Българският политически факт

Владимир Шопов

Нормалната демократична политика не може без поне един консенсус. Той е свързан със съгласието на всички относно фактите на политическото ежедневие, събитията, позициите, случките около които се води политическия разговор. Тези факти са „тухлите” на самата политика, знаците, по които играчите си подреждат реториката и поведението. Чрез тях всички ние възриемаме политиката и нейните последствия. Постоянно обаче се оказва, че в България и политическия факт има твърде крехко съществуване, чиято реалност е обикновено право на най-гласовития и нахалния.

Какво е общото между следните няколко въпроса? Колко папки са имали Николай Добрев и Георги Първанов при срещата за мандата с президента Петър Стоянов през вече далечната 1997 година? Колко бе годишната инфлация за 2007 година? Беше ли бит покойния лидер на Демократическата партия Стефан Савов през 1993 година при протестите на опозицията зад Парламента? Или се беше подхлъзнал? Колко точно е бонуса на Корнелия Нинова? Или въобще на различните министри на тройната коалиция? Приликата между всички тези въпроси е, че те нямат еднозначен отговор дори по отношение на чистото фактическо състояние: кой, колко, къде, как. Тяхното задаване предизвиква какафония от взаимнопротивостоящи, често несъвместими, разнопосочни интерпретации и твърдения, които не позволяват да се постигне съгласие дори по чисто събитийната реалност и последователност. Вместо пред нас да има базови, неоспорими факти, с които да боравим, ние получаваме една вечно подвижна, безкрайна верига от неясноти. В подобна ситуация избора на политическа реалност се прави най-вече според това кой на кого вярва повече.

Фиксирането на базовите политически факти имат значение, защото те позволяват интерпретация, коментар, реакция. Единствено при тяхното наличие може да се подреди някаква що-годе ясна политическа картина. Например, отговорът на въпроса за броя на папките при президента Стоянов дава възможност да бъде определена цялостната стратегия на БСП по време на кризата от периода 1996-7 година. По идентичен начин, ясният отговор на въпроса за точния размер на инфлацията позволява сериозен разговор за управлението на икономиката, дава възможност за смислени оценки за управляващата коалиция, помага на бизнес планирането. Яснотата около точния размер на бонусите по време на тройната коалиция може да лиши от основание или да изпълни сегашните критики на опозицията спрямо управлението.

Готовността на повечето играчи постоянно да поставят под съмнение базовите политически факти прави на практика невъзможна дискусията по същество, дискусията за последствия и възможни решения на проблемите. Вместо това публичността е населена почти изцяло с различни версии, трактовки, интерпретации и стана все по-трудно да се сглоби дори частична картина за събитията в страната. Към това можем да добавим и склонността на партиите и медиите да говорят предимно за безкрайната механика на коалиране, вътрешно-партийни противопоставяния, парламентарна пикантерия. Сега вече си имаме жълта информационна поточна линия и медийна война, която допълнително затруднява нещата. В подобна ситуация големият губещ е именно гражданина, който не разполага нито с достатъчно търпение и нерви, нито с достатъчно време да филтрира, подрежда и анализира пороя от думи.   

 Тази липса на настояще на политическия факт води и до липсата на ясно политическо минало. Ако имаме съмнения за това какво точно се случва днес в политиката и управлението, няма как това съмнение да бъде „изчистено” от „дистанцията на времето”. Днешната политическа какафония ражда утрешния смътен, объркан спомен. По този начин, политическото говорене остава единствено в сегашно време и то става напълно самодостатъчно и превръща политиката в несекваща поредица от мини – битки и вербални истерии за неща, които интересуват все по-малко хора.

Този непукизъм на политиците от отдръпването на гражданите е явен. Повечето се отказаха да направят Парламента реално работеща и мислеща институция. Почти не останаха желаещи да се занимават с поддържане на работещи партийни организации. Твърдите ядра изчезват, негласуващите остават голяма група, все повече хора „се оправят сами” и не виждат връзка между собственото си ежедневие и политиката. Просто електоралната подкрепа вече се набавя чрез бизнес планове, а не партийно-организационна и политическа работа. Лобистките интереси и европейското законодателство изместват необходимостта от работещ Парламент и „пишат” необходимите законови текстове, за да продължат да функционира на някакво ниво държава и икономика. Липсата на смислен политически дебат не носи цена, която притеснява актуалната „политическа класа”. Нейното нежелание да излезе от състоянието на постоянно проблематизиране на политическите факти е все повече обвързано с желанието й да превърне политическото участие в еднократна бизнес трансакция.

Политическият факт е условието, без което не можем. Неговата невъзможност от различни и безбройни ПР-ски тези, контратези, откровени лъжи, твърдения правят почти невъзможен самия разговор и мислене за политика. След като постепенно видяхме отказите от изграждане на добре работещи Парламент, партии, политическа култура сме изправени пред поредна опасност. Тя е да загубим окончателно фактологическите ориентири, които ни позволяват въобще да мислим и говорим смислено и подредено за политиката и управлението в България. Свирепото, безогледно и шумно обстрелване и „пакетиране” на всяко събитие заплашва в крайна сметка да донесе безмълвие и трайна неспособност за демократична политика и публичност.

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: