Шакшука

http://feedproxy.google.com/~r/kulinarno-joana/feed/~3/OHlG8bDQjGc/

Безгрижие. Асоциира се с плаж, шезлонг и коктейл. Глупости! От десетина дена насам решавам да попадна в облак от безгрижие. Не правя планове, не мисля за следващата публикация, не се вълнувам особено какво ще сготвя за вечеря, защото домат сирене и хляб вършат добра работа. И вино – да не забравяме. Нямам търпение Даниел да се събуди (а той като никога спи повече от обикновено), за да играем. Защото нямам какво друго да правя. Всъщност, защото не съм планувала какво да правя. Вместо да водя деня, оставам се той да води мен. Моето безгрижие ме побърква!

Шакшука

Не е толкова горещо за да не мога да мисля, но въпреки това, оставяйки се на течението, заедно с него полита и мисълта ми, за да се изгуби безвъзвратно. Виж, ако бях на шезлонг с кокетйл, би било разбираемо. Но не съм и от този факт положението става застрашаващо. Не, не, няма проблем, че не съм на плажа. Проблемът е в действителността, която отказвам да възприема или не мога да разбера. Шантава работа. Може би в такива моменти изобщо не трябва да ми се предоставя средство за писане – било монитор и клавиатура, било бял лист и молив, защото пиша толкова хаотично, колкото и хаотично текат мислите и настроенията ми. Но пък може би точно в писането в такива моменти разбирам още една част от себе си. Това, което сега разбрах е, че не мога да бъда безгрижна. Дори, когато целенасочено се стремя към това. Имам нужда сивото ми вещество да работи на пълни обороти, имам нужда от планове, имам нужда от действия, от които да изтичат положителни емоции, които да карат сивото ми вещество да продължава да работи на пълни обороти, откъдето кръгът на щастието се затваря и всички са доволни.

Продукти за шакшука

Една сутрин се събуждам с мисълта, че през деня ще правя конфитюр от ягоди. Извадих всички празни буркани от килера, измих ги и ги стерилизирах. Изялзох да купя ягоди, но не намерих добри, а там където намерих бяха от 6 до 10 лв за килограм. Върнах се без ягоди и доста обезкуражена, че искам да направя нещо, а не мога. От миналогодишните сладка и конфитюри, ягодовото беше първото, което свърши. Тогава нещата като че ли се случваха по-леко, въпреки че бях бременна и постоянно ангажирана с нещо. О, сетих се защо. Сивото ми вещество беше погълнато в мисли за предстоящото раждане, действия по книгата ми (очаквайте скоро, както се казва) и изкарах шофьорски курс успешно като междувремено ходех на работа. Безгрижието не е моето нещо.

Нарязани зеленчуци за шакшука

Сградата, в която живея сега е нова и в нея постоянно се нанасят хора, следователно ремонтирант. Прието е, че от 2 до 4 часа следобед, майсторите трябва да прекратят работа или ако вършат нещо, то да не вдига шум. Един следобед решавам, че ще си легна с Даниел и когато той заспи ще почета книга и ако ме хване сън ще поспя. Ремонтът на горния етаж, продължава с месеци, но в последните няколко дни хората нещо много се активираха и трополят когато си искат. Точно в периода от време отреден за почивка и в деня, в който аз реших, че мога да поспя следобеда, трополенето ескалира, а заедно с него и нервите ми. На молбата ми да се спазва регламентираното време за пазене на тишина получих отговор „Преместете се в другата стая.“ Разбрах, че няма смисъл да споря, казвам добре и си мисля как студентчето от по-горния етаж, който редовно се изявава като ди джей, а силата на музиката му може да се конкурира с концерт на стадион „Васил Левски“ ще им разкаже играта. На мен сега ми я разказва, само че между 5 и 8 часа вечерта. Нямам нужда от повече безгрижие.

Шакшука

Вечер, когато Даниел заспи (нали не си мислиш, че е в 8 часа със Сънчо) прочитам няколко страници от „Под небето на Тоскана“, за да се заредя и запълня липсващата ми през деня празнота от кухнята. Попадам на класически тоскански рецепти и няколко американски предложения, но умело адаптирани към тосканксата кухня или приготвени с тоскански продукти, което би дало много по-различен и много по-вкусен резултат. Има рецепти с италиански кейл - зеле с тъмно зелени листа, които не се свиват като на обикновеното зеле, а растат нагоре и си спомням за една рецепта за шакшука, която четох преди време и в която има кейл. У нас не съм срещала какъвто и да е кейл, а шакшуката няма нищо общо с Тоскана, но мисълта, че мисълта ми започва да рикушира, вместо да се рее в пространството и да се оставям течението да я отнесе е положителен знак, че не съм се предала на безгрижието. Край с безгрижието!

Друга сутрин след като се събудихме с Даниел и закусихме (по-точно той закуси) си отварям лаптопа и виждам, че Вальо ми е споделил една позабравена песен, която и двамата харесваме. Замислям се над част от текста и по-конкретно „Появи се ти пред мен, като спомен от изгубена надежда“. „Като спомен от изгубена надежда“ звучи много назад във времето, много жадувано, но неосъществено, забравено. Обаче допълнено с „появи се ти пред мен“ вече звучи като сбъднат блян. Оптимистично – мисля си. Носи настроение. Затова са песните, нали? Да носят настроения. Храната също.

Всички мисли, които евентуално биха се породили в теб от текста по-горе, не са верни. Рецептата обаче е.

Шакшука

За първи път срещнах това ястие в началото на миналата зима и тогава си помислих, че бих искала да го приготвя, но с пресни домати, вместо от консерва. Ястието се оказа традиционна закуска от Близкия Изток, но разбира се би могло да се сервира като основно ястие, а предвид, че се приготвя в няколко страни, негови варианти не липсват. Най-общо това е пикантен доматен сос с чушки, в който се готвят цели яйца. Подобно ястие приготвяме и ние, но това, което отличава шакшука от нашите забулени яйца в доматен сос са подправките. Типични за близкоизточната и ориенталската кухня, кимионът, лютият пипер, кориандърът и дори кимът правят ястието различно.

Тъй като съществуват много разновидности и възможност за добавки към ястието, в него може да присъстват зеленолистни зеленчуци като спанак, листа от цвекло или кейлът, който споменах по-рано и заради който всъщност си припомних тази рецепта. Прегледах публикациите за шакшука от любими кулинарни блогове и сайтове, които следя и избрах четири от тях, чиито рецепти хем са сходни, хем се различават по нещо. Това са рецептата в nytimes.com, в epicurious.com, предложението на Дейвид Лебовиц и това от smittenkitchen.com Не можах да се спра само на едно от тях, но и реших да пропусна зеленолистните (в частност спанака, защото тук кейл и цвеклови листа не съм виждала да се продават) и направих това, което се очаква да се направи от поредния готвач – поредната вариация. Не избягах много от основните продукти, само пропуснах лютото и кориандъра и използвах както зелени, така и червени сладки чушки. Ако обичаш пикантно, в ястието може да се добави лют червен пипер или нарязана на ситно люта чушка.

Като цяло основните съставки в това ястие не са ни чужди като комбинация. Домати, чушки, яйца и сирене готвим във всякакви пропорции и разнообразни методи. Тук обаче дори само кимионът дава по-различен, източен и някак загадъчен вкус на познатата ни комбинация. Ако приемем, че тази подправката е ключова за шакшуката, то за останалато бихме могли да импровизираме по собствен вкус. Доматеният сос може да се обогати с малко количество доматено пюре. Сладкият червен пипер може да се замени или комбинира с пушен пипер. Това придава наистина фантастичен аромат. Чушките може да са комбинация от сладките и месести червени със сочните и крехки зелени или да се използва само един, предпочитан вид. Металният вкус на пресния кориандър винаги може да се избегне с добавянето на пресен магданоз, както направих аз.

Въпреки че ястието изглежда семейно или за вечеря с близки приятели, би могло да му се придаде по-елегантен вид като се сервира в индивидуални порции. За целта сосът се приготвя в тиган или тенджера, а след това се разпределя в шест индивидуални огнеупорни купички, в които се разпределя част от сиренето и се чуква по едно яйце. В този случай ястието се довършва във фурната, предварително нагрята на 180°C за 10-15 минути или докато яйцата стегнат.

Посочените дози са за 6 малки порции.

Продукти:

3 супени лъжици зехтин
1 глава лук, нарязана на тънки полумесеци
1 червена чушка, нарязана на ленти
1 зелена чушка, нарязана на ленти
5 скилидки чесън, нарязани на тънко
1 чаена лъжица смлян кимион
1 чаена лъжица сладък червен пипер
1 чаена лъжица пушен червен пипер
1 кг домати, нарязани на дребни кубчета
200 мл вряла вода
150 г краве сирене, натрошено
6 яйца
пресен магданоз, нарязан
сол и прясно смлян черен пипер

В дълбок и широк тиган или тенджера се загрява зехтинът. Добавят се лукът и чушките. Посоляват се с малко сол и се разбъркват на умерен огън за 15 минути докато омекнат. Към тях се добавя чесънът и се разбърква за 1 минута. Изсипват се кимионът и двата вида пипер. Разбъркват се няколко секунди докато си отделят ароматите и в тигана веднага се изсипват доматите и водата. Посоляват се със сол и черен пипер. Силата на котлона се усилва докато доматите заврат. Щом заврат котлонът се намаля до умерен и се варят за около 20 минути или докато по-голямата част от течността се изпари, но да остане известно количество.

Когато доматения сос се посгъсти, силата на котлона отново се намаля на умерена. Върху соса се поръсва сиренето. Яйцата се чукват едно по-едно в соса, като се внимава да останат цели. Всяко яйце се посолява със сол и прясно смлян черен пипер. Тиганът се похлупва с капак и яйцата се готвят на умерен огън 5 минути за рохки жълтъци и 10 минути за твърди жълтъци.

Шакшука

Когато яйцата са готови шакшуката се отстранява от котлона и се поръсва с пресен магданоз. Сервира се с хляб.

Ролята ѝ се изпълнява от Никол Кидман, най–царствената актриса в момента, която ако се беше родила 40–50 години по–рано, 100% би могла да открадне принца за себе си.

След много мъки Грейс установява, че да бъдеш принцеса е по–яка роля от всичките ѝ филми, защото е „наистина“. По–яка роля дори и от тази, която ѝ предлага Алфред Хичкок (чудесен Роджър Аштън–Грифиц), хваща се за работа и отново е най–добрата във всичко.

Малко ми пречеше бабешкото поставяне на акцентите на историята върху тоалетите, бижутата и дворцовите интриги. Бях готов да апострофирам всяка втора реплика, а на емоционалните моменти едва се сдържах да роня едри фалшиви сълзи, но филмът ми беше любопитен. Не ми беше известна тази политическа драма. Освен това обичам хубав дизайн, планински пейзажи с море, стари спортни коли, политика, история и Никол Кидман.

Както сигурно се досещате, тази интерпретация дава много по–сериозна роля на принцесата в драмите около външнополитическата криза, от официално признатата.

Кой може да го гледа?
– Който харесва стари коли;
– Който си пада по политически трилъри (ама да не очаква кой знай какво);
– Който обича да чете светските страници и светските издания и се заглежда по тоалети и аксесоари;
– Който си пада по аристократи и дисфункционалните им семейства;
– Който харесва Никол Кидман, защото прави голяма роля;
– Който се кефи, че всички навсякъде пушат;

Едва ли щях сам да ида да го гледам, но благодаря за поканата (която нямаше как да откажа ;) )

[Indifferent Show, Ivan Moudov, in collaboration]

multiculti Шестима готвачи, от шест страни, със своите национални кухни (от които си облизахме пръстите). Най-забавната част е, когато иракчанин (дюнерджия) започва да спори с индиец (вегетарианска кухня) на тема месна-безмесна диета.

По примера на Бойко Борисов, който по повод на вътрешните борби в БСП заяви, че не се меси в работата на други партии ( явно по изключение, защото е доказал, че е готов да се намеси навсякъде- от футбола, до ядрената енергетика), също декларирам ненамеса в делата на партиите и особено в жуженето на столетния партиен кошер, разбунен доста в момента.

А и как да се намеси човек, дори и можеше, без да вземе страна? Има ли добри герои в схватката за лидерството на БСП, която изглежда се изостря?

Все пак мога да помогна малко за изясняване на това кой кой е в партийното задкулисие с помощта на едно откровение, което публикувах в ivo.bg в края на миналата година. Българските медии се направиха, че не го забелязват. Иначе с наслада дълбаят в изтеклите в Уикилийкс секретни доклади от американски посолства, но когато става дума за руската пета колона и задните й мисли, изведнъж свеждат свенливо поглед пред червендалестата гледка.

Тези разкрития са като порното- мнозина са започнати с факта, зяпат тайно, но се правят на целомъдрени в позата на воайори, претендиращи за „добро възпитание”.

Опреснявам паметта на желаещите да се ориентират в столетните дебри на абонираната за властта партия. Припомням за целта изтеклото излияние на председателката на Форум „България-Русия” Светлана Шаренкова, острие на сегашната вътрешнопартийна атака за овладяване на ръководството на БСП. За изповедник тя е избрала близкия си приятел, депутата Кирил Добрев.

В една наистина откровена до болка електронна изповед, пълна с кратки, но категорични персонални оценки на елита на столетницата, Шаренкова осветява отвътре как в търбуха на столетницата се мътят депутати, министри и самото „лице на отношенията с Русия” .

Напомням също, че атрибутите на електронното писмо доказват с просто око, че то е 100 процента автентично. Опитите на Шаренкова да го определи като „художествена измислица” ( без да смее да ме обвини пряко в лъжа, знаейки, че ако се стигне до арбитраж или експертиза, само ще загуби от това) са също толкова смехотворни, колкото и напъна на Добрев да ме омаловажи като разпространител на имейла с въпроса „кой е Иво Инджев”!

De: Светлана Шаренкова <ssharenkova@abv.bg>
Objet: за живота, Кольо и еднолюбците
Date: 1 avril 2013 21:53:36 UTC+2
À: Кирил Добрев <dobrev_k@abv.bg>

Моето мъжко момиче, никак не се шегува:
ако обича – обича, ако ревнува – ревнува.

Аз не умея да бъда толкова категоричен.
Моята строга присъда е моето мъжко момиче.
Това сякаш е писано за мен, Николай и за теб. Поне така го чувствам. А че съм мъжко момиче – знам първо от татко – така ме наричаше, а след това и Николай. Аз мога да ти се карам, да ти се сърдя, да не ти говоря, но те обичам и никога няма да те предам. Ти си част от живота ми и от мен самата, от семейството ми. Аз съм по близка с теб и Марианка отколсото с родната си сестра. И на много неща се уча от теб /от Георги например – нищо не съм научила/. Всичко това – Сергей и Моника едва ли биха разбрали /за съжаление и Георги едва ли може да разбере такива отношения, той е егоист, но с него проблема си е мой – имам непреодолим сантимент към него и като го видя всичко му прощавам, така беше и с Кольо /. С моника и Сергей С. – с тях мога само да се пазаря или търгувам, да се опитвам да правя политика, но те да си излея душата, те не могат да ме унизят, защото не ги уважавам и не са ценност за мен. От теб и от баща ти /колко пъти ме е разплаквал/, пък и от Георги, много повече ме боли или се чувствам унижена, защото сте ми много, много важни, държа на вас и ви ценя и обичам. Защо мислиш така ме разстрои Националния съвет миналата седмица – това, че никой не спомена името ти, мен лично ме обиди и унизи повече, отколкото ако Сергей беше казал, че си некадърник, не ставаш или нещо подобно. Кирил Добрев – синът на Николай Добрев – не може да бъде подминаван в БСП просто така, мълчаливо и нищо да не последва от това. Не може БСП – партията, за която той спаси и си даде живота, да се прави на разсеана. Кирчо, аз трябва да умра на 16 април т.г. – след половин месец, за да си отида на неговата възраст 51 година?! Ти представяш ли си какво означава това!!! Представяш колко несправедливо беше това, че ни остави сами на тази земя, че никога няма да ме/ни напсува, никога няма да ми/ни каже както ти днес ми каза в офиса: Е какво има пак, какво се е случило отново??? /уж дебелокож, сърдит и циничен, но винаги ме усещаше като с радар/ Представяш ли си колко още би могъл да бъде с нас, да ни раздава съвети и ритници, ако не го изяде отвътре болеста наречена политически канибализъм. Аз бях пред истеричен пристъп на Националния съвет и си прегръщах сълзите, като неуравновесена госпоица, затова защото името ти не беше казано – сякаш си прокажен, това беше безумно. Две трети от седящити там дължат кариерата си на Кольо.
А ти се сърдя, че ме въвлече в тази глупост още преди 4 години – няма да забравя пред Московското кметство изведнъж ми каза – искаш ли да те направя депутат – сега съм в силата си и ще направя каквото си искам. Киро няма да стане, – абе ти кажи „да“ и ще стане. Добре опитай – и ме пусна по допирателната да се разправям с Евгени Узунов. А ти не ми вдигаше телефона и ме заряза. Это това ме обиди и унизи. Можеше да кажеш – сгреших – не мога да го направя, а ти не намери смелост да ми го кажеш. Заложи на Стойнев /така ли се казваше хасковлията!?/ Сега съвсем нямах никакво, ама никакво намерение отново да влизам в тази история – ти дойде и попита: мога ли да те предложа за гражд. квота – и дотук. Сергей бел казал, че не ставам за гр.квота, но Сергей говори това, което му изнася, той не е Христос или Буда – с него се спори и налага мнение позиция – нещо което нито видях нито се случи.
Мога да бъда всичко друго, но не и навлек – не съм Вако Калинов, не съм Стойнев, не съм Васил Норин, не съм. Заради Първанов /че го направих леце на българо-руските отношения и си съкратих няколко години от живота/, Станишев ме ме наказ – здраве да е – аз съм повече от убедена в правотата си за Русия. Подписалите писмата с/у Първанов са възнаградени Малинов, Минчо Минчев, Ваня Добрева…/а Малинов и Милен Чакъров го наричат шефе!!!!! – болест, глупост, кариеризъм и помиярщина/.
Със СС и Моника аз гороря като с равни, с Първанов говоря като с по-старши от мен и с уважение. С ЕУ говоря с подигравка.
Наколенки , с-ки и плонжове – не мога да правя – генетически съм обременена – човек без изправен гръбнак не го уважава никой – завещано ми е от Хайтов – „На една удивителна жена, която признавам, че много обичам! Заради силата на нейния характер и нейната, рядка днес, духовна и външна, крехка красота. Такива породи вече не се раждат!“ – това ми написа Николай Хайтов месец преди да си отиде от нас. А той беше чешит, с тежък характер и не си поплюваше. С мен трябва да говориш чесно и без задкулисни помисли, както аз няма да си позволя за замълча или да бъда личемерна.
Всечка щеше да приключи – с напън и скандали и да се оправи с твоята листа. Но това което ми дойде от Стефчо ме извади от разновесие – и съм безсилна да направя каквото и да е и много объркана.

Светлана Шаренкова
Председател на Форум “България – Русия”
тел. +3592 943 46 64, факс: +3592 944 26 26
бул. “Евлоги Георгиев” № 169, ет. 4
1504, гр. София, Република България

Продукти за 4 порции:
500г тесто за пици
100г козе сирене
100г топено пушено сирене
100г Моцарела за пици
100г Пармезан
3 червени домата
5- 6 обезкостени маслини
1ч.л. риган
1ч.л. мента
1ч.л. чубрица
2с.л. зехтин

Приготвяне:
Маслините са предварително обезкостени. Режат се на шайбички. Доматите се измиват. Отрязват се капаците им и се отделя ципата. Белените домати се нарязват на кръгове. Тестото за пици е охладено. Оставя се на стайна температура да се поотпусне. Тестяната топка се намазва със зехтин. Разстила се в тава. На повърхността на суровата пица се редят кръгове домати и шайби маслини. Поръсва се суха чубрица, мента, риган. Сирената, без Пармезана, се режат на плочки. Нареждат се върху доматите. Полуготовата пица се поръсва равномерно с настърган Пармезан. Пече се на умерена огън, около половин час. Тавата се изважда от горещата фурна. Покрива се с памучна кърпа. Пицата се оставя се петнадесет минути да се задуши и да изстине. Реже се на парчета.

О, искам да съм лектор – цъкнете тук и попълнете формата.

Велико Търново?

Ако сте били на наше събитие там – вече сме организирали две, няма да питате защо. Ако не сте, ето малко аргументи:

Намира се (почти) в средата на България – добро място да срещнете хора от цялата страна
Има отлични места да изкарате един чудесен уикенд: знания от конференцията, разодка из стария град и царевец а после … Щастливеца или друго клтово място
Отлична възможност за тиймбилдинг – доста екипи идват на конференцията и за това.
Интересни места за развлечение, които не можете да намерите на друго място

Без съмнение ще научите много нови неща, ще се срещнете с хора, които работят във същата област като вас и ще станете по-добър/а в това, което правите.

Как да участвам?

Билети можете да си закупите от тук. До края на юли са на цена от 30 лева. Програма се още няма, но ще бъде полезна, както всеки път.

Осигуряваме и отстъпки в хотели за настаняване, ако желаете. Ще се постараем да си изкарате добре, доколкото зависи от нас.

Месец и малко след конференцията мисля, че е време да споделя, поне за себе си, какво мисля за събитието. Мненията бяха разнопосочни от „това не струва“ до „най-доброто събитие в България“. Аз съм съгласен с всичките.

Анти-стрес конференция

Бяхме решили да направим анти-стрес конференция, като направихме малко промени и по програмата и по-начина на организация. Не се прие добре факта, че нямаше регистрация на която един час екипа да проверява хората, като на летището носят ли си билетчетата или не. Вместо това решихме да пуснем, всички, които дойдат и вместо да се правим на милиция, да им дадем възможност да се запознаят един с друг, да пият кафе и да раззгледат шандовете на спонсорите, които бяха интересни.

Доста хора ни критикуваха за това, защото „някой може да влезе без билет“, а „аз съм си платил“. Чувстваха се набутани един вид. Уви, ще трябва да спрем тази практика и следващия път да измислим нов начин да оптимизираме процеса.

Много нови потоци

Имахме 4 зали. Това беше чудесно. В повечето време бяха пълни, което е още по-чудесно. Няма начин да намерим формула, по която да изчислим колко интерес ще има към коя лекция (да, пробвахме с гласуване), но се радвам, че успяхме да доведем повече от чудесни лектори тази година, за което екипа и приятели около нас се постарахме доста. (поне нямаше лектори, като този с лекцията за IE във Варна )

670

670 човека бяха регистирани за участие – това е най-голямото едновременно присъствие на наше събитие, за което благодарим и което няма да повторим повече. Голямо събитие = спадане на нивото, което искаме да поддържаме :) Според мен 350 човека са оптималната бройка.

10 години

Може и да не стана ясно, но започнахме това преди 10 години и преди 15 събития. След още 10 години пак ще сме там, ако не са ни нападнали извънземните или някой не е затрил милата ни страна от картата на Европа.

Екип

Най-страхотния екип, който може да има човек. Изобщо не се шегувам. Благодаря ви!

Изводи

Можем и по-добре, благодаря за обратната връзка и за идеите. Ще се опитаме в следващото издание да ги приложим. Това беше единственото събитие след което не се чувствах като смазан, което ме кара да напиша и следващата публикация.

Днес родължаваме и ще завършим пътуването с кола до Париж и обратно. Миналия път стигнахме Париж и опитахме да влезем в Лувъра, но днес ще успеем и ще разгледаме обстойно забележител ностите на града, преди да поемем обратно към родината.

Приятно четене:

До Париж и назад с автомобил

част втора

По забележителностите на Париж

От Лувъра до Мулен Руж

5-ти ден – сряда, 7 май 2014,

Париж

Събудих се по-рано и излязох малко из квартала. Видях, че на улицата пред студиото като никога са се освободили цели три места за паркиране. Изтърчах до колата през три преки, запалих и бързо-бързо се придвижих към нашата улица. Слава богу все още никой не се беше намърдал на свободните места и успях да паркирам точно пред нашите прозорци. От буланжери (пекарната) на ъгъла купих кроасани за закуска. След сутрешните кафета правим преглед на картата на метрото. Очертаваме маршрут до Лувъра – с М8 до Бастилията, оттам с М1 до Лувъра, за да не трамбоваме пак по булевард „Опера”

Качваме М8, прехвърляме се на М1 и на спирка Palais Royal слизаме. Вървим по галериите и изведнъж се озоваваме в нещо приличащо на мол. Продължаваме между различните магазини и неочаквано установяваме, че сме под стъклената пирамида пред Лувъра на нещо като подпирамиден площад, където са билетните каси и в няколко посоки тръгват ескалатори към входовете на

Лувъра

Понеже имаме входни карти, не чакаме на опашка за билети, а директно се насочваме към входа. Дъщерята показва лична карта и като гражданин на ЕС между 18-25г (включително) влиза безплатно.

Няма да описвам подробно залите на Лувъра. Там, общо взето може да се загубиш. Зяпаш картини и статуи и само следваш табелите „Sortie” (демек “Изход”), за да преминеш към следващите зали.

(Между другото, същите тези надписи Sortie се следват и в метрото, за да излезете.)

В началото са залите с разни древногръцки, древноегипетски

и всякакви други древни произведения на изкуството. Там навалицата е малка и се диша спокойно. Колкото по-навътре влизате, толкова повече стават и хората от всякаква националност, раса, култура и манталитет. Пред статуята на Венера Милоска (оная без ръцете) има тълпа и снимам по-отдалеч и отстрани. Продължаваме ха насам, ха натам, надолу по стъпалата, нагоре по стъпалата – всякакви зали, скулптури, картини… Става все по-задушно, тълпата все по-гъста и нахална. Стигаме

залата с италианските художници от XIII-XVв.

По едно време установявам, че жените са изчезнали и се светвам, че в някоя от страничните зали трябва да е Джокондата на Леонардо Да Винчи. Откривам залата и виждам Мона Лиза в дъното, а пред нея тълпа, все едно партиен лидер раздава предизборни кебапчета. Понеже всички снимат Джокондата, на мен не ми остава друго, освен да снимам как всички снимат Джокондата. Върнах се в основната зала и зяпах картини, докато жените се появиха след около половин час – успели да се доберат близо до Мона Лиза и да снимат.

И така – вървяхме насам, натам, нагоре, надолу, докато се озовахме отново в пирамидното фоайе-площад, откъдето тръгнахме. Тогава жена ми заяви, че не е видяла покоите на Наполеон и иска да ги види. Добре де, ама де да ги знаем къде са! Звъняхме на братовчедката – тя вика: „Гледайте за еди-какви си табели!” Гледахме, гледахме – накрая при едните ескалатори съзрях надпис

„Апартамент на Наполеон”

и – ‘айде юруш нататък. Аз погледах малко и седнах на един стол – сигурно на охраната – да си почина. Ама жените ги няма. Тръгнах да ги търся, стигнах до последната зала – няма ги. То пък се оказа, че аз докато съм обикалял отляво, те обиколили отдясно и ходим и се търсим… Намерихме се, де. Междувременно бяхме купили вече магнитчета (по 6 евро бяха май, после навън из Париж видяхме същите по 2 евро, та умряхме от яд, ама пък друго си е да кажеш: „Ей това го взехме от Лувъра!” ). Излязохме на площада до пирамидата и седнахме да си починем.

Спуснахме се отново метрото и по обратния път – М1-Бастилията-М8 – се прибрахме в квартирата, като преди това се отбихме в магазин FranPrix и си купихме вода, някакви полуготови спагети, френски салам, френска франзела (щом е франзела май е излишно да казвам „френска” защото се получава тавтология) и френско сирене. Хапнахме и си почивахме, защото вечерта имахме запланувано посещение на операта. Братовчедката на жена ми е оперна певица в така наречената опера „Бастилията” се намира на площад „Бастилията” и ни покани на генералната репетиция на балета „Дафнис и Хлое” на Морис Равел.

Точно в 19.00 сме пред

Oперата на площад „Бастилия”

и чакаме братовчедката на жена ми, за да ни вкара вътре. Операта е модерна сграда с нестандартна форма и стъклена фасада. Братовчедката идва и влизаме. Залата е голяма. Настаняваме се. След малко започва балета. Само че не същинския балет, а нещо като подгряваща група на студентите от Музикалната академия. Танцуваха половин час, беше интересно. След като свършиха, братовчедката ни поведе из коридорите на операта – трябваше някъде да се разпише за нещо, после ни заведе в кафенето на операта, където пихме кафе и ядохме някакви торти. Отново запрепускахме по коридорите – ха нагоре с асансьор, ха надолу по стълбите…

Опера Бастилия, 120 Rue de Lyon, 75012 Париж, Франция

През стъклената фасада се виждаше града и ние с изумление установихме: „Ми тя Сена била тук наблизо!” Щото като влезеш отдолу в метрото и слезеш след 13 спирки, мислиш, че кой знае колко далеч си отишъл, пък то на една пиш… на един хвърлей разстояние…

Влязохме пак в залата, братовчедката отиде зад кулисите, тъй като участва в хора, съпровождащ балета. След малко представлението започна.
Беше ми интересно, като се има предвид, че не съм кой знае какъв почитател на балетното изкуство, а от Равел бях слушал само „Болерото”, подобно на поне 90% от хората, които ще прочетат това.

Към края ми стана малко отегчително, но геройски издържах. Би било срамота да разказвам как са ме завели на балет в сърцето на Париж, а аз съм заспал като някой простак

Към 22.15ч представлението свърши. Излязохме пред операта, за да изчакаме братовчедката, която искаше да ни разведе

из нощен Париж

Тръгнахме по един булевард от площад Бастиль и – по тая рю, по оная рю – изведнъж се озовахме пред

катедралата Notre-Dame

или както ние си я знаем – Нотрдам

Правихме снимки. После по моста – и ето го

Латинския квартал,

за който толкова сме слушали. Нарича се „латински”, защото е бил местообиталище и свърталище на студентите от Сорбоната. Пълно е с всякакви ресторантчета, заведения за бързо хранене, заведения за бавно пиене и всякакви други греховни капани за човешката добродетел. След Латинския квартал отидохме в

Льо Маре – еврейския квартал

Освен с евреи, кварталът, или по-точно – кръчмите там са известни като средище и притегателна точка за парижките гейове. Видяхме бистро, пълно само с мъже, някои от които влюбено се държаха за ръце…

Пред една еврейска дюнерджийница жените си купиха фалафели за 6 евро, а аз издумках един дюнер за 8 евро. Имаше си всичко в него и беше вкусен.

Пътьом видяхме и сградата на

Съдебната палата,

където е била затворена и съдена Мария-Антоанета (онази на която се приписват думите „като няма хляб, народът да яде пасти”). Като се замисля – нищо ново… Сега всекидневно ни казват: „Като нямате хляб, духайте супата…” И ние духаме… Не ги обезглавяваме. А може би трябва…
Видяхме и сградата на префектурата (управление на полицията), и

родната къща на Виктор Юго,

пред която спяха няколко клошари…
Като казах клошари – да знаете, че те са си френски патент. Има ги навсякъде, спят навсякъде, но предимно до отдушници на магазини и други сгради, от които излиза топъл въздух. Никой не ги закача и те не закачат никого. До магазина в близост до квартирата ни живееше един, който денонощно държеше някаква реч, независимо дали има кой да го слуша. Един ден, минавайки край него видяхме едно куче, което стоеше и сякаш го слушаше, но не съм убеден дали е разбрало нещо от речта му.

И така – след дългата среднощна разходка се прибрахме изморени, но изпълнени с приятни емоции и с ясни планове за следващия ден.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/5-ti-den-parij.818356

6-ти ден – четвъртък, 8 май 2014г,

Париж

Посрещнахме деня на Европа с кафе и кроасани от пекарната на ъгъла. Задачата за деня беше ясна –

Сакре Кьор и Монмартр

Отворихме картата на метрото и с помощта на парижките роднини съставихме маршрута. От спирка Daumensill с М6 до спирка Nation, оттам с М2 до спирка Anvers.

Изпълнихме маршрута и се озовахме на спирка Anvers. Към

Сакре Кьор

се отива нагоре по една стръмна пешеходна уличка, пълна със сергии и магазинчета за сувенири. Напазарувахме магнитчета за хладилник на неустоимата цена от 10 евро за 6 броя и продължихме нагоре. Стигнахме до един площад, от който имахме две възможности: да се изкачим по стъпалата към катедралата, или да се качим на т.нар. фуникуляр – миниатюрно влакче, подобно на кабинков лифт, изтегляно и спускано от стоманено въже. Тъй като картите ни за метрото важаха и за това влакче, избрахме по-мързеливия вариант и бързо се озовахме горе пред катедралата.

Сакре Кьор е красива. Не случайно е туристическа забележителност. И гледката от хълма към Париж е красива. Но всичко това трябва да се види, няма как да се опише.

Направихме няколко снимки и влязохме в катедралата. Отвътре е също толкова красива. Запалихме по една малка свещ за 2 евро – за по-вярващите имаше и големи свещи по 10 евро, но ние не сме чак такива фенове. На входа пишеше, че снимането е забранено, но всички туристи щракаха без никакви угризения, затова и ние не се въздържахме. Обиколихме, разгледахме… Когато излязохме навън, последвахме някаква табела, упътваща към галерия с колекция на Салвадор Дали. И след кратко ходене изведнъж се оказахме в самия

Монмартр – артистичното средище на парижките дейци на изкуството

На едно площадче леля, облечена като нещо средно между Едит Пиаф и Гаврош, въртеше ръчката на една латерна и грачеше песен, ако не се лъжа, на същата тази Едит Пиаф. Забавно за гледане и не чак толкова – за слушане, но все пак си е атракция в духа на Монмартр. На множество сергии художници предлагат свои картини, както и да ви нарисуват. Купихме си сладолед. И тъй като пак огладняхме, а и отново заваля, мушнахме се в

една автентична френска кръчма

Не знам доколко беше автентична самата кръчма, но сервитьорите определено бяха – с вталени трикотажни блузи, вталени панталони и каскетчета. Жена ми си поръча прословутата лучена супа; дъщерята – спагети неаполитана и чаша червено вино, а аз – кренвирши с пържени картофи и бира. Не заради друго, ами само това успяхме да разберем от менюто

Всъщност – менюто беше на френски и английски, така че който владее поне единия език, няма да има проблем. Панерчето с хляб ни го донесоха без да сме го поръчвали – това си е в духа на традицията

Хапнахме без да бързаме, защото навън си валеше. Нашият сервитьор беше дребен и не чак толкова автентичен, но този, който обслужваше съседните маси си беше типичен французин – със стойката – леко чупната в кръста с изнесен напред таз, каскета, маниерите и голям нос.
Дъждът намаля и поискахме сметката. 51 евро – ако щеш. Моята бира за 9 евро се оказа по-скъпа от червеното вино на дъщерята. Ама пък мога да кажа: „Пил съм бира за 18 лева на Монмартр!”…

Тръгнахме надолу, от Сакре Кьор се качихме пак на фуникуляра и той ни свали до

стръмната търговска уличка

Влязохме в един магазин за ръчно правени шоколадови и други сладкарски изделия и си купихме разни дреболии – някои за подарък, някои за лична консумация. Спуснахме се към метрото, качихме се за една спирка на М2, а след това на М4 до Cite. Това е спирката на островчето на Сена, където са Нотр-Дам и Латинския квартал. Отново минахме покрай Префектурата, Съдебната палата, минахме покрай Нотр-Дам и влязохме в Латинския квартал. Помотахме се по уличките; излязохме на

площад Сен Мишель,

където снимахме фонтана Сен Мишель и се насочихме към катедралата Нотр-Дам. Пред нея, в нещо като голяма палаткова постройка, подобна на тези, които се правят в София по Коледа, имаше някакво кулинарно състезание на майстори-пекари и тълпи от хора се вливаха вътре, за да изкярят на аванта я някой кроасан, я някоя франзела.

Ние обаче подминахме и се насочихме към катедралата. Пред нея се виеха едни опашки от желаещи да влязат и аз заявих, че няма да вися и да чакам. Снимахме се на точката, символично обозначаваща центъра на Париж. После жените отидоха до входа да видят какво е положението, а аз минах отстрани, за да поснимам. Когато се върнах, жените ги нямаше. Започна да вали и аз си отворих чадъра и се покатерих на един бетонен постамент, за да се виждам отдалече. Валеше си, аз си вися с чадъра върху постамента, пуша цигара-две. Около мен хора се снимат, а аз стърча като статуя и вече очаквам хората да решат, че съм някаква атракция и да започнат да ми хвърлят монети. На всичко отгоре се изви и вятър и сгъна пръчките на чадъра. В този момент жените се появиха. Отишли най-отпред на опашката и направо си се мушнали и прередили всички. А ония, нали са си културни, нищо не казали.

Тъй като вече бях порядъчно подгизнал, гмурнахме се за пореден път в метрото и се прибрахме да се сушим в квартирата.

Вечерта отидохме на гости на роднините на жена ми. Направи ни впечатление пространството, известно у нас като „междублоково” – огромно на площ, макар да е в центъра на Париж, оградено, поддържано, чисто, с тревна площ, алеи, детска площадка и дори фонтан. Нямаше боклуци, опаковки от чипс и празни бутилки от бира, нямаше използвани бебешки памперси и автомобили, паркирани върху тревата. Предполагам, че има кой да поддържа това пространство. И че за това се плаща. Но предполагам и че културата на живеещите около това пространство е по-различна от нашата.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/6-den-parij.818655

7-ми ден – петък, 9 май 2014г,

Париж

Последният ден от престоя ни в Париж ни посрещна със слънце. Купихме си кроасани и едни малки солени кифлички от пекарната и закусихме по пътя за метрото. По вече познатите ни маршрути стигнахме до площада с Операта, който беше начална точка за днешната ни разходка. Операта също може да се разглежда отвътре като туристическа културна забележителност – една позната ми каза, че е декорирана (ако това е точната дума) от Марк Шагал – но ние не влязохме, само обиколихме и снимахме отвън.

След консултация с картата продължихме

към „Мадлената”,

както и казват французите. Това е внушителна сграда на едноименния площад, за която си нямах представа какво е. Мислех, че е някаква концертна зала, но след консултация с Гугъл, се оказа, че е католически храм „Света Мария Магдалена”. Тук ще цопна един цитат от Уикипедия, за да не преразказвам:
„Сградата има интересна история. Сега е католически храм. Идеята е била на това място да се построи храм на славата на армията на Наполеон I. Строежът започва през 1806. През 1837 е предложено сградата да бъде железопътна гара, а през 1845 окончателно е решено да бъде храм.”

Един вид – започнато е да се строи едно, а накрая е станало – каквото излезе…

От Мадлената тръгнахме

по Рю Ройал към площад Конкорд

И рю-то и площада са строени от и в чест на Луи XV и по царско време площада е носел неговото име. Докато вървяхме, на улицата, редом с модерните автомобили, видях да минава един архивен Citroen Ami 6 oт 60-те години, когото мога да сравня единствено с Трабант
Успях да го снимам.

Когато излязохме на площада, дъха ми секна. Не очаквах да видя нещо толкова огромно и красиво! Да не се изсилвам, ама все едно да видите накуп десет площада Батенберг. Да не е и повече… Ама по-красиви и впечатляващи.
Направихме снимки и се насочихме надясно към всеизвестната

Шанз-Елизе

Ако търсите на картата, да знаете, че на френски се пише Avenue des Champs-Élysées. И английския език е изкилифирчен, както казваше дядо ми, ама френския го бие отвсякъде.

Повървяхме малко и на един светофар пресякохме и тръгнахме по булевард Уинстън Чърчил към някакви внушителни сгради – после разбрах, че това са галериите Гран Пале и Пти Пале. Не влязохме – продължихме нататък и стигнахме Сена и една друга забележителност на Париж –

мостът на Александър III

Този мост е построен в началото на 20 век от руския цар Николай II в чест на неговия баща Александър III, при чието управление Русия и Франция са верни съюзници. Мостът не трябвало да превишава височината от 6 метра, за да не закрива гледката към Елисейските полета или, иначе казано – Шанз-Елизе. По същото време в Петербург също така е построен мост, проектиран от французите, с което е била отбелязана френско-руската дружба.

Мостът е красив, с множество фигури на нимфи, ангели, крилати коне и какво ли още не. А бе, с две думи – изящна работа, която трябва да се види. Преминахме по моста и от другата страна слязохме до Сена. Точно на брега имаше една кръчмичка, предлагаща бира и сокчета, пред която има наредени леки сгъваеми шезлонги, така че човек може да си вземе биричка, да се изтегне на шезлонга и да съзерцава реката. Така и направихме. Единственият недостатък е, че тъкмо се накани човек да снима, и някой турист ще се изтъпани точно отпред.

Пийнахме биричките и сокчетата и тръгнахме обратно през моста към Шанз-Елизе. На булеварда се заговорихме с един, как да го нарека – шофьор на вело-рикша. Каза, че е от Хасковско, от три месеца е в Париж и засега все още бизнеса вървял слабо. Надяваше се на туристите-араби, защото тях ги мързяло да вървят, съответно – наемали рикши и плащали добре.Каза ни, че можело да си купим някаква предплатена сим карта с 1000МБ мобилен интернет за 7 или 10 евро – не запомних. Отбелязах си тази възможност за следващия път. Каза, че наемите в Париж са убийствени и за някакво таванче от 9 кв.м. плащал 400 евро.

Повървяхме малко и стигнахме вече същинската част на Елисейските полета – с магазините, заведенията, Лидо и какво ли още не. Снимахме се пред Лидо, опитвайки се да имитираме някакви Кан-Кан стойки, но сега, като гледам снимките, изглеждаме сякаш показваме, че ни се е залепила дъвка за подметките

Снимахме се за последно и се гмурнахме в метрото, за да стигнем с М2 до спирка Blanche, където някъде между площад Клиши и площад Пигал се намира

Мулен Руж

Стигнахме, намерихме го… Отвън изглежда леко невзрачно. Човек като е слушал какво ли не, че и филми с Никол Кидман е гледал, очаква нещо внушително, а то – ако не е червената вятърна мелница отгоре и надписа, хич няма и да разбереш на какво забележително място си попаднал.

Снимахме, снимахме се, показахме си пак подметките и се зачудихме „А сега накъде?”. Според картата, някъде надолу по улицата трябваше да е Операта, от която тръгнахме днес. Ама колко надолу – кой знае. Затрамбовахме пеша, вървяхме, вървяхме – викам си: „Тая Опера няма да е толкова близо”.

В това време мина един автобус и жена ми заяви, че иска да се вози на автобус, щото и е писнало да върви и точка. Стигнахме до една спирка и на схемата, лепната там, се опитахме да разгадаем къде сме, кой автобус минава тук и къде отива. Схемата приличаше на кройка от „Бурда” – от най-сложните – и аз се отказах, но жените все пак успяха.

Дойде един автобус, качихме се, маркирахме си картите в една машинка и седнахме. Минахме край Операта, после по булевард „Операта” и се стоварихме пред Лувъра. Добре де, ама кво да правим в Лувъра – вече сме го виждали. И понеже гладът ни беше настъпил вече яко, а имахме представа за цените на лучената супа в този район, решихме да ходим в Латинския квартал. Хайде пак в метрото, М1 за две спирки, после М4 и – ето ни отново в Сите пред Префектурата. Минахме транзит край Нотр-Дам и се пъхнахме

в уличките на Латинския квартал

Харесахме си една „типично френска кръчмичка” със сервитьори араби. Поръчахме салати, бира, вино… Аз си поръчах омлет с гъби, жените – някаква яхния с говеждо картофи и сос, и някаква пържола с гъбен сос и пържени картофи.

Успях да се закача към безжичния интернет на SFR, който се хващаше само при определено положение на тялото, леко изнесено назад и наляво извън стола. Така се свързах във фейсбук с една моя позната от далечните студентски години, с която не се бяхме виждали от 20-25 години и която живее в Париж. Успях да обясня къде сме и след около 40 минути видях да се задава по уличката.

Тъй като трябваше да се прибираме и да стягаме багажи за заминаването ни на следващия ден, нямахме много време, но все пак успяхме да си поговорим, да кажем какво сме видели и какво не сме успели; тя обеща да ни покаже някои хубави места в Париж, които не са туристически забележителности, ама друг път… Платихме сметката, възлизаща на 57 евро и се разделихме – ние към метрото, тя – към площад Отель де Виль, където имало някакъв концерт на открито.

Прибрахме се с метрото до нашата спирка, жените влязоха във FranPrix да пазаруват, а аз отскочих до студиото да свърша една малка работа. Върнах се точно навреме – да платя на касата Прибрахме се и започнахме да си приготвяме багажа.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/7mi-den-parij.818877.33207633

8-ми ден – събота, 10 май 2014г

Отпътуване

Станахме към 3.30ч, приготвихме се, натоварихме багажа, огледахме за поледно дали не сме забравили нещо и към 4.00 се натоварихме в колата. Навигацията ни поведе. След малко колата изписка и светна лампата, че горивото е „на резерва”, което според компютъра на колата означава около 150км. Вече

излизахме от Париж

и никакви бензиностанции не се виждаха край пътя, но все пак имахме достатъчно гориво засега. След като излязохме на магистралата и изминахме 30-тина километра, видях табела за отбивка с бензиностанция OMV. Стигнахме, спрях пред колонката – на около 20м в сградата се виждаше, че свети и някой шава вътре. Викам си – сигурно трябва да заредя и после да отида платя. Да заредя, ама пищова нищо не пуска. Отидох до сградата и се усетих, че тъй като все още е среднощна доба, сигурно е като в нощните аптеки – поръчваш каквото поръчваш и мушкаш парите в някое чекмедже. Така се и оказа. Казах че искам да заредя дизел за 50 евро и дадох парите. Отидох до колонката, онзи пусна нафтата – точно за 50 евро. Цената за литър беше 1.45 евро.

Продължихме. В началото съм описал пунктовете за плащане – сега са същите, но в обратен ред. На една бензиностанция спирах пак, за да дозаредя резервоара – служителката сигурно видя, че сме българи, щото 5 пъти провери банкнотата от 50 евро дали не е фалшива.

Пътуваме си ние и по едно време усещам някаква странна миризма

Нормално – трима души в колата, всичко може да се случи. Отворих прозореца, пуших една цигара, затворих прозореца – а бе пак мирише. И тогава вече казах на жените, че нещо ми мирише много гадно. А те викат: „Ами сигурно е от сиренето…”. Купили нашите три вида френски сирена за подарък, а колата нали се затопли – те съответно се размирисали. Тая смрад пътува с нас до България и да знаете – ако някой ми предложи френско сирене, мога да го убия на място!

Иначе, освен миризмата, за пътуването до границата с Германия няма кой знае какво за разказване. Карахме, спирахме 1-2 пъти за почивки и това е.
Като

влязохме в Германия,

си казахме: „А бе що да не идем да го видим тоя Баден Баден – дали е по-хубав от Павел баня!” И се отбихме от магистралата. Навигацията ни поведе по някакъв околовръстен маршрут и имам чувството, че заобиколихме

Баден Баден

през Дюселдорф, но в крайна сметка пристигнахме. Завъртяхме, ама навсякъде забранено спирането и тогава поставих задача на навигацията да търси паркинг. Заведе ни до някакъв платен подземен гараж на 2-3 нива, където оставихме колата.

Спуснахме се надолу и свихме по някаква уличка. Наоколо – хотелчета и къщи за гости. Тишина, спокойствие, от време на време мине някой по улиците – да сме видели най-много 10 човека. Седнахме отвън в една сладкарница и ядохме някакви торти – нищо особено, но нали трябваше да опитаме. Поседяхме още малко и тръгнахме към колата, защото до вечерта трябваше да стигнем до Любляна, където имахме резервиран хотел. Платих на автомата в гаража 3 евро за около час престой и потеглихме. Нямам представа как са го проветрявали после – ако минавате оттам и все още се усеща миризма на френско сирене, да знаете че е от нас

В Германия се започна познатата вече картина с ремонтите и ограниченията по магистралата. Трафикът беше по-слаб отколкото при минаването ни предишната седмица, но имаше и камиони, които уж не би трябвало да пътуват в събота и неделя.

Спряхме на една отбивка с бензиностанция и паркинг, за да хапнем. В това време се изсипа един автобус с някакви футболни запалянковци, които явно отиваха на мач. Голям рев падна, големи скандирания и развяване на знамена и голямо пик@ене зад храстите. Хапнахме, пихме кафе и продължихме. Пак ще кажа – от целия път, най-мъчително ми беше минаването през Германия, заради строежите и ограниченията. Затова, когато

пресякохме границата с Австрия,

отдъхнах облекчено. Трафик – нищожен, въздух – чист, с леко ухание на френско сирене, гледки – прекрасни…

Спряхме на една отбивка след Залцбург, за да снимаме някакъв замък, който се виждаше горе на баира. На паркинга имаше и един старичък кемпер с три дами във и около пенсионна възраст. Оказа се, че едната е англичанка, която е омъжена за българин и живее в Бургас, та разменихме няколко думи. Тъкмо отидох да отворя багажника на колата, за да взема нещо, англичанката все че се приближи прекалено, и жена ми я предупреди, че носим френско сирене, което смърди ужасно – да не вземе да си помисли нещо друго

И така – разменихме малко приказки и продължихме. Заредиха се тунелите, стигнахме и пункта за плащане на тунелите. Наредихме се, имах точно 11 евро и ги пуснах в автомата. Тъкмо да тръгна, жена ви вика да изчакам – дали автомата няма да ми пусне разписка. Разписка не пусна, обаче в нишата, където пада рестото, гледам – 5 евро. Бръкнах аз – оказа се, че не са 5 ами 35 евро. Явно някой е пуснал 50 евро, машината е пуснала в нишата за монетите 2бр. по 2 евро, а в другата ниша – 35 евро в банкноти, обаче оня си е взел само монетите, защото ги е чул да дрънкат, а банкнотите е забравил. Както и да е – важното е, че минах на точното място в точното време и жена ми ме спря, за да чакам разписка.

При плащането за

тунела Караванке

нямах този късмет, защото плащането се обслужваше от човек.

Пред самия тунел имаше опашка от спрели автомобили. Тъкмо излязох, за да поогледам защо стоят, другите взеха да се качват по колите, така че влязох и аз и потеглихме. Оказа се, че в средата на тунела върви някакъв ремонт, само едното от двете платна е свободно и колите се пропускат последователно в едната и в другата посока.
Преминахме и

вече бяхме в Словения

Още преди тунела си купих словенска винетка, защото срокът на тази, която купихме на отиване вече беше изтекъл.
Бях задал адреса на хотела в

Любляна

в навигацията, и когато влязохме в града, разчитах единствено на нея. Тя ни поведе нанякъде, имахме чувството, че излизаме от града и отиваме незнайно къде, но се оказа, че минаваме по някакъв околовръстен път, после се връщаме пак в посока центъра и в крайна сметка пристигнахме.

Цялата долна част на въпросния хотел представляваше ресторант тип „механа” с вътрешни и външни маси и оркестър. Рецепционистът, който беше и барман, ни взе личните карти и ни даде ключа от стаята. Тя се оказа доста добра, с гледка към реката. На сайта на хотела беше показана снимка на тройна стая със спалня и едно единично легло, но тази беше с три легла. Слязох долу да взема личните карти, платих 93 евро и взех паролата за безжичния интернет – 1234567890. Обаче интернета ту го има, ту го няма. Слязохме долу да хапнем. Оплакахме се на сервитьора за интернета – той веднага изтърча вътре, след което дойде, и каза, че е рестартирал рутера. И като се отпуши оня ми ти интернет – като язовира при село Бисер.

Кръчмата беше пълна с хора в инвалидни колички – явно някакви хървати инвалиди-спортисти, които имаха среща там. Поне на тениските им пишеше „Хърватска”. Много весели хора.

Поръчахме си салати, аз пих и биричка. Не помня какво ядоха жените, но аз си поръчах една малка пица. Не знам каква е голямата, но тази – малката – беше като капак на канализационна шахта. Ядох, ядох и каквото остана – около три четвърти от пицата – ми го завиха във фолио за вкъщи. Сметката беше смешна на фона на френските – 28 евро.

И така, след като хапнахме, качихме се в стаята и се отпуснахме в прегръдката на Морфей.

Още снимки от деня: http://karloson.snimka.bg/travel/8-den-p-tuvane.819244

9-ти ден – неделя, 11 май 2014г –

Любляна-София

Събудихме се и слязохме за закуска. Изглежда бяхме единствените в хотела, защото един сънен сервитьор тъкмо светваше лампите. Донесоха ни кафе и чай, варени яйца, масло, кашкавал, филе, мед, сладко… Общо взето – добре беше, дори ни остана и си взехме за по път…
Направихме няколко снимки и потеглихме.

На излизане от Любляна напълних резервоара на бензиностанция OMV – за 71 евро при цена на дизела 1.38 евро за литър.

На хърватската граница

дадох личните карти и талона. Чудех се дали полицая усеща смрадта, която се носи от колата. Погледа, погледа и ми поиска талон за техническо състояние на автомобила. Дадох му талона от годишния технически преглед, той го разгледа и ни пусна да си ходим.
Спрях на пункта за плащане на магистралата, където на отиване служителя си изпроси „два евра” и попитах: „Колко?”. Оня ми вика „Шест”… „Какво шест?”… „Шест евра”

Викам си – какво да споря, явно в Хърватска цената за този участък на магистралата варира според атмосферното налягане. Платих и тръгнах.

Минахме Загреб,

влязохме в другата магистрала. На петдесетина километра преди границата спряхме на една отбивка, купихме си нещо за пиене и си починахме. Преди границата платихме пак 17 евро такса за магистралата.