Какво може да напише като първа реакция в личния си блог за извънредното положение в далечния Париж един българин, един зрител, читател и слушател на новините, един журналист, един Иво Инджев?

Един друг български коментатор оприличи Париж днес на Бейрут от 80-те години., оприличаван преди войната там на “малкия Париж”.Пишещият тези редове беше там цели 4 години – не че някой много се интересува от подобен натрупан опит.

Ще ви изненадам, но в тази ситуация ще спомена нещо далечно от темата и във времето. В досието ми, което прелистих и с което запознах при първа възможност и веднага запознах с него публиката по свое желание много преди с мен по повод самото наличие на това досие да се занимават всякакви коментатори на личния ми живот, не намерих знаци от интерес към опита ми в допира с онзи Бейрут, за който днес се споменава в контекста на терористичния ад в Париж.

За какво изобщо им е било нужно да ме карат да подписвам напълно ненужната на тогавашната българска държава декларация за сътрудничество с тях, при положение, че не съм им бил потребен като арабист и журналист? Ей така, заради процедурата навярно.

Не е ли малко странно това?

Един пример. Бях, смея да твърдя, ЕДИНСТВЕНИЯТ ЖУРНАЛИСТ, попаднал по една случайност във вътрешността на взривената база на американските морски пехотинци в Бейрут през октомври 1983 г. Просто отидох на място и въпреки забраната – поради своята неопитност вероятно- преминах забранителната линия покрай изпаднал в шок американски постови и видях с очите си димящите руини от атентата, който буквално промени геополитиката.

В резултат на онзи самоубийствен атентат с камион, натъпкан с взрив, 4 западни държави ( САЩ, Великобритания, Франция и Италия) изтеглиха умиротворителните си части от Бейрут и околностите му поради съображения за сигурност. Раната в Ливан продължи да кърви до…днес. Но моите впечатления изобщо не са интересували разузнаването на комунистическа България. С какво, по дяволите, са се занимавали тогава в сърцето на световния тероризъм?

Отговор на този въпрос явно е доста страховит , щом практически никой не смее да го зададе. По-скоро има много желаещи да запушат устата на някой, който се опитва да го повдигне.

Онзи ден в Бейрут беше извършен двоен атентат – отново и по начин, който ми е до болка познат, защото съм преживял десетки, ако не стотици подобни взривове ( двоен атентат често означаваше не атентат на две места, а повторно взривяване на заложена бомба на същото място с цел да убие колко може повече пристигнали спасители и журналисти).

Вчера терорът се пренесе в самия Париж, където шепа терористи принудиха една от най-могъщите държави в света да обяви извънредно положение в столицата си- т.е. „арестува” собствените си граждани по домовете им. Това е признание за неспособност за справяне с други средства.

Какви са изводите за нас? Какво да правим? Да се радваме, че сме бедни и незначителни, поради което ще се поснишим ( по израза на Живков) като при съветската престройка? Или ще напуснем провинциалната черупка на охлюв в международното състезание за акули и ще се включим активно в овладяването на галопиращите събития?

За да се борим със злото трябва да познаваме корените му. Само че ми се струва, че и днес българската държава се занимава не с това, което би трябвало да е приоритет. Не силната държава, а силните държавни институции в служба на слабия отделно взет човек би трябвало да е първата ни грижа.

Вместо това виждаме олицетворение на саркастичната максима „прост народ, слаба държава”, оглавява от някой, който може да се самообяви безнаказан за прост като форма на подмазвачество към подобните му, което се е превърнало в печеливша изборна стратегия.

На това мога само отвърна: не съм прост и няма да се разберем така!

Share on Facebook

Вчера (13/11/2015г.) атомната електроцентрала публикува оферта за продажба на електроенергия, на т.н. "свободен" (нерегулиран, разбирай - на "честните" частници) пазар, за цялата идваща 2016-та г. В края на офертата, ...

Искам да направя официално изявление във връзка с факта, че за два дни животът на двама ОСНОВНИ СВИДЕТЕЛИ по делото срещу Алексей Петров – Трактора най-случайно беше съкратен живота. При автомобилна катастрофа загина Георги Цветанов, а ден по-късно от брадва с опасност за живота му пострада Пламен Устинов.

Не знам подробности за обстоятелствата , при които двамата свидетели по едно и също дело случайно са замлъкнали, но аз няма да мълча.

Завявам най-тържествено, че не знам нищо за Алексей Петров.

Голяма грешка в резултат на уволнение и умопомрачение беше намекът ми в „Президент на РъБъ”( 2010 ), че е вероятно Алексей Петров да е бил една от четирите мутри от ДАНС, изпратени от президента Георги Първанов при певицата Мариана Попова да я респектират, за да даде серия от интервюта през есента на 2008 г., отричащи любовна връзка с държавния ни глава. Отричам се от себе си като автор на книгата.

Аз не просто уважавам, а направо обичам много Алексей Петров. Готов съм да свидетелствам в негова полза и без да го познавам. Апелирам за подписка ( не за неотклонение), която да удостовери, че ние, подписалите се, вярваме в добротата и невинността на този човек.

Допълнителна причина да обичам Алексей Петров е фактът, че той е прибягнал до официоза на властта ПИК ( екслузивно, както твърдят пиковите агенти), за да обещае 100 000 долара за информация във връзка с атентата срещу него миналата седмица. Протестирам, че държавната БНТ не цитира официоза ПИК.

Не знам дали останаха живи свидели срещу Алексей Петров, но повтарям : ако се налага съм готов да свидетелствам за неговата невинност. Това е животоспасяващо в България, където правосъдието е на висота- на около два метра под земята за всеки, който застане на пътя на тракторите и брадвите.

Share on Facebook

https://www.youtube.com/watch?v=x6RFu553vqk

Понеже истината се познава в сравнението, вижте истината за разликата между днешна Украйна и днешна Русия. Показана е без коментар в паралелни кадри от погребение на руски и украински войници, загинали в Донбас. Вижте официалното, тържественото с почести и хиляди скърбящи украинци на фона на тайното заравяне на руски трупове, охранявано от агресивни тайни агенти, криещи лицата си защото знаят, че това, което правят е срамно и престъпно.

Вижте и изберете на чия страна сте в тази провокирана от режима на Путин война, която в България има своите възторжени адвокати- от държавни служители, като добре информираният, главнен говорител на Бойко Борисов по историческите въпроси Божидар Димитров, до всеки друг русофил, чиято основна характеристика е невежеството и чуждополконичеството.

Не, това не е пропаганда. Това е кървавата гола истина без коментар. Коментарите са за зрителите, включително за онези които са се нагълтали с руска пропаганда.

Share on Facebook

 “Градът на гладните” (изд. „Бард“) е втората книга от страховитата трилогия на Рансъм Ригс за чудатите деца на Мис Перигрин. Изданието отново успява да прикове погледа със страшните си фотографии, които умело допълват историята. Снимките ни канят на разходка заедно с необикновените, гадините и гладните и ни помагат да съпреживеем всяка тяхна стъпка. Шестнайсетгодишният Джейкъб Портман влиза в примката от...