Пътуване до Слънчевата Планина (Оман, Jabal Shams)

Днес ще се качим на един "джип" и ще потеглим към Jabal Shams – Слънчевата планина на Оман. Водач ще ни бъде Николай. Приятно четене:  

„-От Харманли до Михайловград са четиринадесет часа път.

-От Дубай до Ню Йорк пак са толкова”

Из разговор по време на обяд с братовчед ми

 

Пътуване до Слънчевата Планина

Оман, Jabal Shams

Часът е три следобед. Сядам да похапна в подножието на

Jabal Shams

Името е арабско, Jabal означава планина, а Shams – слънце. Всъщност това е началото на Off Road маршрута, който носи името на планината. От сутринта съм минал към 400 километра. Станах в пет. Имамът призова правоверните за молитва малко преди това, но аз вече бях буден. Предполагах, че за един час ще се оправя. Нищо подобно, отне ми три часа да се изкъпя и да приготвя всичко. След като спах в колата миналата година, когато ходихме до Ras Al Jins, за да гледаме, как гигантските костенурки снасят яйца, вече си правя „списък за идиоти”, когато тръгвам. По-добре да проверявам като тъпак едно по едно по списък, отколкото да спя на камъните или още по-лошо - в колата. Май пропуснах да уточня, че миналата година забравих надуваемите дюшеци. Хубаво нещо е GPSa, само че той си перка по неговите си маршрути (картите, които са инсталирани в момента) и въобще не му пука, че в страните от Близкия Изток строят пътища със скорост, с която в България те се съсипват. Помотах се около половин час около границата, докато разбера,че има и алтернативен маршрут. Наругах всичката електроника и целия технически прогрес и продължих. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

  През целия път слушах музика на Горан Брегович. Бях си свалил предишната вечер разни MP3ки и с почуда установих, че има издадени албуми с негови песни на полски и на гръцки. Има нещо очарователно в това да слушаш „Чай Шукарие” на полски. Шегата настрана, изключително богата музика. Балкански ритми, португалска музика в стил морна, цигански напеви, авторски работи - с други думи все неща, които ти грабват сърцето или поне моето. То пък едно сърце...

    Първата забележителност по маршрута, която спирам да разгледам, е

Hoota Cave - естествено не работи

След като в продължение на няколко минути се опитвам да разбера, кога точно ще отворят (след осмото запитване най-накрая установявам ,че става дума за: “On the tenth sir, Insh Allah”), момичето на касата ми предлага да разгледам експозицията и да изгледам филма. За филм нямам настроение, разглеждам експозицията набързо, правя няколко снимки на експонатите и продължавам по пътя. Следващото място където спирам е

Misfat Al Abriyin

Пропуснах да спомена, че изписвам имената на английски, така както са написани на табелите по пътя, защото не съм сигурен как се произнасят. Например за един и същ квартал в Дубай можеш да срещнеш следните табели “Jumaira”, “Jumeira’, “Jumeirah” и т.н. Причината вероятно е, че трудно се намира еквивалент на арабските звуци в латиницата. Мястото е много красиво.

Над гора от палми се извисява скалист хълм с накацали по него каменни къщички. Струпани са на две групи. След като правя няколко снимки, решавам и аз не знам защо, да направя още една на автоматичен режим и потеглям отново. След няколко километра спирам на нарочна площадка, предлагаща панорамен изглед. Пейзажът наистина е невероятен, но аз откривам с огромно неудоволствие, че снимките на скалното селце с изключение на последната, са направени на режим за стайно осветление. Явно, когато се връщам, ще трябва да се отбия отново. Не съжалявам - толкова е хубаво, че си струва. Продължавам напред към

Слънчевата Планина

Оманското министерство на туризма и транспорта се е погрижило сериозно.

По-голяма част от очаквания Off Road е перфектно асфалтирана. Ура! Най-накрая асфалтът свършва. Карам около десет километра по наистина стръмен, черен път. На два пъти се налага да преминавам на 4х4.

Стигам до Базовия Лагер на Jabal Shams

 

На рецепцията ме посреща изключително любезно индийче, което говори сравнително разбираем английски. Обяснява ми, че има два маршрута за преходи: W4 който води до върха и отнема около шест часа и W6 - до Големия Каньон - с приблизителна продължителност два, три часа. Избирам каньона, заради липсата на време, но го отлагам за следващия ден, понеже трябва да намеря място, където да нощувам. Питам момчето, разрешено ли е да се опъва палатка извън къмпинга. Оказва се, че няма проблем.  

Къмпингът (Базовият Лагер) е голо и скучно място.

Има постоянно разпънати големи шатри, които предлагат скромен хотелски комфорт и няколко малки бунгала от Итонг, повечето от които все още в строеж. Няма едно храстче за разнообразие, а за дърво и дума не може да става. Иначе е удобно. Освен вече споменатите шатри и бунгала има ресторант, кафене (също все още в строеж) и Majilis – място подредено в арабски стил с миндери и възглавници, телевизор и няколко книги на френски?!. Преди демократичните промени руснаците биха го нарекли „Място за отдих и култура”. Те може би и сега биха го нарекли така. Абе руска му работа. Оставям колата на паркинга и излизам от къмпинга, за да разгледам терена от другата страна на асфалта. Тръгвам по страничен черен път и стигам до заградено място. Изумително, зад телена ограда...градина. Някой се е хванал, терасирал е скалата, докарал е почва отнякъде и отглежда зеленчуци. Докато се възхищавам на хвърлените усилия и резултата от тях, изневиделица се появява местен с омотан около кръста шал и тениска. След като разменяме задължителните любезности на арабски, се оказва, че поради скромни лингвистични способности и от двете страни разговорът не може да продължи много дълго. Английският на местния не е брилянтен, а в интерес на истината същото се отнася и до моят арабски. Преди две години направих усилие – започнах всяка сутрин да ставам един час по-рано и да уча езика. Бързо напредвах, докато стигнах до необходимостта да ползвам азбуката. Оказа се невъзможно или поне за мен.

Говоримият арабски е доста далеч от писмения.

Много от думите са съвсем различни. За арабите е лесно, понеже те проговарят езика още съвсем малки и когато по-късно тръгнат на училище, научават книжовния като чужд. Отделно от това се изправих и пред други пречки. В Дубай, където живея повече от три години, официален език е английският и това е напълно разбираемо, като се има предвид, че тукашното население е едва около петнадесет процента. С други думи, дори да говоря арабски, бих се разбирал с много малка част от хората и то в редките случаи, когато срещна местни. Освен това, бях силно изненадан от факта, че езикът който говорят в Средния Изток, този в Египет и Арабският от Северна Африка са доста различни. Понякога самите араби не могат да се разберат помежду си. Така безславно приключи моята лингвистична Одисея. Нищо, при добро желание, човек може да се разбира с хората и без да знае езика, стига да иска. Благодарим си учтиво един на друг с местния (за какво ли?! не че има лошо де) и се разделяме. Виждам едно място малко по-надолу, което ми се струва добро за разпъване на палатката и слизам да го проверя. Голяма равна площадка разположена на ръба на пресъхнал поток, който се спуска стръмно надолу по скалите. Влива се в нещо като малка планинска река, също пресъхнала в момента. Гледката от тук е вълшебна. Тръгвам надолу и слизам до дъното на дерето, там където потока се влива в реката и намирам голямо изсъхнало дърво, явно довлечено от водата, когато реката е била пълноводна. Ясно, ще нощувам на равното над дерето. Сега обаче трябва да изнеса няколко клона от сухото дърво горе. Взимам два и тръгвам. Докато се изкача, душата ми ще изскочи през гърлото. Часът е 5:30 и скоро слънцето ще залезе, а аз съм наникъде. Трябва да побързам. Отивам да докарам колата. Спирам на избраното място и тръгвам отново надолу за още дърва. Избирам още един голям клон, нарамвам го и почвам да се катеря. По средата на пътя вече съжалявам и се питам дали наистина ще ми трябват толкова много дърва за вечерта. В този момент се сещам, че последните две седмици, откакто Александра се прибра за ваканцията, съм зарязал фитнеса и продължавам. Когато стигам горе, не мога да си поема дъх. Спирам за кратко, да си взема сулука и се захващам с палатката. Слънцето върви към залез. Духа силен вятър и това много ме бави. Освен това теренът е каменист и не мога да забия нито един фиксатор за палатката в земята. Чудя се какво ще правя, защото ако не фиксирам палатката, вятърът ще я отнесе. Майната и на нея, ами ако това се случи, когато съм вътре...Решавам да сложа четири големи камъка в четирите края отвътре. Става. Докато приключа и виждам, че съм пропуснал залеза. Нищо, залези много, а и тук толкова ми харесва, че смятам да дойда отново.

Мръкна се. Палатката е разпъната,

огънят гори, дори спалният дюшек е надут, а аз седя на походното столче и с блаженство отпивам биричка. Сам съм с планината, звездите и огъня. Усещането за това, че си част от вселената е неописуемо.

Правя си с голям кеф салата от домати и краставици. Не ми се реже лук, но си нося зехтинец (ух на дядааа!). Става доста студено. През деня, в началото на маршрута термометърът показваше 39°. Сега съм си облякъл върху фланелката дебелия суитчер и пак мръзна. Добре че си нося зимното яке – обличам го и него. Правя нощни снимки. Резултатът не е много ясен. Ще разбера дали са станали, като ги видя на монитор. Опитвам се да запаля походния котлон, за да си стопля вечерята. Уви, много духа. Затова пък дърва има достатъчно. Чакам да стане повечко жар и слагам тенджерата отгоре. Предишния ден си бях купил готови индийски манджи от супермаркет Лулу и сега трябва само да ги претопля. Много практично и много вкусно. Решавам да си лягам. Прибирам всичко в колата и се пъхам в спалния чувал. БЛАЖЕНСТВО.

  Палатката плющи от вятъра и почти не може да се спи, но на кой му пука. Ще свикна със шума. Събуждам се след два часа. Дюшекът се е спихнал. Излизам, запалвам двигателя на колата и включвам помпата към запалката. Чакам да се надуе и клюмам с глава. Чудя се колко ли ще издържи. Лягам си и след като придрямвам от време на време, се будя отново поради същата причина, точно след два часа. Решавам да сгъна спалния чувал на четири, да подложа одеялото и да легна отгоре - отдолу е камък и доста убива. Навличам якето върху суитчера, но за съжаление не е достатъчно – студено ми е. Решавам все пак да се опитам, да поспя. Вятърът блъска в палатката и ми е студено. Дремя. Не издържам повече. Ставам и отново отивам до колата да надуя дюшека. Пъхвам се в спалния чувал. Вятърът като че ли утихва, но не мога да се стопля. Все пак, лека полека се унасям. Сънувам, че майка ми е умряла. Казват, че ако няма кръв, е на хубаво. Часът е шест и се развиделява. Ставам. Не съм се наспал, но навън е толкова красиво. Изгревът обагря отсрещните хълмове в различни цветове. Правя снимки. Дали ще хвана нюансите на цветовете? [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Изгрев в пустинята"][/caption] Въпреки че е светло, слънцето все още не се е показало. Луната е срещу мен. Преди няколко дни беше пълнолуние и сега е започнала леко да се нащърбва. Точно в момента пред нея високо в небето преминава самолет. Правя снимка. Да излиза каквото ще. Студено ми е. Проверявам термометъра в колата – показва 12. Паля котлона, за да си стопля вода за кафе. Далеч съм от мисълта да се асоциирам със Спасителя, но ми се струва смешно да се оплаквам от една безсънна нощ точно на Разпети Петък.

Време е да се приготвям и да тръгвам.

Имам да обикалям доста, а и трябва да се връщам в Дубай. Не искам да закъснявам много - нощното каране ме уморява. Измивам съдинките и прибирам багажа. Палатката се сгъва лесно. Две ужасно любопитни кози ме наобикалят с надежда да изкрънкат нещо за ядене. Прекаляват. Навират се в багажа ми. Скарвам им се. Отдалечават се малко, но продължават да любопитстват. Багажът е готов. Измивам си зъбите и лицето и тръгвам. Бях решил да правя прехода W6, но се отказвам. По-добре да обиколя и разгледам повече места, отколкото да ходя три часа по сравнително еднообразен терен. Идеята за преход никак не е лоша, само че се иска повече време, а аз го нямам. Все пак отивам да видя каньона. Има само едно място, където мога да заседна, преди да изляза на асфалта. Слава богу, успявам да го преодолея. Вчера в базовия лагер индийчето ми каза, че два километра по-нататък започва

маршрута W6.

Отправям се натам. От лявата страна на пътя виждам малко селце, кацнало на ръба на каньона. Цялото е десетина къщи. Отбивам се да го разгледам и да хвърля едно око на каньона отгоре. На влизане виждам възрастен арабин да бърка нещо с лопата. Прилича на строителен разтвор, но не съм сигурен. Поздравявам го и той вяло ми отговаря. Отминавам и продължавам нататък. Стигам до място, което досущ прилича на двор на българска селска къща - разхвърляно, козички се мотаят наоколо и няколко кокошки кълват каквото намерят (какво ли намират?!). Стигам до ръба на скалата, върху която е разположено селцето. Гледката е изумителна. [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Каньонът"][/caption]   Не мога да преценя добре, но

дълбочината на каньона е поне седемдесет, осемдесет метра

Може и повече да е. Правя снимка и се обръщам, за да тръгна към колата. Пред мен стои дете с неопределен пол. Облечено е в дълга до петите роба, а главата му е увита с кърпа. Предполагам, че е момче. Предлага ми нещо много пъстро, изработено от вълна. Оказва се, че е ключодържател. Носи найлонова торбичка в ръка, която е пълна с подобни неща. Има и гривни също изплетени от вълнена прежда. Много са хубави. Питам го колко струва. Казва ми един реал и половина. Сигурен съм, че иска повече, отколкото се надява да вземе за нея. Аз обаче го изненадвам и не се пазаря. Винаги съм си мислел, че когато ходя на такива места, трябва на всяка цена да похарча малко пари. Нали хората, които живеят там, разчитат на това, а и честно казано, май нямат други шансове да припечелят нещо. Когато попадна в подобна ситуация, в главата ми винаги изплува една случка: Пътувахме с речно корабче от Асуан за Луксор. По пътя спирахме на няколко места. На едно от местата - вече не помня името, а и няма голямо значение – решихме с Ива да не ходим на организираната екскурзия, а да се помотаем безцелно сами из градчето. Тръгнахме по улиците. По едно време насреща ни се зададоха група деца, които явно се връщаха от училище. Едно от децата се приближи до нас и каза „ Give me some bakshish sir!”. Аз силно се изненадах, защото по моите разбирания бакшиш се дава за свършена работа. Попитах го „Why should I give you any bakshish?”. Отговорът дойде светкавично и беше произнесен с тон, като че ли това не само се подразбира, ами е абсолютно ясно. „Because you are rich sir.” Веднага извадих един долар и му го дадох. Детето го прие съвсем естествено и ми благодари. По- късно разбрах, че това е един от петте стълба на Исляма – плащането на Закат. Всеки е длъжен да споделя част от това, което има, за да бъде раздадено като милостиня на бедните. Та взимам аз гривничката и отивам до колата за пари. Докато плащам детето ме пита, интересувам ли се от килими. Разбира се, че се интересувам. То влиза в къщата и се връща с две малки парчета козяк, които дори и при най-голямо усилие на добра воля няма как да се нарекат килими. Както и да е. Питам го колко. Казва ми че струват 20 реала – около 55 долара парчето. Цената е смешно висока, а и на мен козяци не ми трябват. Благодаря му и си взимаме довиждане. На тръгване го питам може ли да го снимам. Съгласява се.    

Дете на пустинята

Правя няколко снимки, които се оказват впоследствие любимите ми от това пътуване. Качвам се на колата и тръгвам. По пътя срещам мъж с хурка, с бяла къделя вълна забодена в омотаната около кръста му кърпа и вретено в ръка. Поздравяваме се. По нататък виждам група мъже седнали на сянка. Махат ми за поздрав и ми правят знак да отида при тях. Почти съм ги отминал, когато решавам да се отбия. Спирам и правя обратна маневра. Гася двигателя на колата и слизам. Всички се изправят и аз се здрависвам с тях един по един - четирима по-възрастни и две момчета. Единият от мъжете държи хурка с черна вълна и преде. Разменяме си поздрави: „Селям Алейкум! Киф Халак?” и обичайния отговор „Алхамду лиллах, Тамам.” Опитват се да ми говорят на арабски. За съжаление не става. Често ми се случва да ме заговарят на арабски - в асансьора, на улицата, в магазина. Явно приличам на арабин. Интересното е, че египтяните ми казват, че приличам на египтянин, а йорданците на йорданец. Предлагат ми кафе (толкова все пак мога да разбера). Отказвам, и аз не знам защо, и в последствие съжалявам много. Питат ме къде спя. Обяснявам, че си нося палатка. Момчетата превеждат на по-възрастните мъже. Питат откъде съм. Казвам им ,че живея в Дубай. Взимаме си довиждане и тръгвам към колата. Отварям вратата и в последния момент решавам да попитам, мога ли да ги снимам. Отговорът не е много ясен. Възприемам го повече като отказ. Благодаря им още веднъж и потеглям. Ако бях останал да пием кафе и да разменим по някоя дума, със сигурност щяха да се съгласят. Щяха да станат страхотни снимки. По пътя виждам три сергии и спирам. Две момичета в пъстри хиджаби седнали на сянка, щом ме виждат, че спирам, скачат и махат чергата метната върху сувенирите, за да не избеляват от слънцето.   Странна работа са оманците. И те са мюсюлмани и жените им носят хиджаби, но не са облечени целите в черно като жените в страните от Персийския Залив. Всъщност май в корана за черни дрехи не става дума. Греховно е да се вижда женската коса. Вероятно се счита за тайното оръжие, с което жените прелъстяват мъжете. Хрумва ми аналогия в Хиндуизма. Силата на бог Шива е в косата му, явно силата на арабската жена е също там. На сергиите виждам същите гривни и ключодържатели, които предлагаше и детето в селото. Решавам да купя две гривни. Избирам си ги от едната сергия, след което разбирам грешката си и оставям едната, за да взема и от другото момиче една. Питам, колко струват. Искат ми два реала за двете. Плащам, без да се пазаря. Питам, може ли да снимам сергиите. Позволяват ми.

Продължавам нататък.

Стигам до скална площадка над каньона.

Правя няколко снимки и решавам да тръгна обратно.

Искам да потърся Ghul и да снимам отново Misfat Al Abriyin.

По пътя правя снимки на базовия лагер, без да слизам от колата, ей така, просто за документ.

Пътувам по черния път надолу. Става много горещо. Спирам и сменям туристическите обувки със сандали на бос крак. Продължавам. Влизам във всяка отбивка от главния път, за да разглеждам. При едно от отклоненията черният път свършва в двора на една къща. Съжалявам, че обезпокоявам жената, която стои пред къщата. В този момент се появяват две момчета в ученически униформи - явно отиват на училище. Излизам обратно на главния път. Отдясно забелязвам навес, под който са проснати черги на дървени пръти. Видях ги и вчера, но понеже имаше няколко местни мъже коленичили с лица в една и съща посока, помислих ,че се молят. Оказа се, че продават черги. За вчера не знам, може и да са се молили, когато съм минавал от там. Спирам. Мъжете стават. Чергите не са лоши. Вълната, от която са изтъкани, е твърда и остра. Може и да е козя. Всъщност не съм сигурен - не съм специалист. Питам колко струват и разбирам, че искат 60 реала (около 170 долара) за черга два на един. Нито ми трябва, нито ми харесва чак толкова. Изваждам едно кисело мляко от хладилната чанта и го изяждам. Малко ми е чоглаво, защото не съм спал предишната нощ. Качвам се на колата и продължавам Няколко километра по-надолу виждам отклонение за три села. Решавам да ги разгледам. Пътят е черен и на места доста стръмен. Мисля си ,че на връщане ще трябва да превключвам на 4х4. Успоредно на пътя започва нещо като малък каньон. Намирам удобно място за спиране и слизам от колата. Оставям двигателя да работи, за да може телефонът ми да се зарежда. През нощта от студа или поради друга причина батерията ми беше паднала. В този пущинак е добре да имам телефонна връзка, ако не дай си боже, нещо се случи. Приближавам към ръба на каньончето - пресъхнало речно корито, издълбано в мрамора. На отсрещния бряг забелязвам дупки в скалата преградени с камъни.

Вероятно затварят животни в тях за през нощта или по пладне. Само предполагам. Качвам се на колата и продължавам. Минава ми през главата да се връщам обратно към главния път, но нещо ме кара да продължа още малко. Не съжалявам. Стигам до

каменни постройки от двете страни на пътя

Тези отляво са изоставени, а тези отдясно обитаеми. Слизам и правя снимки.

[singlepic id=10218 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=10217 w=320 h=240 float=right]

Каменни постройки

Малко над къщетата отдясно има огромен мраморен къс наклонен към пътя с бели жилки в посока на наклона. Като че ли някой е лиснал ведро с козе мляко и то е потекло по каменната плоча... Обръщам колата и потеглям обратно. Излизам на асфалта и спирам за малко да погледна в картата, къде трябва да се отклоня за

Ghul

Виждам, че преди това, на няколко километра от едната страна има нещо като оазис. Решавам да го разгледам. Стигам до отклонението и влизам по черния път. След около километър ме пресрещат местни с два Нисана Патрул. Когато се изравняваме, спират. Поздравяваме се и ме питат, къде отивам. Казвам, че просто обикалям и разглеждам. Предупреждават ме, че след малко пътят свършва. Благодаря им и продължавам. Скоро разбирам, че са били прави и се налага да се върна. Точно където започва асфалтът, е паркирана малка водоноска и шофьорът ми маха с ръка да спра. След размяната на поздрави, ме пита, накъде отивам. Посочвам надолу. Пита, може ли да взема сина му и да го закарам до училището. Разбира се, че може. Нямам представа, къде точно е училището, но момчето ще ми каже. Карам по много стръмен участък с изключително остри завои. На места спирачките като че ли не държат достатъчно и завоите ги взимам почти на магия. Минаваме през няколко малки селца с по пет, шест къщи - по-скоро махали. Питам момчето как се казва. Казва се Юсеф. В далечината виждам някаква сграда с много коли паркирали отпред и момиченца на групички, облечени в тъмно вишневи униформи с бели ризи и чорапогащи. Явно училището. Юсеф потвърждава. Оставям го и продължавам. Движа се покрай пресъхнало речно корито. Сигурно като придойде водата, реката става много голяма, защото коритото е доста широко. Изведнъж от другата страна на коритото виждам

крепостна стена от камъни и каменни къщи

      Изумително красиво е. Стената и къщите са се надвесили над малък оазис с палми и зеленчукови лехи. Веднага отбивам от пътя и слизам в реката. Спирам колата и отивам да разгледам зеленчуковите градини отблизо. Отделени са със стена от бетон и са вдигнати на метър и половина, два от речното дъно. Качвам се на стената. Хората са сели лук, домати, някакви подправки, има и няколко стръка хилава царевица. Правя снимки и тръгвам към колата. Точно когато правя маневра ,за да се върна обратно на пътя, виждам друга кола да пресича реката в далечината и решавам да видя какво има там. Карам през чакъл. Превключвам на 4х4 защото съм засядал в чакъл и никак не ми се ще да ми се случи отново. Все едно, че затъваш в пясък. Не знам дали не е и по-лошо. Следвам посоката на речното корито, което прави ляв завой. Стигам до място, където виждам две къщи вдигнати високо горе на скалите. Пътят свършва.  

      Обръщам и тръгвам обратно. Отдясно остават крепостната стена и каменните къщи по склона. Изведнъж решавам да спра и да се кача да ги разгледам. Оказва се, че го правя на най-подходящото възможно място. Без да искам съм спрял точно пред отправната точка на маршрут W6A. Качвам се по нарочно издълбани каменни стъпала и радост обзема душата ми. Туристическата пътека е изоставена, каменните стъпала са полуразрушени - с една дума напълно позната картинка от родната страна. Става ми мило и започвам да чувствам оманците някак си близки. Правя снимки на

каменния град и оазиса под него

и продължавам

  Пламен ми беше казал, че в Misfat Al Abriyin по обяд мъжете танцували на площада. Ще ми се да стигна навреме и да ги снимам. Термометърът в колата показва 35°. Следвам табелите и излизам на

малко площадче в центъра на Misfat

около 1:30 следобед. Жега. Няма никой, само няколко паркирани коли от двете страни на улицата. Паркирам и аз. Отнякъде ненадейно изниква възрастен мъж с бял шал омотан около кръста. Спира на улицата, полива се с вода и радостно пръхти. Поздравяваме се. Пита ме от къде съм. Казвам му, че идвам от Дубай. Той поклаща глава в израз на съгласие и отбелязва “Sayara Dubai” - ще рече, забелязал е, че колата е с дубайски номер. Показва ми маркировка на туристически маршрут на стената на една от къщите, която не бях забелязал преди това и ме подканя да разгледам наоколо. Тръгвам да се разхождам из селото. Удивително. Каменни къщи строени по такъв начин, че да приютят скалата в себе си. Някои от тях са полуразрушени и успявам да надникна вътре. На места скалите заемат почти половината пространство от помещенията. Невероятно. Вместо да изсекат и разрушат камъка местните са строили около него и са го превърнали в част от интериора на домовете си. И ние си мислим, че сме откривателите на „Архитектура в хармония с природата”. Глупости на търкалета.                           Вървя по тесни улички. Толкова тесни, че ако протегна ръце мога да пипна зидовете от двете страни. Слизам надолу. Оазис с финикови палми и бананови дървета. Много зелено. В каменна вада тече вода. [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Оазис"][/caption]

Сещам се за приликата на думите в българския и арабския.

Уади на арабски е място, където водата си е издълбала легло. Голяма част от Off Road маршрутите минават именно по такива пресъхнали, естествени водни канали. Те така се и наричат: Уади Би, Уади Асима, Уади .... И на български вада е канал, по който тече вода. Може и да е съвпадение. Имаме много общи думи. В момента веднага се сещам за кетаб – хартия и ламба – лампа. Ако предположим, че думата лампа идва от арабски, явно сме я преиначили. В арабския не съществува звука „П”. Арабите казват „Бица” вместо „Пица” и “Bark” вместо “Park”. По този повод има и виц. Арабин отива в Лондон и си наема кола. Спира на една улица и пита случаен минувач на тротоара „Excuse me where can I bark?” англичанинът го поглежда учудено и отвръща: “You can bark anywhere my friend”. “Bark” на английски е лая.

Температурата в оазиса е с поне 10 градуса по-ниска

Решавам да обядвам под сянката на палмите.

[singlepic id=10228 w=560 h=420 float=left] [singlepic id=10229 w=560 h=420 float=right]

Палми в оазиса

Отивам до колата да си взема храна. Отварям хладилната чанта и най-отгоре виждам няколко кутийки студена биричка. С огромно усилие преодолявам желанието да си отворя веднага две. Взимам си храна и слизам надолу към оазиса.  

[singlepic id=10231 w=520 h=390 float=left] [singlepic id=10232 w=520 h=390 float=right]

Орнаменти

  Хапвам набързо и се приготвям с неохота да тръгвам. По обратния път оттук нататък планирам само едно спиране - за зареждане на бензин. Чакат ме около 450 километра. След около час, когато вече съм излязъл на

главния път за Бурейми, застигам пясъчна буря

На места видимостта е по-малка от 50 метра. Красиво е. [caption id="" align="aligncenter" width="640" caption="Пясъчна бутя"][/caption] За около два часа и половина стигам до границата. Имам не повече от 150 км до вкъщи. Нищо работа, като се има предвид състоянието на пътищата в ОАЕ. Стигам до околовръстния път на Дубай – шосе 611 - и завивам наляво по него. Карам както обикновено във втората лента отляво надясно. След около 10 минути пред очите ми се открива невероятна картина. Слънцето залязва сред облаци зад сградите на Дубай Марина. Гледката е изумителна. Докато успея да се престроя и отбия в аварийната лента , докато се кача на покрива на колата и наглася апарата за снимка слънцето се скрива. Жалко. Нищо, часът е точно 6.33. Ако успея в някой от следващите дни да се организирам и да дойда на същото това място, по същото време, може и да стане снимка. Пътувам към къщи с мисълта за душ и студена биринка и на сърцето и душата ми става леко и приятно. 16.04.2010 Дубай Автор: Николай Кирилов Други разкази свързани с Персийския залив – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. До Охрид и обратно (обиколка на Македония)(2 част): От Щип до Прилеп през Бабуна планина.
2. Водопад Райското пръскало (Стара планина)
3. Из Югоизточна Азия (2): От Оман до Тайланд
4. Едно есенно почистване в Стара планина
5. Македония: Изкачването на Кораб планина

Прочети цялата новина

Свързани новини: