Балканкан* (3): От Охрид към Албания

Продължаваме с мото-обиколката на Балканите с Фори. В началото поехме към Македония, после от Охрид преминахме в  Албания, а днес ще преминем през нея, за да стигнем Черна гора и Косово. Приятно четене:  

Балканкан

част трета

Из чукарите на Албания

До Шкодер пътят беше перфектен, но аз бях леко върнал газта, че още ме държеше случката със завиващия мерцедес. Карахме спокойно и безгрижно с елементи на скука по международния път за Черна гора.

През Шкодер

не бях минавал по простата причина, че предният път градът ми се стори достатъчно мръсен и безинтересен, за да си струва да се впускаме в хаотичното му движение, но този път избор нямахме. Естествено концентрирайки се върху прекъсващия ми мотор, хаосът от бабички, колелета, улични кучета, шофери-камикадзета и наличието на множество дупки за сметка на пълната липса на табели, натресох скромната ни групичка точно в насрещното на еднопосочната централна улица на града! В първият момент не разбрах защо всички се движат срещу нас и ни присветкват, но слава Богу се усетих навреме преди злополучна среща с местните блюстители на реда... Обърнахме и газ през целия град в посока Хан И Хотит (егати помпозното име на мръсното, прашно и смрадливо албанско село). Е, следващите трийсетина километра си бяха истински кошмар! Спомням си, че Найджъла беше писал за този път, че е ужасен, ама все си мислех, че нне може да е ЧАК ТОЛКОВА ужасен! Е, бърках... Пътят беше отврат! Прах, дупки, чакъл, джигити, пропадания, а след тях нови прах, дупки, джигити и пропадания... А, да...Плюс чакъл разбира се  :D Първа, втора, трееееета, айде пак втора, първа... Доста изнервящо особено като се има предвид настаналата жега и всепроникващия прахоляк. Слава Богу най-после по живо по здраво достигнахме заветната отбивка. Беше малко след пладне, перфектно слънчево време (дори малко жежко), а на нас ни предстоеше най-интересната и непозната част от маршрута - карането по онова шеметно трасе от шкодерското езеро навътре в планината Проклетия та чак до границата с Черна гора. Бяхме доволни и предвкусвахме покачване на адреналина. Е...имаше и малката подробност, че тепърва трябваше да влизаме в Черна гора, пък после в Косово, та пак в Македония и в крайна сметка по някое време на деня (по-скоро нощта) да се приберем в Софето... Но...това бяха далечни работи! А сега пътят беше повече от обещаващ :)  

    Е, пътят наистина беше обещаващ! Беше точно такъв какъвто го обичах - "некомерсиален" :D Пуст, тесен, скапан и живописен... Започвахме лека полека да изкачваме, а гледката, която оставяхме зад гърбовете си беше все по-впечатляваща!  

  Спирахме тук там да съзерцаваме гледките и да поснимаме. В далечината оставяхме равнината и Шкодерското езеро и навлизахме в пустошта...

    Тук вече, загърбили природните красоти, се любуваме на моя мотор, чиято бензинова помпа за пореден път ми скрои номер и моторът придърпа, прихълца и спря насред баира... Вече не се ядосвах. Вече бях свикнал. 5 минутки да позяпаме и поизстине двигателя, че да не си горя ръцете и....познахте :P  - нема помпа, нема проблем! Директен байпас и йебем ти и помпу и све!

      Продължихме изкачването в неизбежното добро настроение докато пред очите ни не се разкри ето тази гледка.

Каньонът на река Cemit

(албанската транскрипция не ми е сила затова го давам оригиналдъ)

    Асфалтът вече беше изчезнал. Серпентините се очертаваха доста гадни с оглед на ситния чакъл, едрите камъни и прахоляка измежду тях... Но за сметка на това насладата от природните красоти на речната долина и липсата за алтернативен маршрут назад предопределяха маршрута ни, а той беше напред....ъъъъъ...надолу :P  Изчакахме пъплещите джипки да качат стръмнината, за да можем ние на свой ред да се гмурнем надолу. Асен естествено се наложи да ми помогне да се кача на мотора, защото като последен идиот го бях спрял на най-стръмното място от пътя и нямаше шанс да го изправя и изключа от скорост без да цопна с все африката на земята, упражнение, което отлично бях изрепетирал при едно друго пътуване в Албания по подобен път... [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Нямаше как да не се сетя за оня момент, когато нейде насред албанското нищо, при липса на покритие от мобилките и липсата на каквито и да е хора наоколо, в опитите си да изправя мотора, за да тръгна, просто го изтървах на земята без никакъв шанс да го вдигна сам, гледайки как Гошо бавно и съсредоточено се отдалечава без да види отчаяните ми махания, скачания и подвиквания... Часът беше към 2 следобед, коремът ми отдавна даваше знаци, че е време за обяд (естествено не бяхме закусвали), но решихме, че за храна ще остане време, когато пресечем границата с Черна гора, защото ни притесняваше работното време на албанското ГКПП, а алтернативата да се връщаме обратно по същото това трасе, но по тъмно и със свършващ бензин (не сте забравили, че бях без бензинова помпа, нали), въобще не беше алтернатива!

Заспускахме по засукания, подскачащ и прашасал път,

а аз имах усещането, че ей сега точно след секунда ще се прекатуря през кормилото... Е, не се случи....Защо-не знам! Никога не съм се имал за особено умел шофьор, по-скоро за късметлия човек :D

      Е те там бяхме преди малко. А сега кажете как човек да мисли за алтернатива да се връща обратно ;)

 

    Пътят следваше течението на реката и ставаше все по-зле като настилка с всеки следващ километър, но за сметка на това всичко около нас сякаш крещеше "давай, давай, давай"...  

    Ето на това място пред нечий двор спряхме да поотморим. Зяпахме, пушихме (еле па я, че Асен нали е непушач) и явно предизвикахме интереса на собствениците на имота, които излязоха да видят какви са тези досадници гонещи кокошките им по улицата  :D Ама и ние бяхме ербап и не се дадохме, ами завързахме разговор на някакъв странен албанско-българско-сръбско-английски... Всъщност, обективно погледнато човекът говореше съвсем приличен сръбски (или някоя от разновидностите му), та успяхме да разберем, че сме "само" на два часа от границата (тук започнах да усещам как ми се изправя косата! Аз мислех, че сме на 30-40 минути път) и че пътят отново се изкачвал доста нагоре и бил доста разбит, но след разклона за Вермош бил нов и ок (океят в последствие се оказа, че е подготвен за асфалтиране дебел пласт чакъл, където дори карането с 30 за мен си беше истинско изпитание да не заора с нос в земята)!  

    След като прекосихме един два превала по откровено ужасен път (не знам как не ми се разпадна мотора, наистина! По едно време имах усещането, че сме тръгнали да атакуваме Мусала, но напреко през чукарите), акoстирахме за кратка почивка ето тук  

    Планините в далечината вече ги бяхме прекосили, по всички сметки трябваше да наближаваме границата, часът не беше толкова напреднал, а някакви хора казаха, че пунктът (май) работи денонощно. Коремът ми свиреше деветата симфония от глад, околовръст не се виждаше и помен от нещо, което да става за ядене, времето вървеше към смрачаване, а на нас ни оставаше "само" да влезем в Черна гора, да пресечем границата с косово през Цакор пролаз (нейде към 2000 метра височина), да караме по тъмно по косовските пътища, което си е леле мале и удоволствието, да прекосим Шар планина, след което да влезем отново в Македония и оттам по царскиот път към дома... Аааа и да хапнем нещо междувременно :D   И сега к'во? - питах се аз докато се оглеждах в чуждия двор, в който бях попаднал с все мотора по погрешка, а Асен беше отпрашил към близкото село... Очевидно и двамата бяхме объркали пътя за границата въпреки, че се кълнях само преди 5 минути, че перфектно съм разбрал обясненията на хората, по пътя, които питахме за упътване! Е да ама....е сега бях в нечий двор - "Сори хора, сори, сори, аз такова...то нали....абе....айде май да си ходя, а?" То хора нямаше, ами ги говорех на голямото мрачно гледащо куче, в чиито владения бях нацопал... Чувствах как по гърба ми лазят мравки...цял мравуняк с мравки, докато внимателно обръщах мотора, внимавайки да не цопна и същевременно с нужният респект към четириногият стопанин на двора. "Айде бай, сабака такава!"- изкрещях в момента, в който дадох мръсна газ да изляза мълниеносно от двора! Тея па...поне дворна врата да си бяха сложили, нямаше да нахълтам така на ура! Тоя па....сигурно си мислеше сабаката, що си мисли, че ще го удостоя с внимание и височайша захапка? Айде да се маха! Баста! Естествено и Асен вече беше разбрал, че сме сбъркали пътя след като се оказа, че е стигнал до граничното село Вермош и там местните му казали, че напред може ама...пеш и нелегално през баира :P И уж краят на албанското ни приключение се виждаше и оставаха някакви си мижави 5-6 километра до границата, но и тук не липсваха изненади-дълбок сигурно педя невалиран едър чакъл! Просто подготвяха трасето за асфалтиране... Йеби га!... Днес беше тежък ден! Денят преваляше, а ние още не бяхме излезли от Албания!

На безлюдното КПП имаше цифром и словом един служител,

който го играеше всичко-от пазач на обекта (ааааа, мернах аз леглото разпънато във фургона служещ за офис), през митничар и полицай, до обслужващ бариерата... Ръчна разбира се... Дотук автоматиката не беше достиганла все още... Минахме бързо и безпроблемно. На черногорското ГКПП минахме също толкова бързо и безпроблемно, само дето на тръгване, почти в движение подхвърлих на митничаря (пазач, портиер, полицай), че мислим да заредим бензин и да хапнем нещо в близкото населено място и че мислим да се насочим към Косово през Цакор пролаз. На първото митничарят някак между другото отговоро, че за папане (на нас и машините) евентуаааално и то не е сигурен, но чак в Плав! Е викам си в Плав, в Плав...какво да се прави-дет се вика тоя Плав е на някакъв гьол на има няма двайсетина километра от тук, но на това за Цакор пролаз гусин митничарят многозначително и баааавно натърти, че няма шанс да минем оттам, защото граничният пункт бил затворен от не знам си колко си години вече, всъщност още от активните военни маневри в района и някой си (така и не разбрах те, сърбите или косоварите, демек шиптърите, са взривили пътя ииии...те така. Капалдъ, както казват по нашенско... Мааааай другата година щели пак да го отварят, но човекът не беше сигурен, пък и ние нямахме никакви намерения да стоим до догодина в Черна гора... Аз утре бях на работа, по дяволите!... След кратко съвещание, почесване по умните кратуни и опити да си припомним балканската география и пътна инфраструктура (естествено карти не носехме! Ние бяхме над тея неща!), се двоумяхме по кой път да хванем за у нас. Ако е през сръбско....ок, амааааа.....ами нямахме нито динар в джоба нито аз, нито Асен, а и май не се сещах откъде точно можехме да минем, защото беше ясно, че трябваше да заобиколим Косово от север... Пътят през Копаоник нещо не ни блазнеше (високопланински бавен път по тъмно, нещо.....). Отделно като знаехме нрава и порядките на западните ни съседи и познавайки региона, през който трябваше да минем (Нови пазар, Ужице, Чачак и т.н.), нещо не бях особено уверен, че ще успеем да намерим местенце в неделя вечер, където да приемат кредитни карти, при това бугарски, пък още по-малко вероятно ми се виждаше варианта да успеем да се нахраним някъде за без пари в кеш, дет се вика! Спогледахме се и единодушно решихме! Ще се придържаме към първоначалният маршрут, но с малката вариация (разбирай удължение на пътя по черногорско-косовските чукари) от порядъка на 70-80 км! Един вид бонус както се казва... Спогледахме се мрачно и отпрашихме към Плав, където мислехме да рзаредим и нааааааай-после да хапнем нещо! Вече беше вечер, а ние не бяхме яли нищо цял ден!

В Плав

заредихме, отговорихме на стандартните въпроси "отдакле, задакле, па колко троши" и Асен попари всичките ми надежди - "Давай да караме докато е светло! Да използваме светлата част на деня, пък като се стъмни ще ядем!" Изгледах го кръвнишки и мълчаливо се покатерих на мотора! Тук пътят беше хубав, па макар и планински, та карах колкото ми държеше мотора по завоите! Сега щем не щем трябваше да заобиколим през Андриевица, Беране и Рожайе, за да можем да стигнем в Пея (Печ), което както и да го погледнеш беше просто зад баира... Карайки с доста превишена скорост, реших да изпреваря събитията и спрях пред дебнещата в засад патрулка. Преди да кажат А, аз вече бях на Б! За Цакор пролаз викам...За Цакор пролаз, за Косова, къде е пътя викам...хмммм....таковата... Ама Цакор пролаз е затворен викат ни полицаите, облещили очи, че търсим нещо, дето го няма от години. За Косова преко Беране и Рожайе, обясняваха блюстителите на реда, неща, които и аз си знаех, но поне забравиха за превишената ни скорост... На черногорско-косовската граница ние вече бяхме по тъмно, доволно изморени и няма как да пропусна....гладни:)

С черногорците традиционно нямаше никакви проблеми, а косоварите традиционно не си даваха зор

и още по-традиционно ни изръмбиха с по 15 евра за гражданска отговорнст, за има няма двата часа дето трябваше да прецапаме през тяхната територия! Освен, че беше се стъмнило окончателно, ами на всичко отгоре косовските пътища не бяха в най-блестящо състояние (макар че човек карал по нашенско, беше трениран и за оффроуд обиколка на Луната мен ако питате), отделно и косовските катаджии се славеха като доста стриктни и дебнещи типично по балкански по храстчетата около пътя... Пък за косовските джигити (пардон шофери) просто няма какво да коментирам! Те са знаменити! И опасни! И надрусани! И безрасъдни! Спуснахме планината (бая спускане си е, вервайте ми) и влязохме в

Пея (Печ)

  Естествено и тук не спряхме да похапнем! Вече ми беше все тая... На Асен очевидно също, защото даже вял намек за спиране не направи... Традиционно се загубихме в града. Имам глупавия навик да се губя всеки Божи път в някои населени места и Пея определено беше едно от тях! Та традиционно се загубихме, традиционно улицата, в която се набихме, беше в ремонт и юнашки разкопана, традиционно си имаше доста движение, традиционно ни беше трудна да се разберем с местните за посоката.... Ама се оправихме де....Аааааа....не на нас тия! Можеше да нямаме карта, нито Джи Пи Ес, нито да има слънце в небето, по което да се ориентираме, но се ориентирахме! След половин час бяхме в Дяковица. Знаех, че това населено място е някъде на средата между Пея и Призрен, тоест делеше равнината на две. Е, какво пък толкова? Почти си бяхме у дома! Трябваше само да минем през Призрен, да прецапаме хич не ниската Шар планина, да влезем в Македония, да говорим небивалици на паркинга след КПП-то с двама силно брадати типа, от вида "Аллах ахпер! Селям алекум!", да прецапаме Скопие (не се учудвате, че пропуснахме отбивката за околовръстната магистрала и се наложи да минем по протежение на целия град, нали), да покараме малко по магистралата до Куманово (ей тъй за разнообразие, че днешният ден само по чукари карахме), да достигнем посред нощ до ГКПП Деве баир (казано по нашенски Гюешево. То не, че другото не е по нашенски де!), да изминем стотината километра до Софето, уморени до смърт по до болка познатия ни път през Кюстендил и Перник и да влезем откровено заспиващи на мотора в Софето... Часът беше 6.30. Аз някак бях долазил до в нас и се каних да поспа цели два часа преди да отида бодър и отпочинал на работа. Изломотих нещо като "Прииирааах се, раз'ирш ли!" на жена ми, която се готвеше да ходи на работа и заспах непробудно преди главата ми да допре възглавницата... Даже нямах време да си изтананикам http://youtu.be/tCh2TNStcnc Ами да...какъв гуднайт, гуднайт, като то си беше време за http://youtu.be/vfdVvjdSfTw   Автор: Златомир Попов Снимки: авторът * - заглавието е заимствано от небезизвестният филм на Дарко Митревски – бел.авт.     Други разкази, свързани с Обиколка на Западни Балкани – на картата:

Прочети цялата новина

Свързани новини: