Глобализация или путинизация- друг избира вместо нас

И аз мога да претендирам да съм пазител на ортодоксалните ценности- например в музиката. Защото консервативно предпочитам да я слушам и да откривам в нея хубавото, отколкото да я „гледам” под формата на шоу, което търси провокацията самоцелно, за да се харчи. За мен не достатъчно едно шоу да е зрелищно, то трябва да задоволява изискванията ми в музикално отношение, а това не е силната страна на Мадона. Именно по тази причина си позволих критична статия за нейния концерт на 29 август 2009 г. в София и отнесох доста нападки, включително злобни забележки, че тя е световна величина, а аз съм нищожество, което завижда на славата й ( сякаш изобщо може да ми мине през ум подобно „състезание”)…Доста тъпо, но съм свикнал…

Приликите между скромната ми позиция и ортодоксалното заклеймяване на Мадона обаче свършват дотук, за да се появят въпросите, породени този път от сходната църковна атака срещу друга световна звезда, запътила съм към София.

„Не бива да се прокламира онова, което е грях“, ангажирано оповести в аванс Знеполският епископ Йоан, който пожела да ни предпази от покварата на Лейди Гага, чиито концерт предстои тук три години след изявата на Мадона. Както се вижда, линията на представители на висшия Клир срещу порока е последователна в това отношение. Пловдивският митрополит Николай не само анатемоса Мадона, но и след това свърза непослушанието ни да я слушаме и гледаме със смъртта на 15 българи в Охридското езеро. Това било наказание за богохулството на Мадона, прослави се през септември 2009 г. с простотията си самозабравилият се православен талибан, купувайки си съмнителна световна слава с това. Чак в лондонския „Дейли телеграф” забелязаха „явлението” със самоназначилия се за Велик инквизитор от Пловдив.

Но възниква питането: това ли е най-голямата загриженост, която БПЦ трябва да проявява и защо тя звучи така самотно и избирателно срещу точно определени грешници от западен тип и произход, докато наоколо гъмжи от каква ли не „родна” поквара, която никак не тревожи гнусливите носове на митрополитското високомерие, вирнато над проституцията, корупцията, лъжата, лицемерието, лакомията, характерна за публичния образ на доста дядовци, облечени в църковна власт?

Отговорът на този въпрос бе даден косвено от руския патриарх Кирил при посещението му в България, който откровено зададе тона на уж автокефалната ни църква, която, впрочем, се е преборила във възрожденското ни минало за своята независимост от руските и гръцките претенденти за попечители на българското православие в тежка битка с руския имперски натиск. В типичния за него и служението на руската църква на имперските задачи, поставяни от Кремъл, руският патриарх употреби светската думичка „глобализация” като сигнал с какъв дявол трябва да се борим.

Именно глобализацията, според доктрината на путинизма, залагащ на руския национализъм и православно-славянската му патерица, трябвало да бъде нашия общ враг. Казал го е пред Цецка Цачева, която, както се разбра от прессъобщението, не е възразила на внушението в качеството си на председател на Народното събрание на глобализираната като част от евроатлантическите структури България. Цачева си харесва с(ъ)ветските неща по нейния си начин- това се вижда и от една нейна снимка от посещението й във Виетнам, където си е направила фотосесия с кукла на виетнамска боркиня срещу Америка, т.е. срещу самия сатана в пъкъла на глобализирания днешен свят.

Понеже поводът за поредното заклеймяване на повея на глобализацията в България е съвсем конкретен, нека да попитам и аз съвсем конкретно: защо толкова ранимата душа на духовните ни пастири не се възмущава и от путинизацията на България? Тук непрекъснато ни облъчват с пратеници от породата и ранга на Йосиф Кобзон, който е сред най-яростните рекламни лица на путинизма в Русия ( и у нас). Същият наскоро не бе допуснат в САЩ, отказаха му виза поради връзките му с подземния свят- нещо, което е отлично известно и в България.

Някои могат да не помнят, което винаги е удобно за апологетите на борбата със „западното влияние” ( както се наричаше борбата срещу глобализацията при комунизма), но Кобзон беше попаднал в центъра на бандитски разправии и беше пребит на българското Черноморие в зората на избухналата със съветско благоволение демокрация у нас. Но той не разлюби своята България, която явно наистина си е негова- непрекъснато ни напомня: „Моя страна, моя България”, продавайки ни този евтин трик отново и отново пред просълзените от умиление очи на русофилите. На никой не му и минава през ум на този виден деец на сливането на официалната с подземната власт в Русия да бъде отказана виза за България, камо ли пък да го заклейми морализаторски. Той и такива като него са добре дошли в тяхната си България- пазаруват с господарско самочувствие имоти, чиновници и журналисти, които обслужват интересите им. Защото покварата на престъпността не тревожи сродните души.

Щеше да е много просто, ако въпросът можеше да бъде сведен до това да се направи еднозначен избор между глобализацията и путинизацията на България. Простичките решения обаче понякога са сложно нещо: трябва да има база за сравнение и някаква равнопоставеност в условието на задачата. Когато обаче от едната страна на кантара виси тежестта на църквата, благосклонната на държавата в същата посока, руските капитали и сивата им икономическа власт, тогава леката музика на „глобалния” грешен свят олеква като някаква алтернатива, каквато и без това не е, макар да се опитват да я превърнат в пропагандна мишена за заклеймяване на „вредното западно влияние”- едно клише, с което поколения българи бяха тровени и отново бива рециклирано от бунището на комунистическата пропаганда.

Share on Facebook

Прочети цялата новина

Свързани новини: