«Хотелось бы мне иметь такую пропагандистскую машину»

Выступая в Сочи, Владимир Путин оценил влияние западных СМИ

http://www.kommersant.ru/doc/3127295

За пореден, но и същевременно за пръв път по толкова откровен начин, Путин демонстрира до каква степен не разбира инструментариума на демокрацията, който той използва като кремълска тояга за налагане на своята политика.

Въздишайки със съжаление, че не притежава “такава пропагандна машина”, каквато му се привижда във вселената на западните средства за масова информация, той на практика признава, че се разпорежда с руските медии, третирани от него като пропагандна машина. “Еквивалентът” на западните медии в Русия е тяхна скопена имитация в рамките на евразийската му демокрация, подчинена на кремълската автокрация.

Путин фундаментално се разминава с разбирането за ролята на медиите. В неговите представи те са “пропагандна машина”, в каквато той е превърнал руските телевизии като основен инструмент за легитимиране на многобройните му управленски мандати.

Путин вярва например,че като инвестира в руски пропаганден телевизионен канал (  излъчващ на английски пропаганда от британска територия) близо три пъти повече средства от бюджета на Би Би Си, ще пожъне пропорционално адекватния на похарчения милиард резултат. И се гневи, че не му се получава – милиони британците и техните управляващи стават все по-остри в заклеймяването на руската агресивна политика.

Всеки грамотен гражданин на света може да даде безкрайно много примери как западни медии опонират на властта в съответните страни. Но никой не може да даде пример за нещо сравнимо в днешна Русия, където медиите са превърнати в “коректив” не на местната автокрация, а на западната демокрация.

И отново: къде сме ние?

Ние се намираме в разгара на кандидатпрезидентска кампания, в която 20 претенденти се борят от проруски позиции кой от тях да се хареса най-много на Москва.

Пропагандната машина тук няма нищо против да премълчава тази специфика на състезанието.

Премълчаването е крещящо потвърждение, че България има нужда от националноосвободително движение (поне) в медийното пространство. Само така можем да започнем да се събуждаме от мечешкия си руски сън, който носталгиците по безспорния източен залез почитат фанатично и днес като  контрапункт на комплексарски заклеймявания през епохата на (пост)комунизма западен изгрев.

Share on Facebook

... най-евтина електроенергия, според данните на енергийните борси в сегмента "ден напред". Ето и резултатите от днешните сесии на борсите за цените през утрешния ден в поредната графика (за по-добър преглед и прочит кликнете с...

“Ако президентската двойка беше тройка, щях да предпочета Трайчо Трайков – по-нежен е”.

Това заяви пред Нова телевизия кандидатът за президент на Движение 21 Татяна Дончева, като цитира мнение на своя кандидат-вицепрезидент Минчо Спасов. https://www.actualno.com/cite/ako-prezidentskata-dvojka-beshe-trojka-shtjah-da-predpocheta-trajcho-trajkov-po-nejen-e-news_571343.html?utm_source=direct&utm_medium=cite_right&utm_campaign=webground

В това изречение няма политика. Има простащина в наднормено тежки количества и извънредна доза комплексарска наглост от страна на претендент(кат)а да определя нечия мъжка “нежност” от гладната точка на своята женска мъже(н)ственост.

Дончева се закача каруцарски по темата за “мъжката нежност” спрямо на човек, който е баща на две деца, при положение, че нищо подобно от женска позиция не може да противопостави матерналистично чрез своята подигравателна претенция за женственост.

Никога не бих си позволил подобна реплика, ако Дончева не си я беше изпросила.

Share on Facebook

„В името на Отца и Сина и Светия роман“ е разказ за вероятности и несъстояли се моменти, където всички граници се размиват в сънища и мечтания. Главният герой в книгата е писател на около четиридесет години, който живее сам с кучето си, и ежедневието му протича между реалността и фикцията, между кошмарите и бляновете. Освен съвременен...

Четенето на книги на децата има далеч по-силен ефект върху ученето отколкото играта на таблет, пише „Детски книи“, цитирайки Irish Independent. Теорията е на ирландския физик и изследовател на обучението по науки от University College в Дъблин д-р Шейн Бергин. Според д-р Бергин много родители допускат грешката да смятат, че щом детето има таблет, това автоматично означава,...

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: БХК остро осъжда нападението над председателя си Красимир Кънев

Крайно необичайно, една телевизия даде днес думата на ядрения физик със 17 годишен стаж в АЕЦ “Козлодуй” и с остро критична позиция по темата за ядрената енергетика Георги Котев.

http://www.bgonair.bg/sutreshen-blok/2016-10-27/georgi-kotev-yadren-fizik-oborudvane-za-aets-belene-ne-e-bilo-proizvezhdano

Макар и в полагащото се за опасен за ядрената мафия специалист съотношение 2 : 1 спрямо неговото мнение в студиото, Георги Котев успя да съобщи факта, че България на практика е осъдена от Русия за нещо, с което ние, “осъдените души”, сме приели мазохистично без да проверим на място в Русия дали изобщо е произведено оборудването за АЕЦ “Белене”.

Единият от гостите, известният с дългогодишното си медийно лобиране за АЕЦ “Белене” председател на Българския атомен форум Станислав Георгиев, се опита да свидетелства как лично бил видял нещо да се произвежда в Русия, но беше контриран от Котев, че със сигурност е видял нещо, но то едва ли е било произведено специално за България. Защото няма доказателства до ден днешен за това, както вече два пъти декларира и добре запознатият със случая  бивш министър на енегретиката Трайчо Трайков ( отстранен от поста му от Борисов именно заради опитите му да защитава българския интерес спрямо енергийните проекти на Русия у нас) в днешното си качество на кандидат за президент.

(Малко отклонение: прав е Цветан Цветанов в това отношение, макар и да не го съзнава, когато заявява, че Трайчо Трайков е бил отстранен за несправяне с работата. Точно така! Трайков се е оптивал да се справи с наследените зависимости от Русия , но без подкрепата на началството е бил обречен да не се справи с тази работа).

Валентин Колев , по-малко известен лобист от Станислав Георгиев, понечи да помогне на затруднения си колега Георгиев с обобщения, че не може една банка и един съд да стигнат до извода за правотата на руската жалба без да се е уверили на място в Русия, че има основания за това. Но и той не можа да отрече, че на практика българската държава не е направила това.

Излиза, че на нас ни стига това, че руснаци, швейцарци и прочее участници в процеса на нашето обесване на веригата на руската зависимост са ни достатъчни авторитети в обосноваването на факта, че ни нахлузиха клупа и ни ритнаха стола под вързаните крака без да се опитаме да отидем на крака на местопрестъплението и да проверим фактите сами.

Нещо повече, в желанието си да обяснят на публиката що е то производство и износ на електроенергия изобщо и двамата защитници на “светлото” ядрено бъдеще ( в сянката на руския двуглав орел) на практиса сами закопаха тезата си с признанието, че никой не знае колко би струвала евентуално произведената от нови ядрени мощности електроенергия 7-8 години след построяването на нови реактори в България. И то при факта, че потреблението у нас спада, а на регионалния пазар търсенето на електроенергия ( от България)- също. С други думи, от евентуалния частен инвеститор се очаква да вложи милиарди в нещо, което няма гарантирана възвращаемост.

Останаха от разговора обаче и някои не толкова ясни на пръв поглед нюанси. Сред тях без обяснение премина репликата на Станислав Георгиев, че нямало проблем български експерти да посетят Русия за проверка ( след необратимата вече осъдителна присъда да плащаме повече от милиард на Росатом). И защо да няма проблем ( вече?). Ами защото Комаров така казал.

Кирил Комаров, който така великодушно е “разрешил”, е вторият човек в йерархията на компанията Росатом, пред която така безмълвно капитулира Бойко Борисов и екипът му от от управленци, които не са виждали в завършен вид онова, заради което България е принудена да си плаща след осъдителната присъда. http://gikotev.blog.bg/drugi/2016/10/02/kakvo-ni-kaza-zam-shefa-na-rosatom-komarov.1480087

Както се вижда, от една страна Путин изпрати тук насред кампанията за български президент своя приближен телевизионен коментатор Дмитрий Куликов да разяснава на пресконференция в БТА внезапния изблик на руско великодушно опрощаване на лихвите (пренебрежимо дребни на фона на милиардното ни задължение) върху глобата за невижданите реактори. Размахвайки този морков ( след ефекта от тоягата на депутата Пьотр Толстой по русофилите тук с  откровеното си описание за българите като стока на руския тезгях), Куликов обясни споразумението за отдапането на лихвите като царствен жест спрямо “братята българи”.

От друга страна “братята българи” от ядрения ударен отряд на петата колона са мобилизирани да замитат следите на българското управленско безхаберие, което ни струва огромно финансово наказание, каквото страната ни не познава от времето на съветския разорителен грабеж, довел след три години окупация относително запазената през годините на Втората свотовна война българска икономика до просешка тояга.

Как да не се сети човек отново за прословутия русизъм в мъжки род, изтърсен от явно мислещия на руски премиер Сергей Станишев, който през април 2008 г. окачестви в парламента срастването на престъпността с власта като “ един ясен симбиоз”!

Share on Facebook

Служителите на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” отново се готвят за стачни действия, става ясно от разпространено до медиите писмо от председателя на синдикалната организация на КНСБ в културната институция Ганчо Ганчев. Подобно писмо бе разпространено и през пролетта. Текстът е адресиран до Министъра на културата Вежди Рашидов и в него се напомня поетият още миналата година ангажимент...

Миналия уикенд се случи едно от любимите ми събития за годината – WordCamp Sofia. И преди съм казвала колко обичам WordPress-общността и затова всяко издание на кампа ме привлича с възможността да се запозная с нови готини хора. А ако говорят и на интересни теми – още по-добре. Тази година ми направи впечатление, че фокусът върху content marketing се увеличава – и това много ме радва.

За WordCamp

Надали ще ви учудя, като кажа, че събитието ми беше адски приятно. Организацията беше по-добра от миналогодишната и си личи, че с натрупаната практика организаторите стават все по-добри. Кино „Арена“ е подходящо откъм зали, като единственото по-неудобно нещо е коридорът. Той стандартно не е особено широк, а отеснява още повече с наличието на спонсори. За сметка на това, така се стимулират случайните срещи – а те са най-хубавото на кампа!

WordCamp е ден от годината, в който се виждам с познати, които засичам само там. Освен това WordCamp е място, на което правя поне няколко интересни нови познанства. Общите интереси и все пак различната перспектива (аз се занимавам с маркетинг, ти кодиш) водят до адски приятни разговори. И неминуемо се стига до напълно несвързани теми, което е чудесно – къде другаде може да кажеш „почнахме да си говорим за нов gamification-проект, но накрая коментирахме колко са добри мъжките вокали в мюзикъла Клетниците.“ True story. В този ред на мисли, съветът ми към всички гости (на събития по принцип, но и най-вече на кампа) е „За бога, братя, говорете си!“ И ходете на афтърпартита – там стават най-добрите контакти.

За контент маркетинга

Тази година предпочетох говоренето с хора пред слушането на всички презентации, но на две от тях искам да обърна специално внимание, защото са свързани с любимата ми тема за маркетинга чрез съдържание.

Content marketing за начинаещи

Илия Марков направи невероятно добро въведение в темата – приятно изненадана съм от структурирания подход и разбираемия език и дори си взех малко бележки за корекция на мои собствени лекции.

Той започна с представяне на трите задължителни елемента за контент маркетинг: клиентска болка, полезно съдържание и продаваемо решение. После доказа с цифри, че успешните маркетолози са тези, които имат ясна контент маркетинг стратегия (изхождаща от бизнес целите), а след това ни преведе през създаването на потребителски профили, формулировката на клиентска пътека и създаването на контент матрица. Навлязохме и в дебрите на въпроса защо контент маркетингът е изкуство: създаването на герой и разказването на истории са неизменна част от доброто съдържание. Това беше гарнирано с размазващи примери с… медиуми!

Вижте презентацията на Илия:

Lean content marketing

Но освен на базово ниво, говорихме за съдържанието и в повече детайл. Andrea di Rocco от SOS WP разказа своя опит с оптимизирането на съдържание. Основната теза на Андреа е, че отделяме твърде много внимание при създаването на нови неща, а не поглеждаме назад и не подобряваме старите. В тях пък вероятно се крият скрити диаманти, които лесно можем да идентифицираме с данни и статистики.

Накратко, Андреа препоръчва lean marketing подход при създаването на съдържание – след като извадим даден текст (или друг вид съдържание, ако не работите в текстова форма), идва ред на това да съберем сигнали от потребителите, на база на които да оптимизираме. В презентацията той даде директни примери от собствения си бизнес и отговори на допълнителни въпроси (напр. след колко итерации на даден материал се отказва от него – около три).

Презентацията на Андреа може да видите тук.

Радва ме фактът, че за съдържание се говори все повече – дори и на традиционно по-технически конференции като WordCamp. Показва, че content is here to stay!

___
снимка: Маргарит Ралев, Localancers

Постът За WordCamp Sofia и контент маркетинга е публикуван в Васи ли?!.

Първият поглед към „Аз, Ърл и умиращото момиче” (изд. „Прозорец“) не ме остави с големи очаквания. Поради чорапените кукли на корицата и яркозелената корица, предположих, че ме очаква поредна версия на някой дръндьо и неговите перипетии в общуването. В действителност книгата се оказа увлекателна още от първите страници и насочена по-скоро към тийн аудиторията. Грег Гейнс е...

Разказът е публикуван в сп. „Антимовски хан“ с работно заглавие „Професор Андреев“. Приятно четене:

П О Н Е Д Е Л Н И К

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев се провираше из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към института. Реши да седне в любимото си кафене на площада, както правеше всяка сутрин, преди да отиде на работа. Не беше суеверен, но смяташе за лош вкус да наруши традицията – особено днес, когато му предстоеше толкова важен експеримент. Именно на този ден той и асистентът му възнамеряваха най-после да извършат Прехвърлянето – не теоретично, не под формата на дълъг 30 страници алгоритъм, не като математическо моделиране или сложни физични изчисления, с каквито се бе занимавал през последните 26 години, а съвсем действително, истинско и реално Прехвърляне.

Поръча си задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник, след което се загледа в документацията. Тези моменти на усамотение му даваха възможност да се съсредоточи, да организира мисловно предстоящия си ден в лабораторията и да нахвърли задачите в тефтера, който винаги носеше у себе си. Така по-късно нямаше да му се налага да ги помни и можеше да насочва цялото си внимание върху детайлите. А те не бяха малко. Пък и му доставяше удоволствие да задрасква задачите като изпълнени в края на деня. С линийка и с тънък химикал, за да могат да се четат. От поколенията. В крайна сметка, това беше и дневникът на научния му прогрес. Стъпка по стъпка. Ден по ден. „Всяко голямо пътуване започва с една малка крачка.” Неговото беше започнало преди две десетилетия и половина, когато основаха института с една-единствена цел – да стигнат до днешното Прехвърляне. Успееха ли, не само градчето, но и страната щяха да си извоюват световна популярност. Лабораторията му щеше да привлече невиждани средства, екипът му щеше да се прочуе. Името му щеше да остане в историята. Но, за да се случи всичко това, нещата трябваше да бъдат изпипани в детайли.

Професор Андреев се зае за пореден път да проверява изчисленията. Изчисленията бяха точни. Прегледа ги няколко пъти, преди да затвори голямата папка с документи, в която се намираха и разрешителните от Общината.

Професор Андреев отпи от кафето си и посегна към сутрешния вестник. Върху заглавната страница на видимо място беше отпечатано обявлението, поръчано от него самия по телефона, в което се съобщаваше, че електрозахранването ще да бъде прекъснато между 12 и 1 часа на обяд в квартала около площада. Прехвърлянето изискваше доста енергия.

Институтът се извиняваше предварително на гражданите и на гостите на града за причиненото неудобство и уверяваше, че до края на обедната почивка нормалното електроподаване към всички абонати ще бъде възстановено. Пожарната команда беше в готовност да реагира светкавично на сигнали за възникнали пожари в резултат от къси съединения. Гражданите се предупреждаваха да изключат компютрите, телевизорите си и другата техника от мрежата в посочения времеви интервал.

Докато четеше оскъдната на сензации местна преса (целта на експеримента се пазеше в строга тайна), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса в кафенето. Там седяха двама мъже в сини работнически унформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада. Бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана, който се издигаше точно срещу бялата фасада на провинциалния университет, която обгръщаше площада от двете му страни с формата на полукръг.

Професорът опитваше да се съсредоточи отново върху вестника, когато чу силно подсвиркване. Вдигна поглед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) се закачаше с красива студентка, развяла дългите си, загорели от слънцето бедра изпод къса лятна рокличка, седнала върху седалката на стар, класически велосипед.

Момичето не обърна никакво внимание на работника. Насочи се към университета. Точно пред нея велоалеята се разделяше на две – заобикаляше фонтана от ляво и отдясно, за да стане отново едно цяло преди входа на университета. Професор Андреев се зачуди от коя страна ще избере да мине студентката. Момичето заобиколи фонтана от лявата му страна. „Статистически вероятността е 50%” – прошепна си професорът под мустак – „също като вероятността грубиянът да плати сметката, а не неговият приятел. Но в квантовата физика те едновременно плащат сметката, а момичето успява някак да мине и от двете страни на фонтана…”.

Хрумна му интересна идея и той задраска в тефтера си.

* * *

„Стаята” – така наричаха празното помещение, което бяха запечатали херметически още пред 26 години, когато Институтът се нанасяше в сградата. Единственото предназначение на „Стаята” беше да дочака мига на евентуалното Прехвърляне. И ето, че този миг беше настъпил.

Професор Андреев доближи лице до сферичния люк в средата на блиндираната врата. Само гол паркет и нищо повече! „Стаята” беше празна. Отново. Умишлено правеха експериментите през деня, тъй като разчитаха на естествената светлина, която проникваше през бронирания, дебел две педи прозорец върху южната стена. Да разчитат на изкуствено осветление означаваше да разхерметизират редовно помещението, за да поддържат инсталацията, а това можеше да повлияе върху чистотата на експеримента. Никой и нищо не беше влизало в „Стаята” през последните 26 години…

– Сигурен ли си, че координатите са точни? – попита професорът.

Младият му асистент се загледа съсредоточено в екрана на компютъра си.

– Проверихме ги сто пъти, няма грешка, шефе!

– Станиславе, ако продължим още няколко дни да спираме тока в централната част на града всеки ден по обяд, от Общината ще ни отрежат най-накрая, а спонсорите само това чакат, за да се убедят, че е крайно време да ни спрат финансирането! Тогава и двамата с теб оставаме на улицата. И камерата наистина ли е празна?

– Нали я проверихте със собствените си очи! – настоя асистентът.

Професорът намести очилата си с показалец и погледна в „Стаята” отново…

снимка: torpedocroatia.blogspot.bg/

Случваше се нещо странно. Преди малко най-после бяха осъществили първото Прехвърляне, за което институтът се подготвяше цели 26 години. Със Станислав използваха обикновен кибрит от пет стотинки за обект на експеримента. Предварително бяха почистили само барута от клечките, за да избегнат риска от потенциално възпламеняване, а и да могат да го различават от всеки друг кибрит на света. Освен голи клечки, този, специалният, носеше и печата на лабораторията. Не бяха сигурни какво точно се случва по време на Прехвърлянето. Можеха само да гадаят според теоретичните модели, които сами бяха създали.

Първоначално се зарадваха, дори бяха готови да отворят шампанското, което държаха в хладилника за специални поводи, а поводът наистина беше специален – кибритът го нямаше в камерата за Прехвърляне. Пуф, беше изчезнал! Да дематериализираш физически обект не беше малко постижение в науката. Само заради това щяха да им удължат финансирането. Дори можеха и някоя награда да спечелят. Но кибритът го нямаше и в „Стаята”. А трябваше да бъде там! И не само това – трябваше да се е озовал там точно 24 часа по-рано – в неделя на обяд, когато до лабораторията не се допускаше никого. През уикенда дежуреше въоръжена охрана. Нямаше грешка в данните. Нямаше следи от опити за проникване в „Стаята”. Нямаше и кибрит. Нито в камерата за Прехвърляне, нито в херметизираното помещение.

В Т О Р Н И К

снимка: en.wiktionary.org

За експеримента във вторник пожертваха стар, евтин ръчен часовник. Тъкмо щяха да проверят дали фината механика продължава да работи след Прехвърлянето. Обектът отново изчезна в камерата и отново не се появи в „Стаята”.

– Може би имаме работа с един от парадоксите – каза асистентът. – Ако действително сме прехвърлили обекта назад във времето, а после сме го намерили, това значи, че неизбежно трябва да го прехвърлим отново обратно по същото време. С точност до секундата. А това няма как да стане, тъй като ние поглеждаме в „Стаята” след експеримента. Може би затова не откриваме нищо…

– Станиславе, парадоксът си е парадокс, но още по-парадоксалното е, че нещо изчезва без следа, не мислиш ли? Щом го няма тук, значи е някъде другаде! Енергията никога не се губи.

– Да, дори не ми се мисли колко ще е сметката за електроенергия в края на месеца – поклати глава асистентът.

– Това няма да ни спре точно сега, когато сме на финалната права. Утре ще направим трето превхвърляне! – каза решително професор Андреев.

С Р Я Д А

снимка: tallhill.com

За третото прехвърляне използваха жив обект – лабораторен плъх. Гризачът изчезна от камерата и не се появи в „Стаята”. Нямаше го!

От Общината започнаха да им препращат писмата на недоволни ресторантьори и хотелиери, които се оплакваха, че прексъването на електрозахранването всеки ден по обяд води до загуби в туризма. Чиновниците ги предупреждаваха, че търпението на гражданите е започнало да се изчерпва.

От Енергото пък им искаха банкови гаранции за огромните суми, с които лабораторията задлъжняваше всеки ден. Заплашваха, че в противен случай ще им спрат тока. Тези хора дори нямаха представа какъв експеримент се извършваше в малкия им провинциален град!

Професор Андреев отговори чрез обявление във вестника, че опитите ще продължат най-късно до петък. Молеше гражданите за още малко търпение, предупреждаваше ги да си изключват уредите между дванадесет и един часа на обяд и обещаваше, че лабораторните експерименти ще приключат в края на седмицата, независимо дали ще доведат до очаквания резултат или не. Напомняше също, че градът и туризмът ще спечелят много, ако лабораторията пожъне успех.

Спонсорите с неохота осигуриха банковата гаранция, но от своя страна заплашиха професор Андреев, че този път наистина ще му спрат финансирането, ако не им дадеше откритието, за което се подготвяше вече 26 години и, в което бяха инвестирали милиони…

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

снимка: at.blogs.wm.edu

– Три, две, едно! – Станислав натисна ентър върху клавиатурата на компютъра си.

Камерата за прехвърляне, голяма колкото стандартна хотелска душ кабина, потрепери на мястото си. Вибрациите постепенно се успокоиха. Уредите показваха спад в напрежението. След няколко минути стана безопасно да я отворят.

С огромен интерес и Станислав, и професор Андреев погледнаха вътре. Старият настолен компютър го нямаше. Затичаха се към „Стаята”. Погледнаха през сферичния люк в средата на тежката, блиндирана врата – първо ученият, после и неговият асистент. Нямаше го и там! Професорът удари ядосано по вратата с отворена длан. Тежката стомана пое плесника му с глухо „туп”.

– Значи не е от масата на обекта – въздъхна Станислав.

– Каквито и промени да правим, нищо не става! Само сметката за ток расте. Това прехвърляне ще ни струва 30 бона повече от вчерашното! Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Станислав никога не беше чувал шефа си да използва вулгарни изрази по-рано. Беше изтънчен човек с изискани маниери, пред чийто интелект асистентът му се прекланяше. Сега му приличаше на луд професор. В буквалния смисъл. Бузите му бяха зачервени от ярост. Очите му се въртяха в орбитите зад дебелите стъкла на очилата. От устата му излизаха още псувни и заплахи без адресат. Потеше се обилно. Ученият просто не беше на себе си от безсилие и от гняв.

След като се поуспокои малко, професор Андреев каза с пресипнал глас:

– Да приключваме за днес! Имам важни задачи в града след обяд. После ще работя до късно в кабинета у дома. Ти също няма да спиш тази нощ. Искам да прегледаш всички изчисления отново! Цялата документация по проекта от последните две десетилетия и половина! На сутринта ще се видим тук – ела рано, към шест. Трябва ни повече време, за да се подготвим за финалното Прехвърляне. Очаквам да носиш доклад с октритите несъответствия и, въобще, с всичко, което ти дойде на ума! Заложили сме главите си, Станиславе. Видя писмата от спонсорите, от общината и от кредиторите. Връщане назад няма! – след тези думи професор Андреев излезе от лабораторията веднага, сякаш бързаше за важна среща, без дори да каже „довиждане” на своя асистент.

П Е Т Ъ К

снимка: sophlylaughing.blogspot.com

– Сигурен ли сте в това, което говорите, професоре? – гласът на Станислав трепереше от страх и от притеснение. Към тях се прибавяше и една непозната за младия асистент тъга – сякаш беше на път да изгуби добър приятел. Всички тези чувства контрастираха рязко с ведрото лятно утро, което настъпваше навън.

– Няма друг начин! – отсече професорът. – Ако се проваля сега, ще трябва да се пенсионирам и да потъна в забвение. Отделих половината си живот на този експеримент! Няма да мога да понеса срама. А с твоята академична кариера е свършено! Затънали сме в дългове. И освен това…

– Но решението, което взимате, не премахва тези проблеми, дори напротив – създава нови! Въобще не ми се мисли за правната страна на въпроса.

– Слушай ме внимателно, без да ме прекъсваш! – професор Андреев намести с показалец очилата върху носа си. Правеше го винаги, когато беше изнервен. Или го притискаха крайните срокове: – Помислил съм за всичко – той извади от кожената си чанта три папки и ги постави върху масата между тях. Едната беше червена на цвят, другата синя, а третата – кафява. След което продължи:

– Изготвил съм подробен научен доклад за извършените експерименти тази седмица. Намира се в червената папка. В кафявата папка е моето завещание. Придружено е от нотариално заверено пълномощно, с което ти прехвърлям пълните авторски права върху направените от мен открития от ден нула до сега. Плюс всички патенти. Плюс правата за публикуване на доклада. Единствени бенефициенти по завещанието сте ти и моите родители. За тях остават къщата, колата и личните ми принадлежности, плюс дребна сума в брой, а ти получаваш лабораторията, заедно с цялото оборудване. Надявам се все пак да спасиш нещо от кредиторите, след като обявим фалит. В синята папка са писмата до родители, роднини, приятели, колеги и близки, които те моля да разпратиш, ако не ме намериш в „Стаята” след Прехвърлянето днес. Или, ако ме намериш мъртъв… Или луд. В крайна сметка тези неща отиват някъде, но един Бог знае в какво състояние пристигат там. Готов ли си за всичко това?

– Това въпрос ли е или просто заповед? – тихичко попита асистентът.

– Прав си, не беше въпрос! – ухили се насила професор Андреев.

– А помислихте ли за себе си? Какво ще правите, когато се озовете там? Където и да е това? Ако оцелеете изобщо при Прехвърлянето?

– Помислил съм за всичко, както ти казах.

Професор Андреев пъхна ръка в джоба на панталона си. В него имаше малка хартийка, сгъната на две, върху която бяха изписани шестте печеливши числа от последния тираж на тотото в четвъртък. За всеки случай ги беше запомнил и наизуст. Нищо не се знаеше…

Двамата учени потънаха в мълчание.

Птичките пееха навън. Вятърът си играеше със завесата през отворената врата на балкона, който гледаше право към малкия централен площад. Стъпките на най-раннобудните граждани отекваха върху паважа. Поемаха ги крилата на университетската сграда и кънтенето им се усливаше многократно в бетонния полукръг. Реставрираният фонтан шумеше весело. Първите слънчеви лъчи се показаха над покрива на отсрещното университетско крило и оцветиха кабинета на професора в ярко оранжево.

Станислав си погледна часовника. Беше шест и половина сутринта. До Прехвърлянето оставаха само пет часа и половина. Дали щяха да успеят да си кажат всичко до тогава? Имаше странното усещане, че присъства на последното свиждане с осъден на смърт роднина, чиято екзекуция предстои още същия ден, а не че след малко ще стане свидетел на най-големия научен експеримент в живота си, при това – с човешко същество като експериментален обект! Отново се притесни за своята собствена роля в опита и попита:

– Ами, ако ме обвинят в пасивно съучастничество? По закон ни е забранено да използваме хора за Прехвърлянето, дори мисля, че съм задължен да ви попреча да извършите това, което сте намислил!

– Спокойно, погрижил съм се и за това! – отвърна професорът – Първо, във всички документи еднозначно е написано, че извършвам експеримента сам, по собствено убеждение и желание, без върху мен да е оказан натиск или чуждо влияние, че съм в напълно трезво състояние, в отлично съзнание, в присъствието на нотариус, дори има бележка от психиатрията, успях и оттам да мина вчера след обяд; пише също, че съм предприел експеримента собственоръчно, без знанието и помощта на моите колеги от института, дори против тяхното евентуално несъгласие, в което съм убеден.

– Но…

– Казах ти да не ме прекъснваш, Станиславе!

Асистентът само кимна гузно с глава. Професорът продължи:

– Осигурил съм ти алиби. В писмото до старите ми родители, които за щастие все още са с всичкия си, изрично настоявам да свидетелстват пред властите, че двамата с теб снощи до късно сме работили в кабинета у дома, останал си да спиш на канапето ми, спал си до обяд, а когато си се събудил, мен вече ме е нямало. Обядвал си с тях, изпили сте бутилка-две вино и едва в късния следобед си се отправил към лабораторията. Настоявам, след като прочетат и запомнят детайлите, да изгорят писмото, което съм сигурен, че те ще направят, а записващите устройства в лабораторията са изключени. Охраната не идва през седмицата, така че няма кой да ги заподозре в лъжа. Просто трябва да потвърдиш тяхната версия.

– Професоре, настоявам да промените решението си! В противен случай съм длъжен да ви попреча да извършите това! – Станислав се опита да прозвучи убедително, дори леко заплашително, но в реакцията на шефа си не видя никаква следа от колебание:

– Ако ми попречиш, ще те отстраня от лабораторията по законния път и ще извърша експеримента сам. Но тогава може нещо да се обърка. По-добре остани тук и ми помогни с каквото можеш! – след кратка пауза професорът добави:

– Всъщност, това не е заповед, а молба от стар приятел. От днес вече официално не съм ти работодател.

* * *

Професор Андреев пристъпи в камерата за Прехвърляне и я затвори веднага след себе си. Не искаше да гледа повече разплаканата физиономия на Станислав. Надяваше се само чувствата да не размътят мозъка му в последния момент! Асистентът трябваше да нагласи времевия диапазон за по-дълго от обичайното. Щяха да извършат Прехвърлянето на същите координати, тоест в „Стаята”, но този път не двадесет и четири, а сто и два часа назад! Целта им беше ранното понеделнишко утро. Професорът се прекръсти и зачака…

Кабината потрепери. Той усети как подът под краката му започва да се тресе. Ситни вибрации минаха през цялото му тяло. Зъбите в устата му затракаха неудържимо. Принуди се да ги стисне здраво, за да не ги счупи. Изведнъж нещо изпука. И всичко потъна в бяло. Все едно някой беше взривил барутната светкавица на старомоден фотоапарат право в лицето му.

П О Н Е Д Е Л Н И К

снимка: wallpaperup.com

Постепенно зрението му започна да се възвръща. Развълнуван, професор Андреев се огледа наоколо. Намираше се в „Стаята”! Но тя нямаше нищо общо с това, което наричаха „Стаята” в института. Липсваха блиндираната врата и дебелият брониран прозорец. На тяхно място зееха отвори, през които духаше вятър. Значи нямаше да му трябват тежките ключове за отваряне на помещението отвътре, които 26 години бяха лежали в сейфа на лабораторията и, които едва преди малко беше закачил на колана си – точно преди Прехвърлянето. „Преди малко? Не, би трябвало да е след четири дни и половина!” – поправи се професор Андреев. И продължи да разглежда „Стаята” с любопитство.

Стените бяха покрити с мухъл. Между гредите на покрива видя угасващите звезди на изсветляващото утринно небе. Паркетът, който бяха поставили точно преди да запечатат херметично помещението преди две десетилетия и половина, беше изчезнал. Неговото място заемаше стар, прокъсан линолеум, който беше толкова изгнил, че жълтият му цвят едва личеше под натрупаната върху него мръсотия. Тук-таме из ъглите се забелязваха миши изпражнения.

„Дали пък не са от гризача, който прехвърлихме?” – запита се професор Андреев. Но бързо се сети, че нямаше как да е лабораторният плъх. Той беше пътувал само 24 часа назад от сряда, т.е в най-добрия случай щеше да се озове тук на следващия ден /вторник/ по обяд! Огледа се за евтиния ръчен часовник, който бяха изпратили във вторник. Не, часовникът щеше да пристигне чак на обяд в понеделник! Евентуално. Кибритът, обаче, трябваше да е пристигнал още в неделя. Провери цялото помещение, сантиметър по сантиметър, но не откри нищо, което дори бегло да наподобяваше кибрит.

Професор Андреев докосна една от стените. Голямо парче мазилка се отрони под допира на пръстите му. Нямаше какво да прави повече тук! Не изглеждаше никак безопасно. Тръгна към изхода.

Пристъпи навън, през квадратния отвор в стената, където трябваше да има тежка, стоманена врата. И замалко не извика от ужас! През широка дупка в пода на коридора се виждаше долният етаж. От краищата на дупката стърчаха разкривени арматури. Професор Андреев прескочи дупката, използвайки инерцията на собственото си тяло, олюля се на един крак от другата й страна, обърна се с лице към дупката и опря гръб върху отсрещната стена на коридора. Сърцето му биеше лудо.

Изчака да се успокои, след което заразглежда останалата част от лабораторията. Продължи по коридора като внимаваше къде стъпва. Не само от „Стаята”, но и от останалото оборудване нямаше никаква следа! Намираше се в сграда, която е изоставена на произвола на стихиите. Изглеждаше точно така, както я бяха заварили преди 26 години, когато се нанасяха тук с лабораторията, преди институтът да започне да реставрира втория етаж, за да изгради модерното съоръжение. Изглеждаше дори по-зле. Нима се беше прехвърлил цели две десетилетия и половина назад във времето?

Професор Андреев слезе предпазливо по изпотрошените стъпала, които водеха до приземния етаж и не след дълго се озова на добре познатия му централен площад.

Другото крило на университета изгледжаше непроменено. Високият фонтан в средата на площада бе ограден от строително скеле. Очевидно реставрацията бе започнала, но все още не беше приключила. Значи, все пак, се намираше в правилния понеделник! И в правилната епоха! Освен това, забеляза чисто новата велоалея, която се раздвояваше около фонтана. Нямаше как да е попаднал с години назад във времето! Насочи се право към кафенето от другата страна на площада, което също изглеждаше непроменено.

Седна на традиционното си място, поръча задължителното дълго кафе със сода и сутрешния вестник. Веднага щом му го донесоха погледна датата и окончателно се убеди, че това е правилният понеделник! Значи беше успял да извърши прехвърляне на човешко същество цели сто и два часа назад във времето! Чувстваше се напълно невредим и, макар все още да бе твърде рано за заключения, май не забелязваше никакви странични ефекти от Прехвърлянето.

Ефектите бяха другаде. Например сервитьорката. Тя беше същата, но не го позна или поне се направи, че не го познава. Сервира му с любезната дистанция, с която обикновено обслужваше туристите. Във вестника липсваше обявлението за предстоящия експеримент, нямаше ги предупрежденията за очакваното прекъсване на електричеството. На тяхното място бяха отпечатани традиционните за провинциалното градче скучни новини. Професор Андреев отпи от кафето и се зачете с огромен интерес в тях.

Докато проследяваше оскъдната на сензации местна преса и правеше своите мислени сравнения (установи, че кмет на града е същият изкуфял стар глупак), професор Андреев неволно чу разговора, който се водеше на съседната маса. Там седяха същите онези двама мъже в сини работнически униформи, които тъкмо бяха приключили със закуската и спореха кой от тях е наред да плати сметката. Накрая решиха да хвърлят монета. Спечели този, който седеше по-близо до професора и се „закани” да купи бирите в края на работния ден, за да не се чувства прецакан колегата му. Другият остави парите на масата и двамата се отправиха към строителното скеле в центъра на площада, където бригадата им се занимаваше с реставрацията на фонтана. Студентката с дългите бедра и късата рокличка не закъсня да се появи върху стария си класически велосипед. Единият от работниците (този, който беше платил сметката) подсвирна на красивото момиче, което не му обърна никакво внимание и се насочи по велоалеята към университета.

снимка: ladystyler.com

Професор Андреев наблюдаваше студентката в захлас. Не, той не се впечатляваше от гладките й бедра, придобили чудесен тен под милувките на горещите летни слънчеви дни. По-скоро следеше с нарастващ интерес от коя страна на фонтана ще мине собственичкта им този път. И тя мина отдясно!

Професор Андреев извика сервитьорката, припряно плати сметката, стана, грабна сутрешния вестник, сложи го под мишница и се запровира из тесните калдъръмени улички в центъра по посока към дома на своите родители, с които делеше един покрив.

На вратата го очакваше зловеща изненада. Видя некролог на баща си. Указваше 40 дни от смъртта му. След известно колебание, което му беше необходимо, за да осмисли новината, ученият натисна звънеца и чу добре позната мелодия. Светлото петно в средата на шпионката изчезна. Майка му попита:

– Кой е?

„Боже, нима не ме познава?!”

– Махайте се, не купувам нищо от улични търговци! Срамно е да притеснявате хората по домовете им толкова рано! – каза тя през вратата.

На професора му хрумна идея. Наложи си да се усмихне насила пред лицето на покойния си баща, което го гледаше от снимката на некролога, опита да овладее гласа си, за да не трепери и с най-любезния тон, на който беше способен, заговори:

– Госпожо, извинете ме за безпокойството, наистина е рано… Аз не съм уличен търговец. Ученик и колега съм на мъжа ви. Дойдох да изкажа своите съболезнования. Едва вчера научих новината и побързах да хвана нощния влак, наистина бяхме много близки с него. Ще ме пуснете ли да вляза?

– Разкарайте се веднага или ще повикам полиция! – развика се майка му от другата страна на вратата – Не съм ви виждала преди, ако бяхте приятел на мъжа ми, щях да ви познавам! Напълни се светът с мошеници! И все старите хора гледат да излъжат. За последен път ви предупреждавам, ако не се махнете, ще се обадя в полицията. Вече набирам спешния номер!

– Нямаше ли да бъде интересно, ако… – каза професор Андреев. – Така започваше всяка своя лекция мъжът ви. Той беше гениален математик, визионер и откривател! Но остана неразбран. От него съм научил всичко за свойствата на време-пространството. Работя упорито върху идеите му…

От другата страна на вратата цареше мълчание. Професор Андреев продължи:

– Ние наистина се познавахме добре. Съвместната работа ни сближи. Бръснеше се винаги във вторник, в четвърътк и в събота. Никога не даваше пари в понеделник. Обичаше да твърди, че в неделя дори Господ почива, затова оставяше недовършените си дела за следващата седмица, колкото и неотложни задачи да имаше. Ставаше рано, лягаше късно, пушеше много, но не пиеше никога. Разказваше вицове, на които само той се смееше. Обичаше кафето си с една бучка захар, без мляко и сметана.

– Откъде знаете всичко това? – попита майка му.

– Казах ви, от съвместната ни работа, аз съм негов ученик и приятел. Сближихме се преди 26 години, когато той окончателно изостави проучванията си върху времеви-пространствения континиум и ми завеща труда на своя живот – да го продължа, ако искам, на своя глава. Точно така се изразяваше: „Работи, ако искаш, но на твоя глава!” Все още ли се съмнявате?

Ключът се завъртя в бравата. Резето щракна. Вратата се отвоври. Професор Андреев видя разплаканото лице на майка си:

– Моля ви, заповядайте! Прощавайте за грубото отношение, знаете в какви времена живеем…

– Няма нищо, благодаря ви, че проявихте разбиране!

Искаше му се да я прегърне, да я успокои, да й каже кой е, но така само щеше да я уплаши. От погледа й разбра, че тя действително го виждаше за първи път! Вместо да се отпусне в обятията й, професор Андреев неуверено пристъпи прага на апартамента, който цял живот беше наричал свой собствен дом.

Майка му го покани в хола и го попита дали иска нещо за пиене. Той се настани върху дивана и за малко да откаже, но после му хрумна нещо и заяви, че една чаша горещо кафе би му се отразила чудесно след „нощното пътуване”. Знаеше, че й отнема цяла вечност да приготви кафето. Възрастната жена отиде в кухнята и се зае със задачата, а той с любопитство заразглежда хола.

Мебелите бяха същите, каквито ги помнеше. Или поне повечето от тях. Имаше някои незначителни размествания. Вместо с гръб към прозореца, например, телевизорът стоеше поставен върху стъклена масичка пред голямата библиотека. Загледа се в изданията по лавиците. Дори книгите бяха същите! Подредени бяха по различен начин, тук-таме се мяркаха непознати заглавия, но повечето отговаряха едно към едно на неговия спомен. Загледа се в семейните портрети. Майка му и баща му като младоженци. Познаваше тази снимка в детайли. Черно-бели фотографии от различни ваканции. Всичко си беше по старому, но него го нямаше на нито една от фотографиите! Нито като бебе, нито като ученик, липсваше дори омразната снимка от казармата, на която майка му толкова много държеше. Нямаше ги и фотографиите с колегите му от института…

Чу стъпки да приближават и бързо седна обратно на дивана. Майка му внесе добре познатата медна табла с добре познатия му сервиз за кафе и добре познатата правоъгълна захарница, в която задължително имаше бели бучки захар.

* * *

Разговаряха известно време с носталгия за баща му. Професор Андреев упорито поддържаше версията, че е негов стар приятел и ученик. Излъга няколко пъти, че работи в голяма столична лаборатория, където по случайност е разбрал за смъртта му от общ колега. В един момент не се сдържа и попита:

– Извинявам се, че така рязко променям темата, но с професора никога не сме засягали този въпрос – вие имате ли деца?

Разбра, че след дълги опити са се отказали заради заболяване, което е направило невъзможно майка му да забременее повторно. А първият път се е наложило да направи аборт заради тежка контузия.

– Сигурно ви е притеснено сега, когато сте напълно сама?

– Все ще се оправя някак, на мен какво ми трябва вече? – въздъхна майка му. – Пенсията ми за нищо не достига, но добре, че са роднините и приятелите да помагат в трудни времена. А и бившите колеги на мъжа ми… Всички те го обожават, точно като вас! Много се радвам да видя какъв умен и талантлив ученик е успял да възпита във ваше лице. Странно, че никога не е споменавал името ви, но сигурно защото избягваяхме вкъщи да говорим по работа…

„Няма как да е споменавал името, което току-що съчиних” – помисли си професор Андреев, погледна си часовника и се изправи:

– Ами, май вече е време да си ходя. Съжалявам още веднъж за загубата на съпруга ви! Може би ще ви погостувам отново, ако нямате нищо против. Съвсем скоро очаквам да ме изпратят на дългосрочна командировка във вашия град. Искат да основем клон на института тук. В дясното крило на университета – онова, което от години стои занемарено.

– Каква чудесна новина! – усмихна се майка му – Винаги сте добре дошъл у нас, дано само да не ви досадя със спомените за мъжа ми. Откакто си отиде, все за него мисля и говоря!

– За мен ще бъде удоволствие – каза професор Андреев, – чувствам го много по-близък, отколкото можете да си представите…

– Обадете се задължително, когато дойдете пак – каза майка му на вратата, преди да затвори.

Беше по-скоро молба, отколкото покана. Молбата на самотник за капчица човешко внимание.

– О, да – професор Андреев бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато на две парченце хартия. – За малко щях да забравя! Бихте ли ми направили една дребна услуга? Тук са изписани числата от тотото, които исках да пусна за тиража в четвъртък, но понеже заминавам на кратка почивка сред природата, май няма да успея да ги подам. Още е рано, а автобусът ми тръгва след малко. Освен това, тото-пунктът май не работи в понеделник. Ще успеете ли да ги подадете вместо мен? Само не забравяйте – за тиража в четвъртък! Обещавам, ако спечеля, задължително да поделя печалбата си с вас!

– С удоволствие ще подам числата – взе бележката майка му. – Желая ви приятна почивка, със сигурност я заслужавате! Имате уморен вид. Може би работите много. Също като покойния ми съпруг.

– Уви, за съжаление, така е! Благодаря ви за гостоприемството и до скоро! – професор Андреев махна с ръка. Едва сдръжаше сълзите в очите си. Обърна гръб на майка си и заслиза по стълбите, без да поглежда назад.

Ч Е Т В Ъ Р Т Ъ К

снимка: fieldnotesfromfatherhood.com

Професор Андреев пиеше бира с хижаря в една забутана планинска хижа. Сърбеше го кожата от слънчевото изгаряне, което бе получил по време на разходката