Нито гласуването в Парламента в полза на заема от 16 милиарда лева, подкрепено „неочаквано” от ДПС, нито пасуването от гласуването на предсказуемите п(а)суващи от „Атака”, могат да минат за новина.

Най-малко от всичко е новина, че БСП и „Атака” стават все по-трудни за различаване и в пленарната зала, и на площада. Ако изобщо имаше някаква новост в модата на протестите им днес, това е отчаяният им опит да се разграничат поне малка според мястото на протестите си около парламента.

Запитана да обясни това усилие , депутатката Мая Манолова декларира в телевизионно интервю, че БСП кани симпатизантите си на „друг” митинг и на „друго” място просто защото БСП била различна партия от „Атака”. Нима? И по каква личи?

„Другото” място на организирания от БСП протест беше на метри от преливащия се брат – близнак като митинг на „Атака”. Неизкушен в символиката на двете партии човек по никакъв начин не би могъл да различи едните от другите- нито по лозунгите, нито по физиономиите. Напротив, спойката между протестиращите от уж различните партийни групи отново беше напънът им да защитават Русия от България.

Внимателният зрител на телевизионните репортажи вероятно е забелязал една „малка”, но разобличаваща разлика между протестите на хората срещу метастазите на Петата колона в България и много от протестиращите под знамената на тази пета колона в полза на Русия.

Разликата , която се вижда, е в това, че някои от маршируващите в строя на Петата колона не обичат да ги снимат. Явно имат страх да не бъдат разпознати от хора, пред които се представят в друго качество и участието им в публичните прояви им носи риска да бъдат разобличени като наемници. Нищо подобно не съществува като феномен в редиците на свободните хора, демонстриращи срещу Петата колона, както се видя от демонстрациите срещу управлението на Орешарски в София- протестна вълна, която сега Петата колона се опитва да имитира с всекидневни улични изяви, но с доста жалък ефект.

Впрочем, сред мобилизираните днес от БСП физиономии под наем имаше и такива, които отдавна са с обозначили, като фамозната контра Нина Герова, която беше превърната от медиите в нещо като неофициален говорител на шепата „опълченци” в защита на Орешарски през 2013 г. и в това качество не се слизаше от новинарските емисии на телевизиите. Днес тя отново беше „на линия”.

На първа линия на митинга на БСП, в съседство със съмишлениците си от „Атака”, бяха например бившият царски депутат Борислав Цеков и уж независимият медиен експерт Иво ИнджОв .

СНИМКА:KROSS

Видя се и една налагаща се все повече тенденция. Изглежда БСП не е в състояние да призове повече симпатизанти от „Атака”- не че атакистите бяха много, но бяха по-малко ( отново, за пореден път) от другарите под червените знамена. Усилието и на двете братски формации да демонстрират улична сила на всекидневна почва започва да им играе лошата шега да демонстрира набиващата се на очи тяхна маргиналност, като същевременно ги обезличава и заличава границите между тях до степен на неразпознаваемост.

Ако това се беше случило веднъж, можеше да бъде обяснено с немарливост на организаторите, като случайност или по някакъв друг лъжлив начин. Но колкото повече се натискат да показват хилавите си улични мускули, толкова повече предизвикват насмешката на голямото телевизионно жури в домовете на хората, които се опитаха да изплашат със стряскащи предсказания как агресивната и милитаристична България всеки момент ще нападне клетата миролюбива Русия.

Така че от протестите на мегдана и от „изненадите” при гласуването в парламента все пак имаше някаква ползица по отношение на падналите маски. Карнавалът обаче продължава по настояване на палячовците, които трябва да си оправдаят получения аванс и си играят ролята дори и без посетители в техния цирк.

Share on Facebook

Продукти за 4 порции:
1кг картофи
3 моркова
5 яйца
200г сирене
1ч.л. сол
½ ч.л. семена копър
1с.л. свинска мас

Приготвяне:
Бърза запеканка с любимите на всички нас картофи. Обелвам зеленчуците и ги измивам. Рендосвам на едро. Намазвам отвътре керамична тавичка със свинска мас. Разпределям зеленчуковия микс. Заглаждам отгоре. Поръсвам сол и семенца копър. Наливам три четвърти чаена чаша топла вода. Накрая слагам тук-там парченца от мазнината. Пека на умерена фурна, четиридесет минути. Разбивам яйцата с тел. Към тях добавям натрошено сирене. Поливам запеканката с яйчената смес. Връщам тавичката в топлата фурна. Ястието се пече още петнадесет минути. Оставям мусаката да изстине. Нарязвам на парчета. Допълнително разбивам кисело мляко със заквасена сметана. Поднасям соса в купичка. Всеки си полива порцията.

Ще стане въпрос за лицата Валери Симеонов и Валентин Касабов. Поводът е назначаването на първия за председател на "Временна анкетна комисия за проверка и оценка на състоянието на енергетиката в Република България към 31.01.2015 г.&q...

"Амнести Интернешънъл": Условията за приемане на бежанци в България частично са се подобрили

 Print templates here:   look also:  

Писането е навик… макар да можем да го сравним с колелото, веднъж научен, никога не забравяш, то е умение и навик, които ако не се поддържат… биват лесно изтиквани на заден фон. През последните години текстовете, които съм писала и имала желание да дискутирам са стигали сам до ниво draft, което на свой ред задръсти и намали до нула продуктивността ми из блога, с много редки, много случайни изключения.

Забързаното ежедневие много често ме кара да отлагам за после. После ще прочета това (favorites/to read later), после ще погледна онова, после ще обмисля повече тази тема, после ще видя как мога да разреша някакъв проблем, после, после, после… превръщайки дните в стимул/реакция, където спирането, погледа назад и анализирането, разбирането на това какво се е случило и как ми е повлияло, остава завинаги „после“, един отложен завинаги момент за бъдещето, който никога не идва.

Като опит за разрешаване на проблема, ще се опитам да си изчистя съзнанието… и публикациите изоставени на степен „чернова“ и планирам да ги публикувам всичките, всеки ден, по една публикация докато не приключат. Фактът, че това са текстове буквално трупани вече няколко години, е причината да бъдат доста несвързани и случайни, надявам се хаотичността им ще бъде извинена, почти всички са в отговор или контекст на някакво събитие, вече безвъзратно останало в миналото, но все пак повлияло ми, директно или не.

Разбира се, много често хаосът стимулира творческия процес, ала понякога затрупва и да видим дали ще успея да се изровя. :)

Колкото повече се задръстваме, толкова по-трудно става подребата, защото докато в началото са едно, две, с течение на времето изведнъж се оказва, че има лавина, която ме очаква зад затворената врата… и нито мога да продължа напред, защото ме затиска, нито мога да го разчистя, защото количеството време и енергия, които трябва да се вложат, нарастват правопропорционално с отминаващото време. Затова, хващам клавиатурата и… лека, полека, ще се ровим. :) Някъде тук има ценен урок ала „не оставяй днешната работа за утре“, макар че аз лично по-скоро предпочитам да се фокусирам над „ок, оставили сме я, кои са практиките, които най-лесно ще ни помогнат СЛЕД това да се върнем обратно в релси?“.

Говорим си днес с Марин Мермерски на тема равенство между половете и феминизъм. Един дълбок разговор, по тема, която някак никога не е на дневен ред в обществото ни.

Има ли разлика, според теб, във възприемането и в реалната равнопоставеност мъже-жени в Европа и в България? Какво е по-специфичното у нас?

Европа не е хомогенна. Последните години са много динамични. Държавите имат нужда от свежа кръв в работната сила. Обществената съзнание се изменя в полза на жените. Например, преди 4 години исторически патриархална Франция въведе изискване до 2017 г. да се достигне 40% женско представителство на ниво управителен съвет в големи и/или публични компании. В края на 2014 г. Германия благослови сходно законодателство с малко по-различни параметри. На ниво ЕС виждаме подобни цели: 40% – 2020г. И бащинството става все по-популярно.

Жените в Западна Европа – изключение правят Скандинавските държави – обаче са исторически по-назад от българките в еманципацията си на пазара на труда. Може би също и затова там се обръща силно внимание върху равенството между половете.

България – предполагам поради социално-икономическия път, който е извървяла – е приела в по-голямата си част, че жената работи, готви, чисти, глади, изглежда добре и чат-пат се кара с мъжа. Отсъстват често срещаните в западните медии статии, фокусиращи върху трудностите и пречките пред жените вместо върху ползите от разбиването на тези пречки. А съгласи се, трудно е да си топ мениджър, успешен предприемач или добър спортист, ако си обезкуражен.

По отношение равенството. Нека се спра на пазара на труда на по-обобщено ниво. Съгласно ЕВРОСТАТ през 2013 г. средно 69.5% от мъжете и 58.9% от жените в ЕС (на възраст от 15 до 64 години) работят (1). За България: 62.1% (мъже) и 56.8% (жени). Ние, обаче сме нацията в ЕС с най-нисък брой нейни представители работещи на непълен работен ден: 2% от мъжете и 3% от жените (2). Стойности за ЕС: 8.7% и 32.5% съответно. 58.6% от българските жени, които не работят на пълен работен ден биха желали да работят на пълен такъв. Този процент при другите европейки е над двойно по-нисък (26.1%) (3). Съответно аналогичните съотношения за българските мъже и другите европейски мъже изглеждат така: 65.8% и 40%. Равенството в заплащането между мъжете и жените у нас също е доста над средното за ЕС през 2013 г.

Това, в което сме назад е по-скоро липсата на ясно разграничаване между работното място и личен живот. Чувал съм за случаи на сексуален тормоз от работодатели/преподаватели от една страна и за случаи на „едни гърди напред“ от друга, които биха били немислими на запад.

Често се споменава “стъкления таван”, наистина ли го има и до каква степен?

Да започнем от страната на неограничените възможности. Според изследване на ЕY върху 1371 публични компании в САЩ, през 2013г. 85% от местата в управителните съвети се държат от мъже. Според изследване на Европейската комисия (ЕК) върху най-големите публични компании (общо 587 компании) в страните членки на ЕС, 83.4% от местата в УС се държат от мъже. Дори в Норвегия – чието правителство изиска в далечните 2002г./2003г. от публичните компании да достигнат 40% женско представителство на ниво УС, което бе достигнато 2009г. – към 2013г. нямаше нито една жена изпълнителен директор в най-големите 32 публични компании. В България 84.8% от местата в УС на 15-те публични компании, които ЕК е разгледала, се заемат от мъже.

Има и големи секторни различия. Съгласно проучването на EY споменато по-горе в медиите и търговията около 20% от членовете на УС и около 15% от висшия мениджмънт са жени, докато в нефтената и газовата индустрия съответните числа са 10% и 5%.

Има ли все пак тенденции на промяна в последните години?

Определено. От една страна големи компании се ангажираха с изследвания в тази сфера. Жени започнаха активно да се събират и да правят женски професионални срещи/организации, което е изключително важно, тъй като едно от пречките, които често се посочват за професионалното развитието на жените е, че имат доста по-малка мрежа от контакти от мъжете. Има силно желание на правителствено в редица страни в Западна Европа да се облекчи държавния бюджет, като силно женско присъствие в работната сила и предприемачество са две възможни решения.

Но за мен промяната ще дойде от това, че жените могат да ни помогнат да подредим света, в който живеем и да го направим по-социално отговорен.

Как, според теб, ще се случи тази промяна и какви фактори биха ускорили този процес?

Не помня коя феминистка бе казала “Equal does not mean the same.”, тоест: “Равна не означава еднаква“. Отлична мисъл. Много голяма част от дискурсите и политиките за еманципация на жените фокусираха и все още фокусират върху едно чисто механично равенство с мъжете на работното място без да показват в какво средностатистически жените и мъжете се допълват и какво могат да научат един от друг. Например: Говорим за квота на жени в УС, а не за промоциране на „женското“ мислене в УС.

Мисля, че е редно в известна степен да изместим фокуса от равенството към ползите от различието и то не на ниво биология, а на модели на мислене и вземане на решения. Мисля, че е редно да не очакваме, че средностатистически мъжете и жените ще са еднакво добри във всичко. И мисля, че свободния пазар може да види ползи от тази по-голяма възможност за диверсификация и да е дори по-добър коректив от държавата. Трябва да внимаваме, обаче да не прекалим с обобщаването и стереотипите, тъй като работим с уникални хора, а не със средностатистически величини. От тази гледна точка е редно да минем над ниво биологическа единица, а по-скоро на начин на мислене. Особено в днешно време, в много мъже се засили „женското“, а в жени „мъжкото“ възприемане и мислене.

Мисля и че не можем да говорим само за жените и да подминаваме мъжете. Преди години видях, че приятел е на митинг за правата на бащите. Има син в Канада, който губи при развода, защото по негови думи има стереотипи. А тези стереотипи не са ли същите, които безгласно казват – Как ще работиш, нали имаш дете, мамче?

В ЕС започна да се говори активно по тази тема. Много ще се опитат да наложат тяхното си парченце истина, като представляващо целия пъзел. Но с оглед икономическите и социални динамики в нашето общество очаквам, че в рамките на 5-10 години този дискурс ще даде зрели решения, които ще са и важна част от решенията на редица икономически проблеми.

Крайният феминизъм е някак непопулярен у нас. Това добре ли е, според теб?

Крайният феминизъм първо е доста обща категория, тъй като има различни видове феминизъм: социален феминизъм и всякакви други, които имат малко общо и често и не се харесват помежду си. Така е още от Клара Цектин нататък. Нека да разгледам стереотипния краен феминизъм с неотваряне на врати, небръснене на крака и т.н.

Първо, всяко общество е като жив човек със своята си история опит и реакции. Трудно е да очакваме една българка, която работи като вол и си мечтае тайно, тайно най-накрая мъжът й да се сети аджеба да й подари едни цветя и да й каже колко е хубава, да вдигне скандал, че й е отворена врата. Крайните видове феминистки са имали своята роля в редица страни – и има и положителни, и отрицателни резултати от техните действия.

Лично аз съм скептичен към крайни течения, който се базират на отричането на нещо, защото имат потенциала да те превърнат в гротеска на това, което отричаш. Например, преподавател от САЩ имаше позната, която бе правила изследване върху лесбийките и се оказа, че има такива, при която едната изпълнява мъжка роля и за да се наложи, бие другата. Казвайки това е редно да отбележа, че има ситуации, в които единственият начин да се промениш е пред вратата ти да има 100 гневени жени с плакати. Така, че не може изцяло да отречем крайния феминизъм.

Тери Пратчет, който е болен от Алцхаймер, пише за мнението си асистираното самоубийство да бъде легализирано във Великобритания. Макар че се отказа (за сега) от планът си, темата е сериозна и честно казано, като част от разговора на тема „контрол над собственото тяло“, гледната му точка заслужава да бъде разгледана.

„Пиша това като човек, който за съжаление стана известен с това, че има Алцхаймер. Макар да бъдеш известен напоследък е ужасно популярно, спокойно можех и да се размина точно с това.
Достатъчно запознат съм с темата, за да зная, че няма да бъде открит лек докато съм жив, както и че по-късните етапи на болестта могат да бъдат много неприятни. Това е една от болестите, от които най-много се плашат хората над 65 години.

Естествено, гледам към бъдещето с надежда, някога имаже израз в смисъла на „милостиво убийство“. Не зная някога да е имал някога някаква съдебна тежест, но все още съществува като идея в социума и в по-голямата си част, се интерпретира правилно като концепция.

Не бихме изоставили човек, ако е нападнат от някакво чудовище и ако не можем да помогнем, бихме могли да вземем решението или да помогнем да си спести мъките пред това този човек да бъде изяден жив от чудовището…

Наслаждавам се на живота си максимално и се надявам да мога да продължа да правя това колкото се може по-дълго. Ала също така имам намерение, преди да са ескалирали нещата, да умра седнал на стол в собствената си градина, с чаша бренди в ръката мии Томас Телис на айпода ми, защото музиката му може да доближи и атеист като мен до небесата и евентуално още едно бренди, ако остане време.

И понеже става дума за Великобритания, е добре да отбележа, че ако е мокро, е бъде в билбиотеката.

Може ли някой да каже, че това е лошо? Къде е злото в тази идея?“

Темата за евтаназията, асистираното самоубийство и прочие е… сложна тема. Възможностите за злоупотреба, много. Не може да вземем еднократно и абсолютно решение, но да дадем възможност на лично засегнат и лично повлиян от темата човек да сподели собствената си гледна точка опит и желание какво да се случи с тялото му е необходима. Има нещо безкрайно зло в идеята някой да бъде превърнат в пленник на собственото си тяло, когато няма никаква надежда и просто се чака моментът, в който вече нищо не може да се направи и ще издъхне.