Ухание на Бейрут

Бейрут, 24 юли 2011

Ще пусна нещо, което написах в профила си във Facebook:

На улица в Ашрафие в Бейрут, върху вратата на стара къща видях страхотен анти-военен графит: докато войник охранява, активист рисува зад него символа на мира, останал недовършен, тъй като лицето на войника сякаш след малко ще се обърне към момчето зад него – страхотно изкуство! Ашрафие е червената линия по време на Гражданската война-някои призраци са реални.

Това изображение все още ме мъчи, тъй като не успях да го заснема. Преминахме с колата и образът остана в главата ми. За съжаление не успях да го заснема, но ще пробвам отново, за да го покажа.

Бейрут е видял толкова много. Въпреки всички премеждия и кръв, проляла се в негова защита, градът все така седи на мястото си, готов да посрещне поредните предизвикателства. Докато обядвахме в класния ресторант Le Relais de l`Entrecote,  улица „Абдел Уахаб Инглизи“ бе затихнала. По това време на деня, късният следобяд, нищо не работеше в района. Районът на Ашрафие, страта част на Бейрут, бе празен, освен присъствието на няколко собственика на бакалии, застанали отпред с цигара и броеница, за да обсъдят последните новини. Това в никакъв случай не предполагаше, че Le Relais de l`Entrecote ще е празен. Един от скъпите, класически ресторанти в Бейрут, никога не оставаше без клиенти. Със сигурност мога да кажа, че стекът с пържени картофи и френски сос, са най-вкусното нещо, което бях хапвал скоро. Като стана дума за сосът, той е специален. Няколко вериги се опитват да го имитират, но до момента не се знае рецептата за приготвянето му. Френската верига пази своите тайни, като във всеки един от своите обекти, независимо дали е в Дубай, Бейрут или Женева, се доставя сос директно от Франция, където бива приготвян в традициите на веригата. Онова, което може да се усети и типичният вкус на горчица от най-добрата френска традиция.

Задължително се разходете по крайбрежната улица на Бейрут. Това е любимото място за разходки на жителите на града, където често хора тичат за здраве, двойки се разхождат, а по-възрастни играят шах. Определено място, заредено с много дух. Тук, на тази улица, могат да бъдат видени все още следите от войната – куршумите съсипваха всичко след себе си и оставяха единствено печал. Няколко сгради в съвременен Бейрут са оставени и съхранени от правителството, като свидетелство за безумието на Гражданската война, започнала през 1975 година. Някои от тях се намират именно покрай брега, където са се водели тежки боеве и тогавашните скъпи хотели са превърнати в призрачни постройки, в чиито недра ранени намират, макар и оскъдна, бърза помощ. Да, Бейрут имаше какво да разкаже.

Определено е трудно да си представим, че в онова, което виждаме с очите си днес, може да има истории, свързани с кръвопролития. В този ред на мисли, има за какво бейрутчани да благодарят на Рафик Харири, убитият при атентат през 2005 година ливански премиер и баща на доскорошния Саад Харири. Именно Харири-баща изгражда от руините Бейрут наново- жилища, улици, търговски центрове, хотели. Регионът на Ашрафие, където се намират по-старите къщи и улици на Бейрут, е бил „червената линия“ по време на сблъсъците. По улиците на този аристократичен квартал са се водили невероятно битки – буквално улица по улица. Всеки прозорец е бил от значение, тъй като там са се разполагали снайперисти. Днес, жителите на Ашрафие се разхлаждат в моловете наоколо и нищо не може да напомни за онези времена. Не знам дали трябва да кажа, че съм разочарован или не, от факта, че донякъде романтичният образ на Ашрафие, който си бях създал в съзнанието, е изгубен. Днес хората са малко по-меркантилни от предшествениците си, а всякакви каузи не намират такова широко приложение. Всъщност днес църквата организира най-много хората в подобни начинания, като НПО-тата едва ли биха имали същият ефект. Една от големите инициативи, която се надявам да се появи и в България е, кампанията за запазване на старите сгради в Бейрут – културно и историческо наследство. Всъщност в това отношение ливанците са невероятни – на всяко място, което може да има подобна стойност за тях, организацията по опазването е много добра. За съжаление в България някак не обръщаме внимание на паметници, къщи и всякакви символи на миналото.

Продължих по Ашрафие и си мислих за крайбрежната улица, за улица „Ал Хамра“, където се събираха интелектуалци и журналисти, за кафетата на Бейрут, за уханието му, което мисля си – ме е бележило завинаги. Прехвърлях в главата си мисли за стремежът на тези хора, за този вечен град, за кървавото минало, което се усеща и до днес. Мислех си и за хората, които срещнах в Бейрут – и разговорите, които водихме. Сигурен съм, че това няма да е последната ми среща с града. Всъщност, смятам да ви занимая с него още веднъж съвсем скоро.

Прочети цялата новина

Свързани новини: