Свиреп и страшен бил кримският хан Гирей. Никого не щадял, никого не жалел. До трона стигнал по планина от трупове. Заповядал да убият всички момчета от рода му, даже най-малките, за да не помисля никой за властта, докато ханът е жив.

Когато Гирей извършвал набези, земята горяла и оставала пепел. Никакви молби и сълзи не трогвали сърцето му. Треперели хората и страхът предхождал името на хана.

-Нека се страхуват! - казвал той. - Добре е да се страхуват.

Има всякакви хора, но няма такива без сърце.Нека е каменно, нека е желязно. Да почукаш на камък - камъкът ще отвърне. Да почукаш на желязо - желязото ще звънне. А народът казвал: хан Гирей няма сърце, а вместо сърце - гранче прежда. Ако почукаш на прежда, какъв отговор ще получиш? Може ли да чуе такова сърце?

Но идва залезът на човека. Остарял ханът, отслабнало сърцето му.

Един ден в харема на стария хан довели наложница - малко, слабо момиченце. Деляре се казвала. Когато главният евнух я довел да я покаже на хана, даже зацъкал от възхищение.

Деляре не сгряла стария хан с любов и ласки, но той въпреки това се влюбил в нея. И за пръв път в дългия си живот почувствал, че сърцето може да боли, да страда, да се радва - че сърцето е живо.

Не живяла дълго Деляре. Завехнала в плен като нежно цвете без слънце.

В заката на дните любовта не е лека за мъжа. Тази любов сразява сърцето. А когато любимата си отива, то плаче с кръв. Разбрал ханът колко му е трудно на човешкото сърце.

Извикал хан Гирей майстора иранец Омер и му наредил:

-Направи така, че камъкът и след векове да носи мъката ми, така, че камъкът да заплаче, както плаче мъжкото сърце.

Майсторът го попитал:

-Добро ли беше момичето?

-Какво знаеш ти за нея! - отвърнал ханът. - Тя беше млада. Тя беше прекрасна като слънце, изящна като газела, кротка като гълъб, добра като майка, нежна като утро, ласкава като дете.

Дълго слушал Омер и мислел, как от камъка да направи сълза човешка.

-От камъка какво ще изкопчиш? - казал той на хана. - Мълчи камъкът. Но ако твоето сърце е заплакало, и той ще заплаче. Ако ти имаш душа, значи има и камъкът. Искаш да пренеса сълзата ти в камъка? Добре, ще го направя. Камъкът ще заплаче. Той ще разкаже и за моята мъка. За мъката на майстор Омер. Хората ще разберат какви са мъжките сълзи. Ще ти кажа истината: ти ми отне всичко, което правеше душата ми жива - родната земя, семейството, името, честта. Моите сълзи никой не е виждал. Аз плаках с кръвта на сърцето. Сега ще ги видят. Каменните сълзи ще видят. Това ще бъдат изгарящи мъжки сълзи - за твоята любов и моя живот.

На каменна плоча изрязал Омер венчелистчетата на цвете - едно, второ ... А в сърцевината на цветето изрязал човешко око, от него трябвало да пада на каменната гръд тежката мъжка сълза, за да я прогаря ден и нощ, без да престава години и векове ...

И още изсякъл Омер охлюв - символа на съмнението. Знаел, че съмнение гложди душата на хана: за какво му е бил целия този живот - веселие и тъга, любов и ненавист, всяко човешко чувство.

Стои и досега фонтанът в Бахчисарайския дворец и плаче, плаче ден и нощ ...

Така пренесъл Омер през вековете любов и горест, живота и смъртта на младата Деляре, своите страдания и сълзи ...

кримска легенда

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!