Много харесвам жените.
При това, за разлика от доста други мъже, много харесвам умните жени.
Обаче не мога да понасям жени, които само се правят на умни. Както и мъже, които само се правят на умни.
Първият ми пример е свързан с едно интервю по повод събитията в Украйна, дадено за френския вестник „Фигаро” от Елен Карер д`Анкос. Това, което намерих за нея, гласи, че е „постоянен секретар на Френската академия, влиятелен учен, ерудиран политолог, специалист по руска и славянска история, преподавател в Сорбоната и в други авторитетни френски университети. Наричат я още „специалист по Русия”.
Оставам с впечатление обаче, че въпросната девойка е специалист по някоя друга Русия, не по тази, по който са специалисти нормалните хора. Защото от нейното интервю излиза, че самата Украйна си е виновна за руската агресия, не някой друг. Е, разбира се, и Западът, който с действията си в много други региони по света всъщност дава добър пример на Путин как да се държиш с хората и народите, когато си истинска гад мръсна.
Това са изключително глупави твърдения, които обаче, общо взето, са до болка познати. Те са на първа линия в арсенала на руската пропаганда и могат да се чуят от устата на всеки западно или източно европейски идиот, докопал се до някой лев подарък от КГБ. Така че ако беше само това казала голямата френска специалистка по Русия, не бих се възмутил изобщо, не би имало смисъл.
Но всъщност манипулативната простотия на въпросната Елен, представена като връх на мъдростта, показал се изпод шапката на нейните авторитетни титли, трябва да бъде разбулена пред публиката, защото някой слабо информиран или не толкова изкушен от политиката човек ще вземе да и повярва, когато тя представя уверено своите „факти”.
Първо, д`Анкос твърди, че украинският президент Петро Порошенко направил някакви глупости спрямо рускоезичното население в Източна Украйна, та заради това Путин се ядосал и завзел Крим. С право го завзел и защото украинците са лоши, не си мерят приказките, както и действията, които могат да ядосат императора. И ето, че са го ядосали.
Тази девойка обаче, голям специалист по темата Русия, удобно пропуска да си спомни, че Крим бе завзет от руснаците още през март, а Петро Порошенко пое длъжността си на президент чак през юни.
Другата причина за втурването на Русия в украинската авантюра, която вездесъщата д`Анкос сочи, е, че „руснаците са унизени от санкциите, наложени им от Европа, и смятат страната си за жертва на арогантността на европейските страни и САЩ”.
Тук очевидно твърде несръчната в изкуството на политиката френска девойка се показва твърде несръчна и в каруцарския занаят, защото отново е поставила каруцата далеч пред коня. Дори вероятно и севернокорейските дечица вече са наясно, че Западът започна да налага санкции на Русия с голяма неохота и то едва след като падналите с парашут от Кремъл малки зелени човечета безвъзвратно откъснаха парче украинска територия в пълно незачитане на всякакво международно и човешко право.
Така че спокойно мога да заявя – от моя гледна точка въпросната специалистка по Русия Елен Карер д`Анкос е изключително тъпа п..ка!
Патка имах предвид, вие какво си помислихте?
Но чудя се – защо да ходим чак до Франция в търсене на светъл пример за онзи вид жени, които изобщо не харесвам, щом си имаме такъв пример и у дома, в България. Става дума за изключителните глупости, наговорени от някоя си Мария Пиргова по темата „Визия 2020”, документът на Министерството на отбраната, който съвсем правилно посочи Русия като основна заплаха за мира, стабилността и демократичния дух на България.
Да, върху този документ се изредиха да се упражняват в тъпи коментари какви ли не пилци небесни – като започнеш от премиера Близнашки и стигнеш до Мичо Бейзадето и всички други възрожденски херои.
Но ето, че и въпросната Пиргова се дореди до някаква медия.
Пък и `що да се не дореди, нейната биография също е впечатляваща. На хартия тя се води „политолог, преподавател в катедра „Политология“ към Философския факултет на Софийския университет, политически съветник на бившия президент Георги Първанов и зам.-председател на партия „Напред” на Христо Ковачки”.
В което си поиска от тези качества тя може да се изкаже. Но по непредпазливост май го е направила от името на всичките едновременно, наоколо е станало твърде шумно и затова тя изобщо не се е чула какви ги дрънка.
Отначало смелият политолог Пиргова ни убеждава, че „политическата нестабилност, здравеопазването, агресивният и непредвидим съсед, Турция, са истинските заплахи за нас, а не Русия”. Виж, с това, че здравеопазването е заплаха за съществуването на нацията, съм съгласен. С другото обаче не съм. Поне ако не се уточнят два важни детайла.
Единият е, че огромната част от политическата нестабилност на България през годините е плод именно на руските козни и на действията на руската пета колона тук, а не на някакви чисто вътрешни причини. Другият е, че не разбирам как партньорът ни в НАТО – Турция, изведнъж стана „агресивен и непредвидим съсед”, макар да не е направил досега и половин стъпка срещу някакъв наш национален интерес. Докато Русия, поне през последните 15 години, води война след война около себе си и тормози всички, а въпреки това е абсолютно невинна и добричка.
Колкото и глупаво да звучи обаче, на базата именно на тези две тъпи предпоставки въпросната Марийка убедено твърди, че „тонът на България към Русия трябва да бъде уважителен, иначе страната на Путин може наистина да се превърне в заплаха за нас”.
Тук вече наистина трудно издържат дори и най-калените човешки нерви.
Първо, не е ясно как така огромната и многолика Русия изведнъж се оказа „страната на Путин”. Да, според някои сведения 84 процента от руснаците в момента одобряват агресивната политика на императора си и специално наглото му нахлуване в Украйна. Ако сега Путин неочаквано се хлъзне на бананова кора и се спомине от удара, „обикновените руснаци” със сигурност ще го балсамират и ще положат мумията му в чисто новичък мавзолей. Това обаче не значи, че някой ден, когато се усетят какво в действителност им е сторил този кагебистки гангстер, те няма да го изхвърлят оттам така, както са го сложили – с гръм, трясък и духова музика.
Второ, не съм наясно какво значи „уважителен тон” и така ли ще учим децата си – да се мазнят и да подвиват опашка пред онзи, който ги тормози и бие в училище. Не трябва ли да ги научим на няколкото резонни начина за противопоставяне, първият от които е публичното оповестяване на името и деянията на бабаита.
Трето, не знам как изобщо да охарактеризирам начина, по който Марийка Пиргова ни изнудва да се мазним на руснаците, като ни заплашва с това, че в противен случай те „може наистина да се превърнат в заплаха за България”.
Сякаш сега заплахата им е някакъв майтап.
Не съм виждал на живо тази светла девойка Пиргова и не знам дали от нея идва интересният, но леко стряскащ за жена навик да носи мустаци, наследен от скъпата и дъщеричка Достена. Но дори и да не носи мустаци, очевидно носи много глупости в кошницата на главата си. Така де, как иначе самият велик политически мъдрец и един от тарторите на руската Пета колона в България, наричан Гоце, би я взел за свой политически съветник. Само се чудя обаче кой идиот в Софийския университет плаща на Пиргова заплата от нашите данъци и позволява на тя да мъти умовете и душите на младите българи, захванали се с важната за общественото здраве наука политология.
Защото ако това нейното е политология, то аз искам катедра по квантова физика!
Но тъй като споменах и домашния си любимец Гоце, не мога да пропусна две думи за него и неговата новосформирана банда азбучни убийци. Имам предвид – убийци на логичната мисъл и истината, не нещо друго.
Та онзи ден хорицата се събрали конспиративно в Плевен, за да обсъдят как най-добре да се противопоставят срещу желанието на всички останали българи да се спасят от очевидната руска заплаха. Не знам дали са измислили такъв начин, защото това е трудно, но ми направи впечатление друго – колко подходящо АБВ-ейците са кръстили сборището си, като са го нарекли „научна конференция”.
Това, първо, придава достойнство и авторитет на форума. Второ, има пряко отношение и към истината за същността на сбирката, защото всички знаем що е то научна конференция – пиеш от сутринта, след като си пил до сутринта. Трето – като се знае, че Румен Петков е сред поканените учени, значи второто е напълно валидно. Четвърто – като кръстиш една нелегална сбирка „научна конференция”, правиш я недосегаема за ДАНС. Те вече не могат да те арестуват за противодържавна дейност. Не, че някога са имали и такова намерение, де, но вече пък съвсем няма как да дойдат с белезници. Най-много да вземат участие във форума като слушатели – в опит да разберат защо на тях самите изначално им е забранено да са специалисти по темата Русия и дали именно заради това никога не са чували, че Русия е заплаха за България.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Президентът на САЩ Барак Обама е на посещение в Естония, която настоява за постоянни бази на НАТО на нейна територия.

Естонските съседи Швеция и Финландия изявиха желание за по-тясно сътрудничество с НАТО- също като отговор на руската заплаха.

Австрия, която е третата от традиционната четворка на класически неутралните след Втората световна война богати европейски държави ( Швеция, Финландия, Австрия и Швейцария) и е смятана по десетилетна традиция за „много предпазлива” в тона към Москва по исторически причини, днес втвърди този тон- вероятно за първи път от изтеглянето на съветските окупационни войски от тази благоденстваща в наши дни земя.

Към тези заслуги на политиката на Путин трябва да се добави и оповестеното вече предстоящо формиране на обединени специални части на НАТО за бързо реагиране срещу руска агресия.

Нещо повече, Путин предизвика рязко ускорение на процеса по интегриране на самата Украйна в НАТО- не „някога” ( ако изобщо това е възможно, както се смяташе преди Кремъл да предизвика украинското въстание срещу опита да бъде изнасилена украинската воля за европейска интеграция), а може би още тази гадина. Очакват се първи стъпки в рамките на присъединителния процес. На територията на Украйна само след десетина дни ще бъде осъществено учение на новосформираните натовски специални части.

Къде сме ние?

Няма ни в тези части, поне според информацията на Ройтерс, в която се изброява дълъг списък от държавите участнички в този проект, предложен от британския премиер Дейвид Камерън. Няма ни и на публичната информационна карта също по отношение на разговора за базите, като ни нямаше и на преговорите за противоракетната отбранителна система, предлагана от САЩ на своите съюзници.

Тук властва прословутото руско забранително „нельзя”- не може! Произнесе го премиерът Близнашки, заявявайки, че не може Русия да бъде определяна като враг, защото била велика сила.

Великите глупости на политическите ни пигмеи минават тук без последици. Тук това се вижда ясно, както се вижда отвсякъде българската преклонена глава пред демонстративната съветска въоръжена монументалност, която се перчи арогантно над главите ни в центъра на българската столица.

Като не можем да разчитаме на слабите сили на българските интелектуалци, май ще се наложи да обърнем за освобождение в морално-интелектуален план към руснаци, дръзнали да се опълчат срещу кремълската тирания.

Днес това направи руският опозиционер Николай Кобляков, който от години живее и развива бурна публична дейност във Франция, пътува свободно по света, но беше арестуван по желание на Москва за „мошеничество” на 29 юли тъкмо в България. Отявленият противник на режима на Путин, който на първа инстанция бе освободен от Софийския градски съд, междувременно бе оставен под домашен арест след нов натиск от руските власти.

Кобляков вече иска българско политическо убежище. За България това е или би трябвало на бъде водещата новина на деня. Защото един руснак поставя на изпитание избора на България между евразийското мракобесие и европейската просветеност, която набляга на човешките права и свободи.

Ще го предаде ли България ( него и въпросните европейски ценности), при положение че животът и свободата на френско-руският дисидент ще бъдат сериозно застрашени в царството на Путин, както смятат едни от най-големите правозащитни френски и международни неправителствени организации – Amnesty International, ACAT и Russie-Libertés, чийто активист е Кобляков?

В помощ на българските фактори, които ще решават съдбата му и ще определят облика на България пред света чрез решаването на този казус, припомням между какво избираме: между Русия на войнолюбеца Путин и Русия на Борис Акунин, Людмила Улицка, Андрей Кончаловски, Виктор Ерофеев…

Клуб Z

“На трезвия му е неуютно в една стая с пияни. Ще ви навестявам периодично – да видя дали не е свършил най-сетне запоят.”

Това написа в блога си знаменитият руски писател Борис Акунин и обяви решението си да се махне от “путинска Русия”.

“С путинска Русия аз вече нямам допирни точки, на мен ми е чуждо всичко в нея. И да стоя тук в период на всеобща загуба на разсъдък ми стана тежко. Да емигрирам, разбира се, нямам намерение, но повечето от времето си ще прекарвам зад граница. Ще остана част от това, което се нарича Русия. И Русия, която е част от мен, също няма къде да се дене”, каза писателят, чието рождено име е Григорий Чхартишвили.

“Ходя днес по московските улици, гледам хората, чувам парчета от разговори (за дачата, за първия учебен ден на децата), и ме обхваща ужас. Не виждат, не искат да знаят, не се замислят. Хората не са виновни. Те си имат своя живот, своите обичайни грижи. Но слепотата, безсмислието и равнодушието в такива моменти от историята се плащат скъпо. Моята страна я чакат тежки изпитания. Навярно по-тежки от тези, които сега се случват в Украйна. И не можете да си представите как ми се иска да греша”, пише Акунин.

Наскоро 58-годишният Борис Акунин заяви, че Русия я чака преврат. Според него властта се е лишила от възможността да промени страната по мирен път.

За протокола: Борис Акунин е роден в Тбилиси по времето на СССР, но живее и пише в Русия и на руски. Наричат десетките му произведения „масова литература за интелектуалци” и „интелектуални бестселъри”. Тиражите на книгите му в Русия надхвърлят десетки милиони. Преведени са на български, английски, немски, френски, италиански, японски и други езици. По творби на Акунин са създадени филмите „Азазел“ и „Статски съветник“, както и “Турски гамбит”, чието действие се развива в България през Руско-турската война.”

HUMANUS Дневникът на Ангел Грънчаров

Страшната война

Аркадий Бабченко, руски журналист

Мисля, че в момента сме свидетели на най-страшната за Русия война за ХХ и ХХІ век. Не като брой загинали, а заради това, което се случва с обществото. Досега нито една нация в нито една война не е стигала дотам за пари да се отказваш от името на загиналия си мъж. Заради компенсация или апартамент да свалиш името на мъжа си от неговия гроб. Да се откажеш от името на убития баща на твоите деца. Да представяш убития за жив. Да се съгласиш уж несъществуващите тела да бъдат заровени в безименни гробове в уж не съществува война в уж несъществуваща страна.

Как може да си десантчик, който ежедневно минава на плаца край плакатите “чест, смелост, доблест”, а след това да се подчиниш на дребния обезумял кагебист и по негова заповед да отидеш да умираш, ДОБРОВОЛНО отказвайки се от своето име, заличавайки спомена за себе си – аз това не го разбирам?!

В Чечения ние правехме опознавателните жетони от стоманени лъжици, защото ако изгориш в бетеера, служебният жетон се разтопява – и това беше главният призив в тази война: да бъдеш разпознат. Да имаш възможността да бъдеш погребан. Да имаш право на собственото си име, ако си загубил правото си на живот. И нашите командири ни помагаха в това.

Посланието на тази война е да бъдеш неразпознат. Да умреш без собствено име.

Аз не разбирам как може да изкупуваш собствените си загинали граждани, които ти си изпратил на война.

Аз не разбирам как може да продадеш загиналия си мъж, син, брат за едната компенсация.

Аз не разбирам това.

Това е наистина страшно.

Твърдя, че това ще бъде последната война за Русия, не заради недостиг на сили или слаба икономика. Това ще бъде последната война за Русия, защото процесът на разпад на етноса е почти завършен. Няма никакви общности, които могат да кажат за всеки свой член: “ние”.

Тази територия е населена с отделни групички от агресивни озлобени хора, случайно обединени от външни обстоятелства, които ненавиждат всички други, които не влизат в тяхната глутница – и никаква нация вече не съществува.

Мисля, че когато потомците ще изучават това време, в което сега с вас живеем, няма да могат да го опишат. Защото за да разбереш какво е “путинизъм”, трябва да живееш в него.

Даже нашите най-близки съседи не разбират това. Украинците ми пишат: “Русия, събуди се!”. Та ние не спим, мамка му…

Когато се опитват да убият човек, за да не им пречи да ровят безименните номерирани трупове от необявената война със замазаните номера на колите и свалените пагони под табелки с номера… Аз не знам, какво още да си говорим.

Превод: Даниела Горчева

Още от Аркадий Бабченко с неговата реакция на официално оповестената от Путин на 18 март тази година анексия на Крим

Добре дошъл, Крим!

22 Март 2014

Аркадий Бабченко*

Сноб, e-vestnik

Ами, здравейте, скъпи кримчани! Радваме се да ви видим. И в първите редове на нашето писмо да ви поздравим с това, че сте участвали в последния референдум в живота си. Повече такива „волеизявления” няма да имате. Повече няма да избирате – нищо и никога. Нищо и никога. Даже цвета на бордюрите в родния си двор. Запомнете това веднага.

Второ, можете да се сбогувате с телевизията си.

Довиждане, преки предавания, ток шоу и обсъждания. Здравей, мръсотия, трупове, дебили и урино-полови шеги. Само Кисельов (проправителствен руски журналист и ТВ водещ, директор на руската държавна информационна агенция „Русия днес” („Россия сегодня”), който на 17 март 2014 г. заяви в ефир, че „Русия може да превърне САЩ в радиоактивна пепел” – б. р.), само хардкор! Хайде на преките линии с Путин.

Трето, наборната армия. Това е изцяло отделна тема. За 23 години окупация вие разбира се вече сте забравили какво значи да взимат децата ви войници. Няма нищо. Ще си припомните. А особено ще си припомните, когато децата ви в нашата – сори, сега вече във вашата – армия започнат да умират от болести, от които никой в света не е умирал през последните 100 години. От пневмония например. След кримския климат да служиш чак в Кунашир (най-южният остров от Курилските острови, които са във владение на Русия, но се принадлежността им се оспорва от Япония – б. р.). А, да, и надписът „Кавказ-сила” изглежда добре на обръсната глава.

Между другото, запишете си веднага това адресче: http://mright.hro.org/

Това е Фонд „Право на майката”, който вече 20 г. се занимава с помощ за семействата на загинали военнослужещи. За мината година Фондът е помогнал на семействата на 2 465 загинали военнослужещи. От тях между другото 20% са самоубийства, 20% довеждане до самоубийство, 15% от заболяване и 5% от побой. Като цяло – „не плачи, моми-и-иченце!”

А, да, инвалидните пенсии на войнишките майки, отпускани като компенсация за загубата на главата на семейството, в Русия се равняват на 40 долара. Правилно чухте. И ще ви трябват години, за да ви я отпуснат. Добре дошли в нашата съдебна система.

Въобще, разговорът за съдебната система е дълъг, затова само ще ви напомня: разпалването на омраза, оскърблението на чувствата на вярващите, оправданието на тероризма, екстремистките изказвания, клеветата – всичко това са углавни престъпления.

Отричането на историята, блокирането на пътя на гражданите, несанкционираното събиране на повече от петима души, аморалното поведение – всичко това и още много, много други! – са административни престъпления.

Е, с нашите казаци вече сте се запознали, доколкото разбирам. Красавци са, нали? Е, нищо, нищо. Ама вие не сте видели поповете ни.

При нас, впрочем, понастоящем тече федерална програма за повишаване на духовността и за скрепяването на духовните връзки. Под лозунга „Да вмъкнем черква във всяка празнина”. Така че там, където сте си мислили, че до вас ще има детска градина или транспортен възел – ще си имате черква. Точно, както е сега при мен – под прозореца ми на празното място около Московското околовръстно шосе тъкмо вкарват една вместо пътен възел. Тук всяка сутрин има задръствания и хич не ни трябва пътен възел, трябва ни именно църква. Нищо, с времето и това ще разберете.

И да – отделният ред в квитанция при заплащането за храма – това вече е като пито-платено. Общината на Електростал (град в Русия, Московска област, с население ок. 150 000 д. – б.р.), автор на тази духовна иновация, ще ви научи.

Между другото, като заговорихме за квитанции – при нас върви реформа на жилищно-комуналното стопанство. Вече около 10 г. И току-толку започна нов етап. Така квитанцията за жилището ви скоро ще е около 5 000 рубли примерно.
Да, а облекченията! Монетизираха ли ви ги вече? Не са? Е… вече направо ви завиждам. Колко още чудни открития Ви очакват.
Освен това нашата дивизия „Дзержински” вече проведе учения на тема „разгонване на тълпи недоволни пенсионери” преди около пет години. Струва ми се, че те с радост ще предадат опита си на вашия „Беркут”.

Е, за такива дреболии като отнемането на най-апетитните парчета земя под дворците и извънградските домове, промяна на бизнеса – край! – събарянето и изгарянето на жилищни блокове при строителството на търговски центрове и пр. и пр., няма да говоря.

За данъчните, санитарно-епидемиологичната инспекция, пожарникарите, прокуратурата, следствения комитет, ФСБ-ейците, администрация и пр., също. Казват, че там се изхранвате от туризъм, нали? Е, нищо, нищо. При нас това се казва „да мачкаш бизнеса”. Нищо. Ще се приспособите.

По отношение на туризма. Там си имате частни хотелчета, нали? На първа линия на плажа, нали? В Крим? Е, не е беда, не е беда.

Като се замислиш – няма да имате вече частни хотелчета на първа линия. Но каква само ще бъде дачата на Ткачов (губернатор на Краснодарския край в Югозападна Русия, с малки прекъсвания от 2000 г. насам, кара пети мандат – б.р.)! Дачата на Шойгу (дългогодишен министър на извънредните ситуации, сега министър на отбраната – б.р.)! Дачите на всичките сенатори! Дачите на всичките депутати! Дачите на всичките ФСБ-ейци! След тях на цялото следствие и на цялата прокуратура! Какви яхти ще се паркират там при вас на частни кейове!

С какви огради ще затворят вашето море! Всички проклети бандеровци ще ви завидят. А на вас ви стига и градският плаж в Севастопол.

Между другото, препоръчвам ви също така да научите фразата „Много сте, а аз съм сама” за „Пощата на Русия”, обслужване на едно гише, Сбербанк, Пенсионен фонд, социално осигуряване – всичко това вече е ваше. Поздравявам ви.

А, да. По отношение на Сбербанк. Отново сериозно ви провървя – при нас върви поредният кръг пенсионна реформа. Как се изчисляваха тези пенсии преди – така и никой не разбираше, а сега вече съвсем никой не разбира – поне ще ги има ли, или няма да ги има.

Впрочем, научете още два термина. КТО – това е контратерористична операция, и „хексоген”. Това е важно. Това е наистина важно. И се постарайте отдалеч да избягвате места със струпвания на хора, гари, летища – особено гари и летища – автогари, пазари, концерти и т.н. На летището вече идвайте около три часа по-рано. С милицията по-добре не се шегувайте. Постарайте се да не носите брада. Изсветлете си косите. Джобовете си обръщайте и давайте да ви пребарват при поискване. От вкъщи никога, никога без документи не излизайте.

Е, не забравяйте и за санкциите от нашите международни приятели, т.е. сега вече врагове. Вие сега сте – Русия.

Това е за дреболиите. Накуп:

Митингите в Русия са забранени.
Съпротивата при незаконните арести и незаконното задържане е забранена.
Самоопределението на нациите е забранено. Излизането от състава на Русия е забранено. Сепаратизмът е забранен.
Осиновяването на деца от чужденци е забранено.
Пропагандата на хомосексуализма е забранена.
Концертите на Мадона и „Океан Эльзы” (украинска рок група – б.р.) са забранени.
Несанкционираните плакати са забранени.
ТВ каналът „Дъжд” (големите руски ТВ оператори „по нареждане отгоре” спряха да го излъчват след анкета със зрителите дали не е било по-разумно да се предаде Ленинград на немците – б.р.) е забранен.
Онлайн парите ще бъда забранени до дни.
Цените в Москва са точно два пъти по-високи, отколкото в Киев. За всичко.
А, да. Най-после. Алкохолът у нас (а сега и у вас) – също е забранен от 11 вечерта до 8 сутринта. Знаете, сух закон.

*Авторът е независим руски журналист, създател на проекта „Журналистика без посредници”. Работил е за редица издания като „Московски комсомолец” и „Новая газета”. В качеството си и на донаборник, и на професионален военнослужеш е участвал и в двете войни в Чечения. Като военен кореспондент е отразявал войната между Русия и Грузия през август 2008 г. Арестуван е при протести както в Москва, така и на площад „Таксим” в Истанбул с при това с еднакви обвинения, че е „чуждестранен шпионин”.

Портал Култура:

Людмила Улицка

25.08.2014

Сбогом, Европа!

(Залцбургски бележки)

Не се занимавам с политика, но казвам това, което мисля, когато ме попитат. Именно поради тази причина ме определят като “пета колона”, обвиняват ме, че ненавиждам своята страна и се оправдават с мен глупаво и неплодотворно. Не изпитвам никаква ненавист, изпитвам срам и безсилие. Руската политика днес е самоубийствена и опасна, тя представлява заплаха най-вече за самата Русия, но може да се окаже причина за нова Трета световна война. Всъщност тази война вече започна. Локалните войни в Чечения, Грузия, а сега и в Украйна са нейният пролог. А епилогът едва ли ще има кой да напише.

Накрая бих искала да кажа още нещо: аз живея в Русия, аз съм руска писателка от еврейски произход и с християнско възпитание. Моята страна днес е обявила война на културата, обявила е война на ценностите на хуманизма, на идеята за свободата на личността, на идеята за правата на човека, изработвана от цивилизацията през цялата й история. Моята страна е болна от агресивно невежество, национализъм и имперска мания. Срам ме е за нашия парламент – невеж и агресивен, срам ме е за правителството – агресивно и некомпетентно, за ръководителите на страната, поклонници на силата и хитростта, представящи се за супермен, срамувам се за всички нас, за народа, изгубил нравствените си ориентири.

В Русия културата претърпя жестоко поражение и ние, хората на културата, не можем да променим самоубийствената политика на нашата държава. В интелектуалното съобщество на нашата страна бе извършен разкол: отново, както в началото на века, срещу войната застана малцинството. Моята страна всеки ден приближава света към нова война, нашият милитаризъм вече е изострил нокти в Чечения и Грузия, а сега тренира в Крим и Украйна. Сбогом, Европа, боя се, че никога няма да ни се удаде да влезем в европейското семейство на народите. Нашата велика култура, нашите Толстой и Чехов, Чайковски и Шостакович, нашите художници, артисти, философи, учени не успяха да обърнат политиката на религиозните фанатици на комунистическата идея в миналото, нито на алчните безумци днес.

Триста години ние, хората на културата, черпим от едни и същи извори – нашия Бах и нашия Данте, нашия Бетховен и нашия Шекспир, – и не сме губили надежда. Но днес на нас, хората на руската култура, на тази малка нейна част, към която принадлежа и аз, ни остава да кажем само едно: “Сбогом, Европа!”.

* * *

В края на юли тази година известната руска писателка Людмила Улицка получи Австрийската държавна премия за европейска литература, а немският седмичник “Шпигел” публикува есето й “Сбогом, Европа!”, пълно с горчиви размисли за агресивната и самоубийствена руска политика. Последва незабавната реакция на руските власти, които отмениха планирата в ИТАР-ТАСС пресконференция на писателката във връзка с присъдената награда. Людмила Улицка е родена в Башкирия през 1943 г. Първите й публикации датират от края на 80-те години, но името й нашумява след излизането на повестта “Сонечка” (1992), за която е отличена с престижни литературни награди в Италия и Франция. Романът й “Казусът Кукоцки” е награден през 2001 г. с най-престижната руска литературна премия “Букър”. Книгите й са преведени на повече от 20 езика. Критиката определя творбите й като “проза на нюансите” и я сравнява с Чехов. Предложеният по-горе текст на есето е превод от неговата оригинална версия на руски език. ( Със съкращения- есето на Людмила Улицка обиколи света на интересуващите се от алтернативния глас на Путин, тук цитирам само есенцията на политическата й оценка-бел. ivo.bg)

Путин се сърди на Запада и наказва…Украйна

Иво Инджев ⋅ април 26, 2014 ⋅

Авторът на международно известните романи „Добрият Сталин”, „Руска красавица” и др. бестселъри Виктор Ерофеев обясни снощи на една вечеря в София, на която авторът на тези редове присъства, поведението на руския президент Путин спрямо Украйна като реакция на това, че се е обидил на Запада за подкрепата, която е оказал на протестите срещу собственото му управление в Русия през 2011-2012 г.

Световно известният руснак, дисидент от съветско време и открит противник на Путин, наскоро добави нова сол в раната на официално подклажданата омраза на руските националисти към него. Писателят не само подписа писмо на руски интелектуалци, в което предизвиква Путин с остра критика на политиката му по украинския въпрос, но и с участието си телевизионно предаване на телевизия „Дождь” на практика даде повод на властите да я закрият, защото си позволи да предположи от нейния екран, че е могло да бъдат спасени милион и половина жертви на германската блокада на Ленинград през втората световна война, ако Сталин беше предпочел да остави града в ръцете на немците.

В резултат на това днес Виктор Ерофеев е прогонен от руските телевизии и радиостанции, казвайки за себе си: „изморих се да бъда дисидент, но се налага”. А по отношение на прогнозирането си признава едновременно няколко неща: че не може да предвиди развитието на кризата с украинските събития, макар, че „ в Русия е лесно да си скептик”, но вярва, че както Германия и Франция са се помирили, така и Русия ще намери общ език с Украйна.

Обяснението на Виктор Ерофеев за мотивацията на Путин се доближава до твърдението, което споделям не веднъж, че всъщност най-големият кошмар на Путин е да не се повтори украинската продемократична т.н. оранжева революция от 2004 г. и в Русия. Разминаването между „обидата” и „превенцията” срещу революционната искра не е голямо, но и в двата случая се предполага преднамереност на руската намеса в Украйна, а не спонтанна реакция на украинските вълнения.

Обидата, както и страхът от пренасяне на оранжевата зараза в Русия, датират много преди онзи 21 ноември 2013 г., когато под натиска на Москва Янукович се отметна от собствените си обещания пред украинците да подпише в края на месеца споразумението с ЕС за началото на преговорите за асоцииране.

Общото в двата случая е също така, че преднамереността изобличава лъжата за вината. Според трактовката на Кремъл виновни за ескалацията са си самите украинци, докато Москва едва ли не реагирала на пожар. Обаче е видно отвсякъде, че руската власт действа по план, който очевидно е разработен отдавна и е задействан демонстративно с онзи особено голям подкуп от 15 милиарда евро под формата на заем, който Путин предложи на украинския президент Виктор Янукович, за да не положи началото на преговорите с ЕС.

Но нека вземем обидата като отправна точка. Какво излиза? Че Путин се ръководи от ирационални чувства в една толкова голяма геополитическа игра? Ако това е вярно, проблемът, с който светът се е сдобил в лицето на Путин, е още по-стряскащ отколкото, ако властелинът на ядрена Русия изповядваше предсказуема идеология.

Малко по-различна, а може би просто допълваща, гледна точка за Путин има друг нашумял познавач на кремълските потайности. В книгата си „Путин: цялата истина за стопанина на Кремъл”, политологът Станислав Белковски смята, че Путин не се интересува от самата власт, а от нейните атрибути, ката злато, камъни, лимузини, яхти, почетна гвардия…

Така или иначе „загадъчната душа” на руснака, персонализиран от Владимир Путин, поставя в момента на изпитание относителния уют на постигнатия след Втората световна война баланс между развития Запад и догонващия, но развит върху една шеста от планетата съветско-руски Изток. На този баланс се крепи небивало дългия в човешката история период на мир между основните конкуренти за световно господство. Това се наричаше „политика на взаимното сдържане”.

След всичко написано дотук е важно да се разбере, какво означава фактът, че лидерите на седемте най-мощни държави в света се споразумяха за санкции срещу Русия. Каквито и да са те, колкото и в Москва да се правят, че плюят на тези списъци с ограничения за пътувания на Запад, истината е доста по-болезнена за Кремъл.

Истината е, че в неофициалната класация на Москва приобщаването на Русия към Г-7 преди 17 години се оценява като най-голямата придобивка за руската имперска гордост.

Западът покани Русия да членува в клуба на най-богатите и влиятелни нации в момент, когато тя беше на колене. Подаде й ръка да стане, да изтупа прахта на унижението от разпада на Съветския съюз „без бой” и да седне като равен сътрапезник в решаването на световните дела в рамките на най-престижния клуб на планетата.

Путин проигра хазартно жеста на силните, които показаха , че не искат да държат пред прага си оклюмалата по онова време Русия. Но силните му показаха снощи, че едностранната му демонстрация на сила няма да бъде толерирана. Направиха го сега, когато Путин е заел позата на покорител, който може да си позволи да не се съобразява с никого, щом това му носи възторга на масите в Русия.

Посланието е, че щом Путин иска да реставрира СССР под нова форма, ще трябва да се сблъска със съответната враждебност, на която се „радваше” съветската империя на Запад. Но този път новият „съюз” ( в който след безцеремонното посегателство срещу Украйна не желаят да участват дори подплашените Беларус и Казахстан) ще трябва да оцелява без съюзниците си от дресираната компания на държавите от „световната социалистическа система”.

vodopad

WWF ни предоставят чудесна възможност да вземем нещата поне за малко в свои ръце, като заявим ясно позицията си, в случай, че я имаме. Разбира се никой не е длъжен да е запознат отблизо с проблемите на българските реки, ето защо цитираме по-долу основните точки.

Изсичането на крайречните гори – те предпазват по естествен начин реките от наводнения при разливане и са изключително богати на биоразнообразие.
Преграждането на реките – вследствие често те пресъхват, в горната част се заблатяват; рибните проходи, се изграждат нефункционално по баражите и ВЕЦ, а рибата не може да премине, или ако премине, попада в изсушено корито, хищници и бракониери я улавят.
Нерегламентираното изкопаване на речните корита – то се прави с цел добив на материали и уврежда цялата екосистема на реката.
Канализирането на реките – „изправянето“ им в канали води до разливане, до ускорено водно течение, което каналът често не може да понесе.
Изискването за минимален воден отток при ВЕЦ – в повечето случаи при мини ВЕЦ не се спазва.
Дунавските есетри – най-застрашеният от изчезване вид по света, оцелял от времето на динозаврите, който е символ на чистотата и здравословната екосистема на реката.

За всеки от споменатите проблеми кампанията посочва и съвсем реални и възможни решения. А ние сме свободни сами да си преценим дали каузата отговаря на нашия светоглед и да решим дали да я подкрепим.

Можете да се информирате в повече подробности тук (отдясно има връзки към предложените решения).

Продукти за 4 порции:
За миш- маш:
3 зелени чушки
1 морков
4 яйца
½ глава лук
3 червени домата
½ ч.л. сол
1ч.л. захар
2с.л. олио

За задушен ориз:
1ч.ч. ориз
щипка сол
2с.л. зехтин
4 листа салвия

Приготвяне:
Предложението ми е за пържен миш- маш с гарнитура задушен ориз. Първо измивам зеленчуците и ги почиствам. Обелвам доматите и рендосвам заедно с моркова. Чушките режа на ленти, а лукът- скълцвам на ситно. Ориза накисвам в купа с вода. В тиган наливам две супени лъжици мазнина. Поръсвам сол и поставям съдът на включен котлон. Щом загрее мазнината добавям лук и чушки. Запържвам за пет минути. Наливам доматен сок. Поръсвам сол и захар. Намалям степента на сила на котлона. След като поизпари доматената течност, се чукват яйцата. Порбърква се и оставя да поври още десетина минути, след което се изключва. Отцеждам ориза и го задушавам под капак и на тих огън. Зехтина добавям накрая. Изключвам и оставям на топлия котлон. В разлати чинии сервирам от миш- маша и гарнирам с оформена купчинка ориз. Гарнитурата украсявам с листо Салвия.

Кой ли ти чете блогове през август? Добре дошъл в септември, който и да си ти.

Засега не се очертава да мога да отделя цял постинг на любимия ми брутализъм, затова ще продължа със споменаванията от време на време. Днес разглеждане сградата към ВЕЦ Рьолдал на норвежкия модернист Гейр Грунг, прекрасната козирка към централата на ЮНЕСКО в Париж, три лъча, кацнали на колони, дело на Марсело Бройер, Пиер Луиджи Нерви и Бернар Зерфюс и още много бетон. За съжаление не успях да открия читава външна снимка на нашата си зала София в Борисовата градина, проектирана от арх. Стефка Георгиева в началото на 60-те - наистина чудесна сграда, поразсипана наскоро с бяла алуминиева дограма.

От другата страна на скалата куул-ънкулл (точно там, където е и Скопие 2014) е показното разкрасяване на Йошкар Ола, иначе много привлекателно място. Всерусийски Дисниленд направо за Дед Прайз.

За оправяне на естетическия вкус малко вилидж-порн - любимото село на Франция, по същество тв шоу, но и експлозия от малки хапки уют и красота - дали от скалистите Пиринеи, средновековни замъци или прохладния Атлантически бряг, просто мечта.

Предпазва ли маята от кофти напиване и тежък махмурлук? (И затова баварците се наливат с вайцен за закуска?) Може би да, но по-скоро не. Ех.

Хоумър Симпсън х Пийт Мондриан = тежък махмурлук обаче.

Историята започва с хронология на американските знамена от 1767 година насам. 2004 г. може да не е чак толкова отдавна, но преглед на сайтовете на отборите от НБА показва, че е не по-малко далеч. В началото на 20. век в Ню Йорк (поне богатите) са живеели охолно и на широко. Джонатан Грийн подрежда любопитни жаргонни изрази в английския език в пригледни таймлайни. Това видео показва промените в картата на Европа през всеки един ден от Първата световна война, а това е разказ за футболистите, взели участие в нея. Връщаме се още малко по-назад във времето за няколко интересни и куриозни истории от футбола през Викторианската епоха (всичките са в книгата), а след картинката се отдаваме изцяло на играта.

Героите от Световното в Бразилия надебеляват, отборите се сдобиват с елегантни емблеми и бейзболни (ееееми) шапки, а Ричард Суорбрик удостява най-запомнящите се моменти с анимация. Емилиано Солини е дизайнер в Стенлибет, покрай което изкарва много силни футболни визии, както и някои силни идеи за екипи на Найки, още малко респект за кибритените кутийки, вдъхновени от минали първенства и обратното - винтидж суботео фигурки с екипи на съвеременни отбори. Любимците ми от Паладар Негро пък присъстват с цели три много силни колекции - полу(!)плешиви играчи, исторически анализ на неочаквано разцъфтялите напоследък в бонбонени цветове футболни бутонки и идеален отбор на играчите от бивша Югославия днес (съвсем малко различаващ се от моя вариант, пуснат по-рано бе).

Нацистката символика заслужава повече внимание (може би по-нататък), но засега една непълна визуализация на европейската карта. Кръстове, снопове и всякакви рунически символи, плюс няколко добичета, определено има какво да се желае.

Добре дошъл в ЦРУ, таен агент Х., заповядай това ръководство от 200 страници с граматически и стилистични изисквания към докладите ти.

Какво ще кажеш за това - 75% от изображенията в каталога на ИКЕА са компютърно генерирани графики.

Всичко, което някога се е появявало тук под етикетите Карта и Метро, бива затапено от ей този великолепен блог, посветен (очевидно) на метро схемите. Ако пък си мислиш, че си виждал всякакъв мърчъндайз, почакай да видиш асортимента във фен шопа на Лондонския музей на транспорта, където те очаква всякакво обзавеждане в дамаски (или мокети, както им викат туземците) от седалките на конкретни линии на метрото.

Иначе, когато футуризмът срещне съветското трамваестроене, резултатът е, както обичат да казват рекламистите, малко ту мач.

Карта на войната на живо. Без коментар.

Наваксваме с бандите от сайдбара: Блуум Туинс, Прайдс, Наташа Кмето, Лулу Руж, Кисис, Ънтил дъ Рибън Брейкс, Демс, Каралайна Чоколат Дропс, Маунт Кимби, Фоулс, Фетес Брот.

Когато преди време писах за синестезията, темата не беше толкова мейнстрийм. Днес вече си има дори ап, който превежда цветове в други сетива. Апропо, цветовете - научи няколко интересни истории как предмети получават цветовете, без които не можем да си ги представим, и техники на измерване на нюансите - за да бъде например сьомгата ти винаги в сьомгово (от).

Знамената на двата съседни средиземноморски острова (при все и притежание на две различни държави) Корсика и Сардиния споделят един символ - мавърската глава, чиято превръзка исторически се оказва ту на челото, ту пред очите, според зависи посланието.

След първата фотошопната снимка миналия път, ето ти сега историята на Илюстрейтър, работното място на всеки графичен дизайнер.

Дорисувай сам, темплейтът е достатъчно, хм, благодатен.

Най-страховитият човек в бирената индустрия отвъд океана е... не, не позна, виж кой.

Малко разведряващи анимирани гифове от Оливия Уен, малко брутално честни (но не грозни) картички и малко повечко анатомия на показ.

От серията разни утопични - Атлантропа, идеята на Херман Зьоргел от първата половина на миналия век за превръщането на Средиземно море в язовир и освобождаването на големи площи земеделска земя.

И за финал - секс. Като начало на финала - инфографика с историята на еротиката и цензурата в киното и един богат архив сексплотейшън филми (ама ако не си в България); лесбийки пробват препоръчани от Космополитан секс пози в поредното доказателство, че Космо е комедийно списание; макар че, ок, понякога задават интересни въпроси, гей мъже рисуват вагини и о, да, забавно е; секс съвети за жената от 19. век, а за капак - мормоните, оказва се, са новата златна мина/ниша за онлайн порното.

Прочети цялата новина

виж от архив

Разни 110

http://feedproxy.google.com/~r/TheMobileBlog/~3/bb3VP6717to/110.html

Кой ли ти чете блогове през август? Добре дошъл в септември, който и да си ти.

Засега не се очертава да мога да отделя цял постинг на любимия ми брутализъм, затова ще продължа със споменаванията от време на време. Днес разглеждане сградата към ВЕЦ Рьолдал на норвежкия модернист Гейр Грунг, прекрасната козирка към централата на ЮНЕСКО в Париж, три лъча, кацнали на колони, дело на Марсело Бройер, Пиер Луиджи Нерви и Бернар Зерфюс и още много бетон. За съжаление не успях да открия читава външна снимка на нашата си зала София в Борисовата градина, проектирана от арх. Стефка Георгиева в началото на 60-те - наистина чудесна сграда, поразсипана наскоро с бяла алуминиева дограма.

От другата страна на скалата куул-ънкулл (точно там, където е и Скопие 2014) е показното разкрасяване на Йошкар Ола, иначе много привлекателно място. Всерусийски Дисниленд направо за Дед Прайз.

За оправяне на естетическия вкус малко вилидж-порн - любимото село на Франция, по същество тв шоу, но и експлозия от малки хапки уют и красота - дали от скалистите Пиринеи, средновековни замъци или прохладния Атлантически бряг, просто мечта.

Предпазва ли маята от кофти напиване и тежък махмурлук? (И затова баварците се наливат с вайцен за закуска?) Може би да, но по-скоро не. Ех.

Хоумър Симпсън х Пийт Мондриан = тежък махмурлук обаче.

Историята започва с хронология на американските знамена от 1767 година насам. 2004 г. може да не е чак толкова отдавна, но преглед на сайтовете на отборите от НБА показва, че е не по-малко далеч. В началото на 20. век в Ню Йорк (поне богатите) са живеели охолно и на широко. Джонатан Грийн подрежда любопитни жаргонни изрази в английския език в пригледни таймлайни. Това видео показва промените в картата на Европа през всеки един ден от Първата световна война, а това е разказ за футболистите, взели участие в нея. Връщаме се още малко по-назад във времето за няколко интересни и куриозни истории от футбола през Викторианската епоха (всичките са в книгата), а след картинката се отдаваме изцяло на играта.

Героите от Световното в Бразилия надебеляват, отборите се сдобиват с елегантни емблеми и бейзболни (ееееми) шапки, а Ричард Суорбрик удостява най-запомнящите се моменти с анимация. Емилиано Солини е дизайнер в Стенлибет, покрай което изкарва много силни футболни визии, както и някои силни идеи за екипи на Найки, още малко респект за кибритените кутийки, вдъхновени от минали първенства и обратното - винтидж суботео фигурки с екипи на съвеременни отбори. Любимците ми от Паладар Негро пък присъстват с цели три много силни колекции - полу(!)плешиви играчи, исторически анализ на неочаквано разцъфтялите напоследък в бонбонени цветове футболни бутонки и идеален отбор на играчите от бивша Югославия днес (съвсем малко различаващ се от моя вариант, пуснат по-рано бе).

Нацистката символика заслужава повече внимание (може би по-нататък), но засега една непълна визуализация на европейската карта. Кръстове, снопове и всякакви рунически символи, плюс няколко добичета, определено има какво да се желае.

Добре дошъл в ЦРУ, таен агент Х., заповядай това ръководство от 200 страници с граматически и стилистични изисквания към докладите ти.

Какво ще кажеш за това - 75% от изображенията в каталога на ИКЕА са компютърно генерирани графики.

Всичко, което някога се е появявало тук под етикетите Карта и Метро, бива затапено от ей този великолепен блог, посветен (очевидно) на метро схемите. Ако пък си мислиш, че си виждал всякакъв мърчъндайз, почакай да видиш асортимента във фен шопа на Лондонския музей на транспорта, където те очаква всякакво обзавеждане в дамаски (или мокети, както им викат туземците) от седалките на конкретни линии на метрото.

Иначе, когато футуризмът срещне съветското трамваестроене, резултатът е, както обичат да казват рекламистите, малко ту мач.

Карта на войната на живо. Без коментар.

Днес ще започнем първата част от един по-голям проект на Роси – ще започнем с Янина в Гърция (понякога наричана и Йоанина по гръцки). Приятно четене:

Янина

част първа на

От Янинското езеро и Метеора до Лаго Маджоре и Сакро Монте ди Орта

автор: Росица Йосифова

първа част

Част от пътуването по адриатическия бряг беше планирано подробно и с внимание. В последния момент на подготовката се появи неочаквано вълнуващата възможност да гостуваме в селце между Лаго Маджоре и Лаго д’Орта в Италия. Пътувахме четирима души на различна възраст и с различни интереси. Стартирахме в пълен екип от Благоевград, минахме през Гърция, Албания, Черна гора, Хърватия, Словения, Италия и малка част от Швейцария.

Част първа: Янина

На път за Янина се отбихме при приятели в Солун. Такива хора са, че винаги научаваме нещо интересно от тях. Едно младо лаврово (дафиново) дърво стана повод да си говорим за лавровите венци и ни беше разказано, че великите учители от древността слагали на главите на учениците си венци от розмарин – действал добре на мозъчното кръвообръщение и подобрявал паметта.

Срещу Бялата кула се поклащаха два атракционни кораба – всъщност плаващи кафенета или барове, които заради лекия сумрак във вътрешността им, наситения с мирис на алкохол и цигари полъх, който бризът донасяше до носовете ни, а може би по някаква друга причина, ми напомниха барчетата от началото на 80-те в родината. Къде ги отнесе вятърът тези местенца? В морето на забравата си плуват – напълно безплатно, така както возенето в солунските корабчета е безплатно – само трябва да си поръчаш напитка, докато съзерцаваш (евентуално) светлините на града вечер.

Бялата кула в Солун

Седнахме за кафе на Аристотелевия площад и за първи път забелязах статуята на Аристотел. (Интересно какво ли съм гледала досега? Формата на площада и сградите най-вероятно?) Нещо блещукаше в долната част на монумента. Беше излъсканият от пипане и докосване ляв палец на крака му. Бях чела, че студенти докосвали лявата обувка на статуята на Джон Харвард; че бездетни жени опипвали издутината между краката на статуята на известен френски журналист от 19 век – Виктор Ноар, погребан в грабищата Пер ла Шез; че японците очаквали контакт със статуята на кучето Хачико в Токио да им донесе късмет. С очите си съм виждала влюбените във Верона здраво да нападат лявата гръд на Жулиета, минувачите да пипат с лява ръка полегналата статуя на Everard t’Serclaes в центъра на Брюксел – традиция, започнала между двете войни чрез подражание на търговец на птици, който… По-късно може и да се върна на темата за допира до разни части от статуи с цел придобиване на нещо – я късмет, я разум, я друго. Ще се върна най-вероятно – ако не скоро, то някога, но ще го направя, защото ми е много интересно да разбера кое кара хората да извършват това магическо дело. Понеже повечето съществуващи магии могат да се разделят на две основни групи – имитативни (тези, при които си правиш кукла, наподобяваща някого, и я бодеш по разните й части, за да причиниш действително страдание на човека) и контагьозни (тези, при които използваш нокти, коси или парчета от дрехи, конци и пр., за да причиниш нещо на човека или да му вземеш силата или друго качество…). Джеймс Фрейзър казва, че вторият вид магия „… почива на схващането, че ако веднъж са били в съприкосновение, нещата остават завинаги в съприкосновение.”[1] Защо хората така масово я практикуват тази магия? А туризмът така услужливо ги подтиква да задоволяват склонността към прилепване на нечие чуждо качество като им посочва точните обектии им разказва съответните легенди…

Солун. Аристотел

Дубровник. Хърватски ренесансов писател

Приятелят ни, който възпитава малкия си син в доста свободен стил, „за да придобие добър имунитет”, започна с известна тревога да се оглежда за местоположението му, докато пиехме фрапето мързеливо.

- Крадат се много деца – обясни той кратко.

- ?

Продължихме към Янина

в ранния следобед. Трябваше да имам професионална среща там след два дни. Градът е стар мой познайник. Преди години, когато новата магистрала от Солун до Игуменица още я нямаше, пътувах организирано към Корфу по серпентините на стария планински път. Главите ни бяха отчаяно замаяни от планинските завои и от едно менте, което се разнасяше (уж за ободряване) из задните седалки на автобуса. Тогава спряхме за кратка почивка някъде в покрайнините на Янина и от екскурзовода за първи път чух историята за млада жена, която Али паша (албанец от Тепелена, издигнал се до равнището на практически автономен владетел на Янинско през XVIII-XIXвек) удавил в езерото Памвотис, защото не му пристанала. От мъка по нея обаче пашата наредил да изсипят във водата стотици кила захар, за да е сладка смъртта на Фросини.

Мислех си, че тази история е преминала покрай ушите ми и е заминала, но когато след време дойдох в този град, бързо си я припомних. Ето я в по-разширен вариант.

Крепостта на Янина

Кира Фросини била омъжена на невръстна възраст за местен богат търговец, който често се пилеел из Венеция по търговия и лични дела. Тя била красива, непростимо красива – всъщност толкова красива и красива по такъв начин, че това отвсякъде си вещаело нещастие. Била отворена светска госпожа, приемала всякакви гости, а очевидно търсела и любов. В нея се влюбил Мухтар паша – големият син на Али Паша. Дори ѝ подарил пръстен със скъпоценен камък, какъвто бил подарил на законната си съпруга – дъщеря на владетеля на Берат. Обаче, казва легендата, и баща му харесвал Фросини. А пък съпругата на Мухтар се оплакала от похожденията на мъжа си именно на него. И той измислил план. Арестувал Фросини. За да не се изтълкува този арест като лично дело, прибрал още 17 жени от Янина, които по „подозрение” били прелюбодейки. Жените били откарани с лодки в езерото през нощта на някой си леден януари 1801 година. Там били удавени. И тук идва онова допълнение към историята (любопитен опит да се придаде някаква човечност на тиранина), според което Али паша заръчал водата да се подслади с много захар, за да е по-лека смъртта на Фросини, макар според една от хилядите версии на историята, тя да била предала богу дух още преди да достигне до езерото. Нощем този дух бродел из езерото. И така до ден-днешен. Трагедията белязала живота на целия град, Фросини била погребана с почести и обявена за мъченица. С времето легендата придобивала всякакви окраски – религиозни, героични, патриотични… Но си останала преди всичко история за любов и наказание – за нея била написана опера, направен бил филм през 1959г., а певецът Йорго Даларас изпял и песен за нещастната жена през 1971 г.

Йоанина, Гърция

Паметта е най-добрият приятел на човека, тя знае кое да скрие и кое да изтика напред, тя знае как да пази човека, а пък и нациите, от полудяване. Казвам това, защото зад изтикания напред любовния сюжет с патриотично-верска окраска, който хората повтарят и ще повтарят докато му повярват напълно, е стояла една твърде страшна и грозна до перверзност действителност, причинена до голяма степен от легендарния Али паша. Някои казват, че случилото се тогава отговаря напълно на духа и нравите на времето и на мястото. Епир, казват, винаги се е славел с разбойничество и с жестокост. И все пак… Или пък кипвам от негодувание, защото онзи исторически момент не е чак толкова анонимно далечен – зная имената на предците си от онова време, дето се вика. Отгледана съм с разказите за подобни зверства, вършени и в съседната на Епир „историко-географска област” Македония – при това и от чужди, и от „свои”… Но да се върна на янинската история, защото, ако на друг не мога, то на Али паша мога да си го изкарам.

Али паша обичал да пуска разни истории за себе си пред западни писатели и дипломати, с които често контактувал. Описва го Байрон, а Александър Дюма го включва в сюжетите на „Граф Монте Кристо”. В друго свое произведение обаче Александър Дюма (в съавторство с Малфий) разкрива най-подробно личността и делата на пашата – в осмия том от поредицата за най-прочутите престъпления и престъпници на Европа, публикувана през 1839-1842 година.[2] Заслужава си да се надзърне в тези страници, разказващи за жестокост и садистична нагласа към света. Али паша произхождал от албанския град Тепелeна. Както и предците му, той спечелил първите си богатства от разбойничество по епирските пътища, от грабежи, палежи и кражби. Един факт удивлява и подсказва произхода на имането му. Седнали да мислят със сестра му как да изпълнят едно от предсмъртните желания на майка им – да изпратят някого в Мека, за да стори там помен за нея след смъртта ѝ. В Мека обаче можело да се пътува само с честно спечелени пари. И като прегледали фамилните притежания (по това време той вече бил паша на Янина), установили, че има само един имот, завещан от дядото, дето май бил честен. После обаче се оказало, че земята била заграбена от някакъв хритиянин, та така отиването в Мека пропаднало. За сметка на това Али паша решил да компенсира майчината воля с още по-жестоко от обичайното за него отмъщение върху две албански села, които навремето отвлекли и в продължение на месец изнасилвали майка му и сестра му, за да го стреснат и да намалят нарастващото му влияние в Тепелeна. Става ли вече ясно колко диво място бил Епир – област, простираща се от Превеза, Арта, Игуменица и Янина в сегашна Гърция почти до Вльора в днешна Албания? Област, която (както и част от Далмация впрочем) толкова много прилича и по природа, и по манталитет на дивата Ликия (сега в средиземноморска Турция – приблизително от Далян до Анталия).

Али паша бил неспасяемо енергичен и деен, използвал не само дрънкащи оръжия и отрови, но и доноси до Високата порта, клевети, интриги, подкупи и всякакви игри, които му позволявали да присвоява санджаци и да се домогва до служби. В репертоара му от злодейства фигурирал широк спектър от престъпления – опожаряване, клане, бесене, рязане на глави, давене, одиране на кожа, печене на живи хора между два огъня. Не се е гнусял и от мародерства – изпратил подчинените си да ограбват златото и среброто от телата и къщите на умрелите от чума граждани на Арта и на малцината оцелели, но напълно безпомощни хора. Но най обичал да унижава. По всякакъв начин и всички около себе си, освен може би майката си, сестра си и първата си съпруга – Емине, която, отвратена от жестокостта му, приела християнството, а след време умряла от страх от него в буквалния смисъл на думата. Моралната му разюзденост била пословична – вечер бродел предрешен като прост селянин из янинските улици и задирял проституиращи момчета и момичета. Харемът му бил пълен с жени и робини, посягал дори на съпругите на синовете си. И синовете му не падали по-долу – Мухтар бил известен пияница и развратник, а Вели бил садист – късал или режел онова, което преди минути е галил… С религията Али паша само кокетирал и я използвал при нужда така, както използвал всяко друго средство за домогване до власт. Бил по-скоро суеверен и търсел еликсира на безсмъртието, поканил си дори алхимик от Венеция. Няма смисъл да се проследяват всички стъпки и постъпки до издигането му в кариерата. В крайна сметка Високата порта го унищожила (застрелян е на островчето в езерото Памвотис в Янина), затрила и синовете и внуците му, а жените от харемите им били разпродадени на пазарите за роби. Това му се случило за назидание – да си знае мястото и да не се опитва да прави автономии или да се обявява за цар или принц на Гърция (до такива висоти се издигнали амбициите му, защото Егото има тази особеност, че не може никога да бъде заситено)… Вероятно именно тази финална постъпка на Високата порта спрямо пашата е в основата на известен респект към него и дава безпочвено основание да бъде смятан за предтеча на гръцкото освобождение…

джамията Фетие и гробът на Али паша – Иц кале, Янина

Тесалия, Янина, Превеза и Арта, Гирокастра, Тепелена, Берат, та и Шкодра – това са все места, белязани малко или повече от Али Тепеленски.

И е тъжно, тъжно е, но легендата за кира Фросини някак си не може да заглади ръбовете на онова диво време. Поне на мен така ми се струва. В този град, макар модерен и млад заради университетите си, все още витае духът на неизкупеното зло. И когато се разхождаш по променадата около езерото, когато пиеш кафе или хапваш около брега, когато пътуваш към островчето в езерото Памвотис – историята е с теб и прави всичките ти обикновени действия вълнуващи – чувстваш се късметлия, задето си се появил на света малко повече от половин век след цялата тази отврат (градът се освобождава от турците през 1913 г.).

А всъщност Янина би трябвало да е специален град за нас, защото е била българска по времето и на Самуил, и на други негови предшественици от първата българска държава. Цар Самуил някак си повдига самочувствието ни, някак си е безспорен, когато сме в Охрид, Драч (Дурес), в Котор, че и в разни части на Далмация. Епир бил пъстър и разнообразен в етническо отношение векове наред – заедно с албанците, куцовласите (арумъни) и ромеите, бил населяван от много българи… Но тук по някакви причини гордостта като че ли не се случва. Дали защото Янина оставаше малко встрани от туристическите маршрути и с нищо не провокираше пътуващите от България към Игуменица да я опознаят? А тя е славна в миналото и като главен град на Епирското деспотство (колкото и спорен да е този термин) – парче от Византийската империя, която се разпада след превземането на Константинопол от кръстоносците. Янина и Арта са били главните градове на деспотството.

За византийската история днес разказва музеят. Помещава се в голяма сграда, построена в близост до руините на харема на Али паша. Неговият палат бил изцяло разрушен през 1870 г. Тези постройки се намират на Иц кале – една от високите и най-атрактивни части на янинската крепост с чудесен изглед към езерто. Крепостта, която си е направо град в града, е от 6-ти век. Строена е по времето на Юстиниян. После е достроявана и обитавана от Али паша, от мюсюлмани и евреи. За християни цитаделата била забранена.

стената на янинската крепост откъм главната улица на града

вход към Иц кале и къщата с интересните комини – сега кафе ресторант

На Иц кале може да се види още джамията Фетие (Fethiye) (от думата fatih, която на турски език означава „завоевание”), строена върху църквата „Архангел Михаил”, за да отбележи превземането на града от османлиите. Пред нея е гробът на Али паша, където е погребано обезглавеното му тяло, тъй като главата и наследниците му са погребани в Истанбул.

Другата джамия (на Аслан паша) е от 1618г.Тя също е постороена върху останките от християнска църква. Сега е градски музей. Останки от по-далечното минало – бани, библиотека, медресе, синагога, са разпръснати върху впечатляващо голямата територия на калето. Близо до централната порта има сграда с интересни комини – сега – кафе ресторант. Незнайно по какви причини младоженците идват вечер на Иц кале, за да се снимат.

стената на янинската крепост откъм главната улица на града

вход към Иц кале и къщата с интересните комини – сега кафе ресторант

Старият град е в подножието на крепостта. Разходката из малките улички е вълнуваща – никога не знаеш какво се случва зад стените на вековните къщи.

част от крепостта

крепостта от вътрешната страна

А самата стена е повече от внушителна. Необходимо е доста време, за да се обиколи. Всъщност дори и да не искаш да се качиш на калето, няма как да се разминеш със стената – тя опасва голяма част от променадата край езерото. Короните на красиви белокори дървета – платани или ясени, образуват тунел по цялата крайбрежна и милостиво закриват части от каменния гигант.

Оживлението в този интересен град започва от централната улица, която води до езерото. Достигнеш ли до часовниковата кула – вече си „в джаза”. Можеш да отскочиш до сладкарницата на хотел „Бретания”, която предлага изобилие от вдъхновяващи сладкиши, много вкусен сладолед и добро кафе. После можеш да опиташ гиро питите и сувлакитата, които са много апетитни и на отлична цена. Ако продължиш направо, почти си стигнал до старата чаршия и до стария град. Ако още си гладен, можеш да потърсиш някое малко заведение от лявата страна на централната улица, което сервира домашна храна и напитки – също на много добра цена. Ресторантьорите в Гърция били натоварени с някакви извънредни такси миналата или по-миналата година, което моментално предизвикало бум на точно този тип заведения – малки квартални пивници с домашна храна и приятна обстановка. От дясната страна на централната улица пък вече се вижда крепостта и при любопитство можеш да си направиш разходка, да се заредиш с история и да изпиеш едно фрапе на Иц кале или да изядеш една вита баклава преди да отидеш до езерото. Или пък да запазиш всичките си сили за крайбрежието. Или пък за островчето в езерото Памвотис – Ниси (остров), както му казват местните или „Нисаки” (островчето), както му казват останалите гърци. На островчето гурметата ходят, за да ядат езерни змиорки, жабешки бутчета и речни раци. Просто е. Точно там, където свършва централната улица и започва езерото, има малка езерна гара, откъдето на всеки 20-30 минути тръгва корабче.

Езерото Памвотис

Всъщност на това място на крайбрежната алея има приветлив туристически информационен център, където виси и сезонното разписание на водния транспорт. Местни и цветнокожи въртят наблизо тротоарна търговия или свирят и пеят. Билетът до Ниси е две евро в едната посока.

Островчето е уникално. Някак си средиземноморска атмосфера цари там, а освен всичко друго, е пълно с манастири. Като че ли животът на християните и монашеството са били съсредоточени именно тук – по-далеч от погледа на пашата и приближените му.

Ниси – островчето в езерото Памвотис

площадът на островчето

Особено е интересен един манастир на име Philanthropinon, който събужда любопитството поради две причини. Първо, по турско време там е имало тайно нощно училище; второ, от лявата страна след входа на църквата са изографисани седем древногръцки философи и историци. Подобно явление имало само на Атон, но там великите гръцки учители били изобразени на икони, а тези тук – изографисани на стената. Това рядко събитие в историята на православната живопис става повод да се коментира скандалният факт, че архиепископът на т.нар. Македонска православна църква – Стефан от Охрид, издал разрешение Александър Македонски да се изрисува на купола на църквата „Свети Никола” в Щип, а в двора на църквата да се постави бронзова статуя на Александър на кон. Скандално, казват, не само защото Александър по никакъв начин не стои близо до християнската идея, но и поради факта, че е изобразен на купола, а куполът според православния канон символизира рая и е запазена територия за Спасителя.

През 2012-2013 година хората на островчето се вълнуваха от по-земни неща. Например от кризата. Когато разбираха, че сме българи, споделяха, че ги плашели, че животът им щял да заприлича на нашия… Тази година (2014 г.) заварихме друго. Продавачите на бижута и сувенири бяха пооредели и станали някак си по-отчаяни, заради което и по-агресивни в привличането на клиенти. Един мъж спря Емо на площадчето. Оказа се, че е кметът. Интересувал се откъде сме. Разказал, че от 500-те жители на островчето били останали стотина. Мнозина били тръгнали да търсят поминък в България. Други пък заминали към традиционната за областта гурбетчийска дестинация – Германия.

Очаквайте продължението

[1] http://chitanka.info/text/5438/8

[2]http://www.alexandredumasetcompagnie.com/images/1.pdf/CrimesCelebres-16-AliPacha.PDF

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Континентална Гърция – на картата:

Континентална Гърция

/Поглед.инфо/ Съдебно дело срещу самообявилите се за "наследници" на Панагюрското съкровище завежда директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров, съобщи той.

Прочети цялата новина

виж от архив