Някои полицаи ядосаха някои началници на държавата, а именно и поименно- Бойко Борисов и Цветан Цветанов, които се представят за професионални полицаи ( едва ли не!), макар да са тандем от пожарникар и физкултурник, оглавили бизнеса с полицията ( да не кажа полицейщината) на опреден етап от европейското дегради…, пардон, развитие на България.

Ядосаните от синдикалните протести на полицаите началници Борисов и Цветанов решиха да покажат твърдост насред подмазваческата си лицемерна мекушавост спрямо „колегите”, които иначе ухажват като свой контингент в битката за обществено влияние.

При първа възможност ще бъдат увеличени заплатите на полицаите, но не сега, заяви ядосано в Пловдив премиерът Бойко Борисов. Което силно напомня за обещанието на татко му на Иванчо да му купи колело, ама друг път.

“С цялата си обич и уважение към полицаите им казвам, че при първа възможност ще се направи това, но в никакъв случай сега няма да застрашим финансовата политика на държавата”, каза Борисов, подкрепяйки изявлението на своя министър Цветан Цветанов, който призова днес протестиращите да се придържат към реалностите.(BNews)

И ние, данъкоплатците, бихме подкрепили тази сурова мъжественост в поведението на стиснатата власт, ако тя беше принципна и се отнасяше най-вече към себе си със същия хъс в рамките на закона и нагона за самосъхранение в условията на криза.

Но и това не е единственото основание за критичен прочит на внезапния изблик на метални управленски нотки в тона спрямо синдикални и социални искания от страна на управляващите. По-важен е друг аспект от „случката” и той отново е свързан с основния въпрос: с прочита на събитията през мисломелачката на пропагандата.

А тя, пропагандата, вече е отвързана от късата каишка, на която скимтеше досега във възхвала на полицията, любимка на тандема Борисов-Цветанов.

За илюстрация вижте как в сайта BNews, стопанисван от Бареков, верен на Стопанина на държавата Борисов, интерпретират събитията, вкарвайки бацила на противопоставянето и омразата между два социални протеста с внушението от детската приказка „болен здрав носи”.

„Насладете се” на един шедьовър на поръчковата журналистика, която, преразказвайки репортаж на БНТ, противопоставя инвалиди на полицаи в угода на примитивните си господари, наредили да бъде прегазен със символиката на инвалидните колички синдикалният протест на полицаите .

BNews:
„Стотици хора с увреждания днес заявиха категорично, че не желаят повече да живеят затворени и зависими в институции. Остана горчивото усещане обаче, че протестът на хората с униформите и палките заглуши гласа на тези окаяни наши сънародници.
“Походът за независимост” на хора с увреждания пред Министерския съвет неслучайно бе организиран след Деня на независимостта на всички българи.
Надали обаче всичките ни сънародници, информирани до припадък за протеста на полицаите, успяха да научат за какво мечтаят хората с увреждания, как живеят и защо изминаха стотици километри с инвалидните си колички, за да ги видим.
А те настояват парите, които държавата по закон е определила за тях, да не се дават на специализираните институции, а да бъдат използвани за подобряване на условията, в които живеят.
Аделина Иванова, участник в протеста, проплака пред БНТ: “Там загубих своето аз. Вече не знам коя съм и защо живея.”
“Там” е домът за възрастни с увреждания в Стара Загора. Атанас Боев пък сподели кротко: “Аз съм просто свободолюбив човек и такива порядки там не ми харесват…”. “Порядките” включват условия не като в специализиран дом за хора с проблеми, а затворнически режим, при който трябва дори да питаш дали можеш да уринираш.
“И като излезем в града, трябва да съзерцаваме нещата или пък трябва да просим. А аз съм достоен човек”,
каза Боев – печално тъжно, лицето му е украсено с горди и благородни очи, болезнено взиращи се за подкрепа.
“Когато кажеш истината, имаш друга позиция от тази на ръководството, ти викат психиатър”, сподели друг участник в похода за незвисимост.
Демонстрация, тъй скромна и мъченическа в контраст с алтернативния, бравурен “поход за независимост” – гей парадът, изпъчил се през лятото в София с немислими претенции към държава и общество.
А тези хора, неухажвани от медии, политици или “загрижени неправителствени отганизации” от Запад,
години наред са затваряни от държавата в институции, лишавани от възможността да се образоват и работят с заедно с нас.
По-младите отказват да преглътнат тази съдба: “Аз се опитвам да не стоя в някакви рамки няма да позволя да бъда поставен в някакви рамки. Бих живял самостоятелно, бих работил”, мечтае Тихомир Кирчев.
Стана ясно, че
да си в институция струва дяволски много на държавата – средно около 3 500-3 700 лева годишно излиза затворът за хората с увреждания у нас.
Днешният поход събра подкрепа от 10 хиляди гласове. Дано не ги отвее леконравият есенен вятър!”

Ако сте си мислили, че падението на падналата ни до жалки нива на поръчковост „журналистика” е достигнало върха си, явно грешите.

Тук може да бъде забранено да се дупчи за шистов газ ( в угода на началниците от руския монополист „Газпром”, за които България е продупчен билет в пътуването към поставените от Кремъл задачи), но на сондите, търсещи по заръка на управляващите дъното на това падение, никой не може да изчисли лимита.

Share on Facebook

Едната присъда е заради това, че по повод Националния празник на Р. България 3 март, на 3 март 2011 г. от 09.30 до 19.30 часа, КИЦ като организатор на публично събрание, на балкона на КИЦ-а е поставил държавното знаме на Р. България, а не е поставил държавното знаме на Сърбия. Другата присъда е заради това, че на 7 ноември 2010 година по повод Деня на Западните покрайнини и промоцията на книгата „Железният полк” на българския автор Тодор Димитров, КИЦ е провел публично събрание, а не е заявил в Полицейското управление в Босилеград къде ще се проведе събранието 48 часа преди това.

Както обещахме, ето ги и следващите 3 проекта, които бяха представени на StartupWeekend София: CashSnapp, PowerNetwork, IzberiSiDom. Първите шест можете да видите тук и тук.

7. CashSnapp (7 гласа) Лидер: Маргарит Ралев. В отбор от 4.

Идеята на CashSnapp е да направи още по-достъпно споделянето на снимките, които правим, както и да ни даде възможност да ги продаваме бързо и удобно. Направиха си фен страница във Facebook, но бяха заети с разработката на концепцията.

Сайтът им пък е достъпен на http://cashsnapp.com/.

Ето и техния pitch:

http://www.youtube.com/watch?v=mMJDGQqzQfA

Подобни статии:

1. Startup Weekend София: FanLyrics, Park Here, Sofia Go
2. Startup Weekend София: DrinkPal, Play & Drive, Punish Me For Slacking

Watson - суперкомпютърът разработен от IBM - може да се превърне в облачна услуга, която да осигурява помощ и съвети на хората, консултирайки ги по различни въпроси, заявиха от компанията вчера. "Watson ще се превърне в съветник и асистент н...

Съобщение от електронната поща: Внимание! Открит е опасен вирус наоколо. Нарича се РАБОТА. Ако получите РАБОТА от колегите си, шефа или някой друг по електронната поща или по какъвто и да е друг начин, НЕ я ДОКОСВАЙТЕ! Този вирус ще заличи напълно личния ви живот. Ако влезете в съприкосновение с РАБОТА, облечете си якето, вземете няколко добри приятели и отидете право в най-близката бирария. Поръчайте противоотрова, известна като БИРА. Повтаряйте приемането на противоотровата, докато РАБОТА бъде напълно елиминирана от вашата система. Препредайте това съобщение незабавно на поне 5 приятели. Трябва да осъзнаете, че ако нямате 5 приятели, това означава, че вече сте инфектирани и че РАБОТА вече контролира вашия живот. Помнете, този вирус е смъртоносен! Усмихни се, България! Не ни стига тази дебнеща навсякъде опасност, ами от СЗО предупредиха, че върлува и вирус, поразяващ респираторните органи, който вече е взел първите си жертви. Най-подходящата превантивна мярка в създалата...

Децата са толкова силни и достойни, те могат всичко!

Преди време попаднах на една Международна детска награда за мир. Видях информация за нея в бюлетина на НМД, за който съм абонирана, стана ми интересно, погледнах за какво става въпрос, много се впечатлих, свързах се с хората и попитах дали мога да преведа някои неща на български. Малко не ме разбраха - как така питам дали може да разпространявам, разбира се, че може!

Холандската фондация KidsRights (Права на децата) създава наградата, комисия търси и се запознава с подобни случаи по света, номинира няколко кандидати и накрая избира един от тях. На голяма церемония в Хага представя победителя на света, придава възможно най-голяма гласност на делата му и подпомага бъдещата му дейност, вкл. и финансово.

И така, преведох историите на спечелилите деца от 2005-та година насам за страницата, в която също пиша: „ОМ – Създаваме и Взаимодействаме Отворено и Положително". Това са момчета и момичета (всичките под 18г, за да отговарят на условието да са деца) предимно от страни на юг от екватора, Южна Африка, Индия, Бразилия, които са сторили със своя живот и с живота на много други деца буквално ... чудеса. От онези истински чудеса, които се постигат със силна лична мотивация за добрина и справеливост, когато искаш да помагаш не само на себе си, но и на другите. Тогава в играта се включват всички светли сили във Вселената и се чувстваш носен от ангелски крила, докато осъществиш целта.

Как иначе да си обясним, че 16-годишно момиче от Замбия успешно отстоява правото на образование на хиляди бедни деца в страната си или че 16-годишно момче от Конго води радио предаване, чрез което събира родители с изгубените им деца, попаднали в детски лагери за бежанци в Танзания?! Всъщност те са на тези години в годината на връчването на наградата, а са започнали дейността си далеч преди това. Изумително? Вдъхновяващо? Много!

Заслужава си човек да се запознае с историите им и да си ...помисли. Ето ги:

Детска награда за мир 1 – 2005: Наградата е посмъртно посветена на Нкози Джонсън, южноафриканско момче, което се бори смело и ефективно за правата на децата с ХИВ/СПИН.

Детска награда за мир 2 – 2006: Печели Ом Пракаш Гуряр от Индия за усилията си срещу детския труд и правото на децата на образование в своята страна.

Детска награда за мир 3 – 2007: Отива при Тандиуе Чама (16г) от Лусака, Замбия. Тя получава наградата за ангажиментите си във връзка с правата на децата в Замбия и по-специално правото им на образование.

Детска награда за мир 4 – 2008: Печели Майра Авелар Невес (15г) от Бразилия. Тя е наградена за смелата си и успешна кауза срещу крайното насилие в бедния квартал на Рио де Жанейро, което всяка година отнема живота на хиляди деца.

Детска награда за мир 5 – 2009: Наградата печели Баруани Ндуме (16г) от Демократична Република Конго за усилията си в подкрепа на децата от бежански лагер в Танзания. Неговата радио програма осигурява платформа за разискване на проблемите на децата в лагера. Освен това, благодарение на широкото разпространение на програмата, той помага за събирането на много деца с техните родители и семейства, които са били разделени от войната.

Детска награда за мир 6 – 2010: Франсия Симон, която е на 16 години и живее в Доминиканската република, повежда кампания за правото на децата на вписване в официалните регистри – това се отнася както за родените в Доминиканската република, така и за бегълците от Хаити. Само след официална регистрация тези деца получават достъп до основни права като здравни грижи и образование.

Детска награда за мир 7 – 2011: Михаела Майкрофт (17г) от Южна Африка е родена с частична церебрална парализа. Михаела, наричана още Чаели, получи наградата за отдадеността си на правата на децата с увреждания в Южна Африка и за проекта си „Кампанията на Чаели”.

Също толкова впечатляващ е и тазгодишният победител. Церемонията се е състояла миналата седмица и наградата печели 13-годишно(!) момче  от Филипините, което от двегодишно е насилвано от семейството си и пращано да проси. Като навършва 5г, избягва и започва да помага на хилядите други деца с неговата съдба.

/Забележка: На пет години!... А моята деветгодишна не може да си завързва връзките на обувките и реве, когато в сладкарницата не може да си поръча и сладолед, и торта... Както се казва, без коментар./

Тони Филипов, д-р

 Понеделник, 17 септември

„По-високи пенсии чак от първи април”, цитира „Труд” Мента Стоянова. И илюстрира дописката си с дузина славейковки! Което, ако не е гавра, е глупост. Дописки за пенсии се илюстрират с дребни банкноти, бе, алоу! Хилендарки, милевки, беронки и най-много стамболовки. Те и така им ги изплащат. Не знам кой го е измислил, но имало заповед до пощите да се плаща във възможно най-дребни пари, та да изглеждат повече.

Пенсиите, вика Мента, щели да се увеличат с малко под 10%, да се покриела инфлацията от 2009 г. насам, която била около 9,5%. Дянков обаче каза, че ще е повече от инфлацията. Което значи вероятно 9,6%. Обаче няма да е от началото на годината. Щото до изборите ще забравите. 1-ви април най-рано. Обмислял се и вариант да се дават в деня на изборите.

Мисля, че правилно се изчаква да мине зимата. Щото пилците наесен, но пенсиите напролет. Една яка зима и ще има да им дирим снимките по стълбовете…

Пенсиите, ако сте пичове, на това 1-ви април ще отговорите с 33 юли!

Братя от последната възраст,  отношението трябва да е реципрочно. Не ли?

Обаче братя, ще ви кажа нещо само между нас си. Откакто свят светува, никъде не дават мамбото безплатно. Плутарх пише, че спартанският законодател Ликург забелязал, че храната придава на онези, които работят, в това число и в напреднала възраст, хубав цвят, здрави мускули и сила, докато онези, които безделничат, затъпяват и се обезобразяват от нея, независимо от възрастта. И затова постановил никой да не извършва работа, по-малка от храната, която му се дава. Та вижте го и откъде тая страна.

Елеонора Николова, шеф на БОРКОР, вика: „Нашият ЗОП е в съзвучие с европейската практика. Но разочарованието идва от приложението… Често корупционното договаряне се извършва преди същинската процедура по ЗОП.”

И те сега щели да създават електронни обществени поръчки, които да осигурят прозрачност и обективност… и дрън, дрън, та пляс…

То прозрачност и сега има, бе! Например на сайта на общината в Търново имаше публикувана ОП за транспортни услуги – от превозването на ученици до извозването на отпадъци. От кандидатите се изискваше да притежават микробуси, таксита, пет вида автобуси, самосвал до 13 т, влекач над 20 т, автокран до 14 т, фургони, колесен комбиниран багер, челен товарач…

Рядко има фирма с толкова обширен предмет на дейност. Но, за щастие, в старопрестолния град имало една точно такава.

Шегувам се. Просто показвам как при пълна прозрачност ОП се превръща в ОПНЧ (Обществена поръчка за наш човек) и едни 66 000 лв. законно поемат в правилната посока.

На тържественото откриване на рехабилитиран път в с. Росица, премиерът рекъл, че опозицията манипулира хората. “Като видят микрофон и камера, започват да говорят глупости и цяла Европа им се смее. Тази партия, която правеше лагерите на смъртта, сега ще говори за свобода”. (Интересно, че тоя път не е напомнил за дядо си. Прадядо, по-точно.)

В същия ден премиерът открил и още една рехабилитирана отсечка,  3.6 км. в Добричко. (Така се прави. Реклама до дупка! Чел съм, че девизът на френските рекламисти бил: „Дори Бог има нужда от камбани.”) Борисов отстъпил думата на развълнуван местен жител. Който жител започнал словото си с обръщението „Другарю, Борисов!» Вероятно я в Магнаурската школа в Симеоново, я в Пожарната са били в една ППО. И гражданинът затова е бил така развълнуван. Ние например и до днес се вълнуваме, когато срещнем някои демократи, с които навремето заедно сме били в ППО на „Философски факултет”. В първите години след промяната много се чудехме как така тази ретроградна партия успя да роди такива големи демократи. Млад бяхме и не осъзнавахме, че човек може да е демократ по душа и години наред умело да го прикрива…

Както и да е, да не се отплесваме.

Вторник, 18 септември

Колегите от в. «Сега» препечатали от webcafe.bg анализ, в който се поставя правилният въпрос не е ли редно, след като населението намалява, да се намали и броят на дебелогъзници в НС. Авторът не употребява тая дума, щото вероятно не се е сетил, но за повечето от тях няма по-подходяща… И наистина, като се има предвид как се топим, при едно reductio ad absurdum, може да се каже, че в един момент ще имаме персонално представителство, всеки избирател със свой депутат.

Обаче на едно място в иначе правилния анализ направо са се изтаковали на метеното: «През 1991 г., когато е изкована Търновската конституция…»

Просто не знам какво да кажа… Пък и тия в «Сега», може ли да препечатваш без баре да прочетеш?! И сега и техните читатели ще останат с впечатлението, че Търновската конституция е «изкована» през 1991 г.  

Ало, колеги! Вместо да препечатвате грешни статии, обърнете внимание малко на форума си. Така са се разгащили, че… Само минах днес и гледам един Туткалчев нарича Борисов «приматиер». Доколкото можем да преценим, «приматиер» е сложна контаминация от примат и премиер. Това е чиста проба изгледизъм, разновидност на политическата некоректност!

На вниманието на премиера: Дървата в Златица са 75 лв. кубика!

Читателката Пенка откликна на повика ни и ни съобщава, че кубик метровки в Златишко се продава за 75 лв. кубика. Което е 2 пъти и малко цената, обявена от премиера.

При откриването на учебната година в 1-о ОУ „Св. Пимен Зографски” в „Дианабад” Цветанов рекъл: «Бях много добър ученик. Няма да кажа, че бях отличник, но бях изпълнителен.»

Що, бе, кажи, ние веднага ще повярваме. Премиерът как си каза. Даже не само, че е отличник, ами и златен медалист на гимназията в Банкя. И е някак логично да събере около себе си все отличници. Или бъркам?

Да си гледа работата оня, дето викаше, че светът се управлявал от тройкаджиите. Светът може, но нас ни управляват отличници и полуотличници.

Пък Станишев подскача: “Няма г-н Борисов да дава оценки на моята партия. Той е членувал в БКП и дори е напуснал МВР заради своята привързаност към БКП. Това добре трябва да се помни”.

Помни се, бе, помни се! Но той обясни много аргументирано отказа си от апостазия*: «В Симеоново тогава имаше седем или девет щатни партийни секретари. Събраха ни в салона и ни казаха – другари, до днес бяхме комунисти, а от утре сме деполитизирани. Станах и казах: Айде ние, офицерите, щем не щем, ходехме на партийни събрания, ама вие, дето с това си вадехте хляба – поповете, да кажете, че от утре си хвърляте калимавките, нямате ли малко срам и очи. Тогава им заявих, че понеже това е голяма глупост, няма да се деполитизирам. И напуснах. Иначе и аз трябваше да хвърля калимавката като всички останали.» («Стандарт», 21.03.2006)

Остава впечатлението, че още не е хвърлил «калимавката». Не ли?

Между другото, в същото интервю Бойко казва: «С Живков за съжаление се запознах няколко години по-късно… Преди да умре на терасата на правителствена болница, с часове го слушах как се управлява държавата. Как са се оправяли с арабския свят, с руснаците…”

Тъй че Туткалчев, може и да е «приматиер», но е имал добър учител и с неговата памет… Всичко, което му е преподавал, го е запомнил. И днес го упражнява върху нашия… да кажем гръб.

Бойко Борисов на лекции.

Сряда, 19 септември

Министър Дончев обяснил, че БВП у нас може да се увеличи с 9.3%, заплатите с 34,6%, а заетостта с 4,8% , ако се усвояват рационално евросредствата. Това щяло да стане с помощна на магическия математически модел SIBILA (Simulation of Bulgaria`s Investment in Long-term Advance). И се направил на оригинален и обяснил що е сибила. Изглеждаше ми малко по-интелигентен от другите министри, което не че е Бог знае какво постижение, но все пак. Дето се вика, с каквито се събереш, с такива си се събрал… “Сибилите, рекъл  са девици, които са неизкористени от грамотността и това позволява те да са чисти, справедливи и достойни за доверие.”

Неизкористени от грамотността… Боже, тия сибили удивително приличат на Златка The Black. Дето рекла, че столицата на Великобритания е Англия, а на Сърбия – Босна… Но, дето рече ВИП Брадър, знанията не са всичко, тя пък може да има други достойнства… И със сигурност има. Казвали са ни, че можела да вкара, според случая, от четири до шест гласни във възклицанието „Ох”. На мъжете друго и не им трябва. Науката е доказала, че по време на секс на мъжа му работи само малкият мозък. През останалото време и той не работи… Та не я мислим Златка. Хвалела се пред една приятелка. Моят, рекла, ме кара да направим околосветско пътешествие, но аз предпочитам да отидем някъде другаде…

 Делфийската сибила на Микеланджело удивително прилича на Златка, само че русата.

Цялата интелигенция в Бургас е изпаднала в «криза на идентичността» тия дни: «Черната Златка не е ВИП-ът на Бургас…» Е, тя и Русата Златка не е ВИП-ът на Пазарджик, ама на, разнася ни славата… Макар че пазарджиклии сме малко по-отговорни, щото наш Евгени раздава випството…

 

 Четвъртък, 20 септември

„Рецидивист от психодиспансера насочи пистолет срещу Цветанов », съобщава «Блиц». Което дава повод на някои хора, например Любен Дилов, Сашо Симов (журналистът от „Дума”) и др., да питат риторично във фейсбук: «Докога лудите ще ни вършат работата?» Едва ли не, работата ни е да вадим пищов и, не дай Боже, да стреляме по властта… Цитираме това мнение с притеснение и само за да се дистанцираме категорично от него. Политическото убийство е крайна форма на цензура, която ние по никой начин не споделяме. Пък и те сами ще си паднат. Дето казваше Тери Прачет на едно място, „На леля ми камилата падна в миража”.

О.з. депутатът Николай Коцев („България се е освободила от турско робство преди 500 г.”), подал оставка като областен лидер на ГЕРБ във Враца. Коцев, ако си спомняте, доброволно напусна и парламента. Абсолютно доброволно и… по препоръка на народната милиция, както става ясно от последните разкрития. Бившият шеф на АЕЦ “Козлодуй” Ал. Николов, дето го биха и му рязаха ушите, твърди, че Коцев го притискал и заплашвал по телефона преди побоя: “Промени ли схемите така, както ти наредих?! Тогава ти си ми цел номер едно.”

„Cavalleria rusticana”. Сн. „Труд”.

Цветанов обаче вика, че не били установени никакви доказателства за съпричастност на Коцев. То не са и търсени, де… На кой може да му мине през акъла, че в ГЕРБ може да има такива бандити?  Лично на нас никога! Е, ако трябва да сме напълно честен, мина ни, но само за малко.

Та тоя пич не само го биха, ами го и уволниха. Което беше резонно. Няма как да ходи по света и да се среща с ядрената общност с едно ухо и хората да го мислят за шанаджия.**.

Обаче пък човек от врачанската полиция ни каза, че тая работа с ухото била малко пресилена. Не му го били рязали. Просто го били малко по-невнимателно и му го разкъсали.

И всичко това се случва във Враца. Не помня дали съм ви казвал, но врачанският праисторически човек Христо, дето му намериха кокалите по-лани, беше обявен за „най-стария европеец”, един от първите уседнали хора на континента.

Шеф на АЕЦ „Козлодуй” е важна длъжност, за големи пари става дума. (Не случайно, когато червените бяха на власт, директор на „Козлодуй” беше кумът на Овчаров.) И тия пари трябва да се разпределят мирно и тихо, а не да се налага да се бием. Четох, че АЕЦ възлага на година поръчки за къде 800 млн. лв., половина от които отиват в Русия (по технологични причини), а другата половина в български енергийни фирми. Отделно печалбите от търговия с ток. Оказва се, братя, че АЕЦ „Козлодуй” от 2-3 години има лиценз да търгува сам произведеното си електричество. И, ако бяхме малко по-наивен, щяхме да попитаме защо е нужно да се гушат разни посредници, като съпругата на г-н Кадиев и др. Но ние не сме, дето се вика, най-наивният в махалата, че да питаме такива работи.

Петък, 21 септември

Ало, пенсиите, честито! В „Труд” пише: „Чакат ни топла есен и мека зима”. Може пък да не съм бил прав, че е възможно да сте извадени от обръщение, доде дойде време за увеличението. Може дори точно наобратно да стане, да укрепнете до пролетта. Не ли?

Май не… Щото меката зима е само в заглавието. Иначе от дописката се разбира, че хич нема да е мека. Сняг и студ на кубици. Може да е малко по-мека от лани, но то хич не значи мека.

И личната ни прогноза хич не е за мека зима. От една страна, Ел Ниньо. Тая година от него ще зависи. Ел Ниньо го дава по-яваш, за разлика от Ла Ниня, дето вилня лани. Но пък, от друга страна, Северноатлантическата осцилация ще е отрицателна. Което е на студ. Ние сме й баш на средата на тая осцилация. Мамка й! Изобщо, сложно е. Засега не съм единодушен, но до януари-февруари ще мога да ви кажа по-точно каква ще е зимата.

Пак в „Труд” изчислили, че увеличението на пенсиите няма да покрие дори инфлацията. Калкулаторът на НСИ показал, че от 2009 г. до сега поскъпването било 10,8%. А, ако се гледа малката кошница, която отчита потреблението на най-бедните 20% от населението, демек на вас, инфлацията била 11.9%. Та и с 10% да дигнат парите, пак не покриват. Но тя ще продължи да расте до април или юни догодина. Инфлацията, извинявайте ако ви казвам банални неща, но е известна с това, че разгонва фамилията на всеки, който не може да тича поне малко по-бързо от нея. Та не знам какво да ви кажа. Може би да минете на хранене през сламка, не виждам друг начин. И циганска баница, стига да не дигнат хляба.

И изобщо, дето викала оназ пенсия, „Да живей, да живей Бойко Борисов! С мойта пенсия да живей!”

Казах циганска баница, но съм длъжен да предупредя. Вчера „Стандарт” писа, че в София се дал старт на инициативата „За България с по-малко сол”. Много сол сме яли и това било вредно за здравето. Можело, без да ни повлияе на вкуса, да я намалим поне с 30%. Та намалявайте солта за сметка на пипера и чубрицата.

Така с инфлацията. Лъже ви Дянков. Между другото, да ви кажа една клюка. Не се наемам да твърдя, че е вярна, но, с оглед на нещата, които съм чувал, изглежда логична. На заседание в МФ (колегиум ли, на заседание на ПК ли, не разбрах добре), присъствала, естествено, и Ирина Велкова. С кученцето чихуахиа в скута. По едно време станала, отишла при Дянков и рекла: „Мони, цункай Джиджи!” И Мони го цункал. Даже нямал благоприличието да се притесни от тази нелепа постъпка на… не знам как да я нарека…

Цункай Джиджи…

Култово

Ама верно е голям сладур, как да не го цункаш?!

Пенсиите, цункайте Джиджи! И може да си пеете нещо от вашето време, например Gigi l’amoroso на Далида… Помните ли я? Как дошъл един милионер от САЩ и момата се влюбила в него…

Пък „Галерия” пише, че Фидосова влязла в ръководството на ГЕРБ срещу сто кила кашкавал. Когато при основаването на партията през 2006 г. тя се оказала в изпълнителната комисия, питали Цецо тази каква е. Цецо рекъл: Трайте си, бе, знаете ли тя колко много помагаше досега. Ето и за днешното събрание дари сто килограма кашкавал…

Тая стана направо като вица за партизаните. Който не ги е хранил преди Девети, ще ги храни след това. А който е носил питите с кашкавал, ще се издига…

Като я споменах, та се сетих, че вчера четох едно интервю на писателката Вера Ганчева. Вика, че имало и други форми на бягство, не само Терминал 2: „Предлагат ги например литературата и изкуствата, създавайки една надреалност, която те откъсва от низините на действителната. Така можеш да еволюираш, да се развиваш…”

И ние така мислехме, но на практика не се получава. Героите от реалността непрекъснато идват и ни безпокоят в надреалността. При нас главно Фидосова. Не знам защо. Някаква фикс идея ни е станала. Непрекъснато и по най-невероятни поводи се сещаме за нея. Четем например Ерих Кестнер. Героят му Фабиан се качва на един трамвай, но бързо слиза, защото „в трамвая седи жена, която прилича на Фридрих Велики”. И ние си представяме Фидосова. Или пък Тери Прачет: „Беше точно толкова много жена, колкото можеш да събереш на едно място, без да станат две жени”. И ние пак си представяме Фидосова, на която нищичко не можеш да добавиш, без да станат вече две. Не ви лъжа. И „Черният обелиск” на Ремарк като препрочитах, пак така стана. Там, дето се разказва за г-жа Бекман, приятелката на обущаря Карл Брил: „Забиват гвоздей в стената, намотават малко памук около главичката на гвоздея, за да не може да я нарани, след това г-жа Бекман застава зад един нисък параван, с гръб към стената, леко приведена, с целомъдрено запретнат пеньоар. Маневрира малко, за да хване гвоздея, изведнъж се стяга, изправя се, отпуска се… и гвоздеят пада на пода. Обикновено се посипва малко прах от мазилката.” И с Маркес сме имал такива случаи, и с още доста други.

Певицата в „Черна котка бял котарак” на Костурица показва номера на г-жа Бекман.

Фиксация някаква е, вика д-р Иванов, плод на действителността. Бъди, вика, доволен, че нямаш фиксации по Цветанов, или, вика, не дай Боже, той по тебе… Шегува се, де.

По-лани по повод наградите „Черноризец храбър” в коментара под заглавие „Часът, когато на творците им правеха свирки” написахме: „Засрамен сме до дъното на душата си!” Избързахме много с тази реплика. Не знаехме, че ще дойдат времена, когато тя ще ни трябва много повече. Например оня ден, докато слушахме издателите на срещата с комисар Нели Крус. Ирена Кръстева направо ни извади от контакт. Каза на Нели Крус: „Когато човек чете една книга, чете един вестник, той запомня това нещо, започва да мисли. Когато го чете на екран или на айпад, той го забравя след десет минути.” И комисарката по цифровия дневен ред набързо остана без дневен ред. Тошо Тошев  пък обърка свободата на словото с ДДС-то. Блъсков говори като човек, който е убеден, че слънцето изгрява от собствения му задник. *** Не че Тошо се съмнява в това, де… И т.н. Изобщо хора, които докараха журналистиката до днешното мизерно положение, демонстрираха самочувствие, което ние никога не сме си позволявали през дългия си живот… Може би и да нямаме основания, не го изключваме…

Помиярщината българска край няма. Тя, между другото, и начало няма, ако човек познава нещастната ни история…

…….

* Апостазия – отказ от религиозна принадлежност.

**  Шанаджия – самодеен търговец на наркотици, дейност, която се наказва с рязане на ухото от лицензираните търговци.

*** Авторството на този израз е доста спорно. Среща се например в „Дуел” на Тили Багшоу, в „Тайната на Ботичели” на Марина Фиорато и на други места.

To be continued

21 септември беше знаменателен ден за любителите на фентъзито. Фенове по целия свят отпразнуваха 75-тата годишнина от публикуването на книгата на на Дж. Р.Р. Толкин „Хобит”, докато все още тръпнат в очакване на филмовата адаптация на режисьора Питър Джаксън, която се очаква да излезе през декември тази година.

„Хобит” излиза на 21 септември 1937 г. и оттогава е продадена в над 100 милиона екземпляра и преведена на почти 50 езика. Книгата е прелюдия към класиката „Властелинът на пръстените” и в нея читателите се запознават с Билбо, Амгъл и пръстена.

През 1978 година American Tolkien Society за пръв път обявява Ден на хобитите (Hobbit Day), който по традиция се празнува на следващия ден, 22 септември, когато е рожденият ден на Билбо Бегинс. На същия ден, макар и в друга година, е роден и Фродо Бегинс – главният персонаж от „Властелинът на пръстените”.

Тази година от HarperCollins UK приканиха всички фенове на хобитите да отпразнуват Деня на хобитите с Втора хобитова закуска (Hobbit Second Breakfast) точно в 11 часа на 22 септември. Все пак хобитите са дребнички и трябва да се хранят често, най-добре по седем пъти на ден, а самият Билбо обожава втората си закуска. От издателството също организираха традиционната втора хобитова закуска по същото време в Градините на двореца Фулам в Лондон, като мястото беше преобразено в Графството и беше организирано четене на книгата.

В Лайден, Холандия, от 20 до 22 септември си организираха „Фестивал в Графството” – празник на хобитите с изложение на художествени предмети, книжен панаир и музика.

В Лос Анджелис пък на 22 септември за десета поредна година фенове на хобитите и Толкин се събраха в Грифит парк на събитието The Baggins’ Birthday Bash, за да празнуват с четения, игри и торта.

Mалко преди рождения ден на Билбо бе пуснат и втория официален трейлър на филма "Хобитът". Насладете му се:

Вижте ревюто на „Децата на Хурин" на Толкин

Броят на чужденците, които осиновяват българчета, се увеличава, заяви Милена Първанова, директор на дирекция “Международни осиновявания”. През последните три години най-много деца са осиновени в Италия - средно по сто на година. На следващо място се нареждат приемните семейства в САЩ, Канада, Франция, Германия и Швеция. При италианците няма тенденция да осиновяват деца с увреждания. Дори и да го правят, малчуганите обичайно са с леки увреждания или лечими заболявания, заяви пред "Новинар" външен сътрудник, който помага при превода на италианските семейства, които осиновяват български деца. За разлика от тях американците са по-склонни да приемат в семействата си деца с по-сериозни увреждания. В немалко от случаите италианските осиновители заявяват желание да приемат в семействата си по две, дори и по три деца, включително братя и сестри. В 80% от случаите се осиновяват момчета, а 99 на сто от децата са от ромски произход. Според експерта от 2005 г. насам не е имало случаи на...

DW: Връща ли се българското "време разделно"?

Пакистански министър предложи 100 000 долара за главата на режисьора на филма за Мохамед

Хиляди либийци протестираха в Бенгази срещу племенните милиции

Нели Крус: Европа е загрижена за свободата на медиите в България

"Капитал": 100 нюанса сиво

Неонацисти пребиха зверски германски младежи в София

ОССЕ: Парламентарните избори в Беларус не бяха свободни и честни

Министерството на образованието в Гърция забрани на учителите и учениците да използват мобилни телефони в училище, съобщава днес РИА Новости. Нарушителите ще бъдат наказвани строго. До забраната се е стигнало след като в полицията са попаднали видеозаписи с неприлично съдържание, смъкнати от...

Президентът Росен Плевнелиев издигна официално кандидатурата на Ирина Бокова за втори мандат като генерален секретар на ЮНЕСКО.

Николай Стойнев е роден на 6 декември 1969 г. Магистър е по икономика от УНСС. Преди това завършва биохимия и микробиология в СУ "Св. Климент Охридски". В момента е председател на постоянната комисия по стопанска политика и общинска собственост и зам.-председател на Столичния общински съвет. - Г-н Стойнев, по време на първото гласуване на измененията в наредбата за организация на движението някои от колегите ви изненадващо не подкрепиха отпадането на безплатния паркинг в зоните за платено паркиране за общинските съветници. На второто гласуване пък колежката ви Екатерина Йорданова дори гласува „против”. Ще има ли някакви последствия за тези съветници? - Председателят на групата на ГЕРБ Малина Едрева и председателят на общинския съвет Елен Герджиков поискаха отпадане на безплатното паркиране за съветниците. Това е позицията, зад която ГЕРБ застана. Мисля, че колегите от всички партии разбраха, че авторитетът на общинския съветник не се гради с карти и привилегии. Хората с...

Идва есента. Аз все по-често се задържам вкъщи и гледам телевизия. Така правят язовците. Дойде ли есен – те затварят бурканите с лисича мърша и окачат нанизи с жълти круши по тавана. И започват да гледат телевизия. Да – гледам телевизия. И с удивление откривам едно нещо. Че телевизията не се е променила ни на косъм от миналата есен. Или може би се е променила? Вие ще кажете. Но аз мисля, че не се е променила. И затова седя и като стар язовец гледам по непроменената според мен телевизия само някакви (не`кви) тъпи пошлости. И си казвам: Идва есен. А какво се прави есен? Бератсе плодове, по дяволите! Ето сега – следвайте моето малко усукано разсъждение. Язовците разсъждават усукано – защото седят и гледат нещата отстрани и много неща им идват на ум и много черен клей и недоволство има в мислите им. Така – идва есен. Продуцентите на всички тия телевизионни предавания, на всички тия Формати (!) са ако не друго – то хора със сравнително високо образование и най-малкото – с...

Share on Facebook

Президентът Росен Плевнелиев ще открие учебната година в българските училища в Ню Йорк, а след това ще отпразнува със закъснение Деня на Независимостта с нашата общност там. Това ще стане в рамките на едноседмичната му визита в САЩ за участие в 67-та сесия на Общото събрание на ООН. Президентът ще се срещне и с генералния секретар на ООН Бан Ки-Мун, а след това ще участва в откриването на пленарното заседание на Глобалната инициатива на Бил Клинтън. Седмичната програма на Плевнелиев е запълнена със срещи на четири очи с държавни и правителствени ръководители от цял свят.

„Здравейте, казвам се Марси Рийс. Аз съм новият посланик на САЩ в България“ – така на български език наследникът на Джеймс Уорлик започва обръщението си към България. В клипа Марси Рийс дава кратка информация около професионалната си биография в последните години.

ОБУЧИТЕЛЕН СЕМИНАР за представители на неправителствени организации, общински съветници и журналисти, които се интересуват от състоянието на правата на човека в българските затвори

Един разговор на Иван Бедров с д-р Николай Михайлов за Епизод 12 на "Гневни Млади Хора" Предлагаме ви стенограма от разговора, а пълен видео запис може да гледате тук. *** Иван Бедров: Здравейте, гледате Епизод 12 от поредицата Гневни Млади Хора. Въпреки, че се казва „гневни“, днес ще се опитаме да бъдем малко по-хладнокръвни и да говорим по една доста сериозна тема с гости, които има какво да ни кажат. Първият ни гост е д-р Николай Михайлов – познавате го като психиатър, бивш народен представител, политик и като човек, от който очакваме да сложи диагнозата, която ще обсъждаме малко по-късно. Темата, макар и да не съм ви я съобщил досега, я обявихме малко по-рано и вероятно всички знаете за какво говорим през последните две седмици – случаят „Йордан Опиц“. Въпреки, че това беше основна тема на голяма част от телевизионните предавания през укинеда, вероятно още продължават коментарите. Според нас има нужда от един сериозен разговор, който да надскочи конкретния случай и да говорим за това какви сме, на какво реагираме и как, какво ни прави впечатление и що за хора сме. Здравейте докторе. Д-р Николай Михайлов: Здравейте. Иван Бедров: Всъщност, реакциите бяха на двата полюса. Има над 7 хиляди, а може да са станали и повече, души във Фейсбук, които искат да бъде помилван Йордан опиц с думите „Иконописеца“, който е невинен и т.н. Има една друга група хора, които може би са по-малко, във Фейсбук, които напоследък станаха по-чуваеми, включително и аз се изказах от другата страна, че всъщност имаме убийство, че имаме нещо сбъркано в преценките си. Как разчитате тези реакции? Д-р Николай Михайлов: Аз си мисля, че сблъсъкът не може да бъде разглеждан между страните, които цитирате, на юридическо равнище, защото то предполага квалифицирана, компетентна, задълбочена преценка на обстоятелствата. Нещо, което нито тези хора, искащи амнистия, нито тези хора неискащи амнистия, имат по силата на това, че не са представители на съда отговорни за решаването на случая. Иван Бедров: Тогава за какво е спорът? Д-р Николай Михайлов: Спорът е свързан с предварителна интуиция за това накъде са наклонени везните на справедливостта, това веднъж. Но държа да подчертая още веднъж, че става дума за относителна преценка. И второ, мисля си, че това е един по-общо въпрос за състоянието на българското общество, за това на каква справедливост може да разчита българския т.нар. „данъкоплатец“ и въобще какво става с условията на съвместния ни живот. Това е по-дълбокият въпрос – ситуацията на българския човек. Това, обаче, ще трябва от всеки един от представителите на двете страни, ще трябва да бъде осъзнато докрай, че когато той взима страна по този въпрос, той взима страна по един по-общ въпрос. А, именно: може ли да продължава така, както протича съвместния ни живот? С мораториум на правосъдието ни фактически – от първите равнища на правоохраната, до окончателната преценка, до касационния съд. Има усещане за това, че българският съд е некомпетентен в последна сметка да отсъжда. Или, защото не може, или защото не иска – това са две възможности, абстрактно казано. И двете, вероятно, са валидни. Хората са изтерзани от една престъпност, която този човек, говоря вече за потърпевшия за покойния, за убития, е представлявал, очевидно. Иван Бедров: Това дава ли право на хората, които са изтерзани, както казахте, да вземат нещата в свои ръце? Д-р Николай Михайлов: Не, но той има символична функция да представлява нетърпимото – говоря за покойника. В една ситуация на възпалено въображения на всички, които са въвлечени като тълкуватели на случая. Те казват така: тук е станало нещо, което е повсеместно, изтерзава всички и на което ще трябва да се сложи край. Няма институционален път за решаване на този въпрос, ще повторя отново, защото нито полицията, нито съда успяват да се справят. Иван Бедров: Но коя е следващата стъпка в този случай? Ако този път не осъзнаят наистина повечето хора, т.е. няма една обща позиця, останем разделени, коя е следващата стъпка? Д-р Николай Михайлов: Тук следва следното, което е особено обезпокоително, наистина. Тъй като по всичко личи, и това съвпада с решението на съда, който не може да бъде заподозрян, че е подкупен от някаква институция, за да накаже невинния иконописец... Иван Бедров: Говорите за конкретния случай, по принцип доверието в съда е ужасно ниско. Д-р Николай Михайлов: Без всякакво съмнение. Хората казват така: тази работа със самозащитата на невинния трябва да бъде поета от решителни хора. И се явява един човек, амбициран, достатъчно мотивиран, такъв психологически силует, човек на волята, подготвен предварително, доколкото е конструирал един въздушен пистолет, и решен да се справи. Този човек е стрелял и е произвел ефект на една смърт. Моето лично безпокойство е, че много наивно или още по-точно скрито агресивно и по някакъв начин виновно, в този смисъл, този човек намери извънредно много защитници, бих казал фенове на постъпката по един безотговорен начин. Защото те се люшкат между това да ревизират, по същество, решението на съда, а не са компетентни да го направят, и между това да се позовават на общи съображения за това, че в крайна сметка самозащитата трябва да бъде поета от такива хора. Той, може би, за казуистиката на съда, е виновен биха казали те, но всъщност социалния ефект на неговата постъпка трябва да бъде приветстван, защото той е реален стрес за тези, които извършват престъпленя и, второ, защото мобилизира обществената воля за самозащита. С други думи, това е нещо като стълкновение на отбори от гледна точка на техните етически предпочитания. Аз си мисля, че хората, които казаха „не“ на такъв тип самозащита, на такъв тип посегателство, са свято прави. Иван Бедров: Казвате свято прави и няма значение, че лично аз се изказах в тази посока. Обаче, има разум в доводите, които чуваме от тази група. Вие не вярвате на съда, казвате. Защо точно в този случай решихте да му вярвате? Д-р Николай Михайлов: Безпокоя се, че това не е много сериозен аргумент, защото този аргумент може да бъде обърнат и срещу тях самите. Ако няма съд, на който може да се вярва, ако няма преценка, която може да се окаже достоверна, тогава в духа на някакъв радикален скептицизимъ това, което те казват, не би могло да се приеме за истина. На кого да вярваме ние – на това, което те съобщават, защото не вярваме на съда? Това е смешно. Аз не вярвам на дистанционната експертиза на тези възпалени хора в интернет 7 хиляди души на брой, които казват „свобода за иконописеца“. Не искам да се позовавам и на собствените си квалифицирани усети за характерологията на този човек, макар, че го наблюдавах по телевизора. Следих ходовете на неговата самозащита, изповедта и така нататък. Не ми вдъхва доверие, най-общо казано, но тук ще спра, за да не бъда и аз волунтаристки настроен. Иван Бедров: Тъкмо да прочета един въпрос от наш зрител, който се е подписал като NTFS: „Докторе, истински трябва да се безпокоиш, ако ти похлопа на вратата такова момеч...“. Може би, аз ще допълня, защото образа беше на човек, който има криминално минало, който... Д-р Николай Михайлов: Как се казва този човек, да ми кажете? Иван Бедров: Има инициали, няма име. Д-р Николай Михайлов: Инициали... Много се безпокоя и се заключвам на два етапа със съзнанието за това, че нищо надеждно няма в тази защита – тя е преодолима. Имаше на два-три етапа посегателства в дома ми, в моя вход. Какво следва от това?! Към какво ни призовават този тип хора? Иван Бедров: Ще си позволя да разтълкувам многоточието, обаче, с което завършва този въпрос. Такова момче... Чухме самия г-н Опиц и част от хората, не всички, разбира се, от тази група в негова защита – наркоман, боклук, това заслужава... Д-р Николай Михайлов: Това ме ужасява. Аз ви казвам честно и без всякаква стилизацията на поведението. Не играя някакво преиграно възмущение тук. Как е възможно да се решиш, при липса на непосредствена заплаха за собствения ти живот, да разстреляш един човек, защото той попода изцяло в обема на омразните, тези, които извършват битови престъпления!? Безспорно е, че това е кошмар, говоря за битовата престъпност, безспорно е, че това са нагли престъпници, безспорно е, че няма нищо по-страшно от това да нахлуе един такъв човек в дома ти. Безспорно е, че се рискува извънредно много при неловка самозащита и опит за влизане в ръкопашен бой или нещо от този род с такъв тип хора, които са опитни, безскрупулни и може да се обърне цялата ситуация срещу теб, за да бъдеш ти разстреляния. Въпросът е, обаче, за етическите граници на самозащитата. Можеш ли да си позволиш да разстреляш някого, защото той скочил от прозореца, вече в беззащитно положение, да го подгониш, защото си се подготвил преди това, да рисуваш иконата междувременно и след това да пледираш „невинен“, сякаш цялата българска общественост с ранена съвест и уязвими домове, ще трябва да пише твоето житие на светец!? Това е вече перверзия на публичното съзнание. Хората са дълбоко увредени, както от 50 години комунизъм, така и от 20 години преход, и трябва да бъдат разбрани. Трябав да бъдат разбрани и тези, които казват „свобода за този човек“. Те трябва да бъдат разбрани в дълбоката си некомпетентност да разсъждават свободно, отговорно и цивилизовано. Това означава, че ние сме напреднали извънредно много в деградацията. Иван Бедров: Ето, и вие реагирате емоционално на този случай. Този случай предизвика страшно много гняв и у двете страни. Има ли правилна посока, според вас, в която може да бъде насочен този гняв? Д-р Николай Михайлов: Ще се опитам да ви коригирам с най-голямо уважение. Ако човек разсъждава обективно по някакъв въпрос от негова гледна точка си позволи чувства и възпаление на емоциите, това не означава, че той реагира емоционално за сметка на рационалното реагиране – не е вярно. Аз мисля, че разсъждавам по принцип тука... Иван Бедров: Палим се. Д-р Николай Михайлов: А вие как си представяте по този въпрос да се разсъждава хладнокръвно, от дистанция, равнодушно... Аз си мисля, че този тип поведение може да бъде поместен и в общия контекст на най-разнообразни насилия с добра аргументация, не само такъв тип – самозащитни почини. Това паралегално поведение не се отнася само до правото на самозащита в криза. И то, когато надхвърля неизбежната самоотбрана, защото за това става дума тук. Става дума въобще за силовото поведение. Всеки трети излъчва такъв тип арогантност на улицата. Което означава, че сме загубили етиката на вътрешното въздържание. Ние нямам въобще, не казвам цивилизационно дължимата вежливост, ние нямама чисто и просто елементарния такт, уддържане на етическа норма, позоваване ан институции, разчитане на това институциите да посредничат. Всичко това е разбираемо, защото те са в криза и то перманентна. Въпросът е, обаче, какво може да си позволиш и да имаш въображение за това, че при злоупотреба и от твоя страна от такъв характер, рухваш като човешка същност. Иван Бедров: Има разочарование, има недоверие към институциите, като разочарование е много лека дума. Сигурно има и гняв. Тези дни ни бяха припомнение случаи, които много добре познаваме – как престъпници, които са стреляли, крали, убивали, някои осъдени дори, изобщо не са в затвора и не получават наказание. Всеки споделя собствения си опит – и вие, и аз, и повечето хора, които сме били обирани, и нищо не е последвало, абсолютно нищо. Къде е границата? Вероятно, това натрупване е толкова огромно, че няма как да се разсъждава трезво. Д-р Николай Михайлов: Г-н Бедров, вместо да пледират за амнистия на този човек, без достатъчно аргументи, защото ги нямат, а ги нямат, защото не могат да ги имат – казвам това в тяхна полза, всичко това трябва да се струпа на знаменития Орлов мост като място на гражданската реакция. Иван Бедров: Кой да се струпа там? Д-р Николай Михайлов: Населението, тези 7 хиляди души. Уязвената, разтерзаната гражданска съвест на хората, които ще трябва да поставят остро въпроса за институционалната некомпетентност на г-н Цветанов и на г-н Бойко Борисов. Има един, преди това, фундаментален факт... Иван Бедров: Усещането за ненаказуемост не е от времето на Цветанов и Бойко Борисов само. Д-р Николай Михайлов: Не е, но аз мисля следното: един силов нюанс беше внесен тъкмо от това управление. Не говоря тенденционно политически, а говоря от гледна точка на относителната си компетентност да знам и да усещам кой какво представлява като силует. Бойко Борисов и Цветан Цветанов произхождат от силовото равнище на българското подземие. Единият със скромен принос, говоря за Цветанов, той участва в МВР, а МВР е кръстопът на този стратегически съюз между подземието и институциите в годините на прехода. Това е бивалентна, двойствена институция. Ако е така, ние сме в огромна беда. Другия, който води политическата власт в момета, е директно дете на улицата в този смисъл на думата и излъчва такива послания по силата на собствената си антропология. Този човек излъчва силови, волунтаристки сигнали към публиката. Неслучайно той е свръхинституция доколкото поставя в относителна позиция, в някакъв скромен размер, всички институции в страната. Когато те са в състояние на полуфалит или на откровен фалит, единствения ни ресурс за самозащита, е да апелираме към свръхперсоната на Борисов, която съдържа в собствената си воля разрешение на всички въпроси. Това е беда, защото има идентификация с този човек като почерк на актуалната власт и фантазия на маса народ, че по този начин би могъл да бъде разрешен всеки частен въпрос, включително и въпроса на този г-н Опиц. Защото той действа като един така да се каже ехо феномен на нещо, което е разположено тук кат опрактика от най-високо политическо равнище до дъното. Иван Бедров: Тъй като споменахте представителите на властта, трябва ли, според вас, дали ще е министър, дали ще е представител на президент или вицепрезидент, която отговаря за помилванията, т.е. представител на властта има ли задължението в момента да излезе пред това множество хора, които искат нещо да бъде направено срещу закона и да обясни нещата как стоят? Д-р Николай Михайлов: Аз мисля, че това вероятно ще стане, но в лаконична форма от Маргарита Попова, която носи в ресора си задължението, правото да амнистира... Иван Бедров: Тя някъде из страната спомена една кратка реплика, че няма улицата да раздава правосъдие... Д-р Николай Михайлов: Това не е малко. Това означава, че когато тя откаже амнистия, тя ще каже, че тези, които са искали амнистия, са улицата и те не могат да постигнат амнистия. Това е послание – много кратко, засекретено и вероятно няма да изпълни в пълнота публичната си функция. Но, да видим какво ще стане. За да бъда съвсем конкретен накрая, нещо кратко да кажа. ,бийството на един човек е трагическа неизбежност в определени случаи, предвидени от закона. Когато имаш право да защитиш семейството си, собствения си живот и близките си хора, има описани, етически валидни от Мойсей до ден днешен, ситуации, в които това може да бъде допуснато. Извън това, изключително извънмерно стечение на обстоятелствата, човек трябва да бъде безкрайно въздържан. И медиите ще трябва да се откажат от лукса да се считат, да се преживяват като правомощни да разглеждат такъв тип случай фриволно, от гледна точка на публичните настроение, все едно, че публичните настроения могат да правораздават. Този случай избухна след две предавания на бТВ в сутрешните блокове, в които, иначе много симпатични журналисти – момче и момиче или мъж и жена, с ограничена квалификация да размишляват по юридически въпроси и въобще по политически въпроси, вероятно, защото това е казуистичен въпрос тук, се юрнаха, и то си личеше, да защитават този човек и да го представят като потърпевш в собствен смисъл на думата. Те възмутиха общественото мнение, което нахлу по телефоните, предизвикаха изключителен интерес, защото случая беше представен извън съдебното разглеждане като прецедент на съдебна грешка, веднъж, и второ – на свято право на хората на самозащита. Иван Бедров: Т.е., според вас, ако не бяха се намесили по този начин част от журналистите, случаят нямаше да ескалира до там? Д-р Николай Михайлов: Аз мисля, че журналистите не могат да се намесят, но трябва да си наложат въздържание да интервенират грубо в строго юридическата материя на един или друг въпрос. Трябва да го правят с такт. Това е въпрос, бих казъл, на мъдрост и на известна отговорност. Журналистиката е активна по един порочен начин, но това ще ни отведе в друга сфера... Иван Бедров: Да прочета въпрос на Константин Павлов: Наказанието за опиц и ненаказуемата престъпност, всъщност не е ли избирателно правосъдие, което е висша форма на несправедливост? Д-р Николай Михайлов: Това е вече нещо много сериозно. Много държа да имам възможност да кажа това, което се каня да кажа сега. Когато Цветан Цветанов, един човек, който няма перцепция въобще за право, без всякакво съмнение, той, в известен смисъл, е осакатено сетиво да размишлява, от гледна точка на юридическата норма, той не знае какво е това... Иван Бедров: В СV-то му пише, че има следдипломна квалификация по право... Д-р Николай Михайлов: Тъкмо за това говоря – до там се е добрал, за да се снабди с някакво (...), че може да размишлява, а той не може. Вижте какво се случва. Той, разбира се, организира един комплот за отстраняване на председателя на Съюза на съдиите в Българи (ССБ) Мирослава Тодорова. Това възмути просиньо настроените български фенове на безконечната, бих казал, демокрация така, както тя е разбирана през годините на прехода, без самокритичност и дължим скепсис по въпроса. В същото време се оказва, че тази г-жа Мирослава Тодорова е осуетила правораздаване, защото в продължение на 5 години не е написала мотивите си към присъда, което е само по себе си скандално. Това е незащитима позиция, г-н Бедров. Тогава общественото мнение също се раздели, но по политическия критерии на едно въстание срещу изпълнителната власт в посегателството й срещу независимия съд. Остана встрани обстоятелството на някакъв свръхскандал, свързан с това, че председател на ССБ не е намерил стая  ивреме в продължение на 5 години да издаде, да публикува мотивите към една присъда по повод на престъпление с голяма обществена значимост. Какво произлезе? И двете страни са в някакъв смисъл дълбоко некомпетентни ад се сражават отговорно по въпроса за българското правосъдие и за това кое е добро и кое е зло в публичния живот, защото са в глуха партийна самозащита. И тези съдии, които оглавяваше до вчера г-жа Мирослава Тодорова, която тутакси трябваше да подаде оставка, преди да я уволняват, разкаяни. Те трябваше да й поискат тази оставка, за да могат да ес противопоставят, етически валидно, и гилдийно отговорно срещу посегателствата на изпълнителната власт. Инфантилното разсъждение предполага следното умозаключение: или единия е виновен, а другия е прав, или не съществува никаква възможност да има споделена виновност и споделена правота. Това означава, че ние сме в периода на първоначалния преходен сблъсък между политически крила от най-инфантилен тип. Така в политическите ни ориентации гласуваме за цветове, не можем да адресираме никакви претенции към тези, които инвестираме с политическо доверие. Не можем, по принцип, да критикуваме институциите, защото нямаме нюансирано отговорни и етически валидно съждение – ние сме партизани, ние сме партийци. Ние сме хора, които действат силово в съвестта преди да подкрепят силовото поведение на този човек, за когото говорим в момента. Това означава някаква обща слабост, бих казал, етическа слабост на гражданското общество и на всеки един поотделно, от тези, които участват разпалено, както казвате, в публичния дебат. Затова интернет пространството се разделя драматично на спорещи страни, които не се одързостяват по право да нюансират позициите си. Това е голяма беда. Аз мисля, че това е по-голяма беда от всичко останало, за което говорим. Иван Бедров: Благодаря ви много за диагнозата – обща, етическа слабост на гражданското ни общество. Това беше д-р Николай Михайлов беше гост в първата част на 12-и епизод на Гневни Млади Хора.

Един разговор на Иван Бедров с д-р Николай Михайлов за Епизод 12 на "Гневни Млади Хора" Предлагаме ви стенограма от разговора, а пълен видео запис може да гледате тук. *** Иван Бедров: Здравейте, гледате Епизод 12 от поредицата Гневни Млади Хора. Въпреки, че се казва „гневни“, днес ще се опитаме да бъдем малко по-хладнокръвни и да говорим по една доста сериозна тема с гости, които има какво да ни кажат. Първият ни гост е д-р Николай Михайлов – познавате го като психиатър, бивш народен представител, политик и като човек, от който очакваме да сложи диагнозата, която ще обсъждаме малко по-късно. Темата, макар и да не съм ви я съобщил досега, я обявихме малко по-рано и вероятно всички знаете за какво говорим през последните две седмици – случаят „Йордан Опиц“. Въпреки, че това беше основна тема на голяма част от телевизионните предавания през укинеда, вероятно още продължават коментарите. Според нас има нужда от един сериозен разговор, който да надскочи конкретния случай и да говорим за това какви сме, на какво реагираме и как, какво ни прави впечатление и що за хора сме. Здравейте докторе. Д-р Николай Михайлов: Здравейте. Иван Бедров: Всъщност, реакциите бяха на двата полюса. Има над 7 хиляди, а може да са станали и повече, души във Фейсбук, които искат да бъде помилван Йордан опиц с думите „Иконописеца“, който е невинен и т.н. Има една друга група хора, които може би са по-малко, във Фейсбук, които напоследък станаха по-чуваеми, включително и аз се изказах от другата страна, че всъщност имаме убийство, че имаме нещо сбъркано в преценките си. Как разчитате тези реакции? Д-р Николай Михайлов: Аз си мисля, че сблъсъкът не може да бъде разглеждан между страните, които цитирате, на юридическо равнище, защото то предполага квалифицирана, компетентна, задълбочена преценка на обстоятелствата. Нещо, което нито тези хора, искащи амнистия, нито тези хора неискащи амнистия, имат по силата на това, че не са представители на съда отговорни за решаването на случая. Иван Бедров: Тогава за какво е спорът? Д-р Николай Михайлов: Спорът е свързан с предварителна интуиция за това накъде са наклонени везните на справедливостта, това веднъж. Но държа да подчертая още веднъж, че става дума за относителна преценка. И второ, мисля си, че това е един по-общо въпрос за състоянието на българското общество, за това на каква справедливост може да разчита българския т.нар. „данъкоплатец“ и въобще какво става с условията на съвместния ни живот. Това е по-дълбокият въпрос – ситуацията на българския човек. Това, обаче, ще трябва от всеки един от представителите на двете страни, ще трябва да бъде осъзнато докрай, че когато той взима страна по този въпрос, той взима страна по един по-общ въпрос. А, именно: може ли да продължава така, както протича съвместния ни живот? С мораториум на правосъдието ни фактически – от първите равнища на правоохраната, до окончателната преценка, до касационния съд. Има усещане за това, че българският съд е некомпетентен в последна сметка да отсъжда. Или, защото не може, или защото не иска – това са две възможности, абстрактно казано. И двете, вероятно, са валидни. Хората са изтерзани от една престъпност, която този човек, говоря вече за потърпевшия за покойния, за убития, е представлявал, очевидно. Иван Бедров: Това дава ли право на хората, които са изтерзани, както казахте, да вземат нещата в свои ръце? Д-р Николай Михайлов: Не, но той има символична функция да представлява нетърпимото – говоря за покойника. В една ситуация на възпалено въображения на всички, които са въвлечени като тълкуватели на случая. Те казват така: тук е станало нещо, което е повсеместно, изтерзава всички и на което ще трябва да се сложи край. Няма институционален път за решаване на този въпрос, ще повторя отново, защото нито полицията, нито съда успяват да се справят. Иван Бедров: Но коя е следващата стъпка в този случай? Ако този път не осъзнаят наистина повечето хора, т.е. няма една обща позиця, останем разделени, коя е следващата стъпка? Д-р Николай Михайлов: Тук следва следното, което е особено обезпокоително, наистина. Тъй като по всичко личи, и това съвпада с решението на съда, който не може да бъде заподозрян, че е подкупен от някаква институция, за да накаже невинния иконописец... Иван Бедров: Говорите за конкретния случай, по принцип доверието в съда е ужасно ниско. Д-р Николай Михайлов: Без всякакво съмнение. Хората казват така: тази работа със самозащитата на невинния трябва да бъде поета от решителни хора. И се явява един човек, амбициран, достатъчно мотивиран, такъв психологически силует, човек на волята, подготвен предварително, доколкото е конструирал един въздушен пистолет, и решен да се справи. Този човек е стрелял и е произвел ефект на една смърт. Моето лично безпокойство е, че много наивно или още по-точно скрито агресивно и по някакъв начин виновно, в този смисъл, този човек намери извънредно много защитници, бих казал фенове на постъпката по един безотговорен начин. Защото те се люшкат между това да ревизират, по същество, решението на съда, а не са компетентни да го направят, и между това да се позовават на общи съображения за това, че в крайна сметка самозащитата трябва да бъде поета от такива хора. Той, може би, за казуистиката на съда, е виновен биха казали те, но всъщност социалния ефект на неговата постъпка трябва да бъде приветстван, защото той е реален стрес за тези, които извършват престъпленя и, второ, защото мобилизира обществената воля за самозащита. С други думи, това е нещо като стълкновение на отбори от гледна точка на техните етически предпочитания. Аз си мисля, че хората, които казаха „не“ на такъв тип самозащита, на такъв тип посегателство, са свято прави. Иван Бедров: Казвате свято прави и няма значение, че лично аз се изказах в тази посока. Обаче, има разум в доводите, които чуваме от тази група. Вие не вярвате на съда, казвате. Защо точно в този случай решихте да му вярвате? Д-р Николай Михайлов: Безпокоя се, че това не е много сериозен аргумент, защото този аргумент може да бъде обърнат и срещу тях самите. Ако няма съд, на който може да се вярва, ако няма преценка, която може да се окаже достоверна, тогава в духа на някакъв радикален скептицизимъ това, което те казват, не би могло да се приеме за истина. На кого да вярваме ние – на това, което те съобщават, защото не вярваме на съда? Това е смешно. Аз не вярвам на дистанционната експертиза на тези възпалени хора в интернет 7 хиляди души на брой, които казват „свобода за иконописеца“. Не искам да се позовавам и на собствените си квалифицирани усети за характерологията на този човек, макар, че го наблюдавах по телевизора. Следих ходовете на неговата самозащита, изповедта и така нататък. Не ми вдъхва доверие, най-общо казано, но тук ще спра, за да не бъда и аз волунтаристки настроен. Иван Бедров: Тъкмо да прочета един въпрос от наш зрител, който се е подписал като NTFS: „Докторе, истински трябва да се безпокоиш, ако ти похлопа на вратата такова момеч...“. Може би, аз ще допълня, защото образа беше на човек, който има криминално минало, който... Д-р Николай Михайлов: Как се казва този човек, да ми кажете? Иван Бедров: Има инициали, няма име. Д-р Николай Михайлов: Инициали... Много се безпокоя и се заключвам на два етапа със съзнанието за това, че нищо надеждно няма в тази защита – тя е преодолима. Имаше на два-три етапа посегателства в дома ми, в моя вход. Какво следва от това?! Към какво ни призовават този тип хора? Иван Бедров: Ще си позволя да разтълкувам многоточието, обаче, с което завършва този въпрос. Такова момче... Чухме самия г-н Опиц и част от хората, не всички, разбира се, от тази група в негова защита – наркоман, боклук, това заслужава... Д-р Николай Михайлов: Това ме ужасява. Аз ви казвам честно и без всякаква стилизацията на поведението. Не играя някакво преиграно възмущение тук. Как е възможно да се решиш, при липса на непосредствена заплаха за собствения ти живот, да разстреляш един човек, защото той попода изцяло в обема на омразните, тези, които извършват битови престъпления!? Безспорно е, че това е кошмар, говоря за битовата престъпност, безспорно е, че това са нагли престъпници, безспорно е, че няма нищо по-страшно от това да нахлуе един такъв човек в дома ти. Безспорно е, че се рискува извънредно много при неловка самозащита и опит за влизане в ръкопашен бой или нещо от този род с такъв тип хора, които са опитни, безскрупулни и може да се обърне цялата ситуация срещу теб, за да бъдеш ти разстреляния. Въпросът е, обаче, за етическите граници на самозащитата. Можеш ли да си позволиш да разстреляш някого, защото той скочил от прозореца, вече в беззащитно положение, да го подгониш, защото си се подготвил преди това, да рисуваш иконата междувременно и след това да пледираш „невинен“, сякаш цялата българска общественост с ранена съвест и уязвими домове, ще трябва да пише твоето житие на светец!? Това е вече перверзия на публичното съзнание. Хората са дълбоко увредени, както от 50 години комунизъм, така и от 20 години преход, и трябва да бъдат разбрани. Трябав да бъдат разбрани и тези, които казват „свобода за този човек“. Те трябва да бъдат разбрани в дълбоката си некомпетентност да разсъждават свободно, отговорно и цивилизовано. Това означава, че ние сме напреднали извънредно много в деградацията. Иван Бедров: Ето, и вие реагирате емоционално на този случай. Този случай предизвика страшно много гняв и у двете страни. Има ли правилна посока, според вас, в която може да бъде насочен този гняв? Д-р Николай Михайлов: Ще се опитам да ви коригирам с най-голямо уважение. Ако човек разсъждава обективно по някакъв въпрос от негова гледна точка си позволи чувства и възпаление на емоциите, това не означава, че той реагира емоционално за сметка на рационалното реагиране – не е вярно. Аз мисля, че разсъждавам по принцип тука... Иван Бедров: Палим се. Д-р Николай Михайлов: А вие как си представяте по този въпрос да се разсъждава хладнокръвно, от дистанция, равнодушно... Аз си мисля, че този тип поведение може да бъде поместен и в общия контекст на най-разнообразни насилия с добра аргументация, не само такъв тип – самозащитни почини. Това паралегално поведение не се отнася само до правото на самозащита в криза. И то, когато надхвърля неизбежната самоотбрана, защото за това става дума тук. Става дума въобще за силовото поведение. Всеки трети излъчва такъв тип арогантност на улицата. Което означава, че сме загубили етиката на вътрешното въздържание. Ние нямам въобще, не казвам цивилизационно дължимата вежливост, ние нямама чисто и просто елементарния такт, уддържане на етическа норма, позоваване ан институции, разчитане на това институциите да посредничат. Всичко това е разбираемо, защото те са в криза и то перманентна. Въпросът е, обаче, какво може да си позволиш и да имаш въображение за това, че при злоупотреба и от твоя страна от такъв характер, рухваш като човешка същност. Иван Бедров: Има разочарование, има недоверие към институциите, като разочарование е много лека дума. Сигурно има и гняв. Тези дни ни бяха припомнение случаи, които много добре познаваме – как престъпници, които са стреляли, крали, убивали, някои осъдени дори, изобщо не са в затвора и не получават наказание. Всеки споделя собствения си опит – и вие, и аз, и повечето хора, които сме били обирани, и нищо не е последвало, абсолютно нищо. Къде е границата? Вероятно, това натрупване е толкова огромно, че няма как да се разсъждава трезво. Д-р Николай Михайлов: Г-н Бедров, вместо да пледират за амнистия на този човек, без достатъчно аргументи, защото ги нямат, а ги нямат, защото не могат да ги имат – казвам това в тяхна полза, всичко това трябва да се струпа на знаменития Орлов мост като място на гражданската реакция. Иван Бедров: Кой да се струпа там? Д-р Николай Михайлов: Населението, тези 7 хиляди души. Уязвената, разтерзаната гражданска съвест на хората, които ще трябва да поставят остро въпроса за институционалната некомпетентност на г-н Цветанов и на г-н Бойко Борисов. Има един, преди това, фундаментален факт... Иван Бедров: Усещането за ненаказуемост не е от времето на Цветанов и Бойко Борисов само. Д-р Николай Михайлов: Не е, но аз мисля следното: един силов нюанс беше внесен тъкмо от това управление. Не говоря тенденционно политически, а говоря от гледна точка на относителната си компетентност да знам и да усещам кой какво представлява като силует. Бойко Борисов и Цветан Цветанов произхождат от силовото равнище на българското подземие. Единият със скромен принос, говоря за Цветанов, той участва в МВР, а МВР е кръстопът на този стратегически съюз между подземието и институциите в годините на прехода. Това е бивалентна, двойствена институция. Ако е така, ние сме в огромна беда. Другия, който води политическата власт в момета, е директно дете на улицата в този смисъл на думата и излъчва такива послания по силата на собствената си антропология. Този човек излъчва силови, волунтаристки сигнали към публиката. Неслучайно той е свръхинституция доколкото поставя в относителна позиция, в някакъв скромен размер, всички институции в страната. Когато те са в състояние на полуфалит или на откровен фалит, единствения ни ресурс за самозащита, е да апелираме към свръхперсоната на Борисов, която съдържа в собствената си воля разрешение на всички въпроси. Това е беда, защото има идентификация с този човек като почерк на актуалната власт и фантазия на маса народ, че по този начин би могъл да бъде разрешен всеки частен въпрос, включително и въпроса на този г-н Опиц. Защото той действа като един така да се каже ехо феномен на нещо, което е разположено тук кат опрактика от най-високо политическо равнище до дъното. Иван Бедров: Тъй като споменахте представителите на властта, трябва ли, според вас, дали ще е министър, дали ще е представител на президент или вицепрезидент, която отговаря за помилванията, т.е. представител на властта има ли задължението в момента да излезе пред това множество хора, които искат нещо да бъде направено срещу закона и да обясни нещата как стоят? Д-р Николай Михайлов: Аз мисля, че това вероятно ще стане, но в лаконична форма от Маргарита Попова, която носи в ресора си задължението, правото да амнистира... Иван Бедров: Тя някъде из страната спомена една кратка реплика, че няма улицата да раздава правосъдие... Д-р Николай Михайлов: Това не е малко. Това означава, че когато тя откаже амнистия, тя ще каже, че тези, които са искали амнистия, са улицата и те не могат да постигнат амнистия. Това е послание – много кратко, засекретено и вероятно няма да изпълни в пълнота публичната си функция. Но, да видим какво ще стане. За да бъда съвсем конкретен накрая, нещо кратко да кажа. ,бийството на един човек е трагическа неизбежност в определени случаи, предвидени от закона. Когато имаш право да защитиш семейството си, собствения си живот и близките си хора, има описани, етически валидни от Мойсей до ден днешен, ситуации, в които това може да бъде допуснато. Извън това, изключително извънмерно стечение на обстоятелствата, човек трябва да бъде безкрайно въздържан. И медиите ще трябва да се откажат от лукса да се считат, да се преживяват като правомощни да разглеждат такъв тип случай фриволно, от гледна точка на публичните настроение, все едно, че публичните настроения могат да правораздават. Този случай избухна след две предавания на бТВ в сутрешните блокове, в които, иначе много симпатични журналисти – момче и момиче или мъж и жена, с ограничена квалификация да размишляват по юридически въпроси и въобще по политически въпроси, вероятно, защото това е казуистичен въпрос тук, се юрнаха, и то си личеше, да защитават този човек и да го представят като потърпевш в собствен смисъл на думата. Те възмутиха общественото мнение, което нахлу по телефоните, предизвикаха изключителен интерес, защото случая беше представен извън съдебното разглеждане като прецедент на съдебна грешка, веднъж, и второ – на свято право на хората на самозащита. Иван Бедров: Т.е., според вас, ако не бяха се намесили по този начин част от журналистите, случаят нямаше да ескалира до там? Д-р Николай Михайлов: Аз мисля, че журналистите не могат да се намесят, но трябва да си наложат въздържание да интервенират грубо в строго юридическата материя на един или друг въпрос. Трябва да го правят с такт. Това е въпрос, бих казъл, на мъдрост и на известна отговорност. Журналистиката е активна по един порочен начин, но това ще ни отведе в друга сфера... Иван Бедров: Да прочета въпрос на Константин Павлов: Наказанието за опиц и ненаказуемата престъпност, всъщност не е ли избирателно правосъдие, което е висша форма на несправедливост? Д-р Николай Михайлов: Това е вече нещо много сериозно. Много държа да имам възможност да кажа това, което се каня да кажа сега. Когато Цветан Цветанов, един човек, който няма перцепция въобще за право, без всякакво съмнение, той, в известен смисъл, е осакатено сетиво да размишлява, от гледна точка на юридическата норма, той не знае какво е това... Иван Бедров: В СV-то му пише, че има следдипломна квалификация по право... Д-р Николай Михайлов: Тъкмо за това говоря – до там се е добрал, за да се снабди с някакво (...), че може да размишлява, а той не може. Вижте какво се случва. Той, разбира се, организира един комплот за отстраняване на председателя на Съюза на съдиите в Българи (ССБ) Мирослава Тодорова. Това възмути просиньо настроените български фенове на безконечната, бих казал, демокрация така, както тя е разбирана през годините на прехода, без самокритичност и дължим скепсис по въпроса. В същото време се оказва, че тази г-жа Мирослава Тодорова е осуетила правораздаване, защото в продължение на 5 години не е написала мотивите си към присъда, което е само по себе си скандално. Това е незащитима позиция, г-н Бедров. Тогава общественото мнение също се раздели, но по политическия критерии на едно въстание срещу изпълнителната власт в посегателството й срещу независимия съд. Остана встрани обстоятелството на някакъв свръхскандал, свързан с това, че председател на ССБ не е намерил стая  ивреме в продължение на 5 години да издаде, да публикува мотивите към една присъда по повод на престъпление с голяма обществена значимост. Какво произлезе? И двете страни са в някакъв смисъл дълбоко некомпетентни ад се сражават отговорно по въпроса за българското правосъдие и за това кое е добро и кое е зло в публичния живот, защото са в глуха партийна самозащита. И тези съдии, които оглавяваше до вчера г-жа Мирослава Тодорова, която тутакси трябваше да подаде оставка, преди да я уволняват, разкаяни. Те трябваше да й поискат тази оставка, за да могат да ес противопоставят, етически валидно, и гилдийно отговорно срещу посегателствата на изпълнителната власт. Инфантилното разсъждение предполага следното умозаключение: или единия е виновен, а другия е прав, или не съществува никаква възможност да има споделена виновност и споделена правота. Това означава, че ние сме в периода на първоначалния преходен сблъсък между политически крила от най-инфантилен тип. Така в политическите ни ориентации гласуваме за цветове, не можем да адресираме никакви претенции към тези, които инвестираме с политическо доверие. Не можем, по принцип, да критикуваме институциите, защото нямаме нюансирано отговорни и етически валидно съждение – ние сме партизани, ние сме партийци. Ние сме хора, които действат силово в съвестта преди да подкрепят силовото поведение на този човек, за когото говорим в момента. Това означава някаква обща слабост, бих казал, етическа слабост на гражданското общество и на всеки един поотделно, от тези, които участват разпалено, както казвате, в публичния дебат. Затова интернет пространството се разделя драматично на спорещи страни, които не се одързостяват по право да нюансират позициите си. Това е голяма беда. Аз мисля, че това е по-голяма беда от всичко останало, за което говорим. Иван Бедров: Благодаря ви много за диагнозата – обща, етическа слабост на гражданското ни общество. Това беше д-р Николай Михайлов беше гост в първата част на 12-и епизод на Гневни Млади Хора.

Библиотекари излязоха с ново отворено писмо по повод обещание на министър Вежди Рашидов за увеличение на техните заплати от 2013 г., съобщава в днешния си брой Дума. Според изданието новото писмо е изпратено след като на 17 септември стана ясно, че от Министерството на културата са поискали с 1/3 по-голям бюджет, за да увеличат възнагражденията на музейните работници, както и стандартите за издръжка на сценичните изкуства, но за регионалните библиотеки все още няма предвидени по-високи заплати в новия бюджет.

"Явно отново е необходимо да напомним, че ние също сме висококвалифицирани специалисти с висше образование, повечето от които и с по две специалности! Настояваме проблемът със заплащането на библиотечния труд да бъде поставен и решен своевременно с бюджет 2013!", са написали в писмото библиотекарите, цитирани от вестника.

Медията припомня, че служителите на библиотеките вече веднъж изпращаха отворено писмо до Министерския съвет, Министерството на културата, Министерството на финансите и до национални и регионални медии по-рано през годината. Тогава те отново поставиха въпроса за ниското заплащане, като посочиха, че 358,10 лв. е средната основна заплата.

Голяма част от потребителите на Twitter изпълват туитовете си със скучна и безполезна информация. Други обаче споделят там интересни или важни за тях неща, към които биха искали да се върнат един ден. Е, скоро това ще е възможно. До края на годината социалната мрежа ще предостави на потребителите си...

3D принтерите се превръщат във все по-често срещано явление, но все още броят на местата, от които можем да се сдобием с такъв, се броят на пръстите на едната ръка. Доскоро за единствен в САЩ (и вероятно в света) се смяташе магазинът MakerBot, който отвори врати на 20 септември в Ню Йорк. Само три д...

какво означава това за драматургията, която ще гледате? означава, че ние, сценаристите, сме разпределяли сюжетите и динамиката на

 епизодите като за час и половина, а не като за отделни малки епизоди. опасявам се, че от драматургична гледна точка сериалът ни ще е сериозно прецакан заради това решение. защо е взето? не ми се влиза изобщо в тема, която не е моя, нито има нещо общо със "7 часа разлика" - конфликтът между продуцентите на сериала. няма как да съм щастлива от това, защото то се отразява на работата на сценаристите, на работата на актьорите, на работата на целия екип. работим в несигурност от момента от който този конфликт започна. надявах се, че епизодите поне ще бъдат излъчвани така както се работят и са били излъчвани досега, но не. и "7 часа разлика" пострада в битката. 

това е изключително неприятно и няма как да не се опитвам да се застраховам като сценарист срещу евентуалните проблеми с това, което ще видите, защото системата на работа не беше сменена, а телевизията реши да смени начина на излъчване много след като сезон 3 беше написан. от това страдаме не само ние, които работим със сърце и огън по този сериал, но вероятно ще пострада и продукта ни, продукта на бтв, а от там това ще рефлектира върху зрителите. в прекрасни отношения съм и с бтв и с маги халваджиян, но не съм безгласна функция на никой. името ми стои на екрана и хората трябва да знаят какво се случва с любимия им сериал.

Премиерът на Нова Зеландия Джон Кий обяви, че е помоли за щателно разследване на методите, които местното разузнаване е използвало при опитите си да събере доказателства против Ким Дотком. Според Кий Правителственото бюро по сигурност на комуникацията в страната е шпионирало хакера незаконно. Освен ...

Днес приятели споделиха в социалните мрежи този клип. Мисля, че няма нужда да пиша нищо повече. Отделете две минути, за да чуете, а после мислете. Ако все още можете. Пак е химн, но е издържан в различна стилистика от официалния “ГЕРБ, ти си надежда“.

 

Ако сте гледали последната реч на Марк Зукърбърг, датираща от около две седмици, навярно сте забелязали колко добър в ораторското майсторство е станал шефът на Facebook. Доброто му представяне е както негова собствена заслуга, така и дело на един човек, чиято работа едновременно го държи в сянката н...

Фешън компанията Only и певецът Alb създадоха интерактивни “видео – shopping” филмчета, използвайки възможностите на Flash и HTML 5 технологиите.

Неотдавна в интернет почти по едно и също време се появиха 2 интересни видео филмчета, които експериментират с нов креативн подход по отношение на възможностите за нестандартно е-commerce потребителско преживяване.

Най-общо казано, гледате видеото и ако си харесате нещо, което видите там – дрехи, обувки, аксесоари и други предмети, можете да кликнете в “real time”, да паузирате филмчето, да разгледате офертата за дадения артикул онлайн и съответно да направите покупка, ако решите.

 Първото видео, озаглавено “The Liberation”, е на датския фешън бранд “Only”. То е основа на кампанията му “Only because we can!”, представяща лятната им колекция. Идеята за креативния експеримент е на рекламната агенция Uncle Grey, а цялостната техническа реализация е на дигиталната компания North Kingdom. Cамият филм е продуциран от небезизвестният шведски режисьор Кристофър фон Райс.

Препоръчвам ви да се потопите в нестандартното интерактивно “Only because we can” video - shopping преживяване, а това е интересно case study видео за самото изпълнение на проекта:

За разлика от “Only because we can“, където е използвана изцяло Flash технологията за реализацията на проекта, второто видео, което искам да представя на вниманието ви, е базирано изцяло на HTML 5 и поради тази причина може да се гледа само с Google Chrome браузър. Концепцията е същата, има малки разлики в самото изпълнение.

Става дума за видео клип на френския “инди” артист Клемент Дакюин, известен с творческия си псевдоним Alb, който за да финансира новия си албум, решава да продаде голяма част от вещите си, използвайки видеото на пилотния му сингъл “Golden Chains”. Още докато го гледат, потребителите могат да кликнат и да си закупят артикулите от видеото, които са “изложени” за продажба в eBay и Etsy.

Проектът е реализиран от Кевин Салембие и Жулиен Боасино от агенцията CLM BBDO, а видеото е режисирано от Джонатан Брода.

От този линк може да се позабавлявате с видеото (не забравяйте за Chrome браузъра), а тук може да видите какво всъщност представлява проекта на Alb:

За други два криейтив HTML 5 експеримента, създадени с подкрепата на Google Creative, може да прочетете тук и тук.

Гледай видео и купувай, каквото си харесаш – креативна идея за електронни магазини is a post from: Boris Domain -The Marketing Creative Space

Съдбата на японската АЕЦ „Фукушима-1″, върху която след разрушителното земетресение през 2011 година връхлетя огромна вълна цунами, могат да споделят още повече от 20 атомни електроцентрали по целия свят. До този извод са достигнали експерти от Испания, съобщава LiveScience.

В списъка на най-уязвимите са попаднали 23 АЕЦ-а, в които има 74 реактора. Тринадесет от тях са действащи, останалите се подготвят за затваряне, а други – за увеличаване на броя на реакторите.
Голяма част от потенциално опасните централи се намира в Близкия Изток и Югоизточна Азия, където във всеки един момент може да се образува цунами.

Лидер в това отношение е Китай, където едновременно се строят 27 реактора, които са уязвими пред стихията. Не по-малко сериозна е ситуацията в Япония и в Южна Корея. Авторите на изследването настоятелно призовават властите на тези страни да се замислят какво могат да направят в случай, подобен на този с АЕЦ „Фукушима”.

„В рисковата зона са не само страните, които имат атомни реактори. Заради изтичане на радиация може да пострада цялата планета”, подчертава един от изследователите – Хоакин Родригес Видал.

Тази информация, разпространена днес от БЛИЦ, не само потвърждава предупрежденията от книгата „Ядреналин” , на която съм съавтор с ядрения специалист Георги Котев, но би трябвало да повдигне въпроса за първата най-известна катастрофа с разбушувалия се „мирен атом”: аварията в Чернобил през 1986 г. Ако ни е останало поне малко чувство за самосъхранение…

Испанските учени хубаво са се сетили за природните стихии, като вероятен причинител, рано или късно, на нов апокалиптичен сценарий от типа „Фукушима”. Но в страшната картина на предупреждението липсва нещо непредсказуемо, но вече състояло се (поне) веднъж: човешката грешка, причинила избухването на реактора в съветска Украйна. А тя, грешката, е с не по-малък потенциал да се повтори от земетресението и цунамито в Япония.

Над това би трябвало да се замислят повече българи, които гледат лековерно на лакомията за т.н. евтина ядрена енергия.

Няма друга катастрофа, като ядрената, която може да причини такова всеобхватна пакост, както „мирният атом” , изпуснат от контрол. Съветският пример в Чернобил би трябвало да е отрезвяващ. Вместо това обаче се тикаме в челните редици на ядрените ентусиасти, които не само не желаят да последват примера на Япония и Германия, решили след Фукушима да закопаят завинаги ядрената си енергетика ( да не говорим за сравними с нас по мащаби държави , като Австрия и Гърция, които не искат и да чуят да „мирния атом” на своя територия), ядреното лоби тук ескалира претенциите за нови мощности и реактори.

Но не: пропагандата на всесилната тук ядрена мафия ни натрапва сравнения с Русия или Франция ( макар във Франция, гъсто населена с ядрени централи, вече да започна остър дебат за бъдещото здраве на нацията под дулото на атомната енергетика).

Една госпожа с професорска титла надълго и нашироко облъчваше наскоро аудиторията на телевизионния канал „Бългерия еър” със стандартната примамка за евтинията на атомната енергия, но беше толкова „компетентна”, че през цялото време на предаването, без да бъде прекъсната и поправена, наричаше Фукушима „Фукуяма”. Не дай Боже нейните съмишленици на пулта в „АЕЦ „Козлодуй” да са също толкова големи „експерти”!

Нима италианците, които прекратиха производството на електричество от ядрена енергия след Чернобил, са по-малко нуждаещи се от „евтин ток” от нас?

Евтиното, както знаем, излиза най-скъпо накрая. А краят на една ядрена енергетика, ако стане по насилствен начин, е страшен за всички, включително и за преялите с комисионни лакоми играчи по опънатото над главите ни атомно въже.

Share on Facebook

 Продължаваме с обиколката на Украйна с Петя. Започнахаме с Каменец–Подолски, Тернопол и Лвов, а днес ще продължим с Киев, Първмайск и Измаил. Приятно четене:    

 Украйна, земя на паралелни светове

част втора

Киев, ядрените ракети в Първомайск, Одеса и Измаил

Киев

  Влизаме в Киев. Пропускам да снимам футболната топка до обозначението на града. Пропускам да снимам толкова емблематични неща, покрай които профучаваме – надгробните кръстове и паметни плочи, отрупани с изкуствени цветя и венци в крещящи цветове; стадата крави с клечащи екзотични пастири; изникващите отвсякъде украински дечица с остри руси косици, щръкнали нагоре над усмихнатите личица и тънички като клечици крачета под късите панталони, които викат и махат възторжено; разпятията, опасани от ниски оградки и разноцветни ленти; неизброимите най – разнообразни помещения с надпис „Шиномонтаж” („Гумаджийница”) и „Автомийка” или просто „Мийка” (много точна дума, според мен); голите до кръста мъже, които завалено предлагат услугите си за помощ, превъзбудени, шумни и разговорливи след поредната бира или водка, или и двете; безкрайните слънчеви ниви с разлюляните жълтозлатни коси на житата, с аромата на прах, напечено зърно и чернозем…; с прилежно и дисциплинирано, по социалистически обработената земя, която, въпреки изровените пътища, ти създава усещане за грижа  и лишава околния пейзаж от запустялост и немара… Търсим къмпинг, имаме адрес и GPS – координати, но на посоченото място няма и помен от къмпинг. Отзивчив и във видимо трезво състояние украинец звъни от личния си мобилен телефон на посочените номера, а оттам ни упътват. Стигаме до зелена ограда, но къмпинг все още не виждаме. Излиза мъж с черна униформа и надпис „Охрана”, изписва ни три пропуска (не можем да напуснем района, ако от къмпинга не са ни сложили печат), връчва ни ги, отваря портата и ние навлизаме в прекрасен зелен парк с широки асфалтови алеи.

 

      Спираме пред телена ограда и голям, напълно празен  асфалтов плац с тук – там прорасла трева и остатъци от бяла боя, очевидно бивш паркинг. Посреща ни млада жена, питаме : „А где къмпинг?” . Тя отговаря, посочвайки: „Здесь!” (Тук!), Гената продължава озадачено : „А где екстри?” (има предвид баня, тоалетна, магазин…, изброени на голям рекламен билборд в началото на града), а тя: „Будьет!” (Ще ги има!). После разбираме – къмпингът е изграден за Европейското по футбол и ще се напълни за следващия мач. Мисълта да си разположим палатките на пустия асфалт ме ужасява и моля момчетата да се настаним в ъгъла, под короните на няколко огромни ореха… Просто потребност от малко импровизиран уют…

    Палатките оживяват плаца, а ние седим на трикраки столчета, отпиваме биричка, стъпили боси на топлия грапав асфалт… После обличаме „градски дрехи” и  вървим по дълга права алея (дори тук завоите са нетипични).

    Чувствам се защитена с тези трима силни мъже, търча напред – назад, снимам красиво езеро, патици, коне… Спокойна съм, на други, отвъдличностни нива…

      Намираме се в градския Експоцентър, изграден от монументални постройки с колони в добре поддържан парк. Доста цивилизовано местенце. В горната част на колоните дреме необезпокоявана емблемата на съветския соц – сърп и чук.

    Над парка се изправя металната фигура на жена... Всичко от близкото минало е запазено, историята е такава каквато е – неоспорима… Сядаме в заведение с приятни плетени маси и столове, чудесно обслужване, страхотна атмосфера. Смеем се на небрежността и настървението, с които Ники започва да унищожава пицата на Иво и се чуди чия е донесената по – късно вечеря. Разменяме си поръчаното, всеки хапва парче от храната на другия, всичко трябва да се опита. За малко се свивам в стола и се оттеглям в себе си – само за кратко, да обмисля случващото се и да попия  вечерния хлад на Киев…

      После спим под огромните разлистени дървета, от чиито клони на гроздове висят зелени орехи. През плаца претичват светлокафяви  катерици. В огромния град отново намираме нашето, само нашето място, което години наред чака да осъществим това пътешествие… По този повод мисля, че винаги, далече от нас, има едно място, което ни очаква. Очаква стъпките, топлината, емоциите…очаква нас…  

Киевско – Печорската лавра

  На другата сутрин поемаме към емблемата на Киев и цяла Украйна – манастирския комплекс Киевско - Печорска лавра, или голям мъжки православен манастир. На излизане охранителят ни връща за печат върху пропуските. Иво събужда стопанина на паркинга, който сънено полага зелен печат и вече можем да напуснем района. Всяко излизане и влизане се таксува 10 гривни. Моторите са без багаж и се пътува лесно. [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Днепър[/caption]       При поредно объркване минаваме по мост над  Днепър – огромна ленива река.   [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Киевско – Печорската лавра[/caption]       После оставяме моторите близо до входа и поемаме към събраните на едно място множество невероятно красиви църкви и различни музеи. Само това място посетите  в Украйна, бихте могли да  научите достатъчно за бита и културата на страната.

      Влизаме в двора и попадаме на временно замлъкнала, огромна  камбана, свалена за ремонт.

      Първоначално посещаваме църква, в която тече богослужение. Хора на различни възрасти стоят чинно, с наведени глави. Липсва движение, поглеждат ни възмутени, когато минаваме. Най – после… големите кръгли свещници, които познавам от нашите църкви. Запалвам си свещици, наричам ги на различни хора, а обстановката ми създава усещане –  чута и разбрана съм. Следва

Националния музей на украинското народно декоративно изкуство

– тъкани, предимно с флорални мотиви, рисунки на известни художници, изделия от цветно стъкло, уникални обемни дърворезби, модернистични съвременни творби под формата на абстрактни картини и скулптурни композиции от странни материали. Много ми е интересно, чета каквото мога и постепенно изоставам от групата. Ники ме подканя да побързам, а аз искам да видя още и още. Момчетата ме изчакват, но усещам нетърпението им. Пак по мое настояване посещаваме Музей на книгата. Тук, през 17 век,  е основана първата печатница в Киев. Предисторията й е свързана с онези монаси, които с избодени от тъмнината очи, преписват и разпространяват църковна и житийна литература. После историята преминава през първите пособия за печатно разпространение, за да достигне до почти съвременния вид на създаваните книги, през различните шрифтове и съдържания, от житията на светци (тук се е родило първото печатно издание на житието на Иван Рилски) и различни евангелия, чиито изложени екземпляри са предимно копия, до първите учебници, осоновополагащи корените на отделни науки, сборници от народни умотворения и такива с произведения на различни местни творци… Богатство и духовност… Казвам си: „Трябва ми много, много време, дори само фрагментарно да се докосна до тая нетленност, до цялото това национално и вселенско богатство”. Спирам, чета, усещам… Пред очите ми се изгражда литературният облик на една нация, създаден от желанието за познание, за собствена културна идентичност, за растеж… Не знам дали съм разбрала правилно видяното, но го почувствах – с кожата,  с душата си и му се възхитих искрено.

        В двора на Киевско – Печорската лавра на няколко места са разположени полусфери, изградени от изрисувани яйца, каквито могат да се видят и в първия музей, който посетихме. Наричат ги „писанки”, което първоначално прочитам неправилно, след като поставям грешно ударението на първата сричка. Те са много весели, много пъстри, много различни, образуват една живописна съвкупност, върху която погледът залепва – гледаш, гледаш, а след като тръгнеш ти се иска да се обърнеш още веднъж. Това усещане  за проверка на реалността, ще ни спохожда често и ще ни съпътства в цяла Украйна. Срещаме се отвън и тръгваме към изкуствено прокопаните пещери, обиталища на монаси – там, където е положено началото на Печорската обител. Налага се да изчакаме, тъй като е възникнал някакъв проблем. Пием разредено кафе (никак не харесах кафето в Украйна, липсваше ми плътният, ярък вкус на кафето  у дома!). Иво и Гената отхапват от нещо сладко, кафяво и правоъгълно, което се нарича меденка, но има странен сладникав, бих казала църковен вкус. Ники седи на дървена зелена пейка, а до него набожна украинка, с покрита с шал глава, нарежда някакви църковни напеви, които следи с поглед в изправена пред лицето й папка с текстове. Толкова е съсредоточена,  с тоя крехък гласец и сериозна изражение, че ситуацията е нелепа и бих казала – комична… Забелязвам, че в очите на Ники (тоя безбожник!) се надига смях, повдигам ъгълчето на устата си и се опитвам да гледам другаде. Идва нашият ред. Заплащаме съответната  цена за вход и хлътваме в тъмно подземие. Строени един зад друг, се включваме в колона от хора.  Движат се мълчаливо в тесните задушни коридори. Единственото позволено осветление е крехкият, трепкащ пламък на църковните свещи. В стените са издълбани ниши, където са положени саркофази със стъклени похлупаци, под които, някак тайнствено в тихия сумрак, се очертават силуетите на човешки тела, чиито лица са покрити с шалове в религиозни мотиви. Върволицата от смълчани люде…бродещи като сенки, спират и с безкрайно преклонение докосват саркофазите с нетленни останки… Друга енергия насища оскъдното пространство, пречистена, истинска, извънпланетна… Правя същото – пръстите ми се плъзгат по дървения ръб на капаците, чета имената и си мисля, колко хора биха се отказали от всичко, за да се посветят на вярата и Бога, мисля за цената на земното съществуване, за стремежа да имаме… А тези тук са вървели по пътя на своето себеотричане и нямане, отлюспвайки от себе си всичко, което ги е свързвало със земята и тленността. Животът им е гаснел като свещите, с които си светим сега – бавно, постепенно, необратимо. Последните им мигове… мигове на безмълвие, молитва, вяра, упование и корав дух, временно затворен в изтерзаната  плът  на тялото. Вдишвам, знам че поемам в себе си нещо, което го има само тук  -  в тясното пространство на монашеските пещери. После си купуваме сувенири, бързо на моторите, събираме багажа в къмпинга, печат и пак летим, към следващото украинско чудо – собственоръчно да повдигнем „Желязната завеса”, да открием за себе си истината за Студената война и мащабността на ядреното въоръжаване.

Пътуваме към гр. Първомайск..

 

      На излизане от града настигаме мотор с кош. Триколесното вдига бодра пушилка, трещи и се носи жизнерадостно напред, яздено от бос (имам пред вид само с чехли!) и гологлав младеж, доволно ухилен, който ни поздравява. Разминаваме се, а аз почти успявам да го заснема. После разглеждаме снимките и Ники забелязва иронията – зад самодоволния укротител на шумни, престарели возила, се мъдри билборд с млада жена и надпис: „Украйна вперед!”, (второто Е, трябва да е с две точки отгоре и се чете – „Украйна вперьод!”), т. е. „Украйна напред!”. Толкова е показателно за това, по какъв начин страната напредва – тътрузейки след себе си дрънчащите останки на едно кошмарно минало, наречено социализъм, затруднена в движението си от това наследство, но неспособна да го захвърли и да се отрече от него. Настилката отново е вълнообразна, а аз се подмятам в поредната дива езда. Примъчнява ми за мотора, за мен самата, за километрите, които ни очакват и една мисъл се забожда досадно в съзнанието ни, а после натрапчиво дълбае, дълбае: „Само да издържа, само да издържа!” [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]     Намираме без затруднение ядрената база, но е късно и е затворена за посетители.

Влизаме в Първомайск

и с Гената пазаруваме в голям хранителен магазин, а останалите ни чакат отвън. Тъкмо се чудим накъде да се отправим, за да търсим място за бивак, пристига местен моторист с пистов мотор, протекторна жилетка и раничка на гърба –  гледка, която не се среща често. Питаме за място, подходящо за палатки, а той само кима и махва: „След мен!”.

        Излизаме извън града и караме по черен път в залесена тясна ивица между нивите, която навлиза навътре в пшеничените и слънчогледови полета. Нашият домакин ни оставя с думите: „Мисля, че това ви нужно!”, разменяме си любезности и се разделяме. Продължаваме, а край пътя на доста места са изхвърляни отпадъци, които образуват малки бунища. Носи се смрад в горещата вечер. Спираме и  Гената отива да разузнае, а Иво тръгва след него. Изчакваме според уговорката. Тъй като не се връщат, тръгваме.

        Намираме ги край пътя, на добре окосено място, да разговарят с гол до кръста, доволно пийнал, шумен и словоохотлив украинец. Той ръкомаха и настоява да се настаняваме, ако искаме вода – има, храна – също, кафе – да, има и кафе. Има всичко. После допълва, че е женен за българка, която ще посрещне с такси и ще можем да си говорим цяла нощ – перспектива, която ме ужасява. Поредният гостоприемен човечец започва ожесточено да спори с Гената за съществуването на ракетната ядрена база, отричайки да има такава в района. Нашият човек се ядосва не на шега и заявява, че отказва да говори. Осъзнавам, че сме сами сред нищото с пийнал, раздразнителен и някак неудовлетворен мъж, с изразена потребност от общуване… и ме дострашава, спорим дали да останем, скарваме се помежду си… Един от моментите на напрежение и гняв, които са неизбежни, кризисни точки във всяка пътуване. Решаваме да останем, тъй като се смрачава и е твърде късно за ново търсене. Искам да отбележа, че много често запитаните от нас местни хора не знаят местоположението на своите забележителности. Питат ни закъде сме се запътили и ако отговорим: „На разходка, да разгледаме!”, те недоверчиво задават уточняващи въпроси от типа: „Значи – на гости?...За Европейското?...” и т. н. За тях просто разходка или пътуване звучат твърде несериозно като цел. Дълбоко са привързани към земята си, това прозира в тяхната характерност, но не я рекламират шумно и не се бият в гърдите, че „по – хубаво от нашето няма!”. Мълчаливо и вярно обичат Украйна. При нас е обратното – проглушаваме ушите на Европа и света с българските забележителности (което е прекрасно!), а собствените си уши пълним с недоволства, как нищо не ни е наред, какви сме „овце и неудачници”,  живеещи в „скапана държава”. Простете ми този паралел и бъдете сигурни – ако нося нещо дълбоко, в най – дълбокото и съкровеното на душата си, това е моята България! Човекът най – сетне изчезва нанякъде. Спретваме полегнали трапезата си, пийваме по една ракийка, успокояваме се и си бъбрим. Край ушите ни избръмчават ненаситни комари, тревата прошумолява, просвирват щурци… Вечерта бавно прониква между палатките, прокарва притъмняла ръка по извитите стъбълца на житата, а умората полека се настанява зад клепачите. Не спира да лае куче. По черния път между нивите минава кола, от която се изливат изкривените  звуци на музика и млади гласове. Не сме озадачени … Заспиваме…        

Ядрената база, близо до Първомайск

  Закусваме в Първомайск. Заведението – хардсоц, със задължителната, събрана на места зелена мека постелка на земята, тип „изкуствена трева”. Хапваме сандвичи, а точно преди да тръгнем, собственикът на заведението се появява с малка шоколадова торта, кръстена как – „Фаворит”, разбира се. Подарява ни я с думите: „От заведението!”. Първоначално млъкваме… после благодарим. Човекът предлага да донесе прибори, за да я хапнем, но е време за тръгване и любезно отказваме. Обясняваме, че ще я вземем със себе си. Този неочакван жест на внимание ни трогва, но както вече се разбрахме, тук странностите се изсипват като летния дъжд – неочаквано и в повечето случаи радващо. [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Музей на стратегическите ракетни войски[/caption]       Връщаме се назад, за да посетим ракетната база. Тя е действаща през миналия век, по време на надпреварата за ядрено въоръжаване между Западния и Източния блок.  Престава да съществува като такава, след прекратяване на Студената война и сключването на договор за разоръжаване с НАТО. Ядрените бойни глави се транспортират до СССР, където ги унищожават и заплащат на Украйна за това. На малкия паркинг отпред са строени кросови мотори – сродни души, братя по оръжие и радост за очите.

        Плащаме пълната такса, за да видим всичко. Насочват ни към зала, където гледаме документален филм за изстрелването на различни балистични ракети. Зловещо… и тоя мрачен, задгробен глас, който обяснява подробностите. Звучи ми като радио репортаж от Втората световна война. Следва обиколка на музея, където слушаме цялата история на ядрените бази. Надземни и подземни, разположени  на територията на Украйна, те я превръщат в третата ядрена сила в света, след разпадането на Съветския съюз. Няма да мога да разкажа всичко – много изразителен, на места забавен екскурзовод в камуфлажно облекло (напълно в унисон с ролята!) ни разхожда, посочва с дълга дървена показалка макети, облекла, нещо като каюти, т. е. спалните помещения на служещите в базата, хладилник с прозрачна врата, за да се вижда съдържанието, различни модели гайгерови броячи. Разбирам, че цялото управление на базата се осъществява в нещо като вертикална подводница, или дванадесететажна метална капсула, вкопана в земята. До отделните етажи се стига с асансьор – предстои ни да направим точно това.

            Обиколката на самата база

осъществяваме с друг водач. Разглеждаме различни модели ракети и вертикални разрези на ракетни двигатели. Все още са непокътнати, въпреки атмосферните влияния, тъй като са изработени от висококачествена стомана. После ни разказват за охраната на базата – няколко огради с високо напрежение, датчици за топлина и движение… Надничаме в огромен отвор, под масивен метален капак (във военновременни условия се вдига за осем секунди!) – мястото на огромната междуконтинентална балистична ракета  SS – 18 с демоничното име „Сатана” и заряд от десет бойни глави, всяка двадесет пъти по - мощна от бомбата, хвърлена над Хирошима…

       

      Потресена съм от фактите – това чудовище прелита за двадесет и пет минути до САЩ, бойните глави се отделят една след друга и всяка е програмирана за унищожаване на индивидуална цел… Само на територията на Украйна е имало осемдесет и шест такива ракети! Спомням си прочетеното за  моментите на сблъсък между Великите сили, Карибската криза през шейсетте например, и виждайки това пред себе си, давам си  сметка, че сме големи късметлии. Съществувала е реална опасност светът да изчезне  далече преди да свърши календарът на маите… Слушаме изумителни неща за технологии, непонятни за нас. Обърквам се в цялата тази техническа информация, твърде любопитна и много непозната.

          Време е да се спуснем до

пункта за изстрелване и управление на ракетите

Влизаме в тесен и хладен коридор, който се намира на три метра под земята и разполага с все още действаща вентилационна система. Налага се да чакаме, тъй като асансьорът побира четири - пет човека, плътно натъпкани един до друг. Както вече споменах, съоръжението представлява подобие на вертикална подводница с множество отсеци, свързани със стълби отвътре и асансьор отвън.

        Идва нашият ред. Асансьорната врата е масивна и се затваря след нас със завъртане на кръгъл червен кран. Пропадаме десет етажа под земята, но вече сме изпитвали подобно нещо в Солната мина, Румъния. Докато се движим, наблюдавам стената през тесен процеп и се чудя – какво ли предстои да се случи? [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Пулт за управление на ядрени ракети[/caption]         Влизаме в тясното командно пространство и се настанявам зад пулт за управление, снабден с множество копчета, метални вратички, които се отварят с отскачане, след като натиснеш съответния бутон, лампички, надписи и два монитора отляво. [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Мястото на командира[/caption]           Ники се тръсва на съседен стол, а над главата му е поставен надпис – „Място на командира на полка”. Пак се уреди, мисля,  преднамерено избра позицията – да командва, та да командва… [caption id="" align="aligncenter" width="614"] „На другия ден“[/caption]       Екскурзоводът обяснява, че за да се изстреля адското изчадие, е необходимо двама души едновременно да натиснат копчето с надпис „Произвести пуск!”, а после да пъхнат и завъртят ключ в кръгъл отвор, намиращ се отдясно на пулта. За да засили драматизма, украинецът бавно и тържествено отброява:”Пет, четири, три, две, едно! Пуск!” и двамата с наш Гена (той чевръсто зае мястото пред другия пулт), съвършено синхронно натискаме прословутото копче… Отсреща блесва цялото табло в червени и зелени мигащи светлини и малкото  помещение е пронизано от  зловещ мучащ звук, напомнящ  тревожна сирена при въздушно нападение… Започвам да се смея, изпълнена с възхищение и гордост…

[caption id="attachment_35343" align="aligncenter" width="614"] Пусково копче на ядрена ракета – Първомайск, Украйна[/caption]

  Впоследствие обмислям този миг и се чудя – дали е нормално да се радваш, че с едно движение в резултат на нечие решение, човек може да сложи точка в съдбата на милиони хора, да драсне черта, която прекъсва нишката на живота и да ги погребе под развалините… Да предопредели развитието на поколения след тях, да заличи от повърхността на планетата неизброими години история… Тези мисли идват по – късно, след като еуфорията се разсейва в тъмния коридор, по който изплуваме на повърхността и след като хилейки се казвам на Гената: „На – тис – нах – ме  го! На – тис – нах – ме го!”.

      [caption id="" align="aligncenter" width="614"] Гадинка ;)[/caption]         Седим на беседка в двора на базата, момчетата унищожават шоколадовата торта – подарък, златистозелен бръмбар позира върху твърда, неузряла круша, успокояващо жужат пчели, а местните обитатели са си създали зеленчукова градина. По украински парадоксално – всичко това на място, от което преди време би могъл да се унищожи светът…  

Одеса

 

        По пътя се снимаме с огромен жълт мотор, модел „чопър”, но нямаме лепенка TDM, за да оставим следа. Това определено би зарадвало ротния на групата Yamaha TDM –  Веско Куршумов, който самодоволно би заявил: „ТДМ оставя следи навсякъде – дори в Украйна!”. Представям си го и се подхилквам, защото заразителната му емоционалност понякога много ми липсва. Пристигаме в Одеса след дълго друсане и подскачане, поплаквам си в каската от болката в кръста, но целите са си цели. Привечер е, отлагаме разглеждането на града за утрешния ден. Започва поредното търсене на къмпинг. Разполагаме с адрес, но се намираме в милионен град, който изобщо не познаваме. Не се лутаме много, но търсеното от нас място е изградено от бунгала. Изчакваме специално разрешение за разпъване на палатки. Така и не го получаваме, но украинец от охраната ни нашепва, че можем да спим на самия плаж и ни упътва в каква посока да тръгнем. Приемаме съвета му, но въпреки това спираме до хотели –  цените са доста високи.

       

Насочваме се към крайбрежието

Пред нас е стръмен път, който слиза до пясъчната ивица. Отнякъде се появява, знаете вече - гол до кръста, леко пийнал, словоохотлив местен жител и у мен категорично се настанява усещането за déjà vu. Да, преживели сме го вече. Казва, че можем да се настаним на плажа, а Гената се спуска дотам и потвърждава – има местенце и за нас. Стоим в края на огромния Одески залив, напред – морето, в нозете ни – черевеникава глинеста почва… Залезно е… Човекът някак между другото вметва, че предлага място за нощувка срещу дванадесет долара на човек, а ние с Иво отиваме да огледаме. Не знам дали ще успея достатъчно образно да опиша тази част от Одеса и двора, в който попадаме. Хаос, невероятна бъркотия, струпване на вещи и какво ли още не – постройки и постройчици, сякаш някой минувач се е пресегнал през оградата и ги е подхвърлил с шепа… Ламарини, кучешки колиби, заграждения от различни материали, градинка, тесни циментови пътечки, нелогично криволичещи между всичко това. Баня и тоалетна, в които трудно ще се побере мъж със среден ръст, две портално свързани стаички с двойни легла – едното не толкова двойно… И единственото хубаво нещо – просторен дървен навес с голяма трапезна маса, диван и телевизор. Поглеждаме се недоумяващо, но навесът и умората накланят везните към „да”. В дъното на двора зее отворена порта – там трябва да оставим моторите. Решаваме, щом е за една вечер – може. Отиваме при момчетата и им разказваме. Копнеем за течаща вода и сапун, затова и те са съгласни с нас. Опитваме заедно да намерим мястото, за да приберем машините. Тръгваме в предполагаемата посока, но – нищо… Глутница кучета, които се шляят по мизерните улици, се спускат настървено след нас и захапват ботуша на Колето, с който той раздава правосъдие,  а аз… пищя… Всички дворове са като описания – сред полусрутени, занемарени постройки се валят купища вехтории, мирише на манджи и кучета, кучета… Връщаме се при нашия домакин, той се мята на велосипед, който е видимо за човек по – нисък поне с половин метър, чевръсто върти педалите със щръкнали нагоре колене и точно преди да се шмугне по песъчлива пътечка в някакъв тесен проход между къщите,  Ники спира и казва: ”Къде отиваме и какво точно правим тук?”. Изоставяме водача си (представям си изумлението му, когато се е обърнал, а нас вече ни е нямало) и поемаме в обратна посока. Група полуголи веселяци викат нещо зад нас, а ние нямаме търпение да се върнем в другата, нормалната реалност. Чувствам се отвратена, отегчена, гладна и уморена – състояние, в което си склонен да правиш нетипични компромиси.  

      Намираме място за

бивак близо да плажа

С Иво оставаме там, а момчетата отиват за провизии. Отваряме си топла бира, напълно синхронна със събитията от вечерта и обстановката. Сядаме и аз бавно и меланхолично говоря за човешката чувствителност, за собствените си преживявания, за огорченията и неистовото желание за пътуване… Там, на високия бряг, над напевно плискащата се солена вода, с усещане за краткия живот на морската  пяна, аз отново намирам себе си след уморителното лъкатушене сред множества полярни емоции. На хоризонта светлините на Одеса докосват залезното небе и лекото сияние дреме, нежно и рехаво, а топлия въздух се раздвижва от време на време от плах полъх. Някъде над града започва заря, някой празнува. Последните три дни са неработни за Украйна по повод празниците, свързани с Конституцията на страната. Разпукващите се цветни светлинни букети на фойерверките придават някаква допълнителна магия на мига. Седим, малко познати и много близки, бърборим за най – различни неща, поглеждаме очакващо за светлините на фаровете и аз разбирам, че попивам един от най – красивите мигове на това пътуване… От онези мигове, сътворени от равновесие между вън и вътре, между видимото и невидимото, между мен и Вселената. Мога да си отида в един такъв миг – просто така – тихо и спокойно да отпътувам… Заспиваме, а тишината се огъва от женски смях. Събужда ме плющенето на платнището и шибащият звук  на дъждовните капки. Размърдваме се, а после в палатката прокапва, първо върху мен, а после на още няколко места. Свиваме се в единия край, а навън трещят гръмотевици и дъждът облива земята. Опитвам се да заспя и учудващо, успявам… Утрото е горещо, небето – измито, а около нас – кално. През нощта, дори не сме усетили кога, моторът на Гената е паднал. Последици – кален куфар, кална ръкохватка, счупен мигач. Малко след тръгването се объркваме. Това явно е планирано объркване, някой някъде е разпоредил да се случи, посочил е пътя и ние сме го последвали.

     

     

      Заставаме пред

моста на влюбените,

където можеш завинаги да заключиш сърцето си, заедно с това на човека, когото наричаш свой любим. Купуваме се катинарче, с черен маркер пиша „Петя + Ники” и рисувам сърце.  Малко ми прилича на войнишка татуировка. Следва фатално щракване и нашите сърца са съединени завинаги… Разглеждаме моста – катинари с различна форма, големина, цвят и надписи, хиляди надежди заковани в едно, единствено щракване. Развълнувана съм.

      Минаваме по известния гърбав мост, а Ники отказва да ме пренесе на ръце. Тежка съм. Мисля, че си оставя малко необречено пространство, за да бъде себе си, свободен и необуздан. Наблизо – Шахския дворец, който е затворен за посещение. Фантазирам… На кръглата тераска, която опасва една от кулите, излиза принцеса с разпуснати копринени коси,  пее с нежен глас и разресва водопадната прелест… В този момент Иво казва – за удобство са й осигурили и сателитна телевизия. Магията свършва.

      Следваща спирка –

прекрасно италианско кафене с шеговитото име „Гогол Могол”

Ограда от боядисани старовремски велосипеди с багажник и звънец. Сандъчета с цветя, поставени върху наредени една върху друга книги. Много интелектуално кафене.

        Звучат италиански канцонети, а поднесеното кафе е с богат, плътен вкус.

В студиото са Виктор и Георги от крайно интересния фензин Варненски уличник (който можете да следвате в twitter, единственото му онлайн присъствие, от тук) и някак неусетно изминава почти час. Новите сингли са от Jessie Ware, Part-Time Heroes, The Black Opera, Chief & Deheb и Soothsayers, а освен тях слушаме още последните албуми на Debo Band - Debo Band (2012, Next Ambiance) и Kinny - Can't Kill A Dame With Soul (2012, Tru Thoughts), както и парчета от компилацията Tru Funk Nu Party Breaks Vol. 2 (2012, Tru Funk). В края си спомняме за Marlena Shaw.

The ''45 RPM'' Radio Show #176 (22.09.2012) by The "45 Rpm" Radio Show on Mixcloud

Jessie Ware – Night Light (Perseus Remix) / PMR
 Part-Time Heroes – Holy (Alex Pachwork Remix) / Wah Wah 45s
The Black Opera – All Over Disguise (Apollo Brown Remix) / Mello Music Group
Chief & Deheb – Whatcha Gonna Do / promo
Soothsayers – The Streets Of London / Red Earth Music
Debo Band – Not Just A Song / Next Ambiance
Debo Band – Ney Ney Weleba / Next Ambiance
Debo Band – Tenesh Kelbe Lay / Next Ambiance
Debo Band – And Lay / Next Ambiance
Kinny – Floating Zzzzzzz! / Tru Thoughts
Kinny – Tick Can Tock / Tru Thoughts
Kinny – Up-Side-Down / Tru Thoughts
Kinny – One Fan Talking / Tru Thoughts
F-Block – Stop & Breathe / Tru Funk
Freethinker Funk Essence feat. Rayna MC – Hot Pants Girl From Outher Space / Tru Funk
Marlena Shaw – Woman Of The Ghetto / Cadet
Marlena Shaw – I’m Satisfied / Cadet
Marlena Shaw – California Soul / Cadet

Продукти:
200- 300г спанак
1 глава лук
2- 3 моркова
1 картоф
1 домат
1 свивка Талиатели
1 яйце
2- 3с.л. кисело мляко
250г твърдо сирене
1/2ч.л. сол
1с.л. краве масло
няколко стръка копър

Приготвяне:
Спанакът се измива листо по листо. Отделят се дръжките. Листата се късат на дребно. Останалите зеленчуци се почистват и измиват. Лукът се скълцва на ситно. Морковите се режат на кръгове с къдраво ножче. Доматът се стърже на ренде. Картофът се оставя цял. Всички зеленчуци, без спанака се слагат в тендежра. Наливат се 4ч.ч. вода. Поръсва се сол. Съдът се похлупва. Зеленчуците се варят на умерен огън 30 минути. После се отхлупва, за да се извади картофа и смачка на пюре. Връща се отново в тенджерата. Добавя се спанакът. Похлупва се и се оставя да ври на тих огън. След около 30 минути се отхлупва, за да се добави свивката Талиатели. Супата се оставя да ври на изключен котлон. Когато се охлади се застройва с разбито яйце и кисело мляко. Поднася се в купички. Поръсва се копър и стърготини сирене.

  Есента дойде:) Това е страхотна витражна украса за прозорец – светлината се пречупва много красиво през цветните...

Добре известен факт е, че сървърните центрове, които крепят световната мрежа, са огромни консуматори на ток. Те имат за задача да съхраняват големи количества информация и да осигуряват бърз достъп до нея за потребителите по цял свят. Оказва се обаче, че по-голямата част от тока, използван в тях...

Изследователи от Бристолския университет (Великобритания) представиха официално на конференцията MobileHCI 2012 (21-24 септември, Сан Франциско, Калифорния, САЩ) прототип на необичаен дисплей, демонстрация на който бе публикувана в YouTube още преди три месеца. Разработката е получила наименовани...

Facebook иска да знае все повече и повече подробности за своите потребители, а сега на дневен ред идват истинските имена на хората. Най-популярната социална мрежа пуска кампания, с помощта на която ще разбере дали ползвате реалното си име или прякор. Вашите приятели ще получат молба за участие в...

Всеки потребител, дори и слабо запознат с основите на компютърната безопасност в Интернет, знае, че паролата за достъп до всеки уеб-сайт трябва да бъде максимално сложна. Препоръчително е да се използват комбинация от цифри, букви и специални символи, дори е желателно, дължината на паролата да не бъ...

Държавната телевизия на Иран съобщи, че днес ще бъде отрязан достъпът до Google и Gmail за потребителите, намиращи се на територията на ислямската страна. Това действие е в отговор на пародийния клип, който се намира в YouTube и осмива...

Слънчев часовник беше открит тези дни на пл. Христо Ботев, до шадравана.  Мястото стана още по-приятно, също и заради пейките, но които можеш да седиш, слушайки водата зад гърба си и гледайки отминаващото време…

 

 

Безплатно Facebook-приложение, създадено от McAfee помага да предпазите снимките си

Китай за пореден път показа, че поставя на преден план собствените си интереси пред тези на чужди държави и компании. Най-многолюдната азиатска страна не обърна никакво внимание на протестите на Microsoft срещу използването на нелегални копия на Office в местните държавни институции, съобщи Tech...

"Братя Карамазови" е велик, огромен и абсолютно прекрасен роман. Убеден съм, че това е сред най-чудесните книги, които някога ще прочета, и никой не може да ме разубеди. Това е книга толкова всеобхватна, че сякаш събира целия свят в себе си. Целия свят, цялата любов и цялата мъка, които може да съществуват. Едва ли мога да кажа нещо за Достоевски, което вече да не е отбелязано и анализирано. За това съвсем простичко ще изразя възхитата си от неговото майсторство и недостижимост.

Да вземем за пример героите му в "Братя Карамазови". Трудно мога да определя кои са главни и кои - второстепенни, понеже всеки от тях е създаден с толкова любов и отгледан толкова внимателно, че до един ми станаха скъпи. Съдбата им те увлича, прави те съпричастен. Едно от най-любимите ми средства на Достоевски е това, че опознаваш персонажите му постепенно и постоянно. И точно както става в живота - помислиш, че познаваш някого и внезапно узнаваш нещо, което променя тази представа. Току си сметнал някого за подлец и той те изненадва с достойна постъпка, която мигом го превръща в ангел. После пак те разочарова с нещо и сякаш вече не го харесваш толкова много. Следва нов обрат и т.н., и т.н.

Истински, плътни и живи герои, чийто пулс сякаш долавяш от страниците. Те са просто прекрасни. Обичат, грешат, страдат, прощават, получават прошка, колебаят се и взимат решения, за които в последствие се разкайват, подценяват важността на отделни случки, падат, получават удари, съвземат се, поемат още удари... Героите на Достоевски страдат и, струва ми се, никой от тях не живее в пълно щастие. Не се заливат от смях, а когато такъв се появява, рядко е роден от радост. Напротив - често смехът е през сълзи, истеричен, саркастичен или просто знак на безсилие.

Ах, как само ги измъчва авторът! Кара ги да вземат непосилни решения и поставя морала им на върхово изпитание. Разкъсва ги от съмнения и тежки избори, провокира ги и внимателно и последователно ги изследва. Прекрасен психолог е Достоевски. Познаващ в дълбочина човешките пориви, чувства и пороци. Оставаш с усещането, че е опитен музикант, който леко подръпва струните и се наслаждава на музикалните звуци. Струните на душата, които издават както вопли на щастие, така и стонове на болка.

Не се изненадвайте, че не казвам нищо за сюжета. Той самият е предостатъчно интересен и поразяващ, но хората, човеците, които се обичат, мразят и нараняват, дълбочината на техните отношения и чувства са това, което прави "Братя Карамазови" незабравима книга, оставаща дълбоко в мислите и сърцето ти. Завинаги.

Над 2 000 работници от фабриката на Foxconn в Таюян са се разбунтували снощи, след като няколко от пазачите на производствения комплекс са удряли техен колега. Вълненията са довели до материални щети в общежитията, прилежащи към фабриката, съобщи Tech Crunch. По неофициални данни в Таюян се и...

Според Антоанета Цонева от Института за развитие на публичната среда в България трябва да бъде изпратена мисия, която да оцени монополизирането на медийния пазар. Европейски и национални средства попадат в ограничен кръг от хора. Само външен натиск може да разчупи бруталната ситуация с медиите. В България се прави корпоративна журналистика, заяви Цонева.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Ако понякога сте туитвали нещо наистина забавно или умно и бихте искали да го съхранявате някъде, така че да не се изгуби в цялото съдържание, това скоро ще е възможно.

Тук ще ви представим втората тройка екипи, представили и реализирали своите идеи на Startup Weekend Sofia – FanLyrics, Park Here и Sofia Go. Вижте и първите три.

4. Fan Lyrics Лидер: Румен. В отбор с Павел Влачков.

 Идеята на Fan Lyrics е да събере на едно място авторите на музика и феновете. Едните подготвят следващото си велико парче, другите помагат дават идеи с текстовете и помагат.

Вижте Facebook страницата на FanLyrics:

А вече си имат и сайт.

И, хоп, една снимка на отбора

Вижте и представянето на идеята в началото на уикенда:

http://www.youtube.com/watch?v=YIql5d00fxs

Подобни статии:

1. Startup Weekend София: DrinkPal, Play & Drive, Punish Me For Slacking
2. Предстоят два вълнуващи уикенда със Startup Weekend Sofia

В петък Apple подаде нов иск за $707 млн. и спиране на продажбите на продуктите на Samsung в щатите.

Безплатно Facebook-приложение, създадено от McAfee помага да предпазите снимките си

Снимката изпратена от марсохода Curiosity можеше да вдигне много шум- на снимката се вижда практическа правилна пирамида напомняща египетските , с размери на футболна топка.