Батак след Батак

В навечерието на днешната сказка на Мартина Балева в Берлинския Хумболдтов университет  (19 май, часа на 7 вечерта, зала 2103; тема на сказката: “Изкуство и национализъм на Балканите на примера на България”) решавам да припомня въвеждащия текст от моята книга “Хроники на злото и надеждата”, София, 2009:

---

© Милен Радев

След няколкомесечно затишие историята около „Баташкия проект“на сънародничката Мартина Балева и изследователския екип от Свободния университет в Берлин започва да набира нова скорост.

Само преди дни най-влиятелното германско списание Spiegel пространно информира своите читатели за „терористичната заплаха“,която била надвиснала над главата на един учен, осмелил се „да внесе яснота“ в мрака на национално-патриотичното българско съзнание. 35-годишната студентка Балева, пише списанието, е подложена на гонения по интернет форумите. Наложило ѝ се да смени телефонния си номер, да засекрети жилището си и да потърси защита от германските тайни служби. Телевизия СКАТ, съобщават германските журналисти,предлага 2500 евро за нейния адрес. „Цялото общество, дори и духовният и политически елит на страната се включи в националния протестен рев срещу Мартина Балева“. С тези думи Spiegel смразява кръвта на читателите си, без друго склонни да си представят Балканите като люлка на всевъзможни ексцеси.

Флагманът на немската разследваща журналистика не пояснява, че излиза с голямо закъснение на мястото на публицистичната битка. Още през септември всекидневникът Frankfurter Allgemeine Zeitung вече пусна на цяла страница възмутено задълбочено-интелектуално есе за новата проява на балканска национална истерия в България.Ето защо сегашната атака на Spiegel няма нова информационна стойност. Тя може да се обясни единствено във вътрешно-немски контекст с медийно-пазарни конфликти на две от големите структури на този бранш в Германия. Не случайно на прицела на публикацията са изданията на ВАЦ в България „Труд“ и 24 часа“ и в материала остро се критикува липсата на контрол от страна на издателя в Есен, допуснал подобни „тенденциозни националистически кампании“.

Разбира се, покрай есенските стопани на българските часови издания, не се разминава и на Тошо Тошев, представен в Spiegel като фигура с разкопчана до пъпа риза, със златна верижка и пура в ръка,който пуска облаци дим в лицето на събеседниците си, гротескна имитация на създателя на Playboy Хю Хефнер. Макар и да не става дума за неговото обществено познато ДС-агентурно минало като агент „Бор“, все пак бегло е описан генезисът му на редактор, свързан с посткомунистически олигарси.

За всеки, съзнаващ фаталната роля на ВАЦ-овите издания у нас и развращаващото им, обществено деморализиращо влияние в страната, би било лесно да възкликне при това четиво радостно „Е, намериха си майстора!“ Би било лесно, но късогледо. Защото покрай разчистването на сметките си с ВАЦ, в този си текст Spiegel дава пример и за небрежно и незадълбочено разследване на първопричината за скандала. И се превръща в източник за сериозно, може би дълготрайно, манипулативно влияние върху общественото съзнание в Германия.

В типичния за много тукашни медии сгъстен, но донякъде схематичен стил се въвежда накратко в същността на проекта на Мартина Балева със споменаването на картината на полския художник Пиотровски „Баташкото клане“ от 1892 г. Това мащабно платно определяло от край време патриотичното самосъзнание на българите чрез постоянното си присъствие в техните учебници. Картината, пише Spiegel,е посветена на „унищожаването на селото Батак, което българската историография свързва с някаква героична борба на българскипатриоти, каквато всъщност не е имало“.

Според Spiegel приносът на Балева бил в това, че тя „подробно анализирала“ картината на Пиотровски. Тя открила, че художникът бил използвал снимки, които сам инсценирал 12 години след „събитията“.От тогава, смята немското списание, тези снимки се представят за автентични фотодокументи на клането и като такива са влезли в обръщение в националната историография. Финалът в историческия раздел на статията е запазен за най-впечатляващите изследвания на студентката Балева: с помощта на данъчни регистри от онези години тя успяла да изчисли, че „броят на жертвите е бил драстично завишен от патриотични пропагандни подбуди“.

Излишно е тук да се навлиза в опровергаване или уточняване на тезите на Мартина Балева и на нейния екип. Това по впечатляващ и изряден начин вече бе сторено от д-р Наум Кайчев още през юни 2006 г. в бр. 24 на в-к „Култура“. Младият историк Александър Долев също даде в своя блог изключително коректен и подробен отговор, разкриващ несъстоятелността на Балевата концепция.

Именно такъв трябваше да бъде преобладаващият отговор на българската общественост, на нейния „духовен и политически“ елит още в началото на набиращия сила скандал. Отговор конкретен, спокоен, с премерен тон, опровергаващ очевидните дефекти в концепцията на берлинските историци и съобразен с елементарни норми на общуване в европейския контекст.

Вместо това станахме свидетели на една побесняла псевдопатриотарска кампания. На преден план отново се изстъпиха познатите имена, които са заграбили в публичната среда монопола за родолюбиво говорене и за отстояване на патриотични чувства. Заредиха се абсурдни призиви за репресии срещу провинилата се авторка, намеси се най-високото научно и държавно ниво в България с укори срещу немските историци. Такава реакция не оставя на никого в научните или публицистични кръгове в Западна Европа друга възможност освен да я осъди и стреснат да се оттегли на безопасна дистанция.

В най-добрия случай.

Онези пък, които не хранят кой знае колко добронамерено отношение към България, ще открият в описаните по-горе реакции най-добрата възможна илюстрация за назадничавото и недостатъчно развито българско общество, станало според тях днес по недоразумение член на общоевропейското семейство.

Принципът на функциониране на немските медийни механизми е такъв, че след публикуване представляващ интерес материал в Spiegel, той веднага влиза в кръговрата на вторичното му използване от печатни и електронни медии и се разпространява от информационни агенции. Сам по себе си силно концентриран и ограничаващ се главно до схематични основни тези, оригиналният текст по-нататък се сбива в няколко изречения и остава именно така в общественото съзнание. Вече ми попадна агентурно съобщение на голямата информационна агенция „Евангелска пресслужба“ (epd), запознах се през последните дни и с кратките съобщения за случая по страниците за медийна тематика на няколко от големите всекидневници.

Схемата, която се предлага там на немския читател, незапознат нито с конкретния случай, нито пък с далечната османска история на Балканите е следната: прогресивна, европейски обучена и възпитана млада научна работничка разобличава неверен мит, създаден с шовинистична, отживяла времето си цел. Ретроградни, национал-патриотарски кръгове, които преобладават в публичния живот на България, я лишават от свобода на научната и публицистична дейност.

Нещо повече – текстовете от по половин колонка внушават почти без колебание, че самото „Баташко клане“ било мит на българската история, и че било дошло времето да се каже истината за него. Berliner Zeitung например съобщава буквално, че „историчката на изкуството Балева поставя под съмнение официалната версия, че османската армия била извършила през 1876 г. клане в намиращото се днес на българска територия село Батак“. Според Балева, пише друг вестник, „броят на жертвите е бил раздут с патриотично-пропагандна цел“…

Колко време ще е необходимо и ще успее ли въобще българската културна общественост да преодолее тази, налагаща се днес, трагична за българското историческо самосъзнание, представа в чужбина? Кой ще слуша занапред подробни български обяснения и уточнения, много лесно възприемани като просто оправдаване? Авторът на тези редове говори от личен опит, защото се опитва от седмици да обяснява и на добронамерени германци нещо, което маститият Frankfurter Allgemeine вече им е разяснил просто и ясно: българите реагират така фанатично, защото не искат да си признаят, че са си „разкрасявали“миналото.

Това е, което ще остане в общественото съзнание в Европа. От тук нататък става много тежко, да не кажа невъзможно, то да бъде избито от него и опровергано. Защото всеки, който се опита да го направи с най-спокойно и цивилизовано поднесени аргументи а приори изпада в позицията на ретрограден балкански национал-шовинист от шумадийски тип, който се бори за запазване на сръбско Косово.

Най-важният въпрос в крайна сметка е дали българското общество ще разбере една проста закономерност. Докато темата за патриотизма е преотстъпена на политически спекуланти, на популисти и на безотговорни користолюбци, докато истинският елит на нацията гледа плахо да се дистанцира от това тъй „неевропейско“ понятие, могат да ни очакват и още по-неприятни изненади.

Берлин, 22.11.2007 г.

Прочети цялата новина

Свързани новини: