Един писател в Амстердам – част втора

Сутрешното кафе

ми се случи чак в 11 на обяд. Уютната кръчмичка на хостела имаше още по-уютна зала за пушене, с панорамен изглед към един от централните канали, в който гордо плаваха лебеди. Интересно как тези животни оцеляваха между стоиците туристически корабчета, яхти, моторници, баржи и всякакви други плавателни съдове, които бръмчаха покрай тях.

Още щом ме видя да се показвам на прозореца, един от лебедите доплава до основите на къщата от 1803 година, в която се намираше хостелът и любопитно протегна шията си нагоре.

„Това е най-големият наркоман”, – отбеляза американецът, когото заварих в пушалнята – „много обича да пасе трева. Направо полудява след това”.

„Приятно ми е, казвам се Тишо” – представих се аз.

„Аз съм царят на бонговете” – отговори ми той. И, сякаш за да потвърди думите си, хвана един от „служебните” бонгове, наредени край стената, напълни го, запали…и си махна главата.

С това разговорът ни приключи.

Любезно отказах подаденото ми „димящо дуло” с аргумента, че е малко раничко, пък и смятам да остана поне още седем дни, така че ще имам време да се порадвам на всички забранени вкъщи удоволствия, които  предлага „Син Сити”.

Видях, че на стената са окачени различни талони с намаления за местните туристически забележителности. Откъснах си няколко листчета и поех на „опознавателен” тур.

Да се изгубиш в Амстердам

Целта ми беше да се изгубя в Амстердам. Оказа се фасулска работа: завиваш на ляво, после на дясно, после три пъти в ляво, четири пъти в дясно, пресичаш няколко кръстовища, минаваш по мост над няколко канала, забравяш откъде си дошъл и си готов…вече можеш да се наслаждаваш на града спокойно, необезпокояван от планове и географски посоки.

Улицата, на която бях отседнал, водеше директно към централния площад „Дам” и беше пълна с изумени търговски обекти, освен десетките кръчми и кофи-шопове, разбира се. Силно впечатление ми направиха три от местата, в които се спрях, за да разгледам по-подробно.

Първото  беше магазин с разнообразни продукти от листата на кока. Напълно законен, при това – с касови апарати, лиценз на стената, опаковки за подаръци и прочие. Поколебах се между „Колумбийска вода” и „Кокаинови дъвки”, но накрая си взех от дъвките, при това – с 5% намаление. Нали имах талон. После разбрах, че съм постъпил правилно, защото „Колумбийската вода” струваше десет пъти повече, а цялата тази история с листата от кока се оказа тъпа зарибявка за малоумни туристи като мен.

Втората ми спирка беше пред стъклена витрина с надпис „NYSE”, зад която имаше облечени в бели ризи и черни вратовръзки брокери, които активно говореха по телефона и се взираха в по три монитора едновременно, поставени пред всеки от тях. Влязох в най-близкото кафене, за да усетя „атмосферата на Уолстрийт”.

На съседната маса седеше избръснат до синьо мъж, на видима възраст около 40, много делови, издокаран в ефектно дизайнерско сако, риза с широка яка и каубойски ботуши. Лъхаше на скъп парфюм. Раменете му притискаха мобилни телефони в двете уши, а ръцете му шареха по клавиатурата на лаптопа пред него. От време на време отпиваше от  изстиналия си чай. Говореше нещо неразбираемо на холандски, но беше видимо изнервен от ситуацията.

„Дал Джоунс, взел Джоунс” – помислих си аз и поръчах кафе. Каква беше изненадата ми само, когато онзи тръшна двата телефона, затвори капака на лаптопа, изкара от вътрешния си джоб една огромна цигара, пълна с марихуана, запали я и се напуши като г*з. Трябваше ми известно време, за да свикна с мисълта, че в този град тревата е почти толкова популярна, колкото кафето в Истанбул, да речем.

Видимо изпуснал парата (или парата), онзи се обърна към мен и ме попита откъде съм.

Казах му, че съм от България.

„Аааа, Стойков, Бербатов, евтина пиячка и лесни момичета!” – зарадва се той.

Уви, точно с това сме известни в Холандия. И с мутрите, които живеят в Амстердам. Почти не видях возило за над 100 000 евро, от което да не се чува „Води ме в някоя квартална кръчма” или някой друг евтин дериват. „Родна реч, омайна, сладка!” Мисля, че не бива да се сърдим на холандците, задето не ни щат в Шенген.

Реших да не се заприказвам с изумения дилър и продължих нататък.

Третата ми спирка беше в специализиран магазин за кондоми, където видях презервативи, в които спокойно може да се напъха човешки крак или ръка. Обясниха ми, че са за животни, но ги купували предимно хора. И малко от тях били животновъди. В крайна сметка, не ти трябват кондоми, за да въдиш животни, нали така? Правеха тестове за издържливост на различни модели и марки презервативи, като ги пълнеха с вода и ги оставяха да висят, за видят кога ще се спукат или ще потекат.  Имаше всякакви картички / сувенири на тема: „презервативи”, „секс” и „секс с презервативи”. Нищо не си взех. Дори да исках да пробвам ласките на някоя от момите зад стъклените витрини, в интернет бях чел , че си имат служебни презервативи. Всъщност, купуваха ги точно от този магазин. Там се разклоняваше една малка, тясна уличка, която водеше право в сърцето на лабиринта от стаички с прозрачни стени и полуголи момичета, за които ще пиша по-късно в този пътепис.

После се озовах на площад „Дам”. Превърна се в едно от любимите ми места, на което предстоеше да прекарам много часове в размисъл и водене на записки през идните дни.

От там забих на някъде и само след половин час вече бях постигнал целта си – изгубих се в Амстердам.

Живот като отворена книга

Има много впечатляващи неща в старата столица на Холандия, но това, което ме впечатли най-много беше липсата на пердета, щори и завеси в целия град. Виждаш как животът си тече пред очите ти. Просто очарователно!

Вървиш и поглеждаш на дясно: разхвърляно легло с омачкани чаршафи, книга на нощното шкафче, вратата на банята е открехната, почти можеш да различиш силуета на каката в потното огледало върху стената.

Поглеждаш на ляво: ученици в униформи изучават английски език, седнали в класната стая. Подминаваш ги, в съседната сграда мъж и жена обядват с бутилка вино, в съседната – младеж пише нещо на компютър, в съседната друг се приготвя да излезе на разходка с кучето, след това се озоваваш в кухнята на неголям ресторант, където кипи трескава работа, зад съседния прозорец две девойки свиват масивен джойнт.

Навсякъде из Амстердам, а  предполагам и в другите градове на Холандия, няма пердета. Всъщност има, защото тук живеят доста емигранти, но пердетата са по-скоро изключение. Яко е, че виждаш мебелите на хората, заглавията на книгите по домашните им библиотеки, битовата техника, домашните любимци, домашните навици, всичко. Забележително! Живот като отворена книга!

Има две теории за това положение на нещата. Не знам доколко са верни, но ще ви ги споделя и двете:

Първата е, че когато моряците отплавали към далечни страни, оставяли жените си на контрола на обществото. Благоверната показвала честността си като махала пердетата и демонстрирала пред всички, че е сама и, че с нетърпение чака любимия да се върне (и да донесе малко кеш). Днес тази „традиция” се е извратила леко. „Благоверната” продължава да чака зад стъкло без завеси някой мъж да донесе малко кеш, но всеки случаен минувач може да се вживее в ролята на моряка и да дръпне перденцето на произволна витрина по „Червените фенери”.

Втората теория гласи, че холандците били задължени да показват цялото си имущество в миналото, за да може данъчният, докато си плава по канала, набързо да направи опис, без да му се налага да слиза и да чука по вратите, пък и да не го бият. Предполагам, че това пак има нещо общо с „Червените фенери”. Какичките демонстрират, че са останали само по бели гащи. В буквалния смисъл на думата.

Но ще се върнем на „Червените фенери” по-късно.

Ай смоук онли ганджа, ман!

Уморих се да ходя и отново ми се допи кафе. Мушнах се в първото кафене, седнах зад бар-плота и барманката ми подаде дълго меню с различни сортове треви.

„Ама аз такова, дошъл само за едно кафе”, взех да се оправдавам. Чак ми стана смешно. Оказа се, че съм попаднал в култовия кофи-шоп „BlueBird“. Определено е място с атмосфера. Поръчах си и кафе. Не ми се бързаше да излизам отново по улиците. Краката ме боляха от ходене. Дойде време да опитам от местните специалитети. Май бях единственият не-напушен турист в града. Това трябваше да се поправи.

Мушнах се в стаичката за пушачи, където заварих афроамериканец с раста до кръста (често срещано явление в Амстердам). Беше много начерпен и много разговорлив. Научих доста за културата на Сенегал от него. Например, че когато се ожениш, жена ти цял живот се грижи за майка ти. Тя се превръща в нещо като втората й майка. Дори понякога толкова много се привързвали една към друга, че ако младите се разведат, бившата остава да живее при майката, а мъжът си търси ново място под слънцето. Нашият човек от зор беше избягал чак в Холандия. Аз пък му разказах за българските свекърви.

Голям смях падна. Постепенно разбрах, че хобито му е да виси по цял ден в „BlueBird“ и да муфти туристите. Почерпих го с удоволствие, нали бях в прекрасно настроение. В замяна научих биографиите на целия персонал на заведението, на собственика, на редовните посетители, на нежеланите гости. Голяма клюкарка се оказа тоя сенегалец.

Предложих му един Chesterfield.

О, ай смоук онли ганджа, ман! – отказа ми той с широка усмивка, разкриваща два реда порцеланово бели зъби.

Следва продължение…

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина

Свързани новини: