво околовръст Куинстаун не било изгорено в пещите станало жертва на невиждани киселинни дъждове. М-да - напалм и химическо обгазяване.

Планинините край магистралата изглеждат като поляти със сярна киселина,

защото наистина са. Обилните дъждове бързо измили оголеният плодороден слой. Според съвременните учени и анализи на почвите в региона тук растителност няма да има поне още няколкостотин години. Куинстаун е химическа пустиня насред пищния зелен тасманийски рай. Една от съдбовните иронии на тасманийската минна индустрия е, че най-големият вносител на нейните метали била Германия. С избухването на първата световна война малката британска колония се оказала в позиция да снабдява врага с жизненонеобходими за въоръжаването суровини. Естествено Великобритания веднага забранила износа. И минната индустрия на Тасмания загинала за една нощ. Най-бързо развиващите се минни градове в света станали най-бързо изчезващите такива. Потънали в небитието. Единствено свидетелство за миналото им величие и слава са по няколко оцелели сгради тук-там, 35 километра ръждива железопътна линия и незаличимите следи от потресаваща екологична катастрофа. След още няколко стръмни завоя през урви, сипеи и лунни пейзажи пристигаме в центъра на днешен Куинсланд. Миниатюрно миньорско градче с кретащи замиращи медни мини. Оцелелите исторически сгради са до една обявени за архитектурни паметници и реставрирани, някогашното железопътно депо е превърнато в музей, историческият ар-деко театър е освежен и модернизиран с дигитална кино-апаратура, на единствената улица на градеца не липсват супермаркет, магазин за алкохол, фризьорски салон, кръчма. Но цялостната атмосфера на разруха, изоставеност, килнати дървени къщурки, празни улици с изровен асфалт, мърляви витрини и заплашително надвиснали чуждопланетни хълмове е ужасно подтискаща. Във всички туристически пътеводители чета, че Куинстаун се бил възродил напоследък чрез туризма. Даже има няколко що-годе прилични мотелчета в добавка към величествения исторически

"Имперски хотел"

(чието елегантно стълбище е изработено от скъпа местна дървесина, дърворезбована в Англия и доставена обратно с цената на неописуеми разходи - толкова богати и изискани били някогашните му гости). Кой за Бога ще поиска да си прекара отпуската в това най-тъжно на света място?! И защо??? Ако си търся повод за самоубийство мога просто да се замисля за бъдещето на западната цивилизация, нали така?! Няма нужда да бия всичкия път до Куинстаун. Според мен тукашният туризъм има много по-големи шансове за развитие, ако купи малко бракувани луноходи от НАСА или руснаците и предлага на посетителите автентична разходка по луната повърхност. Аз веднага бих се записала за подобна атракция. Луната ми е детска мечта. Виж, за да нощувам доброволно в Имперския хотел със смешно ниските цени ще трябва да съм доста сериозно притисната от обстоятелствата. Е, те това е "диво предложение".(От друга страна самоубийственият туризъм може би не е за пренебрегване. Такава богата неизследвана пазарна ниша - куинстаунци може да се окажат прозорливи бизнесмени.) [caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Имперски хотел"][/caption]

Разтъпкваме се набързо из недружелюбните мрачни кални пресечки около гарата-музей и малко преди да ни се прииска да сложим окончателно край на живота си поемаме отново на път.

Строн

Грег, нашият сладкодумен, непоколебимо-авторитетно-информиран шофьор обявява по микрофона, че потеглям към Строн. И мигом всичките ми спътници започват да шумолят с хартии - разгъват карти, напечатани листи с програмата на пътуването, туристически пътеводители и прочие достоверни източници на информация, които да им подскажат къде аджеба ще да е това е място. Защото на десетки километри наоколо има на практика само едно населено място и допреди малко всички си мислехме, че отиваме там - в Strahan. На възпитаниците на английски гимназии, които нито за миг дори не са си помисли, че Strahan се чете Строн препоръчвам да накъсат дипломите си на малки парченца с горе-долу еднакъв размер, не по-голям от половин автобусно билетче, да ги разбъркат добре със ситно нарязани репички, пресен лук и чесън, да ги овкусят по желание със сол, зехтин и лимонов сок, и да ги изконсумират с подходящ аперитив. По избор. Интернационалните ми спътници (включително англичани и австралийци) точно това искаха да направят с туристическите си програми и карти. [caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Внимание зайци!"][/caption]

Пристигаме по тъмно в стогодишна дървена къщичка (без телевизия, телефон или интернет) насред поляна, превзета от пълчища зайци. Хапваме набързо каквото сме си донесли, Грег ни учи да свирим на аборигенско диджериду(техниката на непрекъснатия безкраен протяжен вибриращ звук изисква изпълнителятда издъхва въздух, докато вдишва - опитайте се да го постигнете и после пак ще си говорим какво толкова пък, духаш там в една куха пръчка.) и после спим пак набързо и на пресекулки сред ужасното ръмжене и свирепи звуци на биещи се тасманийски дяволи под прозорците. На следната сутрин скокваме рано, оправяме си леглата, товарим багажите, поуплашваме със суматохата зайците и слизаме в Строн да пием кафе. [caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Строн, главната улица"][/caption]

Освен уникален правопис и фонетика градчето има и забележителна демография - цели 637 жители според преброяването през 2006-та. От които ние срещаме цифром и словом трима - усмихнат дядка в дървения склад, който ни продава клинчета Хуонски бор на няколко хиляди години за по 2 долара парчето, младо девойче в кафенето, което не разбира думичка от английския ми (То пък сякаш аз й разбирам!) и мистериозна дама в спортен екип, разхождаща добре облечено куче в дъжда, която всъщност може и да е туристка. Главната улица на Строн е дълга цели 20 метра. От едната й страна са подредени 4-5 идеално реставрирани дървени сгради, обърнати на кафене, ресторант и хотел, а от другата са се скупчили няколко рибарски корабчета, ръждивите им палуби накамарени с плетени кошове за лов на раци. И информационен център. Който не само, че работи, но и помещава дърводелска работилница, където пред очите ни хилядолетна дървесина се превръща в лъжици за мед, нестандартни асиметрични мебели и сувенири. Обожавам миризмата на топлите стъготини! Не мога да се нарадвам на благородния блясък на полираното дърво. И на щедрата топлина на бумтящата печка. (Нали никой не е забравил, че краят на януари е разгарът на лятото в южното полушарие) Историята на градчето също не влиза в категорията обикновени.

Строн възникнал като пристанище за наказателната колония

с изключително тежък режим за рецидивиращи престъпници от Порт Артур и другите австралийски затвори. Затвор в затвора. Заливът Макуайър и каторжническото островче Сара ще останат завинаги в историята на човечеството с едни от най-потресаващите легенди за човешко страдание, отчаяние, изолираност, безнадеждност, умопомрачение, жестокост, бунтове, отмъщение, човекоядство и прочие зверства и страхотии, които някога пращали ледени вълни надолу по гръбнака и на най-закоравелите британските престъпници, и продължават да смущават до днес сънищата и мислите на съвременните туристи(това го потвърждавам от личен опит). Входът към иначе романтично красивият добре защитен огромен залив Макуайър и до днес се нарича Портата на ада. [caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Портата на ада (залив Макуайър)"][/caption]

Освен тежкият каторжен труд (пак дърводобив, какво друго), неописуемите жестокости на надзирателите и нечовешките условия на живот мястото подлудявало всички с враждебната си свирепа, негостоприемна, чужда природа. Безспирните ветрове на Ревящите 40, необичайно гъстата бодлива, непристъпна растителност (цитирана от множество пътешественици като най-непроходимата гора на планетата), липсата на храна (никакви ядивни растения), странните зверове(тасманийски дяволи и тигри, птицечовки, ехидни и уомбати), тоталната липса на други човешки същества, пълната изолираност се отразявали тежко на душевното равновесие и умствено състояние на всички посетители. Затворници, надзиратели и заселници полудявали еднакво масово и бързо. В крайна сметка мястото се сдобило с такава неописуемо ужасяваща слава, че британската корона закрила наказателната колония. Въпреки чудесните условия за риболов и приказните красоти на залива никой не се учудил на моменталното обезлюдяване на Строн. Градът бил прокълнат. (Много грижовно ви съветвам тук да избягвайте старателно филми и книги, в чиито заглавия фигурират думите земя, Ван и Димен - ще ви лишат от сън и душевен покой за много дълго време, повярвайте на патило.) Раждането и внезапният разцвет на минната индустрия възродили градеца отново.

Строн станал главно пристанище на миньорския бум.

Железопътна линия го свързвала с мините на Куинстаун и Зиан. Градецът процъфтявал. За кратко. Замирането на минната индустрия отнело единственото препитание на Строн. И жителите му отново станали жертва на масови депресии и лудост. През втората половина на двайсти век градът постепенно и окончателното изчезнал от всички карти. Светът забравил за него. Пукнат плавателен съд не влизал през Портите на ада. Човешки крак не стъпвал по крайбрежната улица. Докато през осемдесетте не дошъл ред на поредния грандиозен тасманийски язовирен проект и компанията, работеща по строителството не избрала Строн за своя база. Природнозащитниците този път извършили героични подвизи в мирно време и успели да забавят, а накрая дори да прекратят строителството на гигантското нещо, но съдбата на Строн вече била предопределена - световният туризъм издирвал под дърво и камък такива недокоснато кътчета по земната повърхност. Покрай медийната кампания на еколозите заливът Макуайър бил преоткрит и станал моментално новата дестинация за почивка на мало и голямо. Една единствена туристическа компания далновидно изкупила за жълти стотинки и реставрирала всичките пет оцелели къщи на единствената улица в града, ремонтирала и пуснала в употреба част от железопътната линия, отворила кафене, ресторант, хотел и информационен център, и превърнала Строн в нещо като рисувано градче от анимационен филм на Дисни. За трети път започнала отново историята на този необикновен, наречен някога от американски писател "най-чудесен малък град на света". Ние не му се радваме дълго. Грег не си пада по прелестите на цивилизацията, иска да ни покаже свирепата красота на океана и прословутата Порта на ада. Ние сме се заредили добре с кофеин и въглехидрати, така че го следваме доброволно. Само на няколко километра от Строн започва 35-километровата пясъчна ивица на Океанския плаж - най-безлюдният и най-свиреп плаж на земята. 12 хиляди километра Южен океан се простират на запад от нас - най-дългата непрекъсвана водна повърхност на планетата. 12-хиляди километровата ускорителна писта на Ревящите 40. 12-хиляди километрово царство на гигантски вълни, ураганни ветрове, водна пустош, мъгла и пяна, прекъснати дръзко от малкото островче Тасмания. Обиден от нахалството могъщият океан блъска с неуморна ярост парченцето суша, захапва и дъвче ненаситно високите пясъчни дюни. Бясна пяна хвърчи от яките му челюсти, земята трепери под краката ни от сгромолясването на чудовищни водни маси. Но Тасмания не се дава. Растителността е полегнала, трънлива и невзрачна, но неунищожима, непроходима и цъфти с ярки цветове насред битката на титаните. Върховете на дюните пушат като топли хлябове с отвявани от бурята песъчинки, огромни водорасли се търкалят наоколо като тръни в полето, небето е надвиснало сиво, мрачно и гневно като океана. Само двата далечни идентични искрящо бели фара на Портата на ада са доказателство за човешко присъствие. Свидетелство за силата на човешкия дух, несломим пред мощта на стихиите. За да ни разведри в дъжда Грег решава да рискува микробуса на компанията и да ни повози по плажа. По стеснената от бързо покачващия се прилив ивица пясък между отвесните стени на глозгани от стихията дюни и забулен в мъгла и пяна див прибой. Микробусът храбро слаломира между изхвърлени на брега трупи, стърчащи от пясъците скали и плитки коритца на рекички.На места се налага да изчакаме някоя голяма вълна да се оттегли преди да прекосим по мократа й следа. Другаде преминаваме с максимално възможна скорост, защото пясъкът е толкова мек и пръхкав, че дори само вибрациите на двигателя са достатъчни да причинят безвъзвратното ни потъване. Проливният дъжд и взривовете на сгромолясващи се водни лавини край нас са само за допълнителен ефект - просто гениални детайли в брилянтен адреналинопокачващ екшън. Вятърът го играе звукорежисьор с ярко изразени пристрастия към виене и тънко пищене, а осветителите стачкуват. Когато най-после додрапваме до изровени в дюните коловози на нещо като път в северния край на плажа овациите и ръкоплясканията ни са спонтанни, облекчението - искрено. Даже Грег си позволява да се полу-усмихне в отговор. Пясъчният коловоз ни завежда до асфалтиран път, който на свой ред ни повежда с лъкатушене и катерене към следващата ни спирка

Зиан - сребърният град

Кръстен на кораба на Абел Тасман, възникнал стихийно с откриването на сребърни и оловни руди, в края на 19-ти век Зиан бил третият най-голям град в Тасмания. С население от 10 хиляди души (!), 21 хотела(!!) и 27 кръчми(!!!). Хората пътували с дни и прекосявали стотици километри дива пустош, за да присъстват на прочутите спектакли и концерти на зианския театър "Гайети", който канел оперни певци, музиканти и артисти от цял свят.

Самият Хари Худини е изнасял представления в Зиан!

Добре, че всичко това е написано в пътеводителите и повторено с гордост многократно от Грег, иначе никога не бих повярвала. Зиан днес е тясна асфалтирана улица криволичеща край реката с десетина реставрирани фасади от двете страни, малка пикник-зона с барбекю и тоалетна за туристите. И нищо друго. Нищо. [caption id="" align="aligncenter" width="646" caption="Главната и единствената улица на Зиан – Тасмания, Австралия"][/caption]

Театър "Гайети" е реставриран в претенциозни ментово-зелени и лимоново-жълти цветове, една от другите запазени сгради(леко килната и обилно опушена) е приютила нещо средно между музей и магазин за изделия от скъпоценни кристали, руди и прочие ценен камънак, който се въди тъдява - зашеметяващо калейдоскопична колекция от шарени лъскави нещица на шокиращи четирицифрени цени, бившата сграда на Минното училище е превърната в музей с два истински парни локомотива и друга тежка железария паркирана в двора, автосервизът има една бензиноколонка (с дизайн отпреди студената война) и се явява също антикварен и железарски магазин, а в края на редицата се гуши малко кафене/сувенирен магазин/агенция за недвижими имоти. С потрес установявам, че дори аз мога да си позволя да си купя къща на главната улица на Зиан. С веранда. И с буренясал двор. Без заем. Мигом добавям градчето в списъка на местата за пенсиониране. Така де, какво му трябва на човек на стари години - спокойствие, достолепие, космополитност и елегантност (Е, може и малко скъпоценни камъни). Колко пъти е идвал Хари Худини в София, а?! Сред влагата, безнадеждността и повсевместния тлен ме налягат философски мисли и латински сентенции. Sic transit gloria mundi. [caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="С автомобили до тук!"][/caption]

Преди да напуснем завинаги това царство на печал, безвремие и разруха се случва нещо изключително (като за безлюден пущинак на два дни път от всяка цивилизация) - на главната улица спира микробус! Туристически, шарен, пълен с интернационални пътешественици като нас. Населението на градчето мигом се утроява, навалицата край барбекюто става непроходима, пред дамската тоалетна се извива опашка и единствената улица на Зиан оживява. За да отпразнуваме срещата с други същества от нашия вид в безлюдната джунгла на Западна Тасмания Грег предлага да изнесем кратък поздравителен концерт за новодошлите. Не на сцената на театър "Гайети", а под козирката на барбекюто. Той импровизира виртуозно на диджериду, ние тракаме с лъжици, тигани и друга налична в ремаркето ни посуда. Публиката е очарована. И възхитена. Изпраща ни с бурни овации и дълго маха след нас в дъжда. (Вероятно дори още по-дълго се тревожи за душевното ни здраве.) Очаквайте продължението Автор: Изабела Шопова Други разкази свързани с Австралия – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Австралия: Mungo Adventure (5 част – Дивият Запад)
2. Тасмания (4): Хобарт – перла в короната
3. Тасмания(3): В каторгата на Порт Артър
4. Тасмания (2): Време за дъжд
5. Тасмания (1): По деликатните места на географията
6. Пътешествие из американския Запад
7. Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(4): Чикаго, Дивия запад и Mount Rushmore

Тръгнал св. Георги на кон към Йерусалим, а насреща му циганска каруца. На капрата седи черен циганин, конете подкарва.
-Накъде си тръгнал, циганино? - попитал св. Георги.
-Мисля тук наблизо шатрата си да разпъна - отвърнал той. - А ти накъде?
-Аз отивам в Йерусалим, Господа Бога да навестя, да видя как преживява.
-Бащице, спомни си тогава и за нас, циганите. Разкажи на Бога, че има и такива хора. Нека каже как да живеем, с какво да се занимаваме.
-Добре, - казал св. Георги - ще питам и по пътя наобратно ще мина да ви предам Божието слово.
-Неее, - поклатил глава циганинът - ние сме хора незначителни, ще забравиш за нас.
-Няма да забравя, какво говориш!
-Ще забравиш, ще забравиш!
А конят на св. Георги бил чистокръвен, сбруята била обсипана с драгоценни камъни, а стремената били от чисто злато. Хвърлил им циганинът едно око и казал:
-Знаеш ли, бащице, остави ми едното стреме. Ако го оставиш, като тръгнеш да се качваш на коня, веднага ще се сетиш. Ще си спомниш непременно, че и за циганите трябва да попиташ, как да живеят на тая земя, какво да вършат.
-Хитър си ти, циганино! - засмял се св. Георги. - Така да бъде, ще ти оставя стремето. Вземи! Но запомни, като се връщам, трябва непременно да ми го върнеш.
-Какво говориш, бащице! Всичко ще бъде наред. Ти само не забравяй за нас.
Продължил св. Георги нататък. Минал през едно село. Гледа, мъже дървена къща строят. Само една дъска още трябва да сложат, а тя къса и дупка остава. А те дърпат от двете страни, опитват се да я разтегнат.
-Какво правите, момчета? - изненадал се той.
-Ами нали виждаш, господине, опитваме се да разтегнем дъската, но не ще пущината!
-А аз на ваше място бих я разцепил и бих донадил колкото недостига. Но така и така отивам в Йерусалим при Господа Бога, ще питам как е най-добре да направите.
-Питай, господине, застъпи се за нас, безпътните!
Продължил св. Георги още по-нататък. Гледа два кладенеца, почти един до друг, а между тях ходят две жени с ведра и кобилици. Пълнят вода от единия кладенец, носят я до другия и я изсипват в него.
-Къде отиваш, красавецо?- подвикнали жените.
-В Йерусалим отивам, Господа Бога да видя.
-А ти го питай, защо така сме наказани? Няма ли да се смили и да ни пощади? Душа не ни остана вода да преливаме!
-Ще питам, със здраве!
Добрал се накрая св.Георги до Йерусалим. Отишъл при Господ, видели се. Разказал му св. Георги за чудесата, които видял по пътя. Първо попитал за мъжете, които разтягали дъската.
-Знам ги - казал Бог. - Наказах ги, защото от дъските, които им бяха дадени дом да построят, те и с дърва за огрев искаха да се запасят. Затова им казах: "Век ще разтягате тая дъска, но няма да можете да я разтегнете!" Предай им, че им прощавам греховете, но занапред да обуздават алчността си.
Попитал св. Георги и за жените между двата кладенеца.
-Те разреждаха издоеното мляко с вода и го носеха за продан на пазара, затова са наказани така. Прощавам и на тях, но прегрешенията си да не повтарят.
-Добре, всичко ще предам, както си казал - промълвил св. Георги и понечил да скочи на коня, но за малко да падне, нали го нямало едното стреме, та се сетил за заръката на циганина.
-Едва не забравих, Боже. Обещах на циганина да те попитам, как да живее по-нататък циганското племе на земята.
-Кажи на циганите, нека живеят по техния си закон. Къде ще измолят, къде ще изпросят, къде без питане ще вземат - тяхна работа. Така им предай.
Тръгнал св. Георги наобратно. Зарадвал жените при кладенците и мъжете с дъската, че Бог им прощава. Стигнал най-накрая и до циганския катун.
Наизскачали циганчетата:
-Св. Георги дойде, св. Георги дойде!
Излезли и големите.
-Е, какво каза Господ за нас? - попитал циганинът, който взел златното стреме.
-Каза да ви предам: където изпросите, където измолите, пък и където без питане вземете, всичко е ваше.
-Е, благодарим на Бога, че не е забравил за циганите и така добре се е разпоредил за нас!
-Ти, циганино, благодари на Бога, но и мен не забравяй. Върни ми златното стреме, че трябва да се прибирам.
-Ама ти какво, бащице?! Какво стреме? Никакво стреме не сме взимали, честен кръст, не сме! Гръм да ни удари, ако сме, децата ни щастие да не видят!
Така и останало златното стреме у циганите. Нали и Господ така повелил: където измолят, където изпросят, пък и където без питане вземат.

циганска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Великденските празници преминаха почти неусетно и ги последва една шеметна седмица. Седмица, в която може би не остана много време за четене, но всички ние сме едно голямо изключение от правилното. Ето и трите класации на най-четящите.

"Книга за теб" - най-продавани книги 25 април - 1 май
Оръжия за масово обезличаване. Джон Гатоу. Изток-Запад
Делюзията Бог. Ричард Докинс. Изток-Запад
Моят танц със живота. Патрик Суейзи и Лиса Нийми. Изток-Запад
Елементът. Кен Робинсън. ROI Communication
Колапсът. Джаред Даймънд. Изток-Запад

През 2004 г. Дейл Андерсън, потомък на крал Едуард II, създава първото в света “Царството на гейове и лесбийки.” То се намира на малък остров с площ от 3 квадратни км недалеч от Австралия, на Големия бариерен риф. Дейл се обявява за император и неговите са всички сексуални малцинства по света. Независимо от факта, че [...]