1. Клиентите са идиоти
2. Маркетинговите хора са идиоти и идея си нямат какво продават И/ИЛИ
3. Маркетинговите хора се опитват да заблудят клиентите си и да представят обикновена еволюция в революция в най-добрият случай

Днес прокуратурата призна след проверка на БАН, че говорим за СРС-та изпаднали от службите (някой оневиняват ДАНС но не със 100% гаранция) и парламентарната подкомисия за контрол на СРС-тата предложи (и това не е шега) решение - ДАНС да подслушва самостоятелно от МВР - http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2011/02/10/1041369_dans_da_podslushva_samostoiatelno_preporucha_resornata/?ref=chromeext

Image: JUUST SAY YES TO PRIVACY by Michael on Flickr

Малко необичайно е за европейски регламент да влезе в сила в неделя, но тъкмо такъв е случаят с най-новия инструмент за защита на личните данни – Регламент 611/2013

относно мерките, приложими за съобщаването на нарушения на сигурността на личните данни съгласно Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации

който влезе в сила вчера (25.08.2013).

За какво става дума?

Обхватът на регламента е уреден в неговия член 1 и гласи

Настоящият регламент се прилага за съобщаването на нарушения на сигурността на лични данни от страна на доставчици на публичнодостъпни електронни съобщителни услуги (“доставчикът”).

Какви са задълженията на доставчика?

Доставчикът на първо място е длъжен да уведоми националния компетентен орган не по-късно от 24 часа след откриване на нарушението на сигурността на лични данни, когато това е възможно. За целта доставчикът трябва да използва единния европейски формуляр, съставляващ Приложение I към регламента.

В допълнение, доставчикът е длъжен да уведоми и своите абонати, освен ако уведомяването им може да изложи на риск правилното разследване на нарушението. За тази цел доставчикът е длъжен да използва единния европейски формуляр, съставляващ Приложение II към регламента.

Доставчикът също така е освободен от задължението си да уведомява потребители, когато

е доказал в удовлетворителна степен пред националния компетентен орган, че е взел подходящи технически мерки за защита и че тези мерки са приложени за данните, засегнати от нарушаването на сигурността.

Такива технически мерки за защита трябва да правят данните неразбираеми за всяко лице, което не е упълномощено за достъп до тях.

С други думи, доставчикът е освободен от това си задължение, когато е криптирал съхраняваните от него лични данни с достатъчно добър алгоритъм.

Кой всъщност е „доставчикът“?

Всеки телеком и/или интернет доставчик.

Кой е „националният компетентен орган“?

В България това е Комисията за защита на личните данни (КЗЛД).

Кога е налице „нарушение на сигурността на личните данни“?

Когато доставчикът е получил достатъчно информация, че е имало произшествие, свързано със сигурността, довело до компрометиране на лични данни.

Какъв е смисълът от регламент 611/2013?

Този въпрос вероятно си задават мнозина, които помнят доста сходните разпоредби в директива 2009/136, които у нас бяха транспонирани в чл. 261в от Закона за електронните съобщения (ЗЕС).

Основната причина според Европейската Комисия се корени в прекалено разнопосочното транспониране на цитираната директива 2009/136, което предвиждало различни срокове за уведомяване или поставило под въпрос нейната приложимост спрямо интернет провайдърите в някои страни-членки на ЕС.

С приемането на регламента се изяснява кой е длъжен да уведомява, постановява се единен 24-часов срок за реакция, както и се определят уеднаквените за цялата територия на ЕС формуляри, с които доставчиците да изпълняват уведомитените си задължения.

Сума сумарум

регламент 611/2013 е крачка напред не само в политиката на защита на лични данни, но и по отношение на по-засилената пазарна евроинтеграция в сферата на телеком и интернет услугите.

Когато преди години се запалих по блоготворчеството, открих този блог, за да споделям своите размисли по актуални политически въпроси. Отделно в www.zaprehoda.blog.bg започнах да описвам спомени от последните 20 години. От двата бло...

Както се очакваше, изборът на нов патриарх се очертава като скандален. От години в публичното пространство се спряга името на пловдивския митрополит Николай като човек, който може да съживи българската православна църква.

Десният премиер Борисов разкритикува решението на лявото правителство на Станишев за въвеждане на плоския данък. Разкритикува го с очевидното желание в някакво бъдеще в държавния бюджет да влизат не сегашните 7 процента от фирмите, ...

  Здрасти бате Бойко,

             Може да се спори какво означава буквално талибанщина, в случая използвам термина да обознача едно явление, при което големи групи от обществото проявяват нетърпимос...

  Преди години великият китайски кормчия Мао Цзе Дун почти разруши държавата си, която управляваше, като създаде институцията „хунвейбини”. Млади момчета и момичета с червени книжки в ръце /сборник цитати от същия Мао/ т...

  В Русия осъдиха три момичета на по две години затвор. Става дума за групата „Пуси райът”. Вината им е, че направили „първофрмънс” в една църква. Казано по-ясно – избъзикаха се с бащицата на Русия, с&n...

1. Не само 10, а на всички стоки да замръзнат цените. 2. Цените да замръзнат не за три месеца, а завинаги

  В националната ни сигурност има „пробив” – слушам от сутрин до вечер.

Криза! Една фирма първо трябва да си плати тока, после ДДС-то - тук прошка няма. После идва ред на наема.

           Онзи ден телевизиите се надпреварваха да показват най-вълнуващата сцена на сезона – Валентин Златев се изпусна пред камерните и без да иска обяви авансово изненадата...

                           Цветан Петров, гардът на сина на виден „петролен бос”, остава в арес...

                                        &n...

                  Вчера Волен Сидеров обяви ПЛАНА „СИДЕРОВ”.

                           Няма по-удобен и универсален лозунг от „Да живее България!” Как...

            Антон Карагьозов български гражданин от цигански произход.

  Има прекрасни български поговорки.

Днес се случи нещо невиждано. В част от пловдивските бакалници хлябът поевтиня.

Тръгваме от София за Бургас. Имаме добра кола и знаем, че има цяла магистрала, по която можем да стигнем там. Ние сме твърдо решени да пием бира на централния бургаски след 2 часа и сме сигурни, че можем да го направим, ако пътуваме по магистралата с 200 км/ч. За целта на излизане от София спираме на караулката, за да направим някои технически промени по колата си с цел тя да може да вдигне необходимата Първа космическа, с която да се изстреляме до крайната си дестинация за минимум време. Тръгвайки отново обаче забелязваме, че колата ни не се движи с желаната скорост и отново спираме да правим модификации. И така нещо все не успяваме да стигнем до Бургас...

Алтернативата на този подход е след Враня да блокираме стрелката на скоростомера на 140 км/ч (колкото е ограничението по магистралите в България) и само да държим волана прав. Така, ако не спираме, след около 2:50мин ще сме в Бургас.

С постоянното си желание да пренаписваме правилата, да измисляме нови конституции, да сменяме системата изначално, и 23 години след началото на промените, ние още се държим като онзи шофьор, който иска да кара много бързо, но заради постоянното спиране се бави много повече.

А всъщност начинът да се настигне високоразвитият свят е добре известен и документиран в историята. Да, отнема време и често е болезнен, но единствено следвайки го неотклонно, можеш да се надяваш да развиеш качествата и устойчивостта, с които да просперираш.

Какво означава да караш със 140 по магистралата:

Закони. Не просто създаването на рамка от такива, но безкомпромисното им налагане. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го постигнеш обаче. Много важно е да приемем веднъж завинаги, че законовото върховенство се постига не толкова с полицейщина и следене, колкото с личен пример, който тръгва от най-високото ниво - първите жени и мъже на държавата и стига до всеки един от нас, и нашите решения къде да си хвърляме боклуците и дали да си плащаме данъците.

Бизнес. Ще открия топлата вода, като го кажа, но май има нужда: държавите стават богати с развитието на бизнес от хората в тях. Ролята на държавата се ограничава в това да създаде "площадката", на която хората да могат да осъществят потенциала си. Единственото, което спъва българската икономика в момента е липсата на тази "площадка", която се изразява в слаби институции; объркани закони, които не създават равни условия за всички; неефективен пазар, доминиран от частни интереси; и разбира се корупцията.

Инвестиции в човешкия потенциал. Освен като страж, който осигурява стабилното и ефективно функциониране на пазара (т.2), Държавата действа и като фокусиран инвеститор в човешкия потенциал на обществото. И това в никакъв случай не означава, че институциите трябва да се превръщат в детегледачка. Благосъстоянието ни е преди всичко отговорност на самите нас.

Докато пиша това, все още очаквам отговор на въпроса си: "Каза ли някой и дума за миньорите от "Ораново" от трибуната на вр. Бузлуджа?"

Тежкото мълчание по въпроса показва доколко БСП се е превърнала в куха обвивка, накичена с розички (заради ПЕС) и петолъчки (заради антуража, който катери върха всяка година), но изцяло лишена от съдържание.

Трагедията със загиналите и затрупаните миньори беше повод "Левицата" (кавичките са символни) да започне дискусия за условията на труд на десетки хиляди българи. Не само тези, които работят при висок риск за мизерно заплащане и при символични предпазни мерки, а за всички, които нямат елементарна сигурност в работата и живота си, само защото са подчинени на самозабравили се местни и национални феодали и олигарси (което впрочем е валидно и за миньорите, които са нещо като крепостни селяни на Ковачки и неговата партия "Лидер").

Това разбира се няма как да стане, дори някой на "Позитано" да иска да проведе подобна дискусия, тъй като съществува съвсем реалният риск да бъда засегнати интересите на някой партиен... лидер (мислех да напиша спонсор, но нямаше да е достатъчно екзактно).

Оглушително е и мълчанието на оназ богопомазана прослойка от т.нар. "леви интелектуалци" (кавичките са функционални...и символни). Не чух и дума от Дърева, Волгин, Андролова и пр. Може перата им да са прекалено заети с разобличаването на конспирации, вдъхновени и организирани от Сорос, Ран-Ът, Пашата и т.н. А може и просто критичният им глас да е сподавен от рублите, натъпкани в гърлата им...

Вместо заключение

Да се върнем на темата за кухостта и фалша на БСП. Резултатът от тях е не само лишаването от представителство на прогресивните и леви хора, които в България са стотици хиляди (макар повечето от тях да са готови да скочат от Мусала преди да признаят, че са леви). Другият резултат е изпразването на официалната структура на "Левицата" от каквито и да било смислени хора, способни да свършат работа за 5 ст. професионално.

Или как иначе да си обясним другия забавен гаф от тазгодишната Бузлуджа, който обиколи интернет. Симпатизантка на БСП прочете реч от трибуната, обяснявайки че хора като нея са безработни не само защото са неграмотни и мързеливи, а и защото няма работа. Повтарям ПРОЧЕТЕ.


Искрено се надявам, че грешката идва при четенето, но дори да е така показва колко елементарно е подходил "отговорният фактор" при организирането на изказването.

И накрая да се върна отново към темата си отпреди няколко седмици - изходът от тази криза минава през необходимостта от създаването на нещо ново.

Има един момент, в който наглостта се превръща в страх. Панически, спиращ дъха страх, който започва да наднича иззад арогантната усмивка. Слабостта на Олигархията си личи по начините, по които се опитва да маргинализира протестите, с участието на едни и същи свои подставени лица. Да проследим:

Фаза 1: Отричане на протестите, като партийно организирани, предизвикани от опозиционната политическа сила и платени от престъпните кръгове, стоящи зад нея. Боби СИЛОвакът излиза в ТВ7 да обяснява, че Бойко Борисов му е предложил 40лв. да протестира.

Натисни за по-голям размер

Фаза 2: Признаване на "справедливите искания на гражданите" (които бяха платени и докарани от Монтана) от страна на Кабинета и среща с МНИМИ представители на протестиращите. Бобчо СИЛОвакът отива на среща в Министерски съвет.

Фаза 3: Очерняне и компрометиране на единствената мощна институция, останала извън опеката на Олигархията - Президентът на Републиката. Сайт, близък до Бобе СИЛОвак, публикува "разследване на независими журналисти", разбира се лишено от каквито и да било доказателства, за "далавери". "Разследването" е пространно отразено от всички медии, близки до Олигархията.

Фаза 4: Постоянни опити за сплашване на протестиращите чрез тиражиране ПОСТОЯННО на СЛУХОВЕ за платени провокатори от футболните агитки. Забележете, СЛУХОВЕ - Олигархията е толкова страхлива, че дори не смее реално да действа. Знае, че вдигне ли нож срещу гражданите, от нож ще умре.

Фаза 5: Последна засега. Започва мащабна акция за разделяне на протестиращите - бедни с/у богати, умни с/у глупави, морални с/у неможещи да си плащат сметките. Боб POWERman се появява заедно с едно от нелегитимно нарочените за лица на февруарските протести Ангел "Че" Славчев в студиото на ьТВ, казва за разделението бедни/богати и няколко пъти си сменя позицията дали кабинетът трябва или не трябва да подава оставка. В крайна сметка май не трябва.

А истината всички я знаем. На пл. "Независимост" се събираме всяка вечер редом бедният и богатият, слабият и силният, живеещият на жълтите павета и в отдалечените села на Странджа, обединени от желанието да извоюваме свободата и независимостта си. Тази свобода започва с оставката на кабинета на Олигархията.

И ще бъдем там, всяка вечер, докато не го постигнем.

Чакам ви довечера, в 18.30 на Ларгото.

Не си спомням черните или червените точки бяха хубави едно време - сигурно червените, все пак живеехме в ония времена...но нека си направим кратка равносметка какви черни точки натрупа кабинетът Орешарски за ТРИ СЕДМИЦИ:

• Спорни, олигархично-зависими назначения в кабинета (Тихолов, Стоянович, транспортният министър и т.н.)
• Амбиция за промяна режима на пушене в закрити пространства (пълна глупост, обслужваща лобистки интереси)
• Назначаване на Делян Пеевски за шеф на мега-структурата ДАНС, след като законът е бил променен така, че да може той да стане шеф. Впоследствие, опитът за нелегитимното му връщане в Народното събрание
• Приемане на СУПЕР-лобитско изменение на закона за хазарта, което обслужва САМО И ЕДИНСТВЕНО една компания - Еврофутбол, зад която седи лицето Васил Божков, много близък на Премиера Орешарски
• Назначаване за зам.-министър на вътрешните работи на лице, СВЪРЗАНО СЪС СИК, след като ни обясняваха как ще връщат държавата от Бойко, Пашата и...СИК. И последващото му уволнение...2 часа по-късно.
• Бях забравил и зявките и назначаването на бивши агенти на ДС във Външно министерство! Благодаря на Пламен Нейков, че ми напомни

Това е за ТРИ седмици, а Орешарски ни иска 6 месеца кредит на доверие. Как ли пък не.

Всички се взираме във Фейсбук, iPad-ите и продуктите, които не съществуваха преди десетина години, когато говорим за похода на технологиите в битието ни, но истината е, че интернет и новите технологии променят много повече познати ни и съществуващи отдавна индустрии - книгоразпространението и Amazon, летенето и Ryanair, застраховането и Geico.

Навикът ни кара да си казваме, че България е прекалено назад от тези тенденции и че затова няма смисъл да мислим в тези параметри, но малко се замисляваме, че по-неразвитият пазар е и възможност да приложим много по-лесно и успешно тези иновации.

Въпросът за новите предприятия и бизнес модели, не е въпрос само за личният успех на хората, които ще го направят. Той е въпрос и за по-добри и евтини продукти, които тези по-ефективни предприятия създават за масовия потребител.

Разбира се, "мисленето" не е достатъчно, но с него се започва. Хубаво е, че и у нас се случват подобни събития, които да ни накарат да мислим по тези въпроси и да ги обсъждаме. Пример за такова е събитието DigitalK, което ще се проведе на 3 юни в София. Лекторите, които ще участват в него, имат сериозен опит точно в стартирането на предприятия, които се целят в установени компании и модели и не се страхуват да поставят под съмнение основите им. Можете да научите повече за тях от линка.

Следва анализ на изборите. 

Мога да измисля голям брой умни приказки, с които да блесна пред приятели, познати и непознати във Фейсбук. Истината обаче е, че въртейки се измежду една групичка 200-300 човека, които ги вълнува какво се случва в България (пасивно или активно), няма да променим нищо.

Не познавам някого, който не е гласувал. Така че каквото и да напиша сега за тази малка група от хора, които гласуват, колкото и искрено да се възмутим от положението в България, няма да променим нищо. Промяната ще дойде, когато гласуват онези ~50%, които в неделя си останаха вкъщи.

Сред тях има образовани и необразовани, прости и интелигентни, бедни и богати, влизащи в Интернет и четящи "Уикенд".

На мен лично ми се повдига, когато чуя някое от следните словосъчетания: "интелигентно малцинство в Интернет", "интелектуален елит", "централна градска част". На дядо Генчо от с. Пелатиково, Кюстендилско също.

Снимката е от личния ми архив :)

Направо се радвам, че "В крак с времето" беше така скоропостижно заличена. Не ме разбирайте погрешно, и аз като мнозинството от коментаторите, които се изказаха по темата, смятам че произведението беше уникално в замисъла си и реакциите, които предизвика, го доказаха.

Защо тогава се радвам, че го махнаха?

Представете си какво щеше да се случи, ако го бяха оставили. Помислете си за десетките паметници, монументи и всякакви произведения на изкуството, разпръснати из София, които се намират в окаян вид.

Надрасканият паметник първо щеше да спре да бъде сензация, после щеше да се измърля, нетолковаталантливите улични "артисти" щяха да започнат да се упражняват върху него и накрая масовата посредственост, в която тънем (по собствен избор) щеше да завладее и тази искрица чист гений.

Ролята на изкуството е да предизвиква

"В крак с времето" ни предизвика поне на няколко нива. Тези от нас, които са способни на повече от елементарното "за и против съветския комунизъм" се запитаха дали авторът не е искал да ни каже, че просто заменихме фалшивото благоговение пред едни изкуствени герои с други според конюнктурата на деня (присъствието на Дядо Кока-Коледа и Роналд Макдоналд никак не е случайно).

За други пък произведението беше първи повод да осъзнаят и да заемат страна в противопоставянето, което съществува в обществото ни между "стари" и "нови" хора (без възрастта да е определящ фактор за разделението между тях).

И докато руските форуми и медии се възмущаваха в хор, няколко (десетки?) хиляди българи се изредиха да се снимат усмихнати пред украсения монумент, въобще недавайки вид да се интересуват от мнението на Големия Източен Брат и с това показаха, че най-накрая май идва поколение, което ще успее да се отскубне от психологическата зависимост към Русия (дали про- или анти-). Защото хората, които превърнаха "В крак с времето" в събитие не са тези, които ходят на бдения и участват в подписки за премахването на Паметника на Съветската армия. За тях той е просто част от декора на София, столицата ни, която е преживяла толкова много инвазии и господари и която е запазила по нещо от всеки.

Всяка година по това време водим едни и същи разговори/спорове.

Защо? Защо подкрепяш? Защо участваш? Защо ти пука?

Защото в Конституцията на Републиката пише:

Чл. 6.
(1) Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.
(2) Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.

- Цитат по сайта на Народното събрание

Защото днес са мюсюлманите и педалите, а утре може да сме аз и ти.

Защото така е правилно. Не давам страната си на омразата.

До скоро смятах, че единственият начин българският футбол да се оправи е да се разпуснат всички професионални мъжки футболни групи (А, Б и пр.) и да се започне на чисто от детско-юношеския футбол с няколко нулеви години откъм участия в турнири на УЕФА и пр.

Сега вече не мисля и че това ще е достатъчно:

Видяно първо тук.

Снимка: Юлия Лазарова, в-к "Капитал"

Само два дни след като ръководи фашисткото нападение срещу джамията "Баня башъ" в центъра на София, Волен Сидеров предизвика нов скандал, нападайки народния представител Корман Исмаилов в студиото на Българското национално радио.

Че г-н Сидеров има проблем със самоконтрола и нервите отдавна не е тайна за цялото общество, но как така се получава, че точно преди избори поведението му и на партията му става толкова отчаяно и крещящо скандално.

Като всеки уважаващ себе си фашист и г-н Сидеров страда от цяла палитра психични разстройства, започващи от неконтролируема агресия и буйност и стигнем до различни паранои.

Поведението на такива хора често се обуславя от заобикалящата ги среда (затова и специализираните институции обикновено са боядисани в приятни, меки цветове и са тихи, спокойни места).

Към настоящия момент по всичко личи, че партия "Атака" сериозно ще пострада поради "опитомяването" си и прикрепването си като неоспорим съдружник на ГЕРБ. Явно страхът у г-н Сидеров (а ние знаем, че всички расисти и фашисти са едни големи страхливци) от предстоящия изборен провал е отключил у него всичко грозно и извратено.

П.П. Докато пишех това по ТВ мина реклама, че  "великата журналистка" Цветанка "4 очи" Ризова е поканила Волен Сидеров да си излее душата в национален ефир...

Миналата седмица ми се събраха доста културни мероприятия накуп, така че реших по същия начин да споделя впечатленията си от тях.

Последователно, в рамките на 3-4 дни гледах TILT, "Стъпки в пясъка" и "Полет над кукувиче гнездо" на Александър Морфов в Народния театър. Не точно в този ред, но ще ги разделя и разгледам "стилово" - тоест филми и театър.

Филмите

TILT е очевидно добре направен и представен (рекламиран) филми за "славния" Преход, но допуска най-големия грях на българското кино от същия този период - опитва се да набута прекалено много история И теория (под теория имам предвид оценка на времето). Това освен това идва в комбинация със слаб (по мое мнение) сценарий, в който няма нищо ново и интересно. И поради това ме изненадва фактът, че филмът сякаш най-много се харесва на хора, които са "героите" на този филм - хората точно от това "изгубено" поколение, които са били на 18-ина години в края на 80-те и началото на 90-те. След като за мен (аз бях на 6 тогава) филмът не е интересен и не ми разказва увлекателно за "едно друго време", не разбирам какво може да предложи на хората, които са го живели.

Ако трябва да изтъкна една основна слабост, то тя ще е възприетият подход историята на епохата да се разказва чрез нещата, които се случват на героите.

Липсата на нетрадиционен поглед върху събитията и неубедителните и нереалистични персонажи в комбинация правят филма много слаб.

"Стъпки в пясъка" според мен е една идея напред, но пак се губи макар и в по-различни пясъци. Радвам се, че Ивайло Христов е избягал от стремежа да отговори на въпроса за "живота, вселената и всичко останало" в рамките на 90 минути, като същевременно е намерил и интересна автентична история за разказване, но историята е толкова голяма и разнообразна, че някак си отделните епизоди в нея губят връзката си.

Хубавото е, че филмът изглежда много по-автентичен по отношение на декор и костюми, а лековата и на моменти комична игра на Иван Бърнев, Велко Кънев и кратката поява на бате Ненчо го правят лек и забавен за гледане, въпреки сериозните и тежки теми.

Театърът

Накрая искам да обърна внимание на "Полет над кукувиче гнездо", което се играе в Народния под режисурата на Александър Морфов. Несъмнено той е явление в българския театър, независимо дали го харесвате или не. Моето мнение все още е крайно разнопосочно - например мразех "Хъшове", когато го гледах за пръв път, но след това ми хареса много.

"Полет над кукувиче гнездо" обаче е тотален провал. Усещах го още докато гледах представлението и веднага след като напуснах театъра, но се убедих тотално след като изгледах внимателно екранизацията на Милош Форман с Джак Никълсън в главната роля (и не ми казвайте, че не са сравними нещата, защото българските режисьори и актьори не отстъпват по нищо на американските - когато искат!)

Мисля, че г-н Морфов тотално е сгрешил прочита на романа на Кен Киси и го е превърнал в една елементарна и плоска творба, която представя сблъсъка на "добро" и "лошо". Ако е направено заради публиката жалко, мисля че театралната публика в България все пак е на малко по-високо ниво от подобно елементарно представяне на света (при всички условности за "нивото" на публиката...)

В представлението сблъсъкът между Макмърфи и сестра Рачид е между "добро" и "зло". Той е пияница и безделник, но е готин, себеотрицателен, не е егоист. Сестра Рачид от своя страна е един обикновен изрод, чиято роля единствено е да тормози пациентите в психиатричната болница. Ако сте гледали филма (ако не сте - задължително го направете) там героят на Никълсън е много по-"сив" (тоест лош и егоистично настроен), а сестрата прави всичко от убеждението, че така помага на пациентите си. Тоест сблъсъкът е между "ред" и "хаос".

Не случайно не споменавам актьорите от представлението - защото те са на обичайната си висота, но самото разработване на представлението ги кара да се губят и да изглеждат неубедителни (особено Валентин Ганев например, който играе д-р Спийви и направо на моменти не знаех какво прави на сцената...) Отличното изключение в този случай се нарича Иван Бърнев (Били Бибит), който е изключително убедителен в иначе трудна роля.

За съжаление, както сигурно се долавя и описанията ми, културната програма беше по-скоро разочароваща...

Снимка: sportvox.net

Досега май не съм коментирал футбол в този блог, но след като съботното "дерби" между Левски и ЦСКА се превърна в политически въпрос с милиционеро-дисидентски разсейки някак няма как да се въздържа.

Но първо футбола. Не помня откога не съм гледал така внимателно мач между любимия ми Левски и "Чорбата", но след последния идеално знам защо точно не съм гледал.

Подобен НЕфутбол от НЕфутболисти (по термина на "Три корни") не се играеше и през годините след 2000г., когато си мислехме, че българският футбол изживява "най-тежкия си период" (и когато аз ходех горе-редовно на мачовете на Левски).

Явно футболистите смятат, че ритането, блъскането и (на моменти) сбиването могат да коменсират тоталната липса на каквито и да било спортни качества, включително да се подаде пас по земя на средна дистанция (10-ина метра).

Ако в България важаха каквито и да било "модерни тенденции" по европейския тертип и Антон Генов имаше малко смелост да ги прилага, още първото полувреме трябваше да изгони поне по един футболист от всеки отбор. За два жълти картона.

Естествено, когато на терена липсват позитивни емоции, публиката се опитва да си ги набави с всички други средства. Само дето, публиката, която е останала по българските стадиони, в голямата си част, няма достатъчно мозъчен и емоционален капацитет да си намира позитивни емоции и го удря на негативни.

Футболните мачове са една от най-ярките прояви на неефективността на българската полиция. Редовият полицай е удобна мишена на гнева и недоволството, които се пораждат от тази неефективност, но истината е, че полицията и съдебната власт не си свършват работата извън футболния ден и така на жандармерията и охранителна полиция няколко пъти годишно (когато има мач, който потенциално може да събере повече от 5000 души на стадиона - това е точно няколко пъти годишно) се пада нелеката задача да намерят някакъв ред в хаоса.

Що се отнася до решението от събота цялата агитка на ЦСКА да бъде буквално изгонена от стадиона, то наистина е странно. Поне аз не помня друг такъв случай. Но също така е вярно, че повечето от хората, които ходят в секторите "Б" и "Г" на мач, го правят от "странни" подбуди. Агитките на Левски и ЦСКА са притегателни за всякакви расисти, ултрасти, неонацисти и пр. и поради тяхната многобройност и неспособността на органите на реда да се справят с тях, нормалните хора, които ходят на стадиона, за да гледат футбол го заобикалят отдалеч (главно и поради факта, че футболът липсва).

За съжаление нещата са добили такива размери вече, че много трудно бихме могли да върнем играта и гледането ѝ в някакви нормални разумни граници и условия.

Това би могло да се случи само с немалка доза спорни и радикални решения, като това взето от полицията в събота.

Не знам дали хората, които твърдят, че е трябвало полицията да арестува и изведе само тези, предизвиквали безредици, някога са били на мач в някой от гореспоменатите сектори, но от това, което аз съм виждал, знам, че е почти невъзможно, тъй като феновете всячески пречат на МВР да направи това.

Доводите за колективната вина (каквато наистина няма) също не са достатъчно убедително по две причини: 1) фен-клубовете нямат проблем с колективността, когато уговарят билети и условия за внасяне на пиро-техника и 2) ако полицията прецени, че една малка група застрашава живота и здравето на всички фенове в сектора/стадиона, то съвсем основателно може да прибегне до извеждане на феновете от целия стадион.

И в крайна сметка, ако отделни хора се чувстват несправедливо засегнати от действията на МВР, то нищо не пречи те да съдят организаторите на събитието за пропуснати ползи и нанесени вреди. Вместо една седмица да правим безумни съпоставки по вестници и блогове между МВР - ДС - Левски - Левски-Спартак - Батков и т.н.

Постер: imp awards

Докато още сме на вълна "финансова криза" искам да ви препоръчам още един филм, който е сред фаворитите за Оскар в графа "документални филми" тази година.

"Вътрешна афера" (преводът на заглавието е неофициален) проследява зародишът на финансовата криза в голяма дълбочина, връщайки се до 80-те години и управлението на Роналд Рейгън, което започва масовата дерегулация на финансовите пазари (дерегулация, която в крайна сметка доведе до финансовия крах на Уолстрийт).

Но освен, че проследяват кризата в историческа и глобална перспектива (филмът, както и поредицата на ББС, за която писах преди няколко дни, разглежда историята за фалита на Исландия отблизо), авторите се задълбочават и върху корупцията и конфликтът на интереси, от които е изтъкан Уолстрийт и мрежата от корупция от висши държавни служители, университетски преподаватели и научни работници, свързани с него.

Най-опасните разкрития на филма всъщност са в заключението - че финансовата индустрия всъщност много успешно се справи с задачата да се спаси (благодарение на парите на данъкоплатците) и след това да блокира всеки по-радикален опит за реформиране и регулиране на системата.

Няма да преразказвам повече, най-добре гледайте филма. Може да бъде свален от тук.

За филма научих от този блог.

Снощи най-накрая приключих с гледането на една 3-епизодна серия на БиБиСи "Любовта към парите", която проследява глобалната финансова криза от три любопитни ъгъла - фалитът на Лемън брадърс (епизод 1), пазарът на субстандартни ипотеки за недвижими имоти (епизод 2) и банковите фалити и държавните мерки за избягване на нова голяма депресия (епизод 3).

Поредицата е още от 2009г., но повечето от главните действащи лица, включително Гордън Браун, Алистър Дарлинг (финансов министър на Обединеното кралство при Браунс), Тимъти Гайтнър (финансов министър на САЩ в кабинета на Обама) участват с разкази, така че можем да чуем гледната точка на главните действащи лица (освен на посочените като виновници, които, традиционно, отказват да участват в подобни документални поредици).

И трите епизода са еднакво интересни, и дават вътрешен поглед върху причините и развитието на кризата на Уолстрийт и в Ситито в Лондон.

За мен обаче най-интерен беше третият епизод, в който авторите на филма разглеждат началните реакции на държавниците във Вашингтон и Лондон и как в крайна сметка световната банкова и финансова система е решена. Следва кратък преразказ.

От самото начало във Финансовото министерство на САЩ (Хазната) знаят, че проблемът, заради който банките фалират са раздадените огромни "субстандартни" ипотеки (субстандартен е просто удобен евфемизъм за даване на огромни кредити на хора, които не могат да си ги позволят, за да си купуват къщи).

До тази ситуация се стига след като финансовият министър на Щатите Ханк Поулсън отказва да се намеси и да "измъкне" (bail-out) Лемън от фалит на базата на идеологически усмотрения (нищо че няколко месеца по-рано е спасил Беър Стърнс от фалит при сходни условия). След фалита на Лемън и последвалата паника, дори Поулсън е наясно, че неолибералният "laissez-faire" няма да сработи.

Експертите на финансовото министерство излизат с три варианта за изход от кризата: 1) да се изкупят лошите активи на инвестиционните банки (т.нар. toxic assets); 2) да се рекапитализират банките, наливайки им се държавни пари (тоест да се "национализират" частично същите); или 3) да се гарантират въпросните субстандартни ипотеки, така че да не се превръщат в токсични.

Явно третият вариант бързо изпада от уравнението (навярно той би струвал прекалено скъпо, а пък и защо трябва да се спасява обикновеният човек, като може просто да се спаси големият бизнес...), но реално изборът е между рекапитализация и изкупуване на прехвърляне на огромен брой неизгодни финансови инструменти към данъкоплатците, за да може Уолстрийт да продължи да си работи както си е свикнал (и инвестиционните банкери да прибират шест-цифрени годишни бонуси).

Само че въпросният избор се прави по времето на Президента Буш и неговата администрация, която е пълна с неолиберали и почитатели на Айн Ранд (включително служилият до 2006 като председател на Федералния резерв Алън Грийнспан), не може да допусне "национализация" на банките. (От друга страна нямат подобни идеологически съображения данъкоплатците да изкупят финансовия боклук, сътворен от Уолстрийт).

След като е приет от Белия дом планът не успява да мине в Конгреса, блокиран от гласовете и на демократи, и на републиканци.

Това води до нова криза и истерия и финансовите пазари отново се срутват, заплашвайки нови финансови институции и дори цели държави. Ирландия, келтският тигър, който почитателите на радикалния свободен пазар сочат за пример години наред, почти веднага се озовава в рецесия и започва да губи работни места. Исландия буквално фалира заради огромната задлъжнялост на банките си (общият дълг на исландските банки е около 7 ПЪТИ БВП на страната!)

Британските банки също започват да изпитват силни затруднения. Кралската банка на Шотландия (Rоyal Bank of Scotland или RBS на английски) е силно засегната и застрашена от неликвидност (което би довело до фалита ѝ) заради голямата  си активност на пазара на деривативи на субстандартните ипотеки.

В тази ситуация правителството на Гордън Браун и ръководството на Централната банка (Bank of England) трябва да вземат спешно решение как да постъпят. В пристъп на радикална смелост и решителност (и с подкрепата на всички основни банки разбира се) държавата се намесва и налива 50 милиарда паунда в рекапитализация на банките, национализирайки ги частично.

Във филма Браун разказва, че тази стъпка не е била съгласувана с нито едно друго правителство и едва след като е предприета Браун заминава за Париж, за да убеди европейските лидери да действат, а Дарлинг и председателя на централната банка отиват във Вашингтон, за да убедят американската администрация да направи същото. В крайна сметка планът явно убеждава лидерите от двете страни на Атлантика, защото САЩ, Германия, Франция и други държави предприемат действия към рекапитализиране на банките и успяват да предотвратят скока в бездната.

Това, което не успяват да предотвратят за съжаление е дълбоката рецесия, която постепенно обхвана целия свят. Важно е обаче да научим уроците от грешките и успехите на световните лидери.

Първо (и най-важно), че мантрата "свободният пазар ще реши всичко и ще се саморегулира" не работи. След краха почитателите ѝ казваха "трябваше да бъдат оставени банките да  фалират, за да се научат", което опасно много прилича на логиката "трябва да преживеем ядрена война, за да се научим да не ползваме ядрени оръжия".

Второ, че идеологическият трепет е полезен и хубав, когато пишеш в блога си или искаш да се правиш на умен на маса, но в живота е по-добре да си разумен и гъвкав.

И трето, че левите политици обикновено са много по-отговорни финансово от десните ;)

Можете да свалите и гледате поредицата на БиБиСи "Любовта към парите"  (Love of Money) ето тук.

Снимка на корицата: ИК "Жанет 45"

Един от най-трайните митове на съвременното ни общество е, че успелите хора са продукт на самите себе си. Тоест, че заобикалящата ни среда и нейните фактори - роднини, приятели, идеологии, образование, война, мир, криза и т.н. - нямат значение.

Оттам идва и философията, реализирана и като политическо течение, че обществото/държавата трябва да оставят животът ни да се развива "от само себе си". Че най-умелите ще станат най-успешни и ще повлекат всички ни след себе си.

Че не трябва държавата да удържа част от доходите ни като данъци и да ги преразпределя (или по-точно казано реинвестира).

Че не е нужно университетите, държавните учрежения и частните компании да заделят специални квоти за представители на малцинствата и/или жени, защото тези, които са способни ще намерят начин, някак си, да успеят да се изкачат до върха на стълбицата без квоти и помощ.

"Изключителните" поставя цялата тази логика под съмнение. От канадските хокейни отбори, през манхатънските адвокати от еврейски произход и до Бил Гейтс и Стив Джобс, служейки си с убедителни примери, авторът ни показва колко много личното благоденствие и успех са продукт на порядките в обществото и… на късмет.

Оттам Гладуел извлича и логиката, че чрез прости, но обмислени усилия, обществата и държавите ни могат да успяват повече. Много повече.

Книгата не е възхвала на социалната държава или бюрократично-регулативната машина, а по-скоро културно и антропологическо изследване на съвременните общества.

Докато първата ѝ част се занимава с причините и произхода на успеха, втората е отдадена на значението на културните обстоятелства в дадени случаи (например честите катастрофи при самолетите на "Корейски авиолинии"). В последната (условна) част на книгата си, Гладуел разглежда как дадено (негативни) културно наследство може да бъде преодоляно - чрез опита на специална образователна програма, започнала в един от най-бедните райони на Ню Йорк - Бронкс.

Независимо какво вие лично смятате, членството на Турция в ЕС в момента е де факто блокирано. Още повече, че редица европейски политици (водени от донякъде популистки основания) са категорично против идеята нехристиянски член да се присъедини към клуба на богатите.

Какво означава това за Турция и за Европа - нов материал в блога на Foreign Policy България.

Политическите коментатори в САЩ са сериозно раздвоени относно президентството на Барак Обама. Докато някои очакват той да срещне сериозни трудности да запази мястото си в Белия дом, други смятат, че освен ако няма голяма криза, с която администрацията да не се справи, Обама може да е спокоен за изборите.

Това до голяма степен зависи от това какво ще се случи в другия лагер - този на Републиканската партия - и кой ще спечели кандидатурата за президентството.

Моите разсъждения по този въпрос - в новия ми материал за блога на Foreign Policy България.

Великолепно кратко филмче, проследяващо историята на София от древността до днес. Дори и мръсна, хаотична и неподредена, обичам София повече от всеки друг град на света.

Колаж на в-к Дневник

Премиерът на Републиката, г-н Бойко Борисов, в целия си блясък и със собствените си думи.

Откакто списание Foreign Policy започна да излиза на български, си имах мечта като прохождащ политолог и специалист по международни отношения (тогава бях 2 курс) да пиша за него. За съжаление списанието спря хартиения си вариант, преди да изпълня това свое желание, но днес успях да го осъществя поне частично с един материал за блога към българското издание.

"5 пъти мисли, 1 път кажи" е озаглавен материалът с някои размисли, свързани със стрелбата в аризонския град Тусън и с безотговорното и агресивно политическо говорене и противопоставяне.

Много ще се радвам да чуя и вашето мнение по темата - в коментарите под материала.

Утре съм на концерт. Освен, че съм почитател на хип-хоп музиката и харесвам изпълнителните, които ще участват, познавам главния "виновник" за това събитие и знам, че го прави, за да спази свой приятел.

Повече за Сашо и защо има нужда от подобни събития, можете да научите тук.

Надявам се да се видим утре вечер в Sofia Live. Ето и Facebook събитието.

I want to leave my phone at home. I want to take my rope and shoes. I want to buy some food and water and only care if it's going to rain. I want to leave you all behind and hide away at the foot of a cliff. I want to wake up in a tent. I want to have my dinner in the light of a headlamp. I want to forget my email password. I want my hands to ache. I want to drink from springs. I want my backpack to be a part of me. I want to dream of the smell of rock. I want to...

Damn, almost 20 years later Kurt's voice still reaches somewhere deep inside, clutches onto something forgotten and buried in a dusty dark corner and pulls me away from the world around me.

While I'm not particularly fond of the idea of going back to what I was back then or during any point of the journey from the first time I heard About A Girl to this day, it's kind of reassuring to know that the little self-loathing dirty ball of fur and claws that I had in me for so long is still alive and well, sleeping in its dark corner, ready to hiss at anyone going near it. What's more, the little beast seems to have grown some fangs as well. Hissing is good and all but this thing seems ready to draw blood. Good.

След доста чудене и маене любопитството най-сетне надделя и реших да сменя верния си Nexus One с iPhone 4S. Изпоробвах един за няколко часа и докато графиката и дизайнът навсякъде са супер, то липсата на бутон back доста ме притеснява. Самата логика на приложенията е доста някак по-объркана от тази в Android. Но пък всички казват, че лесно се свиква и всъщност е готино. Ще видим. За момента планът е да го ползвам три месеца и след това да реша дали да продължа с него или да се върна към Nexus-а.

Да му се не знае, тръгнах да попълвам ежегодната анкета на Tehnorati за състоянието на блогосферата. Докато преди питаха колко често и за какво блогват хората, сега се интересуват само от едно нещо - пари! "Професионално ли блогвате?", "На съдържание ли ви плащат?", "Как генерирате трафик?", "Какви реклами имате на блога си?", "Рекламирате ли брандове?", "С кои брандове обичате/не обичате да работите?", <въпрос за брандове>, <въпрос за брандове>, <въпрос за реклами>, <още един въпрос за реклами>, <въпрос за хонорари> и т.н, и т.н.

Да ви треснат триста мълнии! Аз съм блогър, блогвам за лично удовлетворение, а не за пари (както ви отговорих на съответния въпрос) и привличам посетители само и единствено чрез материалите си. И не вадя НИКАКВИ пари от блога си и така си ми харесва!

Какво, в блогосферата е останало място единствено за реклама, ревюта, бранд плейсмънт, бойкоти и т.н. Е, не! Има все още хора, които използват блготовете си, както ги използваха преди "да стане модерно" и "да стане мейнстрийм" и да започнат да гледат на нас като на @^%*&(! журналисти. Аз не съм журналист, рекламист, анализатор или каквото и да е. Аз съм просто човек с мисли, чувства и терзания. И ги споделям със света през моето малко прозорче. И не ме интересува кой точно ги чете, така че не се и рекламирам прекалено.

Гледайте си работата, Tehnorati!

И пролетта е тук и е прекрасна. И тревата е зелена и слънцето грее. И хората са мили - Bitte-Danke-Danke-Bitte, immer Blumenwörter. И искам да се усмихна и ми липсва Борисовата и ми липсва Венски с неговите глупости да мрънка наоколо и ми липсва брадата на Тино и усмивката на Яската и зелените обеци на Лора. И всъщност всичко е наред и отново големият ми враг съм аз самият, както винаги до сега. Борил съм се с това чудовище и преди, ще се преборя пак. И много хора на колела преминават през цялото време покрай мен. И малкото моливче с което пиша свършва и слънцето огрява пейката. И знам, че трябва да има още много запетайки и знам къде трябва да са и не искам да ги сложа. И градът около мен бучи и работници си подвикват и най-сетне е жив. И се усмихвам и съм тъжен и съм щастлив и никога няма да разбера хората, които тичат в парка, по улиците, по алеята край реката. И едно момиче е седнало по турски на пейката си и пуши и попива пролетта през тъмните си очила. И за да видиш света трябва да излезеш от вкъщи и за да живееш наистина в Грац трябва да караш колело.

Я какви хууубавки паяжинки са се заформили тук! Така, така... паузите са полезно нещо. Или ако не полезно, то неизбежно.

Начи... Ни съм умрел. Още. Не съм и на работа ("и никога няма да бъъъъда!") и не си търся особено. Писах едно малко проектче за Андроид междувременно. Забавно е. :)

Толкова за сега - очаквайте включване!

Като си имаш GPS устройство в джоба е добре да можеш да го използваш независимо имаш ли GSM покритие (и data plan) или не. За целта, обаче, ти трябва приложение, което да си държи картите на SD картата, вместо да ги сваля в движение от мрежата. Наоколо се въртят няколко такива приложения за Android, така че запретнах ръкави и започнах да тествам.

Фаза 1: статични карти.

Първите приложения, които намерих използват вече съществуващите карти на Google Maps или Open Street Map като по някакъв начин свалят картинките, съответстващи на различните нива на приближение и ги пазят на камари на SD картата. Тествах Maverick, AndNav и AndNav2 - Maverick има готини екстри (мери скорост, посока, али-бали), но и трите дават много красиви карти, много приятна работа, изглеждат си все едно Google Maps offline (което, де факто, са си). Всичко това добре, но тези карти се оказаха съставени от десетки и стотици хиляди малки PNG картинки. Няма да се отплесвам в клъстъри и с какво се те ядат, но ще кажа, че подари специфики на файловите системи има определено минимално място, което даден файл заема (слаб или дебел - един човек заема една седалка в автобуса) и при FAT32 на SD карта това са 32KB. При около милион файлчета по около 1KB загубите са чувствителни. Стига се до там, че 100MB карта заема 2.18GB! И това е сравнително ниско детайлна карта на България + по-детайлна такава за София. А какво става ако искам малко по-голяма карта или пък карта за две-три държави? Шепа SD карти?!

Custom built maps.

Хубавото на този тип приложения е възможността да си направиш сам въпросните колекции от картинки според собствените си нужди - на полята около Кремиковци надали би ти потрябвала детайлна карта... За целта намерих един много, много готин инструмент - Mobile Atlas Creator. Може да прави карти за ужасно много приложения - TrekBuddy, AndNav, BigPlanet, Maverick, Magellan, Garmin и още няколко. Ако ви трябват такива карти - пробвайте го.

Фаза 2: векторни карти.

След известна борба с картите, съставени от ужасяващо количество малки файлчета се сетих,ч е нормалните GPS-и използват векторни карти. Съответно се засилих да чета по форуми и сайтове има ли такова приложение за Android. И се оказа, че има! Нещото се казва MapDroyd и използва компресирани векторни карти. За сравнение с горния случай картата на цяла България (е, не много подробна) е 4MB! За Германия има доста подробна карта, която вече е над 250MB, но е доста подробна. Ура! Вече имам карта, на която мога да разчитам без да заема цялата SD карта! Приложението си има, разбира се, кусури. Не предлага навигация. Голям минус, но ще го преживея. Няма pinch-to-zoom (много съм разглезен, знам). Няма изчисляване на пътища от точка до точка. С други думи е просто карта, която ти казва къде си и на къде гледаш. Но това на мен ми върши работа.

Между другото, оказа се, че същите хора, които правят MapDroyd, правят и приложение, наречено WikiDroyd, което е същото, но за Wikipedia - сваляш си цялата Wikipedia локално на картата и си я четеш на воля когато и където си поискаш. Не поддържа българската Wikipedia, а пълната версия на анлийски е малко под 3GB. Доста тежко, но... там все пак има всичко на света! Идеалната двойка приложения за да направиш от телефона си пълен пътеводител на галактическия стопаджия! :)

Някога да сте се чудили защо не можете да изтриете дълбока директорийна структура под Windows? Оказва се, че има едни забавни ограничения, които поред този форум са следните:

Ограничения за брой файлове или поддиректории:

FAT16 - 512
FAT32 - 65,534
NTFS   - 4,294,967,295

Ограничение за дължината на пътя + името на файла:

Path length + Filename length <= 259

Q: Как да изтрием все пак такава структура?
A: Отворете една конзола и използвайте командата rmdir /s <dirname>.

Не знам как става така, че при мен нещата винаги идват на приливи и отливи. До преди две седмици използвах всяка минута свободно време да играя Го и да чета за него. Сега... никак. Също така до преди две-три седмици катерех веднъж-дваж на седмица. В момента тялото ми е като премазано - сутринта наистина имах затруднения с ходенето от вкъщи до автобусната спирка. Кратката равносметка, обаче, доста добре обяснява затрудненията - катерил съм 6 от последните 7 дни... Не знам как се получи така, но започнах миналата сряда и спрях да катеря чак в неделя, когато бях като пребит след съботните скали. Изобщо няма да коментирам колко време се двоумих дали да не отида и в неделя с Алекс и Филип. След това в понеделник катерихме по план, а вчера Венски внезапно го споходи меракът, а на мен така или иначе цял ден предимно скали и колелета ми бяха били в главата. За довечера има планирано пак катерене, но този път може би (евентуално) ще го пропусна.
Иначе тялото ми все още учудващо се държи - очаквах след подобен маратон да е в доста трагична форма. За момента проблемите се изразяват в едно претоварено сухожилие и едно леко претоварено такова. Да не повярваш. Да се надяваме, че добрата тенденция ще се запази. А пък аз ще се опитам да й помогна с малко почивчици тук и там. Може би. :)

След като отхвърлих горчилката на грубата действителност в предишния си пост, сега имам възможност да се отдам на спомени за по-хубави неща. Вън слънцето грее все по-силно и, както се казва, в Чернобил тревата синее, а птичките лаят.
С други думи, пролет е!

Събота беше хубав ден. Както толкова пъти преди това хванахме влака за Лакатник, пихме кафе на лакатнишката гара и се отправихме към Вражите дупки. Първо катерене за годината. Скала под пръстите, мирис на варовик... На десет метра над земята на една лакатнишка плоча открих спокойствието и свободата. Спомних си защо го правя. На два метра по-нагоре, висейки в седалката си, самоосигурен на последния клин на маршрута бях у дома си. Бавно, спокойно, уверено слагах установка, както толкова пъти преди. Спокойствие, отмиващо всичко лошо.
Продължението на деня си имаше всичко за мен - опити по труден тур, от който дори се отказах, рискова ситуация, преминаване на стар, познат тур, представящ предизвикателства, които все пак преодолях. Ден на истинско катерене. Да, не катерихме много. Да, нямаше върхови изпълнения или каквито и да било постижения. Но беше хубаво. Един от онези дни, които ти оставят милото, топло усещане към любимото ти занимание - да висиш вкопчен в няколко малки ръбчета на десетина метра над земята.
Да катериш.

Навън малко по малко слънчицето недделява над снежните напъни на баба Марта, която тази година е особено люта. Около мен пък се въртят странни работи, които дори бих нарекъл хубави.

Да отхвърлим тежката част - вчера официално се дипломирах. Да се чете "вече официално и безвъзвратно съм 'компютърен инженер'". Смейте се.

Техническият университет, разбира се, не пропусна да се прояви в типичен за него стил през тази последна среща. Би било малко странно всичко да мине гладко и спокойно, нали? За да не допусне такива неща, милата администрация се беше постарала да въведе абсолютно нулева организация в церемонията по връчването. Да се чете - в една от нормалните лекционни зали деканът и ректорът ни помрънкаха 15 минути глупости за това колко се търсели инженери, каква професионална реализация ни чакала, как икономиката не знам си какво си. Единственото смислено нещо, което чух, беше, че студентите получавали знание не поради, а въпреки преподавателите си. По-верни думи не са били изричани на лицето на майката Земя. Няма да коментирам, че ще се получат само звездички в поста... Само ще спомена, че в този момент исках да чуя всичко на всичко "Честито дипломиране, поздравяваме Ви, че успешно се справихте с тази стъпка в живота и образованието си. На добър час!" Не е толкова трудно, нали? Вместо това чух (в прав текст) "вие сте най-добрата стока за износ на България" (да, да, цитирам!), "ние, за съжаление, знаем, че повечето от вас ще заминат за чужбина", "образованието тук ви дава чудесни въможности за реализация в Европа". Мотивиращо, а?
До тук положението беше жалко и мизерно, но това някак си не беше достатъчно. Очевидно решили, че са загубили достатъчно от свръх-ценното си време, нещастниците, ръководещи тази изпаднала дупка, имаща наглостта да се нарича университет и съответните му подразделения хванаха и се изнесоха. Връчване на дипломи, ръкостискания и прочее имаше за няколкото заблудени души, успели да изкласят с отличие. След това отпред излязоха две лелки с голям наръч дипломи и започнаха да викат "Иван Иванов! Петър Петров! Ку*а Ми Янко!" без всякаква организация на хората. Дипломантите, съответно, се скупчиха долу, защото изобщо не беше ясно кога ще извикат името ти и ще ти развеят дипломата. Трагичната пародия не подлежи на описания. Може би по-късно ще сложа тук една или две снимки, които да онагледят мащабите.



С това мисля да приключа темата "Технически Университет" и повече да не пиша за него.

Нека само споделя твърдото си вече мнение относно бъдещето на това заведение:

ТУ-София трябва да бъде сринат със земята и залят с напалм!

По възможност докато преподавателският състав е все още вътре, за да се предотврати по-нататъшно разпространение на заразата!

Подпис,
инж. Новаков

Познайте какво си имам!

Да! След доста чесане по главата, обсъждане с всякакви хора, четене на това и онова и кратко тестване на Android върху G1 най-сетне се спрях на Nexus One.

Disclaimer:
От сега заявявам, че не заемам страна в спора "кой е по-по-най!" - все още смятам, че и Nexus One, и iPhone имат своите предимства и недостатъци, като при различните хора те се балансират по различен начин!

След като отхвърлихме това отгоре, нека кажа следното:

Нещото е страхотно!

Преди да го получа имах някои съмнения дали наистина ще ми харесва, дали ще може да прави това, което искам от него и най-общо дали ще съм щастлив от факта, че го притежавам (все пак всички технически бози в края на краищата се свеждат до това, нали?). Е, за момента се справя чудесно. :)

Целта на този пост не е да правя милион и първото ревю, а просто да се похваля, така че приключвам до тук. Out. :)

Все по-изнервящо ми става да питам за чук, а да ми предлагат тесла! Да, знам, че с теслата мога да забивам пирони също толкова добре, колкото и с чук. Да, знам, че с теслата мога и да ги вадя после. Не, не мисля, че проблемът ми е, че не изполвам голям объл камък като вас. Да, знам, че и с него мога да забивам пирони, да вероятно дори мога да ги забивам много по-ефективно, бързо, стилно и т.н. Да, знам, че мога и да си подпирам вратата с него. Аз все още искам чук, да ви се намира? Ох, не, не мисля, че целият проблем се корени в идеята ми да забивам пирони и да, чувал съм, че тези неща могат да се правят и с винтове, лепила и т.н. Не, проблемът не е в това, че използвам грешен вид пирони, които лесно ръждясват, огъват се и не са достатъчно красиви. Да, знам, че има и по-добри пирони на пазара, но тези на мен ми вършат работа. А за да ми свършат работа ми трябва един чук.
Да ви се намира?

PS: Ако горното не ви става ясно по никой начин, започнете да заменяте ключовите думи със следните: Windows, Linux, Mac OS, Android, iPhone, Nokia, Firefox, IE, Google Chrome и т.н., и т.н., и т.н.

През последните години ми се налага да си пиша с всякакви хора. С голяма част си пишем на английски, с по-малка - на български. Излишно е да споменавам, че хората не се стараят прекалено email кореспонденцията им да е граматически изрядна (много HR компании не се старят да пишат на кирилица, то какво остава да пишат грамотно). Един доста неприятен ефект от това се явява съмнението към собствената ти грамотност. В началото човек пише грамотно и се старае да не се дразни на грешките на събеседниците си. С течение на времето започва да ги приема и дори да ги допуска. След още време започва да забравя кое е грешка и кое е вярно и се влива в стадото на неграмотните.
Днес за пореден път се сблъсках обръщенията в писмата ("Здравей, Гошо, хайде да ходим за риба!") и за пореден път се замислих трябва ли или не трябва да се пишат запетайки и от двете страни на "Гошо", въпреки че много добре знам, че трябва. Просто колегите ми не пишат и това започва да ме обърква. Кратко ровене в нета ме срещна с тази статия, където нещата са обяснени:

Езикова култура: Запетая - теория

Моля, прочетете я! Използвайте запетаите грамотно за да може поне малко да качим качеството на българския език в Интернет. (Наистина, моля ви...)

Често ми се случва да се колебая между няколко възможности и да не мога да взема решение сам - било защото нямам информация, опит или изобщо идея как да реша. В такива случаи се оказва доста удобно да изстреляш проблема "в облака" и да видиш каква информация ще ти даде той. Ето и пример:

В един момент стана ясно, че ще мина на някакъв тип smartphone. Въпросът беше към кой точно и претендентите бяха няколко: iPhone 3Gs, HTC Hero и HTC Magic. В последствие двете HTC-та отпаднаха в полза на Nexus One, но чуденката продължи. Как решаваме проблема? Изстрелваме го в мрежата и следим реакциите!

1. Twitter!
Първата стъпка беше да попитам какво мислят хората в Twitter. Моментално имаше спонтанно гласуване + мини flame. Подценявано предимство на атакуването на проблем в облака на twitter е, че хората в този облак са подбрани и познати, т.е. мнението на всеки един идва с определена тежест и с определен нюанс. Има от всичко - неграмотни потребители, грамотни потребители, техничари, пълни гийкове, фанатици и т.н.
Това обаче не беше достатъчно.

2. Google Wave
Своеобразното "гласуване" в twitter не беше нищо повече от popularity contest - просто стана ясно кой има повече фенове, но не и защо. А на мен ми трябваха реални данни, по които да преценя. За това забърках на бързо една вълна, в която хората да обсъдят предимства, недостатъци, спецификации, да се позамерят с аргументи, а аз да мога да стоя от страни, да хрупам пуканки и да гледам шоуто!
Предимството на вълната безспорно е във възможността всеки от участниците в спора да се аргументира. Също така за разлика от форумите, вълните са многонишкови (т.е. може да се разклонят на всяко едно място за доуточняване на някой въпрос) и нищо не се губи само защото е изостанало малко по-нагоре в обсъждането и никой вече не чете старите постове. Също така вълните се редактират в реално време и обсъждането е много, много бързо!

Не ми се наложи да използвам други методи, но предполагам, че е възможно - блогове, социални групи, мейл групи, Facebook групи (блях!) и подобни. Интересното на този начин за събиране на информация и взимане на решения е, че човек взима дадения проблем и го хвърля към група хора. Част от хората реагират и започват изливат информация обратно към човека. Различните потоци информация комуникират по между си и първоизточникът (т.е. аз) може да наблюдава борбата между всеки две мнения. Така всеки аргумент използван с цел убеждаване на противника в спора се превръща в аргумент за убеждаване на първоизточника на въпроса. Също така се оформя и своеобразно състезание между застъпниците на противоположни тези за това коя фракция ще спечели на своя страна питащия, което допълнително мотивира участниците в обсъждането да изнамират още и още информация, аргументи, тестове и прочие - всички онези неща, които иначе човек трябва да събира и анализира сам, често правейки грешки при анализа и сравняването им.

Добре дошли във Взимане на решения 2.0! Само имайте предвид, че най-тежката част от решението, а именно отговорността, както винаги, си е изцяло ваша!

Попаднах на малко снимки на северното ни черноморие, които просто ме треснаха като с мокър парцал! Прекарвам там летните си ваканции последните няколко години и винаги намирам по нещо ново, което да ме отнесе, а така и не мога да го предам е разказ. Тези снимки също не успяват, но са доста близо!

Евгени Динев - Калиакра... и на север

Here's something written some time ago on privacy and why it is important for all of, even if we aro not doing anything wrong.

We do nothing wrong when we make love or go to the bathroom. We are not deliberately hiding anything when we seek out private places for reflection or conversation. We keep private journals, sing in the privacy of the shower, and write letters to secret lovers and then burn them. Privacy is a basic human need.

Full text: Bruce Schneier - The Eternal Value of Privacy

В светлината на поредното влизане на ЗЕС в парламента (инфо тук, тук и тук), допълнен с всички директиви за подслушване мисля, че е добра идея да си сложа тук един линк към обяснението защо дори и хората, които не вършат нищо лошо и незаконно трябва да пазят правото си на личен живот.

“Нямам какво да крия” и други погрешни разбирания за неприкосновеността на личния живот

'I've Got Nothing to Hide' and Other Misunderstandings of Privacy[pdf] и тук също.

Edit: Много важен пост на Пейо за това какво се прави в Румъния по въпроса със запазването на трафичните данни! Специално е обърнато внимание на това изисква ли ЕС такова нещо ли не. (Благодарности към Жоро!)

Здраво, ултрахлъзгаво стъкло, може да се използва за направата на самопочистващи се, устойчиви на надраскване прозорци, лещи, очила, медицински изделия и соларни панели благодарение на новоразработено покритие от научен екип от Харвардския университет, включващ изследователи от още няколко водещи северноамериански университети. „Новото покритие е вдъхновено от природата и придава на обикновеното стъкло механична устойчивост, способността да се самоочиства, като същевременно е супер хлъзгаво“ съобщават от Харвард на 31 юли в Nature Communications.

Новото покритие е подобрена версия на спечелилата много награди технология, разработена от Joanna Aizenberg и нейният екип – т.нар. Slippery Liquid-Infused Porous Surfaces (SLIPS) — най-хлъзгавата синтетична повърхност, известна досега. Новото покритие има същите свойства, но и някои нови предимства – то е по-устойчиво и напълно прозрачно. Това го прави подходящо за използване в практиката в широк кръг приложения.

SLIPS е вдъхновена от стратегията, използвана от хищното растение pitcher plant, което примамва насекомите в супер хлъзгавата повърхност на цветната си чашка, където те се плъзгат към своята гибел. За разлика от предишните репелентни материали, които са ефективни само за водата, този е успешен и при течности като мед, мазнини, не формира ледени кристали по повърхността си, както и не се покрива с биофилми.

Въпреки много добрите си свойства, SLIPS е скъп и непрозрачен. Също така трябва някак да се прикрепи към съществуващите повърхности, което често се оказва доста трудно.

За да преодолеят тези недостатъци, изследователите подредили малки сферични частици от полистирен върху плоска стъклена повърхност, след което ги залели с течно стъкло до средата. След втвърдяването на стъклото, те изгорили полистиреновите топчици и получили система от кратерчета, напомняща пчелна пита. След това нанесли специалния материал (по същия начин като при SLIPS) и получили супер здраво и супер хлъзгаво покритие. Именно структурата тип „пчелна пита“ е разковничето за изключителната здравина на новополучената повърхност.

След като калибрирали широчината на клетките в пчелната пита, така че техният размер а е по-малък от дължината на видимите вълни, изследователите постигнали ефекта на прозрачност.

Покритието намалява образуването на лед с 99%. Това е изключително важно свойство, тъй като предотвратяването на обледяването е важно в много случаи – при електрическите далекопроводи, за ефективността на охладителните системи, в авиацията, в сградите.

Другото важно предимство на новото покритие е неговата издръжливост на надраскване, което е изключително необходимо при различните типове лещи.

В момента екипът работи по покриване на огънати повърхности, прозрачни продукти като Плексиглас, както и по внедряване на материала в производствени условия.

Работата по проекта е финансирана от Advanced Research Projects Agency — Energy (ARPA-E), Air Force Office of Scientific Research, Wyss Institute и др.

По материали от: news.harvard.edu

  Вече за никого не е тайна, че едно от първите неща, което гледат бъдещите ни евентуални работодатели са профилите ни в социалните мрежи. Специалисти по човешки ресурси, често споделят в интервюта, че е ключов елемент във визията на кандидатстващия е поведението му в социалните …

Продължаваме плаването из Карибско море заедно с Диана и нейния катамаран. Започнахме с  Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със  Сейнт Винсент и Гренадини:  рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, а за последно обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров

Днес ще продължим към остров Сейнт Винсент и залива Порт Роял на световноизвестните Карибските пирати

Приятно четене:

 

С катамаран из Карибско море

част четвърта

Карибски пирати на о.Сейнт Винсент

 

Ден 9:

Сутринта трябваше да станем рано, за да се върнем до острова, да напазаруваме от някой магазин и да направим митницата. Градът отдавна се беше събудил и вече кипеше от живот, а отвсякъде дънеше музика.

2 часа по-късно потеглихме за един по-дълъг и по-опасен преход към

остров Сейнт Винсент (St.Vincent)

 

За щастие имахме късмет с хубаво време. Освен това през целия път се разминавахме и заобикаляхме от далече многото шквалове, които се образуваха. Това са силни ветрове, които отдалече приличат на торнадо и никак не е препоръчително, да влизаме в периметъра му.

Вечерта в 20ч, пристанахме в едно заливче на остров St. Vincent. Името му е

Wallilabou

На това място са снимани части от филма „Карибски пирати“, а името на заливчето във филма е „Port Royal“

Wallilabou Bay, Saint Patrick, VC

 

За вечеря решихме, да сготвим паста. Но сладката вода ни беше вече на привършване и ние решихме, да я сготвим със солена от морето, понеже така или иначе трябваше, да се сложи сол. За съжаление се получи най-соленото нещо, което човек може, да си представи и се наложи, да я мием със сладка вода. Това спаси положението, но все пак не успяхме, да я изядем всичката и остана половин тенджера.

 

Ден 10:

Рано сутринта свалихме дингито и отидохме на сушата.

Вече бяхме информирани, че там

декорите от филма са оставени

непокътнати за атракция и привличане на туристи. Беше страшно интересно. Още от кея ни посрещна една голяма статуя на пират, загатващ за мястото, на което се намираме.

След това започваше улица, която вървеше успоредно на брега, а по нея бяха наредени топове, сандъци и бесилки.

От другата страна на улицата имаше постройки, на които бяха подпрени отворени ковчези.

В  една от постройките влязохме в помещение, където бяха оставени различни предмети от филма. Стените бяха облепени със снимки от снимачната площадка, снимки от филма, снимки на героите, включително и цялата програма по заснемането на филма.

Аз съм голям фен на „Карибски пирати“

и това място много ме впечатли.

 

Една от постройките там я бяха направили на бар. От тавана висяха черепи, пиратски знамена и изкуствени паяжини, а за маси служеха ковчези. Навсякъде беше пълно с раци и гущери, ама по много. А пясъкът беше супер ситен, но черен! Никога не бях предполагала, че може да съществува черен пясък (това ми напомня, че Sandy Island имаше места и с розов пясък).

 

Направихме си разходка из декорите, поснимахме и отидохме до края на плажа, където беше единствената жилищна къща. Това беше къщата на Бобо. Той ни видя, че се разхождаме и излезе да се запознае с нас. Разказа ни как по време на снимките на филма неговата къща била превърната в лечебница, за да може при инциденти, да има къде, да лекуват артистите. Бобо предложи, да ни покаже някакви водопади, който били на близо.

Успяхме за пореден път –

да ядем банани от дърво и да пием от кокосов орех

В такива моменти се замисляхме, как едно време банани имаше само по Коледа и бяха нещо страшно екзотично и интересно, а сега си ги късахме от дърветата. Водопадите не бяха нищо интересно и бързо си тръгнахме обратно. Попитахме Бобо дали иска да му дадем пастата от предната вечер и той много се зарадва. Поискахме му съд в която да я сипем, а той ни даде някаква гигантска кратуна. След това ние се върнахме на катамарана, а Бобо доплува с кануто си, за да си вземе обещаната паста. Аз му дадох и едно шишенце ракия, на която също много се зарадва.

По обяд отново потеглихме,

това трябваше да е най-рисковия ни преход

за цялото плаване, поради това, че ще сме в открития океан и нещо свързано с ветровете. Но отново извадихме страшен късмет и всичко мина леко и безпроблемно. А в морето срещнахме акули, малки делфини и една гигантска змия, който се доближи за секунди и изчезна. Бяхме се запътили към Двата Питона, където бяхме преди няколко дни, но този път целта ни беше, да пристанем между самите питони.

 

 

Според упътванията там трябваше да има един гъзарски хотел, страхотен плаж и едно-две ресторантчета. Още бяхме много далече от сушата, когато един welcome boy ни посрещна и

предложи да ни изпроводи до Суфриер

Обяснявайки му, че нашата цел е съвсем друга, той започна, да ни обяснява, че там, където сме се запътили няма свободни бочки (мъртви котви, за които да се вържем) и нямало смисъл, да ходим. Но ние решихме, да поемем риска. Тогава момчето изчезна. Но за наша изненада пак се върна след известно време и каза, че ни е намерил бочка и да го следваме. От далече се виждаше, че на брега наистина май има някакъв ресторант, със запалени огньове на плажа, изглеждаше доста шикозен. Но момчето ни закара в другия край на заливчето и започна, да ни обяснява, че тук нямало ресторанти и той можел, да ни закара в Суфриер на вечеря с негова лодка. В същото време на огромната яхта до нас настана някаква суматоха, екипажът почнаха, да обикалят, да гледат към нас, да звънят някакви телефони и да ни святкат с фенерче. След като момчето отиде, да види за какво е цялата тази работа, се оказа, че не можело, да спираме тук. Така и не разбрахме защо, но се наложи, да се преместим.

Така разбрахме, че все пак има повече свободни бочки, а не нито една, както по-рано ни излъга момчето. Определено това дете нещо ни баламосваше и искаше по всякакъв начин, да ни заведе в селото. Ние обаче отново решихме, да се убедим сами в думите му, свалихме дингито и няколко човека се запътихме към мястото с горящите факли, да търсим ресторант. Както вече казах, това беше доста далече и ни отне известно време. Оказа се, че

мястото с факлите наистина беше ресторант,

но супер изискан, на входа от към плажа имаше хостеса, а клиентите бяха с костюми и вечерни рокли. Може да си представите, как ни изгледаха всички с нашите „тоалети“. Решихме все пак да прегледаме менюто, за да може, да вземем решение, какво ще правим с вечерята. Цените бяха от 40 евро нагоре… Оставихме хората да си вечерят, а ние се запътихме, да обиколим наоколо и да потърсим друг ресторант. Оказа се, че ресторантът с факлите е част от огромен хотел с къщички със собствени дворчета и басейнчета и огромен парк с градини, палми, цветя, шезлонги, люлки и т.н. На много места в градината имаше сепарета със запалени огньове пред тях, а нямаше жив човек.

Определено

освен хотела, в този залив нямаше нищо друго

и се обадихме по радиостанцията, да съобщим на останалите. А те от своя страна поръчаха на момчето, да ни донесе вечеря от Суфриер. Това беше последната оферта на детето, която този път приехме. След по-малко от час имахме голяма тава с гигантски парчета опечена риба тон и едно супер мазно бурканче, обвито със смачкано найлоново пликче, пълно със съмнителна не еднообразна смес. Това се оказа някакъв невероятен сос, който ни бяха пратили от ресторанта за рибата. Това беше една от най-вкусните ни вечери до сега.

 

Очаквайте продължението

Автор: Диана Чавдарова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:

 Караибско (Карибско) море

Продукти за 4 порции:
2 цели пилешки бутчета
1 1/2 ч.ч. ориз
1 глава лук
300г пресни гъби
1ч.л. сол
1с.л. мащерка

Приготвяне:
Оризът се накисва в купа с вода. Пилешките бутчета се слагат в тенджера. Налива се един литър вода. Бутчетата се варят един час. След това се изваждат. Обезкостяват се, а бульонът се прецежда. Месото се реже на късчета. Бульонът се овкусява със сол. Гъбите се измиват на течаща вода. Лукът се почиства, измива и смила в чопър. Обърква се заедно с прецедения ориз. Взема се гювеч. В него се разпределя оризовата смес. Отгоре се редят пилешки късчета и цели гъби. Полива се бульонът. Поръсва се мащерка. Съдът се похлупва. Яденето се пече на умерена, предварително загрята фурна. Един час е достатъчен.

Пламен Асенов, специално за kafene.net

Гаргантюа и Пантагрюел най-после ще могат да се натъпчат до насита в България, граждани, само да се реализират последните утопични пожелания на социалистическия лидер Сергей Станишев.

“БСП поиска нова философия на бюджета” – тръбят медийните папагали, очевидно без да се замислят и да формулират някои елементарни питания, както правят скромните професионални питащи в Пловдив.

- От кого я поиска тая нова бюджетна философия, бе, майна? – това е сакралният им въпрос в случая.

Има два варианта, мисля си в отговор – поискали са я комунистите или от Орешарски, или от Господ. И в двата случая обаче няма да я получат, защото първият не може, а вторият не иска да им я даде.

Защо Господ не иска ли? Ами защото знае, че не просто нова философия, а двоен бюджет да им спусне директно в ръчичките, те пак ще оплескат работата и ще ни докарат до просешка тояга, щом са се заели с всички сили да ни управляват. А че са се заели, заели са се, личи по начина, по който Станишев се усмихва, дори когато наоколо няма нищо за усмихване.

От друга страна – надявам се, че никой няма да попита защо Орешарски не може да постигне нирваната на новата бюджетна философия. Краткият отговор е – защото вече опита два пъти от позициите на две различни политически философии и тотално се провали. А в бюджетната сфера не е като при някои девойки, с които можеш да се пробваш до безкрай. Или поне докато ти свършат парите в хазната.

Дългият отговор пък е, че Орешарски не може да постигне нирваната на новата бюджетна философия, защото комунистите, които искат това от него, всъщност не го искат.

Ако дългият отговор ви се струва по-кратък от краткия, прави сте. Но не питайте защо е така – неясноти има.

Иначе самият Станишев в изказването си онзи ден по темата съвсем ясно доказа, че всъщност не иска онова, което казва, че иска. Аз не съм икономист, но знам, че по отношение на бюджетните философии има един базисен принцип – правиш или бюджет на статуквото, или бюджет на реформите. Среден път няма, дори в Китай още не е открит. А това, за което говори Станишев, както и да го представя, е бюджет на статуквото, тоест, свързано е с вечната комунистическа идея, че парите, които ни падат някъде от горе, са собственост на управляващите, които ще ги преразпределят по начин най-благороден и праведен сред своите поданици.

И, както се разбра, точно тук пък вече, по отношение на преразпределението, червеният шаман очаква героични новости от своя премиер-марионетка. И веднага давам за пример споменатите от Станишев приоритети.

ОК, за да видите, че съм обективен, веднага ще кажа, че аз се радвам да видя образованието като първи приоритет на комунистическото правителство, защото имам личен интерес. Това означава, че те, тъй като не знаят какво друго да правят или не искат друго да правят, просто ще гледат да налеят повече пари в системата, а оттам – жена ми вероятно ще започне да получава по-голяма заплата.

Но за да видите, че мога да бъда и още по-обективен от обективен, ще кажа, че без истински реформи в системата на образованието тези пари ще се оттекат като сух пясък през скъсан джоб. И ще ни напълнят само обувките, нищо друго – нито главите, нито джобовете.

За приоритета “социална ангажираност на правителството” няма да говоря, защото как една комунистическата партия с чиста съвест нарича себе си социалистическа, ако не вкарва винаги малко социален елемент във вдъхновяващите масите изказвания. Този морков е с широк публичен обхват и задължително се използва от червените. Даден мъдър човек може да се посвени да го заложи в капана, защото ще реши, че уловката е прекалено плитка, та да се хване дори един шаран на тази въдица. Но червените свян нямат, те са си абсолютно последователни – от опит знаят, че шарани винаги се намират.

Много интересен обаче е третият изброен от Станишев приоритет – “по-сериозна подкрепа за местната власт”. Нали се сещате, граждани, че зад тези думи се крие следната заявка – кметове, подкрепяйте ни, за да получите повече пари. Даже не се крие, де, ами направо си е заявено просто и ясно: който слушка – повече ще му се даде, който не слушка – и малкото ще му се отнеме.

Въпреки това обаче, да не се подлъже случайно някой, че ако се вникне в още по-голяма дълбочина, всъщност става дума за ориентация на червената партия към демократичния европейски принцип за реална децентрализация на държавата. Не, комунистите винаги бягат от това като дявол от тамян и заклеймяват всяка подобна стъпка като поредната проява на злостна антикомунистическа пропаганда. Така правят, защото те сами добре разбират, че не могат да съществуват като партия, а още по-малко – като управляваща партия, в децентрализирана среда, ето защо от години не искат и да чуят за нея, колкото и да настоява Европата.

Това е, защото по принцип комунистите не могат да бъдат координатори на процеси и медиатори на проблеми между групи и общности с противоречиви интереси, каквито са всъщност истински добрите управляващи политици. Те могат да бъдат само събирачи на власт и гълтачи на пари, до там са се научили от книгите и от светлия пример на другарите си Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Мао, Кастро, Ким…..та чак до горкия Путин. Казвам “горкия”, защото никой, освен мен, май засега не го слага еднозначно в тази поредица от достойни личности, където всъщност му е мястото.

Но стига лирически отклонения. Да кажем нещо и по въпроса откъде, според другаря Станишев, по време на реализацията на новата бюджетна философия, която се очаква да измисли другарят Орешарски, ще се появят конкретните пари, необходими за споменатото вече справедливо социалистическо преразпределение.

- Така де, ако няма реални пари, нали цялото им преразпределение ще изглежда леко  безсмислено – настояват заобикалящите ме отвред пловдивски пияндета и потриват доволно ръце. Те очакват дори в личните им лапи да изпадне някой лев покрай общия хаос на преразпределението, което предстои, особено социалното такова, `щото то пустото пиене не прощава и често те превръща, освен в умствено, също и в социално слаб.

- Спокойно, граждани – викам аз и ги убеждавам, че другарят Станишев за всичко се е погрижил, включително откъде ще дойдат парите.

И така си е, онзи ден той отговори абсолютно еднозначно на този въпрос, като твърдо заяви, че в бъдещия бюджет “трябва да се заложи амбициозна приходна част”. Това е то разковничето – амбициозно залагаш не 65, а 130 милиона бюджет, правиш му красиво и талантливо преразпределение, от което на някои българи радостно им се завива свят, а на други радостно им се подвиват опашките и го приемаш в Парламента с мнозинството глави брюкселско зеле, които мутрите от Атака си донесоха армаган от официалното си посещение в Брюксел.

А после обвиняваш за неизпълнението на амбициозния бюджет международния империализъм, тъмните сили, световната конюнктура, гадната нашенска опозиция, водите на река Дунав в сантиметри и италианския физик Енрико Ферми, заради измисления от него въпрос защо малките зелени човечета винаги липсват в тези тежки за световния социализъм моменти.

Но и това е нищо, граждани. Признавам си, следващото откровение на другаря Сергей Станишев във връзка с амбициозната приходна част на бюджета наистина ме потресе до дъното на душата, така че поне седмица ще трябва да карам само на билков чай и лека музика, за да се съвзема.

“От всяко министерство трябва да се изискват ясни вътрешни приоритети, ориентирани към постигане на важни цели” – героично и недвусмислено настоява Станишев.

`Ма недейте така с рогата напред, бе, товарищ, ще се подплашат горките газели по министерствата и ще се свият като мимози, та и без това малкото работа, която вършат във всенародна полза, ще се сведе до още по-малко.

Чиновниците в министерствата, а особено чиновничките, трябва да се пипат деликатно, трябва да се галят те с перо, да им се дават премии и коледни добавки, да им се кланя и моли човек…..как така ще изисквате от тях ясни приоритети да имат и към важни цели да се ориентират. Ами че те ако имат ясни приоритети, нали всеки прост гражданин ще може да ги контролира откъм изпълнението им…..А ако пък работеха за някакви си важни цели, нямаше как да работят за себе си – цел, която безспорно е най-важната от всички възможни в този най-хубав от световете, наречен България.

Хайде, холан!

Всичко това показва, че ако чете човек внимателно думите на велики управляващи като другаря Станишев, може много да научи за собственото си бъдеще, граждани. Ето, например аз отсега като една Ванга мога да ви гарантирам, че гаргантюанското и пантагрюелско лапане вече е напълно осигурено на всички ни чрез бюджет 2014. Само че някои ще лапат каквото има на трапезата, а други ще лапаме каквото остане след тяхното лапане.

А ако смятате, че тази бюджетна философия не е никак нова, помислете си пак, защото иначе и догодина някой друг ще си помисли вместо вас!

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Преди ден излязоха последните данни за пазара на смартфони в САЩ. Те бяха изнесени както винаги от comScore. Цифрите ясно и красноречиво показват, че Apple държи 40% от пазара на смартфони в страната. Марката е следвана съответно от Samsung (24%), HTC (7.4%), Motorola (6.9%) и …