“Алелуя, Бойко прогледна”, би казал някой проповедник  от онези мошеници, когато по даден от него знак някой уж незрящ изведнъж “проглежда”.

Наш Бойко най-накрая чудотворно прозря предизборно за анексията на Крим от Русия ( макар да продължава да внимава да не спомене самата Русия) като нещо, срещу което “продължаваме да сме”.

Казва днес го за пръв път в интервю за Ройтерс:

“We continue to be against the Crimea (annexation), because when borders are changed by force, Bulgaria becomes vulnerable,”http://in.reuters.com/article/bulgaria-election-gerb-idINL5N1GX58A

Борисов вече промълви няколко пъти през последните дни при обиколките си в страната, че няма да е добре, ако някой ( разбирай- Турция и подразбирай- в Кърджали) развее неговото знаме у нас като свършен факт. Но никога досега, в качеството си на премиер или на пишман опозиционер, той не се е произнасял ясно публично срещу руската анексия на Крим като за “промяна на границите със сила”, която прави България уязвима.

След като посети днес щаба на руската пета колона в София и  направи проруски реверанс към Национално движение “Русофили”, Борисов бърза да компенсира пред избирателите ( и посолствата) впечатлението от този жест на самопризнание за русофилското си пристрастие с “нещо по-така” от обикновено. Защото, повтарям, никога досега той не е заставал ясно с публично изявление срещу анексирането на Крим, както ( почти) прави за първи път в интервюто си за Ройтерс.

Това, че Борисов играе роли за всички възможни публики в България, е банално да се каже. Но в случая надиграва дори себе си, заигравайки и с международната аудитория.

Актьорското му майсторство в рамките на това театро, обаче, все пак си остава за консумация у наше село, където наивниците са достатъчно много, за да му рускопляскат.

По същото време, само с часове разлика в изявите, Борисов заяви в Благоевград следното по темата за Русия , персонализирайки благодарността си към Путин , че върнал руските туристи в България ( нали са му крепостни туристи, които оттегля за наказание или връща като награда за добро поведение на Турция или на България!):

“С Русия имаме прагматични и изгодни отношения – президентът Владимир Путин върна руските туристи в страната ни, имаме 40% ръст. Имаме 14% ръст и на стокообмена с Русия, въпреки наложените санкции”.

Share on Facebook

Изобилието от тийн фентъзи поредици на книжния пазар е голямо и е трудно да прецениш коя си заслужава да бъде започната и прочетена. Поредицата за Седемте кралства на Синда Уилямс Чайма обаче успешно преодолява тази първа пречка по пътя към читателите. Първата й книга, „Краля демон“ (изд. „Емас“), има красива и интригуваща корица, дело на Стоян Атанасов. Синда...

Виктория Райчева – слънчево момиче, прекрасен млад човек, който учи и твори с лекота и е истински пример! Вики, която доскоро бе ученичка, а вече е професионален аниматор и помага на учениците да учат по-лесно с това, което работи към сайта Уча се. За пътя й до тук, смелостта, развитието, творчеството и бъдещето си говорим.

В допълнение Вики днес има рожден ден – да е честита! Винаги така засмяна, уверена и успяваща!

Как се случи, че си в екипа на Уча се?
Още от малка обичам да рисувам. Винаги всички са ми казвали, че съм много добра, но аз исках, незнайно защо, да бъда програмист. Учих в ПМГ „Гео Милев“ Стара Загора с паралелка „Информатика“, ходих на състезания по математика и единствените предмети, които някога съм харесвала в училище са били Изобразително изкуство, Математика и Информатика. Един ден в училище раздаваха флаери на едно студио по „Графичен дизайн“ и аз реших да се запиша, защото ми беше интересно да науча Photoshop и Illustrator.

Всичко започна 2015-та година, когато бях на 18 години. Тогава госпожата от студиото ни спомена за състезанието на „Аз мога – тук и сега“. Реших да се пробвам, защото исках да изпробвам уменията, които бях придобила и така април месец аз и още две момчета отидохме в гр. Девин да се състезаваме.
Случи се така, че бях на едно от най-последните места в класацията, но това нямаше никакво значение за мен, защото преживяното там ме остави без думи. След като видях колко мотивирани, положителни и готини хора са организаторите и участниците, единственото нещо, което си мислих беше: „Кога отново ще дойда тук???“, „Кога ще ги видя отново?“, „Как е възможно да съществува такова събитие, а аз да не съм разбрала до сега?!?“, „Трябва да дойда отново!“. Разпитах и разбрах, че ще има и академия. Записах се още на следващия ден като се прибрах.
Дойде време и за академията. Може да се каже, че точно тази SUPERлятна академия 2015 година беше едно от любимите ми преживявания до сега и много ключов момент от моя живот. Там се запознах с невероятни хора, с които се събираме и до ден днешен на всякакви събития. Те са моята мотивация и стимул да продължавам напред.

На академията се бях записала в категория “Front-end Development“, но единственото нещо което правих тогава беше свързано с графичния дизайн. Нашият отбор заедно с още един друг отбор взехме първото място. Това ме накара да се замисля дали искам наистина да бъда програмист.

Мина известно време и станах 12-ти клас. Все още бях решена, че ще уча програмиране след като завърша, но случката от академията винаги пораждаше мисли в мен дали наистина това е моето нещо. Мислих го много и с помощта на приятели отново от академията се убедих, че всъщност аз трябва да запиша Графичен дизайн, а не Софтуерно инженерство. Буквално няколко месеца преди бала ми аз се изправих пред нашите и им казах, че няма да бъда програмист, а дизайнер. Те бяха доста учудени, но решиха да ме подкрепят. И така кандидатствах в Нов български университет със специалност „Графичен дизайн“ и ме приеха.

Едно от нещата, които винаги съм искала е да започна да работя още докато уча, работата да е свързана със специалността ми и да ми е толкова интересна, че да не я възприемам като работа. По тази причина, още като завърших започнах да си търся работа в София като графичен дизайнер. Пратих си CV-то на няколко фирми, които търсиха стажанти и единственото което ми оставаше е да чакам. Не получавах никакъв отговор и започнах да се отчайвам, докато един слънчев ден Александър Костов, който отново познавах от SUPERлятна академия 2015 не ми писа: „Вики, искаш ли да работиш в Уча.се?“. Тогава бях много развълнувана, защото до този момент бях учила от този сайт и ми помагаше много. Отговорих му, че искам и той ми обясни, че търсят аниматори. Нямах идея как се прави анимация, дори не можех да използвам програмата с която правиха клиповете. Но въпреки всичко имах желание. Първоначално трябваше да изпробват дали ще се справям занапред и ми дадоха задача да направя видео. Реших, че ще дам всичко от себе си за да бъда част от този екип и се заех. Не бях спала почти 5 дни за да се науча на Adobe Flash за една седмица. Направих първото си видео и те много го харесаха. След още една седмица си говорих с Дарин Маджаров по скайп и обсъждахме видеата. А днес съм един от аниматорите на Уча.се.

Какво ти харесва? Какво научи?
В Уча.се ми харесва това, че не усещам работата си като такава. Всеки ден отивам с желание в офиса и там винаги е забавно. Работя с едни изключителни, невероятни, супер яки хора с важна мисия за България. Те са герои! Дори предпочитам да съм на работа, отколкото да си стоя вкъщи. Ние сме като едно голямо, задружно семейство. Обожавам да чета коментарите на децата под видеата, които правя. Супер вдъхновяващо е да знаеш, че правиш скучните уроци в училище интересни и поколения напред деца ще ги гледат и ще им се възхищават. Една от любимите ми случки беше по време на едно събитие, на което бяхме част от екипа. Там имаше момиченце, което беше в 5-ти клас и се оказа, че е фен на Уча.се и учи точно от уроците, които аз правя. Реакцията й след като й казах, че работя в Уча.се и ще я заведа да си вземе автограф от Дарин Маджаров беше просто незабравима. Тя беше много развълнувана и видях този блясък в очите й, който никога няма да забравя. Тогава осъзнах, че всичко това, което ние правим има огромен смисъл. От Уча.се се научих да работя здраво, да не се предавам и на това, че е наистина възможно да превърнеш работата си в хоби.

Как отговаряш на младите хора, които си мислят, че нямат късмет или не знаят как да продължат напред?
Отговарям им, че такова нещо като късмет и случайни неща няма в този живот. Според мен всичко, което ни се случва и което ще ни се случва, зависи само и единствено от нас самите. Животът е такъв какъвто си го направим ние и ако искат нещо истински трябва да съберат сили и да си го вземат. Всеки от нас е добър в нещо и те трябва да открият това нещо и да го развият. Бих им препоръчала да опитват повече нови, различни неща. Така правя и аз. Дори може да се каже, че все още не съм намерила точното нещо за мен. Преминах през състезания/олимпиади по математика, програмиране, графичен дизайн, а в момента съм аниматор. В бъдеще планирам да започна да изучавам по задълбочено 2D и 3D дигитално рисуване, 3D моделиране, анимация и Character design.

Продължаваш ли да учиш ти самата?
Уча се през всеки един ден от живота ми. Не мисля, че има такъв човек, който се е научил на всичко и може да си позволи да спре да учи. За мен ученето е едно от най-прекрасните неща, защото отваря толкова много възможности пред теб. Усещането, когато си даваш равносметка колко си се променил, колко неща си научил и на колко по високо ниво в развитието си си сега, отколкото преди една година, е невероятно. И не говоря само за учене на програми, учене от учебници и т.н. Говоря и за ученето от грешките ни, ученето от останалите хора, ученето на това как да бъдем по-щастливи и най вече по-добри хора.

Какво си пожелаваш?
Пожелавам си да имам все повече незабравими моменти, хората около мен да са позитивни, честни и мотивирани, много успехи и малко повече свободно време.

И пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю
На хората, които ще прочетат интервюто пожелавам никога да не се отказват от мечтите си и да продължават решително напред. Винаги да са мотивирани, сигурни в собствените си възможности, да намират смисъл в това което правят и най вече щастие.

Чудесна Вики! Чудесна!

Борисов и компания от ГЕРБ днес са сторили предизборен поклон на Национално движение “Русофили”, които, оказва се, си поръчват социологически изследвания за съотношението на русофилите и “русофобите” в тази уж чужда партия.

След срещата НД “Русофили” и Борисов ( във фейсбук) осведомяват по уж идентичен начин, но всъщност с “някои пропуски” какво се е случило.

Русофили.бг:

“Състоянието и перспективите на българо-руските отношения бяха обсъдени днес на среща между ръководствата на НД „Русофили“ и Политическа партия ГЕРБ.

Срещата е по инициатива на Национално движение „Русофили“, което се обърна с покана за предизборни разговори към партиите с потенциал да излъчат представители в следващия парламент – АБВ, „Атака“, БСП, „Воля“, ВМРО, ГЕРБ и ДПС.

По-общата цел на инициативата е да допринесе за подобряване на българо-руските отношения и в този смисъл за привеждане на държавната политика в по-пълно съответствие с настроенията и очакванията на българския народ. Убеждение, че „България трябва в максимална степен да възстанови и поддържа приятелски отношения с Русия“, са изразили 67 процента от запитаните в национално представително изследване на „G consulting“, проведено през юли 2016 г.  На противно мнение са едва 5 процента.

За последната година посещенията на руски туристи в България са се увеличили с 40%, а с президента Путин сме обсъждали и потенциалните възможности за двете страни от проекта за газовия хъб „Балкан“, работата по който вече започна, отбеляза лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.

Председателят на „Русофили“ Николай Малинов подчерта, че движението сътрудничи много ефективно с редица кметове на ГЕРБ. Според цитираното проучване съотношението между русофили и русофоби сред електората на ГЕРБ е 48:13 процента.

В последните години работим много интензивно, за да бъде възстановена популярността на руския език у нас, оказваме методическа и организационна помощ за изучаването му в детските градини и училищата, отбеляза зам.-председателят на „Русофили“ Пенчо Зулчев. Той отправи молба към лидера на ГЕРБ да подкрепи тези усилия, които бележат видим успех”.

Бойко Борисов във фейсбук:

“По покана на Национално Движение „Русофили“ днес проведохме съвместна среща. Запознах техните представители с прагматичните отношения на България с Русия и ЕС.

Това съобщи лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов във фейсбук профила си.

За последната година посещенията на руски туристи в България са се увеличили с 40%, а с президента Путин сме обсъждали и потенциалните възможности за двете страни от проекта за газовия хъб „Балкан“, работата по който вече започна, съобщи още Борисов.

Изразих несъгласието си с потъпкването на европейското знаме по време на събора на язовир Копринка. Представителите на Движението ме увериха, че това е било провокация и че те не стоят зад този акт, допълни във Фейсбук Бойко Борисов”.

Както се вижда, русофилите правят проучвания сред избирателите на ГЕРБ, но Борисов не се засяга, че му шпионират електората по проруска линия, а само “пропуска” да спомене този факт. Но и двете страни не пропускат да се похвалят как лично работят с президента Путин за газовия хъб “Балкан”.

От НД “Русофили” пък предпочитат да не споменават, че Борисов ги е смъмрил приятелски за стъпканото европейско знаме на русофилския събор край язовир “Копринка” миналия семптември. Застраховал се е “европейски” и побърза да изведе тази застраховка като основен акцент от поклонението си в русофилската централа.

Ако питате мен, който многократно съм посочвал очевидното русофилстване на Борисов, няма изненада във факта, че ГЕРБ вече официално се нарежда сред посочените от петата колона на Москва проруски партии. Интересно е обаче, че русофилите някак си много пестеливо споделят резултатите от своето социологическо проучване при положение, че техният лидер Николай Малинов ( напуснал БСП в знак на протест, че соцпартията не била достатъчно проруска) не веднъж се е изхвърлял с твърдения за огромен процент русофилстващи българи. Ако имаха данни за нещо подобно, защо не ги споделят сега?

Вместо това ни баламосват с твърдения за 67 процента от българите, които били за приятелски отношения с Русия. Че защо да не са? И аз съм за приятелство, а не за война ( пък била тя и хибридна от страна на Русия), ако въпросът е зададен така. Друга тема е с каква Русия искаме да си дружим и дали искаме в България да е като в Русия. Защото на точно този въпрос последният път, когато беше зададен на българите малко след руската агресия в Крим, едва 6 на сто са отговорили положително.

Share on Facebook

„Бабо, разкажи ми спомен” на Ивинела Самуилова спечели Националния конкурс „Моята любима книга – 2016”, организиран от сдружение „Всичко за книгите” с медийното партньорство на „Аз чета”. Книгата на българската писателка получи най-много гласове във финалния етап на надпреварата, като се съревноваваше с още двайсет други заглавия. На второ място с 9,69% е поетичната книга...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/de-profundis-za-nyakolko-denya-ot-tap-narod-ne-stava-umen-dori-i-ninova-da-naredi

Официално трябва да признаем, граждани, че в политически план целокупният български народ се оказа изключително тъп.

Не знам как иначе да нарека стадото, което непрекъснато мучи за храна и се подлага за покровителствено потупване отзад на онзи, който непрекъснато точи ножа и коли наред, за да лапа нашите мръвки пред нашите очи.

Подобно безмозъчно поведение държи само божият добитък неразумен. И ние.

Имам предвид, разбира се, начинът, по който вече 27 години всенародно подтичваме подир собствените си комунисти и мучим електорално в тяхна подкрепа, колчем дойдат избори. Дотам сме затъпели, че те дори вече не ни лъжат, няма нужда от това – просто слагат ново магаре отпред и ние веднага започваме сами да се убеждаваме, че ах, каква промяна велика има сред духовните ни пастири и от утре те вече наистина всеотдайно ще се погрижат за нас като за писани яйца…..

Споделям това си усещане, защото още съм потресен от впечатлението за авторитетния начин, по който другарката Нинова застана пред българското общество и мисловната дълбочина, чрез която обясни на бърза ръка какво сме загубили и какво сме спечелили от контакта с гадната демокрация.

Въпросът и без това беше напращял в мен. Като слушам хората какви ги дрънкат по предизборните прояви и чета какво пишат по форумите, като гледам резултатите за предизборните нагласи, сведени до знанието ни от смелите български социолози, тъкмо се тюхках докъде точно ни е докарала демокрацията и правех списъци на онова най-съкровено, което ни е отнела.

Обаче, в интерес на истината, явно абсолютно погрешно съм смятал, че демокрацията ни докара до пълна липса на здрав разум, тотална загуба на базисни морални ориентири и отчайващо неразвито гражданско самосъзнание – три фактора, чиято липса превръща обществото ни всъщност в миризлив запъртък на демокрацията.

Но другарката Нинова ме светна как въпросната гадна госпожа Демокрация ни е отнела всъщност не тези, а други три важни неща, които сме имали при комунизма – доброто образование, безплатното здравеопазване и пълната сигурност.

Да, при комунизма имаше училища. Имаше ги и в най-малкото селце – но не за да учат там децата наистина, а за да се залъгват, че учат. Целта, естествено, бе да си стоят там, на село, никога да не разберат какво е истинско знание и завинаги да останат до шия в собствения си сос от простотия и предразсъдъци.

За радост на управляващите комунисти, разбира се, които имаха нужда от работен и кланичен добитък, уверен в светлото бъдеще.

Истинска история от моя живот. Когато в 7 клас започнахме да учим западен език, бях в училище, където се учеше немски. Ама аз предпочитам английски! Не може. Защо? Защото в нашето училище учим само немски. Добре, де, ще отида за часа по език в съседното училище, където пък учат само и задължително английски. Не може! Защо, бе – нали някои мои приятели го правят? Ами защото не си учил в английска детската градина, затова. Моля? Молиш, не молиш, това е.

Разбира се, в гимназията после се оказа, че нямам право да уча английски, защото съм учил немски в прогимназията. А в университета пък нямах право да уча английски, защото съм учил немски в гимназията.

Ето защо, граждани, си останах недообразован както по немски, така и по английски.

Друг пример. В Софийския университет имах едва три семестъра общо антична и западноевропейска литература. За сметка на това бях длъжен да уча повече от три семестъра политикономия, история на БКП и разни други простотии, докато връстниците ми на Запад се занимаваха с Джойс и Борхес.

Та образованието, дето го имахме ли, казвате, загубихме в демократичната мъгла, другарко Нинова? Де кърпел, де!

Или да поговорим за здравеопазване? Нали помните лозунга: „Съветският болен – най-здравият болен в света”? Е, заради социалистическата йерархия, българският болен не биваше да изпреварва съветския, но пък беше вторият най-здрав болен в света…..

Да, половината хора, най-вече истински болните, се ужасяваха да отидат на лекар или в болница, заради цялата наистина вредна за здравето социалистическа мизерия там. За сметка на това пък другата половина, състояща се предимно от здрави хитреци, ходеше с охота при своите приятели или роднини – доктори. Те им даваха дългосрочни болнични, за да изклинчат от досадната работа. Или ги пращаха на санаториум, където за „държавна сметка” да си починат хубавичко, че са се преработили в завода…..

На „държавна сметка” ли? Че тя тогавашната комунистическа държава да не береше парите, които щедро и безсмислено харчеше, в градината със зелето и марулите, бе, другарко Нинова? Да не би тия пари да падаха от небето право в хазната на компанията Живков и Ко, та здравеопазването ни затова да беше „напълно безплатно”.

И тогавашните, но още повече сегашните идиоти, които вярват – или поне разправят, че вярват – в безплатното здравеопазване по времето на комунизма, явно никога не са бити от живота по главата, докато схванат разликата между истина и измислица.

Най-смешно ми стана обаче като чух от Нинова, че заради демокрацията, дето ни налегна, сме си изгубили пълната сигурност.

Добре, единият стълб на тази сигурност беше армията – онази „родна казарма”, която и досега мнозина оплакват. Впрочем, и тази мъжествена школа по реален социализъм беше „напълно безплатна” от гледна точка на комунистическата върхушка, но колко в действителност струваше на България и българите, никой вече не може да пресметне.

Няколко прости казармени факта, пак от личния ми живот. С някои типове от бандата родоотстъпници, с които имах удоволствието да служа, веднъж направихме сметка, че за превземането на цялото ни поделение с над 1000 войници и много техника, стигат между 4 и 5 души – при това с нормално военно обучение, не от специалните части. А аз бях в едно от тъй наречените „бойни поделения”, призвани да посрещнат първия удар от вечния враг – НАТО, по-специално – откъм Турция.

Знаете ли какво съвсем сериозно ни обясняваха нашите началници за този първи удар – че не трябва да умираме през първите 24 часа, след това вече можем спокойно да умрем, защото братушките ще дойдат пак да спасят България.

Идиоти! Сякаш ако съм мъртъв, ще ми пука за тяхната България!

Е, за България не знам, но Чехословакия спасиха. Командирът на моя батальон, Цветан Тотомиров, като млад лейтенант беше ходим там през 68-ма и се гордееше с това. Но виж, по време на гадната демокрация, същият този тип, когото още тогава намирах за изключително тъп човек и завършен лъжец, дорасна до чин генерал и стана началник-щаб на все още храбрата, макар напълно разкапана българска армия…..

Наистина за народа загуба велика беше това, Нинова!

Що се отнася до сигурността, осигурена по ченгеджийска линия, тя беше още по-фалшива от военната.

Първо, има официални партийни и държавни документи на комунистическия режим, в които се казва, че българската ДС е подразделение на руското КГБ. Това положение бе унаследено, запазено и пренесено от поколение в поколение български ченгета. То и досега продължава да тегне като воденичен камък на шията на обществото ни, като прави възможно дори водещи български политици да поставят руските интереси пред българските. И нагло да твърдят, че именно това е най-висшата форма на българския патриотизъм. Абе, възможно е – нали онези, които трябва да пазят българския интерес, продължават и при демокрацията да са част от онези, които го предават…..

Втората ми ченгеджийска бележка по отношение сигурността, която имахме, но загубихме, гласи, че октоподът ДС даваше истинска сигурност само на партийните си началници, на себе си и на собствените си гнусни изчадия.

Всички те, колективно и съгласувано, въртяха контрабанда с оръжие, наркотици и каквото друго мръсно се сети човек, осигуряваха спокойно място за пребиваване на терористи като Агджа и Карлос Чакала, репресираха собствения си народ, за да няма кой да задава въпроси и да търси отговори.

Това беше комунистическата сигурност, която изгубихме!

Онова, което намерихме в демокрацията обаче, е толкова гадно не заради демокрацията като такава, а заради имитацията на демокрация, към която предшествениците на Нинова и самата Нинова, ни теглят от началото на тъй наречения преход. И явно ще ни теглят до победоносния му за тях край.

Освен ако не спрем да мучим всеки път на предизборните им порти – но това е трудна работа, означава за няколко деня, тайно и полека, от изключително тъп, да станем изключително умен народ.

Освен ако Нинова не нареди.

Ама даже и дядо Вазов не би повярвал в подобно прераждане!

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Стартът на товарният космически кораб Cygnus на компанията Orbital ATK към МКС отново бе отложен поради проблеми с наземното оборудване на стартовата система на РН Atlas V, по информация от компанията United Launch Alliance.

Компанията SpaceX съвместно с НАСА са определили четири региона на Марс , където се планира да кацне безпилотния кораб Red Dragon. По информация от Space News.

Романите „Софийски дует“ на Иван Димитров, „Остров Крах“ на Ина Вълчанова и „Кротките“ на Ангел Игов, както и сборникът разкази „Любов, подслон, храна и вода“ на Николай Фенерски, ще се борят за българската номинация на тазгодишното издание на Европейската награда за литература. Новината съобщиха организаторите на конкурса за непубликуван български роман „Развитие“, който миналата година бе спечелен именно от...

Американската компания United Launch Alliance изстреля РН Delta IV с девети телекомуникационен спътник Wideband Global SATCOM (WGS-9).
По информация от сайта на ULA.

"С последна поредица траншове, на обща стойност 1.5 млрд. долара, Дания днес за първи път от 183 години изплати напълно държавните си дългове в чуждестранна валута, предаде министерството на финансите на страната, цитирано от БТА. Н...

How to draw a sheep by using plastic bottle caps? There are plenty of ways. Look at some...

Автор: Стоян Атанасов Работата на графичния дизайнер прилича на бягане с препятствия с вързани очи, като препятствията най-често са в пламъци, а зад тичащия дизайнер влачи телеса страховито чудовище, наречено Срок. В действителност не е необходимо да е така. Живея с биещото на романтика убеждение, че ако хората се научат да общуват по-добре помежду си,...

Наистина ли не вярвате, че Русия “политически целесъобразно” е обесила в съгласие с османците непокорния спрямо двете азиатщини българин, чужденеца Васил Левски?

Ето ви един съвременен пример за това, как четвърт век Москва шикалкави за смъртта на двама руски журналисти, убити от сърби, за да не навреди на отношенията с нейната клиентела в Белград.

Фактът, че в Русия\ СССР животът на имперските поданици- животът на “малкия човек”- никога не е бил от значение на кантара на “голямата политика”, не е откритие. Новината за посмъртно наградените с 26 години закъснение руски жертви на сръбски (не)приятелски огън “просто” потвърждава най-дълбоките традиции на безсмъртната руска политическа доктрина, според която човекът е нищо в сравнение с държавния интерес.

Руските журналисти Виктор Ногин и Генадий Куринной ( на снимката) са убити от сръбски полицаи край село Костайница на 1 септември 1991 г. по време на войната между Хърватия и Сърбия.

Руснаците са разстреляни в безпомощно състояние от сръбски отряд от 13 души, начело с някой си Бранко Бороевич. Той не само заповядал огъня по обозначения като превозващ телевизионни журналисти автомобил, но и след като в колата имало ранени наредил те да бъдат доубити с убеждението, че са “хърватски шпиони”, макар руснаците отчаяно да обяснявали , че са руски “братя на сърбите”.

Едва на 20 март 2017 г., след дългогодишни усилия на близките на убитите да преодолеят съпротивата на руската държава да изобличи убийците, Путин благоволи да признае истината, награждавайки посмъртно загиналите журналисти “за мъжество и самоотверженост при изпълнение на служебния си дълг” – т.е. те вече не са “безследно изчезнали”, а убити по време на работа ( на сръбска територия и от сръбски убийци).

http://www.kommersant.ru/doc/3247900

Share on Facebook

Продължаваме с джипа на Георги през Източна Европа на север към нос Северен в Норвегия. Започнахме с преминаването на Трансфагарашан в Румъния, спряхме в Музея на авиацията в Кошице, през Полша пристигнахме в Рига, а после и в Талин, Естония и Хелзинки. От Хелзинки стигнахме Куусамо, влязохме в Русия и пристигахме в Мурманск. разгледахме Мурманск, а днес отиваме в тайгата – на чист възду край езерото Ловозеро.

Приятно четене:

Ловозеро край Мурманск, Русия

част девета на

През Източна Европа с джип

Сутрешната процедура е ясна – ставане, душ, закуска…
Тъй-като ни бяха предупредили, че ще

излизаме на излет

изкарахме пуловерите и дебелите якета… Изкарах и високите зимни обувки…
Облякохме се, но якето си го сложих в раницата, защото хотела все пак се отопляваше и бе комфортно…
Неколкократно бях питал колегите/приятели дали не е по-добре да дойда с моя автомобил – да не се наблъскваме в колата им, но твърдо заявиха, че колата е седем местна (Хайлендър) и най-добре да пътуваме с един автомобил…

Официалното обяснение бе за да можем спокойно да си пийнем Неофициално изпитвах съмнения, че искат да пътуваме с автомобил с руски номера за да не дразним ‘властите’ – целия район наоколо бе пълен с всякакви строго секретни обекти..
Докато чакаме да дойдат да ни вземат излязохме пред хотела (жената да пуши)… Мурманския юлски ветрец режеше – дори с трите ката дрехи (тениска, пуловер, грейка, но без северното яке все още) се усещаше студа – бе около +5°С…
Прибрахме се обратно в сградата – абе. хладничко си е по тези ширини

Към 9:30 се появи колата… Претоварихме от Джипа тенекията сирене (бе предназначена за шофьора – той да я разпределя по познатите). Добавихме и няколко от ‘аварийните’ консерви и лютеница, които така и не използвахме до тук. .. Натоварихме се и тръгнахме да събираме останалата част от групата…
Съпругата ми предвидливо седна на последния ред седалки
Събрахме още двама приятели и групата придоби следния вид – домакина, съпругата му, ние – трима хубавци на втория ред, и съпругата ми – на третия ред седалки…
В момента в който се ‘окомплектовахме’ настана лека суматоха – започнаха да се търсят и намират две кожени цилиндърчета, затворени с цип…
Отнякъде изскочи бутилка 10 годишно уиски (бяха го подарили предходния ден от кораба):

От кожените цилиндърчета изскочиха ей тези чашки:

И работата стана страшна –

все пак още няма 10 сутринта Единствените, които не пиеха бяха шофьора и съпругата ми…
За мезе на уискито бе изкаран буркан леко солени краставички (не мариновани) Абе може да изглежда странно, ама си подхождаха
След ‘старта’, ми бе обяснено, че ще ходим на някакъв комплекс, където ще ни покажат впрегатни хъскита и елени… И ще ни хранят с уха (рибена чорба) от сьомга. То било наблизо – някъде към 180 км !!!
Ами хубаво… Ама първо трябвало да се срещнем с техни приятели някъде по пътя…
Шофьора ни натисна педала, и литнахме по пътя някъде с около 160-180км/ч… Комфортно возеше Хайлендъра, а и пътя бе широк, ама все пак не бе магистрала… Полицаите явно не притесняваха шофьора ни..
По пътя се чухме с другата група – била пред нас, ама щели да ни изчакат след разклона за Оленогорск, а ние още не бяхме преминали Лапландия (в Русия също има село с това име)… Тези 110-115 км хвръкнаха бързо, и на

Оленогорск

се отклонихме от главния път в посока Ловозеро.

Навярно в уикимапия или на сателитните снимки ще забележите доста военни обекти. Има доста интересни и уникални неща – например преминахме съвсем близо до фидерите на

радиостанцията на екстремно ниска честота „ЗЕВС“

Тази система работи на честота 82 Hz и се използва за връзка с подводниците без значение къде по света се намират. Интересното на тази система е, че има два електрода на около 60км един от друг. Обаче тези кабели съвсем не са антената – това е само захранването на антената… А антената е …. самата планета… Съществува само още една подобна радиостанция в света – в САЩ. За да работи системата е нужно земята около ‘антената’ да е с изключително ниска проводимост. Връзката е еднопосочна, нискоскоростна, но пък сигнал от само няколко вата може да бъде чут навсякъде по света и под водата – нещо, което не може да бъде постигнато със спътниците (спътниковия сигнал се гаси много успешно дори от само няколко сантиметра вода)..

Около Оленогорск съвсем близо до пътя също имаше доста спрягано напоследък из медиите летище. Тук е базирана част от Далечната авиация на Русия – ТУ-22 и ‘белия лебед’ – ТУ-160 изпълняват задачи и в Сирия от това летище…..

Иначе по пътя всичко бе спокойно и не се забелязваше никаква активност – всичко е добре проектирано и не виждаш нито КПП, нито военни (освен някой друг автобус)…

След няколкостотин метра видяхме спрял автомобил на една отбивка – това бяха хората, с които трябваше да се срещнем. Веднага спряхме и ние – за да ни запознаят с останалата част на групата, Ако си мислите, че запознаването не трябва да се полее – лъжете се Изскочиха онези чашки, уискито, краставичките… Накъде без българското сирене – въпреки опита да им кажа, че не е добра идея, тенекията сирене (4 кг) бе отворена…

Та позапознахме се на отбивката, и след като уискито застрашително намаля, изляхме саламурата на сиренето, поне да може да го приберем, се качихме по колите и продължихме…
По едно време пак спряхме, защото не бяха сигурни за пътя/отбивката към търсеното място… Историята се повтори
Докато се освежавахме с остатъците от бутилката бе проведен телефонен разговор и се установи, че отбивката е правилната (дали спирането не бе направено умишлено, за да се ‘освежим’ – не знам)..

Слънцето светеше ярко

Излязохме на черен път и започна да ръми… Но тъй-като вече се бяхме подгряли, на нас вече не ни правеха впечатление такива дребни особености на северния климат

оз. Ловозеро, Мурманская обл., Русия, 184592

Достигнахме до точката, където трябваше да оставим автомобилите, и щеше да ни чака водача..
Посрещна ни младеж около 36 г с две хъскита…
Жените придобиха ‘дъждобранест’ вид

На младежа и на кучетата не им правеше впечатление ръмежа

Под що годе проливния дъжд тръгнахме по един черен път (навярно заради шоуто, защото пътя си бе напълно проходим за нашия тип автомобили). Като погледнах пътя си помислих, че ще станем на малачета в тази кал

Обаче бях изключително учуден като стъпих на пътя. Много твърд, без грам глина. Не се пързаля и не лепне по обувките. Все едно вървиш по сбит пясък.
Движехме се спокойно под ръмящия дъжд. След около 400 – 500 метра достигнахме една юрта:

Поканиха ни вътре. Юртата отвътре бе облицована с еленови кожи, гореше открит огън, но не бе задимено – вентилацията през този ‘комин’ бе прекрасна. Осветлението бе с акумулатор.
Посрещна ни домакинята с руски чай

Пийнахме чая, а през това време домакинята разказа интересна история. Започна с

историята на сибирските хъскита

– хъскитата били работните кучета на ескимосите. Затова им викали Ески или Хески. Обаче руснаците смятали, че кучетата са прекалено малки за същинска работа и постепенно са затрили породата. Няколко екземпляра обаче били пренесени в Америка/Аляска.

Общо взето и там се смятали за нетолкова работоспособни кучета. До момента, в който в Аляска (град Ноум) през суровата зима на 1925 г избухнала епидемия от дифтерит, а нямало серум. Решили да пренесат серума от Анкоридж (на около 1600 км) с влак и кучешки впрягове – поради лошото време (температури под –50°С и вятър над 100 км/ч) не можели да ползват нито самолети, нито кораби.
Като за кучешките впрягове трябвало да изминат ‘само’ 1085 км, които изминали за малко над 120 часа. Така бил издигнат паметник на водача на впряга, който е влязъл в града (да, преноса е бил с щафета, а този, на който е издигнат паметника не е изминал най-голямото разстояние) Тогава се убедили, че това иначе неголямо куче може да върши много работа със сравнително малко храна. След тази реклама породата получава сериозно разпространение…
Така започнало да печели и състезания по теглене на шейни…

След историята на породата, рускинята започна да разказва за

историята на тяхното начинание

– искали да се откъснат от матрицата. И решили да заживеят сред природата. По една случайност на едно изложение на впрегатни кучета имало подготвен цял впряг за клиент, който се отказал от него. И така те се сдобили с така мечтания впряг.
Зимата се придвижвали със шейните, усъвършенствали уменията си. И решили да вземат под аренда за 35 години една доста голяма площ за да развият това като туристическа атракция.. Така включили в ‘играта’ и северни елени.
Обясняваше увлекателно за различните кучета като характер. Че съвсем не най-старото куче е водача – напротив, водача се ражда такъв… И в момента водач им е едно съвсем младо куче – на около година и половина… А едно от най-ценните качества на водача (което се срещало доста рядко) било той да се обръща назад, и да връща впряга обратно ако собственика е паднал.
Така създали това място, в което отглеждат и своя едногодишен син… За мен не бе съвсем разбираемо

как се оправят в гората/тундрата,

след като най-близките населени места са на над 12 километра по пряка линия…
Обясняваше как имали проблеми първо с кучетата – една година живяли в една юрта с тях, но се убедили, че трябва да има йерархия – иначе ти се качват на главата. Кучетата се ‘разглезили’, и започнали да гонят/нападат елените, а в същото време не пазели от мечки. Затова отделили кучетата. След това взели освен работните кучета, но и кучета пазачи, които пък отпъдили мечките, които също правили поразии, намалявайки броя на елените.
Както и да е – след няколко поредни въпроса от моя страна, на които любезната домакиня отговаряше обстойно, започнах да усещам известно напрежение – ‘събутилниците’ ми очакваха с нетърпение да спра с въпросите, за да преминем нататък…
Домакинята извика съпруга си, който да ни разведе из имението.
Първо отидохме до едно леко заграждение (мрежа), зад което бяха елените. Елените ни видяха и веднага доприпкаха за лакомство – домакина бе донесъл една торба от нещо като храна за водни костенурки – тричаво едно такова. Ама елените си падаха по него

Северни елени

Рогата бяха много интересни на пипане – като кадифе и много топли – направо горещи… Оказа се, че са много добре кръвоснабдени – елените на този етап ги пазеха като очите си

След като деликатеса свърши, елените бързо загубиха интерес към нас

Продължихме към сибирските хъскита. Те бяха оградени с висока ограда, а вътре в ограждението бяха разделени по двойки в по-малки ограждения с индивидуални къщички, храна вода и т.н.

Кучетата много ни се зарадваха… (тук може да видите, че облеклото ми е точно като за Юли месец " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

Животните бяха изключително дружелюбни:

И позираха с кеф:

През това време момчето обясняваше за нрава на всяко куче

Видяхме как едно от кучетата скокна като котка и прескочи оградата

Момчето го хвана в полет

Пъргави животни, които наистина си чакат физическото натоварване… Иначе като податливост на дресировка – много слаба

Поиграхме си с хъскитата – някои от тях не спираха да бягат в кръг около къщичките си. Момчето обаче пусна извън голямото заграждение само едно от кучетата – другите били по-некотролируеми и имало вероятност да избягат.

В момента в който излязохме от загражденията кучетата ни изпратиха доста шумно – цялата гора екна от задружния вълчи вой… Внушително беше

А това тук са пазачите, които гонят мечките

Втория не го виждате, защото го е страх от комарите, и едва си показваше муцуната от време на време (както се вижда на тази снимка)

Спиралата отпред гори против комари.

А комари имаше

– откритите части си ги бях намазал юнашката с един противокомарен препарат, приличащ на крем/тоалетно мляко, произведен във Варна. Препарата се справяше добре и с гладните сибирски комари. Обаче усетих недостатък – преди тръгването се бях подстригал доста ниско, и комарите хапеха през косата.. Затова набързо се ‘гелосах’ – намазах си и косата с препарата " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Може да не бе много естетично, ама бе ефективно. Ползвахме и руски препарати/спрейове – също действаха добре (в комплект с Белугата – за анестетик " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

‘Пазачите’ (май бяха кавказки овчарки) рядко ги затваряли – обикновено прибирали в ‘затвора’. Прибирали ги предимно в подобни на нашия случай, защото някои хора ги било страх от огромните песове.. Иначе тези били много дружелюбни (то и хора няма наблизо де), въпреки, че ни посрещнаха с лай – явно недоволни, че са ги затворили

След разглеждане на животновъдния свят се

върнахме към същината – върнахме се в шатрата за хапване и пийване

По разбираеми причини няма снимки " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Само да спомена, че броя на рибките в аквариума се увеличи с няколко нови екземпляра… " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Оказа се, че едно от момчетата има рожден ден, та му бяха донесли и торта… Общо взето – веселба…

Да отбележа, че

в Русия има сериозни ограничения за тютюнопушенето,

които на всичкото отгоре и се спазват. Дори на открито пред хотела не можеш да пушиш на масата – ей там в ъгъла има място за пушене с пепелник – ако искаш – бягай там, но не и близо до хората, които могат да си пийват кафенце или да се хранят. За забраната за пушене в закрити помещения да не говорим. Дори и в шатрата, която е забутана на майната си в тайгата, не се пушеше – пушачите излизаха навън…

Въпреки че не пуша, бе приятно да излезеш навън сред природата – дъжда вече бе спрял..

Правихме си снимки на ей-тази стара шейна с трофеи около нея

Разглеждахме шатра – такава, каквато се е използвала преди десетки години. Можеше и да пренощуваш там

Собствениците строяха и по-съвременна дървена къща – отново за посетители… Дърва наоколо имаше

Хапнахме, пийнахме и тръгнахме на обратно към автомобилите…
Дъжда бе спрял и разходката из гората бе прекрасна – при нас не е толкова често срещано да попаднеш на място без грам индустриален шум – все някой автомобил ще бръмне… А тук – тишина и птички

Оказа се, че елените пасат предимно този бял мъх

Пристигнахме при автомобилите. А там – ха познайте

Дааа – рибката на Белуга с едни чашки

Започнахме всичко отначало Появиха се и пелмени (в този термос).

Изпихме и тази бутилка, ударихме едни танци на полянката. След което последва кратко прощаване, натоварихме се по автомобилите и се върнахме в

Мурманск

По пътя ня

Всичко започва с един жест… „Безсмъртие“ (изд. „Colibri“) на Милан Кундера е роман за писането на роман, в който авторът ни позволява (в известна степен) да проследим процеса – от зараждането на идеята до създаването на цялостния текст. Той ни пуска „в главата си“, за да видим странните, на моменти шизофренични преливания на фикция и реалност, на...