Относно сосовете се проявявам като едно си баба знае, едно си баба бае. Най-често приготвям песто (слънчогледови семки или орехови ядки са много добра алтернатива на скъпите кедрови ядки), холандез с неговите производни и по-рядко майонеза. Като изключа пестото, ето откъде вечно оставам с белтъци, с които вечно се чудя какво ново да направя и вечно се спирам на любимата ми рецепта за макарони. Последният път обаче се присетих, че може ореховки да си забъркам, та сега дъвча едни, където не се получиха толкова добри за показване, но пък са вкусни. Но ето, сега за сосът трябваше да говоря и без да преувеличавам това е един невероятно вкусен сос, който мога да сервирам с почти всичко, което обичам. Освен за соса ще стане дума и за печения карфиол, който отскоро започнах да приготвям по този начин и вкъщи ни стана любим.

С карфиола ще започна първо. За неговото използване, различно от туршия, се сблъсках откакто поддържам блога си и започнах да се интересувам от храната, има-няма шест години. Пробвах многократно крем супа, с която все още съм на вие, слагала съм го в гратени с други зеленчуци, но все нещо стоеше по между другото, нямаше характер. Всяка есен провеждам нова борба с карфиола и изнамирам различни рецепти, в които да го включа, но пак не бях доволна. Най-накрая в края на миналата година реших да го изпека само с малко зехтин и сол. Дългото време във фурната, в което карфиолът омеква и едната му страна се карамелизира, а другата става леко хрупкава  доведе до цялостното усещане, което вече беше достойно за вкуса ми. Това е! Толкова простичко. Просто печен карфиол, а толкова вкусен, попил зехтина и трепетното ми очакване за съвършеното семпло ястие. Оттогава приготвям карфиола по този начин, без забележки.

Сега за соса. Със соса се срещнахме очи в очи случайно (ако случайности изобщо съществуват) и беше любов от пръв поглед. Не се шегувам. Същото усещане когато някой те привлича неистово и искаш веднага да усетиш топлината му, която в случая със соса ще бъде вкусът му. И в съзнанието ти изникват картини как ще консумираш обекта на желанията си. Веднага искам да го опитам с моя перфектен карфиол! Нямаше две мнения, нито забавяне, в момента, в който видях запеченият, придобил златисто-кафеви отенъци карфиол, потопен в гъстия жълтеникав сос, от който се носят ухания на сладък чесън, пармезан, и майонеза, която и досега, за мен остава едно чудо в кулинарията.

Няма да те лъжа, първият път за соса използвах отлежало пекорино романо, вместо пармезан, който му придаде малко повече пикантност. Вероятно това е причината така непринудено да ми хареса със запечения карфиол, който също притежава неподправен силен нрав. Но изненадата дойде, когато реших да го опитам (соса) със стрък целина, известна като селъри. (Моля те, не искам пак да спорим по този въпрос кое е целина, корен, стръкове, листа и селъри.) И тогава настъпи същинският триумф. Признавам си, че със селърито повече ми хареса. Но опитай го и ще заподозреш още много съучастници в тази наслада. Бланширани пръчици от моркови, розички броколи, брюкселско зеле, с неговия твърд характер, запечени картофи или просто препечена филийка хляб – всичко това, плюс всичко онова, което ти хрумне може да се превърне в твоя изключителен експеримент, за твоето изключително небце. Не, аз отново не се шегувам. Трябва да опитваш, да опитваш, да опитваш. Това ми напомня за начина на опознаване на виното, където трябва да дегустираш, да дегустираш, да дегустираш и макар аз да не съм на ти с този феномен – виното, то с чисто сърце мога да кажа, че този сос със стръковете селъри ми се видяха още по-прекрасни с чашата шардоне, което имах подръка. Въпрос на вкус, нали? Или на момент, може би?

Прекрасният сос, който се съчетава с почти всичко се приготвя от четири основни съставки. Първата е печеният чесън, чиито вкус се омекотява и става сладникав. Тъй като ще сервирам соса с печения карфиол, го изпичам заедно с чесъна на една и съща температура, за едно и също време.

Втората съставка е майонеза, която категорично предпочитам да си приготвя сама, защото категорично е много по-вкусна от фабричната. Третата съставка е сиренето, което може да бъде пармезан, пекорино или друго твърдо жълто сирене по избор. Последната съставка е заквасена сметана, която омекотява вкуса на соса, прави го по-лек, ефирен.

Печен карфиол със сос от печен чесън, майонеза и пармезан

Рецептата за соса е адаптирана от foxeslovelemons.com

Тъй като в случая съчетавам соса с печен карфиол, приготвянето и на двете става едновременно. Карфиолът запичам заедно с чесъна. След като се приготви соса може да се охлади в хладилник, но за това време карфиолът ще изстине. Ако предпочиташ карфиола топъл, ще бъде необходимо сосът да се направи предварително, а карфиолът да се изпече след това.

Вместо карфиол, заедно с чесъна може да се изпекат други зеленчуци.

Посочените дози са за 4 порции.

За майонезата:

• 2 жълтъка
• 1 супена лъжица лимонов сок
• 100 мл слънчогледово олио
• сол на вкус

За соса:

• 2 глави чесън
• 2 чаени лъжици зехтин
• цялото количество майонеза (около 120 г)
• 50 г прясно настърган пармезан или пекорино
• 100 г заквасена сметана
• 1 супена лъжица лимонов сок
• сол на вкус

За карфиола:

• 1 средно голяма глава карфиол
• 2-3 супени лъжици зехтин
• фина морска сол и прясно смлян черен пипер на вкус

Майонезата се приготвя като жълтъците и лимоновият сок се смесват в тясна дълбока купа, в която да могат да се съберат бъркалките на миксера. Разбиват се с миксера на висока скорост и по малко, на тънка струйка или почти на капки се добавя олиото. Разбиването продължава докато се добави цялото олио и се получи гладък гъст сос. Посолява се на вкус.

Фурната се нагрява на 180°C. Главите чесън се срязват на няколко милиметра от върха. Поставят се в лист алуминиево фолио и се заливат със зехтина. Фолиото се загъва, така че чесънът да се опакова добре. Поставя се в малка тавичка или друг малък огнеупорен съд.

Карфиолът се разделя на розички, които се слагат в тава. Поръсват се със зехтина, сол и прясно смлян черен пипер на вкус. Тавата с карфиола и съдът с опакования чесън се слагат в предварително нагрятата фурна и се запичат за 1 час.

Чесънът се разопакова и когато изстине толкова, че да може да се хваща с ръце се изстисква.

В купата на кухненския робот се смесват изстискания печен чесън, майонезата, настърганото на ситно сирене, сметаната и лимоновият сок. Разбиват се за 30 секунди докато се получи гладък сос. Опитва се и ако е необходимо се добавя малко сол.

Сосът може да се охлади преди сервиране за 2 часа в хладилник. Сервира се с печения карфиол, препечен хляб, селъри или други зеленчуци.

Печен карфиол със сос от печен чесън, майонеза и пармезан е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Бойко Борисов се подмаза на Путин с каракачанско пале ( да не се бърка с едноименен лидер, порода русофил, начело на впряг на уж българофилска партия).

В битката за вниманието на Путин обаче днешната власт надцака кучкаря Бойко. Тя подари на Путин мелеза Орешарски.

Медиапул:

Орешарски в компанията на Янукович и Каримов в Сочи

Share on Facebook

В търсене на смисъла

© Милен Радев

Стартовият филм на тазгодишното Берлинале засипа фестивала и целия град с такъв незапомнен порой от звезди, че всички останали филми от конкурса вкупом здравата ще се озорят за да настигнат The Grand Budapest Hotel.

Тук е моментът пишещият тези редове да си посипе (звездна) пепел на главата и да се разкае за казаните в първия репортаж от Берлинале 2014 пренебрежителни и – както винаги когато са измъдрени прибързано – несправедливи думи за филма на Уес Андерсън.

The Grand Budapest Hotel наистина се оказа безСмислен, но безсмислен на високо ниво, така безсмислен, както понякога, на повърхностен поглед и в ретроспектива изглежда един изминал живот.

Уес Андерсън пак по своему създава един свят-фантасмагория, с бликащо невероятно изобилие на детайли, на приказни сценографии, главоломни общи планове и педантични детайли – един отиващ си в миналото свят на стара, довоенна Европа, въображаем, вероятно никога така не съществувал, но вграден в колективната ни памет – включително и чрез книгите на Стефан Цвайг, комуто е посветен филмът на финала.

Действието се разиграва в луксозен хотел във фиктивна държавица в Източна Европа (западно от формулираната от мой приятел „граница отвъд която преобладава ароматът на прясно смляно кафе вместо този на домашна ракия“) и то не представлява нищо друго освен един вихрен наниз от смешни и печални, нереалистични, но съвсем реални, драматични и носталгични произшествия и човешки терзания.

100 увличащи и даже вдъхновяващи минути,които не усещаш как отминават, разбира се и благодарение на чудесния Ралф Файнс, на величествената Тилда Суинтън (гримирана като почти стогодишна баба, при това по-голямото време в ролята на труп в ковчега), на Ф. Мъри Ейбрахам (всеки ще си спомни неизбледняващия му Салиери в „Амадеус“) и още на Бил Мъри, Джуд Лоу, Леа Сейду, Ейдриън Броуди, Оуен Уилсън, Уилем Дафоу, Ед Нортън, Джеф Голдблум, Харви Кайтел, Боб Балабан и пр. и още пр.

* * *

Реших да вляза и на втория от „големите филми“ в официалната програма, участващ обаче „извън конкуренция“ – The Monuments Men. Реших, въпреки дълбоките си предубеждения и съмнения към всичко, което е някак свързано с името на Джордж Клуни – и бързо съжалих.

Притиснат в средата на един от редовете на препълнената главно от страдащи по мустакатия сладникав левичар журналистки, се видях още към края на десетата минута в чудо. Толкова нагласен сюжет, толкова клишета и схематични герои „на кокили“ (по безсмъртния израз на Захари Стоянов) не се издържат. Накъде и как да се бяга?!

Не щеш ли, точно когато почна да ми играе лявата скула и коляното ми взе да подскача непроизволно, от предните редове се надигна неочакван шум, тропот, възбудени гласове. В залата настана смут, чуха се викове „Спрете филма! Пуснете светлина!“ – Хай да му се не види макар! Да не би пък някой да не е издържал на политкоректната боза от екрана и да търси спасение към нужника?! Каквото ще да е, разбрах, че това ми е спасението – сега или никога! Припнах през реда, разбутах лелките и девиците и с облекчение вдъхнах прохладния берлински въздух. Насреща ми доктор и санитари с носилка опънаха по стълбището, явно имаше сериозно пострадал зрител. Както е казал народът – един гледа сватба, друг брадва…

За филма няма какво много да се каже. Джордж Клуни освен изпълнител на главната роля е и режисьор, с което вината му за тази шаблонно стъкмена, изсмукана от пръстите „военна“ история става двойна. Освен него на страната на добрите американци униформите са навлекли и Мат Деймън, Хю Боневил и Джон Гудмън. От другата страна са лошите германци, представени като карикатури (Херман Гьоринг прилича на кривокрака жаба), отвличащи и унищожаващи художествени произведения из цяла Европа. Джордж Клуни и специалната му част от познавачи на изкуството безстрашно се втурват в бой за спасяване културното наследство на човечеството.

Единственият германец във филма с човешки черти служи в американската армия и естествено се казва Епщайн. Неузнаваемата Кейт Бланчет е френска секретарка на служба в германското комендантството. Нейната ненавист към окупатора намира нагледен израз в това, че преди да поднесе шампанско на нацистките офицери тя им плюе сочно в чашите…

Точно в този момент избухна описаното по-горе безредие, което мен ме спаси, но лишава  читателите от повече детайли за монументалното филмово недоразумение.

* * *

И от втора прожекция ми се наложи да бягам на това Берлинале, но такава реакция можеше да се очаква, затова предвидливо си бях заел място на периферията. Става дума за Nymphomaniac (при това „дългата“ версия от 145 минути!) на безспорния маниак и филмов скандалджия Ларс фон Трийр.

От седмици тук пишат възторжено и дори патетично за „новия шедьовър“ на датчанина, нагнетяват истерията около „първия порнофилм в сериозното кино“, така че билетите за премиерата му тази вечер вече стигнали цена от 250 € на Ebay.

Разнебитена от живота (и от страстите си) нимфоманка, озовала се насаме в мрачна квартирка с невинния застаряващ ерген Зелигман (Стелан Скарсгорд) му разказва своята кариера на сексманиачка, започнала още на две годишна възраст. Сцените на набиращата скорост нейна ненаситност са представени с изобилни и слузести визуални подробности като ролята на младата, сношаваща се нимфоманка се изпълнява от крехката на вид Стейси Мартин, а седящата и разказваща живота си в ергенската стая Джо се играе от Шарлот Генсбур.

Едва ли някой може да ме обвини в прекомерно целомъдрие или морална строгост и съвсем не порно-сцените бяха тези които ме накараха да напусна залата преди финала. Не, просто от филма –другояче не може и да бъде – струи циничният негативизъм на Ларс фон Трийр, безбожните и дори кощунствени сцени и реплики, които въодушевяват младежката и публицистично-прогресивната част от залата ме карат да ми се повдига. Чисто физически.

Не държа да следя мъдруванията на Зелигман, който още в началото заявява, че е антиционист и веднага прави уговорката, „което не означава, че съм антисемит, както мнозина се опитват да внушават“.

Не държа да гледам и пародийното „богослужение“ на нимфоманката и нейните другарки от клуба по интереси, в хор скандиращи „Mea vulva, mea massima vulva!“ вместо католическото „Mea culpa!“ (международната публика цвили от възторг)…

Самият майстор, явен почитател на повествователния стил на маркиз дьо Сад, сдържá думата си и не се появи на пресконференцията след прожекцията. След скандала в Кан, когато, провокиран от журналисти той избухна и сам се определи като нацист, Ларс  фон Трийр отказва да говори с пресата. Стана ми някак жал за актьорите му, оставени сами на подиума да обясняват деликатната страна на снимането на такъв филм…

Добрата новина за любителите на Ларсовото авторско кино бе, че скоро те ще имат възможност да видят и втората част от общо 4 часовия му епос за женската ненаситност и човешката неизбродимост.

В търсене на смисъла

© Милен Радев

Стартовият филм на тазгодишното Берлинале засипа фестивала и целия град с такъв незапомнен порой от звезди, че всички останали филми от конкурса вкупом здравата ще се озорят за да настигнат The Grand Budapest Hotel.

Тук е моментът пишещият тези редове да си посипе (звездна) пепел на главата и да се разкае за казаните в първия репортаж от Берлинале 2014 пренебрежителни и – както винаги когато са измъдрени прибързано – несправедливи думи за филма на Уес Андерсън.

The Grand Budapest Hotel наистина се оказа безСмислен, но безсмислен на високо ниво, така безсмислен, както понякога, на повърхностен поглед и в ретроспектива изглежда един изминал живот.

Уес Андерсън пак по своему създава един свят-фантасмагория, с бликащо невероятно изобилие на детайли, на приказни сценографии, главоломни общи планове и педантични детайли – един отиващ си в миналото свят на стара, довоенна Европа, въображаем, вероятно никога така не съществувал, но вграден в колективната ни памет – включително и чрез книгите на Стефан Цвайг, комуто е посветен филмът на финала.

Действието се разиграва в луксозен хотел във фиктивна държавица в Източна Европа (западно от формулираната от мой приятел „граница отвъд която преобладава ароматът на прясно смляно кафе вместо този на домашна ракия“) и то не представлява нищо друго освен един вихрен наниз от смешни и печални, нереалистични, но съвсем реални, драматични и носталгични произшествия и човешки терзания.

100 увличащи и даже вдъхновяващи минути,които не усещаш как отминават, разбира се и благодарение на чудесния Ралф Файнс, на величествената Тилда Суинтън (гримирана като почти стогодишна баба, при това по-голямото време в ролята на труп в ковчега), на Ф. Мъри Ейбрахам (всеки ще си спомни неизбледняващия му Салиери в „Амадеус“) и още на Бил Мъри, Джуд Лоу, Леа Сейду, Ейдриън Броуди, Оуен Уилсън, Уилем Дафоу, Ед Нортън, Джеф Голдблум, Харви Кайтел, Боб Балабан и пр. и още пр.

* * *

Реших да вляза и на втория от „големите филми“ в официалната програма, участващ обаче „извън конкуренция“ – The Monuments Men. Реших, въпреки дълбоките си предубеждения и съмнения към всичко, което е някак свързано с името на Джордж Клуни – и бързо съжалих.

Притиснат в средата на един от редовете на препълнената главно от страдащи по мустакатия сладникав левичар журналистки, се видях още към края на десетата минута в чудо. Толкова нагласен сюжет, толкова клишета и схематични герои „на кокили“ (по безсмъртния израз на Захари Стоянов) не се издържат. Накъде и как да се бяга?!

Не щеш ли, точно когато почна да ми играе лявата скула и коляното ми взе да подскача непроизволно, от предните редове се надигна неочакван шум, тропот, възбудени гласове. В залата настана смут, чуха се викове „Спрете филма! Пуснете светлина!“ – Хай да му се не види макар! Да не би пък някой да не е издържал на политкоректната боза от екрана и да търси спасение към нужника?! Каквото ще да е, разбрах, че това ми е спасението – сега или никога! Припнах през реда, разбутах лелките и девиците и с облекчение вдъхнах прохладния берлински въздух. Насреща ми доктор и санитари с носилка опънаха по стълбището, явно имаше сериозно пострадал зрител. Както е казал народът – един гледа сватба, друг брадва…

За филма няма какво много да се каже. Джордж Клуни освен изпълнител на главната роля е и режисьор, с което вината му за тази шаблонно стъкмена, изсмукана от пръстите „военна“ история става двойна. Освен него на страната на добрите американци униформите са навлекли и Мат Деймън, Хю Боневил и Джон Гудмън. От другата страна са лошите германци, представени като карикатури (Херман Гьоринг прилича на кривокрака жаба), отвличащи и унищожаващи художествени произведения из цяла Европа. Джордж Клуни и специалната му част от познавачи на изкуството безстрашно се втурват в бой за спасяване културното наследство на човечеството.

Единственият германец във филма с човешки черти служи в американската армия и естествено се казва Епщайн. Неузнаваемата Кейт Бланчет е френска секретарка на служба в германското комендантството. Нейната ненавист към окупатора намира нагледен израз в това, че преди да поднесе шампанско на нацистките офицери тя им плюе сочно в чашите…

Точно в този момент избухна описаното по-горе безредие, което мен ме спаси, но лишава  читателите от повече детайли за монументалното филмово недоразумение.

* * *

И от втора прожекция ми се наложи да бягам на това Берлинале, но такава реакция можеше да се очаква, затова предвидливо си бях заел място на периферията. Става дума за Nymphomaniac (при това „дългата“ версия от 145 минути!) на безспорния маниак и филмов скандалджия Ларс фон Трийр.

От седмици тук пишат възторжено и дори патетично за „новия шедьовър“ на датчанина, нагнетяват истерията около „първия порнофилм в сериозното кино“, така че билетите за премиерата му тази вечер вече стигнали цена от 250 € на Ebay.

Разнебитена от живота (и от страстите си) нимфоманка, озовала се насаме в мрачна квартирка с невинния застаряващ ерген Зелигман (Стелан Скарсгорд) му разказва своята кариера на сексманиачка, започнала още на две годишна възраст. Сцените на набиращата скорост нейна ненаситност са представени с изобилни и слузести визуални подробности като ролята на младата, сношаваща се нимфоманка се изпълнява от крехката на вид Стейси Мартин, а седящата и разказваща живота си в ергенската стая Джо се играе от Шарлот Генсбур.

Едва ли някой може да ме обвини в прекомерно целомъдрие или морална строгост и съвсем не порно-сцените бяха тези които ме накараха да напусна залата преди финала. Не, просто от филма –другояче не може и да бъде – струи циничният негативизъм на Ларс фон Трийр, безбожните и дори кощунствени сцени и реплики, които въодушевяват младежката и публицистично-прогресивната част от залата ме карат да ми се повдига. Чисто физически.

Не държа да следя мъдруванията на Зелигман, който още в началото заявява, че е антиционист и веднага прави уговорката, „което не означава, че съм антисемит, както мнозина се опитват да внушават“.

Не държа да гледам и пародийното „богослужение“ на нимфоманката и нейните другарки от клуба по интереси, в хор скандиращи „Mea vulva, mea massima vulva!“ вместо католическото „Mea culpa!“ (международната публика цвили от възторг)…

Самият майстор, явен почитател на повествователния стил на маркиз дьо Сад, сдържá думата си и не се появи на пресконференцията след прожекцията. След скандала в Кан, когато, провокиран от журналисти той избухна и сам се определи като нацист, Ларс  фон Трийр отказва да говори с пресата. Стана ми някак жал за актьорите му, оставени сами на подиума да обясняват деликатната страна на снимането на такъв филм…

Добрата новина за любителите на Ларсовото авторско кино бе, че скоро те ще имат възможност да видят и втората част от общо 4 часовия му епос за женската ненаситност и човешката неизбродимост.

Продължава оттук ...

Ще се опитам в няколко публикации да покажа тортите, които съм направила през изминалите година-две. По една или друга причина, страничката ми дълго време прашасваше и сега е дошло време да я поизтупам от паяжините. Не съм сигурна как точно ще стане, защото се оказва, че тортите са около 50, като добавим и многото курабийки, […]

Ще се опитам в няколко публикации да покажа тортите, които съм направила през изминалите година-две. По една или друга причина, страничката ми дълго време прашасваше и сега е дошло време да я поизтупам от паяжините. Не съм сигурна как точно ще стане, защото се оказва, че тортите са около 50, като добавим и многото курабийки, […]

Ново изследване на PNAS (Proceedings of the National Academy of Sciences of USA) заключава плашещо: емисиите черен въглерод в някои региони на Индия и Китай може би са 2 или дори 3 пъти по-високи, отколкото се смяташе досега. Екипът учени от Китай и Франция е разработил нова методика за определяне количеството черен въглерод във въздуха – преди използваните модели не са отчитали регионалните различия, а директно са смятали нивото на замърсяване за цялата страна.

Т. нар. черен въглерод идва предимно от саждите, отделяни при горски пожари и обезлесявания, от домакински печки на твърдо гориво и дизеловите двигатели. Той щедро допринася за замърсяването на въздуха; диаметърът на частиците е между 1,0 и 2,5 микрометра, смятани за най-опасни за здравето. Мръсотията, която дишаме, годишно е отговорна за над 3,2 преждевременни погребения, сред тях 1,2 милиона в Източна Азия и 712,000 в Южна, само през 2010 г. Това са данните от скорошно изследване на Световната здравна организация.

Посолството на САЩ в Бейжинг тревожно алармира в средата на януари:

„За първите 3 седмици на годината средно съдържимото на фини частици във въздуха на Ню Делхи беше 473, повече от 2 пъти средностатистическото от 227 в Бейжинг. И това са данни, измерени от Пунджаби Багх, мониторът, чийто замервания често са под тези на другите градски и независими станции. За първи път замърсяването в Бейжинг достигна 500 на 15 януари, а тогава Делхи вече беше имал 8 такива дни. За 3 седмици пиковата стойност на дребни частици в Делхи падна под 300 само веднъж – а 300 е ниво, повече от 12 пъти над препоръчваното от СЗО.“

Колкото и да е ужасно за живеещите в Китай и Индия, черният въглерод е плашещ на цяло световно ниво. Истинският му ефект върху климата беше разкрит съвсем наскоро и сега е признат за втория основен причинител на глобалното затопляне след въглеродният диоксид, изпреварвайки дори метана. Престоят му в атмосферата е кратък, дни или седмици, но за това време 680 (!) пъти по-ефективно улавя топлина в сравнение с въглеродния диоксид. Абсорбира слънчевата светлина директно, а освен това и затъмнява повърхностите от лед и сняг, като така допринася за ледниковите  разтапяния по света, включително в Арктика.

Намаляването на емисиите черен въглерод би имало почти незабавни и все положителни ефекти върху здравето на всички ни и климата. И, да, най-логичният начин е да се сведат до минимум дизеловите изпарения, смята детайлна публикация на Йейл.

Повече за черната гадост — Yale Education

БСП отново вкара в състезанието на своето ръководство по оцеляване Стефан Данаилов (Ламбо)- конгресното ламборджини на партията.

На вчерашния висш форум на БСП ламборджинито на червената пропаганда отново взе остър завой, както на 44-тия конгрес ( 6-7 май 2000 г.), когато с прочувствено слово убеди другарките и другарите конгресмени да станат йесмени и йесменки, гласувайки за рязко промяна в партийната позиция и да преглътнат приемането на България в НАТО в името на бъдещо червено управление. Ламборджинито употреби целия си артистичен ресурс от името на тогавашното партийно началство, олицетворявано от др. Георги Първанов, което вчера заклейми и с това окончателно се върна на пистата на победителя в боричканията за върховната партийна власт.

Между онзи конгрес и този форум има и други аналогии, но най-важната е, че отново става дума за връзката между властта и едни пари…

Писах в „Президент на РъБъ” как се е стигнало до това Първанов да се прероди чудодейно от почитател на сръбския агресивен комунизъм и водач на митинги срещу НАТО в атлант на атлантическата идея. Силно се съмнявам Ламбо да не знае- не защото трябва е чел непременно „Президент на РъБъ”, а защото, каквото и лицемерие да цари от трибуната, все пак не може да не е бил информиран по толкова важен въпрос ( по който българската публика и до момента тъне в неведение, ако не се е запознала с фактите, които така и не напуснаха книгата ми, пребивавайки там в състояние на глуха обсада от страна на българските медии и политици).

Истината е, че не някаква емоция, нечии трогателни сълзи или каквото и да било друго, а открита заплаха от страна на германските социалдемократи да спрат финансовата си подкрепа на БСП преобръщат радикално позицията на Първанов.

В разговор в кабинета на президента Петър Стоянов, който съм описал в книгата си, германският пратеник Гернот Ерлер поставя на висок глас ултиматум БСП да се откаже от подкрепата си за Милошевич или да загуби подкрепата на фондация „Фридрих Еберт”- основен (официален) източник на финансиране за „Позитано 20”.

Ето така за един миг Първанов се превръща в нещо като социалдемократ.

Вече толкова години не се намери един журналист да попита Първанов и Стоянов ( а защо не и Ерлер?) да каже нещо по въпроса, поради което в публичното пространство продължава да се търкаля версията, удобна за самия Първанов. Официално тя гласи, че курсът към НАТО е бил условие за завръщане на БСП във властта, включително по искане на ДПС като планиран за целта партньор. Но тази полуистина си е пълна лъжа от гледна точка на факта, че без намесата на парите на германците ( почти като при транспортирането на Ленин в тила на воюващата в Германия руска армия, с цел нейното разлагане, но с обратен знак в наше време), на Първанов нямаше да му мине през ум толкова рязко и бързо да се бори за евроатлантическа интеграция на България.

Апропо, 44-тият конгрес през онзи май 2000 г. е първият на столетницата, на който германските (бивши) комунисти на Грегор Гизи не бяха поканени, а тяхното място заеха делегати на германските управляващи социалдемократи.

А за какви пари става дума при победата на курса на партията срещу Първанов ( и неговата клика- както биха казали партийците с памет за партийната терминология от други подобни сценки в столетната история), не ни е дадено да знаем. Но поне ни е позволено да се досещаме, че баницата, раздаването на порциите и всичко, що е навързано по веригата от зависимости, са горивото, което накара ламборджинито да вземе още един рязък исторически завой сред всеобщите аплодисменти на йесмените и йесменките.

Share on Facebook

Космическият телескоп Kepler е открил планета , климатът на която постоянно се променя . Подобни планети учените не са срещали досега.

Марсохода на НАСА Curiosity е направил снимка на вечерното небе на Марс , където най-ярката точка е била - нашата Земя.

НАСА публикува снимка на свеж марсиански кратер , направена от камерата за високо разрешение HiRISE на 19 декември 2013г. Кратерът се е появил в резултат на удар на малък метеорит.