Това са началата, около които 5-те партии - от т.нар. Реформаторски блок – ДСБ, "Движение България на гражданите" (ДБГ), "Свобода и достойнство", "Синьо единство" и "Зелените", предлагат изграждане на отворен формат от партии, неправителствени организации и активни граждани:
1. Нови изборни правила, гарантиращи честни избори.
2. Прозрачност и публичен контрол при финансирането на партиите. Целево финансиране, гарантиращо конкурентност и политическо представителство на българските граждани.
3. Освобождаване на съда, прокуратурата и полицията от политически, мафиотски и олигархични зависимости.
4. Безкомпромисно преследавне и наказание на корумпираните и злоупотребилите с власт.
5. Изваждане на регулаторните органи от зависимостите им от корпоративните и политически итереси.
6. Прилагане на стриктни антимонополните правила за защита на конкуренцията, свободната инициатива и интересите на потребителите.
7. Равни възможности и честна конкуренция в обществените поръчки. Ново законодателство, гарантиращо изваждането на мафията от тях.
8. Деполитизиране на държавната администрация и персонална отговорност от държавните служители. Премахване на партийните и роднински назначения.
9. Включване на инструментите на пряката демокрация и гражданския контрол при вземането и изпълнението на решения на централно и местно ниво.
10. Остро противодействие на опитите за разделение на българската нация и противопоставяне на етнически или религиозен принцип.
11. Премахване на медийните монополи и прозрачност на медийната собственост, като гаранция за свободата на словото.
12. Опазване на българската природа и богатствата й чрез стриктно ново законодателство.
Не съм във възторг от кабинета, но и не съм склонна да го оплювам априори. Освен Ангел Найденов, когото смятам за партиен некадърник, срещу другите* нямам засега обосновани възражения.
За финансовия министър Петър Чобанов мога да кажа само добри думи, защото имам представа от негови публикации - статии, интервюта, била съм на негови лекции и публични изяви..
Макар че е партиен кадър на ДПС, социалният министър Хасан Адемов според мен е много добър избор. Следя от 1997 г. работата му в социалната комисия на парламента. Много си разбира от социалната проблематика, особено в областта на социално слабите и социално уязвимите и е много е активен в законодателната дейност, при това без да е партийно пристрастен, отгоре на всичко е много съвестен е и е работяга.
Всичко това разбира се не значи, че аз лично му давам на правителството личното си доверие ей тъй на за каквито и да е 100 дена. Не 100, всеки ден ще го гледам какво прави и ще си пиша на личния тефтер в главата ми плюс или минус и като ми станат минусите много в повече, ще почна да го плюя. Не че ще има някаква вреда за него, де. Ако всеки гражданин имаше такъв мерител в главата си, щеше да има. Вреда или обратно - полза.
Ама гражданите нещо са кът по тия земи. По площадите скачаха некФи хора дето искаха гражданско участие и после гласуваха за малоумници като Болния Лидеров и Телевизора Скат. А другите граждани, дето са интелитентни, даже не гласуваха, щото ги е гнус, или не им пука, или мислят, че нищо не зависи от тях, или им е все едно. Драги ми народе, и едните, и другите не сте граждани. Но да се върнем на правителството.
Ако то си свърши работата да освободи бизнеса от мъртвата административно-данъчно-полицейска рекетьорска хватка и ако разчисти МВР от Цецовите бандити, ще кажа първото "добре".
Ако успее успее да турне ред в бюджета, без да се налага актуализация, ще кажа второто "добре". Но ако се наложи, няма да кажа "лошо", а ще кажа "лошо" за Дянков и за ГРОБ.
Оттам нататък дупе да му е яко на кабинета, защото трябва да се готви за есента и зимата при много постен бюджет и тежко дебалансирана енергетика. Лъжа са всички приказки, че енергийните цени можело да се удържат. Ако се удържат, ще е за сметка на бизнеса, което пак ще се върне като бумеранг, ама по-късно. НЕК е технически фалирал и цената на фалита ще трябва да я плащаме ние, потребителите! Рано или късно. Виновни за фалита са управлявалите от 2001 г. досега! Защото тогава НЕК беше в добро финансово състояние. Защото дотогава нямаше никакви планове за строеж на "Белене". Правителството на Орешарски не е виновно за фалита на НЕК. Но то ще трябва да се чуди какво да прави есента и зимата. Жална му майка.
* Като попрочетох фацето се оказа, че и министърът на инвестиционното проектиране Калин Тихолов не мога да го трая, защото е човекът, отговорен за застрояването на дюните край Несебър. Егати инвестициите ще паднат - дюна върху дюна няма да остане...
На днешния празник на буквите искам да отдам заслуженото на Интернет-класата (ама че тъпо понятие, ама не е мое, а на въпросния Минчев), незаслужено обругана тия дни от политолога Огнян Минчев, който я обвини едва ли не в национално предателство, защото в съюз с олигархията била свалила от власт добрия г-н Бойко Борисов. Няма да коментирам тая феноменална глупост, достатъчно умни хора го сториха. А ще посоча един незабелязан и неоценен принос на хората от българския Интернет - именно те наложиха кирилицата в него, а не някоя държавна организация.
Спонтанният процес на налагането на кирилицата започна още в началото на първото десетилетие на 21 век, когато българснкият Нет беше мъниче. Нямаше блогове, да не говорим за Фейс и Туитър, имаше малко форуми - на Дир.бг, на Гювеча, който после го взе Нетинфо, на Дата.бг, Калдата и още няколко по-специализирани форума, както и форумите на в. Дневник, в.Монитор и в.Сега. Масово се пишеше на латиница, но постепенно започнаха да се появяват призиви да се пише само на кирилица. Появиха се различни картинки.Много от пишещите във форумите започнаха да слагат картинки-подписи "Не на шльокавицата!"
"Шльокавица" се наричаше писането на български са латински букви. За съжаление не съм запазила такава картинка, но успях да намеря подобна:
В българската Уикипедия започнаха да трият “приноси” на шльокавица, без значение колко ценна информация съдържат. Администраторите на форумите оцениха разрастващия се бойкот на шльокавицата и започнаха да въвеждат правилото “писането на български – само на кирилица” и триеха постингите на шльокавица. За пишещите от чужбина на латинска клавиатура слагаха специални бутони за конвертиране от латиница на кирилица. Когато към 2003-2004 се появиха блоговете, повечето им собственици - преди всичко хора от ИТ средите, от самото начало въведоха правилото коментарите да са само на кирилица.
И ще завършва с великолепните думи на приятеля ми Григор Гачев за социокултурната страна на настъплението на кирилицата в българския Нет:
"Много хора не смятат себе си за големи патриоти. Немалко не ги е особена грижа и дали са българи, или не. Но стане ли дума за кирилицата в Нета, я подкрепят. Някакъв особен вид патриотизъм – не национален, държавен или народностен, а културен. Усещаме, че кирилицата е част от нашата културна идентичност, и си я пазим.
Не мога да понасям клиничните патриоти. За мен патриотизмът е три неща. Първо, да си плащаш честно данъците. Второ, винаги да си готов да пазиш страната и народа си от държавата си и нейното ръководство. И трето, ако някой те обвинява, че не си достатъчно патриот (а той е), да му затвориш устата. И ако се наложи това да е с юмрук, да се гордееш, че си го направил… Но културният патриотизъм, който виждам в налагането на кирилицата, ме радва. Защото ми показва, че почваме да имаме самочувствие. Като… може би не точно народ, по-скоро като общност.
А това е добре. Ценим ли себе си, уважаваме ли нещо в себе си, има шанс да стане нещо от нас."
Толкова много коментари, измислици, клюки, интриги, омраза и зли прокоби се изсипаха след оставката на Костов и оттеглянето му от голямата политика (всъщност нищо ново след 12-годишното му демонизиране), че ми се ще да хвърля малко повече светлина какво следва оттук нататък чрез думите на самия Костов и неговия наследник Радан Кънев*, изречени на вчерашната пресконференция:
Този пост не е мой. И заглавието е полумое - перифраза е на Селинджър. А текстът е на състудента ми и сродна душа Иван Стамболов - Сула. Защото се опитвах много пъти в последните дни да изразя чувствата, които напираха в мен след изборите. Изборите, на които нито нито една дясна формация не влезе в парламента. Изборите, след които не можех да си надмогна мъката и отчаянието, които ми пречеха да си намеря думите, докато не срещнах думите на Иван, които ми извикаха представата за оня велик разказ на Селинджър "На Есме с обич и омерзение". Та така, ето какво написа Иван Стамболов - Сула:
С лявото рамо напред, марш!
„С лявото рамо напред“ е строева команда, чиято цел е войниците да завият надясно. На пръв поглед парадоксално, но дълбоко в себе си логично. Когато лявото рамо натежи прекалено, изпреварва останалия организъм и го кара да завие в другата посока, тоест надясно.
Българското общество е ляво. Ляво е не само защото е бедно (а лявото е илюзията на бедните), но е ляво и защото така са възпитавани предпоследните две поколения, а пък последното не е възпитавано никак. Като си припомните, че едно поколение е горе-долу 20 години, можете да разположите нещата по оста на историята между катастрофата от 1944 и ден днешен. Затова и час по час разни умници, сред които и аз, надигаме възпитан глас в подкрепа на убеждението, че е крайно време за нов български десен проект, дето се вика поне да се балансират нещата, пък и едни хора да се видят представени по справедлив начин във властта. Аз поне надигам този гласец от 2007 година, тоест от средата на управлението на тройната коалиция, която тогава сериозно ме беше вбесила. Надигах възпитан гласец покрай всички състояли се оттогава досега местни, парламентарни и президентски избори. Ще го надигна и днес в общия хор, който вече дружно се разпява из медиите.
В неделя се проведоха поредните предсрочни избори. Както се казва: кой влязъл – влязъл. Мен ми се ще обаче да поговорим за кой не влязъл. В поредния парламент не успя да влезе десницата на България или, по-точно казано, не успя да влезе нито една партия, която претендира да представлява българската десница – нито отломките на старото СДС, в което всички ние сме се клели и с чиито байраци сме плющели по улиците в младостта си, нито отломките на тези отломки, нито новият десен проект, в чието създаване съм замесен и аз лично – партията „Движение България на гражданите“. Влезе например Атака, която е идеологически феномен – лява и проруска организация, която иска да национализира предприятия, но иначе е националистическа, а не интернационалистическа, както се полага на истинска лява партия с ценности ориентирани към класата, а не към расата. Както и да е, това е тема на друг, безкрайно интересен, но в момента страничен разговор.
Ако политическото общество е тяло, то нашето тяло е твърде озадачаващо. Има една лява ръка, макар и посъсухрена вече, и няколко десни ръце, които се размахват вдъхновено и убедително. Защо е така? Защо в България има няколко десни партии, но само една лява? Или поне така изглежда, защото не знам дали знаете, но имаме няколко комунистически, няколко социалдемократически и няколко работническо-селски партии. Формално лявото пространство е доста населено. Но въпреки това, като кажем „левица“, представяме си БСП. Докато като кажем „десница“, изпадаме в нещо като шизофрения и започваме да броим на пръсти. Дали причината не е в това, че десните лидери са по-ярки индивидуалности от левите и хората по-лесно ги запомнят тях и партиите им, колкото и бутикови да са те? Де да беше така, ама май не е… Дали тогава пък причината не се крие в това, че десните хора са по-суетни и по-големи егоисти и индивидуалисти, тъй че всеки от тях иска да блесне в собствено достойнство и хич даже не бръсне колектива (пардон – екипа, както е по-редно да се каже подясному)? А може пък да са прави и конспиративните теоретици, които твърдят, че шпионите на бившите социалистически служби (леви, но приказно богати) нарочно инженерстват несъстоятелни десни партии, за да няма лявото адекватен опонент отдясно. Може. Всичко може.
И от „Раковска“ и от „Кърниградска“ се надигнаха гласове за нова дясна формула. Стана ми драго, защото тези гласове са в пълно съзвучие с моя гласец от 2007, за който стана дума по-горе. Страх ме е само да не стане така, че всеки да се самообяви за кристализационен център на дясното и да покани останалите да кристализират около него, защото пак ще се върнем у първо отделение. Всеки има какво да изтъкне, всеки е способен да се изкара толкова десен, че чак да ти се изкълчи дясното рамо.
Хората от СДС (настоящи и бивши) с право могат да кажат, че СДС е марка. Такава могъща марка на българската демокрация, че чак Бойко Борисов в зората на политическия си възход беше готов на сериозни жертви, за да може да я преобрети за себе си. СДС е единствената партия, за която лично аз съм излизал на улицата, макар че когато съм излизал, СДС още не беше партия. За мен СДС е невероятното изживяване на милионния митинг на Орлов мост под прозорците на родната ми къща и това е спомен, който никога няма да избледнее в душата ми.
Хората от ДСБ с право могат да кажат, че са първите истински български консерватори след края на 19 век. Или поне можеха да го кажат, преди да поемат по един малко по-конформистки път и да се разпръснат в различни посоки, начело с най-теоретично аргументираните си консерватори. Докато в СДС бяха милите ми приятели от моето поколение, че и малко по-възрастни от мен, в ДСБ бяха(а някои от тях и продължават да бъдат) младите, интелигентни и компетентни политици на България. Хората, които искам да видя във властта, за да мога, както се казва, да умра със затворени очи.
Хората от ДБГ („Движение България на гражданите“, чийто основател съм и аз) също могат да претендират да бъдат кристализационното ядро на новия голям, модерен и истински десен проект, за който е абсолютно крайно време да се състои. Имаме пълното основание да кажем: преходът свърши, политическите доктрини вече са по-различни. Много от тях се изчерпаха, много от тях се компрометираха. Политиката вече не се дели на „Левски“ и ЦСКА, антикомунизмът не е аргумент за дясност, наой-малкото защото е актуално вече едно поколоние, което за съжаление (а може би и за голямо свое и наше щастие) не помни комунизма, тъй че няма как да бъде и антикомунистическо. На мен лично антикомунизмът много ми липсва като аргумент в нашия политически дискурс, защото като че ли именно той беше този, който вкарваше големи парламентарни групи на десните партии. Пак казвам – българското общество е преобладаващо лявоцентристки настроено и когато е подкрепяло десни формации, е гласувало не „ЗА“, а „ПРОТИВ“ нещо.
А има нужда от нова дясна политическа формация, която адекватно да представи българската десница, българските десни хора във властта. Тази формация трябва да е достатъчно компетентна и информирана, за да може на прагматичен принцип да взима правилни решения спрямо конкретни ситуации, което в съвременния свят е от огромна и, бих казал, съдбоносна важност. Тази формация трябва да е разпозната и призната от Европа, ако, разбира се, продължаваме да вярваме, че именно Европа е цивилизационният избор на България, а не Турция или Русия, в което също има основание. Най-сетне тази формация трябва със спокойния си, компетентен и аргументиран тон да убеди хората, че има периоди, в които дясното управление е по-полезно и е за предпочитане и в интерес на граждани с не дотам десни и консервативни убеждения.
И в СДС, и в ДСБ и в ДБГ има по частица от моето сърце, останало при някой уважаван човек или мил приятел. В последната абревиатура частицата ми е по-голяма, защото там е и останалата част от моя уморен, но иначе сравнително здрав организъм. Много ми се иска в тези първи дни след изборите да не се надвикваме кой ще води „бащина дружина“. Готов съм да говоря с всекиго било на работни срещи, било в кръчма, било по медиите. Казвам го в абсолютно лично и частно качество, защото по душа съм частник, който вярва, че частната собственост е най-прекия път към свободата на личността. За мен, като човек с напълно задоволени амбиции за кариера, е важно да има справедливост, а справедливостта, поне от моята персонална и частна камбанария, се състои в това всеки да бъде справедливо представен в процеса, в който се взимат общите решения. В момента, а и от доста години насам, много хора, които харесвам, които дават своя достоен принос за общото благо и които никому не са сторили зло, а тъкмо напротив, не са представени в процеса, в който се взимат общите решения. Аз мисля, че това не е справедливо.
Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
БСП, противно на на лявата си принадлежност, въведе плоския данък. Бойко гое запази и се кълне, че ако пак е премиер, ще го запази.
БСП вдигна акциза на цигарите и те станаха 3 лева. Бойко вдигна акциза и те станаха 4 лева.
По времето на БСП се приеха прословутите цени на тока от ВЕИ. Бойко не промени закона, а продължи с ударни темпове да присъеинява нови ВЕИ към енергийната система, от което неговите хора от типа на Вальо Златев, бившата му любовница Цветелина и подобни се възползваха в най-голяма степен.
По времето на БСП имаше "батко и братко", но като се има предвид, че с двойно повече пари Бойко построи 20-тина километра по-малко магистрали, май тепърва ни предстои да се запознаваме с бойковите батковци и братковци.
При БСП държавните ВУЗ-ове въведоха такси. Бойко доразви идеята и таксите станаха наполовина от тези в частните, като на практика държавното висше образование беше на 2/3 ликвидирано. Всеки средностатистически тъпанар се бута напред, за да има повече плащачи на такси.
При БСП Орешарски правеше "седенки" със социалните партньори. Бойко въобще ги игнорира, но когато видеше по-голяма групичка под прозорците на МС, направо звънеше на Плевнелиев да връща закона, с което създаваше фееричен хаос.
При БСП имаше надуване на държавната администрация по формулата 3-5-8. При Бойко имаше чистка по формулата замяна с "калинки" и правонарушители.
Хм, какво иска да каже авторът? Че беше хубаво управлението на БСП и е хубаво, че те пак ще ни управляват? Отнюдь и анатема на този, който си го е помислил! Искам да кажа, че много по-лошо от управлението на БСП е управлението на нейните шофьори, слуги и пазванти. И че е крайно време, ние, нормалните демократичните хора да се вземем в ръце и на следващите предсрочни избори - а аз съм убедена, че до една година ще има такива, да пратим едните и другите там, където им е мястото.
Прочетох тема в един форум какво е това пилето:
Основен въпрос:
Защо пилето пресича пътя?
Отговори:
Учителката от детската градина:
- За да отиде от другата страна на пътя.
Платон:
- За свое добро.
Аристотел:
- Това е в природата на пилетата - да пресичат пътища.
Карл Маркс:
- Исторически неизбежно е.
Садам Хюсеин:
- Посоченото действие е непровокиран акт на бунт и ние съвсем справедливо ще изсипем пет тона нервно-паралитичен газ върху него.
Роналд Рейгън:
- Забравих.
Хипократ:
- Заради излишък на флегма в неговия панкреас.
Мойсей:
- И дойде господ от небето и каза на пилетата - "Пътят ще требва да се прекоси". И пилетата започнаха да прекосяват пътя и настъпи радост.
Ричард Никсън:
- Пилетата не са прекосявали пътя. Повтарям! Пилетата НЕ СА прекосявали пътя.
Симеон II
- Пилето ще пресече пътя! Вервайте ми!
Фройд:
- Фактът, че вие изобщо сте загрижени за това, че пилетата прекосяват пътя, разкрива вашата сексуална несигурност.
Дарвин:
- Още от векове пилетата съвсем естествено са се селектирани по такъв начин, че те в момента генетично са предразположени да пресичат пътя.
Исак Нютон:
- Всяко пиле във вселената винаги ще може да пресича пътя перпендикулярно на дължината на пътя в една безкрайно дълга права линия с постоянна скорост, освен ако пилето не спре в резултат на небалансирани противодействащи сили от противоположната на пилешкото движение посока.
Айнщайн:
- Дали пилето пресича пътя или пътя се движи под краката на пилето зависи от гледната точка.
Хайзенберг:
- Никой никога не знае със сигурност дали в действителност то ще стигне до другата страна на пътя.
Буда:
- Задаването на този въпрос отрича природата на пилето.
Ърнест Хемингуей:
- За да умре в дъжда.
Снупи:
- Беше тъмна, бурна нощ. Някъде в дъжда едно пиле пресичаше пътя.
Вуте:
- Май пропуснах нещо.
Поредният резил на българския съд. И не ми казвайте, че бил резил на отделен магистрат. Прекалено много станаха отделните. Особено висшите отделни орезилени магистрати.
4.1. Поведението на магистрата в обществото трябва да се основава на добри обноски и добро държание, а в обществените и служебни контакти той трябва да бъде учтив и любезен;
5.5. С личното си поведение, и чувство за отговорност в служебната и извънслужебната си дейност, магистратът трябва да дава пример за висок морал и почтеност;
5.6. Магистратът следва да се въздържа от всякакви действия, които биха могли да компрометират честта му в професията и обществото;
Липсата на популистка алтернатива на ГЕРБ няма да концентрира наказателния вот, но това не значи, че ГЕРБ няма да го инкасира. Той просто ще се разпрeдели между опозицията - парламентарна и извънпарламентарна. И в това няма нищо лошо или ненормално - както вещаят социологическите и прочието врачки воглаве с преброителскния гуру проф.Михаил Константинов, обясняващ защо не бива да си даваме гласовете на малките партии - сакън да не загубели. Изобщо сума учен народ в последните 10-20 дена се упражнява в сума медии да ни обяснява същото, ама много загрижени се оказаха всички учени за нашите гласове да не сме си ги загубили. Като някой голям човек много се загрижи за мен, винаги се питам "каква му е далаверата?"
И в конкретния случай отговорът е ясен: Далаверата на всичката социологическа паплач и големите партии, които тая паплач обслужва (БСП, ГЕРБ и ДПС), е да не се гласува за малките партии. Затова непрекъснато ни набиват в главата мантрата "разпиляване на гласовете".
А това, че наказателен вот срещу ГЕРБ в полза на малките партии ще има, е видно и от един много интересен факт във фейсбук, вижте скрийншот, тълкуванието по-долу:
На мен не ми изглежда странно програмно правителство с мандат 1 година с премиер Орешарски и финансов министър Иван Костов. А след това свикване на Велико народно събрание за промяна на конституцията. Таман това ще съвпадне с изборите за Европейски парламент.
Любителското видео, което взриви фейсбук. Лъжите, манипулациите и наглостите на гербавите лидери от първа ръка и уста. Ако си забравил цялата гадост на изминалите 4 години, защото човешката памет има това благословено свойство - забравя злото и мъчителните спомени - следващите 16 минути можеш да си ги спомниш. Не за друго, а защото идва 12 май, когато трябва да направиш избора си за следващите 4 години.
Случва се да срещнем сайт с видео, което много ни харесва, но кодът е така написан, че дори най-професионалният софтуер за сваляне на видео не може да го даунлодне; и най-тънките пинизи на файърфокса и операта не помагат. Последно при мен така се случи с интерактивната карта на Европа на този адрес --> http://www.snotr.com/video/11050/Map_of_Europe_-_1000_AD_to_present_day 2 часа се мъчих с Replay Media Catcher, с н'ам си кви флаш даунлоудъри - не ще и не ще. Номерът на Firefox с Page Info на цялата страница не върви. Не съм сигурна защо, но в инфото на страницата за медиа файловете не излиза никакъв файл с разширение .flv или .swf , на който да дам Save As. И ровичкайки в нета, попаднах на решението в един руски форум. Изглежда примитивно, но е просто, достъпно дори за новаци и работи безотказно:
Добрият стар Internet Explorer, по-скоро неговият кеш (за аджамиите - това са временните интернет файлове, които IE е отварял). Кешът на IE се намира за Windows XP в
C:\Documents and Settings\username\Local Settings\Temporary Internet Files;
за IE7 и Vista в:
%userprofile%\AppData\Local\Microsoft\Windows\Temporary Internet Files\Low
Изтриваме съдържанието на въпросните папки (никога не можем да изтрием всичко, остават някакви неизтриваеми гнусове поради гадостта майкрософтска, но са малко), т.е. почти сме изчистили кеша.
След това стартираме IE. По подразбиране, когато чистим кеша, IE трябва да е затворен. А ако сме нормални, той винаги трябва да е затворен :-) Отваряме страницата с видеото, което искаме да свалим и НИЩО друго не отваряме. Изчакваме видеото да свърши и затваряме IE. Отиваме в кеша и търсим файл с разширение .flv или .swf - това е нашето видео. Копираме го и си го пействаме където си искаме и си правим каквото си искаме с него (преименуваме, редактираме, качваме другаде...)
А интерактивната карта на Европа ще пусна в следващия постинг.
11% от българите са готови да продадат гласа си, установи неотдавна национално представително проучване на НЦИОМ. Според мен са няколко процента повече, проценти хора, които осъзнават, че това или е срамно, или не е редно. Както и да, в момента ми е интересно да пиша за друго - за това, че купуването и продаването на гласове не е нещо изключително за демокрацията, а е неизбежен етап в развитието ú и най-вeликите демокрации са минали през него.
Във Великобритания през 18 век местата в Камарата на общините открито се купуват и продават, както и гласовете на избирателите. През 1734 г. Антъни Хенли, член на британския парламент от Саутхемптън, пише писмо в отговор на оплаквания на избиратели относно подкрепата му на акцизите:
"Господа,
Получих писмото ви и съм изненадан от вашата наглост да ме занимавате с актцизите. Вие и аз много добре знам, че съм ви купил. Аз освен това знам нещо, което вие може би не знаете, че знам - сега вие се продавате на друг. Но също така аз знам нещо, което вие също така не знаете - а именно, че купувам друг избирателен район. Проклети да сте! Дано домовете ви бъдат лесно достъпни за всички данъчни служители, каквито бяха вашите съпруги и дъщери за мен, докато защитавах вашата мошеническа община."
Иван Костов, Агенция БГНЕС, 2013-05-04
Малко след полунощ на 26-ти срещу 27-ми август 2013-та г. от интернет страницата на АЕЦ „Козлодуй” спират показването на натоварването на двата работещи енергоблока (5 и 6) в реално време. Ето какво виждаме там сега: &...
През седмицата световните информационни агенции буквално трещяха от съобщения, за критично влошаващата се ситуация, довела до ново, в много големи количества, изтичане на радиоактивна вода от авариралата АЕЦ „Фукушима-Диичи”,...
В средата на месец юни 2013-та г. за първи път от 39 годишната си история АЕЦ ”Козлодуй” започна да предлага на страницата си в интернет показване на натоварването на действащите блокове 5 и 6, в реално време. Вече повече от ...
Когато видях за първи път невероятната красота на това място, казах си: "Ще се върна тук отново, този път с Девора!". Е, поставих личен рекорд и само месец по-късно си изпълних обещанието. Блед се превърна в акцента на най-прекрасното, романтично и вдъхновяващо сватбено пътешествие. Вероятно повечето хора биха предпочели екзотична дестинация или традиционна в това отношение страна като Италия или Франция за подобно пътуване. Ние избрахме Словения и в следващата поредица от пътеписи ще ви разкажа защо изборът ни беше толкова перфектен.
И така... Just married! Багажът е натоварен, резервоарът на пежо-то е пълен, документи, застраховки - проверени, дисковете с музика са на линия, часът е 06:00 сутринта - време е да потегляме! Дестинация - Словения.
Kрай! Вчера след дълго чакане, Apple представи визията си за своята мобилна операционна система iOS.
Публиката имаше много и различни очаквания, на практика концептуалните, аматьорски и полу-професионални демо визуализации предвещаваха коренни промени или не съвсем…
Всичко това се оказа правилно, взето заедно, накуп. Apple не представи ревизия на своя iOS, а на практика изцяло нова визия. Сами го казаха, след като актуализираш своя iPhone до iOS7 получаваш… нов телефон.
Най-добре да сам да видиш тук.
Мнозина сега изпадат в екстаз или образуват пяна около устата в комбинация от посинени пръсти, хулейки Apple и Jony Ive, главния “виновник” за iOS7. Topolsky от The Verge нарича новия дизайн “объркващ”, докато Gruber от Daring Fireball е доста по-мек в своята публикация.
Прави впечатление, че журналистите отдават заслужено внимание на новия, изчистен, плосък вид, на иконите, които са обект на разгорещена дискусия и още не е ясно дали са рисувани от дизайнер експерт или от малко дете и прочие…
Моето първо впечатление беше усещането за прилика с Windows Phone 8 и Android 4.2. Тук спор няма, който е използвал такива устройства много добре знае как изглежда потребителския интерфейс. Образуват се горещи спорове за това, кой, какво бил откраднал и от къде.
Аз казвам, че това няма значение. Това е само върха на айсберга, черешката на тортата. За годините, които използвам различни платформи като потребител, съм успял да видя и силните и слабите страни. В случая по важно е друго.
След Android 2 и нагоре Apple определено беше в догонваща позиция. Windows Phone 8 само потвърди тази постановка. iOS7 не е просто нова визуализация на най-известната мобилна система в света. iOS7 е боен вик и може би най-добрия опит на Tim Cook да излезе от сянката на Steve Jobs. Промяната е радикална и обоснована от бруталната действителност в този огромен пазар. Радикална, за хард кор феновете на Apple.
Всички видяхме фрагментацията на Android, ползваемостта на iOS, показатели, при които iOS е безпощаден лидер. Apple знае, че това не е достатъчно, за да може тренда да се запази. Знае, че трябва да предложи нещо ново и различно спрямо себе си, а всъщност почти еднакво спрямо другите. Apple знае, че утре може пак да поиска премиум цената, а по света милиони хора ще я платят. Веднага. Аз също. Така както плащам не малка цена и за Android устройства, но това е друга тема.
И не защото iOS изглежда вече като Android, които изглеждат като Windows Phone 8. Защото Apple Store предлага все още най-добрите мобилни приложения, с най-малко вреден софтуер, с най-голям контрол за качество и с перфектна оптимизация спрямо форм фактора таблет/смартфон. Говоря от опит.
Всъщност Apple печели най-вече с това. Как ще изглежда iOS е подробност, стига да изглежда приемливо добре. Е, сега iOS загуби част от своята уникалност, но спечели с това, че хората ще свалят сочещия пръст към “стария” iOS и ще може пълноценно да използват умните си устройства.
Ново начало? Не – по-скоро оцеляване!
Есента очакваме iOS7 да изгрее на добрите стари iPhone-и от 4 нагоре.
Изглежда, че само аз имам “уникалния късмет” да попадам винаги на… пълни с хора заведения. Така излиза, че или аз наистина съм “късметлия” или заведенията наистина са празни, затварят масово, съкращават хора и икономиката на България е на път да се разсипе поради факта, че в заведенията не се пуши.
Бил съм на двата бряга, разбирам и уважавам тютюневата индустрия като всеки бизнес, разбирам и уважавам също тези, които не обичат тютюневия дим.
Цялата патардия е абсолютно излишна и никога няма да има доволни. Кой харесва законите? Никой! Но трябва ли да ги спазваме? Абсолютно.
С ръка на сърцето трябва да признаем, че сега е много по-добре. Няма да изброявам причините и сляп може да ги подуши.
Пушенето на цигари, пури, наргилета за мен е лукс. Хубавата цигара/пура е скъпа и луксозна стока. Същото важи и за алкохола. Разликата е само едно във вредата, която се нанася индиректно/директно на околни хора. Консумацията на алкохол в малки количества не пречи на околните, но големите количества също причиняват неприятности и неудобства за хората в едно заведение. Много добре знаете защо.
Цигарите за съжаление пречат директно и веднага. Алкохолът също е вредител, но сега не карат пиячите да излизат навън, нали?
Затова смятам, че има две възможности.
Лесно е, защото закона не се променя. Цигареното/Ресторантското лоби ще продължи да саботира и вдига шум, но в крайна сметка хората ще мигрират изцяло на електронни цигари. Не виждам проблем да се запази статуквото.
Създават се клубове със “специален” режим, където пушенето е разрешено. Допускат се само пълнолетни хора, влизането става с пропуск – членска карта. Държавата одира здрав данък от членовете на клуба, защото, както казахме, това е лукс. Правят се проверки нон стоп. При регистриране на посетител, който не отговаря на условията за членство, клуба се наказва и се дава “жълт” картон. При повторно нарушение лиценза се отнема.
За да може даден клуб да кандидатства за специален режим, то той трябва да отговаря на строгите технически изисквания за аспирация, вентилация и прочие.
Така например, ако аз имам 5 приятели пушачи и искам да излизам с тях, аз като непушач ще имам възможност да си изкарам членска карта, да плащам на клуба и данък на държавата, но да се забавлявам с моите приятели сред кълба от цигарен дим.
Понеже това изглежда на пръв поглед несправедливо спрямо консуматорите на алкохол – предлагам цените на алкохола да скочат.
В България от няколко века играем пиянството на един народ и е крайно време това да ограничи. Алкохолът трябва да поскъпне, като се използват държавните механизми за регулиране на данъци и такси и се остави възможност на частния бизнес да свърши своята роля в условията на пазара.
За хората с по-скромни възможности или за тези, които разбират от варене, държавата да разреши домашната продукция срещу ясни критерии, които обвързват собствениците на казани с определени отговорности в това число признаването и поемането на риска за здравето от домашно приготвяне/консумиране.
Бизнесът може да организира всякакви промоции, така, че клуба да е винаги пълен. Пример:
- Понеделник – клубът работи без цигарен дим – 20% намаление на алкохола
- Петък/Събота – в клубът се пуши, но пък получаваш отстъпка в таксата за членство (регулирано от държавата + бизнеса)
Това е нахвърляно на прима виста, но със сигурност е един възможен път напред. По този начин всички ще бъдат доволни, държавата ще печели, бизнеса ще печели, а хората ще продължат да се тровят по собствено желание.
Както съм се шегувал не веднъж, дами и господа, това, което виждате на снимката е моят полов живот.
В кръга на шегата и извън него, всеки си избира сам.
Замислих се за електронните цигари, за електронните игри, за електроните, атомите, плазмите, течните кристали, твърдите частици.
Все повече хора се разкарват ошнурени* с електронни цигари и блажено издишат кълба от дим. Замислих се, как по дяволите стана така, че дори цигарите станаха електронни и трябва да се зареждат през USB?
Оттам идва и шегата за видео игрите и половия живот. Ще разкажа една интересна история.
Така ни нарече бащата на един мой приятел преди много години. Да, видиоти.
Това се случи, след като ни завари да играем на култовия Sensible Soccer. Това може би не е странно за двама младежи, които искат да убият малко време с футболен симулатор.
Странното беше, че моя приятел беше преработил един геймпад и една клавиатура в една симбиоза, позволяваща на двама играчи да играят на един компютър, единия с клавиатурата, а другия с геймпада, който беше запоен за клавиатурата.
При вида на тази гледка, баща му възкликна, вие сте видиоти.
Сега като гледам електронните цигари и всички електронни джаджи, които хората носят със себе си (в това число и аз), мисля си, че целият свят се е видиотил.
p.s. ошнурен* – термин въведен от мой бивш колега и настоящ приятел, когато провеждахме по 50 телефонни разговора средни с клиенти.
Клетката му е точно два японски дюйма висока, а дюйм и половина широка; през дървената й вратичка, закачена на кукичка, едва мога да пропъхна кутрето си. Но за него има достатъчно място — да обикаля, да подскача, да подхвръква; пък и нима не е бездруго тъй мъничък, че трябва да огледаш клетката от кафява мрежеста коприна много внимателно, за да го съзреш. Що се отнася до мен, аз винаги съм принуден да я въртя насам-натам, и то на ярка светлина, докато най-сетне зърна къде се е разположил — най-често в някой от горните й ъгли, увиснал надолу с главата от прозирния таван.През цялата есен, много след като себеподобните му бяха измрели, щурчето, тревната чучулига, пеело в своята клетка, докато един ден в стаята се възцарила непривична тишина. То лежало мъртво на пода на клетката, защото забравили да го нахранят с микроскопично късче плод. Прегладняло, щурчето се опитало да се самоизяде.
Представете си щурче не по-голямо от обикновен комар, с две антени, значително по-дълги от телцето му и толкова тънки, че можеш да ги забележиш само в контражур. Куса-хибари — тревна чучулига, — така му викат японците и на пазара можеш да го купиш за дванадесет цента, т.е. за много повече, отколкото теглото му в злато. Дванадесет цента за такова завързаче!
Защо "Да изкачиш 45 градуса рампа"? Защото на такива условия бяха подложени избирателите с двигателни проблеми на няколко секции подвизаващи се в 45 ОУ "Константин Величков" - София.
Така изглеждаше секция № 16 в 25 МИР, която беше в техникума Попов. Случи се това, че председателката на СИК помоли доброволно да напуснем секцията след края на изборния ден, за да не се налага да ни гони. Доводите, които тя изтъкна са, че ако сме били много хора сме щели да пречим при преброяването на гласовете. Двама наблюдатели и още един куп застъпници седяха навън пред секцията докато се преброят гласовете и се разпечатат копия от протоколите.
Ogromna opa6ka nad 200 dushi izvan posolstvoto 4akat svoq red
Протичане на Изборния Ден в Лондон, към 12 часа местно време... опашка почти до Роял Албърт Хол. Проблемите в тази избирателна секция бяха напълно пресказуеми, но все пак ще опиша директните си наблюдения. 1. Има две огромни опашки, съпътствани от предсказуем безпорядък. Много хора пристигат и автоматично се отказват - всеки има ангажименти, а много хора просто не желаят да прекарат почивния си ден по този начин. Опашките са: една за тези, регистрирали се предварително и една за тези, които подават декларация на място. Към 11:30 в секцията влизаха гласоподаватели, чакали около 2.5 ч, ненаправили предварителна регистрация, и такива чакали около 1 час, с направена регистрация онлайн. 2. Проблемно е това, че има хора, подали заявление онлайн, които се оказват в "другия" списък - този за секцията в Тотнъм, която е на около 20 км от посолството. Припомням, че за Лондон имаше над 1000 подадени завления, а за съседни общини - Тотнъм, Баркинг и Сатън - по около 200. Според тези бройки, би трябвало да се разкрият 5 избирателни секции на територията на Голям Лондон (територия с около 50 000 българи, еквивалентна на Област София-Град). Все едно Герман, Нови Искър и Железница да са една населено място - София. 3. Дописването на хора в списъка отнема най-много време от цялата процедура. Ако оставим настрана недостига на избирателни секции в Лондон, необяснимо е решението да се разпределят регистрираните на случаен принцип между двете - така поне половината предварителни заявления трябва да попълват нови декларации. Би било нормално подалите заявления за Тотнъм да бъдат вписани в списъка за Тотнъм, а дори и тези, подали за Баркинг да бъдат вписани в списъка за Тотнъм, защото между двете общини има удобни транспортни връзки. 4. Пред секцията има напрежение. Опашките едва се движат, а някои чакащи твърдят, че познати на Председателя на СИК влизат с предимство. Източник: Наблюдател на ИРПС - Мария Пейчева карвър
Пред секцията, отворена в посолството в Париж, Франция (СЕКЦИЯ № 325200217, Адрес: Ambassade de Bulgarie, 1 avenue Rapp, 75007 Paris), около 16 - 17 часа местно време, има огромна опашка от избиратели, в чакане да дадат своя вот. Опашката започва от стаята, предназначена за гласуване, през двора на посолството, като излиза на улицата (над 20 метра само на улицата, вж. приложените снимки). За да упражнят своя вот, на избирателите се налага да чакат с часове! Този проблем произтича непосредствено от факта, че откритата секция е само една (вместо 2 или 3) в резултат на рестриктивните текстове на Изборния кодекс касаещи сформирането на секции в чужбина.
Местоположение: 18-та избирателна секция намираща се в гр. София в сградата на 11-то ОУ. Съдържание на сигнала: Трите имена и ЕГН-та на всички граждани пристигнали да гласуват се казват на висок глас пред членовете на комисията и присъстващите в помещението за гласуване наблюдатели. Прави впечатление че някои от наблюдателите си записват ЕГН-тата на мобилните телефони и таблети.
На 12,05,2013г. ,В 14,50 ч. гр.Русе,кв.Дружба се движи автомобил с рег номер Р 0823 ВВ и с мегафон подканва гражданите да гласуват с белютина номер 27.
Бих искал да подам сигнал за нарушение на чл. 197а, ал. 1 от Изберателния закон в избирателна секция 19 в гр. София, 14 СОУ "Асен Златаров", като ми беше дадена бюлетина, която вече бе откъсната от кочана с бюлетините и тя не бе откъсната в момента на получаването й от мен. Доколкото разбрах от всички присъстващи в стаята това е практика в тази избирателна секция.
Здравейте, Може би вече е късно, но не е зле да насочите вниманието си към изборите в гр.Котел, област Сливен. Там има компактно ромско население от няколко хиляди души, които гласуват "под строй" и по списъци, разнасяни от дебеловрати момчета. На последните избори тези момчета бяха толкова нагли, че дори не се криеха, а колата им с огромен партиен плакат беше спряна на 100 м от училището с изборните секции.
В 26-та СИК - ул.Атанас Далчев - Техникум по фризьорство - гр.София ми дадоха предварително подпечатана бюлетина от разпластена купчина, а не от кочан. На забележката ми,че това е нарушение на Изборния кодекс, лелките смутолевиха, че така било по-лесно :)
ДО: МВР РИК Благоевград КОПИЕ ЦИК СИГНАЛ за купуване на гласове и заплаха над избиратели в изборния ден 12 май В 15.20 в централата на Сдружение „ГИСДИ” постъпи следната информация: В село Катунци, община Сандански, в градинката пред училище „Христо Ботев”, в което са открити три избирателни секции с номера 68, 69, 70 лицето Илия Сирачки от сутринта заплашва избиратели, че ще ги бие ако не гласуват правилно. Лицето Стоян Борисов Антов раздава по 50 лева на избирател, за да гласуват правилно. Лицето Красимир Кисов стои пред входа на изборното помещение, заплашвайки хората че ще ги бие ако не гласуват правилно. За случая са пуснати три жалби до полицията и към момента няма предприети действия по нея. Молим за спешна намеса, тъй като констатираното действие представлява съществено и грубо нарушение на НК и ИК Гл. секретар на Сдружение „ГИСДИ”
17 СОУ Дамян Груев, кв. Западен парк. Отворен е само единият вход на училищния двор. По този начин много възрастни хора и инвалиди, които живеят от неговата страна са принудени да заобикалят, за да стигнат до другия вход - разстояние около 300 метра.
За да стигне моя баща до избирателната секция се наложи да носим на ръце инвалидната количка през шест стъпала.
Тази сутрин към 9ч. с майка ми отидохме да гласуваме в избирателна секция 32, в училище "Васил Априлов" в гр. София, ул. "Шипка" 40. Пред стаята в която трябваше да упражним правото си на глас беше пълно с хора. Оказа се че г-н Слави Бинев е вътре, нещо повече, поведението и речта му си бяха предизборна агитация. Ние, гражданите трябваше да го изчакаме ПРЕД кабинета и без да желаем да чуем това което изповядваше той. Журналистите които го придружаваха изключително грубо ни избутаха на излизане, също и г-н Бинев. Правилата и законите важат и за г-н Бинев, действията му са грубо потъпкване на принципа за честни избори. Възмутена съм. Не разполагам с видео материал на случилото се, но наблюдателите за случването на честни избори могат да потвърдят за случилото се. Още повече, че госпожата позвъни на телефон за да съобщи за случилата се предизборна агитация.
Здравейте, Пиша ви напук на сплашването реших да ви информирам как ни агитират в ВРЗ- 99 АД град Сптември където работя директора на завода Емил Йончев ни събра в Четвъртък /09.05.2013/ всички работници в завода и "агитацията" протече в следния ред: 1 обеща че до края на годината ще ни изплати дължимите пари от 2011 2 заплаши ни че трябва да гласуваме с бюлетина № 10 3 избраха определени хора от целя завод но от различни населени места раздадоха им се списъци на работници от същите населени места да следят дали ще гласува ме 4 изрични ни предупреди че ако не гласува ме за синята коалиция следователно ако не излезнат гласовете по секции ще има уволнения също ни предопреди че има начин да се разбере дали сме гласували с №10 как не ми е ясно свидетели има към 300-400 но голяма част от тях ги е страх
В секция 174100011 в гр. Стамболийски гласуващ снима бюлетината си в тъмната стаичка. Комисията чу звука на фотоапарата и обяви бюлетината за недействителна. Източник: Наблюдател на ИРПС
Подадени са устни сигнали на телефоните на ОД на МВР Сливен за купуване на гласове в района на 6 ОУ Сливен, в ромски квартал. Задържани са три лица, след тези сигнали. Също – сигнал за организиран превоз на избиратели, след който в един от подадените като информация бусове са открити пачки с банкноти от 20 лева, а собственика е арестуван. Наблюдателите са дали показания пред органите на реда.
Бара на хотел Житомир в Монтана сервира кафета придружени със захарчета брандирани от ПП Герб
Здравейте. Около 19:40 отидох да упражня правото си на глас в гр .Бургас, в избирателна секция № 247, находяща се в Професионалната гимназия по транспорт андрес бул. "Демокрация" № 5. Към момента съм студентка в Бургаския свободен университет. КАзвам се Таня Господинова Михова, с постоятен адрес гр. НОва Загора, ул. "Тракия" № 25, ет. 2, ап. 3. След като отидох да упражня правото си на глас, председетелят на въпросната комисия Сава Масларов ми каза, че аз нямам право да гласувам, тъй като не мога да докажа, че живея в Бургас и мога да гласувам само в населеното място по постоянния ми адрес. Това ми и казаха и другите рисъставащи членова на избирателната секция. След като им разясних какъв е закона и че единствените документи, които трябва да представя са заверена студентска книжка и лична карта, което аз направих. ОТново ми беше отказано. Тъй като вече наближаваше 8 часа аз не успях да отида друга и да упражня правото си на глас. Един от членовете на избирателната комисия да же ми каза, че ми трябвало удостоверение, че аз живея в Бургас, защото те няма как да знаели, че това е така. Поисках да попълня декларация, че няма да гласувам и не съм гласувала другаде. ТОва също ми беше отказано. Моля да вземете своевременни мерки. Телефон за връзка 0886 30 97 57.
Бюлетините са предварително отделени от кочана, сгънати и подпечатани. Това е в София, общ. Триадица, 73 СОУ, 87 секция.
“A world you like. With a climate you like” e кампания на Европейската комисия за нисковъглеродна икономика и разпространение на добри практики. На страницата на кампанията във фейсбук редовно се качват супер интересни и практични примери от всички държави в ЕС (но най-вече скандинавските, защото просто са супер напред с материала). Такива проекти са естонския Морски музей, който се зарежда с ток от Луната или финландките от Globe Hopе, които правят дрехи от рекламни банери и знамена в шик мода и работещ бизнес.
По-важното от тази кампания е с краен срок 14ти юни, когато ще бъдат избрани проекти по конкурса World you like Challenge. Ползите за спечелилите са свързани с пътувания, запознанства, контакти, но за държавите България, Полша, Италия, Португалия и Литва има и допълнителен стимул – ако проектът ти бъде сред пет избрани, София ще осъмне с твоята визия и проект на билборди из целия град.
Кой може да участва?
Всеки – бизнес, предприемачи, ученици, НПО-та, институции. Няма и значение колко голям или малък е проекта.
Ето какво се иска:
Има 5 категории, от които да си избереш:
До 14ти юни трябва да попълниш кратка формичка и да сложиш снимки, видео или каквото друго прецениш на сайта на кампанията. След като валидират, че си човек от държава в ЕС и не си робот, твоят проект е онлайн и участва в онлайн гласуване отворени за всички.
И все пак, какво точно печелиш:
Действай, пък ние ще се радваме да разкажем за теб, когато спечелиш.
Дейвид де Ротшилд е авантюрист, мечтател, иноватор, природозащитник, натуропат, наследник на голяма финансова империя, най-желан ерген, климатичен герой, и още много.
Самият той, обаче, описва себе си като човек със стабилно любопитство, който решава проблеми чрез вдъхновяващи истории. Неговото призвание е да бъде разказвач на истории – многопластови, със сюжет като на екшън филм, но по истински случаи, тези на неговите приключения.
Една такава история е за ‘невъзможната’ лодка от пластмасови бутилки, Plastiki – катамаран, построен с помощта на 12 500 2-литрови пластмасови бутилки, който изминава, с Дейвид на борд, 8 000 морски мили от Сан Франциско до Сидни. Историята започва с познатия скептицизъм и ‘ти си пълно луд’, но завършва с успешно приключение и хиляди хора вдъхновени да не се отказват от собствените си мечти.
Дейвид е основател и на компанията Mpact, която помага на неправителствени организации да намерят правилния подход и глас, за да привлекат повече последователи и да бъдат по-ефективни в посланията си.
Направо не можахме да повярваме, че ще го чуем на живо на digitalk 2013, а явно и късмета беше с нас, защото успяхме да му зададем и няколко бързи въпроса.
—
Горичка: Здравей Дейвид, страхотна презентация. Много ти благодарим, че ни отделяш от времето си. Разкажи ни, как се вдъхнови да бъдеш част от каузата за опазване на околната среда?
Дейвид: Основното е, че наблюдавах екологичното пространство като цяло и забелязах, че има много пречки да се навлезе в него, видя ми се много извратено да трябва да се премине през толкова много неща само за да се включиш. Къде да отида, как да получа разрешение, как намирам идеи, може би не ми хареса точно тази част – някой да ми казва какво искам и трябва да правя предварително, без да съм го открил сам и предизвикателството беше как да го направя по-приканващо, доброволно, водещо към решения, как да стане вдъхновяващо, а не депресиращо. За мен това беше най-голямото предизвикателство, как да предам моето послание, не да се концентрирам само върху една област, а да обхвана цялото, включвайки и социални теми и така да ги обединя, че да стане вдъхновяващо. Така стигнах до разказването на истории и въпросът беше как да се говори за тези страшни неща… какви да бъдат историите…
Горичка: Да не бъдат депресиращи истории, които никой не иска да чува повторно…
Дейвид: Точно така, това беше най-големият проблем, най-вълнуващият … предизвикателството…
Горичка: Знаем, че един от проектите преди Пластики е био ферма. Как и защо започна да се занимаваш с био земеделие?
Дейвид: Да, моят първи, така да се каже, сблъсък с проблемите на околната среда, стана чрез природната медицина. Учех натуропатия, природна медицина, имахме и курсове за био земеделие в университета и така разбрах, че всичко е взаимно свързано и не можеш да разделяш здравето от екологията, ние сме склонни да разделяме нещата, образованието е една област, сигурността е друга… здравеопазването отделна, опазването на околната среда също, но всичко е една система и трябва да гледаме на него и да подхождаме като към система. Тогава разбрах, че ако променя това разделение, то ще ми се отплати и това е и една от причините да нямам организация, която е фокусирана само върху околната среда, а такава която се занимава с много области и се опитва да създава многопластови истории. “Пластики” беше история за океаните, за спасяване, за приключение, за дизайн, за боклук, за материали, за екипна работа.
Горичка: “Пластики”, сподели в презентацията си, е част от “Най-иновативни проекти за 2010″ на списание Тайм. Имаше ли хора и организации вдъхновени да създават нови неща след това?
Дейвид: Да, това, което е интересно за “Пластики”, е че то стана нещо като символ на мечтата – всичко е възможно и това е приложимо навсякъде. Това, което беше вълнуващо да се види, беше, как хората интерпретираха проекта, не просто като екологичен проблем на пластмасата в океана, а като иновационен, инженерен, научен проект, отключващ потенциал, формиращ общност и толкова хора изпратиха мейли, казаха, аз искам да бъда на такава лодка. Мисля, че не просто създадохме нов продукт, а нов начин на мислене, нова методология и това е най-вълнуващото. Сега “Пластики” намери друго поприще, където да развива идеята за споделена икономика на място, което има общности без нормален достъп до ресурси. Това ново място е в Далас в момента. Интересен град, защото има много богати и в същото време много бедни общности. Искаме да направим мост над пропастта и да покажем на хората, че има потенциал за развитие.
Горичка: Да имате малка общност там, която да работи…
Дейвид: Да, точно започнахме проекта с проучване на общностите в южната част на града, които нямат достъп до ресурса, който имат хората от северната част, затова ще използваме вдъхновението на “Пластики” и принципите на науката и маркетинга
Горичка: Да създадете работа за тях?
Дейвид: Да, да създадем работа и да създадем кампания, която да ги накара не да чуят от какво имат нужда, а да разберат какво искат, защото иновацията често тръгва по обратния път, започва в лабораторията на някоя голяма корпорация и накрая на хората им казват ”вие имате нужда от това”, а те не са съгласни. Но ако ме научат на принципите на маркетинга, може би ще реша, че имам нужда точно от въпросните решения.
Горичка: Кой е следващият откачен, невъзможен проект, който планираш? Какво следва?
Дейвид: “Пластики” все още е предизвикателство, защото има много странични неща около него, още е опасно да не направим компромис с потенциала, който този проект има, защото знаете, когато започнете нещо ново, има опасност да забравите за старото, още използваме “Пластики” за повод за разговор. Но все пак ще споделя с вас следващата ми мечта, мисля за изграждането на нова структура около енергията и консумацията на енергия. Искам да стана изследовател на енергията, това ще е нов занаят. Не мога да ви кажа много все още, но мисля, че това ще е глобално приключение този път. Създаване на разговор за енергията и използване на приключението за ускоряване на иновациите.
Горичка: Използване на приключението за ускоряване на иновациите? Добро занимание. Благодарим ти много за интервюто!
Дейвид: И аз благодaря и успех!
—
David de Rothschild e и в twitter.
От 1 млн. мобилни телефона се извличат 16 тона мед, 350 кг сребро, 34 кг злато и 15 кг паладий.
Това са много ценни ресурси, които могат да бъдат използвани наново. Тази неделя, 19ти май, имаш възможност да се освободиш отговорно от всички електроуреди, които събират прах в гаража (а за по тежките има и осигурен транспорт – звъниш, казваш, че имате един хладилник от 50те и екипа на Екологика съдейства с пренасяне и освобождаване)
Разговор с Даниел Костов, мениджър корпоративни клиенти в Екологика.
Горичка: Какво всъщност представляват е-отпадъците?
Даниел: С това име обобщаваме цялото излязло от употреба електрическо и електронно оборудване.
Това са отпадъци, генерирани от промишления, търговския и частния сектор и включват електрозахранващо оборудване, електрически инструменти, домакински електроуреди, битова електроника, телефони и компютърна техника.
Горичка: Какви са количествата на този е-боклук?
Даниел: Според статистиката това са десетки хиляди тона електрическо и електронно оборудване, което излиза от употреба всяка година в България. Количествата за целия свят са милиони тонове. С други думи, всеки от нас създава по 5 кг е-отпадъци годишно. Тъжното е, че само 10% от тях се рециклират и оползотворяват.
Каква е ситуацията в България с рециклирането на подобни отпадъци?
В България отскоро се работи в посока модерно третиране на опасни отпадъци и общинските сметища все още не отговарят на изискванията за безопасно обработване, съхранение и обезвреждане на опасните компоненти. Огромна част от тях намират своя край на тези места, без да са били предварително третирани – чиста загуба на ценни суровини, ресурси и пространство. Това не само противоречи на концепцията за запазване на ресурсите, но създава предпоставки за трайно увреждане на околната среда. Дори не можем да си представим евентуалните щети. Очаква се количествата електронни отпадъци да нарастват все по-бързо, което изисква от новите индустриални концепции спешно включване на рециклирането на електронния скрап.
Какъв е изходът от тази ситуация?
Изходът според мен е да се научим да е-рециклираме. Затова ние се включихме в инициативата „Бъди отговорен. е-рециклирай” на Министъра за развитие на е-правителство.
Каква е целта на тази кампания?
Целта е да се покаже, че излязлото от употреба електрическо и електронно оборудване е важно да се събира и оползотворява. Първата кампания от инициативата, която се проведе в края на месец април 2013 г. събра над 1,5 тона е-отпадъци.
Предстои втора кампания съвместно с Министъра на околната среда и водите. Тази неделя, 19 май 2013 г., ще имаме мобилни пунктове в 4 града – Бургас, Пловдив, Варна и София, които ще работят от 10.00 до 16.00 часа. Предлагаме и директно извозване от дома на по-големи уреди.
Кампанията освен образователна е и благотворителна. Събраните от нея средства ще бъдат дарени на две организации: сайта за обучение www.ucha.se и инициативата „ Аз ученикът” на една от прекрасните учителки на Заедно в час, Теди Зарева.
Какво се случва със събраните от кампанията е-отпадъци?
Отпадъците се събират, транспортират и рециклират своевременно, съгласно всички технически изисквания. Продуктите, получени при рециклиращия процес се връщат в производствения цикъл, а оставащите отпадъци се третират в съгласие с изискванията на законите. Част от фракциите като пластмаса, стъкло и метал ще останат в страната, а други – като мед, алуминий, злато и сребро, ще бъдат изпратени в най-големия за Централна Европа преработващ завод в Германия.
Защо е важно да е-рециклираме?
Рециклирането не е по-евтина алтернатива на изхвърлянето на сметища, но е единственият начин да използваме ресурсите си внимателно и да опазим околната среда. Сравнени с рудата, електронните отпадъци са изключително ценен материал. За произвеждането на 1 тон мед от руда трябва да бъдат преработени около хиляда тона скали. За произвеждането на един тон мед от електронни отпадъци е нужно събирането и обработването само на 14 тона старо електронно оборудване. При сегашните екологични и социални условия производството на мед посредством рециклиране е много по-икономически изгодно. Рециклирането е отговорност към бъдещето.
Димитър Кенаров е журналист на свободна практика и помощник-редактор в американското списание The Virginia Quarterly Review. Статиите му излизат в престижни издания като Esquire, Outside, The Nation, Foreign Policy, The International Herald Tribune, Boston Globe, The Ecologist и др. Негови пътеписи са селектирани три пъти за годишната антология „Най-добрите американски пътеписи“. Наскоро Кенаров завърши своя глобален репортерски проект за американския Център Пулицър на тема шистов газ и фракинг „Шистов газ: от Полша до Пенсилвания“. Изнасял е лекции по темата в Чикагския и Пенсилванския университет.
С Димитър Кенаров по темата за шистовия газ разговаря Магдалена Малеева
ММ: След всичи пътувания, изчетени доклади, срещи с хора и лекции, промени ли се с нещо твоето отношение към шистовия газ? Има ли нещо, което да те е изненадало?
ДК: Да, определно има изненади. Разбира се още преди да започна проекта осъзнавах колко важен е той, колко много различни интереси се сблъскват, но проблемът с шистовия газ в крайна сметка се оказа далеч по-комплексен. Става въпрос не само за местна екология и икономика, но за международна политика, разпределение на стратегически ресурси, глобални енергийни стратегии. Трудно се правят обобщения за нещо толкова сложно, тъй като дебатът по темата е изключително поляризиран и работата на един журналист в такава среда е много напрегната. Дори на чисто научно ниво заключенията са противоречиви. Реномирани институции се изправят една срещу друга с абсолютно противоположни доклади. Всяка една от страните може да представи солидни изследвания и аргументи в своя полза. Науката – това, което всички ние наивно очакваме да е обективно – е обективно политизирана и обслужва определени интереси. И все пак, когато човек се занимава с тази тема достатъчно дълго време и говори с достатъчно много хора, част от мъглата започва да се разсейва. Целта ми като журналист беше да разбера проблема в цялата му вътрешна сложност, да го разгледам от различни гледни точки – геология, икономика, политика, екология, социология – и да обединя натрупаните знания. Изненадите все още не свършват.
ММ: В Полша много хора смятат, че шистовият газ е решение за много техни проблеми. Кажи ни, моля, там започнаха ли вече да добиват шистов газ и каква е ситуацията в момента?
ДК: Полша в момента е лидерът в проучването на шистов газ в Европа. 1/3 от територията на страната (около 90,000 км2) е раздадена на концесии на международни и местни компании. Основните двигатели зад това бурно развитие са политически: страхът от Русия и близките дипломатически отношения със САЩ. Добре известно е, че Русия е историческият демон на Полша, полският Антихрист. Всичко, което отдалечава Полша от Русия се приема с отворени обятия. Например от 1,621 международни компании в Полша, в момента само пет са руски. В този контекст вносът на газ и петрол от Русия е може би последната сериозна икономическа връзка между двете страни. Затова и толкова голяма част от полската политическата класа, а и населението като цяло, ентусиазирано поддържат шистовия проект и смятат, аргументирано или не, че той ще им осигури енергийна независимост от Русия.
От другата страна са САЩ, един от най-близките дипломатически партньори на Полша. След провала на плановете за американски противоракетен щит на територията на Полша, шистовият газ се е превърнал в основен двустранен проект. Най-общо казано Държавният департамент на Щатите вижда производството на шистов газ като буфер срещу руските енергийни интереси в източна Европа и шанс за американски компании да инвестират в региона.
Ситуацията с шистовия газ в Полша обаче изобщо не е толкова розова, колкото политиците и компаниите опитват да я представят. В момента всичко е все още на ниво проучване, няма добив, но според официални данни, само за фазата на проучването са нужни между 200 и 300 кладенци, а до този момент, след три години луди инвестиции, в Полша са пробити едва около 40 такива. Гигантските прогнози на Департамента по енергетика на САЩ, че Полша разполага с 5,3 трилиона кубически метра газ, достатъчни на страната за 300 години, бяха попарени миналата година от доклад на Геологическия топографски институт на САЩ (United States Geological Survey) и Полския геологически институт, чиито прогнози са десет пъти по-ниски. От чисто геоложка гледна точка, моделирането на прогнозите за шистов газ е доста спекулативно начинание.
За разлика от САЩ, които разполагат с доста специфична пазарна и регулаторна среда, която значително улеснява добивът на газ и нефт, в Полша, а и в Европа като цяло, липсват подобни предпоставки. Дори на чисто техническо ниво е много трудно Европа да развие сериозна шистова индустрия, която да повтори феномена на „енергийната революция“ в САЩ. Само един пример: сондите за нефт и газ в САЩ са около 2,000, а в цяла Европа те са само около 70, една малка част от които са годни са хоризонтален сондаж. А една нова и модерна сонда струва около 40 милиона долара и изисква около 18 месеца за доставка. В сектора на фракинг услугите нещата също са трудни. Поради малкия пазар и високотехнологичния процес фракингът е много скъп в Полша и се извършва от ограничен брой фирми. Един шистов кладенец, който в Щатите излиза средно около 5 милиона долара, в Полша в момента струва около 15 милиона. Т.е. дори цената на газа в Европа да е по-висока, добивът също е значително по-скъп. Освен това липсва и нужната инфраструктура – добри пътища и мрежа от газопроводи. Това, че шистовият газ е много по-евтин от конвенционалния е мит.
Единственият вариант цените да паднат е да се постигнат икономии на мащаба, както е в САЩ, за което в момента просто няма условия в Европа. За да бъде рентабилен, добивът на шистов газ разчита на огромна мрежа от кладенци. Маломащабният добив на шистов газ е оксиморон. Екологичните регулации и данъчната политика са също далеч по-строги в Европа, отколкото в САЩ, което допълнително оскъпява проектите. Затова и големи компании като ExxonMobile и Talisman Energy вече се оттеглиха от Полша след разочароващи проучвателни резултати, a гигантът ConocoPhilips се отказа от дял в няколко концесии. Акциите на малките компании, участващи в проучването на шистов газ в Полша, пък са се срутили на дъното.
Изобщо, шистовият проект на Полша е пред провал. В тази връзка наскоро бяха уволнени министърът на хазната, както и шефката на държавната газова компания PGNiG. Просто големите очаквания на поляците да се превърнат във „втора Норвегия“ не се сбъднаха.
ММ: Каква е ситуацията в Румъния?
ДК: В Румъния няколко компании имат концесии за проучване, като най-голямата от тях е Шеврон, чийто проучвателни блокове са в Добруджа и на североизток, около град Бърлад. Преди последните парламентарни избори сегашният премиер Виктор Понта беше голям противник на шистовия газ, но след това бързо обърна позицията си. Румъния обаче най-вероятно ще се сблъска със същите проблеми като Полша. А и общественото мнение там е далеч по-негативно настроено отколкото в Полша – над 7000 души излязоха в Бърлад на протест – така че ситуацията е още по-сложна.
ММ: Алтернатива за България ли е според теб шистовия газ? Кое е притеснителното нещо-опасност от замърсяване на водата, земетресения или нещо друго?
ДК: След месеци усилена работа по тази тема в европейски и американски контекст, смятам че шистовият газ не е алтернатива за България. От една страна са чисто екологичните опасности. Количествата вода, които се употребяват при фракинг са огромни – до 20 милиона литра само на един кладенец. Съхраниението на така наречения flowback, отпадните води, които излизат на повърхността заедно с газта, е изключително проблематично поради високата им соленост, съдържание на тежки метали и в отделни случаи – радиоактивност. За тази цел в Щатите се ползват така наречените дълбокоинжекционни кладенци, като отпадните води се инжектират на километри под земята. Според Европейското законодателство обаче подобни кладенци не се разрешени. В Щатите в момента има опити да се рециклират отпадните води и технологиите определено са напреднали през последните няколко години, но обезсоляването на водата е изключително скъпо начинание. В същото време обикновените пречиствателни станции за вода не са годни за подобен тип обработка – в Пенсилвания бяха замърсени доста реки по този начин преди компаниите да бъдат накарани да прекратят тази порочна практика.
Другата опасност идва от замърсяване на водоносните хоризонти с метан и други вредни елементи – не от фракинга, който всъщност се случва доста дълбоко под земята, а от технологични дефекти в извеждащите тръби и цимент, които задължително минават през водоносния хоризонт. Това е типично както за шистови, така и за конвенционални кладенци. Според изследвания на индустрията от 2003-та, около 6% от всички нови кладенци дават подобен дефект, като процентът нараства до 50% след първите 30 години на експлоатация. Това е просто природата на нефтодобивната и газодобивната промишленост. Има процент на грешка, както във всяко начинание, което се прави от хора. Колкото и да е внимателна една компания – а наистина има такива – грешки неизменно стават, но при шистовите кладенци те са значително повече просто поради по-големия брой кладенци.
Доста се говори за земетресения в резултат на фракинг, но повечето в САЩ са сеизмично незначителни и всъщност се получават около дълбокоинжекционни кладенци за отпадни води. Има сеизмична опасност разбира се, но тя е донякъде преекспонирана от медиите. Най-големият проблем, за който малко всъщност се говори, е в самия мащаб на добива на шистов газ. За разлика от добива на конвенционален газ, за шистовия газ са нужни стотици, понякога хиляди кладенци, като често има площадка на всеки един-два квадрани километра. Земята се превръща в игленик – виждал съм доста ужасяващи места по време на репортерските си пътувания из Пенсилвания. Освен това добивът от шистови скали пада значително след първите две-три години на експлоатация, така че трябва непрекъснато да се дупчат нови и нови кладенци, за да се поддържа производството. Ако прибавим към това плетеницата от малки, по-големи и още по-големи тръбопроводи през полета и гори, които са нужни за транспортирането на газа от кладенците към основните пазари, картината става още по-неприятна. В Щатите има огромни проблеми около регулацията на толкова много кладенци. Представете си как това ще стане в малка и корумпирана България, където регулаторния капацитет е почти нулев.
Екологичните проблеми са само част от причините, заради които в България подобна индустрия според мен не е желателна. От чисто икономическа гледна точка шистовият газ не може да бъда алтернатива, колкото и мастити икономисти да го превъзнасят – ситуацията в Полша, за която споменах, е достатъчно красноречива. А трябва да се има предвид, че все пак Полша е страна със стари традиции в конвенционалния добив на нефт и газ, докато ние нямаме почти никакъв капацитет в тази област. Пък и повечето хора, които ще работят в тази индустрия, ще се външни експерти – както е дори и в Пенсилвания, където голяма част от работниците идват от Тексас и Оклахома например. За местното население ще останат ниско платените длъжности като шофьори на камиони, хотелиери и ресторантьори.
ММ: Как да бъдем против нещо, което има потенциал да ни направи независими от Русия?
ДК: В медийното и политическо пространство, както в България, така и в Полша и САЩ, се говори доста елементарно за енергийна независимост. Първо, в нашия глобализиран свят центровете на производство и потребление много рядко съвпадат. Тази изолационна идеология може да е интересна, но тя остава само метафора, родена от политическа демагогия. В Щатите например се говори са енергийна независимост още от 1973-та, когато президентът Никсън обявява „Проект независимост“ по време на тогавашната петролната криза около бойкота на ОПЕК, но всъщност всеки трезв анализ показва, че потреблението на фосилни горива там е толкова огромно, че енергийната независимост на този етап е само утопия.
Второ, енергийна независимост и енергийна сигурност са две съвсем различни понятия, които често се бъркат. Енергийната сигурност, най-общо казано, се базира на три основни елемента: сигурност на доставките, приемливи цени и минимална екологична вреда. Шистовият газ в Европа засега не изпълнява нито едно от тези три условия. От друга страна, може да се предприемат много други действия, които да помогнат на енергийната ни сигурност. Например да се ускори строежа на газовите, двупосочни връзки със съседните ни страни, за да може най-накрая Европа да има диверсифицирана газова инфраструктура и ликвиден пазар. Трява да се увеличи и капацитетът на газохранилищата, за да може по-лесно да се справяме с евентуални кризи на доставките. Терминал за внос на втечнен газ също не е лоша идея, но това е доста скъпо начинание за малка страна като България. По-добре ще е да се наблегне на енергийна ефективност, както при транспорта на енергия, така и при нейното потребление. Нужни са ни повече възобновяемите енергийни източници, както и ефективно електроснабдяване, така наречените смарт гридове.
Също така трябва да имаме предвид, че нефтът и природният газ са горива, които не са взаимозаменими. Газ се ползва основно за производство на електрическа енергия и в химическата индустрия, най-вече при направата на изкуствени торове, докато нефтът е важен за транспортната мрежа. Повече газ няма да ни направи енергийно независими. Природният газ в момента е около 12% от енергийния ни микс. Евентуалното увеличаване на този процент във връзка с местен добив на шистов газ всъщност рискува да постигне обратния ефект и да ни направи още по-зависими от Русия, ако находищата на този газ се окажат недостатъчни.
Според мен решението е не да обърнем гръб на Русия – Русия е стратегически много важна за Европа – а да се обединим с европейските си партньори и да подходим по по-твърд начин при договарянето с Газпром. Газпром, който е директен инструмент на руската външна политика, в момента действа на принципа разделяй и владей. Германия получава това, което иска, но реално малка страна като България няма нужната позиция да преговаря за изгодни цени и условия. Европейският съюз трябва да покаже на Русия, че не може да бъда изнудван чрез разделение, че Русия зависи повече от европейски пари, отколкото Европа – от руски газ. Всъщност резултатите от последните месеци, след като Европейската комисия започна дело срещу Газпром за монополни практики, вече дават резултат и Газпром започна да намалява цените в нашия регион. Това е добро начало. Русия трябва да разбере, че ако желае да запази европейските си пазари, е нужно да се държи като почтен търговец, а не като селски побойник. Лично аз смятам, че енергийната сигурност на България може да се подобри чрез координаран европейски политически натиск върху Русия, а не като надупчим Добруджа на решето.
ММ: Можем ли да приемем, че фракинга може да е краткосрочна алтернатива за по-незаселени места?
ДК: Има такава възможност, разбира се. Наивно е да се смята, че ще спрем от утре да ползваме фосилни горива. Заобиколени сме отвсякъде с продукти, произведени на базата на природния газ: пластмаси, химически вещества, торове. Природният газ все още ни е нужен. Напълно е възможно технологии като фракинга да се ползват на по-рядко заселени места, при стриктно спазване на необходимите екологични регулации разбира се. Но това означава, че добивът ще е много далече от пазарите, което ще увеличи разходите по транспорта значително и ще откаже много от компаниите. Тук е и проблемът: за да е рентабилен, шистовият газ трябва да се добива близо до гъсто населени места.
ММ: Каква е според теб най-голямата заплаха или най-големият проблем с фракинга?
ДК: Най-голямата заплаха идва от големия медиен шум около този ресурс и повърхностните анализи. Шистовият газ ни се представя като някаква панацея: за енергийна независимост, ренесанс на икономиката, решение на климатичните проблеми. Това последното е особено перфидно. Несъмнено метанът отделя по-малко въглероден диоксид от въглищата при изгаряне, а турбините на газ са обикновено по-ефективни от въглищните при генерацията на електричество. В същото време метанът е 72 пъти по-силен парников газ от въглеродния диоксид и дори и изпускането на малки количества напълно неутрализира предполагаемите му климатични приемущества. Но в крайна сметка, каквото и да е личното ни отношение към шистовия газ и фракинга, въпросът се свежда до това каква е визията ни за бъдещето на планетата. Искаме ли да продължим извличането на фосилни горива с пълна пара – извинявам се за каламбура – или е нужно спешно да търсим други енергийни алтернативи? Защото не можем да си затваряме очите пред очевидните климатични промени. В момента в атмосферата нивото на въглероден диоксид е 400 PPM (parts per million) – повече отколкото в последните 450,000 години. Доскоро си мислехме, че нефтените и газовите находища са на изчерпване и ще преминем към алтернативна енергия, но с развитието на новите технологии се оказва, че имаме прекалено много нефт и газ, толкова много, че можем съвсем спокойно да изгорим планетата. А с нея – и себе си.
текст Димитър Кенаров, Магдалена Малеева
фотограф Димитър Кенаров
Статистиките са прости. Населението на земята се увеличава. В момента около 1 милиард души по света гладуват. В същото време производството на храна е един от основните фактори за прекомерната експлоатация на планетата – заради обезлесяването, заради изтощаването на почвите, заради изразходената вода при поливането, заради вредните емисии и изкуственото наторяване. Картинката не изглежда розова, но решения има. Важното е и да се намери кой да ги чуе и приложи.
Международен изследователски екип в университета в Минесота, ръководен от Джон Фоли, е достигнал до извода, че са необходими пет важни стъпки, с които да се решат едновременно проблемите с изхранването и с вредите, които производството на храна нанася. Ето ги и тях:
—
Повече подробности с карти и графики на SCIENTIFIC AMERICAN
Другата неудобна истина – TED лекция на мистър Фоли:
Ако гледката на прясно поникнала зелена тревичка огряна от яркото пролетно слънчице ви кара да припкате и да подскачате като дечица, не се притеснявайте – не сте само вие:
Абдулелах Хайдер Шай беше наскоро освободен, след като прекара три години в йеменски затвор. Неговото престъпление? Той е журналист. Историята на Шай получи някакво внимание благодарение на репортажа на журналиста Джеръми Скехил, но мнозина може би не са чували за него, поради виртуалното затъмнение в масовите медии. Въпреки, че правителството на САЩ - и президентът Обама в частност - да са до една степен отговорни за затварянето му. Шай Повече [...]
След като Европейският съюз неотдавна реши да спре субсидиите за всички израелски проекти в окупирания Западен бряг, вниманието на медиите се фокусира върху израелските селища там. Онова, което привлича много по-малко вниманието на международната общност е израелският план за принудително изселване на десетки хиляди палестински бедуини от домовете им в южната част на пустинята Негев. Във видеото от The Real News Network се споменава, че около Повече [...]
Интервю за вестник ДУМА с Деси Велева; 20 юли 2013, брой 166 - Руслане, ти си със смесен произход - баща ти е сириец, а майка ти - българка? Това карало ли те е да се чувстващ раздвоен? - Аз самият постоянно живея в едно непрестанно питане. Трябва ли да потискам едната идентичност или не? Трябва да обичам България повече от Сирия или не? Какъв се чувствам в крайна сметка? На тези въпроси хора като мен не намират въпросите цял живот. Питането става начин Повече [...]
Ето това, дами и господа е новото лице на българската политика. Това е бъдещето на парламента, на областните структури на властта и на държавата ни като цяло. Циганската баронизация на българската политика не датира от вчера, но днес вече всичко е официално. Бат Сали е в играта и няма да спира да краде заради никого и нищо. Интересното, обаче, е че този човек, на тази конкретна снимка, ни показва идеална картина на политиката у нас - нагла, Повече [...]
След като египетската армия свали воденото от ислямиста Мохаммад Морси правителство, коментатори побързаха да обявят края на ерата на ислямистите и политическия ислям. Такива прибързани заключения, обаче, не успяват да разгледат по-дълбоки въпроси, като: дали сме свидетели на началото на края на религиозно-базираните партии или това е провал на ислямистите да управляват ефективно и новаторски? Колко вреда има първият опит на Мюсюлмански Повече [...]
Когато стане въпрос за crowdsourcing, първата ми асоциация е социалната мрежа foursquare. Там вирее една общност, която добавя магазини, ресторанти, кина, бензиностанции и още много неща, намирайки мястото им върху картата. Мотивите на тези хора да го правят са няколко, но като че ли най-важните са усещането им за принадлежност, играта и удобството, което създават и от което се възползват впоследствие. Не получават пари, но пък има различни нива на суперпотребители с различни правомощия.
Crowdsourcing-ът всъщност е чудесен начин да се пребориш с голяма и понякога непосилна по обем работа. Делегираш дребни задачи на голяма група от хора и ги мотивираш да ги свършат. Така преди година например за седмица геокодирахме всички банкомати на банката, в която работя. Проблемът беше, че са над 600, а финансов ресурс не можехме да отделим. Идеята тръгна от колега, който се зачуди дали колегите от цялата страна не биха могли да помогнат. Седнах, написах едно кратко и нагледно ръководство как се свалят GPS координати с Google Maps и го изпратих на колегите заедно с табличка с две колонки за попълване.
Ако си от Варна, почти сигурно е, че ще знаеш с точност до няколко метра къде точно се намират 10-те банкомата там. Бяхме допуснали няколко грешки, които на фона на над 600 обекта бяха пренебрежимо малко на брой. За поправянето им ни съдействаха клиенти на банката, които намериха начин да се свържат с нас – самоинициативен crowdsourcing.
Свършихме работата бързо и с минимални разходи. Не си спомням дали в цялата суматоха благодарих на всички, но се надявам, че съм успял. Ако не, благодаря, колеги! Днес банкоматите са в сайта на банката (и в Google Maps, разбира се). Подобна е ситуацията и с клоновете. Ако някой е временно затворен, сканираш QR кода на извинителната бележка и веднага ти показваме най-близкия.
Сетих се за това, докато четох една статия в HBR - Setting Up a Crowdsourcing Effort? Read This First. Има полезни неща. Боян Юруков също хвърли светлина върху този въпрос в едно интервю в SocialEvo за негови проекти с обществена полезност, които разчитат изцяло на crowdsourcing.
Crowdsourcing-ът като начин да си свършиш работата е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.
Радиото му е една кутийка с две копчета, една антена и един кабел. Подарък му е от една компания – от благодарност, че си плаща сметките винаги навреме. Аз седя на другия край на масата и го гледам как бели картофите. Картофи от Германия. С швейцарско ножче.
Едва на втория картоф осъзнавам, че нещо не е наред. Методичните му движения са успели да ме подведат да си мисля, че използва картофобелачка. Почти съм станал от стола с готовност да отида и да му купя нова. Няма нужда от нея. Не бърза така или иначе, а и с ножчето може да ги почисти много по-добре. Тъкмо привършва с прецизното оформяне на малко кратерче в немския картоф.
Остават ми още няколко почивни дни до края на отпуска. Преди това почти една седмица не използвах телефона си дори като часовник. Докато го гледам как прехвърля четвъртия картоф в купата, вече горя от желание да се захвана с нещо. Усещам как минутите летят, а аз не правя нищо полезно – не чета статии, не прелиствам книга, не слушам подкаст и не знам последните новини.
Успокоявам се. Той не приема времето като ограничение, което налага високи обороти. За него то е стратегическо предимство и го използва рационално, без да избързва. Дава си време, за да прецени сутиацията. Не реагира на мига, освен ако не се налага. Така винаги е в мир със себе си. Свидетел е на световна война и когато сме навън, го спират поне по два пъти, за да го поздравят.
Той е на 83 години, а мислите му текат по-плавно от моите. Говори спокойно и ясно. Радиото продължава да работи, а ножчето вече е измито и е в джоба му в очакване на следващ картоф, пък бил той и от Швеция.
Картофи от Германия е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.
До Холандия и обратно е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.
Примамен от хладината на терасата, оставих лаптопа и се преместих навън. Извадих телефона и продължих да чета статията, която бях отворил последно на компютъра (благодаря, iCloud и Safari). Междувременно Dropbox качи автоматично снимката, която виждаш по-горе. За целта обаче иска да знае къде точно се намирам в момента. Въпрос на време е и да накарам тонколоните вкъщи да се пускат сами, когато се прибера, и да се изключват, когато изляза.
Moto X, новото умно устройство на Motorola, постоянно очаква твоите команди. Не е нужно да натискаш нещо и да пускаш приложение, просто да е достатъчно близо, за да те чуе, че казваш “Google Now”. След това можеш да правиш почти всичко. Както споделя и Робърт Скобъл, Moto X наистина променя правилата на играта. Смартфонът познава средата, в която работи, и колкото повече знае за нея, толкова по-полезен е. За някои от нас това е проблем. Притесняваме се, че споделяме твърде много лична информация.
Сутринта се качих на колелото и бавно се запътих към Софийска баница. Вътре беше горещо, но навън хората спокойно закусваха, забавлявани от закачливите гълъби. Приятел ми похвали закусвалнята. Не ги следя в Twitter, не съм харесал и тяхна страница във Facebook. Ако не беше той, сигурно никога нямаше да разбера, че близо до нас има такова чудно място. И баниците са наистина страхотни. Жената ги уви в амбалажна хартия (в каквато навремето завиваха сиренето) и ме помоли да я държа отворена. Казах й, че съм с велосипед и ще ми е трудно. Затова пък имам раница. Погледна велосипеда, усмихна се и ги сложи в торбичка, която да закача на кормилото, за да не прибирам баниците в раницата. Иначе нямало да са толкова вкусни.
Обичам и двата свята, но поотделно. Комбинацията им все още не е достатъчно вкусна.
На ръба между двата свята е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.
Роя е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.
Страст и естетика в едно е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.
Прибрах се за няколко дни до Бургас. Този град не спира да ме впечатлява. Вече има прекрасни велоалеи, морската градина е приятно зелена, с нови пейки и е пълна с хора. А Общината има и блестяща идея – велосипеди под наем. В момента станциите са пет, а планът е да са общо 12, пръснати из целия град. Общият брой на велосипедите ще е 120. Засега отдаването става бавно – подписваш се на един договор и тръгваш. После връщаш колелото и ти казват колко дължиш – 0.50 лв. за първия половин час, след това по лев на всеки час.
В описанието на проекта има ключови думи като RFID и NFC обаче, така че ще има по нещо и за нас, geek-овете. Браво на общината и хората, които сбъдват тази хубава идея. А ето я и страницата на Вело Бургас (много ме радва логото) във Facebook.
С колело под наем по бургаските велоалеи е публикация в блога Walking on the edge... на Иван Ралчев. Някои права запазени.
Наскоро ми се наложи да инсталирам MySQL от пакетите от http://mysql.com на Oracle Linux 6.4. Оказа се че има едно пакетче mysql-libs-5.1 което Redhat/Oracle Linux инсталира по подразбиране (защото postfix го иска). И то пречи на пакетите от mysql.com да се инсталират. Ето рапорта за грешка който рапортувах на http://bugs.mysql.com А за мен засега си […]
Автор: В. М.
Целта на настоящия текст е да представи вижданията на македонската историография по времето на социализма, която се занимава с темата „македонски мюсюлмани“, или както са по-известни - торбеши. Ще се опитам също така да уточня начина, по който се създава тази историография, както и методиката и инструментите, които използва. Учените, които се занимават с проблема са най-вече Ниязи Лимановски и Глигор Тодоровски и ще се спра на техните, доста обемни трудове.
Обособената група, наричана от авторите „македонци мюсюлмани“ има сходна съдба с българските мюсюлмани. За разлика от тях обаче, македонските са принудени да живеят в една постоянно променяща се политическа обстановка – разпадаща се Османска империя, чести войни, Кралска Югославия, Социалистическа Югославия. Това усложнява идентичността на македонските мюсюлмани, но и ги предпазва от опитите за хомогенизация, които националната българска държава на няколко пъти пробва и преди, и след Втората световна война. Включително български автори като Христо Караманджуков наблюдават, че това население в Македония масово е наричано „турци“ дори в годините непосредствено преди идването на комунизма.1 С други думи се наблюдава типичната и за българския случай преплетеност на религиозна и етническа идентичност, която прави македонските мюсюлмани първоначално не особено интересни за социалистическите македонски управници. Вероятно трябва да минат известен брой години, за да се утвърди самата млада македонска република преди да започнат някакви опити за хомогенизиране на торбешите, които междувременно се изселват масово към Турция в периода 1952-53 до 1964 г. Причини за изселването са недоволството от купонната система, колективизацията и забраната за носене на традиционно облекло.2
Специфичната политика на Македония започва през 1970 г., когато Секретариатът на ЦК на Съюза на македонските комунисти (СКМ) приема становище, че македонските мюсюлмани са македонци от славянски произход. Решението е свързано и с дебатите за нова югославска конституция, която да признае босненците за отделна мюсюлманска нация. През 1979 г. се създава организацията „Културно научни манифестации“ (КНМ), която започва да организира процеса на „преродуванjе“ (възраждане) , „себеизнаоганjе“ (себенамиране) и „разбудуванjе“(пробуждане), помагайки на македонските мюсюлмани да разберат, че са първо славяни и второ македонци. Също така те трябва да запомнят, че вярата не се уеднаквява с националната принадлежност. Трябва да им се „докаже“, утвърди и втълпи, че в никакъв случай не са нищо друго, не са босненци, а най-малко са албанци или пък турци, за каквито някои от македонските мюсюлмани вярват и се представят че са. 3
Това становище на СКМ е вододелът, който създава условия за процес „на пълно интегриране на македонците мюсюлмани към собствения им народ“. Започват ежедневни публикации във вестниците, изявления по ТВ Скопие за етногенезиса и историческото минало на македонците мюсюлмани и т.н. По същество македонските учени експлоатират т.нар. „изконическа версия“ за нацията, пропускайки промените в демографския състав, културните отлики и социалните граници, важни за конкретния случай.4
Македонският учен Стойче Дойчиновски твърди, че организацията „Културно Научни Манифестации“, която формално предвожда кампанията, се е появила по естествен път, т.е във време, когато македонците мюсюлмани вече са били готови и са искали да покажат на всички идентичността си. Но в същото време той казва, че това е организиран системен процес на национална „преродба“ (възраждане) на ислямизирания дял на македонския народ.5
Интересно е също, че КНМ първоначално е била организация за култура и изкуство, а по-късно просто преминава в културно - научна организация. По-късните „научни трудове“ създадени от членовете й показват доста краткия път, който тази организация е извървяла от изкуство към наука.
Основна тема на учените от КНМ е етногенезиса на „мюсюлманите македонци“. Дойчиновски смята, че чрез обясняване на етногенезиса, трябва мюсюлманите правилно да бъдат насочени към точното национално осъзнаване като македонци. Остава въпросът защо трябва да бъдат насочвани и защо е този страх от възможността да се насочат на „грешната страна“. Изобщо коя е грешната и коя вярната страна?
Така или иначе, като по учебник по създаване на национална идентичност, членовете на КНМ започват да изграждат македонската „свест“ у мюсюлманите. Целенасочено е вниманието върху образователната система – обръща се вниманието на учителите да нямат пренебрежително отношение към учениците с друга вяра и „правилно“ да ги насочват в национално отношение6.
КНМ организират свои секции за фолклор и етнология и прави мероприятия в самите населени места – фолклорни фестивали и игри, като фестивала за народна музика и инструменти в село Долнени, републиканско ревю на народни носии в Струга и не на последно място регионално ревю на народни носии в Кривогащани.7
Според Стойче Дойчиновски младите селяни мюсюлмани дори питали защо се е мълчало досега по националните теми. Те съжалявали, че не са имали възможност „по-бързо да го доживеят националното чувство“.8
Плодотворният „учен“ Ниязи Лимановски, основната фигура в КНМ, влиза и в ролята на сценарист на сериала „ Да ви се представим“. От 1983 г. той е излъчван по ТВ Скопие. В няколко епизоди се обяснява на македонците християни, че те имат брат, когото не познават и не признават, а трябва дори и да го обичат. Говори се за „генетичните“ връзки между християни и мюсюлмани.
Сериалът обяснява също и на самите мюсюлмани, че са македонци. Филмът обхваща следните теми: „главните характеристики на ислямизацията, етническият континуитет (славянско-македонското потекло), изразен през топоними, други етно-социални характеристики и пролетните и други обичаи“.9
След излъчването на отделните серии от филма, членове на КНМ ходят по къщите на хората, за да водят разговори за „съдържанието на емисиите и целите, които трябва да се постигнат с тях“ ( ако случайно досега има още някой който не се е „осъзнал“ като македонец, бива му лично обяснено). Според докладите от тези разговори, мюсюлманите са били доволни, че „е имало какво да научат за себе си и да се почувстват горди, защото допреди много малко са знаели колко са и докъде са разпространени.“10
Има и поетични опити. В типичен приповдигнат стил Ниязи Лиманоски пише, че поетично пръв е „опеал“ трагиката на ислямизаираните македонци Саме Жарноски, който пише прочувствени стихотворения за село Долна Река.11
Според Стойче Дойчиновски просветителските усилия на КНМ са доказали, че „торбешите са всъщност македонци, които говорят македонски език, имат македонски обичаи и традиции и са задоени с македонски патриотизъм“. Материалите са „разкрили националният идентитет и етническа принадлежност на голям брой хора, които дълго време са имали „съмнителен“ статус и не са имали храброст или възможност да кажат пред света, че са македонци“.12 Остава отворен въпросът как мюсюлманите са успели вече да се „задоят“ с македонски патриотизъм, след като наскоро са разбрали, че изобщо имат национално чувство.
Въпреки всички усилия, Дойчиновски признава, че „етно-биологичните процеси при македонските мюсюлмани не са достатъчно диференцирани и трябва да бъдат премахнати всички външни влияния, за да бъдат те правилно насочени и ориентирани“.13
Правилното насочване се възприема като начин да бъдат „санирани техните прихологически травми, получени в миналото, когато заради историческите обстоятелства са били изтръгнати от корена си“.14 Също така „националната преродба“ помага, да се „изправи една историческа неправда и мюсюлманите да намерят своето място в живата тъкан на своята матица – там откъдето е техният произход. По този начин ще приключат всички техни човешки травми.“15
Основно оръжие за „ориентиране“ са опитите за доказване на славянския произход на македонските мюсюлмани.
Много внимание се обръща на ислямизацията, като неуморно се посочва, че селата в които се живели торбешите са със славянски характер, а хората са имали македонска идентичност, които после частично загубват с ислямизацията. Глигор Тодоровски твърди, че македонските мюсюлмани всъщност са се чувствали част от македонската народност още от XV век, т.е в най-ранното завладяване. Така на много страници е изписано и „обяснено“ , че въпреки албанизирането и турцизирането, на подсъзнателно ниво торбешите са запазили своята македоно-славянска идентичност.16
Отказването от християнската вяра е представено като отказване от народната принадлежност, приемайки друга, заради привилегии в османското общество. Впоследствие им е било вменявано, че са турци, а за това помагало и лошото отношение на македонците християни към тях. Така постепенно самите мюсюлмани и християните повярвали, че торбешите са турци, а не македонци мюсюлмани. 17
Македонското християнско население не било възпитавано да обича мюсюлманите като част от македонската самобитност. Но това отношение съществувало само до Втората световна война, защото след това самите мюсюлмани сами се представяли за македонци и това само породило „културните манифестации“.
Освен ислямизацията, основен аргумент в изследванията на македонските учени е езикът. Той е най-видимото доказателство за общ произход и разбира се винаги се изтъква. Благоя Корубин казва: „Наричай се както искаш – ако принадлежиш към определена национална и езикова общност, ако езиково живееш с един определен език като свой роден език, хората ще те познават и идентифицират по този или онзи фактор, но най-вече по езика, който остава основен и постоянен фактор и белег на националността“.18
Този език се разграничава специално от българския. Според Ниязи Лиманоски македонците мюсюлмани в България са подложени на национална, езикова и верска асимилация, както разбира се и македонците християни.19 Това не пречи на учени като Глигор Тодоровски да превеждат абсолютно дословно български автори като Стою Шишков и Васил Кънчов, с уточнението, че става въпрос не за български, а за македонски мюсюлмани. Макар цели техни текстове да са преписани, подобни български и сръбски учени са посочени като служители в полза на великосръбската или „великобугарската“ идея.
Освен българите, основни врагове на „правилното“ македонско самоосъзнаване са албанците и турците, които в очите на македонските учени от периода са постоянна заплаха за идентичността на торбешите. Ниязи Лиманоски стигматизира поддаващите се на албански и турски „влияния“: „Поради верския фанатизъм и заблуди отделни социални слоеве от македонските мюсюлмани, които се намират главно на по-ниско културно ниво, са изложени на постоянен натиск от неприятелски подбуди.“ Според него албанските и турски националисти правят всичко, за да може македонските мюсюлмани „да бъдат всичко друго, не не и това, което са всъщност.“ 20
Като особено опасни са представени албанските мюсюлмани, които заради привилегиите си в Османската империя са имали възможност да тероризират и дори да гонят християнското население от родните му места. Особено неприятелска се вижда албанската роля през Втората световна война, когато те, според Ниязи Лиманоски, са се изявили като „квизлинги“. Тогава териториите в Западна Македония влизат в територията на фашистка Италия, реално под албанско управление. Окончанията на фамилиите на македонските мюсюлмани са сменени с албански, отварят се албански училища, а много македонски семейства са изгонени от родните си места и изместени от албанци. Албанците принуждават населението да носи и типичната албанска бяла шапка.21
Албанците се виждат като заплаха и в ново време, като се предполага, че те карат македонците мюсюлмани да се изселват в други градове в рамките на Македония или дори да емигрират в Турция.
Пропуска се фактът, че ислямът навлиза много трудно сред самите албанци, които от друга страна далеч не са третирани с голямо доверие от османската власт.22 Преекспонира се албанската религиозност и в съвременната на авторите социалистическа Югославия.23
В категорията „врагове“ влизат и тези македонски учени, които не приемат тезите на Лиманоски. „Те наливат вода в мелницата на враговете на македонския народ и народът ги нарича 'продадени души' “.24
Македонските учени често си противоречат. Те неведнъж заявяват, че ислямската религия променя условията и съответно пречи на това население да има обща национална идентичност с християните.25 Благоя Корубин дори пише, че в нацията няма статика и идентичностите са променливи26. В други публикации обаче, същите учени „доказват“ , че мюсюлмани и християни винаги са имали еднаква национална идентичност. Например Ниязи Лиманоски казва: „ Когато говорим за развитие на националната мисъл при ислямизираният дял от македонския народ, трябва да констатираме, че тя е „дзиркала“ (надничала) през историческото пространство и време и винаги е била потискана от други външни сили и хватки“.27
Лиманоски обяснява, че в ранните години на Османската империя нацията като обществено-историческа категория още не е на историческата сцена. Същевременно той казва, че „народното чувство при македонските славяни е стояло дълбоко скрито в душата. Според него това „чувство за принадлежност към македонските славяни е било защитено от християнството“ и е просъществувало в тежките години на робство.28 Интересно как нещо, което още не е на „историческата сцена“ може да бъде в душата на македонските славяни.
Объркването става още по-пълно, защото Лиманоски пише, че ислямизацията е довела до „отродяване и денационализация“. Според него „с приемането на исляма се сменя статусът и икономическото положение на човека, но се губи собственият национален и цивилизационен идентитет. Тук е кръстопътят и разделянето на едно стъбло в две различни дървета, противно на изконния корен.“29 По думите на Лиманоски излиза, че македонските мюсюлмани успяват не само да имат, но да загубят нещо, което все още го няма в историята.
Безпроблемно, още в същия текст, Лиманоски твърди, че македонските мюсюлмани имат македонска национална идентичност, „вътрешен инстинкт за славянски произход“ и „еднакви психически особености с македонските християни“и винаги са имали, макар вече да е писал, че са ги изгубили с ислямизацията.30
Незнайно защо, може би преценявайки аудиторията си, Ниязи Лиманоски неимоверно много пъти повтаря едни и същи тези в писанията си, като дори често пъти доста директно обяснява същността на работата си: „целият процес е най-потребен за самите македонци мюсюлмани, които бяха флотантна маса и беше нужно някой отвътре да го разбуди заспалото национално чувство и да им го върне. Трябваше да се родят Културно научните манифестации на македонците, като самородна организация, която работи на полето на историческият континуитет на развоя на националното самосъзнание, етноисторическата култура и за правилно национално осъзнаване“.31 Лиманоски признава: „организирано създаваме ново историческо съзнание“ и също така: „македонският мюсюлманин трябва да чувства държавата като своя и да не търси друга и чужда национална държава извън националните македонски граници.“32 Според него торбешите трябва да обичат и пазят Македония, „както зеницата на окото си“.
Друг парадокс при Лиманоски можем да открием в това, че той постоянно повтаря как старите мюсюлмани са носителите на спомена за общия корен, но същевременно вижда, че на практика именно те са най-консервативни и резервирани към тезите му. Тяхната немакедонска идентичност Лиманоски сравнява с „инфекция“.33 Според него „правилното отношение към майчината македонска нация на македонските мюсюлмани и техните патриотични чувства са естествено явление. Всеки културен човек трябва да е неясно със своята истинска национална принадлежност, т.е. за националната група, с която го свърза езикът, другите характеристики и историята.“34
Освен с „исторически“ аргументи, някои македонски учени се опитват да докажат славяно–македонския характер на македонските мюсюлмани (към които те включват и помаците и гораните в Косово) със „заемки“ от другите науки. Божидар Димовски подчертава „славянските черти на лицата им“. Специално гораните, според него, поради „ендогамията си са създали отделен тип човек – гораните са здрави и крепки хора, със среден и по-висок ръст, преобладава кестенявата коса, с истински славянски черти(...) с дълбоки, живи и малки очи, в които могат да се разпознаят следи на влашки предци. Те са с доста жива интелигентност, издържливи и мирни. Особено жените са запазили особено чист македонски говор.“ Турците от друга страна, според Димовски са „мургави, с черни коси, очи и с широки скули, близки по вид с монголите и татарите.“ Славяните според него са „европейски народ, високи, русокоси, синеоки, с издължени лица“.35
Друг учен, Риза Мемедоски се изявява като експерт по генетика, кръвни групи и РХ фактор. „Известно е, че в Европа преобладава кръвна група А, а колкото повече се отива на изток, преобладава кръвна група В, която е застъпена в централна Азия, там където е прародината на турците. Що се отнася до РХ факторът, също има разлики. Отивайки на изток намалява процентът на отрицателен РХ фактор, а расте положителният. В СР Македония по данни на центровете за трансфузия няма разлики между православните македонци и македонците мюсюлмани.“36
Мемедоски борави дори със „стоматоложки“ факти: „според това дали горната челюст е широка или тясна, тя се нарича Азия, Африка или Европа. Азия е широка и прилича на хипербола, Африка е доста тясна и прилича на парабола, докато Европа, считаме, че има нормална закривеност. “37 Челюстите на македонските мюсюлмани изглежда са доказано европейски. Глигор Тодоровски също засяга „биологичната тема“, обяснявайки че македонските мюсюлмани водят капсулиран живот и рядко се женят с външни хора, което създава „възможност за дегенеративни промени в биологичен смисъл, но пък запазва всички характеристики преди ислямизацията“.38
В пропагандата си македонските социалисти се стремят да обхванат дори най-интимната сфера. Въпреки че заявяват, че нямат никакво желание да спират смесените браковете, е отбелязано, че те често водят до приемане на турски или албански идентитет. За това е „е нужна засилена културно-просветителска работа за изучаване на историческото минало на ислямизираните македонци, за по-нататъшно утвърждаване на техните богати традиции и фолклор, за съзнателното отделяне на верския от националния фактор, защото религията не е основа за определяне на национална принадлежност.“ (може би, когато жените разберат, че албанците и турците в миналото не са били много благосклонни към торбешите, ще спрат да се омъжват за тях).
В крайна сметка македонските „възрожденски“ усилия остават по-скоро на пропагандно ниво и не ескалират до насилствената фаза, позната в България. Проблемите в самата югославска федерация вероятно също допринасят за отслабването на хомогенизаторския патос. След падането на комунизма и формирането на Македония като самостоятелна държава, наследник на КНМ продължава да съществува, но вече без такава държавна подкрепа, под името Съюз на македонците с ислямско вероизповедание начело с Исмаил Бойда.
Настоящият материал в никакъв случай няма за цел да анализира етногенезиса на мюсюлманите, населяващи днес Македония, а само да маркира доктринерските виждания на македонската комунистическа историография по темата. В известна степен внушенията от тогавашната кампания са все още валидни в македонското общество, макар там вече да има отделна партия на македонците мюсюлмани, които не смятат себе си за „кръвни братя“ с християните и настояват за отделна торбешка националност – Партията за европейско бъдеще на Фиат Цаноски.
1Стоян Райчевски, Българите мохамедани, изд. Български бестселър, София, 2004, с. 131
2Шериф Аjрединоски, Торбешка декларациja, Струга, 2011, URL: www.podgorci.info/torbeska%20deklaracija.pdf
3Стоjче Доjчиновски - „Преродбенската улога на културно-научните манифестации на македонците муслимани во буденjето на националната свест каj исламизираните македонци“, в: Глигор Тодоровски, съст., Историja, фолклор и етнологиja на исламизираните македонци , Скопje, 1987, c. 16-17
4Антъни Смит, Националната идентичност, „Кралица Маб“, София, 2000, с. 40-41
5Доjчиновски - „Преродбенската улога на културно-научните манифестации на македонците муслимани во буденjето на националната свест каj исламизираните македонци“, с. 19
6Ниjaзи Лиманоски, Исламската религиja и исламизираните Македонци, Скопje, 1989, с. 117
7Доjчиновски - „Преродбенската улога на културно-научните манифестации на македонците муслимани во буденjето на националната свест каj исламизираните македонци“, с. 24
8Пак там , с.26
9Пак там
10Пак там
11Ниjaзи Лиманоски – „Денационализаторската политика на италианскиот окупатор и албанските квислинзи во Западна Македониja по време на окупациjaта 41-44 г. “ , в : Глигор Тодоровски, съст., Историja, фолклор и етнологиja на исламизираните македонци , с. 175
12Стоjче Доjчиновски - „Преродбенската улога на културно-научните манифестации на македонците муслимани во буденjето на националната свест каj исламизираните македонци“, с. 27
13Пак там, с. 29
14Глигор Тодоровски, „Верскиот фактор како основна детерминанта во определуванjeто на националноста каj исламизираните Македонци, в : Глигор Тодоровски, съст., Историja, фолклор и етнологиja на исламизираните македонци , с. 60
15Пак там, с. 109
16Глигор Тодоровски, Демографските процеси во Македониja от краjот на XIV век до Балканските воjни, Скопje, 2000, с. 220
Настоящият текст е в уникалния жанр „курсова работа“ - с други думи не би могъл да има някакви претенции за изчерпателност, точност, работа с извори и т.н, каквито са нужни за една научна статия, а от друга страна е по-дълъг и тежък от обичайните блог писания. Все пак текстът предлага няколко логични теми за разсъждение относно връзката православие-национализъм и за това го публикувам в блога. Извинявам се за известните проблеми с форматирането, но blogger малко трудно се справя с бележките под линия.
Поради сходните процеси и историческата и географска близост, българският и гръцкият случай от XIX подлежат на сравнение, макар известните разлики във времето, по което националната идея става водеща сред българската и гръцката интелигенция. Както обаче добре знаем, българският и гръцкият национализъм се сблъскват остро от средата на века, като православната църква е в центъра на конфликта, което прави казусът допълнително интересен за изследване. В този смисъл ще се опитаме да разберем доколко и каква е връзката православие-национализъм и дали са верни устойчивите представи в двете страни за православието като крепител и спасител на нацията по време на османското владичество.
В гръцкият случай православната църква все още има силна роля в обществото, често по-силна отколкото църквата обичайно има в Европа, и се смята за неразривно свързана с националната идентичност.1 Изследване от 2003 г. показва, че за българите православието също е важно, но повече като въпрос на национална идентификация, отколкото като лична вяра. 97 процента от участниците в изследването са заявили, че са православни, но не и активни членове на църквата.2 Тези нагласи се поддържат и от самата църква, която често се представя не като религиозно тяло, а като исторически фактор, жизненоважен за националната характерология и идентичност.3
Подобна роля БПЦ възприема скоро след създаването на българската държава през 1878 г. Най-добре това е изразено в едно станало известно слово на митрополит Климент Браницки и Търновски (Васил Друмев) от 1893г., който казва: „запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загинвание. И занапред: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целият наш многовековен тежък исторически живот, глас, който неумолимо тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдущето, напомнюва ни свещените наши длъжности спрямо народът и вярата му.“4
Тази позиция се запазва и в съвремието ни. В писмо до Народното събрание от края на 1989 г. патриарх Максим пише, че „Българската православна църква има изключителен принос в запазването живо на на българското национално самосъзнание и в създаването на богата духовна култура на своя народ...Тя [БПЦ] бива наричана Църква на народа. Тя живее и ще продължава да живее с успехите и трудностите на своята Родина“.5
Подобни нагласи обикновено се прехвърлят и в историографията, макар в малко по-критичен вид. Според Бончо Станоев „историческа заслуга на Църквата и нейното духовенство в живота на българския народ е, че тя разбира своята мисия [по време на османското владичество] и допринася съществено за опазването на българската народност.“6 Цветана Георгиева също смята, че „Православната църква, възпитавайки в изискванията и забраните на православната вяра всяка генерация , утвърждава и нейното българско самосъзнание“.7 Пламен Митев пише, че „религията се превърнала във важен фактор за опазване на културните традиции и народностното самосъзнание на българите“.8 Тезите се прехвърлят и върху чуждестранни изследователи като Джеймс Хопкинс, който акцентира върху ролята на Паисий Хилендарски и оттам на православието за началото на българското възраждане.9 Далеч по-нюансирана е Олга Тодорова, най-авторитетният изследовател на църквата в периода на османското владичество, която пише, че „през Късното средновековие балканските автокефални църкви, под чието ведомство бил поставен българският народ, не преследвали, но но и не стимулирали активно българското народностно самосъзнание. Българското църковно наследство се приемало и признавало, но само за да бъде разтворено в общоправославното“. Тодорова посочва по-скоро ролята на низшето българско духовенство за запазването на културното наследство на българското средновековие, но без ефектът от тази дейност да е внушителен.10
Говорейки за православната църква в общобалкански, но и специално в гръцки аспект, Джордж Арнакис също смята, че религията става основа на национализма, бидейки бариера срещу разпространението на исляма и абсорбирането на пасомите си в османо-турския свят.11 Според него църквата запазва Балканите и от религиозните противоречия в Европа и с консервативната си роля подготвя народите за националното им пробуждане.12
Срещу тази доминираща теза за „национална“ роля на църквата най-силно застава Пасхалис Китромилидис. Той не отрича, че православната църква съхранява колективния идентитет под османско владичество като запазва разграничението на християнските поданици от техните мюсюлмански владетели. Според него обаче, това разграничение е на религиозна, не на национална основа: „един от най-големите анахронизми в балканската, а по този въпрос и в европейската историография е внасянето на национално съдържание в това традиционно религиозна разграничение.“ Във виждането на Китромилидис църквата е институция на османската държава и като такава остава наднационална организация, а и по силата на собствените си доктринални принципи те я не-национална.13 Виждането му е подкрепено от изследователи като Мария Тодорова, според която „религията в никой случай не успява да бъде достатъчен компонент в националната самоидентичност и дори в националните борби нейната роля е преди всичко да заздрави противопоставянето срещу мюсюлманските управници“.14
Остава да видим кой от двата модела на разсъждение - за „националната“ или „не-национална“ роля на църквата, пасва по-добре на формиращия се български и гръцки национализъм. Безспорно е, че повечето от първите просвещенски фигури на Балканите са църковници. Показателен за това е и известният живописен разказ на френския пътешественик граф Мари-Габриел дьо Шоазьол-Гуфие, който още при слизането си на гръцкия остров Патмос през 1776 г. е посрещнат от православен монах, чиито първи думи са: „Кажи ми, Волтер жив ли е още?”.15
Гръцки историци като Константинос Димарас показват заслугата на свещеника Евгени Вулгарис, който превежда и публикува Волтер в Гърция. Пасхалис Китромилидис изучава значението на Йосипос Мисиодакс, който стъпва на научните постановки на сър Исак Нютон. Анна Табаки, пишейки за гръцките интелектуалци в Париж, описва географа от Просвещението Даниел Филипидис, който е привлечен към революционна Франция по същото време.16
Просвещенската дейност на споменатите църковни дейци има своята роля за формирането на гръцкия национализъм, но трябва да бъде поставен въпросът доколко тя е лично усилие неповлияно от православната църква и доколко трябва да бъде приписвана на църквата само защото е вършена от свещеници. Вероятно по-логично е първото предположение, защото самата идея преводи на Волтер да са официална църковна политика звучи абсурдно. С други думи говорим за индивидуалната дейност на хора, които са свещеници, но по същество лобират за просвещенски и секуларни ценности. Фактът, че първо свещениците достигат до модерните по това време идеи в Европа не е трудно обясним – в условията на Османската империя тъкмо духовенството е най-образованото съсловие сред християнското население, което освен това често има възможност да пътува както в самата империя, така и на Запад.
В българския случай също имаме известния на всички пример на църковник, пръв прегърнал национални ценности – Паисий Хилендарски. Написаната от Паисий още през 1762 г. „История Славянобългарская“ често се посочва като стимул и първопричина за „възраждането“ на българското национално чувство. Тук обаче отново важат споменатите в гръцкия случай аргументи – Паисий е православен монах в Света гора и като такъв е добре образован за времето си и се намира в интелектуално будна среда, за разлика от предимно неграмотното българско население във вътрешността на империята. Нищо чудно тогава, че Паисий пръв сред българите се включва в това, което Мария Тодорова нарича общоевропейска призма на модерността, характерна за XVIII и XIX век.17
Написаната от Паисий история остава лично дело, а не общоцърковно. Доста проблематично е и нейното влияние върху бъдещите български национални лидери. Дори Софроний Врачански, често сочен за пръв последовател на Паисий, не споменава „История Славянобългарска“ в автобиографията си „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Името на Паисий започва да се среща повече едва през 50-те години на XIX век, но без да му се отдава днешното значение.18 Като родоначалник на периода, станал известен като „българско Възраждане“ Паисий е видян чак от Марин Дринов, въпреки че единствените „възрожденци“, които споменават за хилендарския монах са Георги Раковски и Гаврил Кръстевич.19
Както в гръцкия, така и в българския случай има личности, които са далеч по-важни за оформянето на националното самосъзнание, отколкото споменатите църковни дейци. Така например най-известният гръцки просвещенец Адамантиос Кораис прекарва целия си творчески живот в Париж, където е изцяло покорен от идеите на френските просветители с тяхното свободомислие, антиклерикализъм и демократизъм.20 Друг последовател на Волтер, Русо и Монтескьо, Ригас Велестинслис се възторгва от френската революция и пише военния си химн Thourios, в който приканва балканските християнски народи към въстание. Той прокламира Декларацията за правата на човека и френските конституции. Тази дейност му спечели порицание от патриарх Григорий V през 1798 г.21
Най-известните български общественици от XIX век също акцентират върху национални и социални ценности, без да имат връзка с църквата, а дори често нападайки я – като Любен Каравелов и Христо Ботев. Интересен е и случаят на Васил Левски, който се отказва от кариера в църквата в името на революционната дейност. През 1864 той е отстранен от свещенически сан от Епархийския съвет на Пловдив – заради „противодържавна дейност“. През 1872 г. пък Църковно-народният събор се разпорежда за задържане и телесно наказание на Самоковския митрополит с цел да бъде научено повече за дейността на Левски.22
Това не е изолиран случай на противопоставяне на църквата на просвещенските и революционни стремежи на балканските християни. Още от края на XVIII век могат да бъдат намерени свидетелства за започване на една „идеологическа конфронтация, в която православната църква, в качеството си на авторитетен изразител на традиционната култура, осъжда новото Просвещение и по-специално политическите му домогвания като разрушителни за вярата и за истинските ценности.“23 Това е логично с оглед на привилегированата позиция, която патриаршията заема в османската йерархия – патриархът е паша с три туги като башия на Рум миллета, а църквата притежава обширни вакъфски имения. Църковната позиция спрямо революционните идеи е изразена в трактата „Патриаршеска инструкция“, вероятно писана от самия патриарх Григорий V, който през 1798 обяснява на вярващите, че „след Бога султанът е суверен на християните, съхранител на имуществото им и пазител на живота им“, както и че „тези, които проповядват мечти за свобода, действат в противоречие на Светото писание и са подтиквани от дявола“.24
С други думи е трудно да повярваме, че патриаршията като институция е имала амбиция да „буди“ националната идентичност на пасомите си след като това логично би довело до вътрешни противоречия в самата християнска общност и до искания за промяна на статуквото в Османската империя. Налагането на национализма обаче е общоевропейски процес за XVIII и особено на XIX. Тъй като в балканския случай, за разлика от западния, липсват крале, министри и бюрократи, които целенасочено да се стремят да идентифицират населението с държавата, ролята се пада на местните интелектуалци, които обединяват хората на основата на общ език и минало.25
За инструментализирането на тези идеи има нужда и от подходяща социална почва, която на Балканите настъпва в началото на XIX век, не поради някакви действия на църквата, а когато след продължителна анархия и последвалите я опустошения, настъпва период на вътрешна стабилност и икономическо развитие. Това съвпада с общата модернизационна вълна в Европа, възприета и от Османската империя, която стартира реформационната програма на Танзимата – фактор, който както посочва Александър Везенков, често се изпуска при анализа на причините за „възраждането“ на балканските народи.26 Според него точно реформите в империята са „генетическото начало“ на промените, довели в крайна сметка до националното и държавно обособяване на българите. С други, тези реформи са се обърнали срещу създателите си, но са подкопали сериозно и ролята на църквата.
Наложилото се чрез тях чувството за самостоятелна историческа идентичност на балканските християни отхвърля православната идея за ойкуменизма на една наднационална църковна общност - „общността на вярващите, която в евангелисткото християнство е създадена против каквито и да било земни разграничения по раса, класа и пол; дали хората са свободни или роби, умни или невежи“.27 За това църквата стои настрана от националните пропагандатори или както забелязва пътешественикът Убицини през 50-те години на XIX век - „духовенството в Турция, както и навсякъде другаде, е само и единствено от църковната партия“.28
Щом църквата не е имала пряка роля за възхода на националната идентичност, остава въпросът дали е имала косвена – за нейното „опазване“ до XIX век, както твърдят много изследователи. Подобно твърдение веднага може да бъде поставено под въпрос от гледна точка на това, че нациите и национализмът, такива каквито ги познаваме, са продукт на модерността и главно на XIX и XX век.29 По-горе обяснихме и какви са факторите за началото на националното изграждане на Балканите през XVIII и XIX век. При това положение е трудно да си представим как преди това църквата е защитавала нещо, което все още не е било формирано.
Безспорно, църквата е запазила християнските традиции на балканските народи и по този начин е запазила различието им от обкръжаващите ги мюсюлмани. Върховете на църквата са доминирани от гърците, наследници на византийската върховна патриаршеска власт, но това не означава, че те преследват славянските църковни традиции. Още изследователи като Иван Снегаров показват, че Охридската архиепископия не е преследвала, а е запазила славянската писменост и славянския елемент на клира (висш и нисш).30 Снегаров сполучливо нарича архиепископията „механично съединение на славянска и гръцка култури“31, което обаче се отнася единствено в християнски, а не в национален смисъл.
Макар и в по-малка степен, подобно нещо може да се каже и за Цариградската патриаршия, която през 1766-1767 г. поглъща Охридската архиепископия и Ипекската патриаршия и с други думи институционално представлява всички православни българи и гърци. Патриаршията също поставя българи за владици – пример за това са Софроний Врачански, Дионисий Агатоникийски, Авксентий Диополски Теодосий Пазарджишки и др. Според Олга Тодорова църквата се стреми да интегрира всички християни в паството си, включително българите, пред лицето на привлекателната ислямска религия не като преследва техните традиции, а като ги възприема.32 По този начин православната църква наистина спомага за продължаването на черковнославянската книжовна дейност, която обаче отново е в християнски, не национални рамки.
Православната църква запазва и някои средновековни български култове, главно тези към св. Иван Рилски и св. Петка, но те са почитани предимно на локално, далеч не „общобългарско“ ниво. Същевременно напълно заглъхват култовете към фигури като царете Петър и Борис, както и към Кирил и Методий.33 Можем да говорим за доминирането на едно предимно православно, а чак след това етническо чувство, което както казахме е напълно нормално и характерно за времето преди края на XVIII. Това се потвърждава от факта, че българите приемат и славят много видимо сръбски култове, като този към сръбския крал Милутин, чиито мощи били пренесени в София през 1460 г. и когото местното население славело като „Свети крал“.34
Още по-видно е това наблягане главно на християнската лоялност в творбите на някои български църковни книжовници, които възхваляват избитите от хан Крум византийци, ромеите убити от българите, защото постели, както и сина на Лъв Пафлагонийски, пленен от българите.35 Някакъв положителен спомен за средновековната българска държава все пак се пази, в т.нар. „царски поменици“, изреждащи българските (единствено християнски) владетели, които се пазят и преписват в някои манастири. Намерените такива поменици са обаче всичко на всичко пет, като последният е от XVII век.
Не можем да говорим за някаква особена общобългарска солидарност, прокарвана от българските духовници с оглед на още един факт – католическото „Чипровско въстание“ от 1688 г., в чийто разгром по всичко личи дейно са участвали и православни българи – по думите на францисканския историк Блазиус Клайнер „българи еретици, които клонели повече към турския султан, отколкото към католическия император“. 36
Спорно е и доколко поддържаните от църковници килийни училища, целенасочено са стремели да запазят някакво българско етническо чувство. Образованието имало елементарен и изцяло религиозен характер: за учебници се ползвали Псалтирът, Апостолът, Часословът и други църковни книги.37 Едва когато светското образование намира своето място в гръцките училища, оттам се появяват и известни български национални дейци като Васил Априлов, Петър Берон, Георги Раковски.38 Те впоследствие ще се застъпят за българското светско образование, което вече ще пропагандира национални ценности, без да има връзка с църквата.
С оглед на всички тези аргументи е трудно да се съгласим с доминиращото твърдение, че православната църква е имала някаква „национална“ роля до 20-те години на XIX век. Това не следва да се възприема като обвинение към църквата. Тя е спазвала своите канони и своите първични цели, грижейки се за християнската вяра на пасомите си, а не за тяхната етническа идентичност. От своя страна църквата може да бъде обвинявана за доста други неща, като ширещата се корупция и купуването на длъжности, но тази тема е извън сегашния ни интерес.
Църквата обаче не може да остане изолирана от времето, в което съществува. Когато националните чувства започват да доминират сред балканската интелигенция, това няма как да не въвлече по някакъв начин и църквата. С началото на XIX век започват християнските въстания в Османската империя, които постепенно водят до формирането на сръбско княжество през 1817 и гръцко кралство от 1830 г.
Още през първата година на на гръцкото въстание Адамантиос Кораис настоява за отделна от патриаршията гръцка църква като предпоставка за националното освобождение. Той твърди, че е невъзможно „духовенството на свободна Гърция да се подчинява и да следва указанията на патриарх, който все още се намира в плен на потисниците на нацията“.39 Желанието на Кораис се сбъдва през 1833 г., когато гръцкият крал Ото, в едно от първите си действия като владетел, обявява едностранно автокефалността на църквата в Гърция. Делото му е част от идеята за силна административна централизация, модерна по-това време в Европа, която няма как да не включва и контрол върху църквата.40 Автокефалността не е призната от Патриаршията и предизвиква остри реакции сред строгите религиозни последователи в самата Гърция. Идеята за ойкуменизма на наднационалната православна църковна общност се сблъсква остро с новата идея за национална църква, характерна за протестантска Европа. Опонентите на автокефалността като Константинос Икономос смятат, че по този начин се фалшифицират истинските традиции на църквата“.41
Все пак Патриаршията признава гръцката автокефалност – чак през 1850 г. Постепенно църквата на Гърция възприема изцяло светските ценности на гръцкия национализъм и се превръща в официален орган на държавата, според Китромилидис до степен, че започва да оглавява всички националистически инициативи на държавата в края на XIX и през целия XX век.42 С други думи държавната църква изменя ценностите си под влияние на официалния национализъм и се превръща в придатък на националната политика и стремежи. Както ще видим, постепенно подобна метаморфоза преживява и Цариградската патриаршия.
Трудно е да се каже докога започналите през 20-те години на XIX век спорове между българите и Патриаршията са причинени от корупцията в църквата и кога стават национални, но е факт, че стартира едно дълго противоречие, което само наглед е църковно. През 1820 г. във Враца злоупотребите и изнудванията на епископ Методий предизвикват общо недоволство, оглавено от врачанския търговец и собственик на рудници за желязо Димитраки х. Тошев. Гръкът епископ е прогонен и направен опит на негово място да бъде поставен българин. През 1825 г. българите от Скопие, под водачеството на друг едър чорбаджия – х. Трайко също издействат махането на гръцкия владика. По подобен начин се развиват събити
В предната си статия цитирах българския историк Константин Косев, който в книгата си "Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение" защитава доста спекулативната теза, че княз Бисмарк има голяма косвена роля в българското освобождение.
Бисмарк е интересна фигура, символ на Realpolitik. Обичал е да говори за относителността на всяка вяра, варирал е от либерализъм към консерватизъм и обратно през цялата си кариера и даже е обединил Германия без грам да вярва в наричаната от него "национална измама". По българския въпрос Бисмарк коментира: „Когато решихме да свикаме конгреса през 1878 г., ние съвсем нямахме предвид интересите на България, а се ръководехме изключително от нашите интереси. А, както е известно, нашите интереси тогава налагаха да се съобразим с желанието на Русия...За Германия няма абсолютно никакво значение дали България ще е голяма или малка.”
Политиката на Бисмарк по Източния въпрос също не прави изключение от изцяло прагматичната му линия на поведение. Доста е трудно да говорим за негова роля в българското освобождение, но може да се каже, че Бисмарк наистина е искал дълго раздухване на "нашата" Източна криза, която да отвори така наричаната от него "ориенталска язва". По време на Берлинския конгрес пък, Бисмарк иска да дискредитира стария си враг Горчаков, за да приближи Русия още повече до себе си, както и да не допуска прекален неин конфликт с Австро-Унгария.
За това когато на конгреса има спорове между английската и руската страна, Бисмарк редовно подкрепя Русия, включително по някои териториални въпроси доста важни за бъдеща България. Точно намесата на Бисмарк убеждава англичаните да се съгласят Софийския санджак да остане към Княжество България.
Още по-драматична е подкрепата му по въпроса Варна да остане в България. Турците искат тя да остане в Османската империя като компенсация за Кипър. На 27 юни 1878 късно вечерта Бисмарк се появява в турската резиденция, облечен в параден мундир и каска. Исканията му са варненската крепост да бъде моментално предадена на Русия. Османците се отказват от исканията си и Варна остава в княжеството.
Ако България имаше същото нереално-сантиментално-глуповато отношение към всички сили допринесли за нейното освобождение, а не само към Русия, сигурно в София и Варна щеше да има гигантски паметници на Ото фон Бисмарк - за огромен смях на него самия.
Това, че има паметници на всевъзможни руснаци, по-непряко свързани с освобождението и от Бисмарк, все пак може да е положително нещо. Демек - имаме си пороци, ама поне само един.
Все ми се ще обаче руският ни исторически порок да влезе в по-нормални граници, което не изглежда се случва с оглед на неща като новия паметник на руските подводничари в Созопол, паметника на адмирал Ушаков на Калиакра, споровете за паметника на Съветската армия в София и т.н. и т.н.
На снимката: паметникът на Бисмарк в Хамбург, не във Варна
От два дни гледам пред входа си поне десет плаката, на които с големи букви пише "Честит празник, Българийо!". Плакатите са от някакво движение "Русофили". Интересно е, че най-голямата част от плаката заема едно зелено знаме, което хич да не е, е било ползвано не от руската армия, не от българското опълчение, а от османците.
Което е още едно потвърждение, че русофилите са тъпаци. Кои обаче са по-важните причини?
Неща като "русофилство" и "русофобство" предполагат към вечни непроменими симпатии/антипатии към един изменчив обект като руската държава. Всеки може да има каквито си иска симпатии, но не и да мисли, че те може да са определящи в междудържавните отношения. Международната политика се ръководи и се е ръководела не от някакви топли любовни чувства между държавите, не от висши морални ценности, а от обикновени моментни интереси и баланс на силите. За това международните отношения са постоянно изменчиви - пример със сегашния революционен Египет, който доскоро беше американски галеник. Още по-изменчиво е било положението в края на 19 век, времето на Realpolitik, когато се случва българското освобождение.
Нека само погледнем политиката на нашата освободителка Русия, на която русофилите искат да сме вечно признателни.В периода непосредствено преди босненското въстание, Русия не тръпне да освободи България, а напротив - е замразила амбициите си на Изток. Водеща е политиката на външния министър княз Александър Горчаков, който смята, че Русия трябва да се занимава повече с вътрешна, отколкото с външна политика. За това той се стреми да тушира всякакви напрежения на Изток, които биха принудили Русия да се включи във война, за която тя в момента не е подготвена заради своята икономическа и военна слабост. „Русия, изтъква Горчаков, няма никакво намерение да предизвиква бунтове в Турция. Но този нов курс на руската политика спрямо Турция е много трудно да се осъществи, защото е в разрез с нашата вековна, традиционна политика. Нашето кръвно родство и обща религия със славяните в Турция ни задължава да ги подкрепяме. За това ние въпреки всичко и в бъдеще ще им помагаме, но само за облекчаване на тяхното положение, за реформи и автономия в рамките на Турция.”1
Горчаков се страхува, че евентуална нова война би развалила отношенията на Русия с Австро-Унгария, също заинтересована от разпада на Османската империя и би могла да предизвика нова кримска коалиция, нещо което би било фатално за амбициите на Русия да възстанови престижа си след Парижкия договор.
Събитията на Балканите изпреварват желанията на Горчаков. Босненското въстание кара Русия да се намеси по някакъв начин, за да не изгуби престижа си на покровител на балканските народи и за да не отстъпи изцяло инициативата по балканските въпроси на Австро-Унгария. Желанието на руснаците е да се намесят дипломатически, за да спрат напрежението и да гарантират мира.
Дипломатически действия като Берлинският меморандум от 1876 г., обаче не дават нужния резултат, тъй като са блокирани от Англия и Турция, а индиректно и от Бисмарк. Положението се усложнява от включването на Сърбия във война срещу Турция, станало против руското желание. В подготовка за новата ситуация, Русия договаря с Австро-Унгария Райхщадското споразумение от 1876 г. В случай на турска победа, двете държави се съгласяват да настояват за връщане на довоенното статукво в Сърбия. В случай на сръбски успех, е договорено да не се допуска създаването на голяма славянска държава на Балканите - условие, което впоследствие ще се окаже фатално за размерите на българската държава.
Априлското въстание и неговото кърваво потушаване, прави обстановката още по-тежка за Русия. Славянофилите се активизират, но Горчаков продължава да възпира войната на всяка цена. Той смята, че след кървавите изстъпления в България, Османската империя ще е още по-склонна на дипломатически компромис. Очакванията му не се оправдават, особено след като Сърбия губи катастрофално войната.
Все пак усилията на Горчаков водят до свикването на Цариградската конференция през 1876 г., която да обсъди бъдещото на Балканите и главно на Босна, Сърбия и България.Там съотношението на силите е такова, че се постига благоприятен резултат за Русия, а оттам и за България. В последния момент обаче османците се се дистанцират от нейните решения и по съвет на Англия обявяват приемането на нова конституция, която би трябвало да даде еднакви права на всички народи в империята. Така конференцията се проваля.
Въпреки унижението, руснаците пробват още една дипломатическа инициатива, с която да избегнат война – Лондонският протокол от 1877 г. Турция отново отказва да го приеме и Русия вече няма избор. Но преди да започнат войната, руснаците искат да се споразумеят с другата сила, пряко заинтересована от Изтока – Австро-Унгария. На 15 януари 1877 г. те подписват Будапещенската тайна конвенция. Виена обещава неутралитет при руско-турска война, а Русия се съгласява на австро-унгарска окупация на Босна. Втора конвенция, подписана на 18 март утвържава съгласието Русия да си върне Бесарабия, а член 3-ти се отнася към бъдещата българска държава - според него на Балканите не може да има „голяма славянска или друга голяма държава”.
С тези предварителни уговорки и главно, за да запази влиянието си и престижа си на Изток, Русия обявява война на Турция, която както е известно е успешна и завършва със Сан Стефанския мирен договор.Той обаче не отговаря на предварителните договорености, които Русия е сключила в Райхщад и Будапеща. Toва вероятно е можело да бъде избегнато, ако не са били претенциите на славянофилите и граф Игнатиев за „голяма война”, която отвежда руските войски почти до Цариград.
Останалите Велики сили не приемат разпределението след Сан Стефано и се договорят да организират Берлински конгрес, на който да решат статуквото след войната. На предварителни срещи бъдещето на конгреса, а оттам и на България е решено. През март 1878 г. се срещат представители на Австро-Унгария и Русия, за да обсъдят австрийските изисквания за корекция на Сан Стефано.
От българска гледна точка тези изисквания не изглеждат зле, защото предлагат неделима българска държава с излаз на Бяло море и владееща част от Македония. В същото време се дава автономия на другата част от Македония, вкл. Солун, която с други думи няма повече да се управлява от Османската империя и макар под австрийско влияние би могла сама да решава бъдещето си в даден момент. Русия и граф Игнатиев обаче не приемат австро-унгарското предложение, подкрепено и от Бисмарк, защото то включва също така преотстъпване на влияние в западните Балкани. Там Австро-Унгария иска анексия на Босна и Херцеговина, както и оставане в настоящите им граници на Сърбия и Черна гора, която освен това да загуби излаза си на Адриатика.2
В крайна сметка Русия отказва да постигне съгласие с Андраши и се насочва към преговори с Великобритания. Тя гарантира териториалните придобивки на Сърбия и Черна гора, както и на Русия в Бесарабия. Големият губещ според английското предложение е България, която трябва да се раздели на северна и южна – приблизително в границите, познати след Берлинския конгрес. Русия не се възпротивява на това и приема английското предложение. Така взетите решение отговарят на политиката на княз Горчаков, който цели подобряване на отношенията с Великобритания и Франция и няма никакво желание да бъде въвлечен в нова война заради България.
На 30 май Русия и Англия сключват тайно споразумение за ревизия на Сан Стефанския договор, което предрешава Берлинския конгрес и оставя за уточняване единствено второстепенните въпроси.
С други думи Русия през цялото време следва своите интереси, които само в рамките на година се променят с оглед на обстоятелствата. В това няма нищо осъдително или ненормално. Не може също да се отрече, че Русия, воюва, физически освобождава българските територии, но и впоследствие съзнателно се договаря за тяхното разпокъсване.
Според мен това подлежи на трезва историческа оценка, но не и на ежегодна любов и неспирна признателност и то цели 133 години след събитието. Най-малко пък следва България да има пристрастно отношение към днешна Русия, която поне за момента, далеч не е надежден партньор (макар за разлика от "русофобите" да не отричам възможността някога да стане). България, както всяка нормална държава, би следвало да води трезва външна политика и да не се влияе от пристрастни лоялности, базиращи се на историческа романтика. Кръгове като движение "Русофили" искат точно последното без да се интересуват от всякаква икономическа и политическа конкретика.
На всички, освен на тях, честит празник!
1 Константин Косев, Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение, АИ „Проф. Марин Дринов”, София, 2003, с. 85
2 Пак там, с. 439
По това време от годината хората се сещат да правят неща, които обикновено не правят. Даже президентът Първанов се сеща, но нещата обикновено се опорочават от "широката му руска душа".
Аз пък се замислих за хора като бащата на интервюирания от последния ми пост. Горкият Иван Багрянов се родил, живял, не се оженил за жената, която обичал, направил голям чифлик, но после му го взели, не успял като министър на земеделието, не успял като министър-председател. Страната му загубила политическа самостоятелност, а него го убили. Оставил 10-годишният си син без баща. Къде е смисълът? Maй не всеки живот има толкова смисъл в стил "It's a Wonderful Life".
Но понеже това не е много коледно си представих какво можеше да е направил Иван Багрянов, който става министър председател на 1 юни 1944 г. Основното в програмата му е (поне по спомени на близки нему) изтегляне на немските войски от България по мирен начин и излизане на войната с Англия и Амрика; пълен неутралитет и към двата воюващи лагера; обща амнистия; постепенно легализиране на комунистическата партия. Ако това се беше изпълнило, България нямаше 45 години да е комунистическа, нямаше да има такъв неравномерен исторически и икономически път и сега вероятно всички щяхме да сме много по-богати и да живеем в много по-устроена държава.
Багрянов може би щеше да има някакви шансове да постигне това, ако беше поставен начело по-рано. Ако цар Борис не беше умрял. Ако Богдан Филов не беше толкова уверен в победата на германците. Ако германците не знаеха всеки негов ход и не бяха подкупили частния му секретар Марин Маринов. Ако комунистите не се бяха отметнали да участват в неговия кабинет. Ако СССР не го беше размотавал, чакайки "Червената" армия да стигне до България. Aко собствените му министри не бяха действали през главата му.
Ако всичко това не беше станало, Багрянов щеше да е направил най-великото политическо дело в най-новата история на България. Неговият живот щеше да е имал смисъл не само за най-близките му, за града му, за хората, на които е давал работа, а и за цели поколения. Багрянов, според мен, е имал доброто желание. Направил е всичко, каквото е могъл.
Както знаем, не е успял. Може би е можел по-добре. Може и да не е можел. Но се е опитал, което все пак е някакъв смисъл, коледен или не.
Снимка: Иван Багрянов със сина си Михаил. Източник: в. "Шуменска заря"
Мое интервю Михаил Багрянов, 13 години председател на СДС Шумен, син на министър-председателя Иван Багрянов (от 1 юни до 2 септември 1944 г, убит от "Народния" съд). Интервюто е част от изследването на СУ "Митовете на прехода", за което писах.
Като се замислите за последните 20 години, кои са лично за вас най-важните събития?
Ами, вижте, аз ще се спра на някои неща, които най-много са ме вълнували през последните 20 години. Смятам, че би трябвало да не разглеждаме само годините на навлязлата демокрация, но да ги разгледаме успоредно с някои неща, които бяха в продължение на 45 години. Защото първите дни на демокрацията, като изключим управлението на Филип Димитров, това за мен са продължение, в олекотен режим, на тоталитарния режим. Едно лутане, което продължи доста. Но да се върна преди 10 ноември. Демокрацията не е най-доброто нещо за мен, което може да съществува за обществото, но няма нещо по-хубаво измислено. За това и аз съм сега демократ. Но лично аз, а и по-голямата част от българския народ не можехме да проумеем в началото какво е това демокрация и смятахме, че това е някакво спорадично, случайно явление, което ще мине и пак ще продължим по стария път. Не сме били прави и хубаво, че не сме били прави. Но то и не може, когато цяла Европа е демокрация, ние да останем остров. Какво може да се очаква от един човек като мене, който е преминал през всички перипетии на 9 септември и периода след това. На всичкия този режим, особено по времето на Вълко Червенков, когато като си легнеш вечер, не знаеш дали ще се събудиш.За хора като мен беше нормално да не вярват, че много неща ще се изменят. През тоталитарния период ние бяхме свикнали да живеем зад желязната завеса, но пак имаше неща, които не можех да проумея. Всичко ставаше по нареждането на няколко души – в даден град или дадено село, които са стъпили на позиции в БКП. Един случай – започва записване за автомобили. Трябва да се запишеш в един списък, да внесеш 1500 лв. и да чакаш доста години. Лично аз се записах, успях да събера 1500 лв. и когато ми дойде реда, като сега си спомням, бях номер 18, след мен вземат автомобили, аз не. Отидох да ги питам защо за мен няма автомобил, защо не са ми пратили телеграма. Обясниха ми, че от партийното бюро са се събрали и са решили да не ми дават автомобил, защото съм щял да забегна за Франция. Вижте до каква степен е била тяхната неграмотност. Как и откъде ще избягам за Франция с кола по това време? Хората по горите не можеха да избягат.
За това и за мен трудно навлезе свободата, не вярвах, че може да има свобода на печата, свобода на словото. Преди имаше между нас скрити и явни служители на ДС, които само чакаха да чуят, че някой говори, примерно вицове за Тодор Живков. В най-добрия случай отиваш в някое село със сърпа, в най-добрия случай. А може и в лагерите.
Трябваше ни време да проумеем и, че старата номенклатура пак ще управлява, но по нов начин. Управлява този, в който са парите. По неведоми пътища много пари изчезнаха от България, после се връщаха по друг начин. Ако не явно, то поне задкулисно, нещата се ръководят от хора, които са преки наследници или са наследили капиталите от тези, които имаха достъп до тях преди промяната. Това не е мит, това са факти. Лесно може да се разбере къде са били капиталите и къде отидоха. Говори се много, че по време на управлението на Иван Костов е разграбено държавното имущество. Колко е разграбено, колко не е, с какви конкурси, но нека се спрем на тази, които вземаха, които се обогатиха по време на управлението на СДС. Повечето от тях и в момента са на челни места в левицата – като Гергов.
Той е почнал да расте по времето на Костов, така ли?
Да, и не само той.Ако човек се помъчи и проследи всички тези приватизации, много рядко ще се видят хора, които сега да са от СДС или ДСБ, които да са направили далавери. Говори се и, че тогава е заграбено държавното имущество. Чакайте бе, кое е това държавно имущество? 1948 г. държавата взема абсолютно всичко, до последния трактор. Аз съм свидетел и потърпевш именно от такива неща. Тогава това не беше ли разграбване? И то на частно имущество. Зависи как се гледа на нещата. А и щом сега е разграбено, има прокуратура, има много начини да се разбере кое по какъв начин е придобито. Иначе се хвърля като прах в очите на хората. Не всеки може обективно да мисли, не всеки е бил вътре в нещата - аз 13 години бях председател на СДС-Шумен.
От коя година?
Мисля, че от 91-92. Първите 1-2 години не ми се занимаваше с политика. Още повече, че от рода на майка ми имам едно завещание – баща ми стана жертва на политиката, аз поне да не ставам. Но някой път някои работи идват отвътре. Напуснах вече по времето на Надежда Михайлова, тогава имаше някои брожения, които на мен не ми харесваха. Хора с еднакъв манталитет, с еднакво мислене не трябва да се занимават с глупости, а тогава стана точно това. От тогава не се занимавам повече. Но от този период знам за Шумен всичко, което се приватизира, от кого се приватизира и как се приватизира.
Какви са изводите?
Ония, които имаха възможности и стари връзки, бившите кадри и партийни величия, те приватизираха. Това нямаше да е толкова лошо, ако беше направено прозрачно. Ако не е имало никой по-кадърен добре, но когато една сделка не е прозрачна, ние няма как да знаем.
Бих искал и да ви насоча към някои конкретни неща. Примерно през 80-те години се случват доста събития, в СССР, в България. По това време вие не чувствахте ли, че нещо може да се случи като промяна?
Тогава все още смятах, че политиката е нещо, с което човек не бива да се занимава. Може би това е било и по-правилното. Бях, дето се казва, ням наблюдател на политическите събития.
С какво се занимавахте тогава?
Дълги години, включително до 90 г. работех на едно и също място – в селекционния център. Занимавах се с изкуствено осеменяване. След като напуснах казармата, по понятни причини не ми даваха да следвам висше образование или някаква по-отговорна работа. Най-накрая 61 г. по настояване на първия секретар на окръжния комитет на БКП бях помилван и започнах от най-ниското ниво – техник осеменител. 18 години бях такъв. Чак 70-та ми позволиха да следвам задочно зоотехника в Стара Загора, но останах в същото предприятие. Пак по решение на партията не можеше да уча нещо повече. И аз се върнах в старото си амплоа – земеделието.
То все пак е семейно амплоа и преди комунизма.
Да, баща ми е имал сравнително малко стопанство за времето си – 1200 дк. във Воден, Разградско. Родът на майка ми, от това село, където живея сега, село Извор, са имали чифлик от 5000 декара. 48 г. всичко това е взето, ние бяхме изгонени оттам. Последва едно мизерно съществувание, общ работник на гарата, товаро-разтоварна работа. Може би и за това краката ми сега са в това състояние (Багрянов е на инвалидна количка, б.р.) Като техник-осеменител поне можех да се пенсионирам по-рано.
През 80-те във вашия регион има и етническо напрежение по така нареченото преименуване. Как го виждахте тогава?
Имаше такова нещо. Аз съм израснал на село предимно с турци. Храня много добри чувства към обикновените турци, които са ми комшии, приятели, заедно работехме с тях. Имах късмета да имам добра директорка в предприятието, която ме изпрати в район, където бяха само турци. Така се случи, че бях вътре в нещата. От януари 89 г., та до голямото изселване, аз бях да не кажа потърпевш, но вътре. За мене това беше нещо антихуманно, противочовешко. Едно явление, което беше продиктувано от Русия. Въпреки че Сталин беше развенчан, тук се действаше по сталински. Сега като чета книги за годините на Сталин в Русия, виждам, че много хора са били разселени. Това е била целенасочена политика, за да се унищожат политическите групи – това се направи и в България. И това е една от най-големите грешки според мене. Лошото е, че тези, които навремето са давали идеите и са били на върха на това нещо, сега са в лидерството на ДПС. Имам впечатления от нашия окръг, а и сега се изкараха много досиета – тези хора са били кажи-речи цял живот в ДС. И те са участвали в преименуването, сегашните лидери на ДПС. Но само като ми се спомене за тогава, аз го изживявам и си представям как са го изживявали тези хора, които са били подложени на изселване. Бяха ги разделили на няколко категории. По-влиятелните за два-три дена ги експулсираха, за другите даваха някакъв кратък срок, а третите нямаше какво да правят и сами заминаваха. Цялото село като заминава, те ли да останат. „Абе недейте бе хора, тия работи ще се оправят“, казвах, ама те не искаха да остават. И наистина имаше репресии, помня как на 24 май 89 г. БТР-ите хвърчаха из града, от пазара до турската махала. Имаше инциденти, имаше и смъртни случаи, макар в града да нямаше чак такива неща. Но това са неща, които изплуват едно по едно, цяла седмица да си приказваме няма да можем да ги изговорим.
Тогава заминаха ли си и ваши познати?
Да, и до сега поддържаме връзка. Аз им ходя на гости като съм в Истанбул, те идват често. Те са големи родове, няколко рода и по Байрями и Рамазани, и по Коледа си честитим празници. Преди два дена даже сина на най-големия ми приятел беше тука да си сменя паспорта. Две седмици стоя при мене на гости.
Обикновените турци са просто някакси вън от голямата политика. Тук е ключът и масово каквото им се каже, това правят.Все пак аз не мога да им намеря махна, тъй като това е един етнос, който все пак е малцинство. Малцинството трябва да е обединено, за да съществува. Това е природен закон, не е измислено после. Може би под влияние на това се случи и тази масова емиграция тогава. Искаха да са си в Турция, сред турците. Но и там ги деляха, на турци от Турция и на турци от България.
Властта тогава как обясняваше смяната на имената?
Никой не я и обясняваше. Имената просто се сменяха и толкова. Но от турчина българин не може да стане.
Комунистите се оправдават, че са искали да направят единна нация.
Казваха, че в цял свят е тъй и трябвало и тука така да стане – всички да имат български имена. Аз мисля, че всеки трябва да си носи каквото име си иска, но да си е поданик на държавата, където си изкарва хляба.
Казахте, че 91-92 г. вече се включвате в политиката. Как се случи това?
Да. След като се познавам и видях хората, които влизат в СДС – дето никога са били демократи, реших, че съм длъжен да вляза. Все пак човек трябваше да отговори с нещо. 13 години нашата организация беше една от най-добрите. Нямаше противоречия, разправии. Туй показва, че е трябвало някой да влезе със здрава ръка и здрава мисъл да поведе работата. Жалкото е, че след като аз напуснах СДС организацията кажи-речи се разформирова. Тъй че още веднъж се показа, че личността не може да влияе на историята, но някои неща може да ускори или забави. Доволен съм от тия години, в които бях начело на СДС в Шумен, защото бяхме за пример на съседните окръзи. Нещата вървяха.
Доста от хората, които бяха на първа линия в СДС, после напуснаха. Това ме кара да мисля, че те не толкова са влезли от някакви идеологически подбуди, а по-скоро от материални. Много малко хора останаха верни на идеята, които не са се облагодетелствали от възможността, която са имали по време на управлението на СДС.
А какво ви изниква първо в съзнанието от моментите, на които пряко сте бил свидетел като политик?
Най-голямото ми разочарование беше избирането на Симеон за премиер. След като слушал всички негови лъжи, които надума на българския народ, какво по-голямо разочарование да разбера колко сме наивни българите, че да вярваме на празни приказки. До тоя момент аз смятах, че няма връщане назад. Но управлението на Симеон, ако не пълна реставрация, бе поне частична. То даде възможност на всички тъмни сили в страната да излязат отново. Поговорката, че в мътна вода се лови риба, стана и в неговото управление.
Вашият баща е бил доста близък с цар Борис, по тази линия нямахте ли сантимент към Симеон?
Това е истина, даже едно от обвиненията към баща ми е било, че е бил „близък царедворец“. Но изглежда съм мислел трезво. Аз първоначално бях дълбоко впечатлен, когато Симеон се върна за пръв път, имах и една кратка среща с него. Но минаха няколко години и видях, че думите не се покриват с дела. Станаха ми ясни намеренията му за връщане в България.
И макар че говорихте за реставрация, можем ли да направим пряко сравнение между времето преди или след 1989 г.?
Не, това са несравними величини. Преди беше един тоталитарен режим, докато днес сме, колкото и да е, сме една демократична държава, член на НАТО, член на ЕС. Сравнение не може да става, дума не може да става. Тези, които мечтаят за времето на Живков, мечтаят за събранията, за банкетите, за щафетите със салам. Хладилникът преди бил пълен, пък сега празен. Ами напълни го.
Покрай продължаващата олелия с посланиците агенти templar зададе логичния въпрос - кое е по-добре - посланик-милиционер или милиционер-посланик?
Въпросът обхваща цялата тъпота на ситуацията - Бойко харесва разузнавачите, но гони агентите и то само тези в чужбина, защото тези в страната "не пречат". На мястото на сменените вероятно ще дойдат хора без дипломи, но с много стаж като охранители/пожарникари/полицаи.
И все пак аз съм доволен от ставащото. Доскоро България беше в ситуация, в която агентите управляват и Путин им диктува по телефона. Сега поне няма да има агенти във Външно министерство, няма да има и агенти министри. По всичко изглежда, че това ще се превърне в историческа тенденция, която между другото може да повлече и други знакови фигури. Да, това е нещо, което трябваше да стане много отдавна и не така половинчато и идиотски. Но смятам, че в политиката е по-добре нещо да стане наполовина, отколкото изобщо да не стане. С оглед на сегашните български партии не е възможно да има пълно изчистване. Възможно е обаче частично и е добре, че поне то става.
А ако се върнем на тъжния въпрос на templar, то предлагам да сравните разказите на един типичен твърд кадър на БСП и на един представител на лансираните от ГЕРБ политици. В нормална ситуация не бих избрал нито един от двамата, но мисля че е ясно кой е по-опасен и вреден.
P.S. Докато се спореше за Божо и Павлин и се канеха отново Димитър Иванов и Цвятко Цветков, май почти никой не забеляза, че из списъците излезе името на председателя на настоятелството на Нов български университет Богдан Богданов. Михаил Неделчев го нарича "класик с поведението на интелектуалец", а самият Богданов казва за себе си, че е
"допринесъл за модернизирането на българското образование и академичната среда, за развитието на гражданското общество и демокрацията в България". Архивите имат малко по-други данни - за агент "Николов", който 10 години е служил на партията и нейната Държавна сигурност - от 1978 до 1988 г.
Не знам защо, но споменатото гражданско общество все повече ми заприличва на древногръцка трагедия.
Публикувам житейски разказ на Николай Калев, военен, член на БСП Шумен, доскорошен началник отдел в Министерството на бедствие и авариите. Разказът е част от изследването на СУ "Митовете на прехода", за което писах.
Николай Калев е военен пилот, бивш председател на общинския съвет на БСП в Шумен, зам. председател на Агенция гражданска защита в правителството на Сергей Станишев, а след преобразуването й в Главна дирекция „Гражданска защита“ - началник отдел в Министерството на бедствие и авариите. Тогава също член на комисията по космически изследвания и на междуведомствена комисия по детско здраве и околна среда. Сега пенсионер, ръководи със сина си охранителна фирма в Шумен.
Роден съм в Шумен, тук съм израснал, завършил съм тука гимназия. 1965 г. кандидатствах във военно-въздушното училище Долна Митрополия. Приеха ме за военен пилот. Казвам ги тия работи просто, за да знаете, някаква релация все пак има. 1969 г. завърших, бях в Балчик после по служба. Така че аз съм се откъснал от града 1965 г. Построих си и виличка в Балчик 86-90 г. и всяко лято отиваме и си посрещаме гости, приятели. Първото ми дете се роди там, 70 г. След това четири години бях в Москва, във военна академия. Върнах се и бях 11 години в Равнец, летището до Бургас. В Москва пък се роди дъщерята. Пенсионирах се един месец преди десети ноември. Вече бях на разпореждане и се бях прибрал тука в Шумен. Баща ми беше виден шуменски художник и проектант в театъра. Майка ми беше домакиня – шивачка, работила беше малко навънка, но си беше шивачка. Имам по-голяма сестра, зъболекарка във Варна.
Мога да говоря как се е развивал Шумен, имах понятие от родния си град, макар че отсъствах, интересувах се. Но действително съм тука от лятото на 89 г. Родителите ми бяха възрастни, трябваше някой да ги гледа. Изпълних синовния си дълг. Но винаги, винаги мен ме е вълнувало миналото и настоящето на Шумен. На мен историята ми е любим предмет. Литературата върви почти с нея. Шумен не е необходимо да ви разказвам, много е написано за възрожденски Шумен. Химнът на Шумен, ако не го знаете, вземете му текста. Той е написан от шуменския поет, председател на Дружеството на шуменските писатели, Антонин Горчев. Химнът е много хубав, „От тука започва България“ се казва, защото тука е древното светилище Мадара. Мадара – ударението е на първото „а“. Тука е първата столица Плиска, втората столица Преслав, златният век, тука е Шуменската крепост. Тоест Шумен има хилядолетна история, повече от едно хилядолетие. Аз в момента, да ви кажа, пиша книга за моя баща. За три-четири години я бях прекъснал по обективни причини. Много първи има в Шумен. Първото театрално представление, първото читалище, първият оркестър, първият военен театър, първото класно девическо училище, първият хор. 15-20 първи. Това показва, че в Шумен е воден един интензивен културен живот още по Османската империя. Което обаче и задължава в днешно време. Аз чувствам, че сегашното поколение сме в дълг на нашето историческо минало. Има много неща, които трябва да направим, а не ги правим. От Шумен са излезли много хора на изкуството и държавници. Имаме четирима министър-председатели. Поети и писатели – да не ги изброявам. Това е емблематичен град по отношение на културата. Ако нещо в Шумен е на първо място, това е култура. Голям капитал има натрупан в културата.
Аз няма да крия – бил съм комунист и и са ме приели в партията още от курсантската скамейка – 1967 г. Продължавам да членувам в тази партия БКП/БСП. От март 2000 г. бях избрах за председател на общинския съвет на БСП, още един мандат ме преизбраха после, а ноември 2005 г. със заповед на Станишев бях назначен за зам. председател на агенция гражданска защита в София. После работих и в министерството на Емел Етем като началник отдел, защото те преобразуваха Гражданска защита в Главна дирекция „Гражданска защита“. Сега съм пенсионер.
Целият разказ може да се прочете в сайта ПреходBG.
Нещо не е наред с изтеклите в Wikileaks американски документи. Никъде не става въпрос за световния заговор, 2012, извънземните и децата индиго, които както добре знаем са същността на задкулисната политика. Всякакви там 11 септември, демокрации, иранци и руснаци са върла парлама. Нали така беше?
"Той (идейният профил на ГЕРБ, б.р.), доколкото съществува , трябва да бъде анализиран като разпадаща се политинженерна конструкция. Идеологическият му пълнеж бе обект на скъпа, по-скоро чуждестранна инвестиция, но разбираемо, така и не „покълна” върху неподходящия терен. Интензивните и напоителни семинари и наръчници по идеологическа коректност не могат да произведат убеждения и ориентири там, където изцяло властва тръпката на кариерната възможност. Основната маса на формацията просто не излъчва никаква идейна енергия, а опортюнистичен хъс, чийто интензитет стряска. Началникът хвали Тодор Живков, друг прави конференции срещу комунистическия тоталитаризъм, трети се мъчи въобще да разбере за какво става дума. Забавно е и безразличието на външния инвеститор, който явно е склонен да „захрани” всякаква идеологическа селекция, която ситуацията би родила. Популярната теза на ГЕРБ за престъпния преход пък е отчетливо продължение на ляво/соц/посткомунистическите приказки от последните 20 години. Но това едва ли прави впечатление на актуалните „десни”. За последните години те така и не намериха за необходимо да кажат една добра дума за промените в страната след 1989-а или поне за хората, които ги направиха."
Из статия на Владимир Шопов в "Гласове".
Мое интервю с проф. дфн Добрин Добрев, литаратуровед, семиотик и културолог, областен координатор на партия ГЕРБ, Шумен. Интервюто е част от изследването на СУ "Митовете на прехода", за което писах.
Проф. Добрев е на 61 години, през 1974 г. завършва специалност Българска филология в Софийския университет. Бил е преподавател в Института за чуждестранни студенти – филиал Сливен, както и експерт по литература в отдел “Просвета” – Шумен. През 1980 г. постъпва на работа в Шуменския университет. През периода 1997 – 2000 г. е гост-лектор по български език, литература и култура във Виенския университет. През 2002 г. е избран за Ректор на Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”. В момента е областен координатор на ГЕРБ в Шумен и председател на парламентарната група на партията в Общинския съвет на града.
Проф. Добрев, кои са за вас лично най-важните събития през последните 20-тина години?
Първо промяната, която е задължително да бъде отбелязана. Тя беше много важна, защото аз съм човек с десни убеждения. В личен план професионалната ми кариера – работата ми във Виенския университет в продължение на няколко години, професурата ми, вторият ми докторат. Що се отнася до ангажиментите ми, в един момент реших, че трябва да се реализирам и като общественик и за това започнах да се занимавам с политика. Но това е временно. Създавам, че това е само докато разбера, че всичко е наред и политиците си вършат работата. Тогава за нас обикновените хора няма да има нужда да се месим и да ги контролираме. Така разбирам участието си в политиката. Тия 20 години показаха за сетен път, че левите партии не са полезни за обществото. Аз съм наблюдавал подобни събития и в Австрия и в Германия и винаги когато лява партия е на власт има корупция. Левите идеали са много красиви, но те са унищожени от човешкото безобразно поведение. Най-богатата партия в Австрия е комунистическата и това е всеизвестно. В Германия, ако не се бяха обединили двете държави, огромните средства на източногерманската партия щяха да се прелеят по същия начин, както с австрийската. Между другото, докато бях в Австрия, усилено се говореше, че част от от парите на местната компартия също са дошли от Източна Германия. Сега и около себе си виждам много хора, които станаха много бързо богати и голямата част от тях са бивши служители на ДС или комсомолски функционери. Това за мен е любопитно наблюдение и го казвам като факт. Много разчитам на младите хора, мисля че те са по-чистата част от нашето общество. Жените също мисля, че са по-почтени от нас мъжете.
[+/-] ...виж целия текст
Мое интервю с Ралица Тодорова, заместник областен управител на Шумен, партия ГЕРБ. Интервюто е част от изследването на СУ "Митовете на прехода", за което писах.
Ралица Тодорова е на 35 години, притежава магистърска степен по „Социални дейности“ от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, завършила е и семестриално специалността „Право“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работила е като директор на дирекция „Социално подпомагане“ в община Каспичан. В периода 2003 г.-2007 г. е била заместник-кмет на община Каспичан.
П.Д.: Като се замислите за последните 20 години, кои са най-важните неща за вас, които са се случили през този период?
Р. Т.: В личен план мога да кажа, че завърших второто си висше образование, което е право. В професионален план през последните 20 години минах през три длъжности, една от които беше директор на дирекция Социално подпомагане. Много лично и отговорно съм се отнасяла към тази дейност, тъй като сферата на социалното подпомагане ми е слабост. Първото ми висше образование е социални дейности и хората, с които съм работила там са били нуждаещи се. В този смисъл област Шумен е район с много високо ниво на безработица, което за съжаление през моя поглед през тия години, някъде 15, за съжаление все още се запазва.
Вие кога точно се занимавахте със социални дейности?
От 96 г. започнах, отначало социален работник, после главен специалист и накрая директор. Работила съм около 7 години и половина в тази сфера, но честно казано съм била в една община, които има цели села, където безработните са над 90 процента. Говоря ви за малки населени места, където освен кметство, детска градина и магазин, хората няма къде другаде да се препитават. За съжаление все още има такива населени места в нашия регион. Никакви условия не са създадени, няма и как работодатели да инвестират в такъв район. Това е голям проблем. Дори земеделието не е алтернатива, защото има окрупняване, арендаторите работят с по 10 хил. декара и с машини – не им трябват повече от десетина човека работници.Точно насоката в момента и на областния управител и на неговия екип е да търсим други алтернативи за това население, примерно туризъм. Знате в нашия район е Плиска, първата българска столица, Преслав е при нас, имаме дадености, които се стремим да използваме. Два месеца след като напуснах станах заместник-кмет на общината. Това е сфера на местното самоуправление. Там възможностите са много големи, защото оперираш със законов и финансов ресурс, за да направиш това, което смяташ, че е най-добре за общината. Работих четири години като заместник-кмет, без определен ресор.
[+/-] ...виж целия текст
От коя политическа сила бяхте издигната?
Нямах политическа сила. Моят кмет беше независим и до членството ми в ГЕРБ не съм членувала в политическа партия. Малко се различаваха вижданията ни за начина на управление, което ме провокира да се кандидатирам за кмет на следващите избори. Той беше издигнат от БСП, аз от ГЕРБ и загубих със сто гласа. Това беше много трудна ситуация, но после станах заместник областен управител. Тук е доста различно, осъществяваме държавната политика на местно ниво, нещата са на различна плоскост на законодателството и на правомощията, които имаме. През тези длъжности ми е погледа и това, което е било важно за мен през годините. По-голямата част от живота на човека минава през деня, когато е персонално ангажиран.
По тази причина вероятно сте виждали много неща, които иначе остават встрани от медийното внимание.
Да, виждала съм. Била съм за кратко и общински съветник, около година и половина, след заместник-кметското място. Нямаше после как законово да остана и общински съветник и заместник-областен управител и напуснах общинския съвет. Голяма част от проблемите, които съществуват в една страна, съм ги виждала в различни периода и по различни начини съм се сблъсквала с тях. За област Шумен голям проблем винаги е била безработицата. Инфраструктурата също така не е на нивото, на което трябва да бъде. Последната година и половина се забелязва голяма развитие в тази насока. Не знам откога сте в Шумен, но виждате какво е по улиците. Често ни обвиняват, че сме едва ли не като Бейрут, но всичко се случва за благосъстоянието на гражданите.
Ако направите една съпоставка с времето преди 1989 г., тогава тези основни проблеми имаше ли ги отново?
Даже и да ги е имало, може би не са били така остро виждани от хората. Или хората са били свикнали със статуквото. Аз тогава бях девети или осми клас и по никакъв начин не съм се интересувала. Смея да кажа, че сегашните ученици са по-бързо развиващи се от едно време и по-добре усещат нещата. Моето лично мнение е, че хората бяха свикнали на тоя начин на живот, особено в по-малките общини и по-малките населени места. Това, което се е виждало реално, може би се е виждало в София. За това сега се замислям, че е важно това, което правите в момента, да чуете гласа и на по-малките хора.
Да, не можем да пишем историята само по София.
Просто за съжаление на годините, на които съм, не мога да направя истинска съпоставка. Мога само да предполагам как са се чувствали хората тогава.
Да, разбира се, но все пак някои неща вероятно са ви правили впечатление. Точно в края на социалистическия режим се знае, че в областта е имало напрежение и поради преименуването. Спомняте ли си нещо от тогава?
Да, имам брат, който тогава служи на границата в Малко Търново. Това ми е много силен спомен от тия години. Когато ходихме на свиждане, ние виждахме колоните, които се извиваха с изселници за Турция. Това ми е много силен спомен. Тогава задавах въпроси, чудех се. Аз съм израснала в едно малко село – Каспичан, в община Каспичан. От едната ни страна живееха турци, от другата – хора от ромски произход, ние по средата. Баща ми е фелдшер, майка ми - медицинска сестра и обслужваха цялото население на селото. Аз съм израснала в тази среда и се чудех как хората си оставят къщите тука, буквално си подаряваха покъщнина и имоти и отиваха някъде, където ги чака нещо неизвестно. Това в нашия район се усети много силно. Все още имам в Турция приятели и съученици, те са си устроени там. Връщат се всяка година, виждаме се и можеш да видиш в очите им, че те живеят там, но част от сърцето им е останало тука в България. Поне за мене е така. Колеги на майка ми и баща ми също заминаха и се реализираха. Доста голяма част после се и върнаха, други останаха.
Как ви обясняваха тогава това изселване?
Аз за себе си не можех да си го обясня. Баща ми поглеждаше философски, че политическата обстановка ги е принудила. Тогава не го разбирах. Сега си мисля, че не е трябвало да се случва. Нито смяната на имената, нито изселването. Така мисля. Това са хора, които въпреки етническия им произход, мястото им е било тук и ние в малките населени места наистина живеехме с тях и се разбирахме. Мисля, че на голяма част от тях, това е лично мнение, им беше наложено да се изселят.Връщате ме наистина за неща, които не съм замисляла много отдавна.
Има наистина такава теза, че е имало натиск от тогавашната държава.
Да, да.
А какво беше усещането в училище, изведнъж много от децата са заминали?
Може би на някаква загуба. Аз имах приятелка, Нурджан се казва. Помня как плачеше, че трябва да се махне. Не знам, странно е усещането, не можеш да си го обясниш. Бяхме и на такава възраст, обяснявахме си нещата по житейски начин без да разбираме истинските причини. Сега от гледна точка на годините мисля, че това не е било нещо нормално. Нурджан и досега всяка година се връща и се виждаме. Но никога не сме подигали тази тема, никога не съм я питала как се е чувствала тя тогава. Този наш разговор ще ме провокира следващия път да го направя.
Ако направим паралел, може ли сега да има подобни държавни политики?
Не, мисля, че сега хората не могат да бъдат манипулирани толкова лесно. Въпреки че все още тука в нашия Делиорман, както му викат, сигурно сте я чували тази дума, има страх у хората и все още част от населението е манипулирано. Но част от тях вече не позволява. Това са наблюдения от контактите, които имам. Голяма част от тези хора вече живеят в големите градове, в Шумен, Търговище. Отстояват позициите си, имат различно мнение от това, което им е било налагано. Голяма част от тях излязоха от електората на ДПС и се вляха в други партии, вие знаете, има и представители в ГЕРБ. Това показва, че има хора с различно мислене. Но все още има една част, която е потисната, поне за мен.
Спомена от тогава ли влияе за това?
Не само, и сега ги е страх.
Дали това има обективни причини, може би отношението към тях отново не е нормално?
И аз съм се замисляла върху този въпрос и не мога сама за себе си да дам отговор. В срещи с обикновени хора им обясняваме, че нещата вече не са така, не може кмета на едно населено място да има такова влияние по даден въпрос, че законодателството е различно, но те казват, че ги е страх, че той така им е казал. Не можеш, особено с по възрастните.
Имат страх от властта?
Да, при тях се чувстват тия неща. Те се чувстват зависими и заради това, с което почнах разговора – високият процент на безработицата. При тях алтернатива за работа са програмите за заетост, от социални помощи към заетост. Единственият работодател по тези програми е общината. А в Делиормана е ясно, че всички кметове са от ДПС, там няма друга политическа сила. Аз съм била на заседания на общински съвети, където всички общински съветници са от ДПС, няма друга алтернатива там. И за това има страх, че ако не си един от тях или не си с тях, утре няма да си на работа и няма да има какво да ядеш. Така мисля, без да съм го чувала така формулирано, но то се усеща. Даже да е казано, то е в неформален разговор, никой открито не говори.
Вие споменахте обаче, че все пак има тенденции за излизане от малките общности, за влизане в други партии.
Да, при по-младите, при тези, които участ тука в Шуменския университет, които са завършили нещо, които виждат другата страна на нещата. Според мен има тенденция да променят начина си на мислене, но те очакват реална промяна в живота си. Искат нещо да се случва различно при тях. Но не съм се задълбочавала в тази тема, просто сега съвсем свободен разговор водим.
А от българска страна има ли желание за повече комуникация с турската общност?
Мисля, че да. Поне хората, с които работя и контактувам. За мен няма значение какъв е човека, в смисъл каква му е националността, за мен е важен човекът като човек. Хората, с които аз контактувам, разсъждават като мене. Няма такова деление – той е такъв, онзи е такъв. По отношение на работата, която върша, аз я върша еднакво добре и с институции, и с кметове, и с представители на обществеността, независимо от коя партия са. Ние сме все пак изпълнители на държавната политика и сме тук, за да сме коректни към всички. Така е редно.
Мислите ли, че по подобен начин са раздъждавали и управниците преди 89 г., макар тогава да нямате преки впечатления?
Не знам. Може би наистина някои неща са били налагани от горе. Местния човек и да не е бил съгласен, така му е било казвано. Това пак ви го казвам във връзка с изселването, защото съм чувала истории как са ходили по къщите и са ги карали да си стягат багажа. Говоря за длъжности лица, че са го правили. Знам го от човек, който е имал приятел турчин и е плакал, когато е трябвало да отиде да му каже. Не го е направил по собствено желание.
Малко по-късно Тодор Живков пада и става ясно, че ще се променят нещата. Какво си спомняте от тези моменти?
Да ви кажа честно, до момента, в който станах студентка през 92 г. изобщо не се вълнувах от тези неща. Студентството ме провокира и тогава започнах да се интересувам и да се вълнувам. Учих в Търново и двете си образования.
Вероятно и там е имало политическо напрежение, митинги.
Да, но аз не мога да кажа, че съм се включвала точно в такива протести. Никога не съм била активна от тая гледна точка. Но се интересувахме, искахме да знаем какво се случва. Моята мечта винаги е била да завършва право, макар че успях вече като второ висше. Но си спомням, когато се говореше за проекта за конституцията, как се вълнувах в какъв вид ще бъде приета, как ще бъде формирано Великото народно събрание, такива неща ми бяха много интересни и такива неща следях. Исках да проследя какво ще се промени. Интересуваше ме какви текстове ще има в конституцията. Знаете реда на приемането на една конституция и ревизиите, с които може да бъде променяна. Интересуваше ме какво е разписано в отделните глави – съдебна власт, изпълнителна власт. Дебатите ми бяха интересени, но считах, че са прекалени някакси. Едва ли не се преекспонираха нещата. Някъде си водех и записки. Ако знаех, че ще водим такъв разговор, щях да ги намеря. Вече след това – до 96 г. имаше постоянни законови промени. Постоянно се отменяха стари закони и всички този процес ми беше интересен да го следя, но повече като нормативни документи, не толкова за начина, по който се приемат.
Ако погледнем само документите, положителна ли беше тенденцията да се приемат толкова нови закони?
Да, но тогава считам, че много набързо се изготвиха някои документи. Не можа да се обърне достатъчно внимание, което после наложи голяма част от тях да бъдат пренаписвани или променяни безкрайно. Отворете някой закон да видите, за да видите в началото колко промени има. Смятам, че това не е добре – да приемаш нещо и после да го подменяш и заменяш. Тук разсъждавам като юрист. Можеше по-спокойно да се движат нещата, но тогава се бързаше. Ние изоставахме със законодателните промени, които нямаше как да не се наложат предвид всички промени, които се случваха в България.
Говорейки за този период, 1997 г. има мнение, че промените са блокирани от правителството на Жан Виденов.
Да, не знам каква е била причината. Колкото и да е, нямаше как да не се случи свалянето му. Тогава тъкмо завършвах и започвах работа като социален работник. Много трудно беше. Имахме на подпомагене 1300-1400 семейства. За сравнение, след четири години станаха 700.
През тези години противопоставянето е ясно: червени срещу сини. Вие накъде се насочвахте?
Никога не съм била червена, по-скоро синята идея винаги е била в мене. Вярвах, силно вярвах, че ще е добре за България промяната, която се случва.
С течение на времето убедихте ли се, че това е така?
Аз наистина не мога да направя точен паралел с преди, защото едно дете живее спокойно независимо от режима, но мисля, че е било за добре да се случат тези неща.
А усещате ли разлика в стандарта на живот?
Има разлика и аз не мисля, че средния човек в момента живее много добре. Тогава живеехме по-равно, ако аз носех престилка в училище, всичките ми съученици носеха престилка в училище. Аз нямам мои деца, но имам двама племеници и виждам, че има разлика. Аз не живея в Шумен, а в Каспичан, в много по-малка община и тая разлика се усеща именно при нас. В София и в големите градове трудно можеш да я забележиш, докато при нас аз специално я забелязвам. Преди по не я усещах. Каквото имаше у нас на масата, го имаше другаде, където ние ходехме на почивка, ходеха и другите. Сега знаете как е. Всеки може да си позволи различни неща. Не мисля, че това е лошо, в никакъв случай. Интересно е като направиш паралел с чужбина. За мен беше голямо впечатление, когато бях в Италия преди три години. Беше за две седмици, служебно посещение, дотогава не бях излизала в чужбина. Върнах се в България, стоях четири дена и заминах за Украйна, пак служебно. Беше просто...различни светове. И трите. В рамките на месец и то. Италия – България – Украйна. Може би в Украйна се върнах към това, което беше преди България. Аз там не бях в голям град, бях и до Одеса, но иначе в едно село от пет хиляди жители, където имах чувството, че времето е спряло. Сега като си говорим за тези преходи се сещам каква беше за мен тогава разликата. Ако съм била по-голяма, може би наистина щях да виждам разликата между преди и сега за България, но сега ми е по-размазана.
А ако погледнем този един месец, къде ви хареса най-много?
В Италия. В Украйна хората бяха страшно възпитани и вярващи. Това ми направи силно впечатление. Много спокоен живот водеха. Семейството, в което бях настанена, имаха дъщери, едната десети, другата девети клас. Родителите им след 7 часа не ги пускаха да излизат. В България знаете как е. Просто тия неща, които бяха при нас, там още има места, където съществуват. Запазили са се по някакъв начин. Тогава се бях замислила дали мога да възпитавам и да живея по този начин. Но не мисля, че и това е най-доброто. Може би в България има някакъв баланс все още. Не сме като по-развитите страни, но сме и каквото сме били преди 1989 г. Мисля, че се учим успешно да вървим напред. Замислих се и за нещо друго, вие просто ме върнахте... бях в листата на партия ГЕРБ за депутат на трето място. Първите двама влязоха и до мен се стигна. Имаше едно представяне и мен ме попитаха, ако стана депутат, в каква посока ще работя за област Шумен. Моят отговор беше абсолютно инстинктивен, че ще бъде в посока намаляване на безработицата. Сега се усещам, че пак много ви говорих за безработица, макар това не ми е ресор в областна администрация.
Сега какъв ви е ресорът?
Държавна собственост, транспорт, бедствия, аварии, гражданска защита, полиция, ВиК, инфраструктура. Не съм изобщо в социалната сфера, но то явно си ми е вътре.
Има ли финансиране за тези неща, с които сега се занимавате? Успяват ли хората да си вършат нормално работата?
Трудно е, особено на фона на цялостната криза, която е в България. Винаги съм казвала, и като кандидат за депутат, какво ще се промени, ако ние сме на власт. Сега чувам упреци, че това не се е случило, че друго не се е случило. Но аз мисля, че на фона на цялата икономическа криза трябва да го преживеем този период. Без този период в момента, с тия всички приказки за бюджети, с тия стачки, няма как. Трябва да стиснем зъби и да вървим напред. Никой не вижда, че магистралите ни се строят, че там правим нещо. Една откровена жена ми каза: „мен какво ме интересува, че вие правите магистрала“. Не може българинът да има такова мислене. Това е начинът ни да вървим напред и да се впишем в останалите европейски страни. Ама тя не можела да яде пет пъти месо и трябвало три пъти, това за мен е грешно мислене. Всички трябва да се мобилизираме и да извървим периода, който е в момента. Наистина е трудно. Аз искрено се надявам, че има хора, които го разбират.
Това ли е най-тежкият период, с който вие се сблъсквате като човек от политиката?
Да, за момента. Болниците стачкуват, лекарите са недоволни. От друга страна днеска се коментираше, че и полицаите почват протестни действия. Но аз мисля, че има воля да се променят нещата.
А вашият бюджет специално, орязан ли е в сравнение с предни години?
За областна администрация орязан е силна дума. Да, намален е, но ние не правим разходи, които в миналото са правели хората преди нас, които са неоправдани, според мене. Аз виждам свиването като нормално. Щом сме сложени тук, трябва да помагаме, не да разхищаваме.
А по какъв друг начин кризата удря Шумен?
Аз го чувам от мои приятели, които имат бизнес. Те казват, че в определени сфери има застой, има по-малка покупателна възможност, по-малко търсене. Не на хранителни продукти, но на техника, на мебели. По-малко се купува от предходни години. Други пък казват, че не им се е отразила кризата. Трудно е да се определи.
Подобни оплаквания не е ли имало и преди?
Винаги е имало, според мен. Хората винаги споделят какво им е в момента състоянието. И на моменти мисля, че се преекспонира за някои неща.
Всички неща, за които си говорихме до момента, често се обобщават като „преход“. Дали според вас това е валидно наименование?
Да, аз мисля, че нямаше как България да не мине през всички тези неща. След като бях в Италия и в Украйна, мисля, че това наистина беше един преход за България. Преход от Украйна към Италия. Всеки народ има нужда от време, за да премине през някакви етапи от развитието си. Не може до вчера да си бил нещо, а на другия ден да си нещо друго. Има си някакъв такъв период.
Дали този период завърши за нас?
Мисля, че има още малко.
Интервю на Виктория Митрова с Димитър Александров, областен управител на Шумен, партия ГЕРБ. Интервюто е част от изследването на СУ "Митовете на прехода", за което писах.
Димитър Александров е на 47 години, икономист. Завършил е висше образование във ВИНС - Варна. Изпълнителен директор на „Ал и Ко” АД, която се занимава с търговия на горива, смазочни материали и гуми.
Кои са най-важните събития за Вас през последните 20 години? Можете да се върнете и малко по-назад, до 80-те.
Аз 80-а година точно влязох в казармата. Говорихме си още тогава за развития социализъм. Когато кандидатствах във ВИНС-а във Варна с география и математика, имахме и политически изпит. Постоянно говорехме за писмата, които Тодор Живков е изпратил от ЦК на ДКМС, и как ще постигаме развитото социалистическо общество. 1982-83 година, когато започнах да се следвам, нещата се обърнаха. 1982 година почина Людмила Живкова и не се знаеше дали е станало естествено, или някой е "помогнал". Началото на 1983 година почина Леонид Брежнев. И изобщо заредиха се едни такива събития и нещата почнаха да се чувстват по-различно. 1983 май имаше един страхотен режим на тока и всички започнаха да си мислят, че работите не са добре. Имаше примерно два часа ток, а четири нямаше. А ние тогава бяхме студенти, млади като вас. Стояхме по таваните с ушанки, пиехме вино и си говорехме, че в тази държава нещата не са добре и че почват да се променят. А 1985 ли беше смяната на имената на турците , или 1984 беше…
Зимата на 1984 до февруари 85-а . Тогава студент ли бяхте?
Да. Аз 1986 се дипломирах. Беше много объркващо, защото то вчера си ги виждал тези хора, познавал си ги с едни имена, а от утре са с други. Все едно на мен да ми кажат, че от Димитър ставам Любомир.
А как разбрахте, че се случва този процес?
Аз тренирах конен спорт и яздех във «Виница», един квартал на Варна. Една сутрин отивам и гледам един военен и полицаи, струпани на входа на града. А във Варна общо-взето няма турско население. Те са струпани в Шумен, Разград. Казаха тогава, че нещата са се променили и че турците и ще ги правят българи и ще им сменят имената. Зачудих се как ще им сменят имената. Все едно както турците са ни клали и са ни карали да си сменяме вярата, сега да правим обратното.
Имали ли сте колеги, съученици, познати турци?
В Шумен в гимназията имах една роднина, но от тогава не съм я виждал. Иначе в основното училище имаше 4-5 човека. Дори с едно момиче Ерджан се бях срещал след това. Родителите ѝ искаха да ходят в Турция, обаче тогава не ги пускаха, а едва 89-а година. Тя се чувстваше ужасно. Социализмът няколко грешки има и тази е една от основните. Спомням се, че преди това те се притесняваха да говорят на турски. Майка ѝ и баща ѝ идваха в училище и тя се изчервяваше и се чувстваше неудобно, защото трябваше да говори с тях на турски. Защо го направиха това, след като турците започнаха да се вписват в нашето общество. Според мен е огромна грешка.
Като студенти какво мислехте за това?
Говорехме си, но нищо не сме правили. В нашата група нямаше турци, но иначе имахме в потока.
Те заминаха ли за Турция?
Не знам. Аз имах контакти след като завърших с мои колеги, но точно с турците не съм имал. Спомням си, че имаше един министър на търговията Караманов в този период, за който си говорим, около 1980 година. Тогава се всички говореха, че ще има увеличение на хранителните стоки. А тогава нямаше като сега свободна търговия и свободни цени. Всички стоки бяха с определени цени. Една вечер излиза министър Караманов и заявява, че това не е вярно и цените на хранителните стоки няма да се увеличават. И на следващия сутрин ги вдигнаха цените. Тогава излезе следният виц: “Ако на лъжата краката са къси, то министър Караманов трябва да ходи по ташаци”. Смяната на цените беше също знак, че нещата не са добре. Ние тогава си говорехме вкъщи по тези въпроси. Баща ми е 1921 година раждан и като ученик или студент е бил бранник. И той казва, че по същия начин е трябвало да бъда в комсомола. И наистина не можеше да не си в комсомола. Ако не си в комсомола, няма да е пуснат да следваш висше образование. И по негово време е било същото. Той стана доктор на науките едва на шестдесет и няколко години. Преди това е бил изтласкван, въпреки че е имал научни трудове, публикации в чужбина. Въпреки отрицателното му отношение към социализма, все ми казваше да внимаваме какво говорим. Защото ние като млади хора все обсъждахме кой на кого е син и какви привилегии получава. Много се притесняваха родителите ми, защото знаеха какво можеше да се случи.
Какво можеше да се случи?
За един виц можеше да отидеш в затвора.
Каква беше позицията на родителите Ви относно "възродителния процес"?
Баща ми не приемаше това един човек, който се е родил с едно име и се е осъзнал като човек, после да получава друго име. Когато тръгнаха да се изселват 1989 година, беше голяма лудница. Правиха им много номера. За да си изготвят документи, трябваше да си направят снимки. Имаше безкрайни опашки. Вземаха им многократно по-скъпо за правенето на снимки. Когато тръгнаха да се изселват, си продаваха собствеността на безценица, защото нямаше какво да я правят. От кадрите по телевизията се виждаше, че е било кошмар по КПП-тата. Имаше депа, като например над Веселиново, където хората се събираха хиляди хора и чакаха, защото не можеха да ги пуснат. Чакат два-три дни и като се отпуши границата, им казваха да тръгват натам.
А тук в Шумен какво се говореше?
Спомням си, че имаше митинги.
Митинги за какво?
За имената на турците. Те бяха инсценирани. Нашите партийни величия започнаха да правят събирания и да обясняват, че тези хора са българи. Може и българи да са, защото ние сме толкова омесени на Балканския полуостров. Но в човекът си има име и иска да си го носи. Има си религия и иска да я изповядва. После обаче си спомням, че имаше митинг за връщане на имената. Много хора се бяха събрали и имаше полиция. За пръв път ставаше такова нещо по време на социализма. Гледали бяхме само по телевизията кадри от стачки в чужбина, които приличаха на това. След това ги разпръскваха с пожарни на булеварда. Бяха стреляли с истински патрони по земята и от рикушетите имаше ранени. Опитваха се да ги спрат да идват с автобуси насам, но те се движеха пеш. Беше неприятно и дори страшно на моменти. Аз тогава работех в едно селскостопанско предприятие и директорът ни събираше и ни питаше дали знаем някой от колеги да са участвали в протеста. Имаше много, но никога не сме казвали, защото винаги съм мислел, че тези хора са прави.
Също когато заминаваха, те продаваха всичко много евтино, а каквото купуваха, беше ужасно скъпо. Турците много харесваха полски фиати, които ги имаше едно време. И ги купуваха за луди пари. Доларът се вдигна тогава, защото търсеха да купуват долари много тогава. Доларът беше станал 5.50-6 лева. А преди това беше 3-3.50 лв. Разбира се всичко се купуваше на черно.
Спомняте ли си реакцията на хората? Радваха ли се, че си заминават турците?
Имаше и такива. На мен ми е било винаги мъчно за тези хора. Но някои хора смятаха, че турците нямат работа тук и трябва да си заминават. А хората не са виновни. Всичко произтича от политиците, които дърпат конците. 89-а година вече се обърнаха нещата. Тодор Живков изглеждаше на снимките сякаш не знае на кое небе е.
Кога чухте, че е паднал?
По телевизията разбрах. Казаха, че е имало пленум на ЦК на БКП и че Петър Младенов става президент.
Каква беше вашата реакция?
Ние стояхме и разбирахме, че нещо става. Иначе аз знаех за “Солидарност” още от 80-те години, понеже бяха идвали 84-а година поляци, които познавах. Знаехме, че там се случват неща. Но поляците винаги са били по-будни от българите. Чували бяхме за тези неща. Бяхме слушали радио “Свободна Европа”. Но като станаха тук нещата, бяхме като в небрано лозе. След това се случи първият митинг в София, където хората скандираха “Долу БКП!”.
В Шумен какво се случваше по това време?
В Шумен почти нищо. Градът е "червен", пълен е с военни и хората ги е страх. Траехме си, гледахме наоколо. Желев като дойде малко по-късно, го замеряха с яйца. Ние се бяхме събрали на един митинг, когато беше той тук, и го подкрепяхме. Но имаше провокатори, които го замеряха с яйца. Но не се стигна до сблъсъци.
Кои от ценностите на Желев подкрепяхте?
Изобщо желанието за промяна, демократичност, свобода на словото. После нещата малко се попромениха, защото и ние не сме били напълно наясно какво се случва, критериите ни за нещата не са били правилни. Всички са си представяли капиталистическото общество като свободия, а всъщност е то е общество на законност и ред. Преди следването на законите е било заради страх, а не поради ценности.
Какво е по-различно след 89-а?
Още 90-а години се хванах с частен бизнес. Човек има свободата да прави нещо по-различно. Имах два гаража пред къщи. Единият го направихме оказион, другото - заведение. Обиждаха ни хората, че сме капиталисти тогава. А ние ги правихме със собствените си ръце. Също свободата на словото. Винаги давам примера с Западна и Източна Германия, с Корея. Едни и същи хора и традиции, а съвсем различен начин на живот. ГДР не са гладували, защото бяха лице на комунизма, но разликата с ФРГ е огромна в икономическо отношение. При двете Кореи разликата е още по-голяма. И се вижда какво може да направи социализмът и какво капитализмът.
Лесно ли беше да започнете частен бизнес? Имаше ли пречки?
Лесно никъде не е. Но ако иска нещо човек, прави го. Най-малко, за да разбере нещо дали може да се случи, трябва да се пробва. Българите от времето на социализма са свикнали някой да се грижи за тях винаги и затова не се хващат в ръце. Някои от хората, които нямат хъс да направят нещо, изпаднаха в лошо положение. Но всичко си има плюс и минус. По времето на социализма нямаше хора, които да ровят в кофите, а сега има. Но обществото в България е болно. Имаме много да наваксваме.
Кои важни неща са се случили според вас между 90-а и 97-а?
Много случки имаше. Първите години имаше повече пари. Нещата закъсаха с инфлацията по времето на правителството на Жан Виденов. Някой пенсионери получаваха пенсия от по 2-3 долара. А на моята предишна лекарка в София съм носил тенекии със сирене и кашкавал и консерви от село. Едно че нямаше пари, а и нямаше какво да купиш. По времето на Луканов, имаше големи опашки, за да си купиш нещо за ядене или за да си заредиш колата с бензин. 1987 година си купувахме цветен телевизор. Обадиха ни се, че на следващия ден ще има телевизори. Аз чаках цяла нощ като първи на опашката. Списък бяхме направили на чакащите. Сутринта в 9 часа отвори магазина. Магазинерките обаче казват, че няма никакви телевизори и хората буквално щяха да ги бият. Но телевизори наистина е имало и магазинерките са знаели. Докараха ги все пак, но имаше само 12 телевизора, а чакащите бяха над 80. Аз влязох първи и взех телевизора без да го пробвам даже. Вие като по-млади не сте виждали в магазина да няма абсолютно нищо. Не знам как беше станало това, при положение, че тогава имаше развито животновъдство. Не се знае къде е отивала продукцията. Имаше пари тогава, стоки нямаше. За щастие ги няма вече тези неща. Сега пък всичко има, а пари няма.
След 90-а къде работят хората, след като ги няма вече заводите?
В средата на 90-те много предприятия бяха закрити. Не ходеха тогава много хора в чужбина. Частният бизнес не беше развит още. Но всеки се спасяваше по някакъв начин. Трудни години бяха, но и сега са такива. Селскостопанството трябваше по друг начин да се реорганизира. Аз съм се занимавал с моя частен бизнес и не съм следял много какво става в различните сфери.
По-лесно ли е започването на частен бизнес сега от тогава?
Не, тогава беше по-лесно. Тогава нямаше предлагане и се печелеше повече от търговия. Сега трябва да се спазват правилата. Трябва и да си достатъчно образован, да имаш ценз. Преди и хора без образование се справяха. Но сега, ако искаш да развиваш бизнеса както трябва и да работиш по правилата, е много трудно. Затова и влязох в политиката. Например не можеш да се конкурираш с хора, които не плащат акциз за гориво и продават на много по-ниска цена. А всеки гледа цената. Това важи и за цигарите, и за алкохола. Сега се опитват да вкарат нещата в ред.
Вие как влязохте в политиката?
За последните избори. Аз затова съм областен. Областният се назначава от Министерски съвет. Ние сме назначаеми, не избераеми.
Преди това занимавали ли сте се с политика?
Винаги съм бил "десен". Винаги съм бил с десни убеждения, но не съм членувал в партии. Нормалният ход на едно общество е консерваторите или десните да трупат, докато има благосъстояние в обществото. След това идват левите и похарчват парите
Кои са нещата от преди 89-а, които не сте харесвали и сега като политическо лице искате да промените?
Основното, което трябва да се гарантира е свободата на словото. Хората трябва да могат да изказват това, което мислят и искат да стане. Абсурдно беше да се изказваш свободно или да протестираш по онова време. По отношение на икономиката, на времето съм бил млад и не съм имал поглед върху нещата. Основна грешка на комунистите е, че са преместили хората от селото в града. Един поминък са го закрили. Сега не можеш да накараш хората да се върнат на село. А селата всъщност стоят обезлюдени, а едни големи арендатори са се заели със селскотостопанство. А не трябва да е така.
В Шуменска област как стои този въпрос?
Като област ние се опитваме да работим за туризма. Шумен има големи големи дадености - Плиска, Преслав, Мадарския конник и други. Това не се експлоатира изобщо и ние се опитваме с нашите малко правомощия като област да насърчаваме хората да кандидатстват по европрограми за развитие на селските райони. Опитваме се да стимулираме дребните собственици. Трудно е, защото хората са отучени от селото. Комунистите са ги вкарали в големите заводи.
Какво правите, за да ги върнете?
Имаме служба за администриране на земеделието. Има хора, които се занимават с проекти и инструктират хората как да участват.
Сега има ли по-различно отношение към турците?
За съжаление има. Заради това, че ДПС беше много години във властта и българите се дразнеха от начина, по който те консумираха властта. Да се надяваме, че с времето ще се оправят тези неща.
Виждате ли знаци, че нещата започват да се оправят?
Не, за политиката една година е много малко време. Мисля, че с общи усилия е възможно.
Вие предлагате проектите на всички?
Разбира се. Не трябва да има такова деление. Проблемът с ромите се отлага и от ден на ден става все по-болезнен.
Какво трябва да се прави?
Трябва да се прилагат образователни програми, които да ги ангажират повече в училище. Образованите роми са хора като всички останали. Но други не са образовани, не могат да четат и да пишат. Раждат и по много деца и този модел се повтаря.
Сещате ли се дали е било различно положението на ромите преди 89-а година?
Тогава беше различно. Ромите бяха по-образовани. Но проблемите на ромите сега се отнасят за целия български народ. Сега има много интелигенти млади хора, които учат, но има и много, които са необразовани.
Защо е така?
Защото нямаше държава 20 години и преобладаваха интересите на една малка група от хора. Образованието се изроди също. Има различни учебници и всички са със различно съдържание. Учителите са зле платени и демотивирани. Сега като че ли учителската професия е по-привлекателна. Много неща трябва да се оправят.
Но преди имаше само едни учебници?
Така е, но се учеше физика, химия…Точните науки не могат да се преиначат. Историята може например, но те - не. Повече се държеше на образованието. А то е много важна инвестиция в бъдещето.
Да продължим за положението на ромите преди 89-а?
Ходеха повече на училище. Тогава и не можеше да стоиш без работа. Тогава почти всички роми бяха ангажирани.
Сега не може да се прилагат силови мерки?
Сега държавата да прилага програми срещу безработицата. В Шумен вчера имаше среща на различни асоциации - на слепите, на глухите и на хората с увреждания. Те си търсят правата, защото при тях е много трудно, и държавата трябва да помага. Не може държавата да спестява от хората, които са най-зле икономически, независимо, че е криза. Затова като има свобода на словото и на мненията, трябва нашето общество така да е изградено, че да се прави най-доброто.
Темата за "българския елит" и неговата липса е доста досадна и за сметка на това всекидневно може да се чуе по телевизията, обикновено одумвана от хора с въображението на макарон. За това аз няма сега да пиша има ли - няма ли български елит, а само ще посоча един пример от течащо изследване на Софийски университет ( слава Богу занимаващ се не само с тъпи протести), където и аз участвам. Изследването е за митовете на българския преход и е в самото си начало (сайтът също е в процес на разработка), но вече може да даде интересни представи за това кои са елитите в един немалък град като Шумен и по-важното, кой управлява в един такъв град. Оттам и в другите подобни градове, включително в най-големия - София.
Без да претендирам за някаква представителна извадка, ще публикувам лека-полека интервюта на тема преход с областния управител на Шумен, с неговата заместничка, с един от най-видните комунисти и доскоро управлявали, с един от най-видните седесари и не толкова доскоро управлявали, със служители в общината, както и с местен професор, активист на ГЕРБ.
Изводите на тема елит-управляващи-хал на България ще са по желание на читателя.
P.S. Едно уточнение - интервютата следват горе-долу една структура и започват по приблизително еднакъв начин заради характера на изследването и предварително уговорените параметри.
Според науките има три типа легитимно господство: рационален, традиционен и харизматичен (по Макс Вебер). Предполага се, че в съвременна Европа съществува вече единствено рационалният тип.
Бойко Борисов не знам да има нещо общо с каквито и да било науки, но неговото "господство" в началото много повече ми приличаше на харизматично, отколкото на базирано на какъвто и да бил рационален избор, вяра в принципи, закони и т.н. Харизмата, уви, винаги е до време и бойковата власт в момента не само не се крепи на идеята за неговата извънвсекидневна сила и мъдрост, ами изглежда тотално разпадаща се.
Срещу Бойко са:
- социалистите, което си е така от началото, но продължава да е важно заради голямата им вкопаност във властовите структури на държавата
- десните, които си сложиха превръзка на очите и гласуваха за него (пряко или косвено), но сега вече не издържат и искат да хвърлят превръзката в непостроения завод за боклук в София
- националистите, които му се ядосват, че подкрепя влизането на Турция в ЕС
- мюсюлманите, които няма как да са доволни от полицейщината по разни малки села и глупостите за ислямски фундаментализум
- лекарите, които виждат, че няма никаква реформа
- лекарите, които не искат реформа, а само повече пари
- Софийски университет, който не знае какво иска, но не се кефи на сегашното си положение
- десните икономисти, защото виждат колко ляв е станал Бойко
- левите икономисти, защото все още го смятат за десен
- синдикатите, които постоянно правят стачки
- работодателите, които виждат как слуша синдикатите
- пенсионерите, защото видимо проваля пенсионната реформа
- инвеститорите, защото постоянно си играе с данъците и му липсва предсказуемост
-не на последно място, доскорошните му близки приятели като Алексей Петров, с които Бойко влезе в недообмислена война, сега даваща лоши резултати
Изобщо не съм си мислел, че към октомври 2010 ситуацията на Бойко ще е такава. Смятах, че точно харизматичният му тип управление ще е предостатъчен за задоволството на политически неукия масов избирател, който ще благославя здравата ръка на премиера въпреки все по-видимата икономическа криза.
Дано сегашното фиаско е знак освен всичко за събудената рационалост у избирателите, които не биха повторили същата грешка при следващи избори. Макар че поне от днешна перспектива, единствен голям бъдещ конкурент се очертава наш Гоце, пред който Бойко ще изглежда като символ на политическо здравомислие и модерност.
Бих предположил обаче, че на следващи избори няма да е фактор злополучният вътрешен министър Цветан Цветанов. Кокошкарските атаки, на които е подложен, логично изглеждат абсурдни на хора свикнали с по-развита политическа система, но в българска среда те няма как да не се отразят зле на имиджа му. Още повече, че те биха могли да са знак и за смяна на отношението на самия екс-харизматичен премиер Борисов, който сега търси да си разчисти пътя.
Снимка: "За града"
Нещо блогът станАл много оптимистичен. Гледам, че съм се радвал на времето, в което живеем, на разни празници и годишнини, на собствената си велика мъдрост, на парите и т.н.
Но навън става студено и гадно, на човек му остава само червеното вино и за това е време за отвращение.
Отвращението може да е скромно и даже обяснимо. Такъв е случаят с отвращението ми от това, че един куп българи още малко митинг ще направят, защото в американското посолство построили паметник на собствените си летци умрели през Втората световна. Отвратително е да си толкова провинциален и озлобен, че да вдигаш каузи срещу умрели хора, на всичкото отгоре умрели по време на война. Но хайде, разбираемо е, защото (почти) всички имаме загинали близки от тези бомбардировки, които все пак са опустошили точно нашите градове. Освен това отвратта в живота ми в този случай е допълнително снижена заради хубаво обяснение, което клуб "Един завет" даде по въпроса.
Но това е редкият добър вариант. Повечето пъти отвращението е рязко, наглед необяснимо и изглеждащо напълно непобедимо. Разглеждам си аз вестник "Седем", на партията представяща се като най-разумната и европейска в България. Аз многократно съм оспорвал тази и самооценка, но във вестника пишат някои мои познати, хора които уважавам, има някои сериозни анализи и пр. А сред тях, в броя от 6-12 октомври, има и статия на Огнян Дъскарев, според която, дословно, "циганите са второ качество хора". Това не било нацизъм и се знаело от целия народ, но той не го казвал гласно заради проповядваната от ЕС политическа коректност.
Същевременно авторът е превел книги на Айн Ранд на български, смята се за неин последовател и дори в самата статия изхожда от иначе правилния принцип, че свободата е далеч по ценна от изкуствено наложеното равенство. С други думи - дузпа.
Каква стана тя, уж вече имаме обективисти и либертарианци, пък те пак същите. Както наскоро бях чел статия от института за радикален капитализъм "Атлас", според която единственото решение на циганския проблем е да въоръжим българите, живеещи близо до роми. Авторът й се оказа бивш член на БНС. Брилянтно преображение, което е и много опасно, защото дава легитимизъм на тези, които никой не би отразил, ако бяха казани от Расате (лека му политическа пръст).
Аз съм прочел само половината творчество на Айн Ранд, но за разлика от Дъскарев успях да разбера това, което на всичкото отгоре го пише и в българска Уикипедия - според нея хората очевидно не са равни, имат различни способности и оттам доходите им са различни, но "расизмът е най-низката и най-отблъскващата примитивна форма на колективизма”. За Ранд това понятие съдържа в себе си разбирането, че човек трябва да бъде съден не по своите собствени дела, а по тези на неговите предци – то бива трудно възприемано от човешкия ум, защото расизмът, позволен в Абсолютната държава, отрича двата аспекта в живота на човека: неговия разум и неговия морал, за да ги замени с генетичен детерминизъм.
Интересно ми е, щом статията е публикувана в "Седем", ДСБ подкрепя ли генетичния детерминизъм? Моите познати Комитата, Радан подкрепят ли го? Надявам се, че не. Обаче е отвратително, когато около техните имена видя да се обяснява как "циганите са втора категория хора" и то от псевдолиберални позиции.
Дъскарев поне е имал грамче останал такт да се сети, че трябва да вкара в статията Зимата изглежда ще е дълга и отвратителна.
Снимка: Докера
Според Ерик Хобсбом "национализмът изисква прекалено много вяра в неща, които очевидно не са верни"*.
За да разбереш, че тези неща не са верни, трябва време, четене и разум. За това има стабилна разлика между това, което пиша в същия този блог сега и преди четири години. А ако не изпълниш едно от горните три условия, изпадаш в ситуацията на сръбските фенове от вчера (иначе еталон за подражание на българските фенове):
*Хобсбом, Е. Нации и национализъм от 1780 г. до днес. С., 1996.
Последните два дни в балчишко са почивни, което си е повод за празнуване. Официалното празнуване обикновено включва, както тази година, адреси на Гоце към "трудовия народ" и пожелания от дядо поп "да обичаме управниците си".
Въпреки тази помия, напомнянето, че преди 70 години Южна Добруджа е освободена, наистина си е повод за празнуване. Мисля си не само за тогавашната радост на хората, както я описват очевидците, а просто за времето, в което живеем.
В наши дни няма опасност чужди страни да окупират български територии по претенциите на някакъв договор или пък ние да направим обратното. Няма райони като Добруджа, които нарочна да се държат без водопровод и училища. Румънците на идват като окупатори, а като туристи, които си дават парите на нас. Хубавият дворец, построен от тяхната кралица, не е обект за събаряне, както добруджанци са искали преди 70 години, а просто местна атракция с хубаво осветление, градини и два ресторанта.
Свободата си е симпатично нещо, колкото и разни стефан-цаневци да ни говорят за "тоталния разпад на ценностите през последните 20 години". Въпреки всичките си кусури, времето, в което живеем, е може би най-свободното, което България е виждала някога. Това си е повод за празнуване.
Петима служители на Националния статистически институт бяха уволнени, защото в анкетните карти за пробното интернет преброяване на населението имало графи "македонска", "българомохамеданска"и "гагаузка".
Официалното обяснение за уволнението е , че са взели решение без да го съгласуват с директора си. Истинската причина е, че Краси Каракачанов и ВМРО вдигнаха пара, че графите водят до "разделяне на нацията" и "легитимират претенциите на съседни държави".
Още по-истинската причина е, че ВМРО вече няма никаква обществена подкрепа и отчаяно иска да привлече внимание към себе си. Това е нормално. Ненормално е обаче правителството и НСИ да се връзват и да уволняват хора заради имагинерно "разделяне на нацията".
С или без графите, в България има хора, които се смятат за македонци, били те и малко. Има доста повече "българомохамедани", макар те да не приемат точно това си название, което действително е доста некоректно и остаряло. Сигурно има и гагаузи, не знам колко. Това до момента изобщо не е "разделило" нацията, няма и да я раздели.
Това, което може да я раздели, са тоталитарните идеи на хора като Каракачнов, които намират отклик сред управляващите и все по-директно могат да започнат да отнемат индивидуални свободи на гражданите - като правото на самоопределение. Така от едната страна ще застанат разумните хора, които изискват правото си на самоидентификация, свободно слово и свободен избор, а от другата ще са тези, които смятат, че е редно да им отнемат всичко това.
Днес е 9 септември, според някои "най-значимото политическо събитие за България през 20 в." Аз, слава Богу, не си го спомням, но си го представям доста живо поради следния случай: първото ми журналистическо пътуване.
С други думи - голям ентусиазъм, малка кола на вестник "Дневник" и първокурсникът стажант Добрев, който отива с колежката в Кърджали, за да отразяват тогавашната президентска "борба" между Гоце и Волен.
"Атака" се събраха в читалището, имаше патриотични песни, малко страх от Волен дали изобщо да дойде в "турската крепост", реплики от Павел Шопов за "лайнометната телевизия БиТиВи", но като цяло, нищо интересно.
Шоуто беше на червения митинг. След като с малко мъка намерих летния театър, за пръв път в живота си се отзовах сред толкова много от тези хора, които знаех, че съществуват, но никога не бях виждал накуп. Демек - комунистите. Те бяха се събрали за нещо средно между мач, политически митинг и концерт - имаше разни чичовци с червени шалове и семки, имаше политици като Стефан Данаилов, който вече беше започнал да влиза трудно през вратите, имаше и мацки "целите в дънкено", чакащи Азис.
Азис дойде, че и Ивана, та и Веско Маринов. Публиката пак викаше като на мач, политически митинг и дискотека в едно. Веско излезе на сцената хвърляйки се на колене и крещейки: "винаги съм бил ваш".
Сега се оказа, че вече не е техен, а е от ГЕРБ, ходи им разбирай роднинствата.
Аз стоях точно пред сцената, заедно с още няколко журналисти, тъкмо под одобрителния поглед на Нешка Робева, която може би беше решила, че съм млад и прогресивен. Аз пък си мислех, че никога не искам да ставам прогресивен, щом такива са прогресивните.
Същите прогресивни, представих си, са направили и 9 септември. Сигурно пак са възприемали нещата като зрелище, само гарнирано и с малко повече кръв. Смятали са се за нуждаещи, искали са някой да им дава, мразели са богатите, искали са здрава ръка. Когато са дошли червената армия и Вълко Червенков, те са наизвадили семките и са започнали да празнуват.
Днес сигурно пак ще празнуват, макар и с носталгия. Веско Маринов има нови хитове, с които да ги зарадва, а на всичкото отгоре не е сам на "отечествения фронт". Къде забравихме Мишо Белчев и "обикновената му песен за необикновените български разузнавачи" от Първо главно управление на ДС:
За мач-митинг-купона на БСП в Кърджали сигурно платихме ние, защото БСП беше на власт и, нали, що да не се вземе малко от държавния бюджет. А за всеобщия 45-годишен празник на "необикновените" след 9-ти, както добре знаете, платихме пак всички останали. Някои платиха с живота си, но той е само "дребнобуржоазна прищявка пред прогреса на народа".
Сега пак ние ще трябва да платим за "социалните" политики на Бойко, Божидар и т.н., насочени към "прогресивните", разбира се.
Всичко хубаво, но с оглед и на датата, май е добре да помислим докога това да продължава.
На 20 август 2010 в Ню Йорк е починал отец отец Благой Топузлиев. Бивш политзатворник, арестуван през 1971 година за смелите си проповеди и излежал 5 години в Старозагорския затвор, при изключително тежки условия. Недопуснат да служи от комунистическите власти и от пловдивския владика Арсений, той става през 1988 г активен член на Независимото Дружество за Защита Правата на Човека. Застъпва се за правата на друговерците мюсюлмани, по това време жертва на "възродителния процес". Заради политическата си дейност срещу тоталитарния режим е преследван и арестуван, както и подложен на очерняща кампания от страна на комунистическите вестници.
През март 1989 г., със семейството си е принуден да напусне страната. След престой в бежански лагер в Австрия, пристига в САЩ. От 2000 г. е свещеник при българската православна църковна община в Ню Йорк и служи в митрополитската катедрала "Св. Кирил и Методий".
Петър Бояджиев, също политически затворник и емигрант от времето на комунизма, си спомня за отец Топузлиев: "Чрез делата си по време на трудните години на комунистически терор над българите той записа по безспорен и достоен начин името си в новата история на България и във историята на българското християнство. И то в момент когато християнската вяра беше ежечастно предавана от висшата църковна йерархия, отивайки до най-презрения метод - доносничество и служба на една престъпна институция, каквато беше българската Държавна сигурност."
Опелото на отец Благой Топузлиев ще бъде на 26.08.2010, четвъртък, от 10:00 часа в църквата Света Неделя - град Пловдив.
Още за отец Топузлиев тук.
"Толерантността на българина" е едно от най- устойчивите клишета, за които се сещам. То няма как да е продуктивно, защото залага толерантността като аксиома, която съответно няма нужда от повече доказателства. С други думи - "ние вече сме си толерантни, няма значение сегашното ни отношение към гейове/турци/цигани/емигранти".
Всъщност значение има. Дори да приемем съмнителното твърдение, че някога българите са били преобладаващо толерантни, то това по никакъв начин не може да се прехвърли върху сегашните българи. Поколенията се сменят не само биологично, всеки живее в своето време, в различна политическа обстановка, подложен на различни влияния.
Тези влияния понякога се сменят изключително бързо - мой познат е подкрепял "възродителния процес", но после, след съответния достъп до нова информация, е започнал да се срамува от предишните си действия. Това е хубав пример, че толерантността не е наследяема генетично. Тя е променлива величина, която се доказва всеки ден и не може да бъде лепната като вечен етикет. Освен това тя е лична характеристика и не може да се постави върху свръхобобщение като "българина". Аз съм българин и се опитвам да съм толерантен, но Боян Расате също е българин. Какво правим?
Етикетът за "толерантния българин" разбира се е много удобен за политическа пропаганда и за националистическо самодоволство. Но по-внимателно вглеждане в "толерантността на българина" показва не само нейната променливост през годините, но и други не особено величави изводи.
През 1785 г., когато френския граф Д'Отрив посещава Османската империя, той се възхищава на "религиозния скептицизъм" у българите, "толкова тих и добронамерен", и който той намира за "напълно извиним". Той мисли, че странната симбиоза между християнство и ислям, е за предпочитане пред религиозните войни в Унгария и Трансилвания, които оставят след себе си повече от милион мъртви хусити, якобити и католици, но все пак отдава това не на някакво вътрешно благородство на характера, а на "невежеството и простотата на един народ без образование и просвещение". Тази "слепота", както я определя той, се дължи на факта, че "тези нещастници са толкова далече от цивилизацията, защото не притежават нито една от страстите, които предразсъдъкът предоставя толкова често и неизлечимо другаде". (Мария Тодорова, Балкани-балканизъм, УИ "Св. Климент Охридски", София, 2004, с. 120)
След Освобождението, българското общество бързо повишава своята грамотност и споменатите от граф Д'Отрив предразсъдъци скоро се появяват. Историкът Валери Колев показва как само за няколко години, след Съединението в България се появяват антиеврейски брошури, националистически вестници против чужденците,"научни" книги с потресаващо негативни описания и характеристики за практически всички малцинствени групи в страната, вестник със звучно заглавие "България без евреи", "Антисемитический клуб", много националистически сдружения с явни антигръцки и антисръбски позиции и т.н. и т.н. Не е за изпускане, че има антиеврейски погром в Кюстендил през април 1901 г., сходни прояви от по-малък мащаб в други градове в България и шумен антиеврейски съдебен процес в Лом през 1904 г. През лятото на 1901 г., от избирателни права са лишени циганите.
Изброените от Валери Колев неща се вместват в рамките само на пет години. После следват Балкански и Световни войни, които, както е лесно да се сетим, не са образец за любов между народите.
С други думи "толерантността на българина" не само не може да бъде директно препредавана от поколение на поколение, но и погледната под микроскоп в отделните периоди, отново излиза проблемна.
С казано дотук не искам да кажа, че "българинът е нетолерантен". Това е също толкова сбъркано клише като "българинът е толерантен". Различните българи в различните времена са се държали по различен начин. Искам обаче да кажа, че големи обобщения като това за толерантността, обикновено са тотално грешни. И когато утре отново чуем Гоце/Бойко/Слави/Волен да ги използват, би следвало да се замислим.
Рори Макинис е британски тинейджър, който няма как да е чувал за Божидар Димитров и Димитър Туджаров - Шкумбата. И все пак делото му може да се окаже сериозно свързано с България и управлението на ГЕРБ - Рори е нарисувал на покрива на семейното имение в живописната английска провинция един още по-живописен фалос, който е толкова голям, че се вижда и на Google Earth.
Само един толкова космически фалос може да символизира летните достижения на властта у нас, която дава все по-ясен отговор защо не може да се справи с икономическата криза - защото е некомпетентна.
Тази некомпетентност вече става нещо като реално случващ се виц - Шкумбата не само е обявен за родолюбец, а и става консул. Божидар Димитров пък решава, че Созопол е вторият Йерусалим. Решението е подплатено с "научни" доказателства изведени от няколкоминутно посещение на терен. Всичко е ознаменувано с опелото и разнасяне на някакви предполагаеми свети мощи из града, включително в присъствието на Симеон Дянков. Мислех, че поне той не би участвал в такъв фарс. Обаче участва, барабар със сребърната мощехранилница на Бойко.
Да, по някакъв перверзен начин е забавно да гледаш Божидар да говори за "новия Йерусалим" след като малко преди това се е подигравал на "грандоманията на скопяни". Весело е и да слушаш как същият най-голям националист в държавата говори, че сме "шибан народ". Но никак не е забавно да знаеш, че хора като него и Шкумбата (с професионален стаж като електрошлосер) всъщност вземат отговорни решения.
Медиите обаче са доволни. "Новинар" преди няколко дни излезе със заглавие "Истина е! Мощите край Созопол са на Йоан Предтеча".
Едва ли са негови. И Созопол няма да стане новият Йерусалим. Но ако някой от ГЕРБ се сети да се запознае с Рори Макинис, може да го помолим да нарисува нещичко и в центъра на София. Ще ни отива за пред света.
Източник |
Комитата пред студенти-политолози |
Бойкометърът... |
"През 60-те години се е случвало кабинетът да се оттегли на двудневно съвещание, преди да излезе с изявление по даден важен въпрос. Такова нещо не може да се случи днес - още по обяд на първия ден кабинетът ще трябва да си е събрал багажа. Днес всичко е въпрос на минути. Не можеш да си позволиш да реагираш дори със секунда закъснение. Ще кажа нещо, което обикновено няма да чуете от нито един политик или обществена фигура, но повечето от тях знаят, че това е самата истина: голяма част от работата ни – освен истински важните решения, които ни се налага да вземаме – се състои в това да се опитваме да останем в крак с темпото на медиите и с тяхната хиперактивност..."В това, според мен, е и един от отговорите на въпроса за ролята на Интернет в обществено-политическите процеси — светкавичен обмен на доказуема и актуална информация. Земетресението го доказа — първата телевизия, започнала да предава репортажи, направи това часове, след като Twitter и Facebook вече разпространяваха информация за засегнатите региони, магнитуда на земетресението и евентуалните му поражения. В тази среда медиите са заставени да се адаптират към новата (за тях) среда, която дори у нас влияе на политическия живот макар все още не в мащаб, подобен на страните от арабския свят, но със сигурност по аналогичен начин.
politikat.net и студенти политолози, София, 23 май 2012 |
Чл. 194. (1) Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.Та, драги ми Асене, колкото и да си гладен, едно предполагаемо, недоказано и спорно, от правна гледна точка действие, набедено от тези, които печелят луди пари на ТВОЯ гръб, за престъпление, не може да бъде "изправено" с друго ОЧЕВИДНО престъпление, което ти извършваш в рекламното клипче на въпросната телевизия и нейната, меко казано, крайно нескопосана кампания...
(2) Кражба има и тогава, когато част от вещта принадлежи на виновния.
(3) В маловажни случаи наказанието е лишаване от свобода до една година или пробация, или глоба от сто до триста лева.
Чл. 195. (1) За кражба наказанието е лишаване от свобода от една до десет години:
3. ако е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот;
Назаем от Д. Цонев |
Източник |
Снимка с неизвестен източник... (#stopACTA) |
снимка |
Говорим ли за контент, няма по-подходяща картинка |
Доктор по право, експерт по права на интелектуална собственост и дългогодишен юрисконсулт на бившата Агенция за авторско право, председател на бившия Временен съвет за радиочестоти и телевизионни канали, експерт към Парламентарната комисия за култура и медии към 36-то, 37-то, 38-то и 39-то Народно събрание.
Той е автор е на книгите „Авторско право и сродните му права в Република България”, „Право върху търговска марка в Република България”, „Патентно право в Република България”, „Колективно управление на авторските и сродните им права” и „Авторското право в музиката”.
Г-н Саракинов е безспорен експерт, работил за усъвършенстването на българското законодателство в областта на авторското право и имплементирането на европейските директиви. Той винаги е настоявал трудът на творците да бъде защитен по най-ефективния и правно издържан начин. Многобройните му статии и материали са били повод за дискусии и са давали и дават тласък за усъвършенстването на правната уредба и търсеното на гъвкави и адекватни решения на възникващите казуси.
"Авторското право вече не може да действа. Десет години се мъчат да го нагодят към новите условия и не могат. Това не е само в България, а е на глобално ниво. Това е така, защото се опитват да го направят в съществуващите рамки. В тези рамки не може да се реши, трябва да се излезе от тези рамки. Как, това аз сега не мога да кажа. Това е много сложен въпрос – дали ще има едно право за дигиталните условия, а друго за аналоговите, дали цялото ще се промени, дали изобщо ще го има – това са сложни неща. Но за да се решат те, трябва ясно да се каже, - сегашният модел вече не действа.
Бившият министър на културата Явор Милушев го каза, много хубаво веднъж, преди години, каза - „Времето на Гутенберг си отива, идва времето на Гугъл“. С няколко думи е казано всичко...
Който не е разбрал, че идва ново време, както Горбачов го каза на Хонекер – „Влакът идва, минава и заминава“. Който се качил – качил, който не, си остава на перона. Осемдесет и девета го каза. Ето това е положението."
WEBCAFE ме провокираха, понеже не си падам по тази музика, да потърся едно, извинете, отвратително и елементарно чалга парче на Южен вятър, което е обявено за любимото на премиера Борисов. Не съм го чувал да го казва, но вярвам на Уебкафеджиите...
Пак от тях научих, че МЮЗИКАУТОР не можели да решат казуса с кражбата на Южен вятър, защото при тях парчето било с "неизвестен автор"...
Та, това парче е откраднато нота по нота от една много велика рок банда, групата Omega.
Това е оригиналът:
Това е ФАЛШИФИКАТЪТ:
Десетки, сигурно стотици хиляди са феновете на вероятно най-популярната българска банда ФСБ, които изпяха (в два албума) "След десет години"...
...но малцина знаят, че това парче е на Le Orme и се казва "Amico di ieri"
Ако ФСБ на корицата на албума си "След десет години" и при първото изпяване на песента в "Non Stop" все пак свенливо споменават, че музиката е на Antonio Pagliuca (без да става дума за Le Orme), то Южният вятър не съм забелязал да са се посвенили да откраднат мотамо музиката и да опорочат парчето на Омега по този отвратителен начин.
Иначе, "батальонът се строява" да брани авторското и сродните права чрез ACTA...
Вчера, 08 февруари 2012 г. правната комисия и комисиите по информационни технологии и по култура, гражданско общество и медии проведоха съвместно заседание по темата ACTA. Присъстваха министрите Трайчо Трайков и Вежди Рашидов, представители на IT сектора, организации за защита и колективно управление на авторски и сродни права, юристи и граждани.
Ще започна с аргументите, а после и един въпрос. Първо, тук се казаха много думи, че споразумението няма да промени по никакъв начин българското законодателство.
Тогава ми е странно, защо се чуха тука искания възможно най-бързо да се приеме. Нали нищо няма да се промени? Нещо не ми е ясна връзката между двете неща.
Второ, имам чувството, че живея аз в различен свят. Значи, докладчикът в Европарламента обявява това споразумение за маскарад, дава си оставката, посланичката на Словения в Токио се извинява на словенския народ, че е подписала такова споразумение.
Полша спря процедурите по ACTA, Чехия спря процедурите по ACTA, обаче ние тук живеем в някаква паралелна вселена, в която чуваме съвсем други работи.
Има нужда от основна реформа, в авторското право, в сродните права и то точно свързана с това, че репресивните мерки навлизат сериозно в личното пространство на гражданите. Тази реформа е наложена от технологичния прогрес. Тя не е защото някакви хора са се една сутрин и са казали „Ами, дайте сега ще се реформираме.“
Поради причината че, всеки човек в джоба си има телефон, на бюрото си има компютър и не може до всеки телефон и компютър да се сложи полицай. Абсолютно невъзможно е.
Значи, трябва да се направи реформа. И естествено, да се намали до минимум лицемерието, защото ако си спомняте, когато живеехме по времето на комунизма, тиранията започваше от лицемерието, от лъжите, които се говореха, в публичното пространство, пренесени в живота те се превръщаха в тирания и в репресия.
Така че ние това трябва да го отхвърлим. И, заявленията че няма да се промени законодателството, те могат да се разглеждат и от обратната страна. Няма да се промени законодателството, няма да има реформа в тази област, значи България завинаги ще изостава на опашката.
Това е неприемливо.
Значи, въпросът е. Значи, знаете че текат паралелни процедури, в българския парламент и в европейския. Значи, ако българския парламент ратифицира, а европейският парламент не ратифицира споразумението, интересно ми е какви ще са последствията за България.
Благодаря и да отговори този, който се чувства компетентен.
Тук имаме представители на лобистите, които ни уверяват, че няма никакъв проблем с приемането на ACTA. Преди да задам конкретни въпроси, искам да ви кажа няколко думи и аз, че произтичат сериозни проблеми от ACTA.
Изказването на господата преди мен беше базирано на един документ на Европейската комисия, "10 мита за ACTA". Тези десет мита за ACTA бяха развенчани от юристи, които не споделят мнението, че ACTA не е обвързващ документ за България.
Българското общество трябва да знае нещо много важно — при подписването на този документ, незнайно по какви причини, от посланика на България в Япония, в присъствието на земеделския министър, който, между договорките за квотите за риба и квотите за цитрусови плодове, също така полага подписа си под ACTA.
Това, което е притеснително за българското общество, е фактът, че дискусията започва след това, пост фактум, типично за всичко, което наблюдаваме за България до сега, като законодателен процес, от 2009, най-вече, до сега. ПОСТ ФАКТУМ, повтарям го много ясно.
Трите въпроса, които искам да задам, са:
Първият: защо се наложи това нещо да бъде подписано тайно от българското общество.
Вторият въпрос: освен дискутираните интернет права и свободи, дигиталните права и свободи, за които българският законодател и изпълнителната власт очевидно нехаят, това е, как ще се отрази, някои от отговорните господа, свързани с приемането и ратифицирането на този договор, дали са разсъждавали върху въпроса как ще се отрази ACTA върху генеричните лекарства? Това е един много сериозен въпрос. Съществуват мнения на организации, свързани с достъпа до медицинско обслужване, които твърдят, че страни от третия свят и бедните страни, а България не може да се похвали, че е богата, ще бъдат много сериозно, образно казано, ударени от ACTA и ще бъдат ограничени във правото, дори с цената да бъде застрашен животът на хората, до достъп до генерични лекарства. Този отговор трябва да чуе българското общество. И един пример: ако един курс по химиотерапия струва 5-6 хиляди лева, възможно е с генерични лекарства този курс да падне цената му до хиляда лева. Управляващите трябва да отговорят на този въпрос.
Трети въпрос, на който трябва да отговорят управляващите, е как ще се отрази това нещо на зърнопроизводителите. Защото се чуват коментари, от хора, които са компетентни, също така, че това сериозно ще ограничи и техните права. Отново в полза на корпорациите…
Това са трите въпроса, които исках да задам, благодаря ви!Сега и клиповете:
Здравейте всички, държа да ви запозная с позицията си относно Проекторешение за шистовия газ, публикувано вчера в политическия профил на Иван Костов във ФБ, председател на партията в която вече от два дни не членувам:
С това Проекторешение пак поставяте каруцата пред коня. Е, този път поне не поставяте пред коня скапана тиква, както направихте с остарялото становище (от 29 юни, 2011) на ГИ на БАН, което нарекохте "експертиза", въпреки че в него пише "не биха могли да се ангажират с аргументирано експертно мнение относно технологията за извличане на шистов газ посредством хидравлично разбиване". Ето как трябва да се случват нещата около шистовия газ според статията ми, която предлагах на вниманието Ви, на г-н Иван Иванов и на новоизбраното Националното ръководство на ДСБ докато още бях член на партията (до вчера), в която се позовавам на американските академици в риск комуникацията: "Логичните действия на българските институции, от позицията на адекватната риск комуникация, с оглед на легитимността на предпазния принцип и предвид интереса на цялата общественост, са да не подписват договори за концесии преди да бъдат извършени следните управленски и комуникационни стъпки:
- Правителството да изчака юридическия анализ на ЕК за адекватността на действащото в ЕС законодателството на проблемите при добива на шистов газ.
- Отговорните институции, в лицето на МОСВ и МИЕТ, да изготвят подробен доклад за рисковете при технологията хидравлично разбиване – с оглед на световния опит и с помощтта на учени от всички страни, изследващи рисковете от тази технология.
- Правителството да изисква и да получи цялата информация за проучванията и производствения процес по добиване на шистов газ от всеки един изпълнител, проявяващ интерес към добив на територията на България, включително за химикалите, които се използват.
- Правителството и Народното събрание да инициират промени в Закона за подземните богатства и в Закона за концесиите, така че те да отговарят на новите измерения на риска, които технологията хидравлично разбиване поставя.
- Компаниите, проявяващи интерес към проучвания и добив на шистов газ да инициират обществени обсъждания с участието на всички заинтересовани страни и носителите на риска.
- Правителството да спази задължителната предварителна екологична оценка за всяка конкретна полева работа по проучване и добив, съгласно действащото в България законодателство.
- Отделите по комуникации и връзки с обществеността в институциите и компаниите да предават с помощта на и чрез медиите, чрез достъпни за публиката език и визуални средства, информацията за всички активности, изброени дотук. Комуникаторите и журналистите трябва да действат с висок морал и професионализъм.
Вместо да пиша дълги постинги, по-добре е да споделя няколко изпиратствани записа от сайтовете на телевизиите от тази сутрин.
Въоръжете се с търпение и изгледайте тези около 60 минути видео. В ролите основно — Комитата, Емо Георгиев и моя милост, освен Теодор Захов, Данчо Караджов и хора от министерствата...:
Няколко въпроса, на които всеки защитник на тезата, че от геополитическа гледна точка проучването и добивът на Шистов газ от американската фирма Шеврон ще ни помогне да се освободим от руската енергийна зависимост...
Тези дни в медиите се появиха следните интерпретации на протестите срещу добива и проучването за шистов газ по метода "хидравлично разбиване" (фракинг):
"Тази кампания с протестите срещу добива на шистов газ беше организирана от пиар фирми от чужбина с мощна финансова подкрепа. Тези, които протестират и тези, които преговарят, го знаят това. Има върхушка, която е мотивирана и хора, които възприемат идеята по някакъв начин, защото мислят, че това е техен интерес"
„Трябва да ни е ясно имаме ли индустриални възможности за добиване на шистов газ. Ние купуваме газ от Русия за 420 долара на 1000 кубически метра, а в държавите, които произвеждат газ цената е 99 долара за 1000 кубически метра”
Иван Костов. ИзточникТова са двете тези, с които политиците умело подменят темата за шистовия газ и добива му чрез "хидравлично разбиване" или т. нар. фракинг. Ето как описва тази технология Евгений Дайнов за в. 24 часа:
[При] технологията “фракинг" (хидравлично разбиване) [се вкарва] сонда дълбоко надолу, тя помпа под налягане вода, пясък и химикали, с които разбива пластовете и освобождава газа от скалната прегръдка. С този подход Америка осигурява 30% от нуждите си и стана трети след Русия производител на газ. Дотук е ясно. Оттук започват споровете. Химикалите, казват ни “шистистите", са от репертоара на хранителната промишленост - напълно безвредн безвредни. Това е лъжа. Става дума за коктейл от 650 вида химикали, пазени в “търговска тайна". Но се знае, че съдържат радиоактивни газове като радон, а също така метан, арсен, ацетон, химикали от породата на антифриза и подобни.
14 водещи петролни и газови компании са употребили повече от 780 милиона галона продукти за хидравлично разбиване, без да се брои водата, добавена към сондите. В крайна сметка, компаниите са употребили повече от 2,500 продукта за хидравлично разбиване, съдържащи 750 различни химикали и други компоненти. Съставката BTEX — Бензолът, Тоулолът, Ксилолът и Етилбензолът са включени в SDWA (Закон за сигурната (чиста) питейна вода; Safe Drinking Water Act) и са опасни замърсители на въздуха. Компаниите извършващи хидравлично разбиване са инжектирали 11.4 милиона галона продукри, съдържащи поне един от BTEX химикалите през последните 5 години. Метанолът, който е употребяван при 342 продукта за хидравлично разбиване, е бил най-широко използваният химикал между 2005 и 2009 г. Тази субстанция е опасен замърсите на въздуха и е потенциален кандидат за списъка, регулиран от Закона за чистата питейна вода. Други най-широко срещани химикали са Isopropyl alcohol, 2-butoxyethanol, и ethylene glycol. Много от течностите, използвани за хидравлично разбиване, съдържат химикали, които са фирмена или търговска тайна. Компаниите са използвали 94 милиона галона, включващи 279 продукта, описани като фирмена или търговска тайна. В много от случаите петролните и газовите компании не са в състояние да идентифицират тези химикали, обект на фирмена и търговска тайна, което подсказва, че тези компании инжектират химикали, които не могат да идентифицират....
Трудно е да се обхване всичко с фотоапарат, дори да си с ръст на възрастен. В 12 часа множеството прелива отвсякъде, но не е тълпа. Няма ги дежурните лумпени от дирижираните мероприятия. Хората са дошли, защото имат определено мнение и държат то да бъде чуто... И откриваме, че проблемът с видимостта не е въпрос на ръст. Трите национални телевизии, например, са пропуснали да видят някакви си 5-6000 души на площада. Видели са стотината подранили преди уречения час. Или това е, както се изрази един полицай наскоро, “версията, която искаме да е вярна”?Тези политици ни пробутаха несъстоятелната теза "Руски или каспийски газ или местен шистов". Тези политици ни пробутват тезата "Руски срещу американски ядрени централи". Тяхна е и тезата "Местни или вносни въглища"...
Снимка: Дарик |
„Много са малки сумите. За 1,5 млн. лв. просто... Ние имаме толкова огромни, високобюджетни организации с десетки, стотици милиони. Тази субсидия е прекалено малка. В бъдеще може, но по принцип това е под нивото на същественост за проверка. Те нямат държавни имоти или общински, които да стопанисват. Субсидията за мюсюлманското вероизповедание е половин милион, а за църквата милион и нещо. Малък е публичният интерес с оглед на малкия ресурс"Направих си труда да се свържа с мои познати, компетентни по темата, чиято професионална дейност е свързана с функциите на Дирекция "Вероизповедания" и от тях получих отговор на следните въпроси за разпределението на държавната субсидия за някои вероизповедания. Обърнете внимание на разминаването в думите на Валери Димитров и сумата, която фактически е разпределила дирекцията за мюсюлманското вероизповедание. Не твърдя, че е умишлено, но почти тройно разминаване е недопустимо за служител на Сметната палата (или за Дирекцията).
Изненада!
Ще кажа няколко добри думи за ГЕРБ. Фактически първите, от как настоящият ни премиер се домогна до кметския пост в София, а от там се упъти да съсипва държавата с диктаторските си амбиции, инфантителен управленски подход и арогантно и некомпетентно клиентелистко обкръжение.
За щастие, въпреки, че за скритите мотиви на подобно решение има тепърва да гадаем, вчера ГЕРБ предпочетоха да не допуснат една безспорно и признато рискова технология. Какви са политическите мотиви за това решение предстои евентуално да научим, но при всички случаи, по-разумно е да не се прибързва с разрешаване на определено рискова технология, която, ако това, което е достъпно като данни и информация в Интернет е вярно, застрашава на отравяне цели региони, в които се прилага.
Какво направиха ГЕРБ? Приеха решение, с което забраниха т. нар. хидравлично разбиване, или, най-общо казано, забраниха добива на шистов газ.
Протест за Витоша, 12.01.2012. Снимка: Георги Грънчаров |
Снимка: Георги Грънчаров |
По примера на американската Wikipedia утре (считано от полунощ) този блог ще стане недостъпен за едно денонощие.
Защото "сопата" заплашва да "удари" всички нас.
И защото културата на Интернет е на на последно място култура на свободата. И на отстояването й.
Криза е!..
Парите не стигат, а Вие имате голям бизнес и още по-големи амбиции…
Вече сте на възраст, на която добре знаете, че дядо Коледа не съществува, а единственият начин да получите подаръци от него е сам да си ги купите…
Решавате се и го правите! Влизате сам в ролята на добрия белобрад старец и започвате да пазарувате с влиянието си закони…
Купувате си поправка, с която се премахват законовите ограничения и Ви спестява, по изчисление на природозащитни организации, около 60 милиона лева...
Купувате си поправка в закона, благодарение на която вещно право върху държавни земи се учредява без търг...
Купувате си и поправка, с която правото на ползване на горски територии се обвързва с наличието на лифтове и ски влекове, на които Вие естествено сте собственик. Е, не Вие, а акционерно дружество, чийто мажоритарен собственик е офшорка от Вирджинските острови, а Вие, злите езици говорят, сте действителният й собственик...
Между тях се прокрадва и поправка, с която изискванията към гаранциите за произхода и законността на добива и износа на дървесина отпадат, естествено, във Ваша полза и за Ваше удобство, ако някога ви хрумне да се занимаете и с това...
Почти всичките благини, изброени по-горе, могат спокойно да бъдат наградени със званието "Лобистка поправка 2011" в полза на едно акционерно дружество с капитал 50 хиляди лв, зад което се крие въпросната офшорка...
Да обобщим какво получава за Коледа преоблеклият се като добрия белобрад старец голям бизнесмен, с още по-големи амбиции:
Отменя се таксата, дължима от всеки инвеститор, застрояващ горски територии, която се използва за залесяване на нови гори, за сметка на унищожените при строителството. Отпада необходимостта от законова процедура по урбанизация на горските територии, преди да може да се строят на тях ски съоръжения. Въвежда се вещно право на ползване на ски пистите и то се дава на собствениците на лифтовете и влековете, забележете, без търг или каквато и да било публична процедура.
Казано още по-просто: Вашата витошка ски фирма придобива преференциална, по силата на закон, позиция пред всички други в бранша, като тази привилегия включва възможността да не плащате такси, които до сега е трябвало да плащате при намерение да строите писти и ски съоръжения. Получавате в бонус и привилегията да придобивате право да ползвате писти без търг, сиреч, без да участвате в конкурентните механизми на свободния пазар.
С други думи, монополът на безскрупулния Ви бизнес с най-стария природен парк в Европа, емблема на Столицата и (бивше) неоценимо богатство за софиянци става факт...
А Вашите амбиции не са малки! Планирате 17 км. нови ски писти на площ от около 850 декара и нови ски съоръжения, с обща площ над 1100 декара...
Да, ама приложимите Закон за горите и Закон за защитените територии Ви пречат, което пък Ви принуждава сам да влезнете в ролята на белобрадия старец. Очевидно, за сега, успешно...
Найс, а?
Интересно е и друго!
Как Витоша ски третира конкуренцията си? Подобаващо на амбициите и бизнес-стила Ви!..
На Витоша, Витоша ски продава сезонната ски учителска карта за почти 1300 евро, докато идентична услуга в Алпите е около 400 евро. Ски учителите амортизирали пистите повече от обикновените туристи. Затова!
Освен това, от скоро, Федерацията по ски, с председател Цеко Минев, основава Направление Професионални ски учители. Структура, която дублира дейността на Сдружението Българско ски училище. Не само дублира, ами и разпраща нареждане скъпите карти да се продават само на сертифицираните от новото Направление ски учители, игнорирайки тези, от Сдружението...
Така Ви върви бизнесът, докато не решите, че са Ви необходими цитираните по-горе подаръци, които партия, правителство и парламент Ви правят веднага, щом влезнете в ролята на добрия белобрад старец и, къде с изнудване, саботирайки ски сезона край София, къде с лобизъм, не започнете да си пазарувате сами подаръците през акционерното дружество, зад което се кипри вирджинската офшорка.
Какъв е проблемът с офшорките?
Почти никакъв. Освен, че техните собственици и капиталите им са неясни. А те може и да са сиви или черни, кой знае?
По тази причина законодателят с Правилника за прилагане на Закона за мерките срещу изпирането на пари изисква прилагането на по-тежки мерки за идентифициране на високорискови клиенти, а в тази категория са включени и офшорните компании...
Сиреч, извън риска за неясен капитал и собственици, друг сериозен проблем с офшорките като че ли няма...
Ho! Ho! Ho! Happy New Year! — тананикате си Вие, прибирайки се вкъщи след успешния шопинг тур за законодателни промени в мол “Министерски съвет” и мол “Народно събрание”...
Снимки от архива на Маня |
Снимка от профила на Тома във Facebook |
В становището на новоизбраните президент и вицепрезидент Росен Асенов Плевнелиев и Маргарита Стефанова Попова се заключава, че не е възможно в едни нормални демократични избори, както при всяко човешко дело, да няма пропуски и нарушения и се прави позоваване на практиката на Конституционния съд за това, че от решаващо значение при преценката за законност на произведени избори е дали по делото ще се установят толкова съществени и многобройни нарушения на закона, които да мотивират у Съда убеждението, че ако не бяха се случили, изборният резултат щеше да бъде друг.Така с едно несъществено от професионална гледна точка определение членовете на КС, довършиха това, което ГЕРБ и лично Искра Фидосова започнаха — окончателно легитимираха отношението на политическия елит към българския народ като към идиоти по същество.
Публикувам две копия на разписки, издадени от Информационно обслужване на СИК при въвеждане на данните от резултатите от изборите за кмет и съветници в София. В последствие, протоколът е загубен и Информационно обслужване тази разписка, коригирана два пъти, служи за изработване на СЛУЖЕБЕН ПРОТОКОЛ, на базата на който е формиран крайният резултат от изборите в столицата...
ТЕЗИ РАЗПИСКИ СА ГАРАНЦИЯТА, ЧЕ ДАННИТЕ ВЪВ ВСИЧКИТЕ СЛУЖЕБНИ ПРОТОКОЛИ СА ВЕРНИ, А КРАЙНИЯТ РЕЗУЛТАТ — ДЕЙСТВИТЕЛЕН И ЗАКОНЕН!
Нито разписките, нито служебните протоколи имат подписи. Данните са извлечени от архива на Информационно обслужване и са ЕДИНСТВЕНИЯ ИЗТОЧНИК НА ИНФОРМАЦИЯ за резултатите в секциите, за които има служебни протоколи, а повторно преброяване не бе допуснато от съда.
Първата разписка е сгрешена и е издадена втора за същата СИК, с "коригирани" резултати.
Вижте сами как...
Трамваят, в който скинари пребиха правозащитници. снимка в-к Труд |
Ако планирате да идвате до Прага, градът в който живея и търсите съвети и информация, която не може да бъде намерена другаде, особено от туристическа агенция, посетете сайта, който създадохме специално за това: За Прага на български.
Приятно пътешествие!
No related posts.
Бях предизвикан от статия в сп. Мениджър за 40 въпроса, които хората се страхуват да си зададат. Поредният въпрос от списъка е: “Какво правите, когато хората не Ви харесват?” Смятам, че първосигналният човешки инстинкт е да отбягваш хората, които не те харесват. Това е логиката на най-малкото съпротивление и дразнение. Интересно е как ние се […]
Бях предизвикан от статия в сп. Мениджър за 40 въпроса, които хората се страхуват да си зададат. Тези въпроси са плашещи,защото рискуваме да ни провокират и нарушат инерцията в живота ни. Ако се замислим честно, бихме открили нуждата от промяна и отправяне в правилна насока. Предстоящите месеци се очертават стратегически за развитието на страната ни. […]
Празниците в края на годината са приятно време на почивка сред близки хора и приятели. Може би затова прекараните дни в село Стоките, близо до Севлиево оставиха отпечатък в ума ми. Къщи за гости, семейни хотели в селския туризъм има в изобилие. Promised Land обаче ме впечатли и вдъхнови с топлотата на домакините Боби и […]
2004 - 2018 Gramophon.com