Продължава маршът на най-ниските борсови цени на електроенергията в България, по сравнение с още няколко европейски страни, които вече в продължение на няколко месеца често ви показвам. Ето я и днешната картинка, за цените на които ще се...

Инес Субашка – Inspired. Fit. Strong. е име, което предполагам сте чували. Инес е вдъхновяваща, силна, лъчезарна. В допълнение познавам от няколко години Инес и знам, че притежава ценни качества, каквито ми се ще да имат повече хора – позитивна е, неуморно трудолюбива, последователна и човечна. И нищо от това не е преувеличено.

Наскоро Инес издаде и първата си книга. Имах честта да я чета още в работен вид, а сега препрочитам с наслада и вярвам тази книга ще мотивира мнозина за лична промяна.

Коя е Инес, която не познаваме? Зад книгата, отвъд снимките и споделеното в залата, в социалните мрежи?
Всъщност, Инес е това, което виждате, защото аз не се опитвам да бъда някой за пред другите и да имам маска и да създавам илюзия за себе си. Аз съм обикновен човек, който обича да споделя себе си, да предизвиква себе си и да разширява зоната си на комфорт и да открива нови възможности и после да подава ръка на другите, за да се осмелят да опитат и те. Може би единственото, което не всички осъзнават е, че аз не съм по-различна от тях и аз също имам емоции; дни, в които не съм на гребена на вълната; моменти, в които умът ми се опитва да ме пречупи; моменти, в които не кипя от ентусиазъм – просто не се идентифицирам с тези моменти и емоции и се опитвам осъзнато да ги приема и после да ги трансформирам.

Разкажи за тази книга – как се роди? Доволна ли си?
Тя по-скоро се материализира. Отдавна я имах в ума си, но като всяка мечта, преди да бъде реалност, трябва да мине време – такова, в което да преживееш всичко необходимо, което да те направи достатъчно способен, мъдър и знаещ, за да се получи добър краен резултат. Книгата е резултат от желанието ми да подредя логически всичко, което научих за здравословното хранене и да помогна на другите да видят себе си между страниците, да си вземат по нещо и да се чувстват малко по-уверени и по-здрави.

Какво искаш да промениш у хората?
Искам да им покажа, че когато човек знае, има свободата да избира. Много хора прекарват живота си, сляпо следвайки нещо, което очевидно не им върши работа. Губят доста време да следват, без да отделят нужното време да разбират. Иска ми се хората, да започнат да се вслушват повече в тялото си и по-малко в това какво другите казват, че е правилно. Да осъзнаят, че за промяната няма точно време, подходяща възраст и че всеки един момент е правилният. Да осъзнаят, че няма значение в какво състояние са сега – че това, което са е резултат от изборите, които са правили и че моментът, в който започнат да избират различно, започват да получават различни резултати.

За какъв свят мечтаеш?
Мечтая за по-осъзнат свят. За свят, в който хората са разбрали, че животът не се случва НА нас, а ЗА нас. Свят, в който хората се вдъхновяват повече от бъдещето, което им предстои, вместо да гледат назад към миналото и непрестанно да се препъват в бъдещето. За свят, в който всеки осъзнава своето съвършено несъвършенство и го използва като предимство.

Какво си пожелаваш?
Пожелавам си най-вече да съм здрава и все така да не позволявам на външния шум, да заглушава вътрешния ми глас, убеждения за това какво е правилно и интуиция за това на къде искам да вървя.

За читатели, които ползват английски език, публикувам научни доказателства за ислямските корени на руската държавност в изследване, подкрепено със снимки на “руско-арабски” оръжия, скрити от публиката в руските музеи. http://chronologia.org/en/seven/4N13-EN-1.pdf

Можете да видите и шлема на Александър Невски, натрапен като патрон на българското православие от руските “освободители”, както и шлема на Иван Грозни, титуловал се като “цар на българите” след генцида, който наложил върху волжките българи през 1552 г.

На шлемовете на тези “братушки” е било изписано първото изречение от свещения за мюсюлманите Коран, чието трикратно произнасяне пред свидетели е условие за приемане на исляма: “ Няма друг Бог, освен Аллах и Мухаммад, неговия пророк”!

За Александър Невски е известно на просветените отдавна, че е приел исляма като слуга на монголската Златна орда по времето, когато тя се ислямизира също.

Още по-поразителен по своето грозно лицемерие е случаят с Иван Грозни. Два века след Невски първият руски цар продължавал руската традиция да води войни срещу  мюсюлмански “неверници”  ( като волжките българи) с оръжия, украсявани с арабски букви и дори с цитати от Корана.

Изследването акцентира върху факта, че онази Русия е била двуезична- ползвала е руски и турски като два официални езика едновременно.

Old Russia as a bilingual state with Russian and Turkic as two official languages

Letters considered Arabic nowadays were used for transcribing Russian words

Alexander Nevskiy and Ivan the Terrible wore helmets with Arabic writing

“Russo-Arabic” weapons were removed from public sight

Share on Facebook

Според някои намеци за Румен Радев, направо не сме подозирали кой е той. Едно е обаче анонимен източник да изпрати снимка и точно описание на конкретен адрес, на който се подвизават подарени на президента Първанов мезонети от негов спонсор- това е основание (поне) да се зададе въпрос по случая. Друго са анонимните намеци в стил “чакайте да видите тепърва кой е Генерала “ ( т.е. следовникът на Първанов, новият червен президент на България).

Така че, с подозрения по анонимни сигнали не се занимавам. Но на авторитетни източници, на които имам доверие, макар да не мога да ги назова без тяхно съгласие ( засега), мога да се позова.

Първо ще кажа какво не знам.

Не знам защо генералът ( докато още е бил такъв) е направил рязък лупинг на Изток. Предположенията могат да бъда различни –  от щадящото “открил е печеливша писта за излитане към нова кариера” до многозначителното “открили са го с предложение, на което не е могъл да устои”. Вероятно никога да узнаем точно тази истина.

Обаче има истина, която вече узнах със сигурност. А тя е: Румен Радев не само не е бил винаги проруски настроен, но и е изразявал откровено русофобски ( т.е. пробългарски и пронатовски, остро критични към Русия) позиции до не много отдавна. Това твърдят мнозина, които го познават в доста различно, от сегашното му русофилско качество.

Не ме питайте точно какво имам предвид. Ще се разчуе и без моя рупор.

Не твърдя, че с изплуването на този факт нещо ще се промени, а по-скоро ще се изясни  една опортюнистична черта от образа на новата лява звезда на политнебосклона. Присъствието на новоизбрания и уж надпартиен президент Радев днес на пленум на БСП, където заявил, че било чест да е там, говори за устойчивостта на острия му завой към Русия- както и срещата му с пратениците на руския шпионаж и пропаганден слугинаж от Руския институт за стратегически изследвания, с които демонстрира близост още преди да е встъпил в длъжност като президент.

Лесно е да се досетим защо фактът на загърбената “русофобия” на Радев беше пазен толкова зорко в тайна по време на предизборната му кампания. Истината просто щеше да навреди на образа му на “внедрен в НАТО наш човек”, на който се възхищават другарките и другарите сред неговите избиратели. Но не е лесно да прогнозираме докъде ще стигне новопокръстеният русофил ( а и дали самият той има конкретен план или следва обстоятелствата, които го водят?).

Пред очите ни са примери от сорта на Сидеров. От автор от статии, възхваляващи в началото на 90-те години Америка и заклеймяващи съветските окупатори на България, той се превърна в най-кресливия путинофил сред българските политици.

Предстоят “интересни” времена на българската сцена , режисирана от руските инвеститори. Ако Русия държи в зависимост близо четвърт от българската икономика и това прави България най-застрашената от руско владичество ( в качеството на постколониален васал) държава в ЕС, то в политиката нейният потенциал за шантаж е значително по-голям. Справка: отстраниха от президентския пост един “кривнал” от правия проруски път Плевнелиев, за когото се предполагаше да дублира поклоните на Борисов пред Москва. Замениха го назидателно с бивш “русофоб”, който пък дава заявка да бъде антипод на Плевнелиев по критериите на Кремъл.

Share on Facebook

Този феномен е възможен! В това ни убеждава Решението на арбитражния съд в Женева, по делото на руската Атомстройекспорт (АСЕ) срещу българската НЕК, по делото за спрения проект АЕЦ "Белене". Продължавайки да чета тов...

Този феномен е възможен! В това ни убеждава Решението на арбитражния съд в Женева, по делото на руската Атомстройекспорт (АСЕ) срещу българската НЕК, по делото за спрения проект АЕЦ "Белене". Продължавайки да чета тов...

Моноспектаклите са отделна категория представления. Те се подчиняват на други механики и изискват един различен тип актьори. На Димитър Живков моноспектакълът му седи добре – видимо е в „Живак“.

Честно казано, избягвам постановки, които се водят комедии. Обикновено попадам на прост хумор, евтини шеги и твърде малко смисъл. Но позитивните отзиви от приятели и спечеленият Аскеер за дебют ми вдъхнаха достатъчно доверие, за да се отправя към Нов театър НДК и да вляза в тази история.

Здравко Димитров е преуспял бизнесмен. Той успешно е оставил далеч зад себе си селото и родния си северозападен край. Построил е бизнес. Постигнал е нещо с живота си. Но идва един момент, в който миналото го застига. На повърхността изплува онзи енергичен, луд и млад Здравко, непокорен пред старшината, готов да реши проблеми, непримирим пред местните закостенели лелки.

Три истории ни показват три момента от миналото. Броят на героите в тях според мен е над човешките възможности – но Димитър Живков ме обори успешно. Той с лекота скача от роля в роля, превръща се в млад и свит поет, пиян поп, сприхава бабка и какво ли още не. И всичко това без помощта на богат реквизит – сцената е постна, обрана, на помощ идват само два стола и едно огледало. Те са напълно достатъчни за актьора, който успява дори да играе различни роли от двете страни на облегалката на стола, като единият му крак нервно подскача, а другият е напълно спокоен.

„Живак“ може и да се определя като комедия, но за мен най-ценни са моментите, които те хващат за гърлото. Не ме е срам да си призная, че даже си поплаках. В един момент можеш да се превиваш от смях, а в следващия да притихнеш с тъга – и това е особено ценен ефект.

Единственото, което не ми допадна, е твърде равният ритъм в смяната на емоциите и времето. Трите истории следват еднаква формула: забавна история с тъжна нотка в края и връщане в днешния ден при бизнесмена Здравко. До третия такъв цикъл вече се уморяваш и разсейваш. Бих обрала и малко от твърде дългите забавни сцени – но тук по-скоро говори личното ми мнение, докато интересът на масовата публика е различен.

Частен театър се прави трудно, но Credi Arte, Димитър Живков и останалата част от екипа на „Живак“ (режисьор Димитър Стефанов, сценография Димитър Димитров, музика Мартин Каров) просто успяват. Показва го не само Аскеерът, но и фактът, че постановката вече е играна над 100 пъти и залата продължава да е пълна.

___
снимки: Credi Arte

Постът Живак – когато градусът на емоциите скача е публикуван в Васи ли?!.