Ако ползвате някоя от най-големите социални мрежи, няма начин да не следите в тях няколко десетки поне световни знаменитости. Дали самите известни личности управляват профила си, или зад тях стои екип от PR-и, които публикуват информацията, е спорен въпрос, но по-интересно е в какво се крие успехът им и как биват изграждани марките „Джей Зи”, „Кати Пери”, „Риана” и т.н. в социалните мрежи.

В любопитен материал от Social Media Today авторът Филип Коен дава за пример няколко успешни тактики за изграждане на имидж и марка на знаменитостите в социалните мрежи.

Те се държат с феновете си като с приятели

Това е една доста често срещана, но рискована тактика. Феновете обичат да им бъде отговаряно в Twitter и Instagram, но знаменитостите често правят грешки и си навличат гнева на фенове и хейтъри, когато те не са съгласни с тях.

Самопромотират се

Социалните мрежи са достъпни и лесни за управление и доста от артистите по цял свят се самопромотират. Пример за това е Лейди Гага,  активна в Twitter, където често пуска тийзъри, новини около себе си, албуми, турнета и любопитни видео клипове.

Създават свой по-добър публичен образ

Често социалните мрежи се ползват и за подобряване на имиджа на звезди, които са сгрешили с поведението си, което невинаги работи. Феновете са склонни да простят или забравят тези грешки, когато прочетат думи като „извинявам се” и „съжалявам” в профила на популярната личност. Такава тактика използва наскоро Рийз Уидърспун, която си имаше проблеми със закона.

Директно промотират собствените си интереси

Сами по себе си известните личности също са марки (брандове). Кати Пери, Джей Зи, Риана, Майк Тайсън – всички те са и брандове. Освен основен бизнес в артистичните среди, често някои от тях имат и страничен бизнес като магазини, лейбъли и други, които активно рекламират и промотират в Twitter, Facebook, Instagram, Google+ и други актуални мрежи. Често звездите печелят много и от рекламни туитове, които те пускат и за които им се заплаща от дадена марка. За пример авторът дава интересна статистика, в която се вижда, че Франки Мюниц (известен като Малкълм) печели по $252 от такъв туит, а Джаред Лето (“30 Second to Mars”) или Клои Кардашиян – по $13 000. Има голяма разлика, нали? Това се дължи на разликата в броя на последователите и цялостното влияние на артиста.

 

Наемат свои “социални мениджъри”

Не всички знаменитости обновяват статусите или пускат туитовете си сами. Много от тях използват услугите на професионалисти – специалисти по PR и маркетинг в социалните мрежи. Тази тактика е добра, защото рискът от грешки и гафове е малък, феновете постоянно са „заливани” с новини около любимците си, а те спокойно си работят в звукозаписното студио или снимачната площадка, докато специалистите се трудят над останалото.

Коя тактика бихте препоръчали на българските публични личности и защо точно нея?

снимки: FoxNews, WallsForPc, DigitalOrganics

Изглежда, че започнах да намалявам захарта в сладкишите или да търся свежа кисела нотка в тях. Преди време това би ги направило по-малко сладки само за мен, а за всички останали с нормални вкусови рецептори, биха били съвсем нормални на сладост. Мисля, че за себе си откривам съвсем нов нюанс на сладкото, който предпочитам сега, освен ако наистина нямам огромна нужда от тежка, свръхсладка сиропирана баклава или няколко последователни лъжици мед, които да заситят внезапно проявено желание. Дори и да са рядкост тези изблици, те все пак се случват, но като се замисля, това не е от бременността, защото ги е имало и преди. Разликата от преди и сега е, както вече споменах, съчетаването на сладкото с кисело, което прави десертите свежи и предпочитани за летния сезон. Ето така се стигна до малиновото крем брюле.

Открих, че мога да изям неограничено количество пресни малини, въпреки че в един момент киселинността им започва да ми щипе на езика, а сладостта им да се изгубва до степен, че да се чудя дали изобщо я е имало. Неконтролируемото задоволяване със сладко-киселите червени плодове в онзи ден и един сладкиш с кайсии, който приготвих наскоро ми дадоха повод да помисля какво им трябва на тези плодове за да изразят характера си без да присвивам очи и бръчкам нос от натрапчивата им на моменти киселинност. Явно, естествените им захари не са достатъчни.

И докато поправих сладкиша с кайсии с повечко пудра захар отгоре, то се замислих какво ли бих направила с малините. Определено имаха нужда от съчетание с нещо по-сладко. И се сетих, че супер сладък и плътен десерт като крем брюле, точно сега – в този период от моя живот, би бил още по-хубав с нещо свежо в него. Малините му паснаха перфектно.

Имах леки опасения, че както в гореспоменатия сладкиш с кайсии и в крем брюлето мога да загубя контрола върху сладко-киселия вкус с липса на баланс между двете и превес към по-киселото. Затова разтворих голямата книга на големия Хестън Блументал и съсредоточено се зачетох в инструкциите му за приготвяне на крем брюле. Проявих и малко инстинкт относно съотношението на количество крем към количество малини и допълних съвсем малко с още захар, за да получа това, което си представях като вкус. Освен идеалните пропорции на съставките, които Блументал описва, за него перфектното крем брюле трябва да бъде достатъчно стегнато – нито твърде течно, нито твърде плътно и изпечено, както и напълно гладко. За да се получи такова, то трябва да бъде печено на водна баня, която да покрива купичките на 2/3 от височината им, а сместа в тях да не надвишава 2 см. Затова той препоръчва да се изберат плитки и широки съдове, вместо дълбоките рамекини.

Малиново крем брюле

Основна рецепта за крем брюле взаимствах от книгата Heston Blumenthal at Home.

Посочените количества са за 6 порции.

Продукти:

• 400 мл животинска сметана
• 80 г течен мед
• 5 жълтъка
• 50 г пудра захар
• 100 г пресни малини
• 6 чаени лъжици кафява захар демерара

Фурната се нагрява на 140°C. Подготвят се 6 керамични форми с диаметър 12 см и височина около 3 см. Избира се достатъчно голяма тава, в която да се съберат формите и достатъчно дълбока, че да могат формите да бъдат покрити на 2/3 от височината им с вода.

Малините се пюрират и се минават през цедка за да се отстранят семките. Трябва да се получи гладко пюре.

Сметаната се загрява до завиране. В нея се разтваря меда.

Жълтъците и пудрата захар се разбиват с миксер докато се сгъстят и сместа изсветлее. Към тях на тънка струйка и при непрекъснато разбиване се добавя врялата сметана с меда. Накрая в сместа се изсипва малиновото пюре. Разбърква се и се минава през цедка.

Сместа се разпределя в шесте керамични форми, които са подредени в тавата. Налива се толкова вряла вода, че да покрие 2/3 от височината на формите. Покриват се хлабаво с алуминиево фолио, като се внимава да не се засегне повърхността на сместа.

Кремът се пече в предварително нагрятата фурна за 30 минути. Формите се изваждат внимателно от водната баня и се оставят върху решетка да се охладят за 20-30 минути. След това се охлаждат в хладилник за минимум 6 часа, най-добре за една нощ.

Преди сервиране всеки крем се поръсва с по една чаена лъжица кафява захар демерара и се карамелизира с газова горелка.

Малиново крем брюле е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Всеки ден нов бисер, явно има някакво състезание кой ще изцепи по-голяма простотия. Сидеров убедено води класирането, но явно има претендент.

Говоря за изказването, че протестират богатите и заможните, защото не искат да им се вдигат данъците, които уж нямаше да бъдат вдигани и било махнато предложението от масата, обаче всъщност те били планирали да ги вдигат тия данъци и изобщоо, голям цирк.

Цирк, цирк, обаче аз нали си нямам друга работа и реших да обърна внимание какво говорят. А иначе, че явно едновременно се предполага, че масово протестиращите правим по 4,500 лева на месец (уха!), сме вандали, терористи и лумпени, освен това сме и високообразовани. Високообразован лумпен терорист. Смятай.

Та, освен че сме тия неща, ние сме и платени. Платени високообразовани лумпени и високоплатени терористи. И как са ни откъснали от нашите невъзможно добре платени работни места? Ами с по 30 лева на ден, ето как.

И аз го смятам… ако правим 4.500 месечно, за чий ще го дирим на протеста, при положение, че за 14 дни протести, това са някакви 450 лева криво ляво, които реално погледнато би трябвало да правим за два дни работа в нашите несъществуващо-добре платени работни места. Защо несъществуващо? Защото съм убедена, че има хора, които вадят тези пари, но между 30 и 50 хиляди и всичките в София? Не е много вероятно.

Та да вземат малко да си щиковат версиите милите юнаци, че стават за резил.

То е повече от ясно, че колкото единия го вярва, толкова и другия и са просто някакви супер смешни и жалки стратегии за омаловажаване напротестиращите и протестите, обаче е супер слабо. Излагация.

Filed under: политическaта отговорност Tagged: Волен Сидеров, излагации, математика за протестиращи, политически глупости

много добър. ще го запомня.

http://www.standartnews.com/mneniya-mneniya_ot_denya/hvatkata_na_starshata_-194151.html?fb_action_ids=10201038117502576&fb_action_types=og.recommends&fb_source=other_multiline&action_object_map=%7B%2210201038117502576%22%3A183613551805442%7D&action_type_map=%7B%2210201038117502576%22%3A%22og.recommends%22%7D&action_ref_map=%5B%5D

Пламен Асенов

26. 06. 13, радио Пловдив

Целия текст слушай тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=40

За философа Кант се знае, че, освен да мисли, чете и пише, със сигурност е можел и да говори. За съжаление, живял е твърде отдавна и нямаме запис на гласа му. Вероятно обаче е обикновен човешки глас с типичен пруски акцент на немец от Кьонигсберг, сега Калининград, Русия. За сметка на това имаме ясен запис от гласа на птицечовката, едно от най-странните животни на света, жител на континента-държава Австралия.

Птицечовка

И бързам да ви попитам аз, за да не ме попитате вие – какво, по дяволите, е общото между Кант и птицечовката. Нищо, щях да отговоря, ако ме бяхте изпреварили. Нищо, освен визията на големият съвременен италиански философ и велик световен писател Умберто Еко. През 1997 г. той издаде прочутата си книга „Кант и птицечовката: есета върху езика и познанието”. В нея Еко доразви някои аспекти на своята „Теория на семиотиката”, появила се 22 години по-рано и, най-общо казано, задълбочи се върху различни аспекти на знанието, включително знанието за самия себе си, както и на схематизма в изкуството и науката. В глава четвърта например той казва, че е добре човек да изследва корените и връзките на своето знание. „Това ще ни помогне – пише – да избегнем заблудата, че сме открили вчера нещо, което Кант е предположил още преди двеста години.” И добавя недвусмислено: „Нека го кажем с едно изречение: Кант не е знаел нищо за птицечовката – и в това няма нищо лошо – но птицечовката, за да преодолее кризата на своята идентичност, би трябвало да знае нещо за Кант.”

Птицечовка

А вие поназнайвате ли нещичко за Кант? Или поне за Умберто Еко? Това второто също може да помогне на всеки да избегне кризата на собствената си идентичност. Освен, разбира се, ако не го забърка допълнително в толкова гъста каша от въпросната  идентичност, че никога да не успее да изплува от нея.

Името на розата, саундтрак, начало

Познахте, така започва филмът „Името на розата” – с музиката на Джеймс Хорнър, по романа на Умберто Еко. Това е средновековна криминална драма, която по невероятен начин успява да възвиси духа човешки. Една кървава мистерия, пълна със загадки и фокуси, страсти и лъжи, тъмна похот и светла мисъл. Една история за радост и мъка, за познанието и страха от него, за това как първо героите умират, за да живеят книгите, после книгите умират, за да живеят героите, а накрая всички умират – оцеляват само незначителните персонажи, но те пък написват книга за това как книгите оцеляват по свой си начин и се превръщат в значителни страници от нечий човешки живот. Това е толкова характерна история за писателя Умберто Еко – съвършено проста, ако знаеш колкото него за книгите и средновековието, съвършено сложна, ако от него чакаш да научиш, което не знаеш. И е толкова характерна идея за мислителя Умберто Еко, все едно с нея той директно ни казва – чети и ще се спасиш сам.

Името на розата, втора композиция

Действието на романа „Името на розата” се развива през 14 век. В него имаме история за убийства, подобна на азбучните убийства от Агата Кристи и детектив под маската на много умен и начетен францискански духовник, един истински средновековен Шерлок Холмс, който води със себе си своя не толкова умен млад  помощник – Уотсън ли беше или капитан Хейстингз, а може би – бенедиктинския послушник Адсон, с чиято помощ се разкриват престъпленията? В добавка обаче имаме и историята на един изчезнал, намерен и накрая пак изчезнал ръкопис на Аристотел – измислен от автора ръкопис, на всичкото отгоре. Имаме Библиотека, която всъщност е Лабиринт. Имаме любов, смърт и всякакви други човешки страсти, но най-вече – борба между доброто и злото в техните средновековни, но вечни измерения, като надпревара между Бог и Сатана за човешките души и умове. Романът е толкова известен, че, както Еко казва: „И досега, щом издам нов роман, хората си казват – а-а-а, от автора на „Името на розата”, така и не успях да я прочета досега. И си купуват нея, вместо новата ми книга.”

Името на розата, саундтрак, 07 – Veni Sancte Spiritus

Романът „Името на розата” излезе през 1980 година. Дотогава всички познаваха Умберто Еко само като философ, медиевист и семиотик. Но не се стряскайте, нито едно от трите не означава нещо едро, грозно и с големи зъби, което хапе, щом го погледнеш любопитно. Обратно, с очилата и дълбокия си, умен поглед зад тях, Еко е толкова типичен интелектуалец, че портретът му би могъл да служи за илюстрация в речник, ако по света имаше речник, който илюстрира абстрактните понятия с картинки. Той е философ, защото се занимава с мислене за най-важните неща на света, медиевист, защото разбира много от тъмните средновековни помисли, дела и събития, семиотик, защото изследва знаците, включително тяхното значение. Така че вероятно Еко е сред малцината на този свят, които имат отговор на въпроса: какво се случва, ако означиш един знак с друг знак, после, за да запазиш тайната само за шепа посветени, означиш и двата тези знака с трети, много подобен обаче на някакъв си четвърти, съществувал от древността, но останал само в недостъпната свещена книга на древно хималайско племе и съвсем случайно отбелязан в стар бакалски тефтер, намерен при разкопки на тавана на граф Дракула, но после загубен в мазето на музея Лувър? Да ви прилича на писанията на Дан Браун или нещо подобно? Със сигурност, но нещата са обратни – не Умберто Еко прилича на Дан Браун и подобните му, а Дан Браун и подобните му силно се опитват да приличат на Умберто Еко. Не успяват, защото им липсва типично ековското, идентификацията на човека, който винаги знае какво говори, но никога сам не си вярва до край. Ето какво казва Еко в едно интервю по повод последния си роман – „Пражкото гробище”:

Еко, интервю, Пражкото гробище

Превод: Имате ли време да четете книгите си. За да прочета ваша книга, на мен ми трябват няколко дни – казва водещата. – Не е толкова важно да четете книгата – отвръща Умберто Еко, – достатъчно е само да я докоснете и да възприемете нейните мистериозни флуиди.

Известно е, че в естетиката, тоест, във всички сфери на изкуството, както и в някои части от живота, въпросните мистериозни флуиди се състоят от две базисни субстанции – красивото и грозното. Неслучайно през 2004 година Умберто Еко издаде книгата си „История на красотата”, а три години по-късно – нейният зъл, но неизбежен брат-близнак – „История на грозотата”. Странно е, но само донякъде, че един от примерите, които Еко сочи в „История на грозотата”, се казва Мерилин Менсън. Това е скандален американски певец, чието име комбинира имената на нещо много красиво и нещо много грозно, облъчили силно втората половина на ХХ век – актрисата Мерилин Монро и масовият убиец Чарлз Менсън. А е странно, защото пък самият Мерилин Менсън, нарочно изградил си имидж на човек, грозен почти като смъртта, има известна песен със заглавие „Красивите хора”, песен, която е ако не красива, то поне интересна:

Мерилин Менсън, Красивите хора

Преди няколко месеца, на 5 януари, пиемонтецът Умберто Еко навърши 81 години. Отказа цигарите, понапълня, вече не е толкова подвижен и затова,  както отбеляза един британски колега – за интервюто присяда на стола някак леко настрани. Духът и мисълта на Еко обаче продължават да са просветляващо подвижни, каквито са били през целия му, вече забележително дълъг живот. През годините той се е произнасял по много теми, казвал е интересни, важни, забележителни неща, понякога дотам забележителни, че е преобръщал мисленето на хора или групи хора в нови посоки, към нови хоризонти. И не е пропуснал, разбира се, темата за любовта и омразата.

Еко, интервю, любовта и омразата

Превод: Ние продължаваме да мислим, че главната страст, която движи човека, е любовта. Не е истина. Любовта е много избирателна. Ако аз обичам теб, искам никой друг да не те обича, освен мен. Искам също ти да обичаш мен и не искам да обичаш никого другиго. Така стоят нещата с любовта. Докато омразата е щедра. Тя е навсякъде. Ти можеш постоянно да се сред хора, които винаги мразят другите хора. Затова още от началото на човешката история съществуват войните. Защо например диктаторските режими никога не говорят за любов, те винаги говорят за врагове, за омраза към другите. Така аз открих силата на омразата, ние сме мразещи хора.

Това казва Умберто Еко, чиито английски в случая не е достатъчно добър, за да изрази нюансите на неговата мисъл, но е достатъчно добър, за да схванем ние посланието. Или поне да ни предизвика да поспорим. Но как се спори с човек, в чиято лична библиотека има 50 хиляди тома книги? Ами просто е: по възможност – не се спори. И се изпълнява се съвета му – чети и ще се спасиш сам. По възможност, казвам – не е задължително.

Името на розата, саундтрак, 13 – Veni Sancte Spiritus

Милен Радев

“Аз тежа 50 кг и протестирам срещу връщането на ГЕРБ във властта” – един днешен лозунг из София, по втората част на който мнозина са готови да се солидаризират с Атака.
А значи и с БСП.
И с ДПС…

Но така евтино не може се мина.

Като се солидаризираш ще трябва да си поемеш и Атака.
И БСП.
И ДПС.

И Матушката със все корабите, тръбите и натруфените й кървави чеизи.

Проста диалектика.

В нашата реалност за жалост – Иного не дано, според крилатата фраза от годините на падането на руския комунизъм.

Може да се скърби, да се страда, да се тюхка и нарежда – това не променя нещата. Събитията от последните дни отново го потвърждават.

И преди два месеца, и преди месец, а днес вече със страшна сила над всеки надвисва въпросът – солидаризирам ли се с лозунга на Атака и с нейния път към евразийската руска кочина или го отхвърлям изцяло защото съм за европейския избор и за западната цивилизация.

И казвам: с всеки друг заедно, но срещу Атака, БПС, и ДПС.
Срещу руската инвазия.

Без шикалкавене!

---

Двете крила на левицата ( ДПС е клюна между тях) започнаха панически да вадят каквото могат в трудния момент: БСП реториката за „класовата борба”, а Сидеров сексуалната си неуравновесеност.

Антон Кутев и Михаил Миков споменаха два пъти в рамките на денонощие „класовата борба”, която им се привижда че (имат намерение да) водят като обяснение за протестите на „ситите” ( както нарече протестиращите тяхната другарка Дърева).

От БСП се „сетиха” отново да заплашват да отменят въведения от тяхното управление плосък данък, за който бяха „забравили” поради класови различия със забогателия елит на ДПС. Кутев обясни днес обаче, че класовата борба била причината за протестите заради НАМЕРЕНИЯТА на БСП да се върне все пак към въпроса за данъка за заможните.

По този начин Кутев приписа на протестиращите колективно ясновидство, поради което са предвидили този каприз и са започнали протестите още преди 14 дни- цели две седмици преди БСП да се опита да се хареса на бедните ( в управляваната от тях през голямата част от прехода бедна България) чрез класови намеци.

Други, но също толкова достойни за освидетелстване, са намеците на говорителя на тройната коалиция Сидеров.

Ако носенето на пистолет ( без очевидна нужда) е белег на мъжко комплексарство, каквото помним от стрелбата на магистрала „Тракия” на 7 април 2006 г.с участие на Волен Сидеров, то какво друго е въоръжаването на един депутат с полицейска палка, с която същият се разходи днес по улиците на София в компанията на накокошинени побойници, а преди това и в…Народното събрание!

Питам, защото кворумният благодетел на сегашната власт залива публичното пространство с изблици от обидни квалификации на сексуална основа. В рамките на няколко дни нарече известна телевизионна водеща „проститутчица”, а днес хвърли срещу група репортери определението „жрици на властта”.

Да беше някой друг, който не се е снимал чисто гол в нарцистични пози ( снимките му дефилират в интернет, но в ivo.bg не публикувам порнография), да каже човек: какво да го правиш, тестостеронът му е повечко и за това само с „онова” мисли. Но едно е да мислиш, друго е…

Да попитам по повод провокациите му на сексуална основа: като е толкова потентен и съответно загрижен за нацията ( и в частност за нейното размножаване), какъв е мъжкият му демографски принос в полза на Майка България?

Или е използвал „онова нещо” предимно за поставка за слънчеви очила, както се вижда на една от въпросните снимки, на които позира както го е майка родила в България?

Share on Facebook

Когато си мисля за Пирин във въображението ми изплуват бели върхове и сини езера. Трудните преходи са заличени от спомените ми, останали са само живописните планински пейзажи.

Да изкачваш върхове под парещи слънчеви лъчи е едно, друго е да те разхлади дъждец по време на пътя. Щом достигнах Муратово езеро се смрачи и загърмя. Шмугнах се наполовина под една скала, колкото да не се измокря съвсем.

Както внезапно заваля, така и спря. Показа се слънце... идилия.

Потокът от туристи се беше оттеглил навреме.

Минаха едва няколко минути, но взе, че се смрачи и отново заваля. Вместо да продължа да се крия, тръгнах нагоре, към Влахин превал.

Нямаше маркировка, нито обозначение, GPS маршрутът също не съвпадаше. Катерих се по камънаците, с единствена цел, да достигна превала. Дъждът премина в градушка, която в началото действаше ободряващо, като масаж. Колкото по-нависоко отивах, ледените зърна наедряваха и масажа вече не беше масаж, а изтезание. Сврях се под един клек и закрих ушите си с длани, за да избегна парещата болка. Бях забравил да си взема дъждобран и връхна дреха, добре, че бях с шапка поне.

Стоях, може би час, докато черните облаци се разкъсат и ледения порой отмине. Дъждът продължаваше да вали, нямаше смисъл да чакам да спре. Излязох от прикритието си, мокър до кости, и скоро преминах превала. Откри се гледка към голямото Влахино езеро.

Изненадите следваха една след друга. След ледения дъжд, трябваше да прекосявам снежни преспи.

След снежните преспи, с и без това напълно мокри обувки, се наложи да вървя по напоената като гъба трева, към отдалечените по-малки езерца.

Рядко посещавани са Влахините езера, понеже никоя туристическа маркировка не минава оттам.

Ледовете още не са се стопили съвсем, дори в началото на лятото.

Наоколо всичко е прогизнало, отвсякъде текат реки.

При последното от редицата езера небето отново се намръщи и загърмя.

Никак не исках да си тръгвам, но тътените приближаваха, заръмя, притъмня. Отправих поглед към далечната Бъндеришка порта, затегнах раницата и в компанията на студения дъжд, озвучен с гърмежи, поех обратно нагоре.

Снимки

GPS Track

В блога на "Гардиън": Протестът в България заслужава вниманието на света

Русия забрани организацията "Голос", следяща честността на изборите

Турция иска да контролира дейността на "Туитър" в страната

България, протестът на бъдещето

На 17 и 18 юни 2013 година се проведе поредната среща на държавите от Г-8. Тази среща породи отново социални вълнения, които не получиха медийно отразяване, макар сигналите за използвано прекомерно полицейско насилие. На 21 юни в сайта на "24 часа" се появи публикация, озаглавена "Не-новините", обобщаваща събитията около срещата на Г-8. Същата статия, тъй като имаме несъгласие с текста, стана причина от блога да се свържем с активист, участвал на протестите Повече [...]

Сайтът, в който и без това всичко е намалено, добавя още отстъпки от цените на своите артикули! Говоря за онлайн магазина Getthelabel, където в рамките на една седмица можете да се възползвате от изключителни оферти. В Getthelabel ще намерите рокли, панталони и блузи на цени под 10 евро! Ето и някой от евтините предложения: Рокля …

Прочетете повече »

Сайтът, в който и без това всичко е намалено, добавя още отстъпки от цените на своите артикули! Говоря за онлайн магазина Getthelabel, където в рамките на една седмица можете да се възползвате от изключителни оферти. В Getthelabel ще намерите рокли, панталони и блузи на цени под 10 евро! Ето и някой от евтините предложения: Рокля …

Прочетете повече »

Аз съм Жюстин Томс. на 41 години. Родена, живея и работя в София. Аз съм гласът на 80% от хората в България! Искам незабавната оставка на това правилтество, което доказа, че само може да обижда хората и работи единствено и само за собствените си интереси. Разпродадохте България! Разграбихте всичко! Стига! Стига! Стига! Не ...

Image: courtesy of ignorepeevski.tumblr.com

Тези дни находчив наш сънародник-програмист създал допълнение (приставка, extension) за браузъра Chrome, чиято функция е да алармира потребителя си.

На практика допълнението се задейства, в случай че ползващият го интернет потребител иска да посети някой от

уебсайтовете, контролирани от медийната империя

на несъстоялия се председател на ДАНС и депутат от ДПС Делян Пеевски.

Вчера управителят на няколко медии и журналист с, меко казано, спорна слава, Николай Бареков обвини Юлияна Плевнелиева в корпоративна хакерска атака лично срещу него, както и срещу представляван от него бизнес.

Любопитната за пишещия тези редове блогър новина се съдържа в разпространяваното от подопечните на Бареков медии съобщение, че последният вече сезирал КЗК, Прокуратурата и дори Европейската комисия. Известните с журналистическата си обективност средства за информация обаче недоисказаха какво точно се очаква да направят сезираните институции.

Нейсе, идеята ми не беше да коментирам

юридически несъстоятелните обвинения

срещу разпространението на браузърен add-on, който се инсталира доброволно от желаещия да го ползва потребител.

По-скоро ми се щеше да кажа няколко думи за конституционно гарантираното право на всеки един от нас свободно да достъпва информацията, която желае.

Защото то се обуславя от свободния подбор на информационни източници, което казано по-простичко означава, че

всеки има право да гледа, слуша или чете

медиите, които харесва и съответно да игнорира онези, които не му допадат.

Така погледнато, всеки опит за атака върху софтуерни приложения a la #ignorepeevski е израз на агресия срещу нашата медийна свобода и личния ни избор, ако така сме решили, да не се съобразяваме с написаното в определени сайтове.

По-лошо дори – това е опит да ни забранят да игнорираме медийната олигархия.

Да си изясним опасността и да й дадем отпор днес е важно, ако не искаме да осъмнем с телевизори, програмирани да работят само на каналите 7 и 77* утре.

* В телевизионния пакет на кабелния ми доставчик канал 7 е запазен за ТВ7, а 77 – за новинарската й сестра News 7.

"Кои са хората на протестите? Говорим си за умните, образованите, за по-заможните в София. Ами нали точно техните данъци искаме да вдигнем? Много ясно сме заявили, че с промяната на плоския данък облагането на доходите на хората над 4500 лв. се вдига. Ами нормално е да протестират. Открай време това е формата на класова борба [...]

Нали си спомняте за онази другарска среща между Черепа и Пламен Орешарски? След нея той трябваше да напусне СДС, което не му попречи през 2013 година да стане Мин. председател от Тройната коалиция БСП, Атака и ДПС. Ако си мислите, че добрите стари връзки са забравени, лъжете се. Новият вицепремиер Даниела Бобева е бивша управляваща [...]

Ако има нещо хубаво в сценките, които се разиграват в момента в яйцеубежището на властта на площад Народно събрание, това проясняването на мъглата под натиска на „тълпата”.

Вече и най- слепите трябва да са прогледнали за червения „симбиоз” ( изразът, да напомня, беше на Станишев в последната му година като премиер в изказване пред НС по темата за организираната престъпност)- и не само между ДПС и БСП, но и по отношение на зависимостта им от Атака.

Ето още една проява на този симбиоз в мисленето и действията на Атака с останалите аркадаши в парламента.

Разтревожен от хвърленото яйце по неговата заместничка Мая Манолова, председателят на парламента прибягна вчера до трибуната на обществената телевизия БНТ, за да бие тревога какъв ужас се бил случил пред парламента. Акцентът на говорещия с акцент Миков беше срещу протестиращите и медиите.

Днес самата парламентарна трибуна беше употребена за същото от кворумния благодетел на БСП и ДПС Волен Сидеров. Най-напред отново им осигури кворума. После, като истински говорител на тройната коалиция, какъвто изпъкна и на Консултативния съвет по сигурността при президента Плевнелиев пред мълчаливо съгласния с него Миков, вождът на откровено комунистическото крило на управляващите през по-голямата част от т.н. преход „социалдемократи” Сидеров продължи мисълта на Миков в същата посока.

След като се изказа от името на българския народ и определи неговия дневен ред Сидеров изрече на финала следната лъжа:

„…и няма сила, която да ни отклони от пътя да го следваме“!

Има такава сила! Въпрос е на едно телефонно обаждане от Москва . Знаем го от 20 февруари, когато Бойко Борисов подаде оставка след телефонен разговор с Путин- действа безотказно.

Share on Facebook

Продукти за 4 порции:
1кг пресни картофи
200г гъби
1 глава зрял лук
200г Горгонзола
2ч.л. мащерка
1к.ч. олио

Приготвяне:
Зеленчуците се почистват и измиват. Картофите се белят и издълбават. Средата им се рендосва. Лукът и гъбките се скълцват на дребно.  В тиган се налива половината от мазнината. Поръсва сол. Съдът се поставя на включен котлон. Добавят се надребнените зеленчуци. Запържват се за десетина минути. Бърка се непрекъснато с дървена лъжица, за да не загорят продуктите. Поръсва се Мащерка. Тиганът се оттегля. Със запържените продукти се пълнят картофените ладии. Редят се в тава. В тигана се налива 1 чаена чаша топла вода, за да обере мазнината. С този сос се поливат картофите. Добавя се мазнина. Върху всеки картоф се слага по парченеце Горгонзола. Пекат се на умерена фурна, четиридесет минути. Вкусно ястие в летните вечери.

Има хора, които се гордеят, че са средна класа, т.нар. буржоазия. В контекста на преживелите прехода, имат причини и контекст да искат да могат да заемат тази позиция и да се опишат по този начин. В конктеста на всичко останало, което тази концепция поддържа обаче, имам проблем с тази идея.

Покрай протестите “Дневник” (и не само те) заговориха за пробуждането на българската средна класа Какво обаче означава “средна класа”? Класата е свързана със социо-икономическата реалност на дадено общество, дадена група хора, които имат еднакво/подобно икономическо и социално положение или ниво на образование. В едно общество, за да има средна класа, трябва да има висша и долна класа. Думата идва от латински и идеята тръгва за разделяне на хората на база приходите им и съответно колко важни са те в обществото, в което живеят и какво влияние имат. Примери за общества със социални класи… не малко. Два добри примери, с които повечето имаме що годе някаква представа са Великобритания, Америка. Зловещите примери са древна Япония и съвременна Индия.

Добре, разделяне на хората на база положение в обществото, достъп до образование и какви пари изкарват, само по себе си не е проблем, нали? Е… да, ама не. Проблемът с класите е разделянето на хората на три категории – тези, които са на върха, имат най-много и имат най-голямо политическо влияние, тези под тях, които искат да са като тези имащите най-много и онези на дъното, които имат най-малко, най-слабо са представени и защитени в политиката и имат най-малко влияние. Структурата в този си вид защитава и подпомага най-вече хората, които така или иначе вече всичко им е наред и ощетява тези, които така или иначе са беззащитни.

Тези отгоре, които имат най-много пари, имат най-много възможности, да отгледат най-добре децата си, да имат най-доброто възможно образование, да имат най-голямата възможност от работа, най-хубавите работни места, които са най-добре платени. Или това или изобщо не им се налага да работят, защото парите им работят за тях. Логично, хората, които са в тази позиция искат да останат в нея и със зъби и нокти се борят да не изгубят контрола и възможностите, които имат. След като имат най-много възможности, тези хора често влияят/контролират и дадената държава по един или друг начин. Дали ще са политици (може би не в България точно) или индустриалци, контролиращи бизнеси и като цяло, различните отрасли. Там не се мотаят случайни хора, по-скоро е частен клуб и много голямо значение има кои са били родителите.

Тези по средата са… ами средната работа. Семейството е що годе добре, образованието горе долу бива или с повечко зор се стремят към по-добри училища, но е по-тежко, защото е скъпо. Възможностите за работа пак ги има, но борбата в йерархичната стълбица е далеч по-безмилостна, а възможните работни места не чак толкова престижни. Опцията да не работиш не съществува.

Разбира се, тези най-долу, са най-много. Те са най-често родени в бедни или много бедни семейства. Възможности за реално образование почти няма или трябва да е с огромни старания и лишения. Това е евтината работна ръка, която върши гадната, неприятната и трудната работа. С течение на времето, годините и много зор, може да се издрапа по-нагоре, но тези хора рядко имат възможностите, които останалите имат. Това е битка.

Има някои идеи, които си циркулират от край време, че количеството пари, което имаш, е някакъв индикатор какъв човек си. Ако си беден, значи си мъзелив или глупав, евентуално и лош човек, най-вероятно не си искал да учиш, мястото ти е там, на дъното и да не се чува много от теб. Ако си богат обаче, това е доказателство, че си умен, талантлив, интелигентен човек, който е искал да се образова и със собствени сили е пробил, заслужава мнението му/й да бъде чуто.

Само че нещата рядко са толкова прости, не може да имаш повече богати хора, отколкото бедни, по дефиниция в едно класово общество трябва да има (много) бедни, за да има богати. За да имат някои хора огромни възможности, други не могат да имат никакви. Да се гордееш, че си от имащите, е като да се подиграваш на нямащите “фнаа, пък вие имате по-малко от мен”, защото колко точно всъщност всеки от нас контролира къде ще се родим и в каква среда и колко влияем как ще бъдем отгледани и възпитани? Да, има хора, които успяват да се преборят, но те са изключенията и системата сама по себе си би колапсирала, ако бяха правилото.

В България покрай социализма и издигането в култ на “безкласовото общество” насила се прави опит да се стигне до другата крайност, “всички са равни” до степен да се отрича миналото на хората или да се създава негативно отношение към хора, които са имали повече възможности. Логично, насила нищо не става, но до голяма степен влияе на съвременната ни действителност. Ние наистина сме до голяма степен все още безкласово общество. Със сигурност нямаме висша класа или поне не в смисъла, в който има в Англия например. Имаме малък процент много богати, средна работа и бедни. Границата е тънка, но е остра.

Издигането в култ на “средната класа” е сякаш опит да се легитимизира протеста “е, сега не протестират бедни хора, които трудно си плащат сметките, а онези, които имат някакви възможности, работа и пари, те са по-специални хора, защото имат повече пари”. Тук идва момента да попитам, а какъв е проблемът с бедните хора? Защо протестът срещу това, че получаваш толкова ниска заплата, че едвам успяваш да се грижиш за себе си и за семейството си да е по-малко валиден или проблемите ти по-пренебрежими? Логично погледнато, по-важно би било да се обърне внимание на тези хора, които са много по-беззащитни в обществото, които имат по-малко и нямат възможности? Защо на тях им се обръща гръб и са третирани като боклук?

Моето мнение е, че упражнението е същото, като с гордостта от расата/етноса/пола, в случаите, когато те са привилегировани. След като на вашата/нашатата група й се получава, значи правят нещо както трябва, значи тази група и хората в нея са по-специални от останалите. Фактът, че това няма отношение към интелектуалните и моралните качества на хората спадащи към дадена група няма значение, въпросът е, че това е начин някакви хора да се почувстват по-добре за себе си.

В България е абсурд да се говори за класи общество, в най-добрия случай имаме някакъв малък процент много богати и оттам нататък са горе долу справящи се и надолу по финансовата стълбица. Класовото общество ни е нужно толкова, колкото риба има нужда от колело. Да, докато си от “правилната” страна на границите сигурно е супер, но за онези, които нямат възможността да се потупат гордо по гърдите и да кажат “ехее, пък моето семейство е имало парите и възможностите да се уреди в живота, давайки ми по-големи възможности за избор, вижте ме колко съм по-специален от вас”, нещата никак не са забавни.

Така че… “средна класа”, хайде няма нужда.

Filed under: бръмчащи мисли, медийна безотговорност, политическaта отговорност Tagged: проблемът със средна класа, социално инжинерство, средна класа

Здравейтe! Напоследък не ми е оставало време да пиша в блога, а имам и някой нови сайтчета за споделяне, но ще се опитам малко по малко да наваксам. Ето, че стартираха дългоочакваните летни намаления в javari.co.uk, javari.de и javari.fr. Нови артикули се добавят всеки ден, а намаленията са както следва: - Javari.co.uk предлага намаление до …

Прочетете повече »

Здравейтe! Напоследък не ми е оставало време да пиша в блога, а имам и някой нови сайтчета за споделяне, но ще се опитам малко по малко да наваксам. Ето, че стартираха дългоочакваните летни намаления в javari.co.uk, javari.de и javari.fr. Нови артикули се добавят всеки ден, а намаленията са както следва: – Javari.co.uk предлага намаление до …

Прочетете повече »

  Създания от отминала епоха пълни с много витамини:) – банан, течен шоколад, солети и малинки. пеперуда от...

Продължаваме с пътуването из Исландия заедно с Гергана. В „нулевия“ ден пристигнахме в Рейкявик, е през първи ден заминахме към Синята лагуна, после поехме към гейзерите и водопадите на Исландия, посетихме известния вулкан Еяфялайокул и близките глетчери, тръгнахме по непреодолимите части на страната, които в крайна сметка преминахме. Миналия път започнхам петия ден от приключението в приказната Исландия, който иимаше и продължение. За последно търсихме тъмната страна на Исландия, в началото на седмия ден тръгнахме на „лов“ за китове и на риболов, в първото продължение видяхме как са живели древните исландци, а във  второто продължение ходихме на църква. В началото на осмия ден родължихме към горещите извори Hveravellir и областта Kjolur, а в продължението посетихме едно стадо тюлени   В днешния девети ден ще тръгнем към Западните фиорди. Приятно четене:  

Исландия

ден 9 - начало

Страната на фиордите

  От пътешествията ни в Kjolur вчера и онзи ден цветът на колата едва се разпознава. На бензиностанцията услужливо има плац с четки, маркучи и подходящо оттичане за такива като нас. Когато питам дали трябва да платим нещо, момчето на касата ми се усмихва с думите “water is free in Iceland”

    Привеждаме се в road-legal вид и потегляме на северозапад. В съзнанието ми този ден ще остане като

Дългото пътуване по западните фиорди…

Няколко каменни трола решили да отделят западните фиорди от основната част на острова, за да могат да живят необезпокоявани от хора и други твари. Речено – сторено, дори си направили състезание кой ще образува повече малки островчета от отломките. Копаенето така ги улисало, че не усетили кога дошъл изгрева. Слънцето вкаменило во веки тролските им усилия, а Западните Фиорди си останали свързани с Исландия. Пътят към тях

Облаци покриват морския хоризонт, отдръпнали се само на наколкостотин метра от брега. Там започват водопадите на края на диска…

  Най-сетне достигаме

Drangsnes

– началото на тези земи след ниските възвишения, откопани от тролите. В градчето има летен фестивал

  Нямаме набелязани точки – нито една – в западните фиорди, нямаме и маршрут. Общата бройка хора, населяващи тези земи, е едва 7800 души, основно скупчени в малките риболовни градчета. Пътят, по който предстои да минем,  за първи път е бил асфалтиран през 2009 г., а по североизточния ръкав пътища няма изобщо, никакви…

Западните Фиорди на Исландия са сред топ дестинациите на Lonely Planet за 2011 – the most famous unknown place in Iceland

Покрай атлантическите води, преди да пресечем шийката на недостъпния ръкав

 

 

Случаен водопад

  Някъде по пътя спираме в малка ферма с музей, посветен на овцевъдството. Жената, която ни посреща и приготвя обяда, ме пита дали искам да нахраня двете осиротели агънца, за които се грижи – и аз грейввам. Излизаме от сградата, тя извиква нещо и две малки кафеви топчици моментално изникват иззад ъгъла Няма такова щастие, честно

 

Тук сме готови да разпънем палатката, когато заръмява дъждец

  Очаквайте продължението       Автор: Гергана Милушева       Снимки: авторът       Други разкази свързани с Исландия – на картата:       За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО       [geo_mashup_category_name map_cat="428"]

Когато вчера написах, че Мая Манолова е поканила, по нейните думи, „пет-шест” неправителствени организации в яйцеубежището на площад „Народно събрание в София”. Днес чувам в ранно предаване на Би Ти Ви, че бройката на въпросните организации била почти…двайсет пъти по-голяма.

Корнелия Нинова, представяйки БСП, натърти в телевизионното студио, че „представители на 100 граждански организации” обсъждали вчера нов изборен кодекс- спасителната сламка за партията й в момента, за която се е хванала столетницата.

В кадри от телевизионни репортажи снощи се видяха някои от тези представители- като Йоло Денев или небезизвестния февруарски бунтар Зорец, който вееше руското знаме на походите в София.

Така започва денят , в който цяла България очаква развръзка около обсадената от гражданското недоволство София.

Очаквайте още лъжи от давещите се в „народната любов4, които търсят сламки от рода на Йоло Денев, Зорец, поклоници на Че Гевара и т.н.

Share on Facebook