Мислех да направя резюме на интервюто, което направихме с Иво Беров за новия му сайт (на който и аз смятам да сътруднича като автор, доколкото мога). Но се замислих за името на сайта - "Интересни времена". Трудно можеше да има по-добро попадение за заглавие на медия, създадена в края на 2011 година. Отдавна (и никога в моя живот) времената не са били толкова "интересни"* ...

Същественото е какво точно се случи, какво направи 2011 толкова смутна, а 2012 толкова непредвидима и будеща толкова страхове?

Дали е дълговата криза в еврозоната, хроничната слабост на американската икономика, липсата на политическо лидерство и от двете страни на Атлантика? Или непредвидимите последици на революциите в бедните и пренаселени арабски държави, съчетани с Ирак без американска войска, Иран - може би с бомба, а Израел - изолиран под управлението на слабо и безотговорно правителство без силен и смислен политически противник (звучи ли ви познато - това може да се каже за повечето правителства в западния свят....)?

Според мен всичко това са по-скоро симптоми. 2011 ни оставя изправени пред колебания и избори по поне три основни въпроса, които са същностни за Западния свят. Разколебани са всъщност представите за Запада, какъвто го виждахме през '89 и към който се стремяхме през 90-те:

Никога в последните петдесетина години не са били толкова разколебани вярата и подкрепата в общество, основано на политическа демокрация, защита на индивидуалните права и толерантност. Под въпрос е не просто умението на обществата ни да гарантират личните и религиозни свободи и да интегрират чужденци (което е основно качество на силните и жизнени общности). Под съмнение се поставя самата способност на демократичното управление да взима полезни и независими решения. След '89 година либералният обществен ред беше взет за даденост, а ценностите на свободата - заместени от нелепи бюрократични опити за създаване на "идеално" общество и от кресливи групови интереси.

Когато приемеш нещо важно за даденост, често го губиш. Историята доказва, че това с особена сила се отнася за свободите ни. Днес противниците на традиционната либерална демокрация са по-силни и по-влиятелни от всякога, а защитниците ѝ - уморени, корумпирани и неубедителни, със заслужен ореол на конформистки дядковци-гешефтари с розови бузи и зле прикрити финансови и любовни афери.

2. Бъдещето на социалната държава и пазарното стопанство.

Няма съмнение, че социалната държава е изправена пред тежка и заслужена криза. През годините се осъществи подмяна на идеите на Лудвиг Ерхард за общество на отговорността и благосъстоянието (Wohlstand für Alle ), основано на труд и конкуренция между свободни предприемачи. То беше заместено от идеите за осигуряване на всеобщо благоденствие, в т.ч. и без труд ( Welfare State). С особено силен популизъм и корупционни практики "държавата на благоденствието" беше наложена (в т.ч. от десни управления) в страните от Южна Европа. За разлика от Скандинавските страни, там този модел не допринесе за подобряване на образованието, дълголетието и здравето на хората, а още по-малко - за развитие на професионалната квалификация и в крайна сметка - общо забогатяване и преодоляване на социалното разслоение. Напротив - задълбочи изолацията на бедните, затвори трудовия пазар, засили зависимостта от бюрокрацията и политическата злоупотреба със социалните помощи. Всичко това са явления, които наблюдаваме и в българската псевдо-социална политика.

Днес социалната пазарна икономика е подложена на унищожителни атаки както от ляво, така и от дясно. Най-тежката и ефективна атака обаче не е политическа - тя е пазарната атака от общества с ниски стандарти на социална защита, от икономиките на Китай и Индия, които не са социални държави. Европа, а в голяма степен и Северна Америка са изправени пред огромно изпитание - да променят и приспособят социалните си системи, или безпомощно да наблюдават рухването им, на фона на държавни фалити.

Под въпрос е както желанието, така и способността на западните общества да проведат политически спор за тези цели, да променят социалните си системи и в крайна сметка - да съхранят социалната пазарна икономика.

3. Бъдещето на обединена Европа.

Както политическите свободи и "социалните права" (а всъщност - неограниченото разпределение на блага от властта), така и интеграцията на Европа, бяха приемани за даденост. Приятно за едни, противно на други, разширението на ЕС и стопанското и политическо сближаване на страните се приемаше за естествен, едва ли не природен процес. Процесът се развиваше в отношенията между все по-голямата и все по-безотговорна бюрокрация на ЕС и правителствата на държавите. Парадоксално или не, и най-големите евроскептици, и най-запалените федералисти (все маргинални групи доскоро) критикуваха, напълно основателно, липсата на демокрация в интеграцията на ЕС. Отсъствието на гражданите, за сметка на техните правителства.

Дебатите за проекта за Конституция и Лисабонския договор бяха повече от показателни. Те преминаха по линията на най-малкото съпротивление, с отчитане на интересите на всички групи за натиск, но без мнението на гражданите и завършиха с нефелен компромис. Днешната криза е последица от тези компромиси и от процеса на половинчата "интеграция". На държавите са отнети достатъчно лостове на паричната и фискална политика, за да се справят сами с проблемите си, а на Съюза не са дадени подходящи инструменти. Повредата е видима за всички, но няма нито майстор с правомощия, нито куфар с отвертки.

Европа няма политически средства да решава политически проблеми. Управлението на ЕС (бюджет, разпределение на средствата, сигурност, социални политики) не се осъществява по демократичен път. На националните държави се налагат ограничения "от Брюксел", а в самия Брюксел решенията се вземат от правителства и администрации, а не от политически представители. Окаяната роля на Европарламента е само пример ...

Ясно е, че е дошло време за истински спор и конфликт за бъдещето на Европа. Време за решение дали гражданите на Европа ще имат правата да определят бюджета на ЕС, или такъв бюджет просто не бива да има. Дали политиците на континента ще поемат отговорност за неговата сигурност, или всяка държава ще се оправя сама. Дали общият пазар ще има отговорно управление - в това число отговорно и за съдбата на общата валута, или ще се сведе обратно до митнически съюз с неясно бъдеще. И не на последно място - дали Европа ще има истински отговорни трансгранични политически партии, или днешните бюрократи-мижитурки, които вдигат рамене пред безобразията на корумпираните си "дъщерни" организации и не носят никаква отговорност за това.

В крайна сметка аз съм убеден, че процесите в ЕС ще решат - за европейските държави - и първите два въпроса за съдбата на либерално-демократичния модел и на социалното пазарно стопанство. Моето мнение е, че единствено политически силен Съюз може да осигури политическите права на своите граждани и достатъчно устойчив общ пазар, на който стандартите на образование, здравеопазване и социална защита да бъдат сред най-високите в света.

И да. Зле е в такива интересни времена да те управляват хора, за които всичко написано по-горе са празни приказки и глупости, които нито се ядат, нито могат да бъдат ритани.

––––––––––––––––––––

*Доскоро това беше популярен евфемизъм за противна манджа или отблъскваща дреха. Сега е името на страха ни от смутно и несигурно бъдеще...

.

.