От много години от Москва пристигат всякакви изнасилващи България заповеди, но рядко някой тук си го признава. http://www.dnevnik.bg/biznes/2017/02/01/2910852_dps_i_faks_ot_moskva_provalili_sdelkata_za_bulgartabak/

Лидия Шулева призна най-после причината за спряното през 2005 г. раздържавяване на изключително важния ( най-вече за политическия монопол над турските гласове на балансьора в българската политика ДПС ) Булгартабак, продаден в крайна сметка на руската ВТБ от Бойко Борисов през лятото на 2012 г. без никаква съпротива срещу изнасилването от страна на похотливо притихналата московска пета колона.

Имало е фак(с) от Москва.

На Сакскобургготски, премиер на (уж) суверенната България по онова време, му извивали ръцете. Той, както излиза, се предал. И не се е оплакал от изнасилването досега. Ще да му е харесало, май, което окуражава изнасилвачите да продължават да изнасилват България безнаказано.

Няма да превеждам от английски какво означава на мадридско-банкянски въпросният фак(с).

Който разбрал, разбрал…

Share on Facebook

Share on Facebook

“Днес отбелязваме Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Началото на тази традиция бе поставено по инициатива на двама български президенти. В нашата история отворените рани и незатворените страници все още са много.

Като държавен глава споделям убедеността, че единствено заедно, казвайки цялата истина и без да търгуваме с миналото, можем да преодолеем болезнените разделения в обществото ни. Всяка невинна жертва заслужава нашата почит.

Поклон пред паметта на жертвите!”

Това е начинът, по който новият президент Румен Радев показа в своя профил във Фейсбук, че се опитва да е президент дори на българите, които не са гласували за него.

Хайде сега да прочетем между редовете какво (не) казва той в няколкото изречения, над които явно много, много внимателно са умували неговите промосковски съветници за всяка дума, намек и оставена празнота. Да я запълним тогава. Защото е прозрачна като кръстословица с написани в края на вестника отговори, подсказани от умниците за кеф на кибиците, които биха се подразнили иначе от голямата загадка и не биха си купили повече същия вестник.

“Отбелязваме”!

Радев  май вече си е повярвал дотолкова , че говори за себе си като монарх в множественото число.”Пропуснал” е да открои личното си отношение. Скрил се е зад “отбелязваме”. Казва ни, че не той лично отбелязва.

Намирисва на подготовка за 9 септември, когато ще оправдае клането на десетки хиляди българи под закрилата на съветската окупация с “ днес отбелязваме…”.

Този лупинг на мисълта е любим трик на петата колона. Тя упорито оправдава предаването на българския суверенитет на чуждия съветски болшевизъм. Постига това с цената на десетки хиляди избити българи ( “все пак” българи, нали!).

За целта тази пропаганда внушава, че жертвите на българските медуособици преди съветската окупация са оправдание за масовите убийства на българи в условията на съветския окупационен режим. Един вид- освободили са ни братушките от българите ( защото германци на българска територия не е имало при нахлуването на Червената армия), затрити с хиляди, за да могат други българи свободно да слугуват на окупаторите десетки години след това.

Радев не е посмял да оспори истината, че става дума за жертви на комунистическия РЕЖИМ.  Но не успява да докаже натовския си профил и да посочи съветския произход на “отворените рани”, т.е. на смъртоносното раняване на България, превърната от български лъв в съветски пудел за посмешище на цял свят като най- верен слуга на СССР.

Регресът в президентската изява днес се вижда и на базата на сравнението с президента Плевнелиев, който не само използваше ясни определения за престъпленията на комунизма, но и посещаваше лично поклонението в тяхна памет в София.

Иначе Радев споменава “инициативата на двама български президенти” за честването паметта на жертвите на комунизма. Това  непременно се нуждае от финален коментар. Манипулация е недомлъвката. Не става дума за Първанов, вторият във времето назад преди Радев.

Двамата президенти са Желев и Стоянов.

Първанов, който не си падаше по скърбенето за жертвите на комунизма, е онзи, който посочи Радев за президент с надеждата, че генералът ще е продължител на неговото дело. После боричканията в редиците на петата колона пренаредиха със задна дата “истината” за зачеването и  бащата на президента Радев. Той се оказа др. Корнелия Нинова. Поради което Първанов тегли една майна и му се наложи да се оттегли с подвита опашка.

Днес Радев не признава политическото бащинство на Първанов, но поне синовно го щади с пожелателни внушения като инициатор за честването на жертвите на комунизма, което мнозина биха разбрали в рамките на манипулативна недоизказаност за “двамата президенти”.

На пръв поглед, добре са го посъветвали съветниците му, но на практика са подценли отново анализа на шизофренията, която демонстрират в шпагата му между между НАТО

и наследството на Тато.

Share on Facebook

Share on Facebook

Тя е виртуална, възможно най-богатата, интерактивна, познавателна и поучителна. В нея можете да намерите историята на 754 ядрено-енергийни блока по целия свят. Помага за изобличаване на лъжите на някои национални клонове на "мирната...

„Спящата красавица. Театър на сенките“ (изд. „Студио Артлайн“) представя интерпретация по филма на немската художничка Шарлот „Лоте“ Райнигер, пионер в силуетната анимация. Добре познатата история е преразказана умело, а всяка от сцените, описани в книгата, служи по-скоро като допълнение на щанцования черен картон, изобразяващ силуетите на крал, кралица, духчета и феи, вещици, принцесата и нейния спасител. Посредством...

Цвета Марова, изложба живопис, откриване – 18 ч. на 2 февруари 2017, галерия Arsenal of art, Пловдив, ул. „Магура” 4

   

4 непоказвани досега картини от „Елементи и сили“, заглавния цикъл на изложбата 

Пламен Асенов

Пеш и в инвалидни колички, с влакове и автобуси, с автомобили и велосипеди, със самолети и карети, днес тълпи се тълпят към Пловдив. Идват да видят изложбата на Цвета Марова „Елементи и сили” в галерия Arsenal of art.

Цвета Марова е художникът, нарисувал картините за едната изложба.

Arsenal of art е галерията, където е изложена въпросната изложба.

Елементи и сили не е ясно какво е, освен ако не е някаква гадна философия, неприсъща на приличните хора.

Собственик на галерията е Ангел Гешев – също художник като Цвета Марова, но друг, не същият като Цвета Марова.

Доказват го два доказани факта – че не той е рисувал споменатите вече нейни картини, а тя; и че не тя е известен китаец, а той – доскоро гражданин на Пекин, кръстил сина си с традиционното китайско име Гого.

Но да не изпадаме в нездрави уклони и културни революции.

Най-важното е, че тълпите се стичат от световните околности на Пловдив към самия Пловдив, жадни за дневната си доза естетика. Другото важно е, че в галерията Arsenal of art, освен картини, има бар, онова велико човешко изобретение, познато още като „мокър бюфет”.

Когато първата тълпа щурмува, никой не защитава Arsenal-а. Обратно, на входа Ангел се усмихва и по китайски любезно я кани вътре. Тълпата обаче го прегазва като книжен тигър, изсвистява покрай бара и доволно се кротва пред картините с чаша в ръка.

Отначало само гледа-гледа, а после захваща да обсъжда-разсъжда-присъжда-ох, съжда-ах, съжда видяното. Прави го със задоволство. А понякога и със съседа си.

Но тъкмо първата тълпа вади портфейлите с добродетелната цел да си напазарува картини, пред галерията пристига втората. Тя, поне до голяма степен, също успява да се натъпче вътре, като само на места образува горен етаж, ходейки по главите на плешивите интелектуалци отдолу.

Работата обаче се затяга, щом барът закъсва откъм пиячка.

Ангел самоотвержено слиза в мазето, вади неприкосновения запас от китайски пърцуци и ситуацията е временно укротена. Ако не броим леките сблъсъци, които неизбежно настъпват, щом някой убеден естет прояви желание отблизо да разгледа картината, хванала му окото отдалече.     Но когато третата тълпа атакува галерията, първата изхвърча като тапа през витрината и пльосва на улицата. Там тя среща Стефчо Автографа, който застава начело и я повежда през алкохолните потайности на пловдивския квартал „Капана”.

В самия Arsenal обаче мокрият бюфет е вече съвсе-е-е-м сух.

Което води до безчинства и светотатства, тъй като третата тълпа е по-жадна от първите две, взети заедно.

Така се стига до жалката ситуация страстта към изкуството временно да бъде изместена от други, по-низши страсти. Поради липса на пиене, някои психически лабилни типове дори са подгонени от пиянски глад и се втренчват все по-настойчиво в изобразеното от Цвета Марова.

Има там, да речем, едни яйца…..има едни врабчета…..

Но фантазиите за ядене на картини скоро са потушени. Кръгът се затваря и истинските безредици настъпват в Arsenal of art, когато първата тълпа, шумно и целеустремено, се появява отново иззад ъгъла. Тя е направила пълна обиколка на „Капана” и чинно е спирала във всяка кръчма за по едно на бърза ръка. Вече съвсем пияна, решена е да се върне в галерията, за да си купи некупените по-рано картини.

Отделни провокатори сред тълпите вътре обаче не са съгласни да се плаща за изкуство, защото нали него и децата го могат.

Тезата им е заразна. В настъпилото между купуващи и некупуващи меле, част от картините на Цвета Марова са разграбени, а щастливите им притежатели се разбягват във всички посоки като хлебарки. Някои ги отнасят в къщи за подпалки, други в кръчмата – да ги сменят за бира.

Пристигналата полиция не открива виновни – но не поради вродената си некадърност, а поради вродената си философия.

„Няма как да е виновен за разграбване на изкуството онзи, който толкова харесва изкуството, че го разграбва” – вдъхновено споделя пред журналисти висш полицейски чин, скромно стиснал разграбено платно под мишница.

Самият художник Цвета Марова пък седи кротко в ъгъла на галерия Arsenal of art, гледа  и се чуди – да се радва ли за неистовия успех на изложбата си или да плаче поради него.

А разкривените и разкъсани образи от стената гледат и се чудят – защо хората са изтъкани от динамика и страсти, вместо да си живеят спокойно и мъдро, като картини.

Послеслов

Всички описани събития се развиват на фона на сюитата „Картини от една изложба” на Модест Мусоргски, в изпълнението на ELP от 1970-та. Айде елате ми кажете после, че постмодернизмът само консумира, но не е способен да вдъхновява.

Вече разполагаме с окончателните данни за пълния нетен износ на електроенергия от страната ни за месец януари 2017-та г. и можем да го сравним с дънните за същия месец на предходните 2016-та и 2015-та години. И въпросното сравнение изгле...

Това е списък с истинските имена на някои от троловете, които БСП  е използвала във форумите на някои от медиите у нас. Той е съставен на компютъра на Гергана Алексова, активист на БСП в София, през януари 2013 г., както писаха в сайта “Биволъ”. Вътрешщната информация изтече тогава в сайта в резултат на междуособните борби в партията.

Според таблицата, става дума за членове на Градската организация на БСП ( в София) по онова време.

Припомнянето на този списък е интересно като доказателство, че БСП не санкционира, а поощрява кариерно медиините бракониери, които вършат престъпление срещу обществото с анонимната си намеса в медийното пространство. Сред осветените блести Надя Младенова ( sofia 12). Тя най-напред е издигната до член на Националния съвет на БСП. След което беше  представена от президента Радев като началник на кабинета на вицепрезидента Илияна Йотова.

Share on Facebook

Share on Facebook

Всяка зима си харесвам някоя хижа в Централен Балкан, слагам снегоходките и поемам към нея. Този път честта се падна на хижа Рай.

Скоро след като поех по прясно утъпканата пътека, облаци започнаха да се скупчват около заснежените върхове.

На разклон за връх Ботев пъртината изчезна и запробивах път през гората.

Точно на най-големият наклон преди хижата направих грешката да изоставя маркировката и да поема директно нагоре по стари следи. Оказа се, че хората са се пускали оттам, а не са се качвали. Това беше най-кошмарното ми изкачване. Снегоходките не успяваха да зацепят в снега и постоянно пропадах надолу. Не можех нито да се подпра с ръце заради изключително дълбокия сняг, нито да се хвана някъде. Погледнато отгоре, това беше безкрайна вертикална стена, отрупана със сняг.

Облаците прииждаха с пълна пара когато изкачих билото.

За броени минути слънцето се скри и всичко потъна в гъста мъгла.

За сметка на това веднага щом се смрачи небето се изчисти и се показаха звездите. Нямаше луна, но вместо нея Венера грееше изключително ярка тази вечер.

Тази тиха, но мразовита нощ, прекарах в съзерцаване на нощния небосвод.

Отсъствието на лунна светлина даваше възможност на звездите да греят с пълна сила.

Докато тук на билото блещукаха звезди, над Калофер пламтяха облаци.

За разлика от разкоша на диамантеното нощно небе, изгревът бе по-скоро скучен.

Райските скали за миг пламнаха в алено, след което поех по обратният път по вече утъпканата снежна пътека.

Продължаваме заедно с Влади обиколката на Париж. По пътя спряхме във Виена, после пристигнахме във френската столица. , после тръгнахме из Париж, след което ходихме на представление в Мулен Руж и обиколихме замъците по река Лоара. Последния път бяхме в Монпарнас и ходихме на представление в Лидо. Днес ще се разходим по музеите на Париж и ще разгледаме центъра Помпиду.

Приятно четене:

Разходка по музеите

част шеста

Пътуване до Париж

Ден девети – 27. 07. 2016 г.

Маре. Започваме от Бастилията.

(Rue Saint – Antoine), после надясно по Rue Birague, излизаме на

Плас де Вож

На този площад има много интересни фонтани по ъглите. Има пейки и е много приятно да се почива там.

Вечер всички паркове ги затварят. Минава охраната с едно звънче и приканва последните посетители да си тръгват. Но портите на входа са ниски (е, на Люксембургските градини са високи). Интересно ми е дали някой ги прескача през нощтта. Една дълга поредица от сгради, ограждащи площада. Надясно и в дъното, на номер 6 е къщата на Виктор Юго. (Maison de Victor Hugo) (работи от 10:00 – 18:00 ч. ). В този утринен час тук имаше някаква частна изложба и не можахме да влезем. Или поне така ни обясниха.

Музеят на Пикасо е съвсем наблизо – на 5 Rue Thorigny. Също тук е и църквата Сент Денис и Сент Сакременте (Eglise St. Denis St. Sacrementпe). В другия край на площада тръгваме по Rue des Francs Bourgeois.

Точно на ъгъла с Rue de Sevigne е

Музея Карнавале – Musee Carnavalet (Rue de Sevigne 23)

Влизаме след проверка за сигурност. Гледаме музея – безплатен е. Продължаваме към единствената барокова църква в Париж в края на Rue de Sevigne – Сент Пол и Луис (Saint – Paul Saint – Louis). След това гледахме и

музея Коняк Же (MUSEE COGNACQ JAY)

– 8, RUE ELZEVIR 75003

www.museecognacqjay.paris.fr

Намира се в една пресечка на Rue Saint – Antoine, между Площад де Вож и църквата Сент Пол и Луи ((St – Paul St – Louis).

Програмата за деня завършва при

музея на Пикасо

Влизаме и гледаме и него. (Musee National Picasso – Paris).

www.museepicassoparis.fr

Входът е 12,50 Евро. Изумително неразбираеми за мен творби. Ха, питаха ме дали правя разлика между изящно, приложно и изобразително изкуство, когато попитах какви са тези рисунки, които на нищо не приличат. За мен изкуството е едно – АРТ. Имаше една стена с тухли. Ама тухли, които още при изпичането им са оформени като някакви фигурки. На някои от тях са придадени човешки лица, на други – части от човешко тяло и са така наредени, сякаш е преградна стена, само че незавършена.

Имаше една ваза ли беше, амфора ли, ама обърната на тази си страна, където формата ѝ беше превърната в едно голямо дупе…

Гледах една картина, ама така замазана, че не разбрах човек ли я е рисувал или пиян слон с хобота си… Даже по едно време си мислех да се смея ли, да си ходя ли… Ама тръгнал съм да гледам. Е, обиколих го де, имах време.

Следва свободно време. Казаха ни на къде да вървим, за да не се загубим в лабиринта от интересни улички. Но защо пък да не се загубя точно тук. Я да видим – по тази уличка, по онази, по другата – все интересни неща за гледане. Минах и по Rue Temple и по още няколко и реших да си тръгвам. И както си знам, след малките улички, тръгнах по една по-голяма, после по още по-голяма, само направо и излязох на

Площад Република

Там беше пълно с цветя и свещи в памет на жертвите от отминалите атентати.

От тук с метрото и на Рамбуто, за да разгледам

центъра Помпиду (Centre Pompidou)

Наричат го Национален център за изкуство и култура Жорж Помпиду. Отворен всеки ден без вторник – Метро Rambuteau (линия 11), или автобуси номера 21, 29, 38, 47, 58, 69, 70, 72, 74, 75, 76, 81, 85, 96.

Приличал на петролна рафинерия. Архитектурата му е обърната наопаки. Всички комуникации – ескалатори, въздухопроводи, климатици, водопроводи, транспортни тръби и електрическа инсталация са изнесени навън. Сините тръби са за климатичната инсталация, зелените за водната циркулация, червените са линиите на транспорта, а жълтите обозначават електрическата мрежа. Входа е от към павирания, калдъръмен и леко наклонен площад.

Опашките са големи, но много бързо вървят. Минава се през проверка за сигурност, после насреща в дъното на касата за билети (и тук 14 евро за вход). След това по ескалатора нагоре и все нагоре до горе по ескалаторите (тръбите, които се вият стъпаловидно нагоре.

Place Georges-Pompidou, 75004 Paris, Франция

На ниво 6 се излиза – до откритото заведение – тераса Le Georges. Тук успях да пия кафе за 4,50 евро, а пода на терасата застрашително трепери, все едно е земетресение или съм на плаващ лайнер… И да си гледам Париж над покривите на съседните сгради. От там се разкрива прекрасна гледка над града. Гледам и си харесах следващото място, където ще отида – църква някаква.

Тук по етажите надолу има изложби (на Пикасо например) – картини, приложни изкуства. Ретро вещи от отминали времена. Горе от терасата тръгва една пътека, в края на която има асансьори, по които слизам, за да разглеждам и другите етажи. Успях да разгледам само етажите 6, 5, 3.

Петият етаж е посветен на изкуството от 1905 до 1960 година.

На четвъртия етаж е съвременна колекция след 1960 година. Картините и произведенията включват творби от различни периоди и школи – фовизъм, кубизъм, футуризъм, както и на художниците Матис, Кандински, Мондриан и Дюбуфе.

Третия етаж не е интересен – библиотека и интернет за студенти. Много се изнервих, когато асансьора няколко пъти все прескача етаж 4.

www.centrepompidou.fr

Гълтачи на огън, мимове, музиканти са се настанили на полегатата калдаръмена тераса.

Слизам. На площада до южния край на сградата, между Бобур и

църквата Saint Merry

има фонтан, създаден от скулпторите Niki de Saint – Phalle и Jean Tinguely, като израз на възхищението им от Жар Птица на композитора Стравински. Те и за това така се наричат – Фонтаните на Стравински. Първо гледам цървата до Помпиду – Saint – Merry. Богато украсена средновековна църква, разположила се в малкото пространство между магазините и ресторантите. Църковната камбана отмерва часовете от 1331 година и е най-старата в Париж. След това отивам към друга една църква, която видях от високото преди малко и която си харесах. Оказа се, че това е

църквата Сент Юсташ (Eglise Saint Eustache)

– до халите). След всичко това се връщам на Отел де Вил, за да продължа обиколката, която бях започнал в съботния ден. Минавам пред кметството и виждам един младеж, който чука по едни кофи и метални кутии – опитва се да извлече някакви звуци, за да се получи някаква музика. Пред него – една шапка за събиране на монети. Беше много смешен.

След това минавам покрай църквата зад него –

Църквата Сен Жерве (Saint Gervais)

– 13, rue des Barres 75004

www.jerusalem.cef.fr

и покрай къщите строени през 1732 година по улица Франсоа Мирон. Завих надясно по Rue de Jouy, минавам покрай Tribunal и излизам на Rue Charlemagne.

Малко по-надолу по нея (виждам табела), която ме отклонява към

Библиотека Форни (Bibliotheque Forney),

отворена следобед. Строена някъде около 1470 година. Има прекрасна цветна градина в двора си. По-късно тук е живяла първата жена на Анри Четвърти, Маргарита де Валоа, която се занасяла по млади любовници, донесли и печална слава. Продължавам по скучната Рю Шарлеман, минавам и по Fauconniel, докато стигна Rue Saint Paul, (метро Saint Paul)

Някъде тук по малките улички, от лявата страна, по които минах видях един много интересен антикварен магазин. Тук нещата изведнъж стават много интересни. Завивам наляво по Rue Saint Paul към Rue Saint – Antoine, широк булевард, който води обратно към Риволи. Пресичам булеварда и тръгвам малко надясно по Rue Caron. Зяпам по витрините и по вътрешните дворове. Връщам се обратно по Rue Saint – Antoine, покрай църквата и от там надясно по Рю Малер (Rue Malher). И тръгвам по Rue de Rosiers наляво и съм

в сърцето на Еврейския квартал

Вървя си по Rue de Rosiers и на едно място виждам фалафели. И аз искам. Вземах си един фалафел за вкъщи (АмпортЕ). Чак сега реших, че трябва да похапна. И с фалафела продължавам да се разхождам, като се отбивам по левите ѝ пресечки, все интересни улички – първо по Rue Ferdinand Duval, след това и по Rue Des Ecouffes. От там обратно,

към Риволи

И там зяпах по витрините, влизах в един магазин за оптика – разглеждах бинокли, микроскопи, телескопи, фототехника. Малко по натам влизах в един бутик на Сваровски (57 Rue Rivoli – ама много са ми интересни идеите и бижутата му), а когато попаднах на най-близкото метро се сетих, че е време за релакс и реших да отида на една сауна…Час и половина – два – пълен Спа Релакс. Тя е точно на метро Edgar Quinet, на съседната улица Одеса (Rue D`odessa), на гърба на кулата Монпарнас. Ха и там една биричка и то станало 21:00 ч… Ми да си тръгваме. Излизам и тръгвам към метрото. Ха, ама то тук било много оживено и интересно.

Още от тук си харесах интересни места, където мога да похапна. Пълни заведения с едни малки масички отпред. Парижаните насядали само от едната страна на едни дълги пейки, буквално залепени за заведенията. Похапват си и гледат минувачите. Я и аз да поседна. Къде ли – ами на една Креперия (за палачинки) …Една палачинка с кока кола, моля. Палачинката малка, колкото нашите пици на парче. И една тънка с много шоколад. С кока – колата – цели 9,80 Евро……Но пък каква гледка и атмосфера наоколо. Виждам и едни малки хотелчета наблизо…Другият път искам там да спя…Похапвам си и доволен отново тръгвам.

Минах и по

улицата на веселието – Rue De La Gaite,

на която попаднах съвсем случайно. После погледнах в бележките си какво има тук наоколо. Доста оживена по вечерно време и с бурен нощен живот – театри, кабарета, вариетета. Това е другото място, след района на Рамбуто и малките улички около Бастилията, което си харесах за вечерна разходка и вкусни изкушения. Та вървя си по тази улица и вече само гледам къде какво може да се похапне или пие тук… Нямам място за нищо. Много ми хареса тази улица Rue De La Gaite и нейните малки улички и пресечки – тихи, спокойни места с приятна атмосфера и вечерна романтика.

Разходих се по Rue Jolivet, по Rue Poinsot, по Rue Du Maine и се върнах обратно на Boulevard Edgar Quinet и метрото да се прибирам, а? Ама то рано за хотела де – бива още малко да се разходя. Тъкмо е станало тъмно, имам време до полунощ..

С метрото от Edgar Quinet със зелената линия 6 в посока Шарл де Гол (Charles de Gaulle Etoile) слизам на Бир Хаким (Bir – Hakeim). Излизам на една стръмна улица. Качвам се нагоре, на булеварда надясно и ето ме

пред Айфеловата кула

Голямо оживление – чернокожите продават разни дрънкулки – мигащи, светещи…Други пък разиграват „Има – няма, има, няма, де е топчето…”. А аз чакам да стане 23:00 ч. През това време пресичам, минавам нагоре по стъпалата към Трокадеро и попадам на едни много интересни танци. Точно в подножието на стъпалата от една подвижна музикална уредба свири много красива музика за танци. И двойки си танцуват на плочките отпред. Много влюбени двойки. Някои обути, други боси… Ау, че красиво…Да погледаме.

През това време стана 23:00 ч и кулата започна много красиво да свети и мига, а двойките спряха да танцуват, за да гледат и снимат… Великолепен завършек и за този ден.

От тук в метрото на Трокадеро със същата зелена линия 6, в обратна посока, към Nation. След малко метрото излиза над земята и отляво се вижда Айфеловата кула…

Слизам на Place d`Italie и от там с нашето си жълто метро 5 по цялата му линия към Бобини (цял час само с метрото от Трокадеро до Бобини, с прикачването под земята) и от там към хотела. Вземам си една биричка от рецепцията, пия си я бавно и се радвам на свежата Парижка нощ.

Очаквайте продължението

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Париж – на картата:

Париж

Booking.com

Зимата е най-неприятният за мен сезон и обикновено ме подтиква да се разведрявам с книги, навяващи за топли дни и дъхави нощи. Ако има нещо, което да ми носи това усещане, то е поезията на Мария Донева. Последната й стихосбирка „Любовта идва” (изд. „Жанет 45“) ме пренесе на по-уютни и хубави места. Мария Донева е една от...