Облачният видео рекордер и правото на лично копие

Видеосистемата Betamax на Sony е известна с това, че не успя да се наложи на пазара и загуби видеомагнетофонната война с въведения от Philips стандарт VHS.

За сметка на това обаче Sony спечели една друга, от правна гледна точка, много важна война – тази с Universal City Studios.

Победата на японския производител е ознаменувана с решение на Върховния съд на Съединените Щати (US Supreme Court), според което записването на телевизионни предавания на видеокасети, за да могат зрителите им да ги гледат по друго време

не е нарушение

на авторското право, а честна употреба.

От съвременна гледна точка това като че ли се разбира от само себе си, но погледнато през призмата на 70-те (съдебното дело се е точило от 1976 do 1984) технологията на видеорекордера е била нова, без подходящ аналог и, какъвто е бил главният довод на Universal, е била в състояние да наруши изключителното им право на възпроизвеждане.

Днес касетъчните видеорекордери отдавна са излезли от масова употреба – на тяхно място дойдоха оптичните носители, а с навлизането на IP телевизията през последните години все по-успешно се налагат предоставяните като облачна услуга виртуални видеорекордери.

Истинското удобство при ползването на виртуални видео рекордери се изразява в това, че зрителят не купува продукт, а услуга, с която де факто прехвърля записването на съдържание от телевизиите към доставчика на услугата.

Звучи повече от логично, нали?

Е, да ама не, както би казал Петко Бочаров.

Интересен пример в това отношение е Германия, където въпросът дали доставчик на такава облачна услуга може да записва съдържание излъчено в телевизионна мрежа по поръчка и за сметката на зрителите доведе до

съдебни драми

сравними с по-горе споменатия казус Universal vs Sony в Америка.

В проведените съдебни процеси правоносителите (преди всичко телевизионни канали) обвиняваха доставчиците на услугата “online video recorder”, че записвайки излъченото от телевизионните програми съдържание нарушават правото им на възпроизвеждане, докато доставчиците аргументираха бизнес модела си с т. нар. право на лично копие, което зрителите имат.

В Германия правото на лично копие е разписано в  § 53 от немския Urheberrechtsgestz – разпоредба смислово сходна с чл. 25 от нашия ЗАПСП.

Занимавайки се с  предмета на услугата “online video recorder”, и най-вече с това, че записващото устройство не се намира при зрителя, а при трето лице – доставчик, немските съдълища упорито

отказваха да признаят

приложимостта на правото на лично копие.

Главният им аргумент беше, че копието не се изготвя директно от зрителя, а от доставчика на облачния рекордер.

На практика тези решения убиваха бизнес модела “online video recorder”, заради което и жънеха сериозна критика.

Нейсе, в излязлото си преди петнайсетина дни решение по делото RTL срещу Save.TV,  Апелативният съд Дрезден приема, че

не е важно “кой натиска копчето”

и, че правото на лично копие е приложимо и в случая на платената услуга “online video recorder”.

Решението трябва да се приветства, защото показва, че и в контекста на една нова технология целта на авторското право e да създаде

добър баланс

между ограничения монопол на авторите/правоносителите върху техните произведения от една страна и правото на обществото на достъп до тези произведения от друга.

No related posts.

Прочети цялата новина

Свързани новини: