Искрен Зайрянов обожава книгите, а от всички литературни жанрове най-много го влече не към фентъзито, а към фантастиката (и не е особен почитател на „Меч и магия“!). Преди години е част от ядрото фенове, което създаде и издава известно време електронното списание Starlighter. След края на тази дейност (поради липса на време), се присъединява към Траяна в...

По повод жалките напъни на смешниците от новото "дясно" партийно инженерство "... ЗА ТЪПА ПУБЛИКА ", имитиращи искането за отстраняване на дългия енерГЕПИк Р.Овч. от топлия държавен стол реших да проследя и ви покажа ...

  Have a look at these easy-to-make fabric roses presented to us by Elia - www.ellieafter.com. No matter how...

През 2016 г. в света са продадени рекорден брой електрически автомобили – над 770 хиляди. Продажбите се удвояват на всеки две години като през 2017 г. вероятно ще наближат 1 милион броя. Най-много електрически коли се продават в Китай, следват Европа и САЩ (Япония изостава).

Най-продаваните марки електрически автомобили:
1 BYD
2 Tesla
3 BMW
4 Nissan
5 BAIC
6 Volkswagen
7 Zotye
8 Chevrolet
9 Mitsubishi
10 Renault
11 Ford
12 Chery
13 Mercedes
14 Zhidou
15 SAIC Roewe
16 JAC
17 Geely
18 JMC
19 Volvo
20 Audi

Автомобилните производители пускат все повече електрически автомобили – при това не само луксозни и скъпи, но вече и масови модели.

Тесла тази година пуска дългоочаквания Tesla Model 3, наскоро Шевролет пусна новия Chevrolet Bolt, Нисан обнови своя Nissan Leaf – а Renault Zoe си остава най-популярно в Европа.

The post Електрическите автомобили с нов рекорд appeared first on Блогът за икономика.

През януари се отчита най-висок растеж на кредитирането от 4 години насам. Кредитът за частния сектор се увеличава с 3.3% за последните 12 месеца. Наблюдава се не само кредитиране за домакинства, както през последната година – но и все по-силно финансиране за нефинансови предприятия, т.е. за реалната икономика.

Източник: БНБ, Паричен отчет – Вземания от неправителствения сектор

http://bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_download/201701_s_ms_press_a1_bg.pdf

The post Растеж на кредитирането appeared first on Блогът за икономика.

Говорете каквото си искате за Меркел, но тя постигна забележителни икономически резултати:
– Германия има най-висок икономически растеж от всички големи и развити икономики през 2016 г.
– Германия отчете рекорден бюджетен излишък от 24 милиарда евро, а държавният дълг спада бързо
– Безработицата е рекордно ниска – най-ниска от обединението преди 27 години (и сред най-ниските въобще в Европа)

Икономиката на Меркел е успешна, а вие говорете каквото си искате!

 

 

The post Меркел и икономиката appeared first on Блогът за икономика.

 

http://forbesbulgaria.bg/2017/02/22/%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%BE-%D0%BD%D0%B5/

Саниране – да, безплатно – не

The post Саниране – да, безплатно – не appeared first on Блогът за икономика.

Излишъкът по текущата сметка е рекорден през 2016 г. – започваме да приличаме на експортни икономики като Китай и Германия. Само Тръмп да не чуе, че ще ни се скара

По информация на британския печат британският министър-председател Тереза Мей обисля мерки за борба срещу мигрантите от …ЕС. И по-точно, и по-специално ограчителните мерки ще се отнасят за нас ( и румънците).

Според цитиран от “Индипендънт” и “Телеграф” правителствен източник, Мей се опасявала, че половната жители на България ( и Румъния) можели да се изсипят на острова, ако не бъдат спрени.

Да ви напомня на нещо това грандиозно обобщение, разпалващо страхове? Питам, защото на мен ми прилича на неприличните по своя арогантен популизъм новогодишни пророкувания на премиера Борисов в края на 2015 г., че през 2016-та има опасност да ни залеят 10 000 000 ( десет милиона) мигранти. По този начин Борисов не само произнесе една тлъста лъжа, но и я предопредели като основна копаня за растеж на политически джуджета до степен, че му изядоха рейтинга и се превърнаха в новия политически шишко, наедрял на трапезата на популизма, но с нарастващ апетит за властта.

Напомня ми,  обаче , също и на това, колко много рашизираната публика у нас ръкопляскаше на изолационисткия успех на референдума във Великобратания, обожаван от Москва поради разрушителния му характер за омразния на Кремъл ЕС.

Нещо не чувам аплодисмети на тези нашенски патриотари във връзка с британския мигрантски бумеранг върху радостните български глави. Да вземат да се възмутят , че посягат на най-милото ни.

Да не си помислихте, че българите в чужбина са им най-милото ( сакън, те са гласоподавале на “вражески” на патриотарите формации!)? Не, най-милото им са доходите им, които са второто най-голямо перо, след европейските фондове, което поддържа България жива в условията на драматичен и дългогодишен спад на преките чужди инвестиции.

Тук се получи така: българите избягаха да работят в чужина, а чуждите капитали, които ентусиазирано ни навестиха в първите години на европейското ни членство, хукнаха да бягат обратно през глава след като се убедиха на каква руско-българска корупционна съпротива се натъкват. На кого му се ще да се бори с руско-българската традиция на нагласените търгове, задължителните подкупи и липсата на независимо правосъдие при положение, че по света има доста по-гостоприемни места за инвестиране?

За кумулативния ефект от бягството на българите на Запад и на западните капитали от България трябва да благодарим на управляващите през този 10 годишен период- същите, които се менкат край върха на властовата тенджера, за да обират каймака. В момента са се подредили отново на първо и второ място в социологическите проучвания и точат големите лъжици за следващото раздаване на порциите.

Но “най-интересното” предстои, ако се осъществят намеренията на Тръмп да гони мигранти от САЩ в особено големи мащаби. Това би означавало десетки хиляди българи, потърсили по-добър живот в държавата на мигрантите, да бъдат принудени да се завърнат тук ( най-после растеж на населението, нали!), за да могат да се радват от безопасно разстояние на онзи, на когото ( според някои пребиваващи в САЩ нашенци) много се радваха на победата на Тръмп под мотото “Америка на първо място”.

Така е, понякога второто място означава не просто загуба от шампиона, а направо да те изхвърлят от стадиона, на който веднъж са ти позволи да се състезаваш.

Поуката ( би трябвало да) е: който мигрант попържа, сам се пържи после в ролята на жертвата на страховете, които е подклаждал. https://www.actualno.com/society/desetki-hiljadi-bylgari-moje-da-bydat-deportirani-ot-sasht-news_595524.html

Share on Facebook

Share on Facebook

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/96174-de-profundis-za-balgarskite-verblyudi-i-politicheskata-reklama.html

Много обичам рекламите. Хубавите реклами.

За да сме съвсем наясно – според мен хубава реклама е онази, която не те дразни, дори заради нея да ти прекъснат някой филм с Анджелина Джоли или Мишел Пфайфър. А по нашенските телевизии напоследък такова нещо няма.

Съгласете се, човек няма как да се зарадва искрено на квачките, които денонощно перат пиленцата си с нещо специално против гнусни петна, вместо да им шибнат два шамара, за да ги научат просто да не се цапат. Всички родители в моите детски години така правеха и стратегията имаше успех – при това наистина на ниска цена.

Трудно се възвисява човешката душа също от бардовете на реклами за здрава и евтина тоалетна хартия, за вълшебни лекарства срещу простата, менопауза и вездесъщите газове в стомаха. Да не говорим пък за онези със спиралите, предназначени за дълги мигли с къси мозъци. Напоследък като видя картинка как две усойници седят и си говорят натъртено по такива теми, почти намразвам говоренето.

Съвсем невъзможно ми изглежда пък да се подкрепи онази отвратителна, но твърде упорита фолклорно – рекламна тенденция, която пълни главите ни със салами и ракии менте, като излага на показ най-лошите страни от българския национален характер и мисъл през вековете.

Нечленоразделните елементи в този вид реклами ме вдъхновиха да постулирам съществуването на една съвършено нова наука, наречена, антириторика. Тя тепърва ще има да жъне успехи по света, стига някой нормален човек да успее да разбере за какво изобщо иде реч.

Драма, граждани, голяма драма за модерния българин.

И драмата е на път да се обърне на трагедия сега, в сезона на шарените политически канарчета, в месеца, през който към заливащата ни стандартна рекламна простотия, телевизиите добавят и политическа. Добре, де, телевизиите донякъде ги разбирам – за тях това са приходи и те няма как да откажат излъчването дори на най-тъпата възможна политическа реклама или платеното участие на някой урурунгел, който обяснява на българския народ живота и неговите околности.

Като споменах „народ”, та се сетих за другарката Корнелия Нинова. Онзи ден тя пак си го присвои, като при откриване на предизборната кампания на БСП заяви: „Нашият съюзник е народът”.

Ало-о-о, другарко Нинова! Ами питай за такива работи, бе, моме. Ако беше питала когото трябва, вероятно щеше да ти каже да внимаваш с народните обобщения, щото твоята партия веднъж вече яде калая по същия повод и то от свой, вътрешен човек. Имам предвид онази история от времето на Живков, когато българският поет Петър Анастасов, нищо, че беше шеф на пловдивското издателство „Хр. Г. Данов”, тоест, хранен от комунистите човек, написа знаменития си стих, който им хвърли в лицето: „С народа сме, но той дали е с нас?”

Но подобно неинформирано своеволие на другарката Нинова не ѝ е за сефте. Малко по-рано тя не се посвени да употреби любимата на комунистите идентификация с интересите на „народа”, като в едно писмо от негово име се нахвърли срещу СЕТА, онова споразумение, което улеснява и засилва връзките между ЕС и Канада.

Мнозина продължават да се питат защо Нинова чак толкова се зъби срещу СЕТА. Ами просто е – Канада е демократична, достойна страна, член на НАТО и, поне досега, страна, която винаги заема правилна, твърда позиция срещу агресивния руски империализъм.

Заради това Русия мрази Канада и в червата. А как ще искат пък българските им слуги от комунистическата партия Европа да се сближава с подобни омразни на Кремъл типове. Нищо, че според специалистите по темата тази канадска връзка е икономически и всякак изгодна за европейската общност, включително пряко за България.

Е, нормално е БСП така да реагира, де. Само че, както показва практиката, след всяко „честита баня”, следва – „да ти се връща”. И на Нинова ѝ се повърна.

По темата СЕТА тя получи любезно писмо от Генералния секретар на Европейската народна партия Антонио Лопес, в което между другото се казва: „Истинските политици се борят да убедят гражданите в правотата на своите позиции чрез почтени аргументи и не изпадат в истерия, когато не успеят да го направят.”

Аз ако бях политик и ми напишат писмо, пълна с такава деликатност, щях да си направя сепуко. Нинова, разбира се, си направи обикновеното комунистическо непуко – термин, който обозначава маниера на комунистите да гледат небето и да се правят, че дъжд ги вали, когато хората ги плюят заслужено.

А ако искате да сте прецизни и се чудите кога е заслужено и кога – не, бъдете сигурни, че тези същества когато и да ги наплюеш, винаги е заслужено.

Но всъщност искам да кажа, че по принцип политиците много трябва да внимават, работата е сериозна и политическа реклама на гърба на тъй наречения „народ” никой не бива да си прави, щото тя ще му излезе не само скъпо, но и солено. По няколко причини.

Първо, такова животно като „народ” изобщо не съществува. Между мен и някой престъпник от уж бившата комунистическа ДС няма абсолютно никакви допирни точки, та Нинова да си позволява да ни слага заедно под една шапка. Нито пък имаме допирни точки с някой рубладжия и руска подлога. Тя да си ги взима тях в нейното стадо, но към мен да не посяга и от мое име като „народ” да престане да говори.

Второ, дори да приемем, че, както очевидно смята Нинова, „народ” означава просто „оная безпросветна и мълчалива маса, дето ни търпи комунистическите магарии толкова години, вместо да ни изрита на боклука, където ни е мястото”, то пак сред въпросната маса ще има много различни, често полярни, мнения по всяка тема, а няма да са всичките люде съгласни с всяка глупост, която мамината умница Корнелия си е наумила да издрънка от наше, народно име.

И трето – ако въпреки всичко приемем, че въпросният „народ” съществува някъде вън и независимо от съзнанието на Корнелия Нинова, то къде тогава стоят тя и истинските комунисти от БСП? Те част ли са от него или не.

Чини ми се, че май не са част от него, щом тя ги призовава да отидат „сред народа” и да му кажат истината. По логика, това означава, че те са някъде на далеч, или на върха, или че са някакви други – по-висши създания, поне синьокръвни принцове и принцеси може би…..

Ами така си е, де – голяма част от тях са наистина принцове и принцеси, ако се съди по партийните листи за предстоящите избори, пълни с отрочета на червени фамилии от второ и трето поколение. Както знаем, друга значителна част от БСП се състои от ченгета, бандити и обикновени мошеници, а също и тъй наречените „бизнесмени” от сорта на Георги Гергов.

Или пък Николай Банев, дето онзи ден, заедно с цялото верблюдско стадо, стоя мирно като верблюд пред МОЧА, кой знае защо, наричан още Паметник на Съветската армия.

Така според мен би се изразил покойният Радичков, ако на 23 февруари можеше да зърне жалката картинка на антириторично мучащите скотове, скупчени пред паметника на любимите си руски окупатори.

Обаче на комунистите не им пука – те и от тази своя срамна постъпка се опитаха да си направят политическа реклама. За всеобща радост, така е по-вероятно не да привлекат, а да отблъснат някои колебаещи се полуверблюди от възможността да се присъединят към червеното стадо и да се превърнат в цели верблюди.

Честно казано, граждани, аз отдавна имам една мечта – някой ден да стана свидетел на наистина хубава политическа рекламна кампания, изградена и проведена от страна на БСП. Смятам, че това би било един от показателите за истинска промяна в тази партия, промяна, от която наистина цяла България се нуждае.

А тази година имаше и уж сериозни основания в подкрепа на подобни очаквания – нали в партийните редици вече съвсем открито се включиха велики журналисти като Тома Томов, Елена Йончева, Иво Христов, Какъв беше Симов и други.

Та, викам си, тези титани досега рекламираха комунизма тайно, подкрепяха Русия тайно и мразеха САЩ явно. Сега ще правят обратното – ще рекламират комунизма и Русия явно, а ще мразят САЩ тайно, така, де, поне докато Тръмп не плюе официално под опашката на Путин. Но какво им пречи да го правят добре, ако са чак толкова велики журналисти, колкото цялото БСП смята?

Ядец обаче – тайно или явно, работата пак не става. А не става, защото в рекламата, била тя политическа или обикновена, властва един прост принцип – не бива да лъжеш, защото това личи от километри.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Продължаваме с пътуването на Иван до Португалия, което започнахме с Блед и Венеция, продължихме между градчетата на Cinque terre и Монако, а после – през Марсилия, Каркасон и Андора, през Барселона и Валенсия, а последния път – в Мадрид и Толедо. Днес ще достигнем крайна та си цел Португалия и нос Кабо да Рока – най-западната точка на Европа

Приятно четене:

С Голф до Португалия

част шеста

Португалия и Билбао

Съвсем скоро преминахме границата. Имахме още спирка, непосредствено след нея, а до Лисабон оставаха около 250 км:

Непосредствено след границата спряхме в градчето

Марвао,

известно с красивото си местоположение и средновековната си крепост. Разположено е на голяма надморска височина, откъдето има страхотна гледка над цялата околност.
Марвао е страхотно място, определено това е един от фаворитите ми за това пътуване. Красота и спокойствие:

Гледката от крепостта:

Непосредствено след като отново поехме към Лисабон се наложи да спра за момент, защото следващото градче също се оказа много готино.

Брей, много хубава ще излезе тази Португалия

Пристигнахме в

Лисабон

късно вечерта, а на следващия ден отново се записахме за една безплатна обиколка из града.
Разходка из един от старите квартали на Лисабон:

Детска градина, оградена с бодлива тел. Нямам обяснение…

Лисабон е град, разположен на множество хълмове,

поради което на много места се разкриват чудесни панорамни гледки:

Фуникульор:

Поглед към замъка „Св. Жоржи”:

Входни врати като за педя човек-лакът брада:

По време на обиколката ни разказаха малко за

историята на Португалия

Държавата се формира окончателно през 11-и век, по време на периода на реконкистата, когато иберийските християнски кралства воюват срещу арабския халифат, който управлявал голяма част от полуострова.

Интересно е защо Португалия не е станала част от кралство Испания, както се е случило с Каталония и държавата на баските например. Такива опити естествено е имало, като най-драматичните събития са се случили в края на 14-и век. Тогава в хода на чумната епидемия португалският крал умира, без да остави мъжки наследник, а е имало вече сключен договор, съгласно който дъщеря му е трябвало се омъжи за кастилския крал, като по този начин Португалия автоматично губи независимостта си. Разбира се, местните аристократи и богати търговци не са били съгласни и издигат за крал друг благородник, известен по-късно като крал Жоао I. Това означавало война, като решаващият момент в нея е бил битката при Алжубарота. Португалците побеждават, въпреки численото превъзходство на испанците. Основна заслуга за това има гениалния предводител Нуно Алвареш Перейра, който по-късно бива провъзгласен за светец.

Така Португалия запазва своята независимост и в бъдеще няма да последват сериозни военни конфликти с Испания,а границите й ще си останат непроменени от 13-и век до ден днешен.

С ерата на Великите географски открития се формира Португалската империя,

която в продължение на няколко века е една от големите световни сили.

Разходката ни продължи към идеалния център и района на пристанището:

Тези улични музиканти бяха много забавни:

Симпатичните лисабонски трамваи:

Стигнахме до

„търговския площад” на пристанището

В миналото той е бил основна входна врата към града, затова и има толкова представителен вид.

Поглед към

моста „Вашку да Гама” над река Тежо:

Тук нашата обиколка свърши и отидохме да обядваме.
Още един трамвай по пътя:

Решихме да опитаме местната кухня.

Португалската кухня

се състои предимно от рибени ястия. Най-характерна е рибата треска. Дори се казва, че португалците имат 365 рецепти за готвене на треска и могат да я ядат по различен начин всеки ден от годината. Любопитното е, че тази риба всъщност не живее в Атлантическия океан, край португалските брегове. Среща се край бреговете на Исландия, в Норвежко море… като цяло доста пó на север. В миналото португалците са можели да си позволяват да я внасят, тъй като са били много богати, а днес също я внасят, просто защото се е наложила като традиционно и обичано ястие

Заложих на треска с гарнитура варени зеленчуци, чесън и някакъв сос, не мога да го опиша. Невероятно вкусно ядене… просто нямам думи. С една бира към него направо се размазах. Освен това цената за основното ядене и за една бира беше съвсем достъпна – около 10 евро. Горещо препоръчвам да опитате треска в Португалия.

След обяда се отправихме към най-старата част на града. Минахме покрай

Лисабонската катедрала:

…и просто се изгубихме в малките улички, които бяха много цветни и приятни:

Периодично се откриваше и по някоя друга панорамна гледка:

Достигнахме до една от по-известните наблюдателни площадки. Мястото беше добро и решихме, че ще се върнем тук, за да посрещнем залеза:

В този квартал ни направи впечатление, че автопаркът всъщност си е старичък. Осезаемо по-стар, отколкото в Испания и почти на едно ниво с българския. Както казва един приятел, който е посещавал Португалия, „липсват само съветските класики”. Драго пък възкликна, че гледайки колите, „все едно съм си в Плевен, на „Дружба” Дори първото нещо, което видяхме от Португалия бе как буквално няма и километър след границата, с мръсна газ ме изпревари един Голф 2. Много добре… значи тук колата ми не е ретро, а се брои като част от актуалния автопарк
Опитах още една португалска бира в хостела:

Върнахме се отново до наблюдателната площадка, откъдето наблюдавахме красивия залез:

На следващия ден отидохме до предградията на Лисабон, където се намират някои от най-известните забележителности. Разгледахме отвън впечатляващия

манастир „Жеронимуш”

Опашките с туристи бяха невероятни, затова нямаше как да си позволим да чакаме за вход.

Наблизо се намира и

кулата „Белем”,

която е имала отбранително значение и е построена в чест на експедицията на Вашку да Гама:

От тук се отправихме към символичната финална точка на нашето пътуване –

нос Кабо да Рока – най-западната точка на Европа

Cabo da Roca, Estrada do Cabo da Roca s/n, 2705-001 Colares, Португалия

Не бях гледал предварително какво представлява самото място, то пък било прекрасно

На 30 км от Кабо да Рока се намира

град Синтра

Той е известен с това, че тук се е намирала кралската лятна резиденция, а също така много от аристократите на Лисабон са строили своите вили тук, с цел да намерят прохлада и спокойствие. Градът предлага за разглеждане множество дворци и имения… човек би могъл една седмица непрекъснато да ги разглежда, но разбира се ние с такова време не разполагахме.

Най-известният дворец се казва „Пена”:

Видяхме го отдалече, тъй като бяхме решили да заложим на друга забележителност. Тук посетихме

имението „Кинта де Регалейра”,

което е било собственост на богат португалски индустриалец. В продължение на няколко десетилетия той поетапно е оформял парка в имението си, като определено е имал доста ексцентрични идеи.

Регалейра определено е интересно място, предлагащо по-необичайни забележителности. Освен имението и църквата до него по алеите могат да се видят малки кули, фонтани, езерца, а най-нестандартна е системата от подземни тунели, по които може да се стигне до различни части на парка.

Едно от най-известните места е кладенецът, който представлява обърната кула. В долната част се преминава към различните тунели, за които споменах. Кладенецът никога не е използван за складиране на вода. Всъщност тук са се извършвали различни масонски обреди.

Поглед отгоре:

По стъпалата:

От дъното на кладенеца:

Из подземните тунели:

Едно от езерцата:

Две снимки и на самото имение:

След Синтра хванахме

магистралата към Порто

Това е сигурно най-пустата магистрала, по която някога съм пътувал. Буквално не се срещаха други превозни средства в продължение на километри. Направо имах усещането, че това е частна магистрала, построена за нас. Причината за това е, че просто магистралните такси са много високи. От Лисабон до Порто има две паралелни магистрали, като цената е кажи-речи еднаква – малко над 20 евро за 300 км, което очевидно и за португалците е много скъпо.

Порто

ни посрещна с дъжд и се наложи да разпъвам палатка в един къмпинг по тъмно и в калта…беше много неприятно и изнервящо

За щастие на следващия ден времето отново беше хубаво. Започнахме разходката си из Порто с красива гледка от железния мост „Луиш I”:

От там посетихме катедралата на Порто:

Площадът пред общината:

Нямаше да ми омръзне са снимам палми и тези симпатични трамваи

Из пешеходната зона в центъра имаше всевъзможни улични артисти и като цяло кипеше от живот:

Около старата борса:

Стигнахме до река Дуро и видяхме отстрани големия железен мост:

Един невъзмутим гларус:

Лодки край брега, пренасящи бъчви с вино:

Една старичка, но перфектно изглеждаща Тойота Корола:

Всяка врата си е отделен номер

Разходката ни свърши там, където започна:

Нашият къмпинг се намираше в предградията на Порто, съвсем близо до плажа, затова се разходихме до там. Стана ми студено на краката дори само като ходех по пясъка, не искам и да си помисля за топване на краката във водата

Океански рибар:

След като романът „Кутия за птици„ ме остави в лек ступор, с нетърпение очаквах да прочета новелата на Джош Малерман, която вече е по българските книжарници. „Къщата на езерното дъно“ (изд. „Deja Book“) е по-кратка, отколкото ми се искаше, защото Малерман определено успява да пише интругуващо, така че винаги да прелистваш страниците с трепет и да искаш още и...

„Лунна светлина“ на режисьора Бари Дженкинс, адаптация по пиесата на Тарел Алвин Макрейни „На лунна светлина черните момчета изглеждат сини“, взе Оскар за най-добър филм на 89-то издание на Наградите на Американската филмова академия. С най-много отличия обаче си тръгна екипът на „Ла Ла Ленд“ – цели 6, като дори им се наложи да върнат седма статуетка след объркване...