Не зная колко плащащи си абонати за телевизия имат Булсат, но това което може да се види е, че на всеки час пускат пакети за 1,969,994 уникални карти. Най-вероятно това е общият брой карти, които са продали от началото до сега. Ако предположим, че една от всеки три карти е активна, това прави ~650k абоната, което е горе-долу и колкото предполагам, че реално са. От тези 650-700к абоната, поне 200к са извън България.

За Polaris пускат пакети за 23,681 карти.

ТВ плюс, ТВ минус

Петя Славова е новият собственик на „24 часа” и „Труд”

Имаше един виц за чужденеца, който искал да си осинови едно от многобройните деца на Асан и въодушевеният продавач, рекламирайки едно от момченцата си, похвалил сина си ентусиазирано: толкова било послешно, че като го напсувал на майка, после изпълнителното дете станало баща на следващите бебета в семейството…

Извинявам се, ако звучи неприлично, но в реалния живот днес се случи нещо подобно: от години говоря и пиша за недосегаемостта на медиите, които никога не попадат в полезрението на правоохранителните органи. Откупват се благодарение на своето послушание и готовност да служат на всеки нов господар. И изведнъж се случи пробив: полиция нахлу днес в една телевизия за обиск!

Малка подробност е фактът, че полицейската атака не е срещу онези, големите телевизии.Тъкмо обратното, голямата телевизия Би Ти Ви и официозната ТВ 7 са в остър конфликт с потърпевшите.

Съответно двете големи ( според собствените им претенции) телевизии, по сведения на очевидци, цитирани от Kafene.net, най-случайно първи се оказали със снимачни екипи на мястото на полицейския обиск в ТВ +, която, макар това да не е посочено в търговския регистър, се свързва с кабелния оператор Булсатком, вкопчен от две седмици в открита борба за надмощие по условията на разплащането тъкмо с Би Ти Ви и ТВ 7.

Страна по този спор, както се оказва, излиза полицията.

И забележете отново: тя не нахлува в офисите на другата страна, на големите телевизии, а прави голяма акция в офиса на малката ТВ+. Каква ти тук равнопоставеност в една война, в която е ясно кой поръчва музиката и полицията!

Официозната формулировка на повода за първия по рода си изблик на желание за държавно ровене в мръсното бельо в медийната спалня, напомнящ обаче на разправата на Путин с нелоялни към него бизнесмени в същата област през есента на 2000-та година в Русия ( когато на зрелищни акции бяха изпратени командоси да окупират телевизионни студиа), е класика: сигнал за данъчни нарушения.

Ще чакаме да изтече някаква информацийка в Уикилийкс за прегрешенията на местния Асан(ж) при размяната на псувни в конкурентната битка на телевизионния пазар , взети толкова сериозно от „когото трябва” в държавата.

Май трябва да внимавам какво си пожелавам ( с моите претенции за намеса в недосегаемите медийни ловни полета), че току виж ме обискирали за проверка на долното бельо по повод на горното!

Share on Facebook

Милен Радев В София щял да се вдига паметник на Димитър Пешев – спасителя на българските евреи (из печата) … …а в Скопйе, до паметника на Александър Македонски, паметник на Леа Коен – спасителката на македонисткия мит (из нашата нива)…

11 процента растеж на годишна основа – най-високо увеличение от половин година насам. Изцяло се дължи на нарастване на експорта към страни извън ЕС, докато износът към ЕС продължава да спада. За отбелязване е, че износът от България към Китай се увеличава повече от двукратно и надминава милиард евро за 11 месеца.

Блогът за икономика 2012

Публикация на Биволъ - Управителите на фирмата "СЛЕ Груп", които са съдружници с кумеца на Цветанов, са поискали пряко от Министерството на земеделието да отчужди в полза на техни фирми три терена с общо 21 декара "дървопроизводителни гори" в Несебър. Два от тях с площ 14 и 6 декара обаче не са никакви гори, а са върху дюните, в непосредствено съседство с терена от 29 декара, от който тръгна скандалът "Дюнигейт". И трите имота са държавна частна собственост.

Писмото е подписано от над 20 граждански организации с изявена позиция по въпросите, свързани с разглеждания в българското Народното събрание Проектозакон за предучилищното и училищното образование.

СЪОБЩЕНИЕ ОТ КОМИТЕТА ЗА БЪЛГАРО-ЕВРОПЕЙСКО СЪТРУДНИЧЕСТВО, ШВЕЦИЯ

Националите на България наказани да играят срещу Малта без публика

... основно, но не само, на децата.

Когато направят някой гаф, политиците се гърчат, обвиняват този и онзи, дрънкат още по-големи глупости, накратко – излагат се. Отново и отново. Да, новогодишната реч на ...президента на страната (все ми е трудно да прознасям такива длъжности за тези хора, които сега са на тях, все ми се струва като нелепа и несполучлива компютърна игра). А колко изненадан от уважението на хората ще остане първият, който най-сетне има мъжеството да каже: „Извинявайте, сгреших, ще се постарая да не се повтаря”...

Преди два дни препрочитах случайни откъси от книгите на Владимир Мегре за Анастасия. Попаднах на такъв, който описва как Анастасия буквално променя жизнената програма на едно шестгодишно момиченце, оставено от раждането си на грижите на възрастните си баба и дядо в затънтено сибирско селце. Променя я, като му казва истината. Цял живот възрастните са го уверявали, че майка му ще дойде за него, че ще му донесе подаръци и ще го вземе при себе си. Анастасия му казва, че майка му няма пари да го гледа, че живее трудно в града, не може да му купи подаръци, не може да понесе беднотията и мръсотията, в която живее детето й на село, затова не идва при него. Момиченцето се стяга, почиства и поддържа къщата, само започва да ремонтира счупените мостчета, водещи до селото, увлича и другите селяни да си поправят и боядисат къщите и така от болнаво, хилаво дете става здрава, силна и изпълнена с вяра девойка.

Днес попаднах на тази хубава статия за искреността в контекста на фирмите и организациите, в която се казва, че „...ако липсата на искреност убива, то обратното също е вярно – наличието на искреност ни лекува. Просто е. Ако сме искрени, убийствено искрени със себе си (и с другите), ще усетим сила, която няма как да се обърка.” Така е.

Затова когато днес малката ми дъщеря, която е на 5,5г и май вече има малко кариесче на едно зъбче, ме попита: „Нали зъболекаря няма да ми пуска машинката?”, както я уверява в последните дни сестра й, аз се наведох до личицето й (т.е. не много, кхм) и й казах: „Мисля, че ще се наложи лекарката да използва малко машинката, но нали знаеш как тя брои до три и спира?” Малката попремигна, но каза: „Добре, но малко”.

И готово.

Сещам се един дочут незабравим диалог между сестрите.

Малката пита голямата:

- Како, съществува ли Мики Маус?

- Не.

- Жалко.

И готово. С истината може да бъде толкова лесно.

:)

Емил Ботев е ръководител на секция "Сеизмология" към Геофизичния институт на БАН. Той е старши научен сътрудник и един от най-добрите експерти. През 1979 година е завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски” със специалност „Физика”. Специализирал е в Москва. Работи от самото начало на кариерата си в Геофизичния институт. - Господин Ботев, какво бе характерно за последното земетресение в Егейско море? - Най-важното е, че неговият магнитуд е 5,8, но по различните видове вълни той достига и стойности от 6 по скалата на Рихтер, каквото на територията на нашата страна не се е случвало от 1926 година. Последният трус е на близо 200 км южно от нашата страна, но също представлява интерес със своята сила. Тези от типа на пернишкото земетресение със среден магнитуд от 5,6 отиват формално в графата умерени. Другото важно е, че то е много плитко и е изключително в хоризонтална посока. По тази причина не води до големи нарушения в централната зона. Както знаете, изтече...

Често сме чували изрази от сорта на "живот като на кино" или "съдба, достойна за роман". Доста по-рядко обаче сме ставали (дори и задочни) свидетели на това как някой обикновен човечец, само в един вълшебен миг, успява да се отъждестви и въздигне до класическите герои от екрана или страниците. Точно един никому неизвестен (освен на полицията) 48-годишен крадец рецидивист даде плътност и живот на Родион Романович Разколников - студентът убиец от "Престъпление и наказание" на Достоевски (виж стр. 5). Макар и прекарал повече от половината си съзнателен живот извън закона, 48-годишният софиянец за пореден път показа, че човешката душа е безкрайна вселена от емоции и сложни чувства, която е способна да изненадва ненадейно. Всички ние, живеещи в нашия "изряден" свят, сякаш сме склонни да пренебрегнем човешкото и да маргинализираме тези рецидивисти, изхранващи се с кокошарски кражби. Сякаш не можем дори да повярваме, че са способни на разкаяние и гледаме с насмешка на тези изблици на...

Теоретично са ни учили, че за да успеем, трябва да вярваме в себе си. Никой обаче не ни е учил как точно е възможно да се случи това. Децата започват да изграждат представата за себе си спрямо “обективните” показатели – доколко бързо тичат, дали са по-силни или по-слаби от другите, какви оценки получават в училище. Сравняват се с критериите и стандартите, които дават възможност за количествено измерване на вътрешните ни качества. Получава се своеобразна количествена оценка на невидими вътрешни ресурси. Започваме да мислим за себе си в тези рамки и постепенно свикваме да се възприемаме и себеоценяваме спрямо постиженията, които реализираме в реалния свят – диплома, кола, заемана длъжност. Увереността в себе си започва да се припокрива с материалните предмети или вещи, които притежаваме и които можем да извадим - като визитна картичка. Когато определяме целите си, също малко или повече ги обвързваме с това, което ще получим. Истинската увереност в себе си се отнася обаче до...

Мъж и жена паркирали на черен път извън града. Започнали да се разгорещяват и той й свалил роклята, а тя в този момент му казала: - Може би трябваше да спомена по-рано, но аз съм проститутка и ако искаш да правиш секс с мен, ще трябва да ми платиш 20 долара. На мъжа не му станало особено приятно, но си платил. След като свършили, той се облякъл, но седял зад волана, без да пали двигателя. - Защо не тръгваме? - попитала учудено жената. - Сигурно трябваше да го спомена по-рано - отвърнал мъжът ехидно, - но аз съм таксиметров шофьор и ако искаш да се върнем в града, ще трябва да ми платиш 30 долара. Усмихни се, България! Собствениците на бардаци в Бразилия вече са оценили подобаващо уточняването на условията преди сеанс с проститутките им, затова вече ги пращат на курсове по английски език, за да се подготвят за предстоящото през 2014 година Световно първенство по футбол. За да няма недоразумения, компаньонките ще могат да обсъждат сексуалните фантазии с клиентите си и на...

Днешният ни пътепис ще ни води до Шотландия – с Неси, много уиски, истински мач на Рейнджърс и Селтик и всичко, с което асоциирате тази страна (област? ;) – в последно време шегите с брутанския европесйки сепаратизъм могат да са опасни ;)   Приятно четене:

Четири дни в Шотландия: Лох Нес – Дъфтаун – Глазгоу – Стърлинг – Единбург

  Ден Първи:

София – Лутън – Инвърнес – Лох Нес – Елгън – Дъфтаун

  Пътешествието ми започва от аерогара София, където пристигам рано сутринта. В следващите четири дни ме очакват едно тайнствено езеро, уиски, овце, замъци, кърваво футболно дерби, легендарен герой и един от най-красивите градове на Стария континент. Целта ми за първия ден е да посетя езерото Лох Нес и до вечерта да стигна до градчето Dufftown – уиски столицата на Шотландия. След три часа и половина полет вече съм в Лутън. Още на чек-ин гишето за следващия ми самолет – до Инвърнес, се сблъсквам с Шотландия в лицето на човечец, облечен с карирана пола, три-четвърти чорапи и обувки като на Чарли Чаплин. Изглежда нелепо на фона на останалите пътници, но в Шотландия е нещо обичайно. Няколко думи за карираната пола. Нарича се Kilt (произнася се „кълт“, а не „килт“) и е традиционна мъжка дреха в Шотландия. Дължината му е до коленете и, тъй като му лупсват джобове, се носи със специална кожена торбичка отпред, наричана Sporran, която служи като портмоне. Съвременният Kilt е творение на английския квакер Томас Ролисън от 20-те години на 18-ти век. Той създал късата шотландска мъжка пола за нуждата на хайлендърите, които били наети от него и Йън Макдонъл за добив на дървесина, дървени въглища и обработка на стомана. Преди това, хайлендърите обличали дълъг Kilt до глезените, който бил неудобен и тромав. В днешно време, в зависимост от случая, се носи с аксесоари като колан, сако и специални обувки и чорапи. Полетът от Лутън до Инвърнес е кратък – малко повече от час. Още преди да кацнем съзрях от самолета Лох Нес и голия ландшафт около него. От въздуха езерото прилича на змиорка – дълго и тясно (37 км дължина, 2.7 км в най-широката си част). То е второто по площ шотландско езеро след Лох Ломонд, но поради голямата си дълбочина (230 м в най-дълбоката му част) е номер едно по кубатура. Всъщност, съдържа повече сладка вода от всички езера в Англия и Уелс взети заедно.

Кацаме в Инвърнес

по обяд при мрачно, сиво и ветровито време в края на март. От летището хващам автобус до града, който се смята за столица на The Highlands - Шотландските Планини. Градът е средно голям – малко над 50 000 души население. Видя ми се доста скучен и недружелюбен (може да е било заради времето) и си спомням, че се зарадвах, че не живея тук. Имам около час до автобуса за Лох Нес, затова си правя кратка разходка до брега на река Нес, която е единственият естествен отточен канал на Лох Нес. Всички останали реки от околността се вливат в езерото. Брегът на реката е декориран с безброй дръвчета, а самата река е пресечена с няколко моста в рамките на града. На парапета пред един от мостовете имаше букети с цветя и надпис. Приближавайки се, видях, че цветята са за английският младежки национал по футбол Фабрис Муамба с пожелание да се оправи по-бързо. Играчът на Болтън бе колабирал на терена няколко дни по-рано по време на мача с Тотнъм, при което двубоят беше прекратен, а футболистът откаран по спешност в болница. Муамба бе получил инфаркт, а сърцето му е спряло да бие за 78 минути! И то при положение, че е само на 24 години. Слава Богу, към днешна дата, играчът се възстановява след успешна операция на сърцето и дори мисли за връщане на терена. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] Лос Нес е най-голямото по обем на водите езеро във Великобритания[/caption]   Инвърнес е само на пет километра в северна посока от

Лох Нес

Предварително съм си резервирал място в туристически автобус, с който да стигна до брега на езерото, а оттам – с корабче, до замъка Urquhart. В бусчето бяхме петнайсетина човека от различни националности. Имаше хора от Малайзия и семейство от арабски произход. Шофьорът ни беше изключително любезен и колоритен шотландски чичко, който питаше всеки, който се качва, откъде е. Играеше ролята и на екскурзовод. Докато ни возеше, не спираше да разказва интересни неща за Лох Нес, за замъка Urquhart, за войните на Якобитите. При все това, цитираше без никакъв проблем дати и цифри. Говореше английски с типичния, понякога неразбираем, шотландски акцент. В Шотландия произнасят думите доста твърдо, изяждайки някои букви и сякаш говорят през носа си. Затова понякога е доста трудно да разбереш местните, още повече, че си имат и собствени думи. Например, думата за град - вместо town („таун“) казват toon („туун“), малък – вместо small („смол“) – smaal („смаал“), мия – вместо wash („уош“) – wesh („уеш“) и т.н. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] Озъбеното чудовище Неси[/caption]   Автобусът ни оставя при

Клансман Харбър,

откъдето трябва да се качим на корабче, за да стигнем до замъка Urquhart. Още със слизането се озоваваме пред статуя Неси -  злобно озъбеното (или поне на мен така ми изглежда) чудовище от Лох Нес. Първото му споменаване е от 565 сл. н.е., когато Свети Колумба твърди, че е нападнат от него във водите на река Нес. Категорични доказателства за съществуването му липсват, като сведенията са по-скоро с характер на анекдоти, а снимковият материал и изображенията от сонарите са твърде неясни и спорни. Най-разпространената версия е, че животното представлява плезиозавър. Съвременният интерес към него датира от 1933 година, като оттогава редица хора твърдят, че са го видели. Независимо дали Неси съществува или не, шотландците добре експлоатират интереса към него. В околността има множество малки хотелчета, в които нощуват туристи от цял свят, привлечени от легендата. Недалеч от Клансман Харбър, в Драмнадрохит, се намира и Loch Ness Centre & Exhibition, но нямам време да го разгледам, тъй като разполагам само с два часа и половина за целия тур. На път за пристанището минаваме през тунел, в който Неси е нарисуван в доста по-приятелски стил (явно, за да не плашат децата). На самото пристанище ни чака нова статуя на добродушно изглеждащото чудовище. Имам време само за няколко снимки, след което бързам към корабчето, което трябва да ни отказара до замъка Urquhart. По време на пътуването оглеждам водите на древното езеро, но Неси не иска да се покаже. Няма съмнително движение по повърхността или змийска глава да се подава от водата. Стигаме от Клансман Харбър до

замъка Urquhart

за около половин час. Замъкът е живописно разположен на брега на езерото и веднага след слизането си се оказваме пред портите му. Отпред е разположен един требушет - катапулт, използван от рицарите за стрелба по крепости през Средновековието. Въпреки, че днес е доста разрушен, някога Urquhart Castle е бил една от твърдините на Средновековна Шотландия. Не е известно кога точно е бил построен, но се знае със сигурност за съществуването му от началото на 13 век, а владението му се е сменяло няколко пъти през годините. Замъкът е почти напълно разрушен през 1692 година от поддръжниците на Уилям Трети. Те не искали да го оставят цял в ръцете на Якобитите, които да го използват по-късно за военни цели. Намерението им е успешно, тъй като Urquhart Castle никога не е възстановен напълно и си остава руина. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] Замъка Urquhart на фона на Лох Нес[/caption]    

Няколко думи и за Якобинските войни.

Става въпрос за конфликт от края на 17-ти и началото на 18-ти век. Якобитите се борят за връщането на власт на крал Джеймс (Якоб или Яков на български – бел.Ст.) Втори, който бил детрониран от британския престол през 1688 година. На негово място на престола се възкачва Уилям III. Най-много последователи Якобитизмът намира сред клановете в Шотландия. Според Якобитите, свалянето на Джеймс II е незаконно, а любопитното е, че и до ден-днешен те поддържат собствен списък с негови преки наследници. Според този списък, в момента крал на Англия, Шотландия и Ирландия би трябвало да е Франц Вителсбах, който би трябвало да заема престола под името Франсис II. След посещението на Urquhart Castle се връщам обратно в Инвърнес, за да хвана автобуса за

Елгън

Там имам два часа престой, през които решавам да хапна. Обикаляйки, стигам до нещо познато - дюнерджийница! Не съм голям фен на дюнерите, но вътре се предлагат и други неща. Момчето зад бара ме заговаря, тъй като очевидно не приличам на англичанин или шотландец. Оказва се, че е от Турция и има роднини в Кърджали. Споделя, че десет години е живял в Бристъл, а наскоро решил да премести малкия си бизнес, заради чичо му, който живее тук, но вече съжалявал. Елгън е малък град с 25 000 души население и дюнерите не били особено популярни. Имало и расизъм и не се отнасяли особено добре с него с оглед на по-тъмния цвят на кожата му. От Елгън отново хващам автобус, за да стигна късно привечер в

Дъфтаун - уиски столицата на Шотландия

Запазил съм си място в къща за гости, която предлага "Bed & Breakfast". Посрещат ме домакинята Манди Търнър и едно добродушно куче, размахващо весело опашка. Отговарям бързо на въпроса какво ще искам за закуска, защото нямам търпение да се изкъпя и заспя след дългия и изморителен ден.   Ден Втори  

Дъфтаун - Елгън - Инвърнес - Глазгоу

  След 12 часа сън ставам бодър и свеж като краставица. Закусвам заедно с моите домакини семейство Търнър - Манди и мъжа ѝ Ръсел. Закуската си я бива - препечени филийки, топено сирене, мед, сладко, пържени яйца, наденички, бекон и йогурт. Два дни по-късно ще пробвам и оригинална шотландска закуска, но за това по-късно. Манди и Ръсел са изключеително приятни и дружелюбни хора на средна възраст и най-важното - говорят доста разбираем английски, а не със силен акцент като повечето шотландци. Споделят, че гостоприемството тип "Bed & Breakfast" е нещо типично в Дъфтаун, с което си изкарват допълнително пари, но много хора, в това число и те самите, са на път да се откажат заради изискването за лицензи и многото такси. Разказвам им, че ситуацията в България е същата, тъй като много къщи за гости, които иначе са добра алтернатива на традиционните хотели, са пред спиране на дейността, заради изисквания като касов апарат, категоризация и туристически данък. Ръсел ми дава ценни напътствия как да се пазя в Глазгоу, където отивам, за да посетя едно от големите футболни дербита  - Рейнджърс срещу Селтик. Въпреки, че съдържа наставката "таун" (град), Дъфтаун (шотландците му казват Дъфтун) си е направо селце със своите 1400 души население. Въпреки това, тук са разположени седем уиски дестилерии, върху които се гради основният поминък на местното население. Сбогувам се със семейство Ръсел и поемам към най-голямата от тях - тази на Гленфидих.

Glenfiddich

(неправилно изписвано и произнасяно на много места у нас като "Гленфидич")* означава "Долината на елена" на галски. Строителството на дестилерията е започнало през далечната 1886 година от Уилям Грант и неговите седем сина и две дъщери. Те я изградили камък по камък и на Коледа 1887 година усилията им били възнаградени с първата капка уиски. Днес, Гленфидих остава една от малкото усики дестилерии в света, която е все още семейно притежание. Резервирал съм си предварително

индивидуален тричасов уиски тур,

който започва с чаша чай за загрявка с екскурзовода ми Бърт Мейкър, шотландец от холандски произход. Бърт се оказва фен на Фейенорд (Ротердам) и казва, че още помни нашия Андрей Желязков, който се е подвизавал с фланелката на холандския футболен колос в края на 80-те. [caption id="" align="aligncenter" width="560"] В Склад N8 на Гленфидих Дистилъри[/caption]   По време на тура Бърт ми разказва за всички фази на производството на малцово уиски и за съоръженията, които са част от сложния процес. Най-интересно е, след като влизаме в Склад N 8, пълен догоре с отлежаващо в дъбови бъчви уиски на различна възраст. Отиваме до най-голямата бъчва, която някога съм виждал. Бърт казва, че побира половин тон, потапя вътре стъклен цилиндър, който изважда пълен догоре и ми казва да опитам. Приятна топлина се разнася из цялото ми тяло. След това напълвам и запечатвам собственоръчно 200-милилитрова бутилка с 22-годишен Гленфидих, което ми се полага като част от тура. Следва дегустация. Отиваме в основната сграда на дестилерията, където Бърт подрежда шест чаши с уиски - от 12 до 30-годишно. Най-много ми хареса 21-годишното, има много мек и приятен вкус. [caption id="" align="aligncenter" width="590"] Шестте чаши с уиски чакат да бъдат дегустирани[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="590"] Снимка за спомен с Бърт Мейкър[/caption]   Не нося много на алкохол, затова шестте чаши уиски ме омайват и ми се иска да си полегна някъде, но ме чака дълъг път. До вечерта трябва да стигна до Глазгоу. Точно по обед хващам автобуса от спирката пред дистилерията. След три часа съм в Инвърнес, откъдето ме чакат нови четири часа път до Глазгоу. Пейзажът по пътя е доста еднообразен, една след друга се редуват поляни, на които пасат овце. Всъщност, в Шотландия има повече овце, отколкото хора - седем срещу пет милиона в полза на животните, а страната е номер едно по брой овце сред всички страни в Европа. Има една съществена разлика в сравнение с България – овцете пасат без пастир, оградени в големи поляни. Как е възможно това? Ами просто в Шотландия никой не краде овце! [caption id="" align="aligncenter" width="622"] На път за Глазгоу. В Шотландия има повече овце, отколкото хора[/caption]   Първото нещо, което виждам при пристигнето ми привечер е река Клайд, разделяща

Глазгоу

на две части. Градът е трети по население в Обединеното Кралство и първи в Шотландия със своите близо два милиона жители (тук се включват и предградията, иначе в рамките на града населението е 600 хиляди души). Изморен съм и нямам търпение да се отдам на почивка след цял ден път. Отивам на Сентрал Стейшън, за да хвана градската железница до хотела ми. Там, на рецепцията, ме очаква билета ми за утрешното футболно дерби на Глазгоу - Рейнджърс срещу Селтик. Качвайки се в стаята си осъзнавам, че, тъй като пътувам само с ръчен багаж, няма да мога да взема със себе си в България уискито, което напълних собственоръчно в Гленфидих Дистилъри. Бутилката е 200 мл, а в ръчния багаж в самолета могат да се носят само течности в опаковки до 100 мл (иначе общо може да се вземе 1 литър). Затова, решавам да пресуша бутилката. Преполовявам я преди лягане, а другата половина оставям за следващата нощ.   Ден Трети -

Глазгоу - Стърлинг - Глазгоу

  Неделя е. Като някой мазохист, ставам рано, в седем часа. Все пак съм тук, за да видя нещо, не да се успивам. Излизам за сутрешна разходка около осем часа, а навън - няма жива душа. Влакчето, с което предишната вечер стигнах до хотела, почива в неделя и се налага да изчакам автобус, за да стигна до централната част на града. Искам да видя Глазгоу Юнивърсити. Е, виждам го, само хората по улиците продължават да липсват. Сигурно още си почиват от съботния уиски запой, мисля си аз. Иначе университета е много красив, прилича на замък и е четвъртото най-старо висше учебно заведение в англо-говорящия свят. Основан е през 1451 година и се нарежда в топ 100 на най-добрите университети в света.    След Глазгоу Юнивърсити искам да замина веднага към

Хемпдън Парк - Националния стадион на Шотландия,

но не мога. За целта ми трябва метрото, а се оказва, че в неделя то стартира работа чак в 10 сутринта. Изчаквам чинно една от станциите в центъра да отвори врати, докато наум пресмятам с колко време разполагам, тъй като Рейнджърс - Селтик е в 13:00 ч. на Айброкс, който не е особено близо до Хемпдън Парк. Около 11:00 ч. вече съм пред

музея на шотландския футбол,

който се намира на стадиона. Тук са още централата на Шотландската футболна асоциация и най-стария футболен клуб в страната - аматьорския Куинс Парк, основан през 1867 година (като си помисля, че ние тогава още сме били под турско робство, а на Албиона вече са играели футбол и лошо ми става). Самият Хемпдън Парк е бил арена на шест европейски клубни финала. По радиция, тук се състоят финалите за двете купи в Шотландия (на Лигата и на Футболната Асоциация), тук играе и мачовете си националния отбор на Шотландия. Някога, Хемпдън Парк е бил най-големият стадион в Европа (149 хиляди души присъстват на мача Шотландия - Англия през 1937-ма година), но след реконструкция, капацитета му е намален до 52 000 места. На входа на Музея на шотландския футбол има огромен плакат на Зинедин Зидан с гола му за Реал Мадрид срещу Байер Леверкузен от финала на Шампионската лига през 2002 година. Двубоят се състоя на Хемпдън Парк, а невероятното попадение на Зидан от воле лиши Димитър Бербатов от възможността да спечели най-ценното европейско клубно отличие. В музея се проследява развитиието на футбола в Шотландия от 19 век до наши дни, отделено е внимание на клубните и национални успехи на страната в международен план. В секцията, посветена на шотландския национален отбор откривам и нещо родно. Има наша фланелка и възпоменателно флагче от мач с България. Всъщност, Шотландия ни лишава от участие на Европейското през 1988 година, побеждавайки ни в последен мач от квалификациите с 1:0 на стадион „Васил Левски“. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] В музея на шотландския футбол. Втората фланелка отдясно на ляво на горния ред е на българския национален отбор[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="641"] Възпоменателно флагче от мач между България и Шотландия[/caption]   В музея има и Зала на славата на шотландския футбол. В нея, наред с най-великите щотландци в играта като Алекс Фъргюсън, Кени Далглиш, Мат Бъзби, Гордън Страхън, Али Маккойст и др., има място и за чужденци, оставили следа в местния футбол като Хенрик Ларсон и Бриан Лаудруп. Разбирам, че всяка година специална комисия избира новите членове на Залата на славата, а номинациите се правят от феновете. Обещавам си, че ще номинирам Стилиян Петров. Нищо, че съм за Рейнджърс, а Стенли изкара седем години с фланелката на Селтик. Все пак сме българи, а Стилиян е допринесъл доста за прославянето на малката ни страна зад граница. (За съжаление, малко след като се прибрах в България, излезе новината за коварната болест на Стилиян, което оставя на заден план за него и футбол, и Зала на славата и всичко). Време е да тръгвам към Айброкс, където ме чака най-голямото дерби в шотландския футбол.

Mачът между вечните съперници Рейнджърс и Селтик

всъщност бе основната причина за пътуването ми, а всичко друго си организирах покрай него. Слизам от метрото на Айброкс и се сливам с огромното море от сини знамена и сини фланелки, които са се отправили към стадиона. Първа спирка – огромният клубен магазин на Рейнджърс, откъдето си купувам шалче и оригинална фланелка на Рейнджърс само за 10 паунда. На разпродажба са, защото остават само няколко кръга до края на сезона, а за следващия вече ще има нови. Снимам се с новите си придобивки пред стадиона и тръгвам да търся през кой вход трябва да вляза. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] Преди "Олд Фърм" сред морето от фенове пред Айброкс[/caption] Тук е време да разкажа и каква бе ситуацията преди Олд Фърм – така наричат в Шотландия мачът между Селтик и Рейнджърс. Купувайки си билет за дербито три месеца по-рано (не беше никак евтин, между другото), се надявах, че това ще е двубой, с който ще се реши новия шампион. Но не би. На моя любим Рейнджърс му отнеха 10 точки по средата на сезона, заради огромни дългове (около 50 милиона паунда) и така мачът беше по-скоро протоколен. Макар, че колко протоколен може да бъде сблъсък между два отбора, които се ненавиждат до невъзможност. Враждата между тях е по няколко линии. Първата е на религизона основа - Селтик са католици, а Рейнджърс протестанти. [caption id="" align="aligncenter" width="659"] Феновете на Рейнджърс развяват британското знаме преди мача срещу Селтик[/caption]     Намесена е и политика – Рейнджърс са за единна Великобритания, а Селтик подкрепят борбата за независимост на Северна Ирландия. По тази причина, знамето на Шотландия рядко може да бъде видяно на Олд Фърм. Вместо това, феновете на Рейнджърс развяват Юниън Джак в знак на подкрепа към британския монарх, а тези на Селтик – знамето на Ирландия. Враждата датира още от далечната 1888 година, а мачът на който присъствах беше под номер 398 между двата съперника. Иначе, Рейнджърс и Селтик са абсолютните доминанти в шотландския футбол с общо 97 шампионски титли. Никой отбор в света не е ставал повече пъти шампион на своята страна от Глазгоу Рейнджърс - цели 54 титли. Двата вечни съперника са завършвали неизменно на първите две места в Шотландската Висша лига от 2005 година насам, а от 1985 година няма различен шампион от Рейджърс и Селтик.

Това е едно от най-кървавите футболни съперничества в световен мащаб.

Многобройни са случаите на сбивания из Глазгоу между фенове на двата съперника, някои от тях завършващи и с фатален край. Този път, двубоят бе насрочен за един часа следобед с идеята да се предотвратят побоища по късните часове на нощтта и да се намали броят на пияните запалянковци (все пак повечето хора се напиват вечерта, а не по обед). [caption id="" align="aligncenter" width="622"] И аз развявам "Юниън Джак"[/caption]     Пред стадиона има кампания за набиране на средства за затъналия в дългове Рейнджърс – срещу два паунда (може да оставите и повече) получавате флагче на Великобритания. Оставям и аз своята лепта за любимия ми шотландски тим, и въоръжен с Юниън Джак в ръка, влизам на стадиона, където вече се развяват десетки хиляди флагчета като моето и се пее химна на Рейнджърс. Има и около пет хиляди фенове на Селтик, които са заели сектор зад една от двете врати. Дошли са да видят как техните любимци стават шампиони на стадиона на вечния си съперник, тъй като при победа щяха да спечелят и на теория титлата предсрочно. Добирам се с мъка до мястото си на централната трибуна. И изненада – на него вече има човек! Kазвам, че това e моето място, но той твърди, че съм в друг блок след като вижда билета ми. Отивам при един от стюардите, който ме връща обратно в същия блок. След неколкократни опити от моя страна да обясня, че това е моето място, се отказвам, виждам свободно място на третия ред до пътеката и се настанявам там. До края на мача така и никой не дойде да си го поиска. И така, гледах Рейнджърс – Селтик много по-близо до терена, отколкото предполагаше оригиналния ми билет. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] Гол! Играчите на Рейнджърс се радват след попадението за 2:0[/caption]      А мачът беше много интересен – пет гола, дузпа, три червени картона и един изгонен треньор – наставникът на Селтик Нийл Ленън не догледа мача от скамейката след спор със съдията. При първите два гола на Рейнджърс, играчите дойдоха да се радват точно пред мен, беше супер! В крайна сметка – много драма и 3:2 за Рейнджърс. Отборът не допусна Селтик да стане шампион на собствения му стадион и прекрати серия на „детелините“ от 21 мача без загуба. Това е последният засега шампионатен двубой между двата вечни съперника на Айброкс. Заради дълговете си, Рейнджърс бе изхвърлен в четвъртото ниво на шотландския футбол след края на сезона, а Олд Фърм остана за мен един незабравим и много емоционален спомен. „Смело сърце“ е един от любимите ми филми. Затова, след мача, поех с влак към Стърлинг, където се намира паметникът на

Уилям Уолъс – националният герой на Шотландия,

изигран страхотно от Мел Гибсън. Уолъс е нещо като шотландския Васил Левски, борил се е и е загинал в борба за свобода на родината си. Оказва се, че от Сентрал Стейшън не пътуват влакове за Стърлинг. Човекът на информация говори с убийствен шотландски акцент, но след неколкократни обяснения от негова страна, успявам да разбера, че трябва да отида на Куин Стрийт Стейшън (от неговата уста звучи като „Кинстри Сташън“). За щастие, влаковете са на често, а пътуването е кратко и за по-малко от час съм в

Стърлинг

Градчето е малко (около 30 хиляди души), но с важно историческо значение за Шотландия. Тук, рано сутринта на 11 септември 1297 година, ордите на Уилям Уолъс разбиват неколкократно превъзхождащите ги по численост (вярва се, че шотландците са били около 2000-2500, а английската армия – 9-10 хиляди души) и въоръжение англичани. Шотландците изчакват противника си да се качи на Стърлинг Бридж и го атакува в тясното пространство на моста от две посоки – фронтално и в гръб, за да се отцепи пътя за отстъпление на съперниковата армия. Поражението за англичаните е сериозно - над 5000 души загиват, докато двухилядната шотландска армия се отървава с минимални загуби. Прочутата надъхваща реч на Мел Гибсън в „Смело сърце“ е именно преди тази битка. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] Паметникът на Уилям Уолъс в Стърлинг[/caption] Паметникът на Уилям Уолъс се вижда още от влака при пристигането ми в Стърлинг, но е далеч - чак на края на града, на върха на възвишението Аби Крейг. Знам, че трябва да има автобус от гарата до подножието му, но на спирката пише, че не се движи в неделя. Налага се да включа в действие кракомобила. Не ме е страх от ходене, даже го предпочитам, тъй като така се опознава по-добре мястото, което посещаваш. По пътя минавам по улица Уилям Уолъс, заведение за хранене пак на негово име и покрай Стърлинг Бридж, който си обещавам да разгледам детайлно на връщане. След около час и половина интензивно ходене бях на върха на Аби Крейг. Паметникът, който преставлява кула, се извисява на височина 67 метра. По принцип, монументът е отворен за посетители. Вътре може да се види мечът на Уилям Уолъс и да се изкачат 246-те стъпала до върха му. За съжаление, не успях да направя нито едното, нито другото, тъй като бях закъснял и беше вече затворено. Горе имаше само две момичета, седнали на пейка. Всъщност, бяха момче и момиче, но момчето поразително приличаше, беше облечено и се държеше като момиче. Сигурно съм ретро, но никога няма да разбера тази мода мъж да носи блуза с деколте, вталени дънки и ботушки и да е с прическа като на Риана. По-важното е, че ми направиха няколко снимки, след като ги помолих. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] Стърлинг Бридж[/caption]  

Няколко думи и за Уилям Уолъс.

През детството му, крал на страната е Александър Трети. При неговото царуване, Шотландия се радва на мир и икономически просперитет, но след смъртта му настъпва криза и седем фамилии посягат към трона. Да разреши спора от позицията на арбитражьор е поканен английският крал Едуард Първи, който по-късно нахлува в Шотландия и принуждава местните благородници да го признаят за владетел. Тук на сцената излиза Уилям Уолъс, който повежда съпротивата срещу англичаните. Уолъс е покровител на Шотландия до поражението му в битката при Фолкърк. През 1305 година е предаден от свой сънародник, който е лоялен на крал Едуард. Отведен е в Лондон, където е съден за измяна. Уолъс заявява: „Няма как да съм изменил на Едуард, тъй като никога не съм бил негов поданик“. Следват зверски мъчения. Уилям е съблечен гол и е влачен през цял Лондон вързан за кон. Душен е чрез увисване на бесилка, но свален от нея още докато е жив. Кастриран е, накрая и обезглавен, а тялото му е разчленено на четири части. Главата му е набита на кол на Лондон Бридж, а четирите му крайника са изложени поотделно в Нюкасъл, Бъруик, Стърлинг и Пърт. Героичният образ на Уилям Уолъс е вдъхновение за „Смело сърце“. Филмът, който иначе е пълен с исторически неточности, беше с десет номинации за Оскар през 1995 година и спечели в пет категории, в това число за най-добър филм и най-добър режисьор. Девет години след смъртта на Уилям Уолъс Шотландия отвоюва своята свобода. Пет хиляди шотландци под предводителството на Робърт Брус разгромяват 20 000 англичани в тресавищата на Банъкбърн. По-късно англичаните подписват договор, с който се отказват от претенциите си към шотландските земи и признават Робърт Брус за крал. От 300 години насам обаче Шотландия е в съюз със своя някогашен враг и е част от Обединеното Кралство. Нещо, което може да се промени през 2014-та година, но повече за това – по-късно. При обратния път към гарата в Стърлинг прекосих историческия мост, свръзан с прочутата битка от 1297 година. Има сложена и възпоменталена плоча. Разполагах с още време до влака за Глазгоу и затова реших да изкача още едно възвишение – Касъл Хил, на което се намира Стърлинг Касъл. Замъкът е един от най-големите в Шотландия и е значим, както в историческо, така и в архитектурно отношение. Тук са коронясани редица шотландски крале и кралици, в това число и Мария Стюарт (по-позната като Mary, Queen of the Scots), която по-късно е осъдена за държавна измяна за участието си в заговори срещу английската кралица Елизабет Първа. За съжаление, и Стърлинг Касъл успях да разгледам само отвън, тъй като часовете за посетитители бяха свършили. [caption id="" align="aligncenter" width="616"] City of Chambers на St. George`s Square в Глазгоу[/caption] Вечерта се прибрах в Глазгоу и минах през Джордж Скуеър и Аудитория Клайд. На площада, кръстен в чест на крал Джордж Трети, има статуи на редица велики шотландци като поета Робърт Бърнс и Уилям Гладстон, който цели четири пъти е ставал министър-председател на Великобритания. Аудитория Клайд поразително прилича на Операта в Сидни и е най-голямата концертна зала в Глазгоу. Разположена е точно на брега на река Клайд. [caption id="" align="aligncenter" width="622"] Река Клайд през нощта[/caption]     Накрая се прибрах капнал от умора в хотела, където изпих останалата част от уискито и заспах като къпан. И в буквалния, и в преносния смисъл.   Ден Четвърти

 Глазгоу – Единбург – Лутън - София

  Последен ден в Шотландия. И отново ставане по тъмно, трябва да хвана автобуса за Единбург. Пътят не е дълъг и за час и двадесет минути съм в столицата на Шотландия.

Единбург

е вторият по население град в Шотландия със своите близо половин милион души, а старата му част е включена в списъка на ЮНЕСКО със Световно културно наследство. Годишно Единбург се посещава от около един милион чуждестранни туристи, което го прави вторият най-посещаван град в Обединеното Кралство след Лондон. Разходката ми започва с изкачване на Калтън Хил, който се намира сравнително недалеч от автогарата. Гледката от върха на хълма е страхотна, целият град се вижда като на длан. Изображенията на повечето пощенски картички от Единбург са именно от върха на Калтън Хил. [caption id="" align="aligncenter" width="607"] Изглед от Калтън Хил, Единбург[/caption]

Единбург е седалище на шотландския парламент,

намиращ се в долния край на Кралската миля (Royal Mile) – най-натоварената туристическа улица в града. Да, въпреки, че е част от Обединеното кралство, Шотландия притежава относителна независимост и има собствени парламент, правителство и министър-председател. През 2014 година трябва да бъде проведен национален референдум дали страната да остане част от Великобритания или да стане независима държава. Именно след референдум, през 1999 година, в Шотландия е създаден самостоятелен парламент. Местните националисти искат датата на референдума да съвпадне със 700-годишнината от битката при Банъкбърн (24 юни 1314 г.), където шотландската армия разбива англичаните. Прогнозите обаче сочат, че по-голямата част от петмилионното население ще е против отделянето, заради ежегодно отпусканите безвъзмездно от британското правителство 30 милиарда паунда за Шотландия. Очаква се, дори и Шотландия да придобие независимост, формално държавен глава да остане британския монарх, както е с Канада, Австралия, Нова Зеландия и др. [caption id="" align="aligncenter" width="600"] Шотландският парламент в Единбург[/caption]     Точно срещу шотландския парламент се намира замъка Холирууд, който е официална резиденция на британския монарх. Самият парламент е модерна сграда, от едната страна на която на която са изписани цитати на велики шотландски поети, учени, държавници и патриоти. Нямам време за разглеждане на Холирууд Палас или да се заседявам около парламента и поемам по Кралската миля към горния й край, където се намира символът и най-голяма туристическа атракция на столицата – замъка Единбург. Улицата е осеяна с магазини за сувенири и не пропускам да купя за спомен магнитчета и един малък Солтайър (Saltire), както наричат знамето на Шотландия. Флагът е известен още като Кръста на Св. Андрей (Saint Andrew's Cross), тъй като се вярва, че той е бил разпънат именно на кръст във формата на буквата X. От ходенето огладнявам и решавам преди да стигна до

Единбург Касъл (Единбургския замък)

да потърся нещо за хапване. Откривам заведение, което предлага оригинална шотландска закуска и енергизирам тялото си с няколкостотин калории. Ако имате път през Единбург някой ден, минете през Wash Bar (11-13 North Bank Street) в Стария град и я пробвайте сами. Няма да съжалявате, определено една от най-хубавите закуски, които някога съм ял! Шотландската закуска, както и английската, съдържа пържени яйца, масло, беко

Пламен Асенов

04.01.13, радио Пловдив

Започваме с „Честита коледа, войната свърши”

Когато през 71-ва година в Ню Йорк Джон Ленън и Йоко Оно с групата „Пластик Оно Бенд” записват „Честита Коледа, войната свърши”, по света никаква война не е свършила, разбира се. Включително и войната във Виетнам, срещу която песента е пряко насочена. Това всъщност е поредна стъпка в кампанията, започнала две години по-рано с едно кратко послание, разпространено в 12 големи града по света: „Войната свърши! Стига ти да поискаш това. Честита Коледа от Джон и Йоко!” „Идеята на кампанията е, че всички ние сме толкова отговорни, колкото и човекът, който натиска бутона – казва Джон по този повод. – Колкото по-дълго хората си представят, че някой прави това вместо тях и че те нямат контрол над него, толкова повече те нямат контрол” – в типичния си красив, леко парадоксален стил, завършва той. „Честита Коледа…..” е песен, която се вписва в цяла поредица от социални ангажименти, поети от Джон Ленън в живота му на звезда, по-известна от Исус Христос.

Дайте шанс на мира

„Всички говорят за Багизъм, Шагизъм, Драгизъм, Мадизъм, Рагизъм, Тагизъм, това-изъм, онова изъм, изъм, изъм, изъм…..Всичко, което ние казваме е – дайте шанс на мира!” – пее младият Джон, прегърнал младата Йоко. Правата дълга коса на моменти скрива лицето му и той я отмята с типичен жест на двете…..

Целият текст можете да четете и слушате тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=14

Ако Депардийо беше българин, предполагам, че бихме си допаднали и щяхме да одобрим смяната на паспортите му. Та това е някак много лично – да не понасяш държавата си заради правителствата й, а непоносимостта ти да стигне до крайности. Да намразиш една система, защото е система на определена власт, и да свършиш, като я мразиш само защото е българска. Тази самоомраза французите не могат да я разберат и затова не разбират Депардийо. Обясняват го с пари, използват го за политика, подиграват му се, иронизират го, обиждат го, но не го разбират като нас. По-малко данъци срещу смяна на идентичността за тях е просто сделка, някакъв съмнителен бизнес със съмнителни бизнес партньори, а не народопсихология. Заповядайте да ви го разтълкуваме – по тази тема сме много добри. Все пак ние сме изобретили богомилството. После по нашите земи вярата, когато тя все още е означавала нещо, се е заменяла за социални привилегии – плюеш по кръста, казваш „Аллах е велик” и пестиш от данъци. Изобретението...

В края на изтеклата година една от родните телевизии излъчи репортаж за един сирак, който е на 21 години. От три години не е в дом, защото след навършване на пълнолетие нямат право (т.е. гонят ги). Каза, че вече три години улицата е неговият дом. Няма пари, няма работа, няма перспектива. Ходи и проси. Разлепва ръчно написани обяви по стълбовете, с които си търси работа, но не помага. Понякога, когато е много гладен, му се е налагало и да краде, за да се нахрани. В торбичката си показа, че носи стари банички на три-четири дни, която състрадателна жена му е дала… По бТВ казаха, че това е съдбата на десетки, стотици (а може би и хиляди) сираци, които напускат домовете по принуда, след като са навършили пълнолетие. Замислих се. Първо, много от средностатистическите граждани не усещат колко много помощ получаваме от родителите си. Да не говорим колко хора живеят с родителите си, в техния апартамент или къща, дори след като се оженят. А как това момче ще си намери работа, как ще се...

Въпиюща некомпетентност мъчи управляващите в техните решения, а от това си пати и невежият народец.

В греховното ни желание да изглеждаме важни и значими, което ни вкарва в греха на гордостта, ние, човеците, обичаме да се правим, че всичко знаем.

Веднъж един монах попитал стареца Арсений Велики: "Отче, защо при цялата ни ученост и развитие ние не сме придобили нищо, а тези груби египетски пустинници имат такова възвишено духовно дело?"
Авва Арсений отговорил: "От ученията на света ние нищо не ще почерпим за духовното жителство, а те са придобили своето духовно жителство с подвизи."

Ако поне малко познавахме Божията истина и имахме страх Божий с убеждението, че не ние сме важни, а Бог, делата ни в този материален свят щяха да са духовно озарени и в полза за вечността.

Как Полша е избивала евреи

Насилието в училище може да доведе до посттравматичен стрес

Съдът в Страсбург осъди България за прекомерно високи съдебни такси

На пазара на перверзииите

Последните години непрекъснато слушаме всевъзможни аргументи "за" и "против" електронните книги. Истината обаче е само една - независимо електронни или печатни, важното е книгите да са добри. 

Именно това е тезата и зад една интересна инфографика на сайта TteachingDegree, която събира данни за това как в САЩ четат печатни и електронни книги, заедно. Теза, която и нашият екип подкрепя напълно, затова и преведохме инфографиката на български:

Пред "Хоризонт" емигрантът Стефан Манов изрази недоволството си, че сънародниците ни зад граница могат да гласуват само в дипломатическите представителства на страната ни. Той няма да даде своя глас, въпреки че желае това, защото трябва да пътува около 700 км. Не повече от половината българи в чужбина ще могат да гласуват на референдума, заяви Манов, като се позова на данни от предходните избори. Според него българският избирател има невероятен шанс с произвеждането на допитването, защото много европейски народи искат референдум за ядрената енергетика, но не го получават. Манов обаче определи обвързването на резултата от референдума с активността от предходни национални избори като неправилен подход.

Италия ще плати 100 000 евро глоба за пренаселени затвори

Да изпием чаша топъл чай с мед, след като сме били навън… Лесно за изрязване, оцветяване и сглобяване е...

Миграция в Русия! - без Жерар Депардийо и Бриджит Бардо да си спомнят за гросмайстор Гари Каспаров или за пънк-групата "Пуси райът" (Pussy Riot) – трите момичета, осъдени на 2 години затвор затова, че са изпяли "Богородице Дево, прогони Путин!". А Жерар Депардийо казва, че обича руската демокрация! Миграцията запад-изток не е само „артистична”, тя е и „данъчна” - броят на французите с руски паспорти е повече от 4 500, на германците - повече от 1000, на желаещите да получат руско гражданство косовски сърби - около 20 000.

Коя е любимата ви библиотека? А колко често ви се налага да плащате глоба за закъснение на върнатите книги? А на колко библиотеки дължите книги и нямате очи да се появите, защото сте пресрочили срока за връщането им с години?

Е, ако и вие има не съвсем позитивни отговори на горните въпроси (подобно на мен :) ви предлагам да се усмихнете спокойно, защото в България отвори врати първата библитека, която няма ви глоби за ненавреме върнаните книжки, просто защото съвсем не е задължително да ги връщате.

Проектът "Библиотека между листата" на фондация "За Оборище" започна в началото на тази есен, когато с подкрепата на Военна академия, в парка на академията беше приютен един книжен шкаф с над 50 заглавия. С едно условие - взимаш книга, оставяш друга.

Сега шкафът буквално прелива от издания, разделени по категории, а предаването "Аз чета с Настя" го посети в новия му, зимен дом - театър "София".

Вижте повече в репортажа за проекта. 

Научете и повече за предаването "Аз чета с Настя".

Улисани във всекидневието и за радост на съветофилите, тази година инициаторите на протестите с искане да бъде демонтиран и преместен съветският окупационен символ от центъра на София отлагат вече традиционното от 3 години насам отбелязване на 10 януари като ден на протеста пред символа на българското търпение към голямата, въоръжена лъжа за окупацията на България като нейно „освобождение”.

Но нека съветофилите не бързат да разчитат на победата на апатията, умората и безразличието, с чиято помощ давят в България паметта за истината в блатото на овчедушието. Събитие, организирано от нас, ще има и то скоро.

Междувременно в други части по света свободолюбивите хора ( прави или не в рамките на спецификата на своята родина), показват какво означава живо гражданско общество. Без да взимам страна в толкова пиперлив въпрос, като северноирландският, искам да илюстрирам за контраст какво става в един Белфаст само заради символиката на едно знаме, свързана с думата окупация ( макар там тя да няма нищо общо с мащабите на пораженията на съветската окупация в България).

Всъщност, колкото и да е трудно да се прави аналогия, в Белфаст събитията са с „обратен” знак: възмутиха се привърженици на британското знаме от това, че то е пренебрегнато от местната управа. Това звучи на пръв поглед абсурдно в рамките на тезата, която искам да подкрепя, но всъщност става дума за следното: няколко метра повече или по-малко „стърчаща” символика е в състояние да докара до улична война хората…Докато у нас над главите ни от десетилетия стърчи откровеното 30 метрово предизвикателството на въоръжената съветска лъжа – все едно , че ни намигват приятелски с благодарност за раболепието, а не ни се плезят и зъбят окупаторите ни, поставени на непоклатим и до днес пиедестал от наместниците на Сталин в България.

След като общинският съвет на Белфаст гласува на 3 декември британското знаме да се издига над сградата на кметството само в някои дни на годината, а не постоянно като досега, там избухнаха сблъсъци.Протестиращите атакуваха полицията с камъни и коктейли “Молотов”, а полицаите използваха гумени куршуми и водни оръжия, за да разделят враждуващи групи лоялисти и републиканци.

И ако иронията в сравнението с начина, по който Софийската община продължава да бяга от изпълнението на собственото си решение от 1993 г. за демонтирането на въоръжената съветска лъжа от центъра на София не е достатъчна, нека да припомня още веднъж етимологията на термина „коктейл Молотов” ( това забравят или не знаят дори и западните коментатори, какво остава за нашата съветизирана провинция).

Тази „напитка” е хрумване на свободолюбивите финландци, подложени на агресията на Червената армия през зимата на 1939 г. с наглия аргумент на Сталин, че я праща да освобождава финландците по искане на шепа местни комунисти. В типичния нагъл стил на съветската пропаганда дясната ръка на диктатора Вячеслав Молотов заявява пред Лигата на нациите, че съветските самолети не бомбардирали финландските населени места, а им хвърляли провизии за изхранване на населението. Вбесено от това нахалство „населението”, вдигнало се на крак като един срещу агресията, оказва ефективна съпротива и в рамките на партизанската война се подиграва, че срещу „колетите” на самолетите връща на съветските танкове „коктейл Молотов”, с който да замезят.

У нас обаче все още взимат „за мезе” българите, които дръзват да поискат възстановяването на историческата справедливост чрез премахване на най-представителния фундамент на съветската лъжа: този на съветския паметник, доминиращ над българската столица.

Аргументите могат да бъдат прочетени и в сайта на Инициативния комитет за демонтиране на съветския паметник:

Участвал съм в много уж „обречени” поначало инициативи. Да спомена някои от най-значимите:
- за спиране на държавния произвол в изсичането на гори в Рила и Места (по времето на НРБ) – имаше протестна подписка и дори демонстрация в София
-в демонтирането на партийния монопол на място и на национално ниво след 10-ти ноември 1989 г.
- в отзоваването на ВСИЧКИ агенти на тайните комунистически служби под прикритието на кореспонденти на БТА и в закриването на съответните им гнезда ( в 26 места на няколко континента, заради което и съм „любимец” на мимикриращите метастази на ДС и до днес)
-в кампаниите в полза на присъединяването на България в ЕС и НАТО
-в кампанията за спиране на проекта АЕЦ „Белене”

Общото между всички тези каузи е, че бяха смятани за обречени на неуспех в началната им фаза, но всъщност всичките успяха.

Обещавам, че преместването на лъжата от нейния централен софийски пиедестал ще се увенчае също с успех. Рано или късно.

Аргументите са формулирани в сайта на Инициативния комитет за демонтирането на паметника:

Окупацията, наречена освобождение
Паметникът на съветската армия в София, в Княжеската градина  е открит официално на 7 септември 1954 г.
В България съществуват стотици паметници, посветени на Съветската армия.
Дискусиите за неговото издигане в Столична община и Министерски съвет продължават близо 10 години. (Виж част от архивните документи в рубриката АРХИВИТЕ ГОВОРЯТ). Те започват през 1946 г. и едно от първите неща, които се обсъждат, е местоположението му. Ясно формулираната по време на обсъжданията цел на издигането на паметника е била той да доминира и „да бъде на централно място, за да се минава постоянно покрай него и да упражнява своето политическо-възпитателно значение”. Неговият надпис „На съветската армия освободителка от признателния български народ” съзнателно се стреми да конструира принципно нова историческа истина противоречаща на следните факти:
• На 26 август 1944 г. българското правителство обявява неутралитет във Втората световна война и напуска Хитлеристката ос.
• Вечерта на 5 септември 1944 г. демократичното правителство на Константин Муравиев взима решение да обяви война на Германия и нейните съюзници. Около два часа по-късно Съюзът на съветските социалистически републики (СССР) обявява война на България и на
• 8 септември Червената армия (Трети украински фронт и Черноморският флот) нахлуват на територията на България през северната и морската граница и окупират редица градове като Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас. По нареждане на правителството, българските войски не ѝ оказват съпротива.
• На 9 септември 1944 г. в условията на съветска окупация е обявено правителство на Отечествения фронт с министър-председател Кимон Георгиев.
• Окупирането на България от Червената армия е последвано от вълна на насилие и терор. Според различни оценки броят на убитите в първите два месеца е между 20 000 и 40 000 души.
• Осъдените на смърт от т. нар. „Народен съд” са 2 730 души — министри, депутати, журналисти, банкери, кметове, свещеници, земевладелци, учители.
• От българска ръка не е загинал нито един руски воин, но към 1946 г. от съветски войници и офицери са били убити 123 деца, жени и мъже, българи и българки. (Архив МВнР, СКК, оп. 1, а.е.423, л.8, 37; а.е.424, л.5-17; а.е. 312, л.4; а.е.325, л. 4; а.е. 315, л.2 )
• Над 2000 (две хиляди) таврийски българи са се преселили в България в годините 1942- 1944. След 9 септември 1944г., в условията на окупация, по заповед на Сталин, са върнати обратно в СССР от спецчасти на червената армия и изпратени в лагерите на ГУЛаг. Част от тях са убити още в България.
• За периода септември 1944 г.-декември 1947 г.(3г. и 4 м.) издръжката на червената армия е струвала на българския народ 82 милиарда лева, загуба на суровини и селскостопанска продукция, т.е. унищожен е в огромна степен националния ни капитал- финансово стопански и интелектуален.
В резултат в България е установен тоталитарен режим на управление, който продължава 45 години, до 10 ноември 1989 г. В периода 1944-1989 г. България на практика загубва своя национален суверенитет и се превръща в подопечна територия на СССР.
По време на тоталитарното управление на БКП са отнети основните
граждански права и свободи.
През април 1993 г. Общинският съвет на София взима решение за демонтирането на този паметник, което не е изпълнено и до днес. На 26 април 2000 г. Народното събрание приема Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Според него „Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система”.
На 18 септември 2008 г. Народното събрание приема Пражката декларация за европейската съвест и комунизма от 3 юни 2008 г.
23 август е обявен от Европейския парламент за ден за памет на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими в Европа. С този акт Европа призна едновременно националсоциализма (Хитлер) и комунизма (Сталин) за престъпни режими, отговорни за смъртта на милиони европейци по време и след края на Втората световна война.
Инициативен комитет
Заб. Отворени сме за всяко мнение и допълнение към гореизложените факти.

Share on Facebook

Продукти за 4 порции:
4 мерни лъжички кафе
1 1/2ч.ч. прясно мляко
1/2ч.ч. течна сметана
2- 3с.л. пудра захар
1ч.л. канела

Приготвяне:
Прясното мляко се стопля. Кафето се приготвя на машина за шварц- кафе. Количеството вода е 4 кафени чашки. Вземат се 4 по- дълбоки чашки за кафе. Във всяка една от тях се налива кафе и топло мляко. Сметаната се разбива с пудрата захар до сгъстяване. Шприцова се на розички в напитките. Върху сметаната се поръсва канела. Кафето Меланж се поднася с малки лъжички. По желание всеки си консумира сметаната или я смесва с течните съставки. Кафе Меланж се предлага в кафенетата във Виена.

Още миналия месец потребители забелязаха промени в подреждането на Facebook “Timeline”, които са били временни и са изчезнали. Тогава се заговори, че това е експеримент на Facebook с потребителския поток от информация и подреждането му на екрана с цел подобряване, а от Facebook потвърдиха за тези тестове, проведени при отделни потребители.

Ето че новият променен дизайн и пренареждане на Facebook Timeline в една колона е вече факт. От компанията са започнали да пускат промените първоначално при потребителите в Нова Зеландия, като поетапно в рамките на няколко седмици те ще бъдат активни за всички.

Новото, което са забелязали тези потребители на Facebook в Нова Зеландия, се нарича “Collection Manager” и позволява да се подреждат новите/стари и изпитани “Tabs”, които заместват “квадратчетата”. Facebook “Coollection Manager” позволява на потребителите да подреждат “квадратчетата” в дясната колона (Likes, Photos, Maps и др.) и тяхната видимост е като “Tabs”. При предишните експерименти тези “квадратчета” можеха единствено да се скрият и премахнат напълно.

Как изглежда новият Collection Manager може да се види на страниците на Mashable, където Robert Scoble е предоставил своя снимка на новия Facebook Collection Manager, качена във Flickr. 

Също така от Facebook изпратиха покани за предстоящо събитие, мистериозна Facebook пресконференция на 15 януари в Менло Парк, Калифорния. Дали това не е свързано и с обявяването на новия Timeline? Остава да видим и веднага ще ви информираме.

Снимка: Facebook

Facebook са изпратили покани до представители на пресата за предстояща мистериозна пресконференция, която ще се състои на 15 януари 2013 г. в Менло Парк, Калифорния. Поканата е много мистериозна особено с посланието:

Елате и вижте какво изграждаме.

Това е първото публично събитие на компанията за 2013 година и интересът към него е огромен. Какво точно ще ни кажат от Facebook на 15 януари? Какво точно творят? Дали ще обявят новия редизайн на Facebook Timeline, дали ще е свързано с нови функционалности или рекламни възможности? Дали имат намерението да обявят своя нов мобилен телефон, за който се говори от известно време?

Ще разберем скоро. 15-и не е далеч, вторник другата седмица, и ще ви информираме първи, както досега!

Снимка: Facebook

Рубриката „Социална сряда“ е гордо спонсорирана от фирма Social Me, предлагаща практични и работещи решения за фирмите, които искат да популяризират дейността си онлайн, да привлекат бързо голям брой потребители към страниците си и да спечелят вниманието на по-голяма част от аудиторията чрез една от най-големите социални мрежи в света – Facebook.

Социалната мрежа Facebook ще предостави възможност на своите потребители, които са админи на фен страници, да промотират по нов начин своите постове. До този момент платформата позволяваше на администраторите на фен страници да промотират постове, които вече са генерирани. Най-често Facebook предлагаше на потребителя да промотира последния такъв.

От днес обаче социалната мрежа предоставя възможност на всеки един админ на Facebook фен страница чрез ad tool-а да генерира напълно нов статус. По този начин администраторът няма нужда да разчита на стари постове, които вече са публикувани. От друга страна предимството е наистина голямо, тъй като администраторът, който се занимава с рекламните формати на фен страницата, няма нужда да се съобразява с този, който отговаря за статусите.

До този момент имаше инструменти, създадени от трети страни, които позволяваха подобна възможност, но не и Facebook директно. Промяна в одобрителния процес на промотираните статуси няма да има, а процедурата ще си остане напълно същата, както е била досега. Ние сме на мнение, че подобни промени могат да спестят много време, но и голяма доза напрежение в екипите, поддържащи Facebook фен страници.

Снимка: Facebook

Тазгодишното Consumer Electronics Show определено поставя началото на едни изключително интересни технологични 12 месеца. Последната новина идва от два автомобилни производителя – Ford и GM. Те обявиха нещо, за което повечето дори не сме си мечтали – че в техните превозни средства ще можем да инсталираме и ползваме специални приложения.

Точно както на смартфоните и таблетите си, но от удобната седалка зад волана. Идеята на двете компании е да вкарат богатия на възможности свят на мобилните приложения и в автомобилите, така че да се ползваме от него и докато сме в движение. На практика ще можем не само да управляваме любимите си приложения на своя iPhone или Android-ски телефон с гласови команди например, но и да инсталираме в автомобилите си приложения, които ще направят карането по-сигурно и спокойно, икономично и развлекателно. Както разказват Forbes, автомобилите на GM например казват на шофьора и пътниците какво е времето навън на база местоположението на колата. Ford пък имат приложения, които ще ви четат последния брой на любимия вестник, докато чакате в задръстването или летите по магистралата към следващата важна среща.

И най-хубавото е, че Ford и GM искат да създадат екосистема, подобна на тази на Apple и Google – да е толкова приятна и полезна, че да не можеш да се откажеш лесно от нея. Независими разработчици могат да пишат собствени приложения, които ние да инсталираме впоследствие. Един от примерите е Glympse, чрез което всеки собственик на Ford с SYNC AppLink системата ще може да каже на приятели къде точно се намира, без да си докосва телефона си, на който е инсталирано приложението Glympse. Дойде времето и на смартавтомобилите.

Вижте повече за програмите за разработчици на Ford и GM.

Снимка: Ford

На Н.

Разказът е прост. Без претенция за каквото и да е литературно величие. Всеки, който го чете, може да има различен извод за себе си. Всъщност това би трябвало да е лично. Текстът може да се отнася за света ни, за нас самите, за принципите ни, за надеждата…или за нищо. Понякога има нужда от подобни думи, дори в сивия свят на политиката.

Вече няколко дни Жорж пътува сред пустинните скали и пясъци, заедно със своите водачи Ахмад и Рами. Дни….и все още той не намираше онова, което търсеше, това за което беше тръгнал на този изморителен път.

Един ден, както си седеше в кантората в Париж разбра,че трябва да открие нещо, което да дава смисъл на живота му. Страдаше от онази болест, характерна за неговото поколение – апатията от това да си жив. Апатия от самата апатия. Смяташе да потърси онова чувство, което мнозина описват като разтърсващо, а други като химична реакция. Или просто чувство – просто желаеше да усети. Да, за много хора това не беше смисъл на живота. Но не и за Жорж.

В известен смисъл той се нуждаеше от обич, за да бъде свободен. Да се почувства себе си значеше, че трябваше да обича. Да обича солети, шоколад, работата си…жена. Каквото и да е, но да обича. А в неговият свят, в който работеше и, в който бе принуден да продължава съществуването си – това му липсваше. Вече беше свикнал да бъде сам. Докато не се появи отново това смутно усещане, че все пак е сам, че нещо му липсва и е време да запълни тази празнина. Нямаше какво да търси в своя свят. Всичко му беше познато до болка. Преди дни започна да се рови из атласите, из предложенията за екзотични екскурзии и различни брошури. Може би можеше да открие нещо.

В един момент просто взе решение – да замине за пустинята.

Човек свързва обикновено пустинята с пясъци, лишени от живот, с нещо безжизнено и…пусто. Но от малък, когато баща му редовно пътуваше за Мароко и Алжир, по време на своята служба, Жорж беше чувал прекрасни легенди за нощите, прекарани сред дюните на тази необятна пустош. Най-много впечатление му направи легендата за пустинната роза, която разказваха местните хора. Това беше цветето, което се явяваше на всеки нуждаещ се пътник. Покажеше ли се, означаваше, че има вода и спасение. Малко хора бяха го виждали – изникващо насред пясъците, от сухата повърхност, сякаш от нищото… Тази легенда беше достатъчна за Жорж , за да тръгне на път, да види ако може това цвете и да знае, че има надежда за него в този сив свят.

И ето, че току беше взел решил и джипът вече цепеше спокойно пясъка под себе си и изкачваше поредната дюна. Вече започваше да се смрачава и очевидно трябваше да си устроят бивак, за да прекарат нощта.

- Рами, извади палатките, аз и Ахмад ще ги опънем – каза Жорж и слезе от джипа.

Намираха се точно под върха на една невисока дюна. Докато Рами вадеше от багажника палатките, Жорж тръгна към върха на дюната. Оттам се виждаше далеч напред… Сенките се удължаваха, а оранжевите очертания на слънцето озаряваха невероятното небе над пустинята. Заслужаваше си да дойде човек тук, само за да види подобен залез. Жорж легна на пясъка и потъна в мисли, сякаш наистина пустинята го караше да се вглъби. Върна се назад във времето – колко неща бе извършил, и колко още не беше започнал…Мислите идваха една по една, канени и неканени. Докато светът не потъна в тъмнина.

Около него всичко беше придобило сив цвят. Той стана бавно и се огледа. Нямаше ги джипа, Рами и Ахмад… Всъщност нямаше нищо. Просто една сивота без слънце или луна. Сякаш Жорж се беше озовал в Нищото, макар да не вярваше в такива приказки. Но това, което ставаше сега, упорито го убеждаваше в противното.

- Ахмаад! Рамиии! – викаше, но очевидно нямаше никой. „Сигурно са ме оставили насред пустинята!” Замисли се точно къде са го оставили, защото цялата тази сивота не му приличаше дори на пустиня. Просто една сива, безформена маса, сливаща се с още по-сивото небе.

Жорж тръгна напред, трябваше да види все пак какво го очакваше, искаше да разбере какво е станало. Продължаваше. Усети как ботушите му се напълниха с пясък. “Е, значи все пак съм насред пустинята.” Тази мисъл го успокои малко, колкото бе възможно.

- Здравей, Жорж.

Той се обърна и не видя нищо…Но можеше да се закълне, че някой го викаше по име! Жорж се обърна рязко. Нищо. Ала беше сигурен, че…

- Бъди спокоен. Нищо не е станало с теб, просто си попаднал в мястото, където светът и мислите на хората се събират на едно.

“Какво става, по дяволите!?”

- Как така…Кой или какво си ти!? – реши да попита Жорж – искам да ми кажеш и да се върне всичко както беше преди! Навярно сънувам и скоро ще се събудя…

- Не, попаднал си тук, и сега ще видиш защо.

Гласът продължаваше да говори, идвайки от пространството, което нямаше нито начало, нито край.

- Твоята душа е придобила това, което много хора вече имат – сивота.

В този момент насред пустошта започнаха да изникват сгради, различни къщи – всичките в отенъци на сивото.

– Ето виж. Това е твоята кантора, нали? – прозвуча гласът, сякаш за да покаже нещо на Жорж, който гледаше с невярващ поглед в появилата се картина на неговия град. Това беше наистина неговата кантора. Но…ужасно сива.

- Това не е тя! Истинската е с жълти стени и сини прозорци….

- Напротив истинска е, както и ти, който седиш и пишеш в кабинета си.

Жорж погледна. Той, или онова, което трябваше да е той, и наистина беше вътре, където пишеш на компютъра си необезпокояван. Явно и в този неестествен свят беше останал до късно в службата.

-Светът става сив, Жорж…Хората губят способността си да обичат. А това чувство крепеше човек в трудни моменти. Защото независимо от това към кой е отправена Любовта, това е нещото,  което е сътворено заедно с човека, самият човек е сътворен от Любов. А виждаш….все по-малко хората обичат, страхувайки се това да не ги засегне, да не наруши безценната им свобода….

Гласът изчезна. Както се беше появил, така изведнъж си отиде. Жорж се огледа около себе си няколко пъти, но наистина нямаше никой….Всичко това му се струваше голяма лудост, макар думите на Гласа да бяха самата истина и именно това да го човъркаше истински. Не можеше да си обясни какво става. Той продължи напред и се сепна. Пред него имаше роза….с червени листенца и невероятно зелено стебло. Жорж разтърка очи невярващо, но цветето все пак стоеше там….сякаш израснало за него.

-Истинско съм…

-Не си – упорстваше Жорж.

-Напротив аз съм истинско, както и самият ти.

-Но аз съм насред пустинята. Тук няма вода….

-Вода има там, където човек пожелае. Ти ме повика, имаше нужда от мен…Ето, аз съм тук.

-Но….ти не съществуваш. Ти си една легенда, която хората разказват за теб!

Жорж не вярваше…не вярваше, че това се случва.

-Е…вярвай, Жорж…Дори когато е безсмислено!

Цветето изчезна… Жорж седеше безмълвен и не знаеше какво да каже. Изведнъж сивотата изчезна.

-Ехо, Жорж… стани. Трябва да опънем палатките.

Това беше гласът на слабичкия Ахмад, който се изкачваше по върха на дюната към своя френски приятел.  Жорж отвори очи и слънцето го заслепи с последните си лъчи. Значи всичко е било сън….Всичко, което беше чул и видял…несъществуваше. Знаеше си, че това беше мираж, че сънува. Стана уверено, убедил се, че е просто сънувал, изморен от пътя, отърси главата си от пясъка и се усмихна на Ахмад.

- Е, заспал съм… Явно съм се уморил повече от пътя.

- Явно наистина си бил заспал – усмихна се Ахмад и погледна към ръката на Жорж – Но какво държиш в ръката си?

Жорж не схвана първоначално за какво го пита алжирецът, но после усети, че държи наистина нещо. Меко и топло, нежно. В лявата си длан. Повдигна вежди учудено и отвори ръката си…

Двамата гледаха невярващо и заедно, сякаш подканени от една и съща сила на удивление, прошепнаха на себе си:

-Розови листенца….