През Африка с джип (5 – последна част): Южна Африка

Днес завършваме прехода с джип през Африка. Видяхме приключенията на египетската митница в Александрия, прекосихме Египет, минахме през мюсюлмански Судан и православна Етиопия, прекосимКения и Танзания на път за Замбия и водопадите Виктория, минахме през Намибия, а днес ще стигнем последната страна в тази обиколка – Южна Африка Приятно четене:

През Африка с джип

част пета

Южна Африка

    Дни 42 - 44 (29- 31 декември)

Тази сутрин навих часовника за пръв път след 8. Което си беше безсмислено, защото изкуках в 6. Нямаше какво да правя дълго в посредствената стая, затова и бързо се изнесох. По тайни канали, включващи tripadvisor.com се носеше мълвата, че Сурета прави най-доброто каре агнешко на света и вероятно някъде в челната десетка на агнешките изобщо. Каро е полупустиння област, която заема значителна част от ЮА и в която липсата на вода е приютила дребни полусухи храсти и жилави треви. Въпросните цъфтящи в малки ситни жълти цветове треви са едно от малкото ядливи за една овца неща в Каро. И тъй като цветовете са много ароматни, агнешкото от Кару е с неповторим аромат. Дотук с маркетинга на местните месни стоки. Сурета не беше много сигурно, че има човек на планетата, готов да се лиши от подозрителната закуска на потвърдено гадничкия ми хотел, но в 9.30 бях готов за кулинарно приключение. С две думи – агнешкото е великолепно, рецептата е на сигурно място под ключ и ще се пробва с българско агнешко. Бавното готвене – 9 часа беше направило соса и агнешкото неповторими. Градчето изпратих само с добри спомени и доволни вкусови рецептори и се впуснах на юг, където

столицата на щраусите Oudtshoorn,

надявам се, ме очакваше.

По съвет на приятели минах по странични пътища, които водеха към Prince Albert, а после минаваха през

парка Groot Swartberg

  Селцето бе приказно място с подредените красиви къщи, великолепни градини и тихо безвремие. Старите къщи изглеждаха току що построени и само годините от 18-19 век подксазваха, че няма да видите файтон на следващия завой. Може би Толкон е черпил вдъхновение от такива места. Малко след него е входа за Groot Swartberg – черен път, виещ се по щрелото на реката и куполите на планината. Понякога пътчето се стеснява, провира през клисурата, издига стотици метра нагоре и се чудиш как ще се разминете с идващия насреща. Честите спирания се неумолими, за да чуеш птичките, помиришеш тревичките и насладиш на взимащата дъха и ума гледка. Предизвикателния път, праха, вибрациите и стръмните урви са по- скоро част от удоволствието, отколкото от негативите. С изкачването она последната част от парка, се ширват зелените поля на долината. Тук някъде трябва да е и Little Karoo.

На пътя за града се е сгушила

най-голямата пещера в Южна Африка – Канго

Дълга над 4 км, само малка част от нея е достъпна за туристи. Посетителския център предлага изобилна информация, но най-вече място за вечен покой на парите ти – храна, напитки, сувенири, кино са на разположение на разглезените туристи. Пътникопотока е огромен предвид предновогодишните почивни дни. Влиза се само в група с гид, който разказва за милионите стари сталактити или показва образът на дявола, застинал във варовикови утайки. Отлично осветена и подредена, пещерата е задължителна спирка за всеки. Особено, когато навън е 35 градуса на сянка. Жегата не пречеше на представители на местна етническа група Цветнокожи да похапват ориз от багажника на колите си. Тази етническа група е една от най- богатите генно в света. Предците й са хора от Индия, Индонезия, Мадагаскар, племена от западна и южна Африка. Отличават се с прави тъмни коли и тъмен цвят на кожата. Тази етническа груп,а както стана ясно по- натам по съвет на Митко, се готвеше за парад на 2 януари в Кайп Таун. След пещерата си резервирах стая в прилична къща за гости и се понесох към Oudtshoorn Бързо се разбра защо тук е столицата на щраусите – десетки ферми, отглеждащи хиляди птици, правеха пътя към града забавен и малко луд. Вместо крави и овце, ята не, стада птици се криеха на сянка, втурваха се към спрелия Дефендър или лениво ядяха. Градът е емблематичен с магазините за щраусови пера, изрисувани яйца и кожени изделия. Сигурно никъде не се споменава, че когато има най- много туристи, всичко е затворено. Къщата за гости беше стара солидна постройка с дух, където единственото по- младо от 50 години нещо бяха чаршафите и климатика. Духът на къщата се допълваше от две жизнерадостни породисти кучета – майка и син, който търсеха внимание и игра.

  30 декември След Oudtshoorn беше време за Индийския океан. От тук започва и световноизвестния garden route. Райско кътче от ЮА, където зеленината, десетките лагуни и океанът са създали мечтата на мнозина. С напускането на малкото кару, климата и ландшафта рязко се измени. Планинският път беше потънал в мъгла, а температурите паднаха с 10 градуса. Но беше зелено, пълно с малки селца и тежък трафик. Не следвах естествения маршрут към Найсна (Knysna), защото първо щях да се цъкля на голямата бяла акула . Затова се отправих към свърталището й, известно като

Mossel bay

Градчето е първото място, на което стъпват европейци в ЮА. За 11.00 часа имах насрочена среща с няколко акули, радващи се на топлите води на залива, стаили спомена на безкрайните вечери тюлени до преди 2 месеца. Най- голямата беше 4,5 метра – великолепни животни, ултимативни хищници, достигнали края на еволюцията си преди 40 милиона години. Докато не сме се появили ние и сме намалили рязко броя им. Когато си на 50 см от голяма бяла акула, осъзнаваш реалната картина - и тя е толкова далеч от филмите по Дискавъри. Сблъскваш се с властелина на океаните, който обаче не иска да има нищо общо с хората. Домакините на лодката умело привличаха акулите с глави на риба тон без да им дават да ги докопат. Докато една акула, вместо да приближи стръвта странично, не изкочи от дълбините, глътнала трите едри глави и част от въжето. Никой не разбра и видя нищо – дори опитният екипаж на катамарана. За вечерта имах резервация в

Найсна,

която не бях направил. Оригиналната ми потвърдена такава беше отказана и собственикът намерил друга къща, която да ме приюти – Boddls Club Houce. Кацнала на върха на хълма срещу градчето и гледаща към лагуната на Найсна и Индийско-океанското крайбрежие, къщата поразяваше най-вече със собственика си. Облечен екстравагантно в дълга местна риза, Майкъл от Германия ме посрещна и настани леко хладно, за да стигнем до неговата странна и поучителна история. Работил дълги години на мениджърска позиция, т.е. за добри плати, липса на лично време и много много стрес, риска от сърдечен удар растял, а животът бил предопределен – рухнало тяло и осигурени старини. Майкъл посетил преди година Найсна и сърцето му останало завинаги тук. Наел недовършената къща на богат англичанин и се споразумели до 12 месеца Майкъл да я изкупи ако нещата с къщата за гости потръгнат. Къщата работеше от 2 седмици и беше страхотно съчетание на архитектура и атмосфера. От терасата и можеш да наблюдаваш изгрева и залеза, всеки ден, Майкъл инвестираше парите и душата си в този африкански рай, без напрежение, без „трябва“, без оковите на ежедневието. Майкъл се беше освободил и сега се наслаждаваше на новия си живот, допускайки, че след години вятърът на дните може да го отнесе другаде. Беше смел, защото му стиска да смени рязко курса на собствения си живот на 53 и беше късметлия, че е намерил нов смисъл и призвание. Помагаше му южноафриканец също с бизнес кариера и костюм в миналото. Тази вечер имахме дълги разговори на чаша вино с тях, с някои от гостите, всеки сам със себе си. На юг вълните на Индийския океан се блъскаха в малко заливче, а на север лагуната лажерно почиваше, обградена от светлините на Найсна.

31 декември

Не можеш да не обичаш Южна Африка през декември.

Когато пръжките и сърмите са основна храна в България, тук ще намериш череши, диня, манго и какъвто друг плод си пожелаеш. Закуската беше здравословна и бърза. Прехвърлих 2 туби дизел в резервоара, тъй като края на одисеята беше близо, а на контейнера не позволявха пълни туби. Сбогувах се с Майкъл и тръгнах към Найсна – за разходка и теглене на кеш. Беш приятно градче, но ако си в него и пропуснеш мащаба на лагуната и океана, силно положителните референции ще ти убягнат. В края на найсна има пазар на местни майстори, които се бяха съсредоточили в масовки за туристите и странно високи цени, но готови на преговори. Днес беше първият ден от остатъка на моя живот и последния от отиващата си година. От една страна – ден като ден. Защо да чакаш точно този, за да започнеш с плановете, равносметката, пожеланията към близките и приятелите. От друга да си сам е леко тъжно. Но аз не бях сам – приятелите и семейството, както и може би много други бяха мислено с мен. В една малка част маршрута става магистрала, но по- голямата част е добре уреден двулентов или четирилентов път. Официалната крайна точка на експедицията беше Иглен нос, където щях да сменя 2012 за 2013, но преди това село Малгас предлагаше единствения в ЮА ръчен ферибот. Пътят беше черен, но си заслужаваше друсането с живописния район, фермите и щъркелите, търсещи жаби в окосените поля пшеница.   Къщата за гости на

Иглен нос

беше собственост на известен германски художник – Руди Нойланд и артистичното беше навсякъде – на повечето места на място. Без време за душ, гостите бидоха поканени, както се полага на арт хотел, да участват в новогодишен арт проект. Всеки да изрисува за 10 секунди нещо на бялото платно. Малката група застаряващи шведи и двойката германци, в компанията на младежи швейцарски стажанти и под мъдрото ръководство на Руди и неговата съпруга, създадохме шедьовър... или почти. По- важен от резултата беше процесът на сътворение. Вечерята беше планирана за 20.00, така че имах малко време да забия победоносно меча на ръба на Африка.

Иглен нос е бил ветровито самотно място до преди 15-ина години,

както сподели местен. Оттогава стотици са построили ваканционни къщи или хотелчета и днес всичко е подредено и цивилизовано. Мястото, където се срещат два могъщи океана не може да бъде спокойно и непрестанния грохот на вълните създава онова чувство на смирение пред силите на природата. Или поне у повечето от нас, за които носът не е купчина камъни, фон за снимки за спомен.

И така малко преди края на 2012 година, Иглен нос бе достигнат и дори подминат. Това заслужаваше отпразнуване. А великолепната вечеря, сготвена от самия Руди с изумителния стек от антилопа заслужаваше всичките чаши вино. Добра компания се оказа известен мотоциклетен немски журналист с жена си, така че в шеги и закачки

изпратихме старата и сурвакахме Новата Година

под звуците на индийско-атлантическите вълни.     Дни 45 - 47 (1- 3 януари)

    Сутринта беше млада, но пак трябваше да се види Иглен нос. И защото пожеланията на стотици души следваха да отплават в бутилка, в търсене на тропически остров или поне сбъдването им. Нов ден, нови възможности и къде по-добро място да ги потърсиш, ако не във

винената светия светих на Южна Африка – Стеленбош

Там освен Пенелопе – домакинята на къщата за гости, изглежда нищо не работеше. Препоръчаната винарна Jordan обаче предложи страхотни гледки, живописни поля с лози и чаша студено Шардоне в компанията на безчет диви патици и гъски, празнуващи в изкуственото езерце. Както винаги, имаше и НО. Компания от шумни американци, говорещи един през друг смущаваше идилията на патици, гъски и гости на шатото . Стеленбош има дух със старите къщи и местния университет, но духа също почиваше след новогодишната нощ и бяха останали досадни просяци и шепа жадни за вино и любов туристи. Работеха само магазинче за сувенири и такова за бижута. Туристите се мотаеха безцелно – Стеленбош беше пуснал кепенците за всички и почиваше от новогодишните софри.

  Бях решил, че ми е съдено да ям български сухи нудъли , но решението ми срещна решителния отпор на Пени, която майчински ме покани на семейното барбекю. Бях член на семейството и споделях страхотните агнешки котлети и воднисти местни домати в компанията на кучето Люси и котарака Леополд (всъщност името му е друго, но така и не го запомних. Съседското семейство също се присъедини и вечерта се радваше на спокойствие и мир, които царяха на тази тиха уличка. Част от разговора премина в разсъждения за ситуацията в ЮА и ненаказаните убийства на бели фермери, част – в разкази за нашата смела одисея. След напрегнатите дни и още по- напрегнати нощи, беше време за отпускане и почивка, а разговорите с дружелюбни местни хора са изключително приятни. Съпругът на Пени си изкарваше прехраната като ловеше живи диви животни, а двамата им вече големи сина бяха на парти някъде по крайбрежието.

 

  2 януари Сутринта беше лежерна като вечерта и Пени показва десетките си рози и малка градина с зеленчуци . След като бе разкрито тайнството на българските домати, си обещахме пратка семена и обратна връзка дали виреят така добре в Стеленбош, както лозята . Агенцията за транспорта на Дефендъра откликна на позвъняванията и се уговорихме за среща на другия ден. Но сутринта не беше само това. Беше 2 януари и

повечето в шатото работеха,

затова се отправих към едно от интересните такива – Waterford, предлагащо стандартни дегустации, както и такива на домашно приготвен шоколад с местни видове ферментирал гроздов сок. Дори и Тоскана рядко може да предложи такава уникална комбинация от хълмове с лозя , рози, боровинки и плодни дръвчета, диви птици в езерцата, перфектно подредени алеи към главната сграда. Мястото за дегустации по- скоро беше част от изживяването и създаваше онази магия към виното, която всъщност после го продаваше. Винаги е интересно да слушаш описание на даден аромат или питие – после вдишваш и/или поемаш глътка и оставяш собствените ти сетива да преценят има ли дъх на пресни аспержи или е обикновен киселяк . Обслужването е перфектно, а вниманието към детайла изумява. Трите вида шоколад наистина пасваха идеално на трите различни вида вина. Не бих си позволил да ги описвам, но работеха и се допълваха взаимно. Хмм , сира с тъмен шоколад и парченца морска сол...

  Сутринта се изниза и имаше опасност с нея да си замине и годишния карнавал – шествие в Кейптаун на трупи Цветни (в предишните разкази описах каква е тази етническа група). Групите репетират цяла година за този най- важен ден и дефилират по улиците на града, танцувайки и свирейки, облечени в ярки цветове. Някой от тях са са украсили лицата си с блестящи разноцветни бой, а половината град или поне всички туристи са накацали по уличните ограждения , любувайки се на гледката. На този ден Кейптаун е непроходим и трафика е главно от грабнали фотоапаратите зрители. Събитието е толкова важно за част от Калърите , че тези, които не участват, са разположили шатри, столове и термочанти на тротоарите, следящи от водача на първата група, до последния изостанал на последната как протича парада. Почти всичко е затворено на тази втора Нова година, затова

Кейптаун е карнавал

  Атмосферата е приповдигната, а търговията с напитки и сандвичи е в пика си. Надвечер стигнах до къщата за гости, разположена в един от кварталите на града и след 3 неуспешни опита да вечерям навън, се прибрах в стаята и се възползвах от запасите български сухи нудъли . Имаше подходящ полет на 8.01, но преди да се видех с агенцията, не можех да предприема нищо.

  3 януари Офисът на митническия агент се оказа на 3 преки от къщата за гости. Дефендърът се понесе като дълго затворено в къщи куче и скоро чуках на дверите агентски. След Александрия всеки би развил остра алергия, примесена с лека подозрителност към всяка митническа агенция и всичките й служители – тази агенция не беше отговорила на нито един мейл и вървеше уверено към групата на Ахмедовата фирма. Офиса беше тих и скромен, а тримата служители не изглеждаха претрупани със следновогодишни задължения. Уточнихме, че още нищо не можем да уточним и се заклеха тържествено, че ще пишат, обаждат и вдигат телефона знапред . Не исках да изпускам цялата зима и кишави улици на София, все пак, борейки се седмици с местната бюрокрация. След час време се обадиха да заявят тържествено, че имам час в митницата и утре в 11.30 трябва да се явя за инспекция на Дефендъра . Това промени промени плановете за изкачване на Table mountain в Кейптаун, но митническите служители се ползват винаги с предимство. Самолетни билети респективно за началото на другата седмица или нямаше или струваха колкото един Боинг . Само да можеш да го пилотираш.

  Следобедът бе отдаден на писане на имейли на брега на Атлантика и наслаждаване на лятното слънце. В района на Sunset Beach плажуващи на практика няма – пясъкът е примесен с камъни, но постоянните ветрове, хладка вода и интензивни вълни правят мястото перфектно за разходки и сафари . Гледката също е страхотна – целият същински град се е сгушил под Тable mountain, висока и визуално равна като маса скален масив. Залезът си проправи път сред вълните и акостиралите кораби и озарява в червено планината и града, докато парапланери пърхат във въздуха. Не са много градовете с подобни природни дадености. Дни 48 - 50 (4- 6 януари)

Южна Африка е комбинация от Европа, Северна Америка и Африка

Пътищата са безупречни – перфектна маркировка, знаци като за малки деца, еднопосочни пътища, където е необходимо – мини бабуни. Никой не спира там, където не е позволено. А тротоарите са само за пешеходци. Иначе се случва цветнокожи да пресекат на червено. Движението е интензивно, но никой не си мери автомобила, да се престроява неправилно или тарикатее. Свръхлуксозните автомобили не са толкова голяма рядкост.

Миксът от три континента се усеща и при храната

Грилът и барбекюто са основна част от местната кухня, което е логично. Когато обикаляш буша, едва ли можеш да правиш засукани манджи. Освен това телешкото и агнешкото са великолепни за скара – нещо на практика непознато в България. Може би през зимата, когато вали постоянно и температурите падат до коло 15-ина градуса, се набляга на пап – каша от царевично брашно ала качамак, която се комбинира с доматен сос. За закуска пък върви с мляко, масло и захар. Аз бих препоръчал само доматения сос. Гурме ресторантите са неминуема част от кулинарния ландшафт и няма как да е иначе, предвид винарските райони като Стеленбош, Робъртсън, дори Констанция в самия Кейптаун. Добрата храна върви с доброто вино и любители и на двете не липсват.

В 11.30 бях в агенцията за митническа проверка,

сверяване на шасито и кандидатстване за подпечатване на карнета. Агентките бяха любезни и с готовност отговаряха на всички зададени въпроси, убивайки време до пристигане на митничаря. Самата проверка беше формална и бърза. След като се запозна с колата, чиновникът се запозна с цялата експедиция, диви се как сме преминали през цяла Африка и прикани агенцията след като плати таксата да заповяда за подпечатване и прошноруване в понеделник. След като падна бремето на голямата неизвестна за колата, резервацията за прибиране на 8.01 през Истанбул биде скорострелно сторена. По процедура, ако всичко беше наред, в понеделник щяха да върнат карнета, вторник да оставя колата в техен склад и следобеда да сложа началото на финала. Изместих цялото имущество във Верона – симпатична къща за гости в центъра на града и следобеда беше посветен на планината Тейбъл. Според статистиката, високата почти километър планина е 6 пъти по- стара от Хималаите. Избрана за едно от 7-те природни чудеса на света, тейбъл има сериозен принос Кейптаун да е толкова различен – океана, винените хълмове и високата планина правят мястото различно, разнообразно и уникално.

 

Природен резерват Тейбъл моунтин

е добре подредена атракция за туристите и място за разходка на местните. Лифтът те отвежда на върха, а за ентусиастите има 90-минутен преход пеша. Цари безупречен ред и подреденост за чакащите на опашка, касата и качването. Магазините за сувенири на долната станция и горе са непреодолими за всеки. Винаги е впечатляващо да видиш града от 1000 метра височина. Интензивна разходка из планината разкрива гледки на тихи заливчета и обширни селища на запад и юг. Времето и тук се променя много бързо и слънцето за минути се сменя от студена мъгла и свиреп вятър. 2 дни по- късно турист бе намерил смъртта си на Тейбъл, одхлъзвайки се при изкачването.

Вечерта бе посветена на телешкото

Близко до къщата ресторантче, посещавано основно от местни, бе забележително със собственика си. Джими готви по 6 дена в седмицата пред очите на клиентите. Другият персонал са 2-ма сервитьори и жена, отговорна за салатите и десертите. От 20 години Двими работи по 11 месеца, а 12-я затваря и обикаля Европа и Щатите. Телешкото филе съперничеше на мнозина гурме ресторанти в Европа, без техните претенции и цени. Изключително крехко и сочно, дебело и вкусно, нашарено от карета от грила. Докато вечерях, не видях Джими дори за секунда да се задържи на едно място или да почине – ясно бе, че това е неговият ресторант и той е двигателят на превъзходната храна.

5 януари Личното присъствие и отношение в къщите за гости е винаги за предпочитане пред безличието на големите хотели. Закуската беше превъзходна, в сянката на градината, а домакините – Лея и Шен – любезни и открити хора. Днес бе събота, а събота е пазарен ден на много места. Затова и

the Old Biscuit Mill беше първа спирка в опознаване на Кейптаун

Вместо тип Женския пазар, каквито, трябва да призная, бяха очакванията ми, попаднах в жизнено, модерно и креативно място. Старата мелница и района бяха превърнати в десетки работилници и магазини, в които творци продаваха създаденото от самите тях. Ръчно изработени дрехи, обувки, чанти, бижута правеха компания на антиквариати и дърводелски ателиета. Значителна част от преживяването бяха стотината предложения за гурме и еко храна – прясно изцедени сокове, производители на гъби, телешко, дивеч, сирена, сладкиши, вина, зеленчуци, сладолед. От пиле мляко не се забелязваше, но кокосово се предлагаше. Стотици посетители – местни и туристи изпълваха пространствата, чатеха на стриди с шампанско или избираха от оригиналните и уникални стоки, предложени за продан. Абсолютно забележително с енергията си, творците и посетителите място, където всички се срещаха и си тръгваха доволни. Трудно е тръгването от подобно място.

    Местното укрепление с претенции на замък е служило вярно на холандци и англичани още от построяването си в края на XVIII век. В рова му се въдят едри японски шарани и други водолюбиви твари, които не се стряскат от топовния гърмеж, който организират за туристите със стари оръдия. В наличност е малък военен музей, който се забавлява на подобни неща, може да посети тъмницата за мъчения и арсенала.

Градската градина на Кейптаун (Company gardens)

е богата на различни впечатляващи растения и спирка за пикник за местните в събота. Зелените площи със сянка бяха заети или от разгонени гълъби или семейства калъри, хапващи KFC и други полезни за някои части на телесата храни. Без да са прекалено големи, тропическите видове растения правеха това място специално. По правило паркирането в района става под зоркия поглед на някой местен, който уж наглежда возилото в замяна на щедър бакшиш при тръгване. Което е за предпочитане пред евентуално разбит прозорец и липсващи багаж или екипировка.

Друга задължителна спирка в Кейптаун е

остров Робин,

на който се е намирал един от най- известните затвори на апартейда. Кораби има на всеки час, но билети без предварителна покупка – не. Сред най- известните места в града е бреговата линия, комбинираща пристанище, мол и зона за забавления. Тук е сърцето на нощен Кейптаун, тук всеки идва да се разходи, вечеря и забавлява. С подобно място вървят и всички други екстри – блъсканица, просяци, пълни ресторанти и високи цени при подозрително качество. Оттук можете да вземете лодка, която да ви покаже безкрайното крайбрежие, потъналите кораби и планината, отразяваща огнения залез. В мола няма нищо, което да не познава съвременния консуматор, цените са като в Европа, а в местния Макдоналдс можеш да видиш основно американски туристи. Животът тук кипи на пълни обороти – виенското колело се върти, местна банда пее в амфитеатъра, чайки дебнат за изпаднала храна, а бризът разнася мултикултурни ухания и миризми. Ако и да имах препоръки за добро агнешко в местните ресторанти, крайбрежния булевард ме отведе отново при Джими, който предлагаше посредствен интериор, но великолепна храна и присъствие. Преди агнешките котлети се радвах на пурпурния залез, стърчащото машинно отделение от отдавна потънал кораб и свежият въздух. Алеята минаваше и покрай редица бели статуи на кончета, радост за децата. Ако се загледаш обаче, се стряскаш от необичайността им. Нещо като метални тръби излизаха от устата и дирника им, с което правеха гледката подходяща за зоофили, не за невръстни. За стреснати туристи местните власт са сложили надлежно обяснение – преди много години на това място потъва кораб, чийто основно карго било уиски White horse. Морето изхвърлило бялата пластмаса около гърлото на всяка бутилка. Хора на изкуството я използвали, за да създадат тази авангардна за обикновения ум композиция от бели кончета с тръбни елементи на странни места. 6 януари Южна Африка на юг не свърша с Кейптаун – полуостровът е населен с страхотни заливи и предградия, а

Нос Добра Надежда

за мнозина погрешно бележи най- южната точка на континента. Пътят е изключително живописен, пълен с предизвикателни завои, издълбан в спускащите се в океана скали. Беше първият платен път, което създава леки неудобства не заради таксата, а заради левия волан. Пираш, гасиш, излизаш и следващите на опашката почват да те гледат тревожно. Току някой Макларън с британска регистрация грациозно те изпревари, докато тези от насрещното ужасено гледат към пропастта, която е единствения им изход ако спортната кола не е достатъчно бърза.

Кейп Пойнт е национален парк,

в който влизането става с такса. Цялата зона е пълна с ниски храсти без нито едно дърво,почти постоянни бурни ветрове и блъскащи крайбрежието вълни. Изкачването до фара на носа става с наклонено влакче за мързеливите и по стръмна, но възнаграждаваща с гледките си пътека. След падане на Константинопол, Западна Европа се нуждае спешно от алтернативен маршрут за търговия с Индия. Вашко Да Гама е първият, който достига бреговете на днешна Гоя, а носът е именуван Добра надежда от португалския монарх в чест на големите му надежди относно този морски път. Но столетия преди това, финикийците са достигали до тази критична точка, в която потъналите кораби са безчет. В парка, освен на искрящо бели плажове, лазурна вода и луди вълни, туриста може да се радва на бабуни и зебра, както разбира се на магазини за сувенири.

Simon’s town

е отлично селище за нощуване и база за колония пингвини, които бяха оставени за другия ден. Вятърът беше буквално ураганен и се напъваше да измести Дефендъра от пътя. Виещия се път покрай брега беше съчетан с действаща ЖП линия, а ресторантчетата с прясна риба следваха рибните пристанища и селища. Дни 51 - 53 (7- 9 януари)

Твърдо мога да заявя, че единствено собствениците на Ленд Роувър Дефендър се поздравяваха по пътя и аз бях горд член на това семейство. Не се разминавах с други Дефендри без приятелски поздрав или присветване на фаровете – винаги е чудесно да срещнеш хора, направили най- добрия избор.

Колонията пингвини

се бе разделила на две. В малко заливче гнездяха двойките, мътещи бъдещото поколение. Там имаше вход и не можеш да ходиш по пясъка. Друга част от колонията обаче бе превзела друг плаж и скали и там нямаше лелка с билетчета и стадо пазачи. В ранни зори никой не е патаклюсъл още, камо ли да посети пингвините. Затова и липсата на тълпа помага да ги наблюдаваш в естествената им среда. Мързеливи, чистници, на припек или във водата, всеки пингвин е зает със собственото си ежедневие и впечатление му правят хората само, ако приближат твърде близо. Както във всяко общество и тук има изключения. Един, изпънал се на припек пингвин не си направи труда да стане дори след като го приближих на 10 см. Изгледа ме любопитно, клъвна фотоапарата за респект и обърна трътка на натрапника.

  Днес сутринта агенцията трябваше да се потвърди, че всичко е наред с карнета, а аз след това да платя билета. След като се върнах в Кейптаун без хабер от агента, ги сръчках по телефона. След 20 минути ме поканиха да си взема документите и получа указания, къде да оставя Дефи. Първата част мина успешно за разлика от втората. Оказа се, че резервацията ми е пропаднала, тъй като трябвало да се плати до обяд. Места нямало по- рано от събота. Притеснително. Бърза проверка в страницата на Търкиш – имаше полет за 9-и на симпатичната цена от 2 100 Евро. Не беше съдено да тръгнем нормално на тази одисея, май нямаше да е лесно и да се върна. Ред беше на жокер от България. Докато чаках резултат, проверих отново – този път имаше места за 9-и на нормална цена. След малко позвъниха от българската агенция и потвърдиха, че има билети за 8-и, пак за нормална цена. Трудно е да схванеш логиката на авиокомпаниите. Все пак щях да оставя колата на 8-и януари следобед и по- късно да летя през Истанбул до София. Следваше да се върна на родна земя сутринта на 9-и.

Като за последна вечер на южноафриканска земя, вечерта бе посветена на

Констанция – едно от най- старите поселища и винарни в страната

Groot Constantia е строена в през хиляда шестотин и някоя година и носи стила на холандските къщи с остро скосените извити сламени покриви. Шатото е светъл пример как се прави вино и туризъм. Безкрайни поля лози заобикаляха безупречни алеи, паркинг за посетители, ясни указателни табели и 2 ресторанта. Имението продаваше успешно виното, услугите и историята си. Телешкото беше превъзходно, а сирата хармонираше с него. Последната вечер бе...по

Прочети цялата новина

Свързани новини: