Един писател в Амстердам – част първа

Решението

Бутилка бяло вино, пластмасова карта с надпис „Visa” и отворен лаптоп – това е всичко, от което се нуждае човек, за да отиде в Амстердам.

На другия ден имах лек махмурлук и тежкото усещане, че ще пътувам на север – нямаше как, бях си платил.

Директни лоу-кост полети от София до Амстердам няма. Можеш да пътуваш като бял човек с нормална авиокомпания или да правиш комбинация с евтини полети от други места в Европа, но този вариант излиза по-скъпо, според мен.

Австрийските авиолинии предлагат сравнително евтини билети до Холандия, като единственото неудобство е, че трябва да сменяш полет във Виена. Престоят е само половин час – колкото да си счупиш краката от бързане в търсене на терминала по непознатото летище, да минеш паспортната проверка и да се качиш на борда последен,  запъхтян, с изплезен език.

Пътуването

Беше страшничко. И интересно, в същото време. Още при излитането самолетът се наклони над „Тримата глупаци” в Младост и се опита да падне. В „Максим” бях чел, че най-страшното е не турбуленцията, а когато настъпи пълна тишина. Тогава двигателите „заспиват” и остава само шумът от триенето на въздуха в корпуса на металната „птичка”. Останалото го върши гравитацията. Може би си внушавам, защото прекалявам с „Нешънъл Джиографик”, но виенето на турбините ме зарадва повече, отколкото бих се зарадвал на шестица от тотото.

Издигнахме се високо над облаците в Мордор и отгоре ни посрещна великолепният залез – удобно наместен в илюминатора точно срещу зажаднелите ми за фотони очи. Беше прекрасно!

„Когато приключите със сънгейзинга, хер, бихте ли искали да ви сервирам вечерята?” – попита стюардесата на чист немски език. Хубаво е, че знам немски. Хубаво е, също така, че приличам на немец. Всъщност, единствено у нас се чувствам като емигрант…

Кимнах одобрително с глава, което за тях е точно обратното и после трябваше да си искам чашата с вино и безвкусния сандвич допълнително.

Семейство българи седяха до мен. Те също си мислеха, че съм немец в началото. Бяха от София, но живееха във Виена. Поговорих си с тях на немски, после изведнъж смених на местен диалект и за пореден път се насладих на изненадата и почудата, които предизвиквам винаги, когато, подведени от червената ми брада, от русата ми коса и от познанията ми по чужд език, барманите у нас започнат да ми надписват сметката. Забавно е да си емигрант в собствената си страна…

Във Виена бях последният, който се качи на самолета. Успях да стигна до терминала навреме, но митничарите се заядоха с парфюма, който непредвидливо бях оставил в ръчния си багаж. Ма не било парфюм, ма що му била желязна капачката, ма дай сега лабораторен анализ и така нататък. Предложиха да ми върнат само шишенцето. Обясних им, че 99% от дизайна на „Ив Сен Лоран” е съсредоточен именно в желязната капачка и без нея целият ефект от шишенцето се губи. Казах им, също така, че ще им го оставя, ако ми дадат 50 евро и, че за трети път чувам името си по високоговорителите с предупреждението, че забавям полета. Пуснаха ме да мина.

За мое облекчение този път получих място до привлекателна млада дама от Полша. Четеше книга с неразбираемо заглавие на холандски език и аз много исках да я заговоря, но се чудех как, без да ставам досаден. Докато нощната й лампичка не започна да мига и накрая съвсем се повреди. Тя прие това за лоша поличба, успоредно с факта, че седеше на място номер 13а. Каза ми, че подготвя стажанти за европейските институции в Хага и, че работата й е свързана с много пътувания. Обичала да лети със самолет, харесвала носталгията на летищата и т.н, но по време на един кофти трип над океана видяла кислородните маски да излизат два пъти и този полет окончателно я пречупил.

„Наслаждавахме” се на безвкусна салата в картонена кутия – чудесен повод да правиш нещо с ръцете си, докато споделяш най-интимни страхове, уроци и житейски тайни с напълно непознат човек. Носеше разкошна сватбена халка и беше доволна от факта, че току що се връща от меден месец в далечна, екзотична страна, който приключил с изненадващ шопинг тур из Виена, при най-добрата й приятелка – подарък от любящия съпруг. Онзи я чакал с нетърпение на летището в Амстердам.

За пореден път се убедих, че красивите, интелигентни момичета са: А/ заети или Б/ излизат скъпо, но определено си струват, ако можеш да си ги позволиш. Или поне така предполагам. Всъщност, единственото, което ни свързваше тогава беше смътното усещане, че лошото време навън и фаталният номер 13 не са за добро.

Падна ми се ролята на „безстрашния” джентълмен, който трябваше да я успокоява, докато друсаше най-много. Обясних й, че смъртта, всъщност, е само началото и, че няма от какво толкова да се притеснява, защото, ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш, нали…За моя изненада тя продължи да стиска ръката ми здраво и непрекъснато ми повтаряше да не спирам да говоря. Когато колесникът най-после докосна пистата, получих красива усмивка, приятелска целувка по бузата и едно сърдечно „благодаря”.

Разбрах, че в страха си не е чула нито дума от философските ми разсъждения на тема „това е само началото” и, че монотонното ми бърборене е успяло да й подейства успокояващо. Взехме си багажите и се разделихме завинаги. Аз поех към касите на летищната гара, а тя – към посрещачите, където я очакваше усмихнатият младоженец.

Хостелът

Как да е успях да си хвана правилния влак за Централната гара, но за малко да изпусна спирката, ако не бяха две по-тъмни от нощта момчета, с расти до кръста, които ми обясниха, че трябва да слизам. Казаха ми, също така, че мароканският хашиш е най-добър, а единственото нещо, което си струва да пушиш в кофи-шоповете е сативата, защото съдържала 100% THC. Но се намирала по-трудно и струвала два пъти повече от останалите треви. На изпроводяк чух нещо, което щях да чувам много пъти през идните дни:

“Enjoy Amsterdam!”

За пореден път бях на гарата на непознат град, късно през нощта, с карта в ръка, оглеждайки се за насоките към хостел, който трябваше да е някъде измамно близо до мен. Просто в инструкциите бяха пропуснали да отбележат строителните площадки на гарата, провирането през които обърка всичко. Поех в изцяло грешна посока и близо час дърпах куфара, опитвайки се да избягвам летящите холандци на велосипеди, ролери, рикши, скейтове, вело-таксита и мотопеди, които фучаха край мен, без да се оглеждат. Те винаги са с предимство, дори спрямо пешеходците – още нещо, за което не ме бяха предупредили.

В един момент умората надделя и реших да попитам случаен минувач, докато по улиците все още се срещаха такива. Оказа се младеж в мрачно настроение, който бързаше да се прибере. По всичко личеше, че току що са го били – имаше силно подути лилави белези по цялото лице. Нямаше към когото друг да се обърна, затова му показах принтираната карта и го помолих да ми обясни къде точно се намирам. Каза, че съм на майната си, далеч извън принтираното, но имало лесен начин да стигна до хостела, тъй като бил “точно срещу гарата”. Последваха кратки инструкции, “Enjoy Amsterdam!” и пичът потъна в една от тесните къщички наоколо.

В 2 сутринта бях на рецепцията на хостела. Минава се през уютна кръчма в антрето и после се изкачваш по най-стръмните и опасни стъпала към спалните помещения. Предстоеше тепърва да свиквам с това. Тук навсякъде стълбите са такива, а състоянието на туристите е доста неадекватно през повечето време. Твърде опасна комбинация! Реших, че момчето може и да не са го били, а да е паднало по стълбите, само че наистина. В Амстердам това се случва по-често по кръчмите и хотелите, отколкото в полицейските участъци.

Хубаво е човек да има лоши очаквания. Те му позволяват да се радва и на най-малките неща. Бях направил ред компромиси с резервацията, тъй като исках хем да съм в центъра, хем нощувките да ми излязат евтино. В замяна очаквах стая с 18 хъркащи пръча, аромат на крака, паразити в леглото и най-лошите тоалетни в града.

Оказаха се само 14 места, при това – смесени, момчета и момичета, с удобни, широки матраци, чисти завивки, сигурни метални шкафове за личния багаж и доста прилични бани. Аудиторията на International Youth Hostel “Meeting Point” е между 18 и 25. Всички са студенти и през повечето време цари голям купон, но в нощта на моето пристигане младежите вече си бяха по леглата.

Пробвах и аз да поспя, но не ми се получи, тъй като арабинът над мен реши да си удари чекия, която продължи повече от половин час и клатеше конструкцията на двете легла едновременно. Малко по-късно в спалнята се прибраха момче и момиче, видимо пияни, които, уж дискретно, започнаха да се любят на съседната койка.

Слязох долу в бара. Изпих два наливни „Хайнекена”, за да се успокоя. Отпуснаха ме биричките, бяха прекрасни на вкус. Реших да се заговоря с някой от младежите, насядали по масите, но не стана, тъй като всички бяха заети да тъпчат огромни бонгове с най-различни треви и вече приличаха на зомбита. Тогава излязох навън, за кратка разходка на чист въздух.

Озовах се в сърцето на Содом и Гомор! Четири сутринта, блъсканица от народ по улиците, денонощни барове, дискотеки, стриптийз клубове, пийп шоута, еротични театри, секс-шопове, кофи-шопове, порно кабинки, ресторанти, кръчми, изложба на белю с живи модели от всички раси зад стъклени витрини, салони за масаж, караокета, улични музиканти, емигранти, весели хора от цял свят…

Представете си софийската улица „Цар Симеон”, но с много по-поддържани фасади и с много повече подозрителни типове на квадратен метър. Не можах да се стресна, тъй като съм живял цели шест месеца на ул. „Цар Симеон”. Дори ми стана едно такова приятно от фамилиарното усещане за „даунтаун“. Беше започнало да ми липсва.

Едва към пет сутринта лудницата взе да стихва. В пет и нещо измиха улиците, изметоха подовете, лъснаха бар-плотовете, смениха персонала и заведенията отвориха наново.

Получих стабилна английска закуска в хостела срещу 2 евро и 50 цента. В спалнята вече никой не мастурбираше, никой не правеше секс, всички хъркаха. Легнах си за няколко часа, колкото да събера малко енергия за опознавателния тур, който ми предстоеше.

Следва продължение…

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина

Свързани новини: