Съгласно официална справка на АЕЦ "Козлодуй" мощността на блок №5 трябваше днес да падне с малко и така всеки ден в продължение на следващите три седмици, след което да спре за ремонт и презареждане с ядрено гориво. А как ...

Играта на думи “чувство за тумор” съм използвал по друг повод преди повече от 20 години в една от своите статии във в. “Демокрация” в рамките на моята авторска рубрика “Статия на свободата”.

Повтарям се днес на 1 април ( 2017 г.) във връзка с това що за хумор демонстрират от Кремъл.

“Услуга ”намеса в предизборна кампания” и помощ от руски хакери предложи днес Министерството на външните работи на Русия на профила си във Фейсбук, предаде ТАСС ( цитирана на български от сайта frognews.bg).

Като първоаприлска шега руското дипломатическо ведомство публикува запис на телефонен секретар, който гласи:

Добър ден, свързахте се с посолството на Русия. Ако искате да поръчате обаждане от руски дипломат до вашите политически конкуренти, натиснете едно. За да се използвате услугите на руски хакери, натиснете две. А ако сте по въпроса за намеса в избори, натиснете три и изчакайте началото на предизборната кампания.

Според ТАСС журналисти от американската агенция Асошиейтед прес се обадили в департамента по информацията и печата на руското външно министерство, за да потвърдят, че става въпрос за шега”.

Има един не много изискан анекдот за опита една лоша миризма, изпусната в градския транспорт, да бъде заличена със скърцане на пръст по прозореца на трамвая, за да се дублира заблуждаващо поне звукът от състоялата се беля.

Горе-долу нещо подобно издава опитът на палавото в своята комуникационна политика напоследък руско външно министерство да прикрие намирисването ( за да не кажа вонята), която издайнически се носи от руските партенки в информационната война. Кремъл я води в кръгова отбрана срещу кажи-речи целия свят на стария принцип, според който нападението е най- добрата отбрана ( основополагаща стратегия на съветската военна доктрина, заварила СССР със със “свалени гащи” пред лицето на изпреварващата германска агресия през юни 1941 г. без никакъв съветски план за отбрана- но да не се отплесваме от миризливата тема за модерното руско външнополитичуско чувство за “тумор”).

Само преди два дни говорещата блондинка от името на руската външна политика Мария Захарова разигра поредния етюд със зададени отговори във все по интимен танц с дежурния по вкарването на български акцент в нейните брифинги в Москва нашенец Анзов- същият самозван журналист с несъществуваща журналистическа биография в България, който й подари кичозна имитация на българска народна носия. Тя се разходи с нея на високи токчета за фотосесия.

Захаросаният флирт между Борис Анзов и Мария Захарова роди безвкусна смешка под формата на отговор на неговия опорно точков въпрос за руска хакерска намеса в българските избори- има ли я, няма ли я?

Захарова  се пошегува ( на нейното ниво в рамките на нейния постоянен 1 април), че нямало такава хакерска намеса в България. Руските тролове ( вероятно най-големите на света, както знаем от случая със съветските джуджета) си почивали. Ха, ха, ха…

НА СНИМКАТА: Захарова, външната политблондинка във вихъра на танца като калинка (“калинка, калинка, калинка моя…“).

Външното политическо шоу за вътрешна употреба става все по-явен белег за московската неадекватност, която от Кремъл се опитват да компенсират с циркови номера за отвличане на вниманието на публиката от истинските драми на Русия.

Истината е на тяхна страна в деня на лъжата. Няма майтап ( преди да избухне в Москва майдан).

Кремъл наистина няма нужда от хакерска атака, за да се намеси повече от преди в разпределянето на порциите в българската политика. Московската “Атака”, префасонирана в хищна овца- травестит (с помощта на доминиращия в България медиен ресурс на Петата колона на Москва) , директно се е запутил към властта.

Това е туморът, за който имам(е) болката, че се развива в България.

Share on Facebook

Ще ви разкажа как попаднах на Кипър за пръви път. Приятно четене:

В Северен Кипър на купон

Воколида и Бафра, Кирения и Гирне

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста…

Началото на март – в София отново вали сняг, а Истанбул ни изпрати с онзи безкраен, ноемврийски по свойства и съдържанието си, дъжд, от който ти идва да уволниш с ритници всичките метеоролози и метеороложки и който за пореден път идва да припомни, че не живееш в град на два континента, а в град на две морета – едното от което даже си го наричат Черно. С една дума зимна гадост. И самолетът си друсаше като по междуселски път, и като компенсация – през цялото време, докато летяхме над морето.

А островът ни посреща зелен. Безкрайно зелен, че даже в един момент ми се привидя като Швейцария от горе. Само планинската верига в северната част на острова изглежда камениста. Ама много камениста. А веднага зад нея – една голяма равнина, цялата зелена и още една планинска верига на хоризонта.

Летище Ерджан

наподобява по размер пловдивското – и т.к.самолетът спира точно пред терминала – за какво ви е автобус? – след слизането по стълбичката, леви-десни се отправяме пеша към граничния контрол.

За сметка на това на таблото за пристигащи и излитащи самолети се мъдрят цели десет полета – за деня. Целия. И за да не изглежда постно – бяха добавени и полетите, към които можете да направите връзка за света. А Истанбул беше записан с имената на двете си летища, а не с името на града – отново се получават два реда

Единственият въздушен път към тази част на острова е от и до Турция и всъщност от тук няма къде другаде да отидеш…

Голяма част от пътуващите бяха с европейски паспорти, така че и аз, като тях, помолих да не ми слагат печат в паспорта – сложиха го на отделно листче. Не съм сигурен, че мярката е чак толкова необходима – в крайна сметка за влизане във „вражеска“ Гърция и „вражеска“ „Гръцка администрация на Кипър“(т.е.Република Кипър) не ми трябва паспорт, и с лична карта ще се оправя – иначе защо Гърция и Кипър да са европейски страни? Хората с турски паспорти обаче имат проблем с такъв печат – едва ли Гърция ще им издаде другия път виза или пък няма да види севернокипърския печата в паспорт при проверка на границата. Затова турците пътуват с лични карти до Северен Кипър. Е, има някои, които пътуват с военните си книжки

Документи за пътуване до Северен Кипър

Навън ни чакаше пролет – не точно слънчева, ами даже дъждовна – но топла! Разликата с Истанбул беше 10 градуса, а със София – още 5 нагоре. Все едно попадаш в дъждовен май ;)Само че през март. И всичко беше зелено

Автобусите ни чакаха – качих се от дясната му страна, когато се замислих, че … всъщност би трябвало да бъде от лявата? Не ли? Все пак сме на Кипър???. Като тръгнахме, още на първото кръгово се усети, че сме в страна с ляво движение, но повечето автобуси са със ляв волан и предна дясна врата за пътниците. Чак по-късно забелязах разликата – задната врата на туристическите автобуси е от ляво! А предната – от дясно ;)Егати.

Нямаше кой знае какво движение – колите са сравнително стари (по-стари, както от Гърция, така и от Турция, вероятно колкото в България), а моделите са предимно малки – подобно на всички (гръцки) острови (предполагам, че на всички острови се карат малки коли – просто опитът ми е само с гръцки острови).

Автобусите също са доста раздрънкани – даже в България като че ли са по-нови. Движението е ляво, а номерата са британски (с ония, големите букви) – освен тези две неща, не видях нищо друго, което да напомня британското минало, но в разговори то винаги се подчертава (интересно как някакви си 80 години британско владичество („лизинг“) карат местните да твърдят

„ние сме били британска колония“,

или пък още по-смешните напъни на либийците да се изкарат италианска колония след пикливите 2 десетилетия между Първата и Втората световна война? Или Сирия да обвинява Франция за „колониалното си минало“, започнало през 1918 г… А накрая всички ще изкарат Германия виновна – щото иначе „Кой ще ни даде парииии???“)

Всъщност освобождението на Кипър от Османско владичество става след Руско-турската война 1878-1879, когато е отдаден „под наем“ („leasing“) на Великобритания. Тя и в момента поддържа две военни бази на острова – едната е в най-южната част на острова, което дава възможност на турските картографи да рисуват дебела граница между британската база и гръцката част така, че дебелата линия да минава само по гръцката територия, същия номер да направят и с границата между Северен и Република Кипър (южен Кипър) – дебелата линия също минава само по гръцка територия – и така, чисто оптично двете части на острова да изглеждат приблизително еднакви (иначе Северен (турски) Кипър заема малко над 1/3 от територията на острова). Но – това са хитрините на пропагандата. Гръцката също не е по-добра, но в момента все пак си говорим за Северен Кипър (например историята с турската окупация от 1974 г не е толкова еднозначна, колкото изглежда в общоприетата гръцка версия, но … сега сме в турски Кипър, ще си говорим за него J Във всеки случай, Гърция не е невинната жертва, за която всички я приемаме, в този конфликт. Изобщо, те кога ще си платят дълговете? Когато обвиняваме Турция, че пуска бежанци – те как влизат в Македония, за да продължат нататък?)

Да се върнем на Кипър

Първо впечатление: (Северен) Кипър е сиромашкият вариант на Северна Гърция. Къщите са същите, покривите са същите, трафопостовете по дървените стълбове са същите, крайпътната растителност е неподрязана, под път и над път се срещат църкви (по-скоро параклиси), но – отвреме навреме има и джамии, а и всички църкви изглеждат по-скоро като в последен стадий преди да се превърнат в археологически обекти, отколкото като функциониращи храмове – в крайна сметка от 1974 едва ли някой е влизал в тях и времето ги е съсипало. Наистина съм любопитен как кипърци ще се справят със себе си след, сигурен съм предстоящото, обединение на острова. Няма да бъде лесно, но балканджиите в Швейцария се справят – а швейцарците имат и къде да бягат, но се справят! Докато островът си е остров – къде ще избягаш от него? Ще се справят, дано проявят разум.

А и външният вид на островитяните е еднакъв – приличат на всички останали жители на островите от Бяло море. Говоря сериозно – местните турци визуално се отличават от континенталните, и по-скоро приличат на всички островни гърци, които съм виждал. Освен това – и да има забрадени жени, то те са туристки, дошли от Турция, местните не видях със забрадки. (Ама да не почнете да спорите, че не мога да характеризирам хората по външен вид – мога, и още как – достатъчно хора съм гледал през живота си, извадките ми са представителни)

Малко по-късно

подминахме табелата за Фамагуста (Gazimağusa)

и … мене ми се доплака. Онова стихотворение за звездите винаги ме е хващало за гърлото…

Малко по-късно стигнахме хотела. И сега май е моментът да кажа

как, защо и как попаднах в Северен Кипър

Предполагам знаете, но от началото на годината работя в Истанбул и фирмата реши да ни направи фирмено парти. Фирмата е най-голямата в нашия бранш в Турция и, подозирам, е толкова голяма, колкото е целият наш бранш в милата ни татковина. Като брой служители – със сигурност. Именно заради размера човек не може да познава всичките си колеги, а това е от съществено значение в нашия бранш. Изобщо – хубав повод за купон за сметка на работодателя " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Та в случая ни заведоха 400-500 човека за една вечер в петзвезден хотел в Северен Кипър – със самолет, разбира се, доколкото единственото число за самолет е вярно. Не е вярно – в Турция още няма самолет, поемащ 400 пътници едновременно, а и да има – със сигурност не лети за Кипър: бяха няколко полета, като аз си избрах един от излитащите от летище Ататюрк. За тези, които не знаят – летище Ататюрк се намира в землището на село Сан Стефано – другия път, като кацате там, просто кажете едно „Честит рожден ден, България!“ " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Самото Сан Стефано в момента е квартал Йешилкьой на Истанбул – през 1878 г далеч от Цариград, днес – практически в центъра на Истанбул. Иначе повечето колеги ползваха полетите от другото летище – Сабиха Гьокчен.

Пристигнахме в хотела – на брега на морето, с изглед към Израел.

Хотел Кая Артемис

има претенции за елински хотел – с дорийски колони, фасада като на Акропола, „древно“гръцки статуи на двора, изобщо – даже в Гърция не съм виждал подобен.

Хотел Кая Артемис

И преди да го обявим за кичозен, нека признаем, че статуите наистина бяха мраморни (нали не мислите, че не съм проверил?) Освен това си има собствен аквапарк – но най-важното:

плажът е чудесен!

Пясък, широк, дълъг – и както вече споменах – гледка към Израел. Израел, естествено не се вижда, но винаги е приятно да съзнаваш, че аха-аха и ще стигнеш Божи гроб (Всъщност излъгах – гледката е към военната база на Русия в Тартус, Сирия. Но, освен ако не сте руски патрЕот или гнусен асадист, „гледка към руската база в Тартус“ ще ви докара до повръщане, така че предпочитам да мисля, че плажът гледа към Божи гроб.)

Само Левски!

А морето беше пълно с кораби – явно някой от морските пътища минава в района. И всъщност бяхме в окръг Фамагуста Иначе близкото село се казва

Бафра или Воколида,

в зависимост от това, чий суверинитет признавате в Кипър (Воколида е гръцкото име на селото – уточнявам го, защото на мене и двете ми звучат еднакво непознато и чужбински, а google maps и facebook през цялото време сменяха имената)

Плажът е хубав,

водата през март – студена, така че не пробвах лично колко е дълбоко, но ако следваме правилото, че дъното продължава под същия ъгъл, под който брега слиза – а се намирахме да голямо равнище – то не би трябвало и навътре да става бързо дълбоко. Наоколо нямаше никакви други хотели, а и да си призная честно, така и не зацепих къде точно е селото. Изобщо цялата равнина на Кипър изглежда негъсто населена с големи разстояния между селищата, а и самите те не даваха вид на сгъчкани. Изобщо, простор – има. Което добавя точки в класацията „Къде можем да почиваме на море следващия път“

Колегите ми обаче се кефеха на нещо съвсем друго в хотел Кая Артемис –

казиното

Аз казах ли ви, че Северен Кипър за Турция е като Куба за американците? (Куба преди Кастро, разбира се) Място, в което алкохолът и хазартът са разрешени и където, човек може да избяга в търсене на някои грехове

Изобщо Турция е странна държава –

всякакви греховни удоволствия са строго забранени (хазартът е абсолютно забранен, а извън туристическите райони не можете да намерите ресторант с алкохол – само в барове, където пък не се сервира храна, а и в магазините пиенето е неприлично скъпо) – обаче в подопечните територии ги разрешаваш на корем?

А споменах ли ви, че в Кипър няма забрадени жени?

ОК, видях две – но бяха очевидни туристки (ще прощавате отново, че вярвам на очите и опита си, а не на политическата коректност) В Кипър даже и нови джамии почти не се виждат, а и звукът от високоговорителите им практически не се чува (по-късно наблюдение, в центъра на Кирения) Това ми говори и нещо друго – Турция всъщност няма намерение да анексира Северен Кипър. Може да има намерение да ги държи като подопечна територия дълго време, но в никой случай не и да я анексира или да я развива като собствена. Т.е.шансове за обединение на острова има. Което искрено им пожелавам. Възрастни хора са, трябва да се разберат. Още повече, че от едната страна валутата е евро, а от другата – турска лира Едните им трябват визи, другите – отдавна пътуват с лични карти в Европа.

Та в казиното е имало и драми – говореха за загуби от порядъка на заплата в някои случаи. Как да им обясниш, че у нас в казиното влизат предимно бедните и глупавите? А пенсионерите „търкат“ билетчета? И че „умните и красивите“ по подобни места избягват и не ходят?

Нещо подобно и с алкохола – при практически забранен (ОК, страшно скъп до отказване) алкохол, какво очаквате от ситуация, в която алкохолът е безплатен и хубав? Хотелът е 5 звезди с постоянен all Inclusive с включен алкохол – просто ти го налива барман/сервитьор, когато ти се допие, съответно имаше „последствия“ за нетрениралите (всъщност не е до тренировка, а до познаване на собствените граници)

Дали влязох в казиното? Не.

Бяха ме помолили да правя компания на една от колегите в казиното, но като казах, че ще ми покаже с колко пари влиза в казиното и че с повече от 500 лири (250 лева) няма да влезе вътре, се отказа Та и аз не отидох (имайте предвид, че на турски думата аркадаш значи както приятел, така и колега). Иначе, както май казах – имаше хора със загуби от по една заплата.

Фирменото парти

винаги включва официална част, в която шефовете ни събират и, условно казано, всички пеем „We are the champions!“ Освен голямото шеф, лекция изнесе и дългогодишния треньор на баскетболния Фенербахче и – без да разбирам нищо от това, което каза – разбирам майсторлъка, който притежават големите треньори, да накарат група милионери да тичат, скачат, и да правят лицеви опори. Човекът беше завладяващ, даже без да разбирам и дума от казаното!

А вечерта имаше купон.

Ама какъв! Бяха ни отделили едната от конферентните зали за забавлението – със жива музика, като подгряваща група беше от … колеги " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> И, Бога ми, свиреха достатъчно добре, и направиха купон J Всички се кефеха – много ясно " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> След тях вече дойде професионална група и стана съвсем яко " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> (между другото: подгряваща група от колеги е достатъчно добра, за да свири в софийски клуб. Втората група си бяха професионални музиканти – така че за тях е ясно, че бяха добри). Хитове, стари, нови – народа излезе на дансинга и не спря до … не знам колко часа " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> (един колега, който не дойде на партито, по-късно попита „Имаше ли slow dancing?“, ама нямаше ;). Яденето беше супер, вино, бира, ракъ – на корем, музика за купон – какво друго му трябва на човек за разведряване? Моя милост пи само бяло вино, ама няколко пъти " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Всеки (трябва да си) знае границите " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> (Все пак няколко човека бяха отведени да си легнат – сигурен съм, че и в Щатите по време на Сухия режим е било така, както и в Англия и Норвегия в днешни времена " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />" class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

На другата сутрин

народът – леко махмурлия – се разхождаше дълго по плажа, докато дъждът не ги изненадваше за сто и пореден път.

Всъщност през целия ден времето беше британско – може би един от малкото дъждовни дни в Кипър – защото твърдят, че през лятото температурите стигат 50°C – но през този ден беше все едно е настъпило английско робство: слънцепек в хотела, но докато стигнеш плажа (100 метра?) двата пъти те вали проливен дъжд, а на плажа – отново слънце А докато се върнеш обратно – мъгла.

По разкази на препатили – в Кипър вали рядко, но когато вали – вали цяло денонощие. Май попаднах на едно от тези две денонощия годишно

Ранния следобед стана време да си ходим,

но т.к. имаше доста време до вечерните полети ни заведоха до Кирения (или Гирне на турски). По пътя до там пресякохме северната планинска верига – не, не е висока, просто отстрани изглежда внушителна и обезлесена. Само чукари. Май още в древногръцки времена козите са свършили тая работа. Абе, пазете горите – безумно ценен ресурс са.

Иначе

северния бряг на острова,

поне на пръв поглед, не става за плаж – никъде не видях пясък, само камъни. Но за сметка на това е пълно с обяви за продажба на ваканционни имоти. На руски. На всички английски надписи градът е означен като

Кирения,

а държавата – като Северен Кипър, но на руските е Гирне и Северно-кипърска турска република.

Кирения

(Girne на турски) е много жив град – центърът беше пълен с хора, като в Несебър по време на сезона, заведенията бяха пълни, цените – благи, колегите се изпозаредиха с напитки, забранявани от Корана, а аз се поразходих до пританището и, предполагам, крепостта. (Крепостта в Кирения е забележителност, но не съм сигурен, че става дума за тази на пристанището. Въпреки, че би било логично).

Българската писателка Силвия Атипова, която от години публикува романтични комедии под псевдонима Силвия Ашби (Sylvia Ashby), има шанс да стане най-продаваният роден писател онлайн с помощта на Amazon. Третата книга на Атипова – „Pot Love 2: The Sinking Chef“, е приета да участва в програмата за независими автори Kindle Scout и може да бъде издадена, ако до 13 април...

Въпреки затоплянето, въпреки спада на вътрешното потребление на електроенергия, въпреки срива в износа на същата стока средната и борсова цена у нас, за днес е НАЙ-ВИСОКА по сравнение с останалите ОСЕМ държави, които редовно наблюдавам, ...

Помните ли брадатия виц за компютрите, които се оказали компоти? Ами за Гарабед, който уж си купил кола, според слуховете, но всъщност една кола го е блъснала? А за шведския филм у наше село, дето на практика бил съветски и не бил “Баба дава на войник” , а “Балада за войника”?

За подобен “комп(л)от” от абсурди става дума и в сюжета с дважди бившия ни министър на културата Вежди Рашидов.

Колегите от “Дневник” са разнищили фалшивата новина в прослава на Главния Мултак на републиката , разпространена в жълт сайт, според който скулпорът едва ли не е помолен да ощастливи Лувъра с две свои творби, а от музея много му благодарят, щото той им удовлетворил молбата и те веднага изложили шедьоврите му, маркирайки по този начин невиждан успех за българската култура. http://www.dnevnik.bg/kultura/2017/03/31/2946118_chudesa_ot_mediite_kakvo_otgovaria_luvura_na_vejdi/

Доказателствата за обратното са толкова категорични, видно от отговора на Лувъра на самопредложилия се творец, че същият би трябвало да се засрами ( поне веднъж). Вместо това Главният мултак постъпва както винаги: агресивно и с просташки език кълне журналистите, които си позволяват да му противоречат.

“Т’ва не е ваша работа – какво подарявам и какво дарявам и какво продавам не е ваша работа в творчеството…В писмото пише, че съм дарил две работи на Лувъра – да вярно е…Не е ваша работа какво продавам, аз питам ли ви с кого спите. Моето творчеството не е ваша работа”, заявил той в отговор на репортерски въпрос.

Ако ставаше само за “културата” на изразяване и поведение на бившия културен министър- свикнали сме с нея. Нямаше да ни впечатли ( отново). Само че той лъже откровено. Това се вижда от следния абзац, в които изрично твърди, че е бил помолен от Лувъра да си изпраща творбите в музея:

“Искаха от мен да имат скулптури, аз казах като министър, за да няма конфликт на интереси – ето, аз ще ги подаря. Умен човек съм, изчаках да не съм министър – отдавна хората желаеха да им се радват да имат”.

От “Дневник” прилагат факсимилие на френския отговор на натрапника , от което е видно, че инициативата е била изцяло негова.

Очаквайте развитие на абонирания за властта Рашидов в случай, че неговият ментор и вдъхновител на поведението му Бойко Борисов се завърне начело на правителството. А в “най-лошия случай” Рашидов ще командори комисията по културата, вероятно.

* колтурен- от колт, макар в случая да подхожда повече наган, което се връзва с наглост

Share on Facebook

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Пет партии в новия парламент, малка преднина на ГЕРБ пред БСП, големи трудности за съставяне на правителство изобщо – това са основните резултати от парламентарните избори в България, които обсъждаме днес с Пламен Асенов.

– Пламен, пет партии попаднаха в 44-то Народно събрание. Какъв политически профил очертават те за новия Парламент и може ли той да оцелее по-дълго от предишния?

– Петте партии, които спечелиха депутатски места на изборите в неделя, са ГЕРБ, БСП, тъй наречените ОП, ДПС и „Воля”. Заради техния политически характер и показаното в предизборната кампания, бих казал, Фили, че профилът на новия Парламент ще е силно популистки. Толкова много и толкова неизпълними обещания от всички участници в изборите никога не сме чували. То не бяха минимални пенсии, които с магия скачат от 150 на 300 лева, то не беше правене на деца за справяне с демографската криза, то не бяха заклинания към лошата демокрация, отнела на народа безплатното му образование и здравеопазване от времето на комунизма. На всичкото отгоре, някои от партиите, тъй наречените „патриоти” например, и след изборите настояват, че изпълнението на техните безумни предизборни обещания е задължително условие за участието им в управлението. Изобщо, напреженията вътре в Парламента се очертават доста силни, като се има предвид също факта, че втората политическа сила, БСП, има двойно повече депутатски места, отколкото досега и може да бъде доста по-солидна опозиция. А можем да погледнем и от обратната страна. Извън този Парламент останаха трите тъй наречени „малки десни формации”, както и партия ДОСТ на Лютви Местан. Те получиха подкрепата на общо към половин милион избиратели, които сега нямат свое политическо представителство, но имат искания, визии за живота и несъгласия, защото са сред най-образованата и активна част на българското общество. Това пък е обещание за силен външен натиск спрямо парламента. Тези, а и много други фактори има, които подсказват, Фили, че 44-то Народно събрание вероятно няма да изкара пълен мандат и, дали съвсем скоро, дали след година и половина, максимум – две, вероятно ще имаме нови предсрочни избори.

– След като Парламентът няма да е стабилен, това означава и нестабилно правителство?

– Така се очертава бъдещото управление, Фили, с уговорката, че то ще бъде нестабилно – ако правителство изобщо бъде съставено и независимо от това кой го състави.

– На дневен ред все пак е вариантът за трети кабинет Борисов. Като първа политическа сила, ГЕРБ първи получават мандата. Ще успеят ли да го реализират?

– В нощта на изборите Бойко Борисов каза, че ГЕРБ са длъжни да управляват. Да, те имат само 5.5 процента преднината пред БСП. Да, депутатите им са под възможността за самостоятелно управление. И – да, за да реализират мандата, ще са принудени пак да правят поне двойна, ако не и тройна коалиция, но с много по-трудни и непредсказуеми партньори. Обаче ако сега Борисов откаже да направи правителство, значи директно подарява властта на социалистите и тогава партията му най-вероятно ще се срине като картонена кула и ще изчезне от политиката.

– Кои са възможните коалиционни партньори за ГЕРБ този път?

– Вариантите са няколко и всичките лоши. Първо, може да се направи коалиция между ГЕРБ и тъй наречените ОП. Заедно, гласовете им са 123, тоест, ще имат мнозинство от два гласа. Само че на подобно крехко мнозинство не може да се разчита. На всичкото отгоре, както вече казах, тъй наречените „патриоти” като цена за сътрудничеството си искат да се изпълнява тяхната предизборна програма, пълна с нелепи обещания и дори откровени глупости. Как ще стане това, не е ясно. И третият, но наистина най-важен факт, който препречва пътя за подобно сътрудничество, Фили, е участието на Волен Сидеров и неговата партия Атака като партньор в коалицията Обединени патриоти. В този момент да се вкара в българското управление една агресивно проруска и анти европейска партия, си е чисто политическо самоубийство – както във вътрешен, така и във външен план. Съмнявам се, че Бойко Борисов изобщо е способен да придума европейските ни партньори да преглътнат подобна опция.

– А какви са другите варианти за съставяне на правителство?

– Другата възможност е коалиция с ДПС, където проблемите са идентични. ДПС има равен брой депутати с ОП, но срещу тяхното участие във властта съществува силна обществена нетърпимост, включително сред привържениците на ГЕРБ. На всичкото отгоре, в последно време Ахмед Доган разкри истинското си политическо лице и освети реалния проруски характер на своята партия, така че и участието на ДПС в управлението не би било посрещнато добре в европейската столица Брюксел.

– Ако приемем, че нито един от тези варианти не стане, остават два – правителство на малцинството, като се търсят плаващи мнозинства по различни теми или тъй наречената „голяма коалиция” – ГЕРБ и БСП. Кой от тях изглежда по-вероятен?

– Според мен възможност за „голяма коалиция” практически не съществува, Фили. Да, онзи ден един от лидерите на тъй наречените „патриоти” призова за съставяне на голяма тройна коалиция – ГЕРБ, БСП и ОП, обаче това е пълна химера. Най-малкото, пита се в задачата, защо в този случай тъй наречените „патриоти” ще са необходими на ГЕРБ и БСП, след като те ще имат предостатъчно депутати. Но това е само на теория, на практика ми се струва изключено ГЕРБ и БСП да си стиковат апетитите за тъй наречените порции в държавата, тоест, икономическите си интереси. Така че, Фили, в момента според мен най-вероятен изглежда вариантът ГЕРБ да състави правителство на малцинството и да управлява докъдето може, а после пак да отиде на избори и да търси възможност за четвърти кабинет Борисов. Разбира се, в известен смисъл нещата биха се улеснили, ако ОП внезапно поумнеят и се разделят както с част от твърде неразумните си претенции, така и със своя политически съдружник Волен Сидеров. Това може да отвори път за съставяне на тройна управленска коалиция между ГЕРБ, ОП и партия Воля на бизнесмена Веселин Марешки. Колкото и популистко да е това управление, от гледна точка на ГЕРБ то все пак ще бъде нещо по-добро от нищо.

– А има ли възможност, въпреки всичко, ГЕРБ да се откаже или реално да не успее да състави правителство и мандатът да отиде у БСП?

– Малка, но има. Тогава социалистите ще бъдат изправени пред абсолютно същите трудности, доколкото електоратът им трудно ще преглътне поредна коалиция с ДПС, а европейската левица в Брюксел, също както европейската десница, трудно ще преглътне евентуалното сътрудничество с Волен Сидеров. В заключение искам отново да напомня, Фили, че всички тези възможности, които обсъждаме, са за съставяне на каквото и да било правителство, което, обзалагам се на последните си пет лева, ще бъде временно. В общата следизборна картина, за съжаление, изобщо няма възможност за съставяне на истински стабилен кабинет, способен да извърши така необходимите за България реформи. Ето защо според мен глобалният резултат от тези избори може да се обобщи като поредното политическо преливане от пусто в празно.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

През отминалата седмица новината отекна като пукота от първата пушка в Априлското въстание, тоест не много силно, но достатъчно героично. Възрожденска и бунтовна Копривщица реши, че повече няма да бъде архитектурен резерват и няма да скланя покорно глава пред Закона за културното наследство и неговите закостенялости. Няма да слага прът в колелата на прогреса и да тъпче своите бизнесмени, като ги кара да се чувстват втора ръка благодетели в сравнение с бизнесмените от други такива градчета в страната и чужбина.

Копривщица направи това дисциплинирано, по предвидения от закона начин – чрез своя общински съвет, който към датата на това историческо решение се състои от четирима представители на ГЕРБ, по двама от БСП, Народен съюз и БДЦ и един от Земеделски съюз „Александър Стамболийски“. Копривщица каза, че свежи пари хлопат на вратата и искат да се инвестират в общината, но им пречи статута на града като музей, в който не се предвижда да бъдат експонирани ски писти, спа центрове и клубове за каране на мотоциклети и АТВ-та. Всъщност инвеститорът е един – някой си Радослав Йовков, който досега очевидно е инвестирал в доста проекти, включително и в общинския съвет. Прославил се е предимно с лоши неща: сякъл е гори и е продавал дървесина с нередовни документи и незаконно е наемал общински земи, за да ги превръща в планински пасбища и да тегли субсидии за тях. Нищо, няма лошо да се печели, пък и нали все се оплакваме, че изоставаме в усвояването на европейските фондове!

Големите фактори веднага реагираха с целия популизъм, на който са способни, а те са способни на много. Президентът се изказа във фейсбук (че къде другаде да се изкаже един президент!) със следните клишета: „Копривщица не принадлежи на неколцина общинари. Копривщица принадлежи на България. Копривщица е България. Затова призовавам всички, от които това зависи, незабавно да ревизират или спрат решението на общинския съвет за промяна в статута на града-музей. Всеки компромис в случая ще е покушение срещу националната памет и културното наследство на България“. Наистина, пропуснал е да си сложи на профилната снимка JE SUIS KOPRIVSHTITZA, но никой не е съвършен.

От ГЕРБ пък заплашиха общинските си съветници, че ако не се вземат в ръце, ще бъдат изхвърлени от партията, както преди време е бил изхвърлен и въпросният инвеститор, след като се е прославил от нейно име.

На по-ниско ниво се обособиха два вида обществени реакции: емоционална (масова) и прагматична (по-камерна). Емоционално засегнатите почувстваха поругана или своята космпополитна съвест на модерни интелектуалци, или пък своята българщинà, но сред тях имаше и такива, които трезво отбелязаха, че е ужасна глупост да унищожаваме малкото културни паметници, с които разполагаме. Ето, докато Божидар Димитров строи от газобетон фалшиви средновековни крепости и базилики, безумци с власт благославят унищожаването на оригинални сгради от Възраждането и от периода между двете войни. Тези, последните, придават европейски вид на градовете ни, нищо че и за тяхното построяване в годините, когато са изглеждали модерни, са били събаряни други архитектурни старини.

Точно така! – ще отговорят тук представителите на прагматичния подход. Ако от носталгия и българщинà бяхме оставили София в нейния възрожденски вид, на какво щеше да прилича? Нямаше да ги има Университетът, Парламентът, Александър Невски, сградите на министерствата, Театъра, Банката, Художествената академия и Борисовата градина. Даже жълтите павета нямаше да ги има. Що се отнася до Копривщица – ще продължат разсъжденията си представителите на прагматичния подход, – наистина трябва да се преразгледа положението, в което градът е бил поставен още през 50-те, когато е било невъзможно да се предвидят естествените процеси на неговото развитие половин век по-късно. Какво толкова? Европа е пълна с градове и градчета, които ревниво пазят своята средновековна част, превърнали са я в архитектурен резерват, но наоколо са построили нови части с модерни сгради, съоръжения и инфраструктура. Алпите са чудесен пример за това. Нали искаме свежи инвестиции? Нали искаме заетост и нови работни места? Нали се стремим към съживяване на икономиката и туризма? Ще позволим ли на прашни бюрократи да препъват модерното и да обричат „Българина“ на бедност и провинциална изостаналост?

Ето така разсъждават прагматиците. Макар и не тъй шумни като емоционално засегнатите родолюбци, те са по-адекватни спрямо общия начин на мислене и нравите, с които живеем. Тъй наречените „родолюбци“, нека не се обиждат, изповядват абсолютно същата философия и споделят абсолютно същите ценности като своите опоненти. Те повтарят клишета, а не аргументират позиция. Много от тях дори не са запознати добре с историята на българското Възраждане и в частност на Копривщица. Тях съдбата на културно-архитектурните резервати не ги интересува повече от това да бъде повод за изява на високата им морална и гражданска позиция. Ако ги боли за нещо, то не е, че ще се повредят свидетелствата на една отдавна изгубена родова памет, а затова че някакъв местен деребей ще забогатее и че те отново няма да участват в това забогатяване.

Иначе, както казахме, ценностите и на едните, и на другите са абсолютно едни и същи – това са ценностите на съвременния цивилизован и секуларен свят. В парадигмата на тези ценности най-важната политика е икономическата. Свещената цел пред всяко управление е осигуряването на голям икономически растеж. Този растеж е необходим за провеждането на останалите политики, а тяхната цел пък е да направят живота на хората по-добър. В нашия случай „по-добър“ означава по-охолен и по-безгрижен. Свикнали сме с убеждението, че наше неотменимо право е да бъдем щастливи, да си доставяме радости и удоволствия и да се забавляваме. Ако нещо ни пречи, вече виждаме организиран атентат срещу себе си. Нещо повече, политиката е длъжна не само да ни осигури охолен и щастлив живот, но да се погрижи този живот да е максимално дълъг и докато трае, ние да бъдем вечно млади. Особено важно е да бъдем потентни и след 80-годишна възраст. Ето това е животът, който ни се полага, а на всичко друго ние ще кажем едно „мерси“. Тези ценности изповядват както поддръжниците на копривщенския общински съвет, така и неговите критици.

Икономическият растеж е задължителен за провеждането на социалните политики и за увеличаването на общото благосъстояние. Но той се осъществява само тогава, когато икономиката с устойчиви темпове създава принадена стойност, тоест тогава, когато капиталистите, пък били те държавни или копривщенски, печелят. Тъй че ако това са ценностите, ако икономиката е най-важна, ако икономиката трябва непрекъснато да расте, за да прави населението по-богато, по-щастливо и по-безгрижно, то Радослав Йовков фон Копривщица е сияен рицар в първите редици на този поход. На него не само не трябва да му се пречи, но трябва и да бъде поощряван да печели. Трябва да му простим незаконната сеч и опитите за източване на европейските фондове, трябва да му простим корупцията, чрез която общинският съвет действа като негова собственост или в най-добрия случай като подразделение на фирмата му. Трябва да му простим и всичко останало, за което знаем и за което не знаем, защото то е в името на принадената стойност, печалбата и икономическия растеж, които правят цивилизованите държави още по-цивилизовани.

Ние искаме ни повече, ни по-малко едно – да построим Рая на земята, а неговото място изобщо не е тук. Но ние не виждаме друго място за него, защото не гледаме сериозно на идеята за съществуването и на друг свят освен материалния. Когато говорим за нашите предци, заветите на дедите и верността ни към тях, ние изричаме празни думи, ако наистина вярваме, че този свят е единствен и всичко свършва със смъртта. Какво е историята, чиито паметници свято трябва да пазим? Ако я лишим от духовното, от мистичното ѝ съдържание, какъв смисъл има да пазим нейните паметници? Да, ще кажат, че като пазим историята, от нейните уроци се учим да живеем по-добре. Но нали за по-добрия ни живот се грижи и икономическият растеж? Може би е добре да спрем да се лигавим и да сведем историята до история на икономическия растеж и толкоз. Без деди и завети.

Ако не се схваща истинската духовна стойност на историята, всеки плач за културното наследство е ронене на крокодилски сълзи и от километри си личи, че е неискрена поза. Иначе в Копривщица не се случи нищо особено и ако не беше повод за горните размишления, изобщо нямаше да се залавяме с темата. Общинският съвет няма власт да променя статута на националните резервати, а гражданите трябва да се примирят с късмета си и да се утешават с мисълта, че поне по едно нещо приличат на гражданите на Венеция – по това, че не могат да се разпореждат със съдбата на града си. Що се отнася до поуките, то не е нужно някое селище да е паметник, музей или архитектурен резерват, за да е корумпиран общинският му съвет. Такива общински съвети можем да наблюдаваме навсякъде и такива поуки да вадим по цялата страна от Несебър до Банско и от Дунав мост до Кулата. Гледайте и се гответе за мажоритарната ера в българското гласоподаване. Тогава партиите няма да могат да отзовават общинските си съветници или поне такава е идеята. Ще може да ги отзовава само Радослав Йовков фон Копривщица и то единствено ако му пречат да създава принадена стойност и икономически растеж. Но мисля, че тогава отношенията между местна власт и местен бизнес ще бъдат толкова хармонични, че няма да се стига до там. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet