Посланиците на 28 –те страни от ЕС са положили днес цветя на лобното място на руския опозиционер Борис Немцов. Заклетият противник на Путин беше убит на 28 февруари миналата година буквално пред прозорците на Кремъл. Арестуваха някакви извършители, но се оказа, че те „нямат” поръчители…

Разгледах внимателно снимките на Асошиейтед прес от мястото на събитието и не открих на тях посланика на България Бойко Коцев. http://meredith.worldnow.com/story/31335816/eu-ambassadors-pay-respects-to-slain-russian-politician

Разбираемо е да не е център на вниманието. Доказал се е като посланик на българската Пета колона в Москва, която обслужва интересите на Кремъл, а не на евроатлантическа България. Може и да бил там, но добре се е снишил в духа на заветите на Живков.

Би било интересно да знаем все пак дали Бойко ( Коцев) се е присъединил към общоевропейската демонстрация в памет на най-яркия опонент на самодържеца от Кремъл. И как се е опазил да не попадне във фокуса на американската информационна агенция.

Само си представете скандала за пред Кремъл и Петата му колона в България : американска агенция регистрира путинофила Бойко Коцев да полага цветя на лобното място на Борис Немцов!

Междувременно, преждевременни се (до)казаха възгласите на задоволство, които някои отправиха ( и в този блог) по повод официалната реакция на МнВР срещу наглото изявление на руското външно министерство, което миналата седмица оспори с неприличен тон правото на България да разследва намесата на Русия в българските работи.

Само ден след реципрочния отговор на реципрочното ни министерство- чрез служител от същия ранг в София, премиерът Борисов се намеси с реверанс към Москва. Даде заден ход. Както винаги, когато го натиснат от Кремъл.

„Нищо добро няма да произлезе от Комисията, проверяваща за намеса на Турция и Русия във вътрешната ни политика ( моля?- не става ли дума за външна такава- бел. авт) ”, заяви на 27 февруари премиерът Бойко Борисов в град Сандански.

Борисов отсъди, че тази комисия щяла да влоши отношенията и с Русия, и с Турция (с която той лично се погрижи да влоши отношенията с приказки как му се били обаждали по телефона в късна доба президентът и премиерът на южната ни съседка , месейки се във неговите работи, май).
“Реакциите и на ДВЕТЕ ( курсивът мой, защото нямо нищо подобно на турска реакция, сравнима с руската-бел. авт.) страни са остри. И то в момент, в който в ЕС търсим с Турция някакъв вариант за справяне с мигрантската вълна. Дори за загражденията, които правим, те не реагират така остро, както биха реагирали. Руската федерация направи голям завой по темата с туризма”, каза Борисов.

След това се издаде, че проблемът му е с Русия, на която се умилква. На основание, че в момента „руските туроператори се пренасочват да работят в страната ни и само за Бургас има 67% повече заявки в сравнение с миналата година”.

„С една дума, точно успях да балансирам отношенията и да вървим към подобрение с двете страни и дойде създаването на тази комисия”, продължи лъжеаиграчът, който се представя за балансьор в руския асансьор, в който е заклещен по дефиниция от началото на своята политическа кариера.

Тук е място да отбележа втората му голяма лъжа в рамките на тази негова изява чрез внушението, което прави, за равнопоставеност в отношението му към Анкара и Москва.

Борисов взе страната на Кремъл в руско-турската война на българска земя с твърдението , че Ердоган и Ахмет ( Давутоглу) му се били обаждали по телефона при разцеплението на ДПС миналия декември. Внуши, че те са лобирали в късно телефонно обаждане на връх Бъдни вечер в полза на низвергнатия от Доган лидер Лютви Местан.

След дълго премълчаване на това обвинение турският посланик Сюлейман Гьокче , уви, му затвори устата, като отрече в интервю за БТВ да е имало нещо такова. Борисов се направи, че не е чул опровержението, признавайки си косвено, че е преувеличил малко ( за целите и на вътрешната си популистка политика и на външната си зависимост от Москва).

Стигаме до финала на дипломачкането, упражнено от Борисов, което е напълно в духа на предишни негови действия от подобен сервилен спрямо Москва род: и по въпроса за руската хибридна война в България ( август-.септември 2014 г.), и по темата за тона на президента Плевнелиев (когото той призова да си мери думите за Русия) и т.н.

В заключение Борисов заяви в Сандански че се надява комисията да прояви цялата си дипломация и дипломатически опит, да намери решение по казуса с Русия и Турция.

„Не се меся в работата на парламента ( КОЙ?- да се меси точно ТОЙ, който обича да се хвали как нарежда на депутатите си какво да правят- не може да бъде точно сега за „първи път” да се намеси- бел. авт.). Не може външният министър да се чуди как да отговори на нотите, които ни заливат. Това ми е молбата”, каза той.

Нямаше да е достатъчно мазна картинката на палачинката, която обръщат, ако в демонстрацията на смирението пред Путин не се беше включил и Цветан Цветанов. Той даде да се разбере, че се водят консултации, „за да се коментира има ли необходимост от такава комисия”.

И кой ще се окаже виновен накрая, че някой в България си е позволил да помисли, че Русия прави нещо нередно в страната ни?

„Май се подведохме по медийни публикации. Ще търсим разумно решение, за да не застрашим двустранните отношения на България с Русия и Турция”, увери Цветанов.

С Турция ги застрашиха без проблем именно чрез медийния си ресурс. А по отношение на Русия ще ползват същата сервилна платформа, за да се оправдават. Иде 3 март и ще се опрат на тази опорна точка.

Share on Facebook

Броени часове преди раздаването на най-известните филмови награди в света – “Оскар” е време да проследим и книжната история на тазгодишните номинации. На първо място, защото в последните години адаптациите по книги сякаш се оказаха доказана формула за успех, а на второ място, защото връзката филм-книга винаги е актуална и полемична за читателите от една...

Пламен Асенов
02.12. 15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100632896/velikite-evropeici-jak-iv-kusto

Шум на вълни

Капитан Жак-Ив Кусто обичаше морето. И морето обичаше капитан Жак-Ив Кусто. То се отвори пред него напълно, като всеотдайна любовница, и му даде всичко, което той поиска. През това време светът ги гледаше и им се радваше.

Звуци на море и делфини

Делфините, китовете, акулите и всички други обитатели на океана си говореха с Кусто. Какво точно му казваха на техния си морски език, не знаем – но можем да се досетим по онова, което той казваше на хората. Казваше, че морето е цял нов, огромен и непознат свят, нещо като седми земен континент, чието крайбрежие познаваме донякъде, но до чието сърце дори не сме се докоснали. Казваше, че морето е жив организъм, с който сме в симбиоза и трябва да го пазим, за да опазим и себе си. Казваше, че подводният свят е едновременно съвършено тих и изключително вълнуващ, а науката ще напредне дотолкова, та ще ни даде органи, с които да живеем и работим в морето, както живеем и работим на земята. И този ден не е далеч, смяташе капитанът.

Кусто, Изявление на пресконференция в САЩ

Превод: Възможността да сътрудничим с космическата програма на НАСА е много важна, ние вярваме, че една от най-спешните ни задачи е да се проучват океанските ресурси и да се контролира директно от Космоса нивото на замърсяване на океаните.

Това е гласът на Жак-Ив Кусто. Това е запис от момента, когато той, със свойствения си спокоен и авторитетен тон, с леко безцеремонния си дори маниер да се разпорежда, по време на една пресконференция в САЩ измества основната тема и директно хваща бика за рогата. Изучаването на океана, спасяването му от вредното влияние на човека, необходимостта от световно сътрудничество в тази посока – това не просто са теми, които го вълнуват. Това са житейски цели, които Жак-Ив Кусто си поставя и преследва с упоритостта на булдог от момента, в който разбира, че водата е негова първа, не втора природа. Това става през 1936-та. По онова време Жак е на 26, завършил е френската морска академия, пътувал е с кораб по света, но е военен пилот. Повече от водата го влекат въздухът и високите скорости. Един ден той взима спортната кола на баща си и прави ужасяваща катастрофа. Целият е натрошен, ръцете му са парализирани и край с кариерата му на пилот. Като част от дългия процес на рехабилитация Кусто започва да плува в Средиземно море, където се среща и сближава с Филип Тайе, друг морски офицер, запален по морето. Двамата се гмуркат край брега на Южна Франция, а Филип му дава първите очила за подводно плуване и така отваря очите му за морския свят. Работата обаче е свързана с редица неудобства. Очилата са несъвършени. На всичкото отгоре, тогава подводният дихателен апарат още не е измислен и гмуркачът е в плен на досадната необходимост постоянно да изскача на повърхността, за да поема въздух. Кусто обаче не само се запалва по гмуркането с цялата сила на страстната си природа, но и се хваща да премахне неудобствата. В резултат той усъвършенства подводните очила до днешния им вид и форма, а по-късно създава и днешния модел на акваланг в сътрудничество с приятеля си, инженер Емил Гаян.

Джетро Тъл, Акваланг

„Морето е всичко. То обхваща седем десети от земното кълбо. Дъхът му е чист и здравословен. То е безкрайна пустиня, където човек никога не е самотен, защото животът изниква отвсякъде. Морето е въплъщение на свръхестествено и прекрасно съществуване. То не е нищо друго, освен любов и емоция; то е да изживееш безкрайността. В него е върховното спокойствие. Там е истинската независимост. Там аз не виждам господари. Там съм свободен!“ Не, това не са думи на капитан Жак-Ив Кусто, а на друг популярен капитан – Немо, героят на Жул Верн. Само че можеха да бъдат и думи на Кусто – толкова негово звучат. След като измисля подводните очила и акваланга, Кусто прави още нещо важно – той експериментира с помощта на един колега от флота и измисля как стандартна кинокамера да работи при голямо налягане под водата. Така през 1943 печели награда на един парижки фестивал за документално кино с „18 метра под водата”, първият френски филм, сниман с дълбоководна камера. Ако се чудите – да, война е, но и тогава се правят документални филми. Франция е окупирана, но не напълно, югоизточната част – под управлението на маршал Петен и със столица Виши – макар да е германски сателит, все пак е нещо като самостоятелна държава. Там още през 1940 година Кусто се мести със семейството си. Големият му брат, Пиер-Антоан, който е близък с Петен и сътрудничи с немците, му прави някои услуги – например, урежда му участие в споменатия филмов фестивал. Скоро обаче двамата се разделят завинаги заради силния антисемитизъм на баткото, който Кусто не приема. По време на войната Жак-Ив Кусто работи за Съпротивата и извършва редица услуги на Франция, включително помага да се възстанови сътрудничеството на френския флот със западните съюзници. Заради тази си дейност по-късно той получава редица отличия, включително Ордена на почетния легион. Веднага след края на войната Кусто и приятелят му Тайе се връщат на морска служба. Те образуват подводна група за специални операции, като първата им задача е да разминират корабите от потопената френска флота в Тулон. После правят първите подводни археологически разкопки на дълбочина над 30 метра край брега на Тунис, участват в разработката и изпитанията на нов батискаф и други флотски програми. Малко по-късно Кусто решава да се заеме със собствени проекти за океанографски изследвания и напуска флота. Още няма достатъчно пари, за да купи и оборудва кораб, но му помага един специалист по бирата, ирландецът Томас Лоуел, по фамилия Гинес. Той купува стар британски траулер и го дава на Кусто за символичния наем от 1 франк на година. Това е корабът „Калипсо”. Кръстен е на митологичната нимфа, която спасява Одисей и го държи при себе си на остров Огигия 7 години, като му обещава безсмъртие, ако се ожени за нея. Е, Одисей отказва, но капитан Кусто буквално се жени за своя кораб с името на прочутата океанида и покрай това наистина получава безсмъртие.

Джетро Тъл, Акваланг

В началото на петдесетте Кусто има вече много приятели и подкрепа от различни страни, но той и проектите му още не са широко известни. Това става през 1953-та, когато излиза книгата му „Светът на тишината: Историята на някои подводни открития и приключения”. В нея, освен всичко друго, Кусто аргументира идеята, че делфините и китовете се ориентират със сонар, подобен на този от човешките подводници. Петдесет години след издаването си, книгата е преведена на 22 езика и от нея са продадени над 5 милиона екземпляра. На всичкото отгоре, през 1956 по нея Кусто, заедно с режисьора Луи Мал, снима прочутия си филм, който не само получава „Златна палма” на фестивала в Кан и „Оскар” за най-добър документален филм, но и поставя началото на наистина нова епоха в световния интерес към всички аспекти на океанографските изследвания. До края на живота си през 1997-ма Кусто не престава да работи и да увлича другите било за изследвания, било за опазване на световния океан, като издава книги, прави филми и телевизионни поредици, създава общества и лобистки групи. Въпреки огромната популярност, която постига за себе си и идеите си, като цяло той е много особен тип, пълен със странности и вътрешни противоречия. Първо, не е учен, но цял живот се държи и работи като такъв. Второ, интровертен човек е, както учените деликатно наричат истинските темерути, но общува много, постоянно и с широка аудитория хора. Така следва разбирането си, че постигането на публичност, особено чрез телевизията, е истинският инструмент на новото време за намиране на обществена подкрепа за идеи и проекти. Трето, освен с морето и с кораба „Калипсо”, през живота си Жак-Ив Кусто създава и други семейства, от които са известни две. Първото се появява на бял свят още през 1937-ма, когато се жени за Симон Мелхиор. Те много се обичат и имат двама сина, тя е умна и спокойна жена с организационен талант и цял живот му помага, като се грижи за екипите по време на морските експедиции. Но когато през 90-та мама Симон умира от рак, оказва се, че 80-годишният Кусто отдавна има и второ, тайно семейство, създадено с 30-години по-младата от него Франсин Трипле, за която се и жени. Французи, какво да ги правиш. Голям въпрос предизвиква и доста разпространеното твърдение, че Жак-Ив Кусто в даден момент от живота си приема исляма. Разказва се, че при едно изследване край Гибралтар той вижда как водите на Атлантическия океан и Средиземно море буквално се докосват като стена със стена, но не се смесват. А когато споделя това полумистично преживяване със свой приятел, той му показва пасаж от Корана, в който явлението е описано. Тогава Кусто възкликва, че не може такава умна книга да е написана от човешка ръка, та затова сменя вярата си. Нищо подобно обаче – историята е любопитна, но всъщност е добре измислена, не истинска. Факт е, че когато през 1997-ма, след повалилия го сърдечен удар, Жак-Ив Кусто потегля да изследва небесния океан, той, макар цял живот да не се държи като особено религиозен човек, е погребан по католически ритуал и тялото му почива в католическо гробище. Както се казва – Бог си го е познал.

Джетро Тъл, Боже мой

Вчера лицето Ксавие дьо Кабан, посланик на Република Франция в София, за пореден път демонстрира безгранична наглост, декларирайки подкрепа за един осъден "зелен" рекетьор. Ето какво е написал посланика в Туитър:

          Искам да се подпиша под една путинофилска идея, формулирана от тъжителката по покойния Южен поток от Лондон , някоя си Ива Иватта. Същата изнесе скръбна реч в българското посолство в Лондон пред смълчания премиер Бойко Борисов ( тоже скърбящ многократно за несъстоялото се руско разкопаване на България по цялата й дължина от Изток на Запад с охраняеми от Русия тръби) по повод кончината на руския проект.

Ето каква прекрасна инициатива е подела в Лондон тази руска националистка по повод руския празник 3 март, преформатиран като български национален празник ( след катастрофирането на съветския национален празник в НРБ 9 септември) благодарение на съветската Пета колона , престроена като руска във Великото народно събрание през 1990 г.

„ВАЖНО! След като от Българското посолство отказаха да ни съдействат по въпроса с уведомлението за 3-ти март и отговориха с една седмица закъснение без да напишат телефонния номер от 3 цифри, като ни пратиха за зелен хайвер по различни общини, решихме да почетем паметта на загиналите за свободата на България там, където тя наистина ще бъде уважена и ще ни посрещнат с радост – Руското Посолство в Лондон !

Очевидно е, че посланиците от българското посолство ще скърбят в някой тесен ъгъл на Турското Посолство по случай 3-ти Март, така че всички бъдете на линия в 11:00 пред Руското Посолство, откъдето получихме разрешение без никакъв проблем!“ 

Подкрепям горещо прекрасното начинание.

Ако зависеше от мен, наистина бих затворил вратите не само за въпросната персона и останалите руски националисти, но и изобщо не бих празнувал руския празник 3 март.

Това е бил ден на инагурацията на руския император Александър Втори. Подмазвачът граф Игнатиев е направил всичко възможно празникът той да бъде доукрасен с предварителния договор от Сан Стефано (за което се хвали на императора в свое писмо).

“Мир был подписан в Сан-Стефано 19 февраля (3 марта) 1878 г. Уполномоченный от России граф Н.П. Игнатьев даже поступился кое-чем из русских требований, чтобы кончить дело именно 19 февраля и порадовать царя такой телеграммой: «В день освобождения крестьян Вы освободили христиан из-под ига мусульманского».

Сан-Стефанский мирный договор изменил всю политическую картину Балкан в пользу интересов России.

http://scepsis.net/library/id_1515.html

На 3 март 1878 г. завоюваните от Русия територии , населени с българи (обозначавани от Русия с термина „православно и славянско население” с цел да бъде то присъединено към православната и славянска империя), са преминали от една окупация в друга.

За начало след 3 март 1878 г. Русия създава Окупационни фонд, чрез който православните славяни да започнат да плащат в буквалния и преносния смисъл за победата на Русия.

Такава е накратко същността на датата, която ни е натрапена от съветско-руската Пета колона като национален празник- една дата, която дори по времето на съветския комунизъм тук не беше призната за основополагаща и бе отбелязана като празник от национална величина само на 100 годишнината през 19878 г.

Със сигурност сме единствената страна в света, която празнува датата на своята окупация, за която окупаторите са определили цена, платена след това от окупираните в злато. Имаме за национален празник едно събитие, в което нито един българин не е поканен да участва от победителите.

На 3 март 1878 г. граф Игнатиев подписва в Сан Стефано празния чек, който е бил фалшив по дефиниция поради тайните предварителни договорки на Русия с другия имперски синдик на разпадащата се Османска империя на Балканите Австро-Унгария. С нея Русия се договаря две години по-рано в Райхщад да не се допуска голяма „славянска и православна” – разбирай „голяма България”- на полуострова.

Разбира се от мен не зависи нищо, освен да напиша истината. А тя е: би било справедливо, логично и направо прекрасно в руското посолство да се празнуват руския празник 3 март руските поданици по душа. Хубаво е инициативата да бъде разширена, за да се чуе и види най-сетне сред нашите днешни съюзници в Лондон, а после и в други градове, що за абсурд имаме като „национален празник”.

Предлагам инициативата на лондонските руски патриоти да се разшири и да се приложи също в София. Още повече, че руският посланик Исаков вече започна кампанията по употребата на руския празник 3 март за целите на руската пропаганда в България, която не може да се похвали с нито една днешна причина българите да обичат Русия на Путин и се окопава все по-дълбоко в завоеванието си от 19 век на територията, която дори не е наричала българска, а е била принудена да я признае за такава след дълги години борба на тогавашните българските патриоти да създадат своя национална държава, независима от руското иго ( както го нарича самият Иван Вазов през 1916 г. В своето стихотворение „На Руските войни”).

Ето как пратеникът на Кремъл Юрий Исков даде сигнал за употребата на едиповия комплекс с раждането на българската свобода, хващайки се като репей за скала за абсолютно непредставителните думи за „съжителството , мернали се в някакъв проект за текст в учебник по история в днешна суверенна България, намесвайки се отново в българските работи чрез една злонамерена хипербола:

„Винаги сме се отнасяли отрицателно към всякакви опити за изопачаване на историята, особено когато това се прави в угода на някакви моментни политически интереси, коментира по БНР руският посланик Юрий Исаков в навечерието на 3-ти март и определи подобни опити като “обидни дори по отношение на паметта на десетките хиляди хора, отдали живота си за това историята да бъде такава, каквато е”.

“Приказките за „съжителство” и „присъствие”, подобни странни евфемизми, ме карат да изпитвам не само недоумение, но и неудобство. Трудно е да опиша дипломатично това чувство, но когато става дума за 5 века чуждо иго, когато знаем за толкова много трагични събития от онзи период, използването на подобни думи ми се струва най-малкото некоректно. Според мен, хората, които използват подобни термини, трябва да си поприказват, например, с потомците на преживелите трагедията в Батак“, препоръча Исаков. ( Actualno.com)

Както виждате, Русия поема открито вече от свое име кампанията по раздуването на несъществуващия балон със „съжителството”, след като говорителите на руския интерес в България го превърнаха във въпрос, уголемен в своята атрофия подобно на черен дроб на руски пияница, успявайки за повече картинност да предизвикат дори оставката на един български министър заради „вината” му по този съчинен от тях казус.

Празнуването на руския празник 3 март от руските българи в руското посолство би било едно добро начало за проглеждането на истинските българи и истинските ни съюзници за факта, че Русия се намира в отчаяното положение да иска да командва тук, но да не може да предложи нищо привлекателно на българите. Не случай на Путин се наложи да лъже грозно, че Южен поток бил измислен, за да се помогне на България- Лъжата на годината за 2015-та !

По липса на друга опорна точка с реална тежест руската пропаганда все по-дълбоко се закопава в окопа си от 19 век. Изпаднала е в отбранителна позиция спрямо екзистенциалната си драма на „велика”, но непривлекателна за българите сила през 21 век.

Американците си имат “ден на благодарността”, в който хората си благодарят за какво ли не през изминалата година. Ние си имаме цял национален празник, на който от всички се иска да благодарят на една чужда държава, която, чрез говорителката на руското външно министерство Мария Захарова, предпразнично ни охули вкупом като неблагодарници.

Когато коленичите на 3 март ( отново), спомнете си кой и защо иска да сме на колене вече  близо век и половина. Задайте си въпроса защо само 8 години след руската военна победа българите са намерили сили да се изправят и да скъсат дори дипломатическите отношения с “освободителката” в името на своята независимост.  Кой пример от историята искаме да следваме: този, на независимите българи или на руският прочит на същата история, който се опитват да ни наложат като зависимост отново?

Share on Facebook

Той. И тя. Във ваната. Напрежението се усеща от първата реплика и не те оставя до края на постановката. Това, накратко, е “Паякът” на Димитър Димитров и Йордан Славейков. Една постановка, която отдавна се каня да гледам, но все се разминаваме – докато не се засякохме случайно в края на годината и тогава “Паякът” ме погълна изцяло.

Действието започва и завършва във ваната. Двамата са заедно, пият шампанско, празнуват. А утре ги чака развод. Само че не този, стандартният, не. Те са сиамски близнаци, днес е рожденият им ден, а утре ще се подложат на операция за разделяне. Марта чака този момент от години и няма търпение, Мартин се страхува от него и няма желание. Това е основата на техните разговори през настоящата вечер. На повърхността става дума за операцията, а всъщност говорим за раздялата, свободата, желанието да не останеш сам, но и копнежът да бъдеш сам и сам да определяш пътя си.

На сцената са Пенко Господинов и Анастасия Лютова. Той е титанично добър, както съм се уверявала и преди, а тя го допълва идеално. Двамата заедно са едно – говорят в сходен стил, имат огледални маниери. През цялата постановка успяват да задърждат едно определено ниво на напрежение – близко до лека паника, но далеч от онази преекспонирана истерия, която често дразни в представленията. Движат се бавно и внимателно, ограничени през цялото време от ваната – както са ограничени от своето тяло. Сценографията потъва на заден план, оставя фокус върху водата (околоплодната?) и актьорите в нея.

“Паякът” не е пиеса за брат и сестра. Тя е пиеса за сложността на връзките ни и за винаги конфликтните желания, които имаме. Тя е пиеса за това как искаме да бъдем с човека до себе си, дори да бъдем човека до себе си, но в същото време да имаме ясен и достъпен път за бягство. Когато една от тези две необходимости не може да се реализира, тогава започва личната ни драма.

Текстът и режисурата са дело на Димитър Димитров и Йордан Славейков – мисля, че те са се справили страхотно, показвайки сложни отношения и ситуации с точно толкова емоция, колкото е необходимо (правя рязък контраст с “Гарванът“, в който неестественият драматизъм на говорене ме подразни). Страхотно е, че млади хора продължават толкова пълно да творят в театъра. За да се уверите сами в позитивните резултати от това творчество – гледайте “Паякът”.

Постът Театрално ревю: Паякът е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

„Всички начини за употреба на словото нека бъдат на разположение на всички!“ – това ми изглежда най-подходящото мото за тази книга. При това девизът има хубаво, демократично звучене. Не за да станат всички художници на словото, а за да не бъде никой роб.„ Имам двама най-любими детски писатели, чиито книги безумно развихряха въображението ми, когато...