Изт: azquotes 

„Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“

(Уилиям Шекспир)

Колкото и странно да звучи, въпросът: „Дали пък наистина не живеем в компютърна симулация?“ вълнува не само феновете на „Матрицата“, досещал се е още У. Шекспир. Обсъжда се и в академичните среди. През 2003 година в Оксфорд се появява сериозен научен доклад по темата от Ник Бостръм (на снимката по-горе).

Съвсем накратко: изследователят предполага, че ако компютърната мощ се умножава със сегашните темпове, то наследниците ни от бъдещето ще могат да създават виртуална среда, която е практически неразличима от реалната. И, тъй като всички хора, откакто свят светува, се интересуват предимно от своето минало и от съдбата на своите предшественици, то има голяма вероятност маниаците от 200-500-1000 години напред  да се опитат да пресъздадат историята в нещо като свръх-усложнена компютърна игра с цел „пътуване във времето“. Има и голяма вероятност „героите“ в тяхната симулация на миналото да се окажем самите ние…

Лошото е, че няма философски, математически или друг начин да докажем, че това не е така. Може да сме „играчите“, които умишлено са „забравили“ своя произход, за да им е по-интересна Симулацията и да се вживеят максимално в нея, но може и да сме само част от „декора“ – един вид „статисти“, които имат илюзията за самосъзнание, но чиято цел е единствено да правят обстановката по-реалистична за малцината от „избраните“, демек – за истинските герои.

Честно казано, като гледам в какви „зомбита“ са се превърнали 99,99% от хората, не виждам нищо чудно това да е така… Досега не съм попадал на индивиди, които имат самостоятелно, неповлияно от средата мислене и, което е още по-важно, самостоятелна опитност „за вселената, живота и всичко останало“. В най-добрия случай имаме някаква представа за тях. Прекопирана от заобикалящия ни свят. Повечето хора са продукти, а не създатели на реалността, в която живеят – клонинги на мейнстрийм идеите, достигащи до тях посредством мейнстрийм културата и социалното програмиране…

Повечето хора изобщо не се доближават до идеята за съзнание. Натоварени сме с огромно количество информация, предпочитания и нагласи, но всеки път бъркаме познанието със знание.

Примерно, аз имал ли съм някога идеята да стана космонавт, писател, пътешественик или откривател, но не защото са ми казали колко е яко, не защото съм повлиян от обществените нагласи и културните им суб-продукти (филми, книги, музика, игри, предавания и т.н.), а защото самостоятелно съм взел такова решение, стигайки до извода сам, че това е моята цел, избирайки я посредством задълбочен самоанализ, основан на индивидуален житейски опит и честни спрямо мен самия предпочитания; цел, която няма нищо общо с модерните тенденции в моето съвремие, с културата и традициите на обществото, в което живея?

Едва ли. По-скоро не. В ценностнта си ситема откривам твърде малко неща, които да се различават от императивите на кошерното съзнание..

Практиката показва, че човечеството се направлява от шепа хора. Визионери. Откриватели. Завоеватели. Пионери. И духовни учители. Всички останали са техни последователи. Първите живеят в създадения от тях свят. Вторите, ако искат да повлияят на средата, могат само временно да изменят обстоятелствата – без особени последствия върху статуквото в дългосрочен план. Константите се запазват. Параметрите си остават. Като „статист“ можеш да „пипаш“ само част от най-незначителните променливи, т.е нямаш права върху основните „контроли“. Можеш да основеш малка секта, например, но не можеш да си Христос или Буда.

Големите изменения на средата се случват когато някой „изобрети“ атомната бомба. Или двигателя с вътрешно горене. Или Християнството. Или хипер текст трансферния протокол. Колко от визионерите на съвремието ни са наши близки познати? Колко Марк Зукърбърк-а, Бил Гейтс-а, Лари Пейдж-а и Сергей Брин-а имаме в семейството? Колко Елън Мъск-а познаваме лично? Колко самостоятелни идеи сме имали през живота си, които са променили хода на историята или са оказали своето въздействие върху цялото човечество? Отговорът на всички тези въпроси е: Николко! Но всички ние сме повлияни от хора като изброените по-горе до най-малкия детайл от нашето ежедневие. Дори елементарните ни навици са подчинени на техните разбирания, предпочитания, визии, концепции и правила.

Мечтите ни се задават от тях.

Съзнанието определя битието на създателите. Битието определя съзнанието на последователите.

Има и още причини да смятаме, че живеем в компютърна симулация. Така например, колкото повече научаваме за Вселената, толкова повече разбираме, че тя се подчинява на строги математически правила. Тоест има два варианта: Или Господ е математик (а не българин), или заобикалящият ни свят е създаден от разум, който много прилича на нашия. Значи може да е създаден от наследниците ни в не толкова далечното бъдеще. Макс Тегмар, космолог от небезизвестния МИТ, казва следното: „Ако бях герой в компютърна Симулация, щях да откривам постоянно, че правилата на заобикалящия ме свят са устойчиви математически модели, които следват чудесно компютърния алгоритъм, който ги създава“.

Разбира се, вманичаването на тази тема никак не е препоръчително. Превръща те в чука, за когото всички останали са просто недозабити пирони. Или в лудия, който уж знаел, че не е граховото зърно, но все пак тичал на зиг-заг из двора, защото не бил съвсем сигурен дали Петелът също го знае.

И тук няма място за крайности. Няма място за фанатизъм. Има място за много фантазия, естествено, а Истината, може би, отново я някъде по средата…

Тихомир Димитров

След първата дълга командировка на Вальо започна една традиция – да ми носи кулинарни книги с националната кухня на местата, които посещава. С това открих един голям плюс за себе си – да се запозная с още интересни истории и рецепти. Разбира се нищо не би било същото, ако аз самата бях на тези места за да усетя атмосферата на градовете, уличната храна и характерните за страните продукти и обичаи, но все пак съм доволна, защото дори една книга ми дава достатъчно материал за размисъл, за търсене и откриване, за експериментиране и разнообразие в храненето, от което по всичко личи имам голяма нужда.

Първите две книги от тази нова традиция, които ми донесе са от Бостън, като едната е пожелана. Тя е първата кулинарна книга (очакваме втора) на любимата ми американска блогърка Деб Парелман The Smitten Kitchen Cookbook. Втората книга, избор на Вальо е New England Open House Cookbook и се чувствам малко засрамена и виновна пред него, че все още не съм приготвила нито една рецепта от нея, въпреки че е пълна с любопитни предложения. Сигурна съм, че съвсем спонтанно ще намеря в нея нещо, което търся, просто трябва да ми потрябва.

Сега обаче съм на съвсем различна тема, която засяга Европа (струва ми се винаги ще си остане любима в кулинарно отношение) и тази вълна включва няколко северни страни. Приключението скандинавска кухня престои, просто имам нужда от малко повече четене и готвене на тази тема, а и не бих могла съвсем да зарежа изобилието на нашето лято, с което искам да кажа, че въображението и желанията ми клонят към приготвяне и публикуване на нови летни рецепти. Но преди и това да се случи ми се иска да ти покажа една рецепта от Холандия. Или поне такъв беше планът по една друга книга, която Вальо ми донесе от Амстердам The Dutch Kitchen. По-скоро е книжле, в чиито рецепти припознавам характеристики от немската, австрийската и френската кухня, но го прегледах с удоволствие. Сред аспержите със сос холандез, лучената супа, месните терини и всякакви задушени меса със зеле и кореноплоди, вниманието ми беше привлечено от гратен от намачкани картофи, цикория, пушен бекон, шунка и сос със сирене. Различна и любопитна за мен рецепта, значи трябва да се опита.

Планът не протече точно по план, затова нека да кажа, че следващото предложение е импровизация по холандската рецепта. Ето това е другата и вероятно по-интересна част за мен на кулинарните книги – да ми служат за вдъхновение. Съществуват няколко причини за решението ми да използвам тази рецепта като навигатор за импровизацията ми и първата е, че тя просто ми се стори, че ще се превърне в любима семейна рецепта. Втората причина е цикорията. Не ядем често цикория, просто защото не се среща често по пазарите, но ако попаднеш на нея, изобщо не се чуди дали не вземеш 2-3 глави. Вальо ми сподели, че повече му харесва сурова в салата, но аз вече имах друга идея за нея. Имах намерение да я гриловам, така че да получи леко опушен вкус, за да компенсира пушеният бекон от рецептата, който нямаше да използвам. Причината не е нищо друго, освен наличието на прошуто в този момент в хладилника ми, което исках да оползотворя.

Третата причина за тази импровизация са картофите, които вместо за основа за гратена се превърнаха в допълващ елемент в ястието. Не отдавна научих от колега готвач, че в картофеното пюре или както е в случая в намачканите картофи може да се добави малко мед. Тази добавка ми се стори перфектното допълнение към цикорията, чиито вкус е леко горчив. Но не се плаши от тази горчивина. Тя е концентрирана в сърцевината на главата цикория, така че ако не я желаеш, просто може да я отстраниш. И все пак, ако обичаш рукола, значи и цикорията ще ти допадне.

Нещо друго, което с огромно любопитство изслушах от разказите на Вальо за Амстердам, извън магазините за кафе, в които легално се продават сладкиши с марихуана, е изобилието на магазини за сирена. Имах удоволствието да опитам три вида сирене, едното от които прекрасно се съчетава в настоящата рецепта, но за да бъде тя приложима за всички, избрах да използвам гауда, закупена от кварталния супермаркет. Гауда, всъщност е и сиренето, с което се приготвя холандската рецепта от книгата. Значи, донякъде импровизацията ми тече в холандски стил.

И накрая, ще споделя цитат от една друга, не кулинарна, но свързана с храна и готвене книга, с който искам да покажа, че независимо дали предпочетеш да приготвиш това предложение така, както го описвам или решиш да направиш още една негова версия като вложиш собствен стил и вкус, имай едно наум, че:

„Храната никога не бива да е делнична и банална.“

Грилована цикория с прошуто, сушени домати и бешамел с гауда и намачкани картофи с мед

Това предложение е импровизация по рецепта от книгата The Dutch Kitchen.

За 4 порции.

За картофите:

• 1 кг картофи
• 100 г масло
• 2 чаени лъжици мед
• 1/8 чаена лъжица прясно настъргано индийско орехче
• сол и бял пипер на вкус

За цикорията:

• 4 средно големи глави цикория
• 1 супена лъжица зехтин
• сол на вкус
• 8 тънко нарязани парчета прошуто
• 30 г мариновани сушени домати, ситно нарязани

За бешамела с гауда:

• 1 супена лъжица зехтин
• 20 г масло
• 25 г (2 супени лъжици) брашно
• 250 мл топло прясно мляко
• 100 г сирене гауда, настъргано
• сол и бял пипер на вкус

Картофите се слагат в тенджера, заливат се с вода, която се посолява и се слагат на силен котлон. Когато водата заври котлонът се намаля до умерен и картофите се варят докато омекнат. Това може да отнеме 20-35 минути в зависимост от големината на картофите. Когато са готови се прецеждат и още горещи се обелват. За да не пари на ръцете докато се белят, един по един картофите се придържат с едната ръка в кухненска кърпа и бързо се обелват с другата, като ако е необходимо, за беленето може да се използва малък нож, с който да се остърже кората.

Обелените картофи се поставят в купа и се намачкват с преса за картофи или с вилица. Още докато излиза пара от тях се поръсват с парченца от маслото, меда, сол и бял пипер. Картофите продължават да се намачкват с пресата или с вилицата докато маслото се разтопи напълно, всички подправки се разпределят равномерно и се образува грубо пюре. Съхранява се на топло докато се приготвят цикориите.

Главите цикория се срязват на две по дължина. Всяка половина се намазва с малко зехтин и се посолява със сол върху срязаната част. Грил тиган се нагрява на умерен към силен котлон. Половинките цикория се поставят върху нагорещения тиган със срязаната част надолу и се запичат 6-8 минути. Изваждат се от тигана и се подреждат в тава покрита с хартия за печене със срязаната част нагоре. Върху тях се разпределят нарязаните сушените домати и по едно парче прошуто.

За соса в касерола се нагряват зехтинът и маслото. Когато маслото се разтопи и започне да цвърчи се добавя брашното и се разбърква 6-8 секунди. Хубаво е да се използва телена бъркалка, за да се отстранят всякакви бучки и за да се предотвратят такива след като се добави млякото. След като брашното се запържи в касеролата се изсипва топлото мляко, като се разбърква непрекъснато. Разбъркването продължава докато се образува гладък средно гъст сос. Отстранява се от котлона и в него се добавя 2/3 от сиренето. Разбърква се докато се разтопи.

Сосът се разпределя върху половинките цикория. Поръсват се с останалото сирене и се слагат на средна скара в предварително нагрята фурна на 180ºC с включен вентилатор. Запичат се 10-15 минути или докато сиренето се разтопи и придобие златист цвят.

Цикориите се сервират с намачканите картофи и зелени салати.

Още рецепти с цикория

• Салата с цикория, авокадо и мариновани скариди

Още рецепти с картофи

• Картофени ньоки с гъби и рукола
• Пълнени есенни картофи
• Риболита
• Една вариация на „Изкушението на Янсон“
• Крем супа от земна ябълка и чеснови крутони с мащерка
• Гъста агнешка супа с кисело мляко и шафран
• Супа от праз с ръжено-овесени бисквити
• Спаначена крем супа
• SOS – Нисоаз – още една спорна салата
• Виенски шницел с два вида салата + видео
• Йоана на Земята – Зеленчукова пита за Бъдни вечер
• Къри супа с тиква и картофи
• Печени кореноплоди със сладка джинджифилова глазура
• Задушено свинско месо със зеленчуци
• Йоана на Земята – Картофени кюфтета със сирене

Други рецепти от холандска кухня

• Понички с мармалад
• SOS – Холандски ябълков пай и ванилов сладолед

Грилована цикория с прошуто, сушени домати и бешамел с гауда и намачкани картофи с мед е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

http://www.bta.bg/bg/video/show/id/0_b561wntg

В държавата на Борисов и в града на неговата Фандъкова не само няма българско противопоставяне на съветската колониална монументална пропаганда- напротив, тук тя се възпроизвежда нагло.http://clubz.bg/41278-nova_bratska_mogila_na_syvetski_vojnici_v_sofiq_kak_sa_zaginali

От Москва ни се подиграват за хибридното състояние да имаме за началник на държавата „атлантик” , който крепи на плещите си руската пета колона.

Глух за призивите да бъде преместена в музея монументалната лъжа за „освобождението” на България от нейните съветски окупатори, премиерът Борисов комбинира крещящата си загриженост за Русия ( да не я заболи, ако си позволим да прошепнем нещо военноморско в отговор на имперските й заплахи) с гостоприемно мълчание по повод поредната съветска провокация на българска територия.

От снимките, поместени в сайта на руското посолство, се вижда, че става дума за починали през октомври 1944 г., погребани на българска територия дълго след нахлуването на Червената армия.

И без разяснения е ясно, че те не са жертви на война, водена тук. Но пък, по думите на руски дипломат, имало загинали от катастрофа. Каквито жертви, уви, имаме стотици всяка година по пътищата на България, но никому не би хрумнало да им построи „братска могила”- особено поради факта, че мнозина загиват след употреба на алкохол и като нарушители на закона за движение по пътищата.

За руските господари на туземните слуги не е важно да уточняват обстоятелствата, при която са загинали  съветските окупатори. За нашите окупатори и техните прислужници тук е достатъчно, че загиналите са носили червеноармейски униформи. С това ни заявяват чувството си за колониално превъзходство по техните си имперски мерки. От нас се иска да се преклоним пред факта, че покойниците за завършили земния си път в българската земя- а дали са убивали, изнасилвали или са били убити от своите, не ни обясняват. Защото поробителят не дава отчет на поробения.

В автомобилната катастрофа, ако не е причинена от военни действия, няма нищо героично като повод за преклонение към нейните жертви. А че военни действия не е имало, знаем не само ние. Това признава ( най-после, май за първи път ) дори служителят от руското посолство, цитиран в посочения по-горе линк.

Понеже нахалството на Москва и нейните местни слуги е голямо, ще си позволя метафората: държат се с нас като ( алфа) куче, което ни препикава по навик, маркирайки територия в държавата на кучкаря Борисов, който си общува с Путин чрез символиката на кучешкия подарък.

Кучешката преданост пред господаря е качество, ценно за стопаните на кучета. В този смисъл Борисов е все по-ценен за Кремъл.

Препикават ни пред и чрез МОЧА в центъра на столицата, а вече и в крайните квартали. Дано повечко българи прозрат, че това се дължи на кучкаря от Банкя.

Share on Facebook

Такава е сумата на неустойката, която българската Национална електрическа компания (НЕК), разбирайте - всички ние, трябва да заплаща на руската Атомстройекспорт (АСЕ), при забавяне на изплащането на присъденото обещетение от € 620 м...

Хипотезата за българско участие в общ черноморски флот, в който българските кораби и без това участват по дефиниция в рамките на НАТО, превъзбуди до такава степен проруските сили в България, че те започнаха истинска „борба за мир” без същият с нищо да е застрашен от тази мъртвородена приказка за неродения Черноморски Иванчо и вражеската му нагласа срещу Дядо Иван.

„Борбата за мир” има дълбоки корени в НРБ, която на глава от населението беше сред най-превъоръжените държави света . И до днес бомбите на онзи милитаризъм гърмят – в преносния смисъл ( в главите на едни другари и другарки) и в буквално отношение дори, както знаем от титаничната битка по обезвреждането на трупаните с десетилетия плодове на комунистическата мания за запасяване с бомби в количества, обратно пропорционални на бебешките колички например, които бяха сред дефицитните стоки заедно с какво ли още не по времето на „най-справедливия строй”.

В името на мира и миролюбивата политика на партията по пътя към комунизма и по стъпките на съветските братя, в НРБ се произвеждаха рекордни количества оръжия за износ (на мир) в т.н. трети свят- навсякъде, където прогресивни главорези имаха нужда от нашата безкористна подкрепа срещу световния империализъм. Сума ти банди, претендиращи за национално-освободителни движения, размахваха знамена със символа на онова, което внасяха от България: АК 47. За някои победители във войните за зависимост от СССР тази символика се превърна в държавна дори. Как да не се гордеем с този факти!

Автомат Калашников присъства в гербовете на  Зимбабве, Източен Тимор, Буркина Фасо, Конго, както и в емблемата на ливанската групировка „Хизбула“. А в Мозамбик е поставен не само на герба, но и на националния флаг на страната.

Когато СССР, самият флагман на миролюбивото човечество, миролюбиво се спомина, в България примирено научихме, че в името на мира сме източвани десетилетия наред с оръжейни доставки, които никога няма да ни бъдат изплатени. Тези лоши кредити постепенно бяха забравени на принципа „битият –бит…” Проявихме прословутото си миролюбие под формата на примиряване със свършените факти.

Нито едно „освободително движение” не доведе до просперитет на държавата, която така неистово освобождаваше. Съответно на босия ( дори и да е победител) и цървулите му не можеш да вземеш. Така си останахме със затихващите въздишки на примирението пред грабежа, на който бяхме подложени в името на мира.

Днес обаче, разчитайки на забравата, въоръжени до зъби с руска пропаганда нашенски „борци мира”, отново разравят томахавката на войната за мир. Който не е с тях, е войнолюбец. Досущ като познатото ни болшевишко твърдение „ който е против нас е фашист” или по-модерното „противниците на русофилите са русофоби и американски слуги”.

Руската лула на мира, с която са се напушили нашите миротворци, явно им пречи да забележат, че на хоризонта няма никакви български военни гемии, които биха могли да навредят с нещо на истинската им родина отвъд Черно море. Не забелязват дори самият абсурд да бранят могъщата ( в техните горди с това могъщество очи) Русия от пренебрежимо малката ( пак в техните очи) България. Хем се радват като дете от НРБ на портокал колко била могъща и непобедима тяхната Русия, хем кършат пръсти колко ужасно би било да й навреди същата тази невзрачна България( че чак да я заболи Русия, както казва русофил № 1 в България Бойко Борисов).

Но приказката за ( неродения Иванчо, Иван Глупака и прочее) за това е приказка: да приспива на лягане децата. У нас здравомислието си е полегнало откакто го налази монархо-социализма на онзи „симбиоз” ( по Сергей Станишев) между открито промосковската БСП и прикрития й пратеник Сакскобурготски.

Какво ли ще установим, когато някой ден се събудим?

Share on Facebook

Повече от 20 издатели от цял свят ще се включат в обогатяването и разширяването на вселената на любимите ни пернати герои от играта и филма Angry Birds, съобщават от компанията Rovio Entertainment, създател на световния феномен. „Нашата цел винаги е била да предложим историите на гневните птици на родните езици на феновете, защото езикът изгражда истинската връзка...

Товарният космически кораб Cygnus , натоварен с боклук от МКС , изгоря при навлизане в атмосферата , над Тихия океан източно от Нова Зеландия.

На 22 юни 2016 от площадка SLP на Космическия център Сатиша Дхавана на о. Шрихарикота , специалистите от Индийската организация за космически изследвания са реализирали успешен старт на РН PSLV-XL C34 с 20 спътника на борда.

Имаме дълга, много дълга традиция в това да показваме полезни практики за родители, които да възпитават любов у своите деца. Традиция, която вече живее собствен живот на страниците на сайта „Детски книги“. Рубриките „Аз чета с мама“ и „Как четат бащите?“ са сред най-четените на DetskiKnigi.com, както също и авторската рубрика на детската писателка Весела...

В днешна Русия Втората световна война, наричана по съветски образец Велика отечествена \юни 1941- май 1945\ , за да се избегне признанието за сговора между Хитлер и Сталин през първите две години на световния конфликт, е главен резервоар за помпане на великоруския шовинизъм. Никой да не оспорва съветския принос за разгрома на Германия, но Москва продължават упорито да увъртат за съветското сътрудничество с германските нацисти и да се възмущават от разкритието на Виктор Суворов в неговите книги, че всъщност Сталин е бил изпреварен от Хитлер в намерението му да нападне пръв Германия – нещо, което не оправдава Берлин, но и поставя Москва в светлина, която никак не изнася на руска пропаганда, приемник на съветската.

Във връзка с годишнината от 22 юни 1941 г, когато Вермахтът нахлува в СССР и заварва неподготвената за отбрана, готвеща се за нападения съветска страна, припомням част от доказателствата за истинските намерения на измамения Сталин, публикувани в книгата на Виктор Суворов „Денят М”.

Въпросът за произхода на Третия стратегически ешелон, надявам се, е ясен: ПРЕДИ ГЕРМАНСКОТО НАХЛУВАНЕ ГРАНИЦАТА НА МНОГО МЕСТА Е БИЛА ОТВОРЕНА и много хиляди граничари са бил изтеглени в тила, където именно били организиран трите репресивни армии.

Остава въпросът за предназначението на цял фронт чекисти. Да стрелят изотзад по настъпващите войски, за да се сепнат кръшкачите? Може би. Но за това съществували заградителните отреди, създаден преди германското нападение във всички съветски армии и корпуси. Заградителните отреди на НКВД органично влизали в състава на войските и от Първия, от Втория стратегически ешелон. За да си представите мощта на заградителните отреди, ще цитирам една статистика. Тази строго поверителна справка е адресирана до „народния комисар на вътрешните работи на СССР и генерален секретар на Държавна сигурност другаря Берия“. Само три машинописни страници, които има сведения за разстрелите в Червената армия през първите непълни четири месеца от войната. Става дума не за всички разстрели, а само за разстрелите сред военнослужещите, спрени от оперативните хайки и заградителните отреди. Справката започва с думите: „От началото на войната до 10 октомври т.г. Специалните отдели на НКВД и заградителните отреди на войските на НКВД за охрана на тила са заловили 657 364 военнослужещи, изостанали от частите си и забягнали от фронта. От тях оперативните хайки на Специалните отдели са заловили 249 969 души и заградителните отреди на войските на НКВД за охрана на тила — 407 395. Специалните отдели са арестували 25 878 души, останалите са сформирани в бойни части и изпратени на фронта. По постановления на Специалните отдели и по присъди на военните трибунали са разстреляни 10 201 души, от тях пред строя — 3321.“ По-нататък следва статистика на арестите, разстрелите изобщо и разстрелите пред строя по различните фронтове. От статистиката излиза, че най-много са арестували на Западния фронт — по 1000 души месечно, 4013 души за 4 месеца. На същия фронт и разстрелвали най-много — 2136. Вероятността да оцелееш след арестуване е под 50%. А най-често разстрелвали пред строя на Северозападния фронт — 730 души през първите непълни 4 месеца война.

Справката е подписана от заместник-началника на Специалния отдел на НКВД на СССР комисаря от Държавна сигурност 3-ти ранг Милщейн. Този документ бе представен в Конституционния съд на Русия като един от обвинителните документи за престъпната дейност на комунистическата партия.

От документа излиза, че през всеки от първите 111 дена от войната на фронта са разстрелвали по 92 военнослужещи, включително по 30 души всеки ден са разстрелвали пред строя на частите и подразделенията. В тази статистика влизат само спрените от Специалните отдели и заградителните отреди. Статистиката не включва онези, които са били арестувани на бойните си постове. Да речем, на 22 юни в района на град Гродно е свален самолет от 207-и бомбардировъчен авиационен полк, екипажът загинал, останал жив само картечарят радист младши сержант А. М. Шчеглов. Той се завърнал в полка си (авиогарнизонът в Боровское, Смоленска област) на 28 юни, „бил арестуван от органите на НКВД и разстрелян за измяна на родината“ („Красная звезда“ 26 юни 1991 г.). Това вече е съвсем друг вид престъпление и съвсем друга статистика, несвързана със заградителните отреди и оперативните хайки на Специалните отдели. Този случай (и хилядите подобни) не са от категорията „изостанали от частите си и забягнали от фронта“, тук случаят е тъкмо обратен — младши сержантът се добрал до родния си полк… Някой ден ще бъде публикувана статистиката на разстрелите на завърналите се в своите части. Но дори и статистиката на разстрелите на изостаналите еднозначно показва, че оперативните хайки и заградителните отреди са се справяли с възложените им задачи и не са се нуждаели от помощта на Третия стратегически ешелон дори в критичната обстановка на общото отстъпление, паниката и бъркотията. В „освободителна“ война Специалните отдели и заградителните отреди още по-малко биха търсили помощ от Третия стратегически ешелон. Въз основа на тази статистика смятам, че Третият стратегически ешелон в състав три армии на НКВД се е формирал не за разстрелване на войниците от Първия и Втория ешелон.

А може би чекисткия фронт са го сформирали за смазване на съпротивата в „освободените“ територии? Не е изключено. Но за целта в състава на Първия и Втория ешелон се намирали десетки мотострелкови дивизии на НКВД с танкове, гаубична артилерия и с всичко необходимо за установяване на социална справедливост.

Главната задача на Третия стратегически ешелон била друга. Преди всяко „освобождение“ от 1939–40 година граничарите се разделяли на две неравни групи: едните оставали на границата и се използвали в първия ешелон на нападението като елитни диверсионни отреди и групи, а другите се изтегляли в тила и се вкарвали в бой чак през най-последния етап на „освободителния поход“, закрепвали успеха на армейските формирования и пристъпвали към охраняване на новата граница. Именно така били разделени съветските гранични войски в средата на юни 1941 година…

Така правели и германците. Разузнавателният бюлетин на Щаба на Северозападния фронт №02 от 21 юни 1941 година съобщава за дейността на германските войски по границата на Източна Прусия: „Охраняването на границата и наблюдаването на нашата граница са възложени на полеви части… На цивилното население е предложено да се евакуира във вътрешността на 20 км от границата“ (ЦАМО, фонд 221. Опис 1362. Папка 5, с. 27).

При германците всичко е като при нас, но мен ме смая не съдържанието на документа, а номерът му. Нулата се въвежда за поверителните документи. Двете нули — за строго поверителните… От началото на всяка година номерацията се възобновява. Тогава защо на 21 юни се получава едва вторият разузнавателен бюлетин? Началникът на разузнаването на окръга веднъж седмично слага новия разузнавателен бюлетин на бюрото на командващия окръга, а при изостряне на обстановката — всеки ден. Защо тогава номерът е толкова малък? Ами защото на 19 юни от Прибалтийския военен окръг вече се бил обособил Северозападният фронт със свой собствен щаб, разузнавателни и други отдели и заживял свой собствен живот, и се заредили номера на заповеди, разузнавателни бюлетини и други документи от самото начало 1 от 01 и нагоре. И на 21 юни 1941 година полковник Карлин вече се подписва в документите като помощник-командващ СЗФ (Северозападния фронт) по ПВО (ЦАМО, фонд 344, опис 5564, папка 1, с. 62). И във всички останали окръзи изселването на населението, оттеглянето на граничарите и заменянето им с полеви части означавали, че Червената армия вече е във война, вече е разгърнала фронтовете и е поела границата с изключение на някои участъци и пропускателни пунктове.

Адмирал Ю. А. Пантелеев си спомня как няколко дена преди 21 юни му докладвали за положението във Финландия: „финландските граничари и цялото местно население са се изтеглили във вътрешността на страната… Границата е отворена… Но това е война!“ (Морской фронт, с. 27).

Абсолютно правилен анализ на ситуацията. Само че не е ли ставало съвсем същото и на нашата територия? Разликата е само в това, че финландското население напуснало граничните райони доброволно…

Насилственото депортиране на стотици хиляди хора от граничните райони, унищожаването на собствените ни гранични заграждения, оттеглянето на граничните войски и формирането на три чекистки армии зад двата стратегически ешелона на Червената армия не са просто признаци за война, това е самата война в цялата й великолепна неизбежност, с първите десетки хиляди жертви измежду нашите си съветски мирни жители на граничната ивица. Тайната мобилизация била стигнала твърде далеч. Неотвратимо и скоро след оттеглянето на граничарите от държавните граници е трябвало да настъпи Денят „М“.

Share on Facebook

Лятото дойде, ваканцията е в разгара си, а библиотекарите от Детския отдел на библиотека „Дора Габе“ в Добрич са планирали вълнуващи срещи за най-младите читатели, които ще се включва в Летния детски клуб „Играй и учи”. Първото събиране на клуба се състоя на 21 юни и в него участваха 28 деца, съобщава „Дарик“. Ето каква беше програмата...

Мари-Франс Иригоайен е психиатър, психоаналитик, семеен психотерапевт и автор на няколко книги, засягащи проблемите на моралното и физическото насилие в обществото. В какво точно се състои моралният тормоз, до какви средства прибягва „перверзният”, какво изпитва жертвата и как да се защити – на тези въпроси дава отговор Иригойен в най-популярната й книга – „Моралният тормоз....

 print here:  print here:  print here:  print here:  see more:

Необходимо пояснение:

Извинявам се, че оставих блога без нови текстове толкова време, но съм със счупена дясна ръка и едва сега започвам, макар и трудно, да се справям с компютъра.

По този повод – съжалявам, но трябва не само да разочаровам господата Сартр и Камю, а и да го направя не съвсем изтънчено. Нищо, де, поне Хашек ще ми се зарадва. Защото разбрах, че големият  екзистенциален проблем на човека не са нито другите, нито абсурдът, който дебне зад ъгъла, а въпросът как да си избършеш задника с лява ръка, след като цял живот си го правил с дясна.

Ето как Вселената ни учи, че простотията и мъдростта понякога са неразделни.

П

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/76099-de-profundis-ako-sme-takiva-kakvito-sme-ste-ni-tapchat-zastoto-sami-se-tapchem.html

Като говорим за величие, нека видим кой последно победи Русия. Словакия и Уелс, ето кой.

Много показателно. Тези две прекрасни малки държавици, които не разполагат с нищо особено, освен добра бира и желанието на гражданите им да бъдат нормални хора, напляскаха на футбол кремълските мегаломани за кеф на останалия свят.

Някои казват, че те просто са по-добри от руснаците на футбол. Според мен пък това се случи точно защото руснаците нямат добра бира и желание да са нормални хора. Или защото не разбират, че футболът не се печели с ядрени мускули, арогантност и изпращане на малки зелени човечета.

И – не, не аз превръщам футбола в геополитика. Путин, според точния израз на Илиан Василев, се опита да го превърне, като изпрати във Франция биячите си, за да сеят страх у европейците. И оперетните си пропагандисти, за да сеят омраза към същите тези европейци обратно сред руснаците.

На останалия свят всъщност не му пука за и от Русия, той се интересува точно толкова от нейното величие, колкото от величието на остров Корекоредут. Нормалният свят по принцип иска прости неща – мир и спокойствие, за да произвежда, да търгува и да живее все по-добре. И да гледа футбол за развлечение.

Само че Русия не го оставя на мира, макар ефектът винаги да е обратен – когато Кремъл търси от света любов, то излиза като заплаха и поражда омраза; опитите наистина да го изплаши се превръщат в жалка демонстрация на импотентност; платените партньори пък са за кратко и излизат скъпо.

Така че на света му писна и напоследък забелязва дори обикновените футболни успехи срещу Русия, които иначе биха останали незабелязани в калабалъка.

Няма как да остане незабелязан обаче походът на друга една руска банда, изпратена от Кремъл из Европа, за да търси любов, съчувствие, признателност…..да гради общ червено-кафяв фронт…..кой знае какво – но във всички случаи да опитва да постигне не онова, което реално постига. Да, имам предвид тъй наречените „Нощни вълци”, близката да Путин организирана руска престъпна група, която се подвизава под формата на рокерска глутница.

Това е някакъв огромен парадокс по няколко причини. Първо, истинските рокери са хора на контракултурата, а не, както е в България и особено в Русия, близки до властта. Второ, навсякъде по света те са свързани с подземния свят, с престъпността – и гледат да са на светло колкото може по-малко. Трето, има обосновани предположения, че точно тези хорица са създадени и издържани от руските специални служби и изпълняват поставени от тях задачи като част от тъй наречената „хибридна война”, която Русия води срещу останалия свят. Четвърто, от действията на „Нощни вълци” досега е ясно, че те са „истински руски патриоти” и очевидно – нещо като специални пратеници на Кремъл за насаждане на мир и любов в изконно руски земи като Полша, Източна Германия и изобщо – Източна Европа. И пето – след като на всички е ясно всичко за въпросните „Нощни вълци”, неясно остава защо им се разрешава да шетат из Европа и да разиграват жалките си представления.

Ние сме демократична общност и не можем да ги спрем, нашите принципи са такива – казват някои. Казват го същите онези европейци, които от събитията през последните години сякаш не се научиха, че нашите принципи не са изтривалка, че те не могат, просто не бива, да се предоставят за ползване и на онези, които не ги признават за валидни.

Руските рокери обичат демокрацията, човешките права и свободата на словото, когато се отнася за тях самите. Но я ги питайте дали тези принципи имат място в самата Русия – ще ви погледнат като извънземно.

Затова умна и принципна европейска страна като Полша ги спря. Чехия не просто ги освирка на посрещане, но им показа голям среден пръст. България обаче май се кани да посрещне въпросните „Нощни вълци” като новите руски освободители, с хляб и сол. Поне платената руска пета колона тук демонстрира такава нагласа.

Ами някой да вземе да се обади тогава на Обама с идеята да ни прати пък той „Ангелите от ада”, баланс трябва да има все пак.

Подобна идея обаче е трудна за реализация от българска страна. Може би дори още по-трудна, отколкото простият, елементарен отказ да бъдат издадени входящи европейски визи на тъй наречените руски рокери.

Не е трудно обаче, никак не ни е трудно, да се направим на разсеяни за естетическата акция на Кристо, за която тези дни говори целият останал свят. Е, човекът не просто си мечтае да ходи по водата, а и дава тази възможност на стотици хиляди хора – затова, както и в библейската история, някои не просто го премълчават като творец, но го и нападат директно. Само че те са троглодити с толкова леви и проруски убеждения, че естетиката им тече през рублите в джобовете и направо няма защо да ги мислим.

Но защо е мълчанието? Защо министърът на културата се прави на разсеян за „Плаващите кейове” на Кристо?

Може би причината е същата, поради която 26 години след промените, самият художник не иска да ни види и чуе, не иска да стъпи в родината си, дори не иска да говори на български. Ако бях на негово място и из така щях да реагирам.

Но да не би цялата работа да е, защото всъщност тук истински промени няма и някак от зловеща тоталитарна система преминахме в нещо като уж демокрация. Да не би в тази „уж демокрация” хора като Светлин Русев и неговият клан да продължават да държат настоящето и да определят бъдещето на българското изобразително изкуство, а Левчев и кланът му – на литературата? Да не би да е, защото през тези 26 години не се намери нито един министър на културата, който да направи  пътека между София и ателието на Кристо, воден от ясното разбиране, че не творецът е сътворен за министъра, а министърът – за твореца.

Да-а-а, ако бяхме изобщо стигнали до европейското по футбол, там щяха да ни победят не само Словакия и Уелс, а дори обединеният отбор на остров Корекоредут.

Ако сме такива, каквито сме – ще ни тъпчат, защото сами се тъпчем.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com