Не-ревюто за „Краткият чуден живот на Оскар Уао”

„В чест на моята вдъхновителка Милена Ташева”

Миналата нощ си легнах с обичайната компания до мен – книга. Книга, която доста хора успяха да прочетат, заобичат и похвалят преди мен. Когато си слушал толкова много за дадена творба, имаш чувството – напълно погрешно, но все пак натрапчиво – че вече я познаваш и една част от изненадите ѝ са ти отказани. Затова разлистваш страниците не толкова със страст, колкото със спокойствие – спокойствието на препрочитането. Скоро ти се доспива, изгасяш лампата и се унасяш в сън. Ще дочетеш книгата утре. Или вдругиден.

И оставаш спокоен в съня си, докато не дойде моментът, в който ръбовете на страниците се заострят и порежат пръстите ти, очите ти внезапно пламнат и, общо взето, книгата решава да те шибне през лицето заради твоята самонадеяност.

Джуно Диас се изправя пред теб, удря по стената и отсича:

– Край, вече не си читател! Светни лампите, седни, замълчи и слушай, защото ще ти разкажа нещо. И ще го направя без изобщо да те щадя, без изобщо да си меря приказките и да се правя на голям интелектуалец, който е яхнал цунамито на евфемизмите, засуканите епитети и изнежените приказки. 

Сега сме само ти и аз. Не се преструвай, че знаеш много за историята на Доминиканската република, въобще не кимай разбиращо с глава, щом спомена Трухильо, най-противния диктатор на века, изобщо не си и помисляй, че си изпитвала самотата и недодялаността на Оскар Уао, нито пък се прави, че се възхищаваш на виртуозността, с която лавира в света на фентъзито и научната фантастика. Мразиш бележките под линия? Моля те, не ме разсмивай… Такива бележки под линия не си виждала и едва ли скоро пак ще видиш. И? Какво още чакаш, по дяволите? 

И ти стреснато подскачаш и бързаш да изпълниш инструкциите. Светваш лампите, сядаш, извръщаш поглед от часовника, който ще остане пренебрегнат цялата нощ, и се оставяш да бъдеш безпомощен слушател. Защото „Краткият чуден живот на Оскар Уао” няма нужда от още един участник, с когото да сподели своето проклятие, своето фукỳ. Има си цяла доминиканска фамилия, върху която да излее гнева си.

По принцип не си почитател на целенасоченото затрупване с цинизми в книгите, но тук не би ги заменил за нищо на света. От време на време се унасяш, но ето, че някой израз те цапва по главата и пак се взираш с широко отворени очи в страниците. От време на време питаш какво означава това или онова и вече бележките под линия не ти се струват досадно допълнение, а напротив – още една история в историята, без която няма как да се ориентираш и да стигнеш до края.

Слушаш много внимателно, от време на време се разсмиваш, въпреки че причината за смеха е горчива. Поглеждат те строго и ти повдигаш безпомощно рамене – как да не се присмееш на всичките гадости, които се случват? Какво друго да направиш, да плачеш ли? Някой друг ще поплаче вместо теб, ти ще бъдеш онзи гадняр, който ще се усмихва, когато някой бъде измъчван, подиграван, смазван от бой или спохождан от фукỳ. Любимецът ти, разбира се, е Оскар, макар неговата част от историята да не заема и половината книга.

Любимец ти е не защото го съжаляваш, а защото по силата на някаква изключително странна логика го намираш за силен. Той е дебел, загубеняк във всеки смисъл на думата, тъжен, инертен, подиграван, нещастно влюбен, завинаги девствен, обречен и заобиколен от темпераментни борбени образи, но на теб не ти е мъчно за него. Виждаш, че той е зареждан от някакъв различен източник, говори различно, мисли различно, чувства различно и затова е толкова недодялан. Но самият факт, че не е като всички останали герои в книгата, го прави силен в твоите очи. Странно ли е?

Историята свършва. Краят ѝ никак не те изненадва, но Джуно Диас не е очаквал да те разбие със своя финал, а с всяка една стъпка, която неумолимо те води към него. Посрещате утрото в намален състав, а оцелелите са недоспали и се взират в корицата с червеното лице и синята маска – твоят избор от общо осем варианта. Гледаш и си мислиш: „Ето ти още един начин да прочетеш книга.”

Или по точно – ето още един начин една книга да се блъсне в теб, да разкъса кожата ти и да се настани отдолу за една нощ, след което да изхвърчи навън, изоставяйки те в очакване тъканите да зараснат.

Джуно Диас, ела пак. Искам отново да те слушам. Доведи и Оскар. Знам, че няма да го направиш, но все пак. Чакам те. 

Вижте и ревюто на Милена Ташева за книгата. Видео от представянето на романа на 17 януари можете да изгледате тук, а още за историята на осемте корици на българското издание - тук.

Прочети цялата новина

Свързани новини: