Вече повече от две седмици не си намирах мира от въпроса - Защо след цял месец кряскане, от страна на министър енерГЕПИка, че ще изпрати български търсачи на ядрени реактори в Русия изведнъж тя обърна палачинката на 180°? Днес, благо...

Вече повече от две седмици не си намирах мира от въпроса - Защо след цял месец кряскане, от страна на министър енерГЕПИка, че ще изпрати български търсачи на ядрени реактори в Русия изведнъж тя обърна палачинката на 180°? Днес, благо...

Продължаваме пътешествието с мотора на Тони до Истанбул. След като пристигнахме в града, започнахме с обиколката му със Света София и Султан Ахмед и продължихме през парка Гюлхане към кулата Галата. Започнахме втория ден на пътешествието с двореца Долмабахче и парка Миниатюрк, а днес сме в техническия музей на Рахми М.Коч

Приятно четене:

Истанбул с мотор

част пета

Музей на техниката „Рахми М. Коч“

Докато обядвахме един поливаше с маркуч тротоара, пък друг събираше водата. Много поливат така тротоарите и улиците на всякъде и прах дефакто не се вдига никъде. Тук отново ми направи впечатление как в някаква дейност, където в България са заети 2 – 3 човека, тук са заети 5 – 6 човека и повече. Примерно заведението, малка квартална кръчма, не е ясно с какъв оборот, но достатъчно е един да готви и един да носи храната, тук бяха не знам колко, но поне 5 човека преброих и всеки нещо прави, тича насам-натам. Един върти чевермето, друг идва да пита всичко наред ли е, трети носи хляба, четвърти водата, много странна организация имат тези хора.
Вървейки по улиците забелязах, че обичаите и занаятчийството се е съхранило и до днес, докато в България е умряло преди много години. Все още има чираци и майстори, хората се стараят да си вършат добре работата и клиента да остане доволен. На една от улиците чувам един да вика „Чирак, Чирак“ след малко тича едно хлапе из зад ъгъла, явно чиракуването е общоприето все още при тях. Нека не забравяме, че чирака се учи на занаят и не получава заплата, а по скоро си плаща обучението като работи за майстора.
След това отклонение вече се бяхме наяли и беше време да стигнем до един от най-интересните музеи, в които сме ходили през целия си съзнателен живот. Трябваше да изминем 2 км, но някак си не ни се ходеха пеша като знаехме, че ни чака доста разхождане из музея. Хванахме си автобуса от най-близката спирка и стигнахме бързо.

Музеят на Рахми М. Коч е първият голям технически музей

в Турция, посветен на технологиите, историята на транспорта, промишлеността и съобщенията. Мащабният комплекс на музея се намира на брега на историческия Златен рог в сърцето на стария Истанбул. Той е частна фондация, която има за цел да колекционира, изследва и възстановява стари технически съоръжения, индустриални и инженерни обекти и тяхната документация и да ги експонира. Предметите се събират от най-различни държави и периоди. Колекциите съдържат хиляди елементи – от грамофонни игли до кораби и самолети. Експонатите са предмети, които засягат нашето ежедневие.

Много усилия са вложени от талантливи сътрудници

– инженери и занаятчии, преподаватели и професори, за достигане на сегашното състояние на музея. Голяма част от ценните предмети са закупени от фамилия Коч, други са били дарени от посетители, понякога анонимни. Принос имат Босфорският университет и обсерватория „Кандили“.
Музеят разполага с много добри реставраторски работилници и специалисти и извършва реставрация на старинни предмети, собственост на други музеи и частни колекции.

Основател на музея е Рахми М. Коч,

от второто поколение на турската компания „Коч“, основана от баща му Вехби Коч.

Музеят

е разположен в две исторически сгради.

Първата, „Ленгерхане“,

е била бивша леярна в Османската империя. Била е построена по времето на султан Ахмет Трети върху основите на византийска сграда от XII в. След това е била възстановена при султан Селим Трети (1789 – 1807). Последователно е била собственост на Министерството на финансите и на Турския държавен монопол. Разрушена е от пожар през 1984 г. и е изоставена. Рахми М. Коч я купува през 1991 г. Музеят е основан в тази сграда, възстановена и допълнена с подземни галерии, и е

открит през декември 1994 г

Впоследствие е закупена

втората сграда – историческата корабостроителница,

построена от Османската морска компания през 1861 г. В нея са се изграждали и ремонтирали турските кораби и фериботи. Сградата е преминала през много промени и през 1996 г. е закупена от музея на Коч. Впоследствие са прибавени още 14 малки сгради, свързани с нея, които са били надлежно реставрирани в своя оригинален вид. През юли 2001 г. новото разширение на музея е открито за посещения и има вече повече от 11 000 кв.м галерии. Допълнително през 2004 г. са закупени още 7000 кв.м площ на север от музея и са изградени гара и коловози, хангар за самолети, вятърна мелница, задвижвана от водна помпа, плаващ кран, паркинг, детски площадки и малко морско пристанище, където с пристанищния влекач могат да се правят обиколки на Златния рог.

Този музей е нещо грандиозно и те пренася назад във времето

Самата прецизност, с която е изработено и подредено всичко пленява. Всичко е изпипано до най-малкия детайл. Прекарахме 4 часа, което никога не се е случвало в музей до момента, като сме отделяли на експонатите само по няколко секунди. Ако трябваше да се задържаме повече и да четем всичко, сигурно трябваше да стоим там една седмица. В музея има за всеки по нещо, не е нужно да се интересуваш от техника, за да го посетиш. Просто виждаш неща, които те заобикалят всеки ден, или са заобикаляли хората в тяхното ежедневие преди години. Успях да щракна над 470 снимки в музея, като съм обхванал някъде около 90 % от експонатите, имах още батерия, но вече се бях изморил да снимам.

Keçeci Piri, Hasköy Cd. No:5, 34445 Beyoğlu/İstanbul, Турция

В музея има и истинска американска подводница, в която влязохме и разгледахме. Тя е вързана на док във водата на мини пристанището.
Всички снимки можете да видите тук, ако желаете: http://www.tonyco.net/pictures/Istanbul_2015/RahmiKoc/.
Мисля по-надолу да ви покажа отбрана част от това, което видяхме.

Това не е Жигула, не е и Фиат, това е Тофас :).

Това пък е тунингован Тофас.

Жабата с въртящите се фарове.

Разрез на двигател.

Системи за сигурност във Форд Фокус.

Прозрачни домакински уреди.

И уреди от бита.

Какво има зад екрана на лед телевизора.

Само стари глупости.

Родословното дърво на фамилия Коч.

Ето го и самият Рахми Коч.

Децата опитват да направят сапунен цилиндър около себе си.

Детската зала в музея.

Колекция мотоциклети.

Умалени модели на Harley-Davidson.

Детски играчки от едно време.

Колелета.

Бебешки колички.

Коне с карета.

И много мини модели.

Ретро модели.

Безброй минимоделчета из целия музей.

Парни машини.

Ей така са се рязали дърва едно време.

Производство на зехтин.

Лодки.

Сух док за ремонт.

Пресъздадени са различни работилници и ателиета от едно време.

Петя шофира ретро автомобил.

Ковачница.

Часовникар.

Детски магазин.

И един Douglas DC-3 ‘Dakota’.

Колекция от стари играчки.

Имах като дете точно същия метален мотор :).

Влизането в подводницата става под час. За съжаление ни вкарва един бивш капитан и разказва само на турски.

Снимането е забранено, но успях да щракна няколко снимки преди да ме хванат.

Преден торпеден отсек.

И стълбата на долу.

По-нататък нямам снимки, но се придвижваш из цялата подводница като моряк през малките тесни отвори. По едно време капитана пусна истинската сирена за тревога и за малко да ми изхвърчи горната част на черепа. Представям си, ако спиш и ти свирне това до главата. Койките са супер тесни и разстоянието е точно колкото да се промушиш легнал, определено не трябва да страдаш от клаустрофобия.

След като излязохме от подводницата ни чакаше един танк отпред.

Стар луксозен кралски вагон.

Трябваше да ни дадат билетчета за ретро железница, но казаха, че не работи. Като стигнахме до нея почнахме да се въртим и да оглеждаме, хората седяха вътре като да тръгне и им дупчеха едни ретро билетчета на ужким, розови с кръгче в средата, точно каквито бяха и в БДЖ до преди няколко години :). Тъкмо решихме, че само си седят и тръгнахме да си ходим и взе, че запали локомотива. Намърдахме се вътре без билет и кондуктора не възрази :).

С дървените вагони изминаваш 500 м, след което те връщат обратно, но да се почувстваш в ориенталски експрес, като по каубойските филми :).

Ето я Петя във влака.

Малко по-късно можете да видите и във видеото за какво иде реч.
Продължихме към авиоколекцията. Имаше един разбит самолет от войната. Бомбандировач, B- не помня колко му беше номера.

Кола разделена на две.

Ретро двуетажен автобус, Петя реши да се повози.

И кафе носталгия, Кока Кола. Всичко в Истанбул, което е ретро му казват носталгия.
Пихме по кола разбира се.

Безброй мини модели на почти всичко.

Дойде ред и на кукленските къщи. Уникални, толкова прецизно изработени спират дъха.

Така са си играли момиченцата едно време.

Макет на старо селище.

Корабостроителна работилница.

Умалени модели на двигатели на лодки.

Колекция ретро яхти.

Рибари.

Лодка за водни ски.

Лампа.

Кола-амфибия.

Трамвай с коне.

Петя кара трамвая.

И аз съм се настанил на една дървена седалка.

Петя кара мотриса Фиат.

Вече бяхме без сили и се оказа, че от другата страна на главната улица колекцията продължава в първо построените сгради на музея :).

Колекция от супер прецизно и детайлно изработени парни локомотиви.

Валяци.

Измервателни уреди и навигационни уреди.

Колекция аудио-визуална техника.

Филмов декор.

Корабни модели.

И отново много мини модели.

Макет на град.

С натискане на едно копче и всичко оживява, след малко във видеото можете да видите сами.

Катапулт.

Ето ви и уникален макет на малък град, даже и птиците летят вътре. Тук на снимка, а след малко в движение.

Много мини модели на самолети.

И АН-225 с Буран на гърба си.

Стига толкова, ако цъкнете на линка в началото ще разгледате всичко.

А сега едно кратко видео от Миниатюрк и Рахми Коч музей

Започна да се свечерява и тъй като бяхме от другата страна на Златния рог, решихме да ползваме корабчето, което е като градски транспорт. Имахме една карта в нас според която корабчето тръгваше съвсем близко до музея и ходи на зиг-заг из Златния рог, което ни устройваше, защото имаше спирка близо до нашия квартал. Отидохме да търсим спирката, попаднахме в един парк до брега, с много деца и семейства, които си правеха барбекю насядали по полянките.

Детска площадка Парк Хаскьой (Haskoy Parki) тип моста над Босфора :).

Очаквайте продължението

Снимки: авторът

Автор: Антон Конакчиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Истанбул – на картата:

Истанбул

В Царево съм от 12-ти август (петък) до 15-ти август (понеделник) включително.

Ще ме откриете на Фестивала на творческите занаяти и изкуства, където ще бъда заедно с GG Sisters – бранд, за чието създаване и развитие имам известен принос. Минете да кажете „здрасти“, да пием по бира, да се видим на живо. Ако сте в региона, естествено.

Ако не сте, продължавам да изпълнявам заявки по имейл за новата ми книга с два романа, която не се разпространява в книжарниците. Единственият вариант да получите копие е лично от автора, с автограф. Където и да се намирате по света. Със заявката на всяко копие подкрепяте един независим български писател и идеята за независима българска литература въобще!

Подробностите са тук.

А ето и първи впечатления за книгата от читатели. 

C u in Tsarevo!

Тихомир Димитров

На 10 август 2016от 9 та площадка на космодрума Тайюан е реализран старт на РН 'Чанчжен-4С' , която е извела на орбита новия спътник за дистанционно изследване на Земята 'Гаофен-3' (41727 / 2016-049А) с радиолокатор и синтезирана апература с високо разрешение.

Адв. Маргарита Илиева: Експулсирането на Бююк и символното саморазрушаване

НАСА и компанията Boeing са започнали сглабянето на първият пилотиран космически кораб CST-100 Starliner в Космическия център Кенеди.

Адв. Маргарита Илиева: Предаването на турския гражданин и символното саморазрушаване

Не, че е най-трудният за превеждане текст на света… Но песента е лека, безгрижна и много ритмична. Допада ми. Затова и я преведох:

Buđav lebac Čik pogodi šta imam za večeru buđav lebac, buđav lebac, njam njam njam Ajme mene joj, ajme mene joj buđav lebac, buđav lebac… Džemujem ja stalno ali nemam džema da na leba mažem njega, njam, njam, njam Još da imam malo Alevu i loj da na leba mećem svega Džaba meni Jah, džaba kad je slan buđav lebac, buđav lebac, Ajme mene joj, ajme mene joj buđav lebac, buđav lebac… (Instrumental) A kod komše uvek pun frižider svega mortadela i nutela Čik pogodi šta imam za večeru buđav lebac, buđav lebac, buđav lebac, buđav lebac…

Мухлясал хлебец Я виж какво си имам за вечеря – мухлясал хлебец, мухлясал хлебец, ням-ням-ням ах, горкият аз, ах, горко на мене – мухлясал хлебец, мухлясал хлебец… Сладък съм, но нямам сладко аз върху хляба да намажа, ням-ням-ням Ех, да имах лютеница и масло, върху хляба да ги сложа. Не ми трябва, не ми трябва тъй солен, мухлясал хлебец, мухлясал хлебец, ах, горкият аз, ах, горко на мене – мухлясал хлебец, мухлясал хлебец…   (Инструментал) А комшията хладилник пълен има с Мортадела и Нутела Ала виж какво си имам за вечеря – мухлясал хлебец, мухлясал хлебец, мухлясал хлебец, мухлясал хлебец…

Материалът S.A.R.S. – Buđav lebac (превод на български) е публикуван за пръв път на Блогът на Биляна и Петър Събеви.

Не го познавате? Сега ще ви запозная! Той по принцип си е световно неизвестен, какъвто и трябва да бъде един истински счетоводител на политико-енерГЕПИйната мафия. Но преди да ви предстява Петьо нека ви напомня, че вчера в &quo...

Пламен Асенов

23. 03. 16, радио Пловдив

Целия текст слушайте тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100672541/velikite-evropeici-diego-velaskes

Ла Романеска, Музика от времето на Веласкес 

„От време на време за него все още говорят като за велик художник, който не влиза в числото на великите художници” – пише испанският мислител Хосе Ортега-и-Гасет в есе за испански художник Диего Родригес да Силва-и-Веласкес. Ортега уточнява обаче, че до подобни парадокси човек трябва да прибягва, за да опише необичайния характер на славата на Веласкес във времето от ХVІІ век, когато живее и твори, до последната третина на ХІХ век. После вече тази слава става така голяма, че всички знаят името му.

Ла Романеска, Музика от времето на Веласкес 

Необичайният характер на славата наистина е един от феномените в живота на Диего Веласкес. Имам предвид, че за дълго той е практически непознат на широката публика, тъй като картините му могат да се видят само в двореца, до който хората нямат достъп; че няма известни ученици, които да продължат делото му; че критиците, които зърват негови работи, го признават за голям майстор, но не го харесват. Това обаче изглежда като нещастие само в днешната ни представа за начина, по който изкуството живее. А в началото на ХVІІ век, когато Ренесансът прелива в Барок, славата на художниците има други измерения. Те не организират изложби, за да се фукат пред широките народни маси, а рисуват най-вече по поръчка, основно за църквата, висшата аристокрация и краля. И то ако е крал, който се интересува от възвишеното, какъвто е Филип ІV, чието време неслучайно е признато за „испански златен век”. Изобщо не мислете, че Веласкес е неразбран, беден художник, открит от нас, умните, далеч след смъртта си. Всъщност истината е, че като творец той има цялата слава на времето си и я консумира с пълни шепи. Веласкес търси и харесва славата, заедно с придружаващите я облаги. Постига я твърде млад и то под най-добрата форма. Веласкес не просто е назначен за придворен художник, не само е единственият, който има право да рисува краля и семейството му, а става и близък приятел с владетеля, расте като висш дворцов служител. Наричат го „живописец, който не се занимава с живописта като професия”. Той може да подбира какво, кога и как да твори. Затова рисува сравнително малко и няма своя школа – не защото е твърде зает с дворцови ангажименти. Той има свобода, пари, възможности и признание, но ги получава не от улицата, а точно откъдето трябва – от двореца, от центъра на испанския живот. А значи – и центъра на Европа, защото управляващата тогава в Мадрид Хабсбургска династия дълго владее по-голямата част от континента.

Испанска китара от Ренесанса и Барока, Луис де Нарваес

Друг важен феномен, свързан с Диего Веласкес, е разбирането в какво всъщност е неговото величие. Да, има много опити за обяснение на това. Наричат го например „изумителен живописец на безобразното” – и с право. Всеки, който погледне картините чу, веднага вижда, че сами по себе си те са красиви, но не са красиви изобразените на тях обекти. Да не говорим за онези кръчмари, готвачи, пияндета и други обитатели на обществените низини, които Веласкес рисува отначало. Да не говорим, ако щете, за онези палячовци, джуджета и изроди, които населяват испанския кралски дворец и които толкова обича да рисува по-късно. Дори в портретите на Филип ІV обаче, мъж достоен и интелигентен, но далеч не първи красавец, истината не е скрита, реалността не е „ретуширана”, не е украсена. Същото важи и за знаменития портрет на папа Инокентий Х, нарисуван от ревностния католик Диего Веласкес около 1650 година. На платното е изобразен човек, за когото веднага става ясно, че не е склонен да прощава грехове и умът му е потънал в земните, не в небесните дела. Приближени дори малко се притесняват как ще реагира папата, щом види душата си разголена, но той се вглежда в портрета си и одобрително отсича: „Troppo vero!“, „Твърде вярно”. Но все пак ще е глупост да кажем, че Веласкес е голям художник заради интереса си към бедните или защото е реалист. И не е заради играта на въображението, към която, чрез вписване на сюжет в сюжет, той предизвиква зрителя и го кара да не е сигурен в коя реалност се намира. Не е велик Веласкес дори защото превръща портрета – разбиран най-общо, като индивидуализация на обекта, реализирана в светкавицата на конкретния момент – в център на цялата съвременна живопис. Всичко това е така, но то не е достатъчно. Поне за мен истината отново дойде от Ортега-и-Гасет, който пише: „Живописта на Веласкес се съсредоточава върху самата себе си и става главното. Отдалечаването от обема – това е гениалното откритие на Веласкес, благодарение на което може да се говори за „испанска живопис” като нещо различно от италианската. Импресионизмът пък довежда откритието на Веласкес до край, като свежда обекта до светлинни частици”. Ако някой не е разбрал – Веласкес започва да рисува не триизмерно, да скулптира обектите, както всички дотогава. Той свежда обекта само до наистина видимото в него, до двете му измерения, така разрушава собствената му  реалност и го прави елемент от чистата естетика.

Сантяго де Мурсия, Жига

Великият испански художник Диего Веласкес е роден през 1599 година в Севиля, в семейството на дребни благородници, които цял живот мечтаят да станат едри, но не могат – най-малкото защото бащата е от род на покръстени евреи, преселил се от Португалия в Испания няколко десетилетия по-рано. Севиля по онова време е най-богатият град в Испания, а може би и в света. Десетилетия наред той има монопол като официално пристанище за корабите, които идват или заминават за Новия свят. Покрай това там се стичат много пари и хора, които въздигат града и вече към края на ХVІ век плодовете от посадените семена поникват. Само за 10 години например, между 1591 и 1601, точно тук се раждат четиримата най-известните испански художници на епохата – Рибера, Сурбаран, Веласкес и Кано. Веласкес тръгва към класическо образование, но скоро талантът му избива, а родителите му са умни и още на 11 го пращат да учи художествения занаят при двама севилски майстори. От де Хереро му остава интереса към революцията на Караваджо, който пръв преодолява Рафаело и започва да рисува не богове или митологични герои, а хора от улицата. Затова и ранните творби на Веласкес са тъй наречените „бодегонес” – кръчмарски сюжети, свързани с хора от социалното дъно. От Пачеко младежът няма бог знае какво да научи, но пък получава две наистина важни неща – ръката на 13-годишната му дъщеря, с която Веласкес живее щастливо до края на дните си, както и връзките на тъста. Точно тези връзки му отварят портите на двореца и дават възможност още на 23 години той да се представи пред крал Филип ІV, който сам има интерес към рисуването, да го заинтригува с работата си и бързо да се превърне в незаменим негов приятел и доверен човек.

Гаспар Санц, Фолиас

Веласкес е назначен за придворен художник със заплата 20 дуката месечно, безплатно жилище, лекарска грижа и отделно плащане на всяка поръчана от краля картина. Тези екстри бързо растат през годините, а следва и израстване по дворцовата стълбица, така че в края на живота си той е наистина богат човек и влиятелен сановник. Въпреки благия му и сговорчив характер, бързият възход поражда черна завист и опити да бъде омаловажен таланта на Веласкес. Така е, докато кралят не организира конкурс за най-добър испански художник с картина на тема „Изгонването на маврите” и Веласкес печели безапелационно. Въпреки че вече има достъп до съкровищата на двореца, които включват картини на италиански майстори, Веласкес, в известен смисъл, продължава да е „провинциален художник”. По различни поводи той отива два пъти в Италия и наистина вижда много от онова, което му трябва, за да се усъвършенства. Но, както проницателно пише един негов биограф: „През деня Веласкес видя италианските майстори, а на другата сутрин вече беше отишъл далеч отвъд тях”. Връщането му от първия италиански поход е ознаменувано с истински бум в рисуването на портрети. След втория италиански поход пък, по време на който Веласкес купува за краля много картини и скулптури, той рисува някои от най-известните си творби, сред които като огромен диамант блести „Менините”. Платното е пълно с художествени открития и сюжетни загадки, дотам, че по-късно критикът Лука Джордано го нарича „теология на рисуването”. Представена е дворцова сцена, в центъра на която са инфанта Маргарита с нейната свита, кралят и кралицата, но отразени в огледало, а тук е и самият Веласкес, застанал пред платното с четка в ръка и в костюм с кръста на Ордена на Сантяго. Той не е негов член, просто така се изобразява, защото много иска да стане. Въпреки подкрепата от възможно най-високи места – краля и папата, кандидатурата на Веласкес на два пъти е отхвърлена. Орденът има строги правила, които забраняват приемането на хора с неблагородна кръв и такива, които се изхранват с ръчна работа. Три години преди да умре обаче, Диего Веласкес все пак става рицар на Свети Яков. С други думи – и кръвта, и призванието му вече са официално признати за изключително благородни. И великият художник скоро си тръгва – какво повече да прави на този свят.

Люли, Знам, че умирам

 

„Пътят към дома“ от Роуз Тримейн (изд. „ICU“) в превод на Надежда Розова е книга за емигрантството, за любовта, за приятелството, за скръбта, за щастието, за малкото село Аврора и космополитния Лондон. Прочетох този роман на морето и още през първите 50 страници си помислих, че май не е особено добра идея, защото не исках да се...

На 11 август 2016 е проведена втората планова корекция на траекторията а КА от руско-европейската мисия 'ЕкзоМарс-2016'. Двигателя на КА е бил включен в 12:30 наше време и е работил 155сек , като така е осигурил запланираното изменение на скороста.

През ноща на 11 - 12 и 12-13 август се очаква максимума на метеорния поток Персеиди.

По израза на коментар, публикуван от Дойче веле, Турция и Русия просто са заровили томахавките. И нищо друго не се е случило.

Да продължим “този ред на мисли” в индианския им контекст.

Вождовете Путин и Ердоган изпушиха лулата на мира.

Преди да заровят томахавките,  вождът Ердоган – Белият полумесец, клекна край “Турски поток”  и лично на Путин – Двуглавия орел.

Двуглавия орел му поиска откуп от два скалпа. Това била цента да спрат да го наричат “маймуна” в страната на русите червенокожи. Речено-сторено.

Изпадайки в миролюбив транс, напушен от лулата на мира след войнствния опит да бъде нескопосано скалпиран от собствените му воини, Белия полумесец размаха томахавката над главите на турските военновъздушни ястреби, свалили един руски сокол, за да угоди на вожда Путин и да бъде поканен от него в северния му вигвам. Скалповете на двамата въздушни бойци ритуално бяха предадени на Двуглавия орел като знак за помирение с неговото племе, което допреди някоя и друга луна масово наричаше турското племе “ фашистки маймуни”.

Двамата вождове дълго обядвали на трапеза, украсена с техните ликове. В приказките на руското племе такива пиршества завършват с “ и аз бях там, ядох и пих, и по брадата ми тече…” , но нищо не разбрах, добавят съгледвачите от всички племена, които се опитват да разберат какво точно се е случило при синовете на Великата мечка.

Според коментара в Дойче веле, станало е едно нищо. Само заровили томахавките. И изразили пожелание руското племе, поемайки по Турския поток на юг, да се завърне по местата, където зачервява кожата си  в топлите месеци на годината, обслужвано от турското племе.

Какво тогава доведе вожда Ергоган в онзи северен вигвам на поклонение пред синовете на Великата мечка? Не ще да е била огнената вода. Едното “нищо” ли?

Явно онова, което събра тези вождове, е омразата им към бледоликите и в това са си лика-прилика, като два руско-турски чепика.

Аз казах “хау”.

Share on Facebook

Share on Facebook