Един писател в Амстердам – четвърта част

Кварталът на червените фенери, сам по себе си, е туристическа забележителност. Повечето хора идват тук само, за да разгледат. Преобладават самотните, загорели, мъже, естествено, но човек може да види и младежи, дошли с приятелките си, възрастни двойки, семейни компании, весели студенти, даже групи с деца. Групите с деца ги развеждат през деня, когато броят на „нощните пеперуди” е значително по-малък. Нещастните тийнейджъри не могат да влизат в кръчмите и в кофи шоповете, а учителките гледат да ги преведат набързо по най-прекия път, за да не се застояват много пред витрините с голите каки. Голямото оживление настъпва нощем.

Самият „квартал” се състои от няколко тесни улички, разположени около една църква. На това място са събрани стотици представителки на най-древната професия, като повечето от тях са доста приятни за окото. Преобладават младите, стройни тела на източно-европейки: словакини, чехкини, унгарки, рускини, украинки, литовки, молдовки, българки и румънки, но имаше всичко, за всякакъв вкус. Едно високо чудовище с пола и адамова ябълка се обърна към мен с думите:

„Скъпи, влез да те поглезя малко.”

„Как да вляза, като не знам дали си мъжко или женско?”, – поинтересувах се аз.

„Влез и ще ти покажа!”

Бях на разходка с един австралиец от хостела през онази вечер и той направи следния коментар:

„Значи, дай ми 50 евро и бръкни под „елхата” да си извадиш „коледния подарък”. Пък да видим дали ще ти хареса! Това ли е офертата?”

Побързахме да отминем, преди да сме ядосали прекалено много човека с полата и адамовата ябълка. Изглеждаше по-корав и от двама ни.

Но, да се върнем в нощта, когато самотен и пиян тръгнах да обикалям с ясното намерение да тествам някоя от апетитните славянки зад витрините.

Разходката из червените фенери се състои в бавно мъкнене с тълпа от загорели мъжища, която на всяка крачка спира, за да разглежда мадамите. Освен да разглежда, тълпата спира и, за да се договаря с тях. Или просто да обмени някой лаф на тема „чичко доктор”. Въздухът е толкова гъст от събралия се тестостерон, че трябва да си пробиваш път с лакти напред. Каките също не стоят мирно в своите кабинки: дращят загадъчно с маникюрчета по стъклото, като истински вампирчета от роман на Стивън Кинг; кълчат се във всякакви пози и показват ту стегнато бедро, ту розово зърно, а когато се застоиш по-дълго пред някоя от тях отварят вратата, за да те поканят вътре. По-настоятелните направо те дърпат за ръката.

Можеш да се пазариш спокойно за цената. Разбрах, че най-стройните и красиви славянки не са по-скъпи от двеста килограмовите негърки, от възрастните лелички с катинар, от мъжете в къси поли и от „строгите господарки”. Трябват ти някъде около 50 евро за „standart suck and fuck”, което значи, че максимум 15 минути по-късно излизаш на улицата с омекнали колене, а момичето не си маха дори сутиена. Всички „екстри” извън тази услуга са въпрос на договорка и влияят върху цената.

Самите стаички са доста мизерни. Представляват помещение два на два, облицовано в плочки, като баня, имат тясна мивка с ясно предназначение и гол матрак в дъното, с  високо трикрако столче по средата – точно срещу витрината. По-„луксозните” помещения разполагат с гримьорна за момичето, собствена баня и тоалетна, такива неща…

Възможно е да станеш свидетел на всякакви сцени, докато се влачиш по уличките със загорялата тълпа. Спираш на всяка крачка, тъй като колоната отпред също спира. Част от уличките са не повече от половин метър широки. Удобен момент да те напляскат с бутафорен камшик по задника, защото няма накъде да мърдаш, притиснат в навалицата; да се заприказваш с някое от прелестните създания, които не са чак толкова настъпателни (и да разбереш, че е българка); да видиш как загрижен татко от Италия плаща за сефтето на 16 годишния си син и т.н. Общо взето, голям купон.

Единственото, което не трябва да правиш, е да снимаш. Има голяма вероятност да останеш без фотоапарат. Първо ти вдигат скандал, после от нищото се появява някой младеж, който ти отнема фотоапарата и го изхвърля директно в канала.  А може и през крехкия ти екран да премине остър, 13 сантиметров ток. Бях предупреден за тези неща и предвидливо си бях оставил апарата в хостела.

Препоръчвам ти да посетиш червените фенери дори, ако не си фен на секс-туризма. Препоръчвам ти да го направиш дори, ако си жена. Сама или с любимия, няма значение, просто винаги има какво да видиш там. Това е основната туристическа забележителност в Амстердам и единствената нощем. Към изброените неща трябва да добавим още еротичните театри със сцени на живо, играчките в секс шоповете, които учудват дори хора със сравнително богато въображение като мен, десетките кръчми, барове и кофи шоповете, уличните музиканти и разноцветната, глобална тълпа.

Номерът на китайката

Направих две обиколки, за да си харесам момиче. Поговорих с онези от тях, които ми бяха направили впечатление, даже получих предложение за отстъпка от наш’та мома. Но, колкото и да ми се искаше, идеята, че ще вляза в мизерната стаичка, ще се съблека и ще започна да се потя буквално на улицата, ми идваше малко противна. Вече започвах да губя всякаква надежда, когато пред очите ми се изпречи табела с надпис „Най-добрият тайландски масаж в Амстердам”. Натиснах звънеца. Отвори ми нисичко, симпатично девойче от азиатски произход, облечено в копринен халат, с две дървени клечки в косата и снежно бяла хавлия в ръка.

Предложи ми да разгледам менюто, докато чакам. Последното включваше: „тантрически масаж”, „еротичен масаж”, „чувствен масаж”, „масаж тяло в тяло” и още десетина такива екстри, като само терапевтичният масаж, предназначен за спортисти, не предполагаше да има някакъв „щастлив край”. По-късно разбрах, че това също е въпрос на договорка.

„Доста културен вариант” – помислих си аз, – „тихичко е вътре, чистичко и спокойно, далеч от екзалтираната тълпа по улиците. Може да се отпусне човек!”. Пък и една от дестинациите в списъка ми с пътуванията е Тайланд. Малко „суха тренировка” нямаше да ми бъде излишна.

Е, „тренировката” не се оказа суха, особено в частта „тяло в тяло”, което си е чисто е**не, ако питате мен. Поне две тубички масажен гел попиха в кожата ми, а момичето се оказа китайка. Заради „номера на китайката” се върнах отново и на следващата вечер. Просто европейките не ги могат тези неща. Тайланд мина доста по-напред в списъка и сега вече е дебело подчертан.

Знам, че моралистите сигурно се възмущават, но вижте какво: това си е  фалшив морал! На мнение съм, че туристът е едно доста елементарно същество, с три повърхностни желания, като яденето и пиенето са първите две от тях, а музеите и туристическите забележителности въобще не попадат в списъка. Те са бонус към обиколката. Колкото по-лесен и законен начин предложиш на туриста да задоволи повърхностните си, но истински желания, толкова повече парички ще издрънчат в касичката ти. Така се прави туризъм. Без висок морал и с мисъл за клиента. „Високият морал”, приложен  в туристическата индустрия, означава само едно: по-малко пари на глава от населението. Туристите са еднакви. Навсякъде по света.

Площад „Дам”

се превърна в любимото ми място. Достатъчно широк е, но не гигантски. Пълен е с народ, но уравновесен и спокоен в същото време. Първичните ми туристически нужди вече бяха задоволени. Обиколил бях повечето места, които си заслужаваше да се обиколят, кеша го бях преполовил. Дойде ред да си почина малко. Да поживея в Амстердам. Реших да прекарам един цял ден в съзерцание на площада.

Интересното на площад „Дам” е, че можеш да видиш всякакви образи, дошли от цял свят. Можеш да станеш свидетел на най-различни сцени. Едно наистина космополитно място.

Редовно се изнасят представления срещу музея „Мадам Тюсо”. От тук минава и основният трафик на града. Това е едно от малкото места, където можеш да видиш и местните, примесени с туристите, за да усетиш ритъма на този млад, енергичен, добре облечен град.

Станах свидетел на ефективността на холандската полиция. От едно магазинче по улица „Дам” се разнесе аларма. Някакво момче беше свило нещо и бягаше през площада, без да се обръща назад. Продавачът излезе до вратата, колкото да го напсува на арабски и се прибра обратно вътре. Интересното е, че никой от гражданите и гостите на града не се опита да хване крадеца, нито дори да му подложи крак. А най-интересното е, че двама полицаи на велосипеди съвсем безучастно наблюдаваха всичко това. Крадецът се опита да изчезне в една от тесните улички в самия край на площада, но точно тогава, сякаш от небитието, пред него изскочи полицейска кола. Патрулката закова толкова рязко, че той дори не я видя – блъсна се в нея, претърколи се през капака и падна от другата страна. Полицаят отвори вратата и го парализира с електрически пистолет. От уличката излязоха още двама униформени, този път на коне, скочиха от седлата и го закопчаха с белезници. После всички изчезнаха някъде. Животът на площада си продължи: улични музиканти и артисти, хора, усмивки, снимки за спомен.

По-късно забелязах стотиците камери с надпис POLICE, разположени из града. Няма защо да те гонят при положение, че виждат всяка твоя крачка и следят всяко твое движение. Просто излизат и те хващат, когато най-малко очакваш. Така работи полицията в Амстердам. След като веднъж ми направиха забележка да не се напушвам на публично място (и ме заплашиха със солена глоба при повторно нарушение), аз спрях да го правя, тъй като вече знаех, че наблюдават и мен. Много неща са разрешени в този град, но правилата се спазват стриктно и цари желязна дисциплина.

Видях още как скъпи лимузини спират пред диамантения център и как възрастни господа в костюми купуват на младите си любовници бижута за хиляди евро. Видях как привечер онези момичета, които не можеш да ги снимаш в кабинките нощем, отиват на работа, облечени в „служебното си облекло”, загърнати с шлифер и качени на велосипед в убийствено високи токчета.
.
Видях весели фото модели да се радват на слънцето и да обсъждат подробности от последната фото сесия, която са направили вчера. Падаха си по фотографа, но подозираха, че е гей.

Видях мимове, гълтачи на мечове, бардове с китара и въртящи десет обръча едновременно циркови артисти. Видях симпатични „просяци”, които събираха пари за билет към дома, тъй като бяха изхарчили всичко по време на медения си месец в Европа. Снимах ги, поговорихме си за нещата от живота и за сватбените ритуали в Канада, изпихме по няколко бири, седнали върху тротоара.

Видях група от 30-ина русокоси момичета, които изнасяха танцови представления на площада, след което се пръскаха изпотени по стълбите пред монумента, да пийнат водичка и да си починат  малко преди следващия танц – за радост на туристите, които не спираха да ги снимат и да се закачат с тях.

Над целия този глъч се носеше камбанен звън и прелитаха ята от гълъби – не просто камбанен звън, а мелодия от камбани – бавна и меланхолична, напомняща за вечността. Протестантските църкви сякаш припяваха старата латинска поговорка: „Помни, че си смъртен”. А един уличен музикант им пригласяше с флейтата си. „И ние бяхме като вас” – така пише на входа на Самоковските гробища. „И ние бяхме като вас” – припомняше ми песента на камбаните в небето над Амстердам.

Един писател в Амстердам

Следващите два дни реших да ги „инвестирам” в писане: на пейка в разкошния парк, върху стълбите пред монумента на площад „Дам”, в някое от десетките уютни бистра, разположени край каналите в историческия център. Не носех техника. Трябваше да си купя химикал и тефтер за целта. Намерих чудесен бележник в една будка за вестници, но химикали там не се продаваха. Обиколих квартала, в който живеех, но за мое голямо учудване разбрах, че тук обикновени книжарници няма. Имаше само порно книжарници. Купих си светещ химикал-вибратор, решен в червено. Голям сувенир! Жалко, че го изтървах в един канал и не можах да си го взема у дома. Не можах дори да го снимам. Горният му край завършваше с палаво силиконово езиче, предназначено за клиторна стимулация. С долния му край изписах над сто страници: два еротични разказа с фетиш елементи на английски език, малко наброски за този пътепис и разни философски „прозрения”. Част от тези неща сигурно ще ги набера на клавиатура някой ден, за да ги споделя със света. Другите ще останат само хубав спомен. При всички случаи, обаче, Амстердам е едно от най-добрите места за писане, където съм бил до сега.

Номерът на китаеца

В последния ден успях да се изложа пред чужденците. Харесах си масичка в една квартална кръчма. На нея имаше още двама души, които пиеха бира и разговаряха на английски. Единият беше типичен американец – толкова типичен, че на челото му все едно пишеше „United States of America”. Другият беше типичен китаец. На неговото чело, пък, видях да пише: „There are 9 million bicycles in Beijing”. Акцентът също го потвърждаваше. Бях си оставил куфарите на съхранение в хостела и чаках да минат няколко часа, за да се кача на самолета за София. Запълвах времето с пиене на бира и пушене на хашиш. Исках да прелетя континента размазан този път, за да видя какво наистина е способна да ми причини параноята. Нямах намерение, обаче, да нося нищо нелегално у дома, затова гледах да „наваксам” преди да тръгна. Последното вече е основателен страх. Човек трябва да се научи да прави разлика между параноята и основателния страх. Щателният обиск, на който ме подложиха още на летището в Амстердам, потвърди тезата ми за основателния страх. Що се отнася до спокойния полет към къщи, той само ми доказва, че страхът от летене е една глупава параноя. По-опасно е да отидеш за цигари до кварталния магазин с колата. Но, да се върнем в кръчмата при китаеца и американеца.

Седнах и дружелюбно се представих кой съм, откъде съм, после заключих на глас, че  това място е просто чудесно – ето, на една маса сме се събрали хора от цели три континента! Китаецът се намръщи и каза, че той също е от Америка. Няколко минути по-късно вече бяхме само двамата и активно се сприятелявахме. Първоначалната ми издънка стана причина да се опознаем по-добре.

Разказа ми, че нарочно е избрал полет с 6 часа престой в Амстердам. Жена му била на летището. Оставил я да бърше сополите на болната им дъщеря, а той слязъл до центъра с такси, за да опита от всичко. „Трябва да се напия, да се напуша, да си купя гъби и да разбера къде, по дяволите, се намират момичетата. Имам само два часа за целта! Можеш ли да ми помогнеш?”

Ето, че дойде ред да използвам опита и знанията, които бях натрупал през последната седмица, за помогна на един добър американски гражданин. Съчиних импровизиран маршрут из града, който включваше всичко, от което този човек се нуждаеше, за рекордно кратко време и на възможно най-добрата цена.

В замяна получих покана да му отида на гости в Сейнт Луис и оригинално пакетче дъвки “Wrigley’s”. „Share a little piece of America!”. В последната част от този пътепис ще споделя някои полезни съвети и с вас.

Следва продължение…

Тихомир Димитров

Прочети цялата новина

Свързани новини: