Моята прекрасна книжарничка на Петра Хартлиб е жизнерадостна, пълна история за смелостта да започнеш свой бизнес, въпреки всички предразсъдъци и условности, за любовта към книгите и хората, за лекотата да развиваш идеите си и да правиш нещата от все сърце.

Историята за стартирането на книжарничка във Виена, ей така, като на игра, е великолепно разказана, с усмивка и пъстрота. Мисля, че е подходяща освен за хора, които обичат книжарници и книги, значително повече за всеки, през чиите мисли летят предприемачески идеи, мисли за семеен бизнес, въпроси за съчетаването на родителството и бизнеса. Действието се развива в наши дни и всички трудности и предивзикателства за релевантни и за стартиращите сходни проекти и тук.

Чудна, лека, зареждаща. Идеална за уикенд четиво.

Когато започвах проект #Експериментът, бях твърдо решена да чета приказки. Не само защото самата аз съм откърмена с такива, но защото ползите от четенето им на децата са безброй. Богат речник, вълнуващи истории, психологически ситуации, закодирани в сюжета – това са само част от причините, поради които реших да срещна невръстния си син с богатството...

Такова откровение отправя енерГЕПИйният "експерт" от Фейсбук стената си само 34 часа след трагичните терористични актове във френската столица Париж, от петък - 13-ти ноември. Не вярвате? Убедете се сами:

Продължаваме поклонническото пътуване на Цветан из Света гора – Атон . В първата част прекосихме пътя от манастира Великата Лавра до манастира Ставроникита, разгледахме го подробно, бяхме в манастира Пантократор, а поклонихме се в българския манастир Свети Георги Зограф, както и в манастира Констамонит. Днес сме в Свети Павел.

Приятно четене:

От манастира Св.Павел до Каруля

част шест на

Света гора – Атон

Манастирът „Свети Павел“ ( Αγίου Παύλου)

е последния манастир разположен на югозападния бряг на Света гора.

Свети Павловският манастир или Μονή Αγίου Παύλου (Мони Агиу Павлу)

се издига величествено като яка византийска крепост и заема 14-то място поред в Светогорската манастирската йерархия.

Докато пътувахме с корабчето по гладка морска повърхност на залива заблещукаха водни зайчета, следи от преминалата яхта.

Отсреща манастирът Св.Павел се е сгушил в подножието на обвития в облаци връх Атон. Вляво на брега е древната защитна кула – пирг. Виждат се изграждащите се защитни бентове и корита за пролетните бурни потоци и каменоходи. Доста европейки пари за геозащита ще се заровят тук.

Ние достигнахме до пристанището (арсаната) с корабчето „Агиа Анна“, което взехме по обяд от

Дафни

(главното пристанище на Атон. Дотам достигахме с друг кораб от Уранополис) (2+10 евро)

Така по тази огъваща се дъска е слизал някога монахът на пристана на манастира Св.Павел. Монахът се осланял на закрилата от Богородица, а не на задължителната предпазна мрежа под трапа.

От старата карта се вижда, че от пристана до манастира води стръмен виещ се калдъръмен път.

Но това разстояние (около 2 км) аз го преодолях лесно в манастирския бус, който бе пристигнал специално да превози групата поклонници от Кипър. Пикапът пък взе багажа на всички.

Основателят на манастира в IХ век е преподобният Павел (в мире Рангаве) , който е син на император Михаил Куропалата. Кастриран от император Лъв Арменец, който виждал в негово лице съперник, преди да се замонаши на Света гора. Император Роман го нарича „най-великият философ“ в своята грамота издадена на Св.Павел за строежа на манастира. Императорът му доверява възпитанието на своите деца. Починал e в 820г. (Да не го бъркаме с апостол Павел!)

Главната църква е заключена в четириъгълник от крепостни стени.

Манастирът е бил разорен от пиратите и каталонците заедно със Зограф. След като запустял, той станал килия на манастира Ксиропотам.

Agiou Pavlou monastery 603 86, Гърция

Неговото възраждане започнало в 1365 г. от сръбските монаси Герасим и Антоний. Те възстановили разрушения манастир и го върнали в Атонската йерархия.

Транзитните поклонници влязоха в църквата да се поклонят на най-голямата му светиня – Даровете на влъхвите.

Даровете на влъхвите, поради тяхната изключителна историческа и религиозна ценност обикновено се излагат само 3 броя от тях. Последно бяха изложени за поклонение в Русия.

Вратата на трапезарията е срещу църквата, а стълбата води нагоре към архондарика (гостната) . Архондарят беше румънец и затова нямах езиков проблем при настаняването, макар да нямахме потвърждение на факсовете си за резервация. 5 от Варна + 5 от Ихтиман + 4 попа = 14 православни български поклоника.

В архондарика заедно с отците Антон и Георги от Ихтиман сърбахме кафе, локум и узо, докато дойдат останалите от групата. За да се настаним в едно сервизно помещение трябваше да разпънем още резервни легла в коридора. Казват,че

манастирът Св.Павел никога не заключвал вратите си,

за да бъде винаги готов да приеме окъснелите поклонници слизащи се от близкият връх Атон.

Мраморният портал с иконостас е дело на майстор Йоан Лиритис от о.Тинос. Порталът разделя отличително църквата на две части. Предната част е посветена на св.Георги.Победоносец

Олтарната икона е на великомъченика Георги Победоносец. Иконите са дело на майстор Христодул Матей от град Верия в 1900 г.

Задната (втората) част на храма е посветена на преподобния Павел Ксиропотамски.Тук няма стенописи, а има само икони между които две чудотворни на Богородица „Мироточива“ и „ Огледалната“. Както е известно „Огледалната“ е принадлежала на благочестивата императрица Теодора, съпруга на царя – иконоборец Теофил. Царицата криела образа зад огледало, като от там идва името на иконата. Разбрал за това, императорът разярен хвърлил този образ в огъня, но той останал невредим.

Общата трапеза беше скромна: леща чорба, козе сирене, туршия от зелени домати, кисела ябълка и чаша червено вино. Монасите и послушниците са 110.

Както е редно след трапезата ни благослови игуменът отец Партений. Той е родом от остров Кефалония и се ползва със заслужен авторитет на Света гора.

Навън вляво е чешмата, насреща е магазинчето, а вдясно е беседката. Имахме късмет да закупим от магазинчето като подарък за своите благоверни съпруги по едно флаконче нард за 5 евро.Това е един парфюм с божествен аромат от Хималаите, ползван от жените – мироносици!

Жените – мироносици и белият ангел пред празния гроб. Византийска фреска от манастира Милешево, Сърбия.

Вечерта си направихме снимка заедно с дядо Йосиф от Ихтиман.

Панорамната беседка или мястото за пушене

Есенният тих заник е над съседния полуостров Ситония. Морето е гладко като тепсия в която се оглежда октомврийското слънце. Лека нощ! καληνύχτα!

Добро утро! Καλημέρα!

Веднага след литургията с Йонко си събрахме багажа. Хапнахме по една попска круша от Долна Баня:) и напуснахме рано манастира в посока на

съседния манастир Дионисиат

Разчитахме, че ще можем да го разгледаме преди хванем обратния курс на корабчето към Дафни.

Пътят е лек надолу обратно до брега. Поглеждам назад и виждам резултата от голяма дарителска помощ за тази обител, която са оказавали византийските императори от династията на Палеолозите и сръбските деспоти Лазар и Георги Бранкович. Дъщерята на Георги – Мария е предала на манастира Даровете на влъхвите (маговете) поднесени на Младенеца Исус Христос:злато, ливан и смирна.

Златото е във форма на 28 ажурни плочки, подобни на дрънкулките на бебешките колички, които майките окачват за да привличат погледа на рожбата си. Казват, че на Йосиф се наложило да продаде няколко от златните плочки по време на изгнанието на Святото семейство в Египет.

Смесените благовонни масла и мирта са в формата на маслинки, които изпускат благоуханна миризма, която убива вирусите. Затова никъде в евангелията не се споменава Христос да е боледувал.Те са направени от:

1. Ливан или Livanotos е ароматична смола от дървото bousouelliasкоето расте в пясъците на Арабия, Сомалия, Индия и Ливан.
2. Мирта или Myrtus е ароматична водо разтворима смола от дървото kommiophorou, което расте в Арабия и Етиопия.

Както ни разказва легендата принцеса Мария имала намерение сама да донесе тази светини в обителта. Но на нея както преди на гръцката царица Плакидия свише и било забранено да не нарушава атонското правило.

Това е същата Мара султанката, която измолила от мъжа си султан Мурад II да се пренесат мощите на Св.Йоан Пустиножител и Чудотворец от Търново в Рилския манастир и донесла в дар мощите на сръбския крал Стефан Милутин в София.

Все пак атонското правило е било нарушено от една българка – Св.Елена. Тя като съпруга придружила на сръбския крал Стефан Дечански в поклонението му на Света гора.

ЕС натиска Гърция да премахне това атонско правило в 2017 г., крачка която не посмя да направи дори Хитлер!

На това място, където е станало предаването на съкровищата днес има малък параклис. Той е точно копие на първоначалния параклис, отнесен от бурните потоци и каменопада през 1911г.

Поглед назад към манастира Св.Павел от морския бряг.

Пътят към Дионисиат е покрай брега и старата кула (пирг, вдясно) след това следва стръмно изкачване по гористия склон около час.

Тук аварирах след като разбрах, че не мога да преодолея баира с моя мотор (сърце) за час и се върнах на пристана. Предполагах, че това е времето след което корабчето ще се върне обратно и не рискувах да го испусна и остана в Дионисиат.Тук в този тих залив през Втората световна война също е аварирал един германски водосамолет „Junckers 54“ с екипаж от трима плюс една фройлайн „Luftwaffe – helferin“. Такива самолети имахме в базата във Варна.

Авиаторите намерили изход от забраната жена да не стъпва на Света гора: Те построили на брега рибарска наколна площадка, на която фройлайн дочакала другия самолет да се приводни и да донесе резерви части за мотора и след ремонта да отлетят заедно.

Корабчето „ Св.Анна“ се показва на хоризонта. Веско, който ме докара с колата си до Света гора, вече ме чакаше на пристана на Св.Павел.

And no regrets, I did on my way! Качих се сам на корабчето, което продължаваше на юг към следващата спирка Св.Анна. Учуден бях, когато ми поискаха до Св.Анна и обратно до Дафни – 9 евро!

Видях, че по на юг има още много скитове около пристана на Новия скит (Богородичен) (Nea Skiti)

Обикновено последната спирка на корабчето е Малката Св.Анна (Mikra Ag. Anna)

Но благодарих на Богородица, защото капитана беше решил да се възползва от тихото време и да продължи още по на юг до Каруля.

Каруля ( τὰ Καρούλια) ,

това е район от пещери и килии намиращи се в отвесните скали в най-южната част на Атонския полуостров. Отделните пещери, до които може да се достигне само с помоща на вериги се наричат Вътрешни или Страшните или Караули. Ако Света гора си я представим като храм, то тази област би била светия олтар.

Последната спирка е Кавсокаливия. (Skala Kavsokalivion)

Килиите (постниците) на отшелниците са кацнали като орлови гнезда върху ръба на скалите над морето.

Около Богоридичния връх е дивата и скалиста местност Катунакия с пещерите, където са избрали да живеят и се молят исихастите.

Тук нависоко старецът Ефрем живеел скромно в отделна постница, полупещера, полуколиба, далеч от манастирите, сам с Бога.

Денят и нощта у него били разпределени за телесно и духовно делание – мъдро и строго, неизменно. Всеки ден, всяка нощ, всяка вечерня, всяка служба, литургия били за него работа, духовна работа, както и ръкоделието, работата по дома. Всичко влизало в плановете му и му носело радост. Той или се молел, или вършел някакви земни работи, или се занимавал с нещо друго – всичко вършел от сърце, с голяма охота.Теснотата на килията, скалите, цялата окръжаваща обстановка му помагали в иисусовата молитва. Тя била у него една дълбока въздишка: „Из глубини воззвах к Тебе, Господи“

Каруля също наричат и тази проста въжена линия с тележка, която свързва две съседни килии.

Караул по нашему е страж или наблюдателен пост. От този пост отшелниците могат да разменят своите ръкоделия: плетени броеници и дървени кръстчета и просфори за риба.

Трудностите – това са гимнастика за нас. Свети Порфирий Кавсокаливит

Това е най –радикалната форма на човешко уединение – в пълно себеотдаване на вярата. Безпримерна арена на себеопринизяване и себеотрицание; на отказ от всичко излишно;на скъсване с всякакви съблазни. Място, в което светът бива отричан и отхвърлян по-неотстъпно от където и да е другаде. Без никакви думи и патос, но също без меланхолия и копнеж по смърта.

Господи помилуй своите кар (а) ули!

Сбогувайки се с отшелниците, можем да припомним думите на Фауст, който накрая успял да се изплъзне от ада – и да отиде при светите отшелници, разпръснати горе в планината. Понеже, който винаги силно се старае, него можем да спасим!

Къде другаде би могло да стане това, ако не тук на Света гора?

По начина си на живот, Атон е много по-близо до нас физически и духовно от Тибет!

На връщане заваля силно, когато отминахме кръста пред Малката света Анна.Телефонът звънна. Моят водач Огнян, който беше преодолял баира и беше вече разгледал Дионисиат се безпокоеше, кога корабчето ще ги вземе.Успокоих ги, че не съм отвлякъл корабчето и ще се върнем след половин час!

Слава Богу, показа се Дионисиат (I.M. Dionisiou) , където нашите групи се събраха и продължихме заедно към Дафни и Зограф.

„ Царство без корона, държава без войска, земя без жени, богатство без пари, мъдрост без училище, кухня без месо, молитва без прекъсване, връзка с Господа без край, славославене на Христос без умора, смърт без плач – ето това е Света гора.“

Благодаря на Богородица и спонсора си, че ми дадоха възможност да видя олтара на Света гора. Амин!

Писа грешният Цветан Димитров, Архангелов ден, 2015

снимки: Цветан Димитров, Телемах Папас и Александр Боднар

Литература:

1. Agioi Anargyroi, The Precious Gifts of the Magi, and the Monastery of St. Paul, 2009
2. Wim Voogd, Athos and the Second World War, 2011
3. Старецът Ефрем от Катунакия: Послушанието ражда молитвата, а молитвата – богословието, Задругата, 2015
4. Heinz Nussbaumer, Der Monch in mir, Wien, 2006

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Атон – на картата:

Атон

Повече от 100 събития – представления и пърформанси, изложби, “отворени врати”, театрални срещи и прожекции ще превърнат събота, 21 ноември, във вдъхновяваща театрална сцена за трета поредна година. “Нощ на театрите” през 2016 ще завладее театралните и градските (галерии,  кина, клубове) пространства в  цели 16 града – София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Русе, Хасково, Шумен,...

Животът на Карла – богата, самоуверена и преуспяла собственичка на художествена галерия, се преобръща изцяло, когато в болницата подменят здравото ѝ момиченце с неизлечимо болно дете. Така започва „Старото дете“ на немската писателка, журналистка и преводач Зое Бек, която вече е на пазара и у нас благодарение на изд. „Еднород“. Никой не ѝ вярва на Карла, също...

Ерика Суайлър е американска писателка, чийто дебютен роман „Книга на тайните“ е на българския пазар от няколко седмици. Когато не пише, Ерика се занимава с драматургия, рисува, пробвала се е и като актриса. „Книга на тайните“ е романтична и завладяваща семейна история за силата на миналото, книгите и магията в живота ни.  Каква е историята...

„Досега Пасанг винаги е бил този, който се покланя, налива чай, отваря врати, носи чанти. Това се очаква от хората, наречени шерпи – тяхното задължение е да слугуват. Хотел „Де Л’Анапурна”, най-луксозното място, на което е бил, му разкрива съвсем различен живот. Да, решава Пасанг, баща ми е прав. К2 е златна възможност” Манията ми...

Продукти за 4 порции:
300г карфиол
300г броколи
2 моркова
50г майонеза
50г заквасена сметана
1ч.л. сол
1с.л. зехтин
½ връзка копър

Приготвяне:
Днес разнообразявам кулинарния си дневник с рецепта за салата. Основни продукти в нея са: карфиол, броколи и моркови. Измитите карфиол и броколи късам на много малки розички. Попарвам за няколко минути в подсолена вряща вода. Рендосвам морковите. Отцеждам попарените зеленчуци. Прехвърлям в купа. Добавям морковените стърготини. Поръсвам пресен ситно нарязан копър. Смесвам майонеза, заквасена сметана, сол и зехтин. С получения дресинг обърквам зеленчуците. Оставям салатата за час в хладилник. Сервирам в купички или разлати чинии. Салата е с приятен вкус и не е тежка.

Много „неща” се промениха през последните няколко десетилетия – цели държави изчезнаха, създадоха се нови, стотици милиони хора преосмислиха живота си спрямо тези събития. Но едно нещо май си остана такова , каквото беше: калашников. И някои други „неща”, свързани с калашников.

 

Това си помислих, когато се появи информацията за вероятността оръжието на масовите убийства в Париж да е било произведено в България.

 

Комбинацията от България, калашников и Сирия ме връща към една случка с 28 годишна давност, която съм споменавал. Рано ми е за мемоари, но все пак ще (си) я припомня.

 

Беше 26 октомври 1987 г. Оставаха дни до края на мандата ми от 4 години като кореспондент на БТА в Ливан.

 

Как съм запомнил точната дата ли? Чак толкова ли е била важна за мен? Не, имал съм и по-драматични епизоди през изминалите 4 години, сред които и такива на косъм от екзекуция от екзалтирани „бойци” от различни фракции ( поне веднъж откъм християнската страна на фронта в Бейрут, а друг път- откъм мюсюлманската, свързана с подчинение на сирийски началници ливански части). Да не говорим пък за двата пъти, когато колата ми беше крадена от въоръжени бандити с насочени към главата ми дула, за разпитите във фургон на „Хизбуллах” или за посещения на въоръжени емисари на групировката в дома ми с цел да покажат, че ме следят и да „внимавам” какво пиша ( западните граждани в Ливан ги преследваха като зайци и ги отвличаха, за да не видят никога повече бял свят или да бъдат изтъргувани за целите на терористите след години мъки по мазета и землянки, а представителите на „братски” страни, като мен, „само” ги заплашваха).

 

На 26 октомври 1987 г. в София на официално посещение беше сирийският президент Хафез Асад, бащата на Башар ( почти като в случая с непреходността на самия калашников е управлението на фамилията в Сирия).

 

В Бейрут течеше поредната хайка на сирийски специални части. Бях ги виждал от прозореца си на отсрещната улица как действат. Камион с командоси се движи бавно. От него те скачат и претърсват къща по къща. Ако намерят, каквото дирят, след тях остава кървава диря. Командосите се качват и продължават…

 

Сирийските командосите бяха обучени на безпрекословно подчинение като машини. Сутрин ги караха да тичат по крайбрежния булевард и изоставащите в този демонстративен крос ги биеха по главите с дървени тояги. Направо се чуваше как кънти. Местните казваха, че набирали за тази служба бедуински момчета- безпросветни и дресирани до пълен автоматизъм. „Ако им кажат да ти отрежат главата, ще го направят без да се замислят”.

 

При поредната хайка и моята кола попадна в сирийска клопка на централна бейрутска улица. Безмълвен командос изникна до прозореца и с обичайния за такива случаи жест ми поиска документите, заповядвайки да отворя прозореца. Забавих се и той започна да думка с приклада на автомата си попокрива.

 

Когато отворих прозореца, сириецът се опита да ми вземе документите от ръката, но аз ги дръпнах и му обясних на чист арабски ( само такъв знаех, т.н. фусха, на който се проповядва и в джамията), че съм чужденец, български, именно български кореспондент и не си давам документите-мога само да му ги покажа. Той насочи автомата си към мен и аз го попитах дали знае, че вероятно този калашников е българско производство и че неговият президент Хафез Асад днес е в България.

 

Командосът се впечатли, но не от думите ми, а от нахалството да не му се подчиня. Хвана ме за ушите и ми приближи главата в имитация на целувка в устата ( казват, че имало някаква така бедуинска хватка като израз на презрителен бяс ). После ми завря дулото на автомата си в устата ми и така получи документите, с които изчезна напред да ги предаде по веригата на някакво началство.

 

Използвах изчезването му, за да тръгна да ги търся. На първата успоредна улица стигнах до група минувачи, строени с вдигнати ръце пред заредените оръжия на сирийците. Ръмеше дъжд и на тротоара имаше купчина нахвърляни лични карти, където вероятно бяха и моите документи, включително и на моя български спътник в колата , новия кореспондент на БТА, който все още имаше само временно разрешение за работа, напечатано на лист.

 

Нямаше много време за умуване в рамките на ситуацията, която ми напомняше на хайка на Гестапо в Прага след убийството на нацисткия губернатор Хайдрих. Зададе се взвод сирийски командоси, които явно охраняваха зорко офицер без отличителни знаци. Застанах на пътя им към входа на сградата, към който се насочиха и моментално бяха неутрализиран от няколко опрени в корема ми дула. Подпъхнаха под колана ми мерниците на автоматите и започнаха да ме повдигат на пръсти до пълна безпомощност.

 

Но не бяха познали. В момент на отчаяние, вместо на арабски (който не веднъж ме е спасявал- например веднъж хвърли в смут войници от 6 ливанска бригада, които се скараха с извадени пистолети как точно да се разправят с мен и това ми даде време да избягам) , ми хрумна да се спасявам на …руски език. „Кто из вас главны”? –успях да извикам и от въпроса ми ефектът беше поразителен. Охраняваният офицер моментално се извърна. Това ми даде възможност да му кажа какво става и че си искам документите.

 

Началникът разпореди нещо и подчинените му се хвърлиха да ровят в купчината на тротоара. Намериха моята ламинирана карта и прогизналия лист с разрешителното на моя приемник. Връчиха ми ги без повече приказки.

 

Хукнах обратно към изоставената кола и по пътя срещнах моя познайник, който ми беше отнел документите. Преди да успее да направи нещо го излъгах, че го вика началникът му, чието (вероятно кодово) име бях дочул. Бях уцелил в десетката- тези хора действаха като роботи дори само при споменаването на името на командира им. Командосът се затича през глава, забравяйки ( временно) за мен. Но нямаше да е добре да го дочакам да се върне след като е установил, че съм го преметнал. Качих се на колата, изпреварих колоната от заклещени в автомобилите си нещастници, изоставяйки ги на съдбата им в тъмната улица, където сирийците бяха изключили електричеството.

 

Толкова за „братската дружба” със Сирия, фамилията Асад, калашников и руския спасителен фактор.

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Десет дни преди крайния срок на литературния конкурс „По билото на планината“, иницииран от хижа „Козя стена“, участниците не спират да изненадват организатори и жури. Над 21 са разказите, спорещи за изкушаващите награди. Текстове пристигат от цялата страна: Монтана, Варна, Димитровград, Карлово, София, Угърчин, Кюстендил, Враца, Пловдив, Разлог, Поморие, Силистра, Троян, Севлиево, Горна Оряховица, Плевен, Стара...

След силния си дебютен роман “Хлапета” Александър Чобанов отново се връща към разказа със сборника “Квантова градина” (изд. „Хермес“). Признавам си, моите лични предпочитания клонят силно към романите, но в последните години все по-често ми се случва да правя изключения и обикновено не съжалявам. На пръв поглед разказите са напълно самостоятелни, но скритите връзки между тях...