Кръстопът на края на света

(…) В България остана място само за два вида мечтатели – тези, които вече са достатъчно богати, за да могат да си позволят да мечтаят и тези, които са толкова бедни, че не им остава нищо друго освен да мечтаят…*

Днес, повече от всякога, се чувствам като гражданин на една държава, която изживява последните си години. Когато през 2008-2009-та година хората излизаха всяка седмица на протести, вестниците бълваха критични статии, а правителството на Тройната коалиция беше на доизживяване си мислех, че сме стигнали дъното, че по-зле не може да стане. Мислех си че народа ни вече му е писнало и няма да изтърпи повече подобно нещо. Дори бях започнал да вярвам, че в желанието си да се отърве от Триглавата ламя, българинът беше положил наченките на съвременно,0 гражданско общество чрез протестите на всички социални слоеве в българския народ.

Колко много се бях заблуждавал…колко наивен бях. Немога да кажа че е било от младостта, сега не съм Бог знае колко по-стар или по-мъдър. Но опеделено станах свидетел на смъртта на един народ, смърт, която продължава, смърт, която ще е бавна, изпълнена с агония, горчивина и предсмъртна деменция. Признаците са на лице, процеса е започнал. Ако преди четири години ми бяха казали, че ще живея в една държава, в която живеят още 7 000 000 души, които не искат да имат нищо общо помежду си и които се чудят как най-бързо да избягат, нямаше да повярвам. Днес, за съжаление, реалността ме удря като мокар парцал в турска баня. Такова нещо като българско общество не само, че не се появи след 2009-та, нещо повече, самия ни народ умря. Българска нация, като такава, вече не съществува. Съществува сборище на индивиди, които поради стечение на обстоятелствата са принудени да съжителстват в една територия. Последната останка на народа ни се оказва семейството – кръвната връзка и силата да си помагаш с най-близките в часовете на най-голяма мизерия са сякаш като животински инстинкт, който дори най-скапания политик не би могъл да прекърши. Отвъд тази последна крепост на човешките взаимоотношения, обществото ни  мъртво.

Да, разбира се, останали са приятелите, с които споделяме. Но приятелството е една категория, която рядко оказва влияние върху базисните моменти от живота ни. Защото да пиеш с познати и да слушате музика по градинки и кафета е добър начин да избягаш от проблемите си, но не и да се пребориш с тях. Нещо повече, дори тези приятелства все по-често са насочени към културни прояви, свързани с чуждото. Защото общество, което е мъртво, разжда мъртвородена култура. Защо да се чудим тогава, че тинейджърите слушат само чужда музика и не знаят и не се интересуват от това какво става в страната ни? Защо да ги виним, че бягат от сивата действителност сред цветните колажи на Интернет, които превръщат тези младежи в по-близки до техните връстници отвъд океаните, отколкото до проблемите на обществото, в което живеем?

Забравата и пренебрегването са онези форми на пасивна съпротива срещу действителността, които идват на сцената тогава, когато емоционалната съпротива – гняв, надежда, стремежи, мечти, са се изчерпали, били са потъпкани в праха, разнебитени от една уродлива и гангренясала система, която се е изродила в един затворен порочен кръг на корупция, измама и безхаберие, от който, поне на пръв поглед няма измъкване. Затова и българите предпочетоха да “теглят една п***а майна” на всичко и са се затворят в своя собствен малък свят, запазвайки само най-личните си и съкровенни емоции и мечти, само тези, чието реализиране зависи от самия индивид, а не от някаква нереалистична намеса на държавата и обществото. За какво говоря? Например българите се отказаха да се надяват на по-високи заплати, и пенсии, на по-добро здравеопазване, на по-добър градски транспорт, на по-чисти улици, на по-добро образование, на опазване на природата, на подобряване на имиджа на страната ни… мисля че няма смисъл да изброявам всичко. Остана ни само надеждата да оправим себе си и семейството си, да се нагласим някак, да намерим някаква ниша, от която да припечелваме толкова че да скалъпваме някаква форма на съществуване. Или още по-добре ако успеем да спестим пари за еднопосочен билет със западна ориентация или пък да спечелим лотарията за зелена карта….Но да поправим страната си така, че да можем и тук да сбъднем мечтие си – забравете за това, тази опция е мъртва в съзнанието на повечето българи…

В България остана място само за два вида мечтатели – тези, които вече са достатъчно богати, за да могат да си позволят да мечтаят и тези, които са толкова бедни, че не им остава нищо друго освен да мечтаят… Всички останали стискат зъби и чакат от някъе да просветне пролука за да се измъкнат. Това, което ги спира е кризата, която тресе целия свят и която затвори вратите на цивилизования свят за нас, българите. Защото за западните общества ние сме ненужен отпадък, голтаци, които идват от terra incognita, за да им вземат работата и да узурпират социалните придобивки, за които тези общества са се борили в продължение на векове. Как да ги виним? Не бива. Те са в правото си. Техните деди са излизали по улиците, правели са революции, сваляли са правителства, умирали са, но са се борели за правата си на граждани и са си ги извоювали. Нашите дени – те са се борели и умирали за да бъдат освободени от едно иго, а след това – за да освободят тези, които все още не били познали свободата. А след това? След това всякакво желание за борба е било методично премахнато от съзнанието им, докато не се превърнали в безропотен скот, такива, каквито оставаме ние и до днес. Не бива да ги виним. Мълчание или смърт – твоята и на близките ти – това е бил избора в началото, после смъртта е заменена с каторга и социално убийство – лишаване от кариера, от образование за децата ти…не бива да ги виним, не можем. Но това мачкане си е казало думата. Днес, когато можем да пожелаем промени, ние не знаем как, забравили сме, а и няма кой да ни научи. Защото гражданското общество не се ражда с гледане на новините по телевизията, нито с четене на статии  за протестите в тази или онази държава. Гражданското общество се ражда чрез директен опит, чрез лична борба, чрез мъченичество на своите си улици, чрез отричане на собствеото си правителство.

Сега повече от всякъде ние сме отчаяни и жалки, готови да отхвърлим жертвите, които дедите ни са напраили за свободата ни. “Да бяхме останали под турско робство”, “Да ни бяха завладели Англичаните”, “Германия да беше спечелила войната, сега щеше да е по-добре”… Нима? Наистина ли? По-добре да сме слуги на чужди народи, отколкото свободни, мизерни и незначителни? По-добре жители на големи империи, отколкото граждани на една малка и белична република? Изглежда за повечето българи този изход е по-добрия. Боже! До къде стигнахме!?! Да предпочетем да сме нечии роби, отколкото да ни управляват собствените ни политици! Онези 150 000 загинали през 1912-1919г. са умрели напразно! Жертвата им не значи нищо! Полагаме разни венци на разни паметници, мислим си че празнуваеме някакви празници, но в сърцата и умовете ни има една пустота, която ни пречи да осъзнаем какво точно празнуваме! Жалко, деди наши, че оставихте косите си и напоихте земята с кръвта си! Жалко!

България и българите стоят на кръстопът на края на света. Не защото наближава 21ви декември 2012г., а защото наближава нашия край като общество, народ и държава. Ако някой се заблуждава, че след 10-15  години ще има България, ако нещата се случват все по този начин, значи този човек е глупак! На кръстопътя се събират 4 пътя, От единия идваме. Втория ни води към пропаст, от която няма връщане. Третият има бариера на себе си, гранична бариера, която последния българин ще спусне след себе си, когато си отива. Четвъртият път е стръмен, към страшни назъбени скали, път по който има и кръв и сълзи, път на болка, страдание и изкупление. Изкупление за безхаберието на цял един народ и неговите политици. Защото ние трябва да понесем кръста на глупсотта, глупсотта с която допуснахме да стигнем до тук. Ако тръгнем по последния път може и да успеем, но може и да се провалим. Каквото и да стане, обаче, ще знаем че сме се опитали. Така че зависи от нас – да се опитаме да направим нещата така, както искаме да са или да сложим край на една история, която се пише с кръвта на дедите ни вече 14 века…

———————————————————–

* Мисълта е авторска и е част от текста, но сметнах че е подходяща като подзаглавие з атази статия.

Прочети цялата новина

Свързани новини: