Нордкап – нос Северен (11 част на През Източна Европа с джип)

Маршрут за деня (Мурманск-Киркенес-Нордкап-Хонингсвог)

Слънцето и този път ме събуди – около 1 ч през нощта… Не можах да се въздържа да не направя снимка

Дръпнах пердетата да мога да поспя

Сутринта багажа вече бе събран… Душ.. Закуска, само че малко по-рано от обичайното за последните дни…
Натоварихме багажа, платих хотела и направихме бърза последна и безплодна обиколка из магазинчетата наоколо (бяха все още затворени)…

Накукушинените гълъби се грееха на северното слънце

Върнахме се към хотела и в този момент се появи нашия домакин – с официален костюм – все пак бе работен ден…
Дошъл да се извини за прекаляването с алкохола предния ден и да каже довиждане След трогателните слова трябваше да тръгва, защото трябваше да поеме работата и да освободи неговия колега (и също наш приятел), който изяви желание да дойде с нас до Норвегия. Причината – банална… Норвежците му правели проблеми защо с шенгенската виза, издадена от Норвегия е посещавал повече България отколкото Норвегия ?!! Абсолютен нон-сенс… Явно администраторите са един дол дренки дори в такава уредена страна като Норвегия, и не разбират, че това, че България приема шенгенските визи не означава, че Норвегия би приела българска виза.. Нито пък че България има право да издава шенгенска виза
Както и да е – след 10 минути пристигна нашия спътник (един от най-активните участници във вчерашната сбирка
Натоварихме се и потеглихме… Джипа бе изстинал след 4 дневна почивка. Парното заработи бързо и се стоплихме… Все пак е юли месец и бе цели +5º С
Тъй като разликата в цената на горивото във Финландия и Русия е над 2 пъти, умишлено бях заредил по-малко гориво от скъпата Финландия с разчет да ми стигне точно до Мурманск (разбира се със запас ‘до резервно летище’ ако се случи нещо непредвидено по пътя Та нафтата бе на привършване и спрях на първата бензиностанция СТАТОЙЛ по съвет на мурманските ми приятели. По-скъпа нафта (по тукашните стандарти), но със сигурност нямало проблеми с нея – карали я от Норвегия
Спрях пред една не съвсем угледна колонка, отделена от другите. Който си спомня соц-миналото ще ме разбере – дизела си бе отделен на разстояние от колонките за бензин (и нямаше навес над него)
Колонката – с два пистолета надлъжно по посоката на движение…
Ей за това става въпрос (снимка от StreetView):

Та съседа по колонка бе грабнал единия пистолет, а аз взех втория… Абе гледам, че влиза тегаво, и не влиза докрай… Пробвах да пусна нафтата, ама колата директно я изплю…
Гледам, единия пистолет на тази колонка бил за тирове – с по-голям диаметър Казах си, че с този 100 литров резервоар е можело да направят по-голяма дупката и да си зареждам и от тировите колонки…
Както и да е – изчаках да приключи колегата от другата страна на колонката и си заредих догоре от правилния пистолет.
Девойката на касата се ухили, като и казах, че ще платя и ‘стотинките’ от тираджийската колонка.
За цената мисля няма нужда да споменавам – най-евтината нафта, която някога съм зареждал (в по-ново време). Като качество – НИКАКЪВ проблем. Платих в брой – единственото място по целия път, където платих в брой. Плащането бе в брой не защото нямаха банкомати – както навсякъде и тук плащането с карта бе масово. Просто ми бяха останали рубли, които нямаше да ми трябват нататък по пътя.

С известно съжаление тръгнах от Мурманск

Красив град, интересна природа, добри приятели – какво му трябва още на човек " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" /> Път разбира се " class="wp-smiley" style="height: 1em; max-height: 1em;" />

Щракнахме забележителностите на излизане.

Слънцето, което бе светнало сутринта отново се скри за минутка и заваля дъждец още докато бяхме на моста.

Излязохме от Мурманск

Опитах се да заснема по-добре знаците с предупрежденията за ‘забранената зона’, ама чистачката постоянно бе пред фотоапарата, а и капчиците поразмазваха изображението…
Но все пак се чете:

Пътя бе много хубав – явно нов… Отстрани – свежа зеленина.

Навигацията отново си ходеше ‘из гората’ Спътника ни обясняваше особеностите на пътя и въобще на Русия…
Край нас минаваха пресечки за известни от медиите и от някои екшъни за подводници селища: Полярный, Видяево…
Пътя хубав, табелите вече са и на английски език. Само преди няколко години гугъл-земя е заснел тази табела:
Гугъл карти – Видяево

А гледам на моето видео вече там се мъдри нова табела на руски и английски…
Попитах моя спътник:

– Добре де, ако сега кривнем по тази хубава пресечка какво ще стане?

– Ами след 500 м ще стигнем до блок-пост и дотам – ще почнем да пишем и т.н. ‘)
И ми разправя весела история – докато служил [в армията], били командировани с негов колега към такъв обект, обаче не им били оправили добре документите – не били получили пътния лист с разрешението. Моя човек се уплашил, ама другия тъй-като бил служил доста години в обекта, та си влязъл по старите пътеки през тайгата, свършил си работата, ама накрая го хванали. Изяснили, че е ‘свой’, глобили го някаква дребна сума, и му издали красив внушителен документ, че е нарушил Държавната гранична зона.
Спътника ми разправяше с ей-такива големи очи

– Aко знаех, че издават такава красива цветна грамота, с цветен герб, златни орнаменти и т.н., и аз щях да рискувам и да отида с него – само и само да получа този документ

Времето се пооправи, дъждеца поспря… Виждаха се необятните зелени площи из сопките около пътя… И никаква жива душа…
Разправяхме се за Втората световна война – поради ‘терена’ немците не са могли да напреднат към Мурманск – единствения начин бил по ‘официалния път’, който е лесно охраняем и защитим… А встрани е невъзможно да се водят военни действия…

За нас винаги Втората световна война е била нещо, което приемаме с двойствени чувства – безспорно много народ е загинал и не винаги за правата кауза.. Но от друга страна България е загубила темпо и интелигенция точно след края и и смяната на строя…

Докато тук в Русия навсякъде се усещаше ‘полъха’ на времето… Хората помнят – бе видно и по надписите около пътя

След няколко километра ландшафта леко се измени – навлязохме в долина, където се виждаха по-широки равни площи.

Събеседника ми каза, че това място се е наричало

Долината на смъртта, но наскоро била преименувана на Долината на славата

Практически тук е било мястото на стълкновението – там, където през 1941 г са могли да разгърнат военна сила двете страни.
С цената на няколкохилядни жертви от двете страни плацдарма е задържан и фашистите не са продължили нататък…
Подминавахме монументи, а събеседника ми сподели, че наоколо и в момента се въргаля доста оръжие – каквото намерят, го хвърлят в реката да не би да пострада някой малчуган.
Снимките не станаха, защото пак заръмя, а и лятото доста от храстчетата са порасли около пътя.

Затова за илюстрация ще добавя малко снимки от Панорамио.

Това е долината:

Снимка от Панорамио

Артефактите, които все още са непокътнати.

Снимка от Панорамио

И новоизградените монументи

Снимка от Панорамио

Понякога наистина трябва да отидеш на място, за да започнеш да осъзнаваш, че някои неща, които от дистанция изглеждат странни и като превземки, изглеждат страшни когато разбереш мащабите на унищожението…

Не спрях на монументите – не сметнах за правилно да се мотам там покрай паметниците – тегаво.

Но е интересно място – в последствие разгледах из нета, че много от фортификациите са практически непокътнати след войната. И редовно намират оръжие и боеприпаси в района. Просто района е отдалечен, негостоприемен и рядко населен.

Продължихме нататък – наоколо красота, свежест и пустош

Да, от време на време разбираш, че въпреки привидната липса на каквото и да е движение, всичко се слуша

По едно време събеседника ни почна нещо да разправя, че тук често проверявали преминаващите и т.н…
Не му обърнах внимание, ама след километър след едно завойче се появи ограничение, и след малко – бариера на международния път (снимките са от камерата на колата и са кофти, ама това имам)

Униформения със светлоотразителната жилетка имаше бадж ФСБ (мисля, че го прочетох правилно)….
Поиска паспортите и попита накъде сме тръгнали… Хвърли поглед (отворих му и задното стъкло да види, че няма други хора освен нас)
Върна документите – викам си – супер
– Ако обичате спрете ей-там. И ми посочи площадка до блокпоста.
Спрях там, а през това време униформения стана тъкачка – многомашинничка – с едната ръка преглеждаше документите на другите по пътя, с другата вдигаше бариерата, с третата звънеше по телефона
Поговори около 5 минути.

След което само махна да тръгваме и вдигна бариерата. Оперативно ни провериха

Не след дълго навлязохме в селца и градчета с казарми, където се подготвят морската пехота (или ВДВ – не разбрах точно). Казармите и плацовете за техниката бяха на самия път. Щом тук се виждат такива неща, какво ли е зад хълма.

Подминахме тези казармени селца/градчета. Стигнахме и селце с интересно име – не можах да не спра да се снимаме

Изведнъж пейзажа стана лунен – ОГРОМНИ изкуствени планини…

Камънак, на който нищо не расте..
Оказа се, че сме наближили

гр.Никел

Името е достатъчно красноречиво – всичко бе ясно. Града е преминал към СССР след големи спорове след Втората световна война (общо взето – откраднат заради природните ресурси, а не заради природни красоти)
Постройките също станаха страшни

Попитах събеседника кой живее тук?
Отговори ми, че по принцип идват хората от цяла Русия заради много високата заплата, въпреки ужасните условия. Но текучеството било почти 100%. След като съберат някой друг лев/рубла (а това ставало доста бързо) веднага бягали. Разбирам ги/

Започнаха да се появяват и наблюдателни вишки, а покрай пътя се появи и гранична полоса за сигурност.
Явно наближавахме границата (въпреки, че имаше доста десетки километри до нея)

В такава атмосфера наближихме

границата

Метална врата и бариера – бяхме ги гледали тези неща и около Салла Влязохме в граничната зона без проблем и асфалта отново изчезна.
Ремонтираха пътя, премествайки го на няколкостотин метра встрани. Явно за заблуда на врага. Само дето грунтовката бе много по-лоша – карах с 30 – 40 км/ч
Така стигнахме до

руския граничен пункт

Минахме го за 5 минути – безпроблемно и без никакви формалности. Патил съм си на времето от руски граничари (на летището в Москва) – на север все едно си в друга държава – всичко е по-сурово, но и по-лесно и приятелски.

Преминахме браздата

и отново започнахме да се движим с 20 – 30 км/ч – норвежците също ремонтираха…
Как да е, се добрахме до

норвежкия пункт

– преминахме го също без проблеми или формалности..
Влязохме в безмитния магазин – само алкохол се продаваше, и то не евтин. Взехме по някоя от малките бутилчици за подаръци…
И излязохме от граничната зона (също безпроблемно – преброиха броя на хората и вдигнаха бариерата)…

Норвегия

Пътя за мое учудване бе по-лош отколкото от руска страна.

Откри се гледка и към по-големи водни площи

Скоро пристигнахме в

Киркенес

Намерихме автогарата, откъдето щеше да се връща в Русия спътника ни. Спряхме наблизо (в самия център) и се поразходихме из

Киркенес. Малко рибарско градче в миналото.

Което обаче се е развило сериозно през последните години заради близостта с Русия. Причината – много проста:
С цел запазване рибните богатства Русия поставя строги ограничения и контрол върху рибарските кораби. Съответно цели руски флотилии започват да предават улова си оттатък границата – в Киркенес, където нямат такъв контрол и административни пречки. Норвежците също така правят там рибопреработвателни заводи, където работят предимно рускини – съпругите на моряците.
Затова

в Киркенес всички надписи са и на кирилица

и на руски език (включително и наименованията на улиците)

Хапнахме по някой друг сандвич в претъпканите закусвални – навън почти не виждаш народ, докато вътре е ПЪЛНО. Сигурно защото юлската температура под палещото слънце се въртеше около +5º С

Настана време да се разделим със спътника ни. Той имаше още време до автобуса, но нас ни чакаше още доста път. Отидохме до колата и приятеля изкара от някъде едно НЕСТИ – да, студен чай. И каза:

– Това ще ви трябва за из път – прекарах го през границата нелегално

Учудено го погледнах – казах му че имаме вода, а приятеля заговорнически отвори бутилката – коняк/конячна настойка (или поне високоградусен алкохол с аромат на коняк) Май бе над 40 градуса, ама наистина ни свърши работа по време на пътя нататък.
Последни прегръдки и пожелания