Путин притежава 200 милиарда долара, твърди британският “Дейли мейл”, който може да бъде обвинен в “русофобия”, но не и българският сайт, препечатал статията. http://www.blitz.bg/goreshtite-novini/daily-mail-razkri-edna-ogromna-tayna-eto-kolko-dolara-e-sstoyanieto-na-putin-sumata-e-izvnzemna_news490069.html

Въпросът за българските мишени на руската пропагандна война е по-скоро следният: поради каква причина един от най-яростните медийни пропутински инструменти измежду сайтовете в българския интернет е решил да публикува твърде неудобната за Путин информация в също така твърде нетипичен изблик на желание да ни каже истината за Русия и нейния самодържец?

Не ми се правят конспиративни предположения за някакви обрати и пренареждания на редиците на петата колона в България на медийния фронт. Поради което ще се задоволя на този етап с констатацията на факта. Ще го ставя да “узрее”, за да разберем дали зад него се крие нещо гнило или става дума за елементарна склонност към сензацията, дори и тя да е вредна за любимеца на рублофилите в България.

Дали пък рублофилите в България не искат да ни кажат, че Путин е толкова велик, че с неговите 200 милиарда да не се надяваме да ни освободи от себе си?

Апропо, очаквайте “интересни времена”, когато самите руснаци поискат сметката на Путин за огромните разхищения на националното богатство. Ще му бъдат предявени обвинения и за това, че изолира страната им по невиждан дори и по времето на комунизма начин, превърна я в символ на агресията и я смрази с народи, с които руснаците от векове са били близки ( много повече, отколкото с българския, например!), като грузинците и украинците, обричайки Русия на с(р)амота сред някогашни приятели.

Share on Facebook

Share on Facebook

Изт: Evernym

Живеем във времена, в които всички и всичко около нас по всякакъв начин се стреми да притежава част от душата ни. Или направо цялата. Няма нужда да сключваш сделки с Дявола, това е толкова старомодно! Достатъчно е само да влезеш в някоя секта, да бъдеш част от догматичната йерархия на някоя религия, да станеш член на политическа партия или просто отдаден фен на футболен отбор / рок звезда / известен писател.

И вече си изгубил личния си суверенитет.

Изпитвам огромно съмнение към „ценностите“, особено когато ми ги пробутват наготово. Ценност може да е за друг или за някакви хора от миналото, но едно нещо ще се превърне в ценност за теб тогава, когато докаже своята полезност в и без това краткия ти живот…

Личният суверенитет не означава да страниш от всички идеи, масови течения или от обществения морал на епохата per se, а да ги правиш съвместими – по начин, който няма реплика у друго човешко същество на тази планета. Само така ще запазиш душата си цяла.

Звучи отвлечено, знам, затова ще дам няколко примера:

Да вземем политиката. Тук трябва да се определиш като „ляв“ или „десен“ най-малкото, а направиш ли външното свой вътрешен критерий, губиш всякакъв личен суверенитет, т.е свободата да избираш. Първо, човек има правото да си мени мнението, при това – често. В турболентния свят, в който живеем, обратното би било сенилно. Примерно, аз харесвам странна комбинация от леви идеи и десни убеждения – тире – политики, чието съдържание непрекъснато се мени. По дяволите, та дори прителите ми се менят през годините, какво да говорим за политическите убеждения? Всичко това прави невъзможно причисляването ми към дефинирана политически организация. Ще кажете: ама те също се променят. Идеите и платформите еволюират. Да, обаче го правят 300 пъти по-бавно от амалгамата на вътрешни ценности и нагласи, а над тях стои само един господар – необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем религията. Аз съм вярващ в Бога човек, но не и религиозен. Канонизмът е несъвместим с личния ми суверенитет, защото е неизменен. Виждам симпатичното във всяка религия, ценя дълбоко морала, който носи през вековете, но виждам и симптоматичното, тоест гнилото: Деформациите. Отклоняването от първоначалната добра идея. Манипулацията. Йерархията. Нездравият „брак“ с властта и силните на деня ми вади очите. Накратко, съзирам Подчинението. Според мен Бог е прекалено разнообразен, за да бъде подчинен на една единствена догматична идея. Дори да приемем, че съществува съвършената религия, която побира всички гениални идеи, тя мигновено унищожава необходимостта от личен суверенитет с претенцията, че останалите религии са несъвършени (в най-добрия случай) или погрешни (в най-лошия).

Да вземем изкуството. Възможно ли е да харесваш просташка, дебилна поезия или проза, дори да пишеш такава и в същото време да си „интелектуалец“? Всички, които отговарят с „НЕ“ на този въпрос влизат в директен конфликт с необходимостта от личен суверенитет, който е повсеместен – не се ограничава само до религия, изкуство и политика, а до светоусещането, като цяло. Направете си аналогия с водата – личният суверенитет се мени като водата и е също толкова упорит, в своето постоянство, като нея… Отговорете си сами на следните въпроси: Възможно ли е да харесваш класика, хип-хоп и чалга едновременно? Възможно ли е да ядеш свинска пържола с шоколад?

Да вземем семейството. Възможно ли е да обичаш децата, да комуникираш чудесно с тях, но да не желаеш ти самият да се превръщаш в родител? Възможно ли е утре да промениш мнението си по този въпрос? А възможно ли е хората, които до вчера са те наричали „егоист“, от утре да започнат да те наричат „алтруист“ заради изборите, които правиш? И, ако да, ти по-различен ли си станал? Не си ли все същият човек?

Да вземем парите. Щедростта е тяхно смислено проявление. Защото човек е богат само, когато дава. Парите съществуват, за да пътуват от човек на човек, а не да стоят заключени в сейфове. Всеки икономист ще ви каже, че инвестираният или похарчен лев е по-добър от спестения. С някои малки изключения. Всички говорят за инфлацията като за „мишка“ в „хамбара“, където трупаш „зърното“. Парите трябва да се движат. И един от най-човеколюбивите начини това да става е чрез благотворителността. Ето още интересни въпроси: Възможно ли е да напсуваш наркоманчето, което ти иска левче на автогарата и после да отидеш в близката банка, за да преведеш трицифрена сума на благотворителна кауза? Какъв човек си ти тогава? Скръндза или паралия? Очевидно в единия момент си циция, а в другия – благодетел. Но кое е общото между двете? Кое е неизменното? Неизменното е, че си човек с предпочитания. Над теб има само един господар и той е необходимостта от личен суверенитет.

Да вземем убежденията. Възможно ли е да храниш противоречиви убеждения? Като например, че възрастните хора са „капиталът“ на нацията, но също така и тежест за пенсионната система? Възможно ли е да харесваш Бойко Борисов и да не го харесваш? Едновременно? Възможно ли е да си соцалист и капиталист? Едновременно? Държавник анархист? Набожен атеист? Да, стига да изпитваш необходимостта от личен суверенитет. Ако харесваш Бойко Борисов по принцип, а не заради някакво негово конкретно постижение, значи си загубил този суверенитет. Ако харесваш държавата или пазарната свобода по принцип, а не заради начините, по които и двете са подобрили конкретно съвремнния ти начин на живот, значи си загубил този суверенитет. Ако държиш да се спазват правилата по принцип, без да се интересуваш дали те са справедливи или не, значи си загубил този суверенитет. Ако за теб „и най-жестокият закон е за предпочитане пред анархията“, значи си роб, нямаш дори наченки на потребност от личен суверенитет. Тази поговорка е родена в една робовладелска епоха, все пак…

Почти чувам критиците на личния суверенитет да казват: Ако всеки си позволи да е толкова фриволен и волатилен в своите предпочитания, толкова либерален към собствените възгледи и убеждения, толкова рязко да си мени мнението и да се съобразява само със своите лични интереси в момента, то обществото ще се разпадне, цивилизацията ще угасне, ще престанем да живеем в човешка група и ще се превърнем в глутница от освирепели зверове, индивидът трябва да прави жертви в името на общото благо!

И да, и не, скъпи врагове на необходимостта от личен суверенитет! Защото дори приемането само на отговора „Да“ или само на отговора „Не“ като единствено правилният, категорично верен отговор , представлява отказ от личен суверенитет. Пропускате много съществени неща в своята крайност: пропускате дихатомията на света, в който живеем, пропускате и хигиената на човешките отношения като основа за всякакъв вид съвместно съществуване…

Дихатомията ви е ясна: утрото е възможно само, защото преди това е имало нощ, противположностите се привличат и взаимно се допълват…

Ами хигиената?

Какво значи хигиена на човешките отношения и влиза ли тя в конфликт с потребността от личен суверенитет? Нека обобщим десетте Божи заповеди в една: „Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“. Съществува хипотеза, според която законите са излишни, защото „добрите граждани и без това никога не ги нарушават, а престъпниците и без това никога не ги спазват“. Но какво отличава престъпника от добрия гражданин? Криминалното досие ли? Знаете колко лесно е да се превърнеш от престъпник в герой – достатъчно е само да се смени режимът, който определя правилата… Очевидно добрият метод за разграничаване е хигиената на човешките взаимоотношения. Не казвам „единственият“, не казвам „съвършеният“, казвам само „добрият“ метод за разграничаване. Един от многото:

„Причинявай на другите само това, което искаш другите да ти причиняват на теб“.

Тихомир Димитров

Партията-майка БКП все още не е публикувала кандидат-дупедатските листи, но повече от сигурно вече е, че водач (№1) във Враца ще бъде двукратния бивш изпълнителен директор на АЕЦ "Козлодуй" Иван Генов, състудент и предан д...

След като вчера Борисов се похвали как е обслужвал руската политика срещу стратегията на НАТО в Черно море и упрекна “сегашните”, че мълчаливо козируват на западните съюзници, “сегашните” го опровергаха. Министерството на отбраната съобщи, че казаното от Борисов не е вярно, защото под негово ръководство е била удобрена тихомълком въпросната стратегия, която той уж бил блокирал.

В наддаването кой има право да е най-близо до позицията на Москва Корнелия Нинова нарече със задна дата Борисов “ястреб”- обвинение, което Борисов отправяше към двамата си министрия Ненчев и Митов и дори ги “пращаше да носят служба” на военни кораби, щом толкова искали да се създава обединена флотилия ( срещу Русия) в Черно море.

За повече образност в тази буря от 9 ала-бала, която се разрази между състезателите за вниманието на Путин, Корнелия Нинова оприличи своя конкурент Борисов на злополучно врабче- бил ястреб, пък се правел на врабче. Но нямало да му се получи ( щото Нинова пак ще го разобличи що за граблива птица е, май).

В такива случа обикновено се казва “ да се смее или да плаче човек”. Предлагам трето: да се разгневим!

Русофилският парад на суетата на натегачите пред Москва вече до такава степен се е превърнал в основно представление за петата колона в България, че отделните дивизии в русофилската армия откриват приятелски огън  една срещу друга. Вярно, с халосни патрони, но пукотевицата става все по-голяма. Накрая, когато си поделят русофилския вот и си прокарат фаворитите и фаворитките в новия парламент, участниците в днешната бутафорна битка за първото място в списъка на отличниците по обслужване на Кремъл ще се прегърнат като братушки в името на националните интереси ( на една нация, която не е бългаската).

Share on Facebook

Share on Facebook

Специализираният европейски портал за вятърна електроенергетика WindEurope публикува всеки ден статистика за приносът на вятърните електроцентрали в общото електропотребление на континента, за предния ден, в това число и по страни. Инфор...

Вчера руският посланик Анатолий Макаров демонстрира театрален талант, изобразявайки възмущение от журналистически въпрос за намесата на Русия в българските избори. Чувал за пръв път и се надявал да не чуе повече – т.е. никой да не се осмелява да пита още веднъж подобно нещо. С категоричността на пистолетен изстрел Макаров изстреля думичката “никога”. Большой театр!

Няма да се връщаме чак до летописа на добре позната практика българските избори да бъдат командвани от руската администрация и нейните русофилски пълномощници измежду българските поданици преди Съединението от 6 септември 1885 г. За това, що за български избори изобщо имаше в съветска България, също не си струва да се припомня – все едно да обясняваме мокротата на водата.

Да се съсредоточим само върху най-близкото минало и най-близките избори от гледна точка на вчерашното изявление на посланика.

Не се иска голямо въображение, за да си представим, че няма как Корнелия Нинова и Георги Първанов да са пропуснали да чуят някои важни съображения за предстоящите президентски избори в България по време на посещението им Москва на 27 и 28 юли миналата година. От откровенията на генерал Решетников, назначен пряко от Путин за директор на Руския институт за стратегически изследвания, в прав текст ста ясна посоката на кремълските “надежди” за България. Той изобщо не остави нищо на въображението ни, а направо постави задачата прямо, по кагебистки: “прочистване” на българския прозападен елит.

Как, освен като “внушение” за гласуване за правилния човек, харесван от Москва, да оценим присъствието на руски дипломати на най-големия предизборен митинг на бившия натовски генерал Румен Радев, състоял се на 13 септември 2016 г. край бившия язовир “Георги Димитров”, за което русофилските медии с гордост съобщиха? http://rusofili.bg/13-000-приятели-на-русия-на-брега-на-копринк/

А постоянните твърдения на официални руски представители за това, че повечето българи били русофили- те не спадат ли към хибридните средства за наторяване на “дружбата”, резултатът от което се вижда в кадровия състав на днешната българаска президентска и правителствена висша администрация?

Избирателите в България слушат уверенията, че русофилите са мнозинство. Онези от тях, които са склонни да вярват, се присламчват към мнозинството ( уви, този феномен съществува и е коментиран многократно от политолози и социолози) .

Откъде Юрий Исаков, предшественика на Макаров на поста в София, черпеше данните си, за да каже ( пак на събор край същия язовир през 2015 г.), че повече от 50 процента от българите са русофили- някаква своя методика за преброяване на българските настроения в специални стаи на посолството ли имат?

В едно, обаче, Макаров е прав: при толкова много желаещи да услужат на неговата, на чуждата за България държава, то държавата Русия няма нужда кой знае колко да се напъва, освен в насочването на ентусиазма на колборационистите в желаната посока. Какво друго да направи- да се дърпа ли Русия при такава навалица от улужливи българчета?

На Москва й остава само “фината настройка”: ту ще насъска бияч да удари с умрук публично пред тълпа полицаи и журналисти разжалвания пълководец на “Атака” заради дискредитиращите му клоунади, ту пък дурго нещо. Като изпращането на моторизирана глутница за подклаждане на усещането, че винаги можем да бъдем посетени от “братушките” отново.

За руските песни и танци по българските предизборни трибуни пък да не говорим- те изобщо “нямат нищо общо” с намасата в полза на руското влияние сред българските избиратели, нали!

Е, тук не е Франция. Никой не изобличава руските парични потоци като пряка намеса в политиката. Там сгащиха с доказателства крайнодясната путинистка Марин  льо Пен за милионите, получени от Кремъл и тя беше принудена да си признае. У нас Пена да я хванат на калъп с Марин ( нямам предвид Ангел Марин), пак ще каже, че он не й се меси, а тя сама си сака.

По липса на съпротива по държавна линия,тук ни оставят да се досещаме сами, че изброените горе средства за руско влияние не са безплатни. А кой плаща за тях? Вие вярвате ли, че сметката се урежда с левчета, събирани от онези бабки и дядковци, които возят безплатно с автобуси от цяла България на екскурзия до бившия язовир Георги Димитров? Питам, защото безплатните за екскузиантите екскурзии са платени, все пак, но няма институция нито “важна медия”, която да зададе такъв въпрос на докачливото руско превъзходителство, раздразнено, че някой в България поне веднъж се осмелил да го докачи на тема руска намеса.

Впрочем, има и екскурзии за журналисти, платени пак с руски пари. Като онази особено срамната в Китай ( за която съм писал в “ Течна дружба” през 2011 г.). Тогава Русия си напазарува наедро български репотражи от една китайска атомна централа, с които рекламира пред българските избиратели какъв прекрасен руски реактор са видели нашите репортери, изпратили до България дописки, писани като под индиго.

А с какво финансиране, мислите, са заснети някои от “емблематичните” ( наистина!) документални филми за българска консумация, чиито автори  днес са възнаградени и като водачи на листи от БСП за предстоящите парламентарни избори?

Но, да не се отплесваме, нали. Защото веднага ще се изпозасегнат въпросните бенефициенти, които десетилетия ни бяха представяни за неутрални журналистически авторитети, но в край сметка ги рекрутираха да свършат малко работа и на открито.

В крайна сметка, да се пита руския посланик дали Русия се меси в българските избори наистина е ялова работа. Все едно да искаме да си признае, че Русия ни шпионира- същата работа! Защо да прави това, след като в услуга на руските интереси се редят на опашка да донасят цели батальони рублофили, а разговорът с тях , можем да си представим, протича със следното встъпление: “разрешете да доложа…”.

Share on Facebook

Share on Facebook

Продължаваме пътуването на Тони из Лазурния бряг, което започнахме миналия път с пристигане в Милано. Днес вече сме в Ница.

Приятно четене:

Ден 2,

От Милано до Ница

29.06.2015 г.

Този ден премина почти изцяло в път.

Имахме предварително закупени билети за влак от Милано до Вентимиля, това е последния малък град преди границата с Франция. Според разписанието кога пристига италианския влак там си бяхме взели билети за френски влак, който да ни закара от Вентимиля до Ница, като си бяхме оставили 30 мин. интервал за прекачването.

Станахме навреме и понеже не искахме да си изпуснем влака се оправихме бързо и се отправихме към набелязаните закуски от предния ден. Наистина много вкусни закуски правеха на това място – топли, пресни, направо перфектни. Хапнахме набързо и си взехме за из път, тъй като щяхме да пътуваме около 6 часа с влакове и трябваше да имаме нещо за хапване. Взехме си напитки и вода и всичко беше наред. С помощта на метрото се придвижихме до огромната

централна гара

и седнахме в голямото фоайе, чакахме да наближи време за придвижване към пероните.

Пероните бяха някъде нагоре по тези ескалатори.

Имаше доста време и реших да изляза пред гарата да щракна някоя друга снимка.

Щракнах и една панорамна снимка на входа на гарата.

Оригинала може да видите тук: http://www.tonyco.net/panoramas/France_2015/Milano_Train_Station.JPG

Поразходихме се с Боби да потърсим къде е нашия влак. Оказа се, че не беше излязал още коловоз, но решихме да отидем долу и да викнем останалите, тъй като наближаваше часа на тръгване. Малко преди часа излезе 15 мин. закъснение, след което 20 мин. и така нататък. Явно идваше от някъде този влак, защото нямаше коловоз. В крайна сметка след около час пристигна и ни пуснаха в навалицата да си търсим вагона и местата.

Намерихме го лесно и се натоварихме.

Влака беше приличен, нашите места бяха втора класа, но вътре купетата изглеждаха като нашите първа класа, с по 6 широки седалки имаше и климатик и контакт на 220 V, което в Италия ми се вижда задължително.

И започна едно голямо чакане, аха да тръгне този влак, но не тръгва. Дойдоха в нашето купе още двама спътници, един негър от Нигерия и една филипинка. Негъра се настани и слушаше някаква музика на слушалките като си клатеше главата и издаваше нечленоразделни звуци от време на време на висок глас, а Боби го гледаше странно в тези моменти. За щастие жената се оказа, че говори перфектен английски, който при тях се изучавал задължително в училище.

По едно време изломотиха нещо на италиански по уредбата във влака и жената почна да се вайка и каза, че след 40 мин. щял да тръгне влака. В крайна сметка тръгнахме с около два часа и нещо закъснение, и в последствие съответно си изпускахме френския влак.

Четири часа ни предстояха до Вентимиля,

Боби се настоя, разхождахме се из вагона, игра на таблета, ядохме и не пожела да спи, общо взето газурчене.

След около час и нещо стигнахме на една гара, на която негъра слезе и остана само жената. Тя беше до Генуа. Там ни пожела приятно пътуване и се разделихме. Вече бяхме до бреговата ивица и се движихме покрай морето.

Дойде кондукторката да ни провери билетите, жената която беше с нас в купето ни беше посъветвала да я питаме за френските билети и за закъснението на влака. Кондукторката каза, че би трябвало да няма проблеми да се презаверят билетите на гарата Вентимиля и да важат за по-късен влак, но най-вероятно нямало да има нужда от заверка тъй като френския влак си се води регулярен на един час, нещо като градски транспорт и часа не бил от значение, но все пак да питам на гарата.

Билетите за френския влак бяха малко драматични,

за разлика от останалите билети тези след като ги напазаруваш онлайн ти ги пращат по нормалната поща и много се чудехме дали ще дойдат, но дойдоха за около седмица до България в плик за писмо с надпис на френските железници SNCF. Продължихме, оставаше около час до Вентимиля и Боби вече тотално се беше настоял, чудеше се само какво да измисли.

Акустирахме най-накрая на

малката гара Вентимилия

и знаехме, че всеки момент ще тръгне следващия влак за Ница. Изтичах се аз набързо до гарата да се пробвам да питам за билетите, да ама опашката голяма и ако чаках само, за да питам щяхме да си изпуснем влака и реших, че ще рискуваме да се качим както ни казаха, че би трябвало да няма проблеми с тези билети. В нас бяха и билетите от италианския влак, който се знаеше че е закъснял.

Франция

Френския влак беше по-модерен от италианския, с климатик отново и автоматични врати, които се отваряха с копче, за да не изстива, да не се стопля вътре. Влакът беше двуетажен и разбира се ние бяхме на втория етаж.

Влакът потегли точно по разписание,

за разлика от италианския. Качиха се някакви диви англичанки дето блъскаха всичко наред и крякаха, видимо ниско културни. Дойде и един по-възрастен човек и седна на местата от другата страна на коридора. Влакът закриволичи покрай

Лазурния бряг,

гледката беше приятна. По едно време във влака се качиха тежко екипирани полицаи с белезници и големи пушкала, зачудихме се какво става. Човекът, който беше до нас явно видя учудването ни и проговори на английски и каза, че е от Англия и има къща на Лазурния бряг. Идвал си често, видимо изглеждаше леко като клошар с мърляви дрехи и една доста окаяна раница, но говореше доста интелигентно та външния вид много често лъже.

Обясни ни внимателно, че няма да ни закачат полицаите, търсели бежанци във влака които си личат от далече, все пак бяхме преминали границата и най-вероятно често се качват бежанци. Поразпита ни за къде сме тръгнали, от къде идваме, вече си имахме репертоар от разговорите с предишните хора и си го изпяхме отново :), от къде сме, за къде сме, какъв е плана и т.н.

Минахме Монако през тунел

и нищо не видяхме, приближавахме гарата в

Ница

и до момента никой не ни беше проверил билетите. Така и не ги провериха докато слязохме. Петя не можа да открие тоалетната във влака и вече беше на зор, та като се разтоварихме на гарата жените връчиха на мъжката компания багажа и заминаха да търсят спешно тоалетна на гарата. Боби, както се очакваше беше заспал 30 мин преди да слезем от влака и не беше никак в кондиция. Настаних го заедно с багажа пред гарата на земята, тъй като нямаше къде да се седне, а пък на вън си беше жега и то сериозна.

На тати клошарчето.

Да вметна, че има и директен влак от Милано до Ница. Но оставаше по-малко от месец преди пътуването, а билети за него те излизаха в продажба. Решихме че може би ще има промяна или нещо друго и понеже имаше евтини билети с прекачването взехме тази комбинация. Времето за пътуване е същото и с директния влак, но щяхме да спестим смяната на влаковете.

Ето и как изглежда централния вход на

гарата в Ница

Точно пред гарата се намираше

Office de tourisme

(в последствие се оказа, че тези офиси се срещат навсякъде и са доста ценни). Петя влезе да се снабди с карти и информация. Имаше някакви детски играчки и Боби се заигра с тях. Аз излязох да снимам електромобилите пред гарата.

Всякакви модели имаше.

На реното ZOE се отваря емблемата за да включиш кабела.

Беше станало вече късния следобед и

беше време да си намерим квартирата,

Петя още от влака пусна SMS на човека, че скоро пристигаме, такава беше уговорката и той върна, че ще ни чака на адреса. Пуснах GPS-а и закрачихме пеша, някъде на около 10 – 15 мин от гарата трябваше да се намира квартирата. Тука стана малка грешка явно не бях разбрал точно номера на квартирата и бях въвел с два номера по надолу, повъртяхме се в улицата напред – назад и накрая звъннахме на човека и му казахме, че сме на адреса. Да, ама бяхме два номера на страни. Не че е голяма драма и човека бързо ни намери, то не е като да не си личим отдалеч с раниците и децата

Много учтив човек, квартирата много прилична, двойна спалня, разделение с някаква дървена преграда със стъкло на нея, спретната кухничка, телевизор и разтегателен диван за двете деца. Имаше и много практична сгъваема маса. Даде ни ключа, карти, инструкции и ни пожела приятен престой.

Тук бяха първите 3 нощувки във Франция. За напускането се разбрахме, че рано ще стартираме и оставяме ключа на кухненския плот. Банята беше с огромен бойлер 150 литра разположен на метална конструкция над тоалетната, имаше и душ кабина, поне така нямаше драми с топлата вода. Времето беше напреднало, но бяхме изгладнели. Отсреща имаше магазин, откъдето напазарувахме и Петя спретна набързо салатки.

След като хапнахме излязохме на

вечерна разходка из Ница

Градът е разположен по бреговете на Залива на ангелите, заобиколен от приморските Алпи, защитаващи града от хладни ветрове. Столицата на Лазурния бряг е петият по големина град във Франция (след Paris, Marseille, Lyon и Toulouse) и най-големият на френската Ривиера.

В центъра е главният площад „Massena“,

построен през 1835 г. На изток от него е старият район на град, така наречената Стара Ница, прочута с тесните си извити улички и множество ресторанти, където могат да се опитат специалитетите на местната кухня. От началото на 20 век в града започват да идват на почивка англичани, които прекарвали в Стара Ница цялата зима. Те били толкова много, че знаменитата 7-километрова крайбрежна улица, получила названието

„Английска алея“ (Promenade des Anglais)

Тя е построена от англичанина Луис Уей през 1830 г. за следобедни разходки под палмите. Улицата е заобиколена с дворци и вили в стил рококо от периода Бел-Епок. Там са и най-известните хотели в града.

Avenue Jean Medecin,

главна улица в града, която ни отвежда от квартирата директно до площад Massena, а от там и до плажа. Вляво се вижда молът Nice Etoile.

В краят на улицата се вижда

площад Massena

Улички пълни с мотори.

Площад „Massena“

е основният площад на град Ница. В миналото площадът въобще не е съществувал, като на това място е преминавала река. Преди запълването на реката е имало малък мост, който практически се е явявал основната връзка между стария и новия град на Ница. След построяването на площада, той бил разделен на две части – южна и северна. След 80-те години на 20-ти век, когато казино „Масена“ било разрушено, площадът увеличил своите размери. В момента около площада могат да бъдат видяни красиви червени сгради, построени в италиански стил.

Градините на Албер І,

това е фонтан, който в момента не работеше, но много деца, а и не само деца, се забавляваха с останала на плочите вода.

Esplanade Georges Pompidou

Promenade des Anglais, Крайбрежната алея на Ница

Плажът на Ница – само камъни,

нищо общо с пясъчните плажове. Ако обичате да плажувате, по-добре си потърсете друго място.

Боби не можа много да се притесни от липсата на пясък и започна веднага да играе с камъните.

Успя да си изкопае и дупка в камъните – това му беше основното забавление на плажа.

Повъртяхме се на плажа, все пак сме с малко дете и види ли плаж и море няма как да не се застоиш там. Ставаше вече към 20:00 ч. и някак си го убедихме да отидем да се поразходим преди да се е стъмнило.

Операта в Ница

Умалено копие на

Статуята на свободата пред операта

в Ница

Парк Мон Борон, 06300 Nice, Франция

Parc du Mont Boron

Не бях виждал до момента най-новото рено туинго и трябваше да го снимам.

Запътихме се към парка за да щракнем някоя снимка от високо. Има много велосипедисти и карат доста лудо, Боби пък шари по алеята и една жена леко го удари с едно колело, като преди това едвам спря. Не си карат по велоалеята, където е разграфено и освен това карат много бързо. Не че хората не вървят по велоалеите също

Плажът на Ница

Изкачването до парка си беше доста стръмничко, но си има и асансьор

И една панорама на плажът и Promenade des Anglais видяни от Parc du Mont Boron

Оригинал на панорамата може да намерите тук:

http://www.tonyco.net/pictures/Family_trip_2015/Nice/promenadedesanglaisparcdumontboron2.jpg

Беше време за поредното семейно селфи, но слънцето не беше на наша страна затова ще видите само силуети на фона на града.

Продължихме с разходка из парка.

Компас в В Parc du Mont Boron.

Ето ни и от другата страна на парка в посока Монако.

Пристанището

Боби беше впечатлен от големината на кактусите

Петя на фона на странно растение.

И още кактуси на които снимах Петя.

Има ги и в 3D вариант същите снимки, който има интерес тук:

http://www.tonyco.net/pictures/3D/Family_Trip_2015/

Снимките са с имена Cactus_Petya1.MPO и Cactus_Petya2.MPO останалите са правени на друго място и по-натам ще ви разкажа и за тях. Между другото след като ги прегледах на 3D телевизора се оказа, че всички снимки с кактусите и Петя са се получили много сполучливо и си заслужава да се видят, особено следващите които са правени в Монако. Има доста голяма дълбочина и на фона е морето, направо все едно си там.
В парка имаше въжена пирамида като тези в България и маймунчетата веднага я превзеха.

Ади достигна върха и се получиха някои интересни силуетни снимки на фона на залеза.

Светлата част на деня беше към своя край и се ориентирахме в посока надолу

към малките и уютни улички на стария град,

където щяхме да си търсим нещо за вечеря.

Часовниковат

„Уроците на любовта. Интимните откровения на великите“ (изд. „Милениум“) е един изключително любопитен сборник, разделен на две части – любовни писма на известни личности и романтични откъси от книги, придружени от кратки биографични бележки за съответните автори. Казвам любопитен, защото сред неговите страници се чувствах като изследовател в стотици светове на най-красивите човешки емоции. Успях да...

За какво говорим, когато говорим за disruption? За промяна на бизнеса? За промяна на представите? За промяна на това, което се случва около нас всеки ден? Когато скоростта е най-важна, а доставка за следващия ден вече не е достатъчно бърза – тогава трябва да сме готови бизнесът да се промени завинаги, а комуникацията да го последва.

С това започнахме на Dentsu Digital Camp – първото от серията пролетни маркетинг събития на годината. И въпреки че започнахме така – с познати донякъде неща – влязохме в повече дълбочина, благодарение на лекторите от групата на Dentsu.

Speed is essential

Rikke Grundtvig, CMO на Dentsu Aegis Network, постави основния проблем: скоростта. Бизнесът е светкавично бърз, потребителите са все по-бързи. И в този свят агенциите трябва да се приспособяват – Dentsu вече го прави, като 52% от оборота им идва от дигитални услуги. Бъдещето в този дигитален свят не е в старата линейна потребителска пътека, а в подхода на „звездното небе“, както го нарича Rikke. В него потребителите създават индивидуални „съзвездия“ от персонализирани преживявания.

Бъдещето на маркетинга: от линейно потребителско пътуване към персонализирани „съзвездия“ от преживявания. – Rikke Grundtvig

Потребителското пътуване днес може да се състои от 12 вида взаимодействия: explore online, attraction, travel, move, interest, wait, inspiration, temptations, actions, experience, share, relation. Не говорихме подробно за всяка от тях, но относително лесно можем да предположим какво се крие зад етикетите. Всяка от тези интеракции може да се комбинира с която и да е друга, за да създаде специално лично преживяване, свързано с марката. А най-успешните взаимодействия за нас като маркетолози са тези, които ни позволяват да получим повече данни за потребителите.

Disruption of supply and demand

Който се движи бързо, рано или късно чупи текущия бизнес модел. И ако вашата индустрия все още не е жертва на disruption, то вероятно съвсем скоро ще бъде. С това ни „успокои“ Jane Lin-Baden, CEO на Isobar, показвайки тази графика с вероятността за disruption в отделни индустрии:

Jane каза нещо много интересно. Свикнали сме да мислим за disruption като за тенденция, която променя предлагането в даден сектор. Истинска промяна обаче настъпва тогава, когато имаме преобръщане както на търсенето, така и на предлагането. Затова толкова бизнеси, изградени върху икономиката на споделянето, работят добре.

Technology + new business model = new (demand + supply) disruption
– Jane Lin-Baden

Истинският digital disruption настъпва тогава, когато нуждата на потребителя не просто е ефективно задоволена, но и задоволяването й се превръща в пълно потребителско изживяване:

• Нуждата за кино, посрещната първо от Hollywood, се задоволява по-ефективно от видеотеки като Blockbuster, но се превръща в приятно изживяване с Netflix и персонализираните препоръки на платформата.
• Нуждата от място за почивка се посреща от туристически агенции като Thomas Cook, но задоволяването й е по-ефективно с Booking.com. И все пак, отсядането в нов град е истинско изживяване само с местни препоръки от домакините на Airbnb.

Но не е необходимо да се стараете да измислите новото колело – напротив, постоянното гонене на „най-доброто възможно“ създава сериозно напрежение у потребителите. За да намалите тяхното постоянно безпокойство, гарантирайте им „satisficing“ предложения – лесно достъпни и достатъчно добри. Така ограничавате вложената енергия и увеличавате удовлетвореността.

(източник)

Креативност по време на иновации

Дори когато си говорим за иновативни неща, скорост и промени – има неща, които тежат на мястото си. Креативното съдържание е вечно, дори когато (особено когато!) се трансформира в нови формати. Това доказват L’Oreal и техните дигитални кампании, представени от Никола Иванов. Компанията се фокусира върху иновативни кампании в тон с младежката аудитория – ето пример с този доста як клип със Zombie Boy:

Но креативната страна днес трябва да върви ръка за ръка със социална отговорност на марката – напомни ни го Frank Krikhaar.

The commercial interest is still there, but it’s made in a better way. – Frank Krikhaar

Рекламата е добра, само ако носи смислена промяна – т.е. прави живота на потребителя или цялото общество по-добър. Това може да се случи с малки на пръв поглед ефекти – когато в рекламата си показваш бащи, които играят с кукли Barbie, променяш обществените стереотипи. Комерсиалният елемент още е там, рекламата ясно представя продукта, но го прави по по-добър начин.

Когато създаваш комплекти от две леви или две десни обувки и така взимаш под внимание нуждите на пара-атлети – Adidas продава повече чифтове, а сегмент от потребителите остава доволен и доживотен фен.

Бъдещето може и да е на най-бързия, но няма ли да е чудесно, ако е и на по-отговорния?

Постът Dentsu Digital Camp: в ерата на скоростта и иновациите е публикуван в Васи ли?!.