Изт: venturegalleries.com

Познавам хора, за които да напишеш роман е житейска цел. Една от големите. Осмислящите живота. Като да отидеш на поклонение. Да скочиш с парашут. Да станеш известен. Да спечелиш от лотарията. Да преспиш с манекенка. Да обиколиш света. Цел, която непрекъснато отлагат.

Всъщност, нещата са доста по-прости и, дори, бих казал – злободневни. Писането е като храненето. Апетитът идва с яденето. Трикът е просто да започнеш.

Лично аз дълги години мечтаех да напиша роман. Докато бях ученик и после студент драсках разни къси разказчета. За удоволствие. Не ги споделях с много хора. Принтирах си ги и ги събирах в една папка, която разнасях със себе си от квартира на квартира. Междувременно започнах да публикувам статии в периодичния печат. Първата беше за садо-мазохизма, кратка хумористична биография на Алфонс Донатиен Маркиз дьо Сад и Волфганг Ритер фон Захер-Мазох – двама аристократи, стигнали до крайности в своето безделие. Публикуваха „House of Pain“ в единственото тогава мъжко списание у нас – „Клуб М“. Беше през далечната 1998 година. Държах в ръцете си броя и не можех да повярвам. Най-после бях написал нещо, което други хора ще прочетат! И ми платиха хонорар за удоволствието!

Бях зарибен.

Последваха множество статии във вестници и списания, предимно в лайфстайл издания, пътеписи тук-таме, както и икономически анализи за сп. „Мениджър“. Веднъж дори ми дадоха тема на броя. Пробвах се и като телевизионен сценарист. Съвсем за кратко. Обичах майтапите в офиса на „Сблъсък“ при Иван и Андрей, но ми се наложи да замина за Африка. На една сватба. И те решиха да не ме изчакат. Все пак, в опашката на конкурса зад мен имаше още 500 кандидата… Пък и заплащането не беше кой знае какво. Така се разделихме. Лично аз останах с добри впечатления. Щеше да дойде време, когато отново щях да пропиша за периодичния печат, отново щях да правя разни къси сценарии, дори щях да си точа перото като телевизионен критик и копирайтър, щях да създам един от първите в България лични писателски блогове и така нататък, но тогава единствената ми болка беше, че все още не бях дръзнал да напиша роман. Смятах, че е нещо прекалено сложно и възвишено, нещо прекално ангажиращо и обсебващо, нещо твърде голямо, за да посмея дори да започна с мисленето върху реализацията му.

До една лятна ваканция, в която се оказа, че имах прекалено много свободно време и абсолютно нищо за правене.

Започнах да тракам поредното разказче върху клавиатурата. Ставаше дума за жена, която може да прави с мъжете каквото си пожелае и го прави, защото може. Подобно на всички красавици и Даниела беше неуверена в себе си, но слабостта, която проявяваха мъжете към нея, само заради младостта и външния й вид, начинът, по който я качваха на пиедестал, всичко това, в комбинация с превъзходния и интелект, я караше едновременно да озлобява и да злоупоребява с властта си над тях, и тя постепенно си изгради цял „харем“. В него имаше от интересни по-интересни личности: като започнем от насмъркания с кокаин мутро-барон, минем през вечно напушения художник и стигнем до нърда, който доброволно се беше превърнал в неин роб / изтривалка. Добавете към „сметката“ наследственото богаташче, лошото момче, което има проблеми със закона, плюс няколко странични персонажа, вземете за фон агресивната атмосфера на българския преход, включете в действието двете й надменни, но хващащи окото приятелки, с които заедно „обяздват“ нощния живот на столицата и ще получите чудесен разказ в стил „чик-лит“.

Възникна обаче един проблем.

Разказът стана прекалено дълъг. Въобще не му се виждаше краят. Да не говорим, че героите започнаха да се държат по свой си начин, който напълно изненадваше дори самия мен, като техен създател. Исках да сложа точката, но нямаше да е честно. Към мен. Любопитен бях какво ще стане по-нататък. Животът започна да ми поднася ситуации, които репликираха сцени от сюжета и подсказваха тяхното продължение. Добре, казах си, значи това ще е новела. Но и за новела стана прекално дълго. Зад ъгъла непрекъснато изскачаха нови герои, нови сюжетни линии изненадващо се вплитаха в повествованието и всичко това се нуждаеше от развитие, от разяснение, от пояснение, от продължение…

Мамка му – разбрах един ден. – В момента пиша първия си роман!

Така се роди „Справедливост за всички“. Ще го намерите в категорията ДЕБЮТЕН РОМАН.

Наивно изпратих ръкописа на няколко издателства, с тайната задна мисъл, че ще стана милионер, но не получих окуражителни отговори. Всъщност, не получих никакви отговори. Докато не ми писаха от „ЛИК“, че ако съм същият идиот, който е оспамил нета с малоумното си признание „Еротичната автобиография на Тихомир Димитров“ са готови да се замислят сериозно върху публикуването на дебютния ми роман. Не се окъпах в пари, но вече бях издаден автор. „Баси якото!“ – казах си тогава.

Втория роман го започнах съвсем преднамерено с мисълта да бъде роман. Имах идея за сюжет, който нямаше как да се побере в обема на къс разказ. Имах идея и за основните герои. Нямах идея само как ще свърши накрая. И, когато заплетох нишките до мястото, от което нямах идея как ще продължи историята по-нататък се оказа, че продължавам да нямам идея… Главният ми герой беше извършил глобално престъпление със сериозни последствия за живота на много хора и исках да го измъкна от кашата, която сам беше забъркал. Прекално го харесвах, за да изгние в затвора или да му свети маслото някой потърпевш. Обаче всички хрумки звучаха скучно и нагласено. Не ми излизаше от главата това продължение просто…

До деня, в който се качих на един от онези очукани софийски рейсове, спомняте ли си ги – с „хармониката“ по средата? И на стадион „Васил Левски“ не видях собствения си двойник. Приликата беше умопотресаваща: същата възраст, същата къса прическа, същата фигура, същият червен катинар, същите очилца, същата походка, стойка и изражение на лицето дори! Дишането ми спря, когато го мернах в тълпата на спирката, а той взе, че се качи на същия рейс. И седна точно срещу мен – от другата страна на „хармониката“. Не ме забеляза известно време, защото беше зает да разговаря с придружителката си – мацка в рокерска фланелка, преметнала през врата си каишката на дебел фотоапарат. В един момент тя случайно погледна към мен. Изражението на лицето й беше: priceless. Момичето дискретно кимна с глава на събеседника си в посока към мен и тогава погледите на двама души, напълно еднакви във физическо отношение, се преплетоха.

Не посмях да отида и да го заговоря. Но вече имах решение за сюжетния си проблем. Слязох на следващата спирка, за да избягам от неловкото положение с втренчено съзерцаващия ме двойник, качих се на едно такси и след няколко седмици се роди „Душа назаем“:

Има я в Читанка.

Сетне години наред писах всичко друго, с изключение на романи: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, популярни заблуди и какво ли още не… Родиха се следните „величави“ произведения:

Ще ги намерите безплатно на този адрес.

В съавторство с водещи гурута от бранша. Ще ги намерите безплатно на този адрес.

Сборник надъхващи есета. Можете да ги намерите събрани ето тук.

От Испанското посолство ми дължат сериозен хонорар за стотиците хора, които извървяха „Камино“ след въпросния пътепис. Ако ви е интересно, ще го намерите безплатно на този адрес.

Първата ми „Ню Ейдж“ книга. Ето кратък анонс.

И много, много други неща, Един писател в Амстердам, да речем. Давам го само за пример като по-дългичък пътепис сред всички останали.

Добре, ама започна да ми липсва удовоствието от написването на роман. Така, в един прекрасен ден през 2015-та година е роди:

Ще я намерите безплатно на този адрес (в PDF) и на този (в epub. fb2 и .mobi формат).

Това бе поредната ми „свалка“ с научната фантастика, ако мога така да се изразя. Тя не продължи дълго, защото и двамата си бяхме хвърлили око от известно време насам. Абе, направо си се взехме накрая. Последното най-ясно си пролича в „Ново небе и нова земя“ – продължението на „Аварията“, което ще бъде интересно само за хората, прочели „Аварията“, естесвено. Ще разберете как да се сдобиете с „Ново небе…“ на финалната страница от „Аварията“. В момента събирам пари, за да издам двутомника на хартия. Ако имате два-три бона излишни, свържете се с мен. Години наред ще ви споменавам (публично) навсякъде и с добро срещу няколко шекела.

Завършвам с това, че не е лесно да се пише роман. Напротив – интересно е. Остава само да започнеш един ден. После „апетитът си идва с яденето“.

Тихомир Димитров 

  In Bulgarian folklore the month of March is often portrayed as a plump, cheerful old lady, “baba...

Преди точно ПЕТ дни ви разказах за това как "Ню Йорк пак е под радиоационна заплаха". Днес нещата изглеждат неизмеримо много по-страшни. Повод за разкриване на рисковата ситуация стана публикация на световната агенция Ройтерс о...

Продукти за 4 порции:
1кг картофи
500г пилешки дробчета
1 морков
1 суха чревена чушка
1ч.ч. течна сметана
1ч.л. сол
1к.ч. бира
1с.л. чубрица
щипка индийско орехче
1- 2 листенца Салвия
мазнина за готвене

Приготвяне:
Ароматни, пилешки дробчета с къдрави картофки, сметана и морков, задушени в гювеч. Идеята отдавна ми се върти в главата и определено настъпи моментът да я реализирам. Накисвам карантията в съд с вода. През това време обелвам картофи и морков. Режа на кръгове с къдраво ножче. Прехвърлям зеленчуците в гювеч. Добавям отцедените дробчета и суха, червена чушка. Поръсвам равномерно сол, индийско орехче, чубрица и стрита Салвия. Поливам със сметана, бира, една и половина чаена чаша топла вода. Добавям мазнина. Похлупвам гювеча. Готвя на умерена фурна, около седемдесет минути. Заслужава си да опитате вкусотията!

Пожелавам много приятно настроение на двойния празник в неделя. Налейте си хубаво червено вино и споделете красиви мисли за Любовта!

Направете си едно добро и преслушайте

Les Yeux Orange Top 100 2015

Френският блог за електронна музика Les Yeux Orange е публикувал класацията със стоте най-яки парчета за 2015-та.

100-те парчета се разстилат в 8 часа, колкото е един нормален работен ден. Моят съвет е, чуйте ги, аз съм в началото все още и няма слабо парче. Компилацията се предлага като два четири часови сета в soundclound или още по-яко, видео компилация в youtube. Всички артисти/имена на парчета са изброени, сред тях има доста разпознаваеми, но и нови за мен.

Но стига шеги и закачки, закачайте слушалките, дайте мах на волума и се наслаждавайте.

На въпроса LEGO в инвалидна количка, отговорът ми е кратък и еднозначен. „Да.“ Причините и логиката зад този отговор са малко по-дълъги.

Да, искам играчка LEGO в инвалидна количка, защото в България има (до 2011-та година) 474 267 души в неравностойно положение. Колко са те през 2016-та година е трудно да се каже, защото статистики няма.

Да, искам такава играчка, защото хората с увреждания в България са невидими.

Столицата е почти недостъпна – дори за хора със слабо намалена подвижност, а какво остава за тези с по-тежките проблеми или за страната като цяло.

Да, искам такава играчка, защото има деца с увреждания, които имат нужда да могат да се приобщят и да станат членове на обществото, а първата стъпка е обществото да си припомни, че тях ги има. Защото дори и без тази играчка, тези хора ги има, те съществуват, дори и на някои хора да им е по-лесно да не им обръщат внимание. Идеята, че осъзнаването, че има хора с увреждания може да травмира някое дете, е просто цинична в същността си.

Световните организации, психолози и изследователи влагат огромни ресурси, за да изследват точно тези теми и до този момент, резултатите по-скоро демонстрират, че дори самото наличие на играчки от типа на LEGO-човече в количка е полезно, независимо дали родителят е купил такава играчка и дали детето играе с нея. Фактът, че я има, увеличава шанса тя да стигне до някое дете, което има нужда от нея, до дете, което само по себе си е в количка, или до среда, в която съществуват хора с увреждания – било то възрастни или деца.

Докато не се появят изследвания, които доказват директна корелация между играчка с увреждане и негативно влияние над детска психика, този страх спокойно може да бъде оставен настрани.

Единственото, което LEGO правят, е да пуснат играчката на пазара… никъде в темата няма намеци, че това ще е обучителна играчка, че нейната роля е да образова детето на тема „какво е увреждане, какво представлява, как може да се случи, как живеят хората с увреждания, как да интегрираме хората с увреждания“, иначе казано продажбата на лъжици няма как да замести готвенето и между двете няма никаква логическа връзка.

Факт е, родителите трябва да обясняват и да говорят с децата си за съществуването на хора с увреждане. За мен е показателно, че темата за първи път изобщо минава на дневен ред чак сега.

Родителите обаче също са членове на обществото, представите за нормалност се формират от това, което виждат, чуват… или съответно, не виждат или не чуват. Наличието на играчка с увреждане ще стане повод за много хора изобщо да се замислят над темата, да я обсъдят и да се поинтересуват повече, което на свой ред е огромна полза за цялото общество, за самите хора и за техните деца.

Това е просто играчка на човече в количка… или на мотор, както вече я чух описана от 5-годишно хлапе в метрото, което надничаше да чете в таблета на баща си, докато пътуваха нанякъде. Това е играчка, а как ще я възприеме детето наистина зависи как ще му бъде представена от родителя. Но ако не й се прикачи епитет и тя не бъде третирана негативно от родителя, за детето това е просто играчка, която може да използва за каквото му хрумне.

Съществуването на такива играчки просто ще е познание за още един тип съществуващи хора, с които може да се сблъска детето – на площадката, в училището, вкъщи, на улицата – познание дори за него самото.

Травмирането на детската психика може да се случи по разнообразни начини, може да бъде чрез наблюдение на насилие, но може да бъде и чрез мълчание – не можем да се преструваме обаче, че светът не съществува.

Решението е нещата да се обяснят и покажат максимално рано, а не да се шокират в неконтролирана среда.

Играчката НЕ заменя родителската роля или социалното запознаване на детето с дадената тема, но ужасно много улеснява тази им работа, като скъсява част от дистанцията – тя е добра демонстрация, дава възможност да стане постепенно, в контролирана среда и в подходящия момент. Тя е по-скоро част от арсенала за образоване на родителя.

Обаче остава въпросът… а родителят образован ли е? С какви нагласи е израснал той и неговото поколение и как несъзнателно предава на свой ред тези си представи на следващото поколение? Може би имаме нужда освен играчка LEGO в инвалидна играчка за децата, още една такава за нас, големите. Сякаш ни е нужна.

С едно изречение. Да, искам да има играчка LEGO на човече в инвадлидна количка.

Инвалид не означава невалиден.

Този текст е написан първоначално и публикуван в сайта на webcafe.

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ В България – все повече доказателства се трупат напоследък, че, 26 години след промените, обществото не може, а сякаш и не иска, да се раздели с миналото си. Защо и как останките от комунизма определят настоящето и бъдещето на България – за втора поредна седмица темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, от онзи ден Ирина Бокова е официален български кандидат за Генерален секретар на ООН. Това как се вписва в разговора ни за останките от комунизма, които продължават да определят живота на всички българи?

– За съжаление – прекрасно, Фили. Това не е игра на думи – и съжалението е искрено, и констатацията за прекрасното вписване е истинска. Ирина Бокова е известна като една от червените принцеси. Това са деца и внуци на бивши комунистически величия, които поеха контактите, властта и парите от своите родители. Те продължават, както се казва, да колят и бесят. Ще ги срещнете и в политиката, и в икономиката, да поддържат онзи феномен на уж демокрация и уж капитализъм, с който е известна България. Те имат достъп до предварителна информация и до най-апетитните пазарни ниши, получават държавни поръчки и европейски фондове, те са „недосегаеми”, радват се на облаги, предимства и закрила от „силните на деня”, точно както са свикнали от детството си. Те се познават добре помежду си, учили са заедно, често си помагат, дори официално да нямат най-добри отношения. Сред тях ще срещнем имената на Ирина Бокова и брат и, Филип, на бившия премиер и лидер на БСП, а сега шеф на ПЕС – Сергей Станишев, на Георги Пирински, Евгения Живкова, Кирил Добрев. Споменавам само най-известните фамилии. Червените принцове и принцеси обаче са много повече, не са струпани само в София и затова повечето имена не са известни на широката публика, но добре се знаят по места. Има ги навсякъде, те са остатък от бившата комунистическа номенклатура, обвързана с бивши и настоящи местни величия от ДС, от прокуратурата и съдебната система, дори, ако щеш, от културните среди.

– Искаш да кажеш, че всъщност са нещо като мрежа, обхванала цялата страна?

– Така е, Фили, истинска паяжина. Затова и откъсването на българското общество от влиянието им е трудно. Положението, особено в малките градове, е наистина страшно, там всичко продължава да е в ръцете на една, две, три фамилии – от малкото работни места, където човек да си вади хляба, та до партиите, за които гласува, независимо дали се представят за леви или десни. Обаче това съвсем не е всичко, което можем да кажем днес по темата Ирина Бокова и активните български останки от комунизма. Това е само началото на подобен разговор, Фили.

– До къде стига той?

– До върховете на държавата. Актуалният пример с начина, по който бе номинирана Бокова, доказва точно това – пипалата на червените принцове се простират навсякъде. Решението за номинацията на Бокова бе взето от лявото правителство на Пламен Орешарски, но то падна и уж центристкият кабинет Борисов трябваше да я представи официално. След Нова година самата Бокова, в момента шеф на ЮНЕСКО, буквално се пресели в България, за да си прави реклама. За нея започнаха да лобират мнозина и се стигна до истински висини на глупостта. Бокова бе наричана „национална кауза като Левски и Ботев”, а също – „най-големият български шанс за влияние в международните отношения от 800 години насам”. И това от хора, чиято кауза да получат лични облаги от нейното издигане прозира като дъното на стари гащи. Най-безогледният натиск обаче оказа бившият президент Георги Първанов, който заплаши – ако Ирина Бокова не бъде номинирана, неговата партия АБВ ще оттегли подкрепата си за кабинета и ще предизвика правителствена криза. Премиерът Борисов обаче продължи да демонстрира, че няма да се подаде на натиск. На 4 февруари в Лондон той заяви, че България ще номинира кандидата си за Генерален секретар на ООН в края на март, не по-рано. „Нека се поизпотят малко другите играчи” – иронизира той. И само пет дни по-късно, във вторник тази седмица, се случи следното. Първо, в телевизионно интервю бившият президент Първанов със задоволство „изтърва” новината, че Ирина Бокова все пак ще бъде номинирана и това ще стане „утре”. Дори не утре обаче, а още същия ден, Външно министерство заяви, че официалната номинация вече е факт и министър Даниел Митов е подписал съответния документ.

– Добре, Пламен, но мнозина казват – това е уникален шанс България да получи толкова висок международен пост и той не бива да се пропуска, независимо дали кандидатът е червена принцеса или не.

– Да, Фили, шансът е уникален. Но тези хора не казват дали, ако им падне уникален шанс да скочат в някоя уникално дълбока пропаст, направо ще скочат или преди това ще обмислят идеята. В случая въпросът е дали уникалният шанс помага или вреди на българската кауза страната да заеме по начин правилен и достоен мястото си сред демократичните и цивилизовани държави. По ред причини, сред които и ярко демонстрираната връзка на Ирина Бокова с руските имперски интереси, от сега са ясни две неща – че нейната кандидатура няма шанс да бъде приета от основните държави в Съвета за сигурност на ООН и че със самата номинация ние като държава си лепваме истинско леке на ревера, вместо да сложим цвете в бутониерата. Това е положението, Фили, и то положението, без да обсъждаме изобщо личните качества на прекалено амбициозната, но не особено способна Бокова; без да кажем и дума за безобразния начин, по който тя вече се представи като шеф на ЮНЕСКО; без да споменаваме силната и връзка с престъпния комунистически режим в самата България, както и последователните нейни действия в ущърб на страната като част от върхушката на БСП.

– Пламен, какво обаче принуди премиера Бойко Борисов да направи този рязък завой в позицията си и да склони за номинацията на Ирина Бокова?

– Тъй като не вярвам, че самият Бойко Борисов искаше да номинира Бокова, приемам, че принуда има при всички случаи. Не знам обаче каква е тя. Дали тя е чрез някакъв сладък морков, чрез дебела тояга или съчетание от двете, не мога да кажа. Но какъвто и да е случаят, това не оправдава премиера, напротив, то си е чисто обвинение – най-малкото в безхарактерност и малодушие. Да бъде принуден човек на неговия пост и с неговите възможности да направи нещо, което не иска – и за което прекрасно знае, че не трябва, защото е вредно, а не полезно за страната – означава, че държавата действително се управлява от тъмни, неизвестни на обществото сили, които могат да правят каквото си искат. Днес те ще издигнат една червена принцеса на най-високия световен пост, утре ще решат, че трябва да излезем от ЕС и НАТО, накрая ще ни накарат да се сбием за последния комат хляб. Не сме се разделили с комунистическото си минало, Фили, защото то включва и подобен тип влияния. А ние като общество не сме изградили механизмите, за да се предпазим и преборим с тях.

/Фили/ Това беше политическият коментатор Пламен Асенов във втората част от нашия разговор по темата защо и как останките от комунизма определят настоящето и бъдещето на България и във връзка с номинацията на Ирина Бокова за поста Генерален секретар на ООН.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com