На власт в България днес са коалиционните на ГЕРБ съюзници от ВМРО. Подчертавам, управляващи са. Партийният им шеф Каракачанов е министър не на нещо друго, а на отбраната. “Силов министър”.

Но тези управлящи, които нямат нужда от разрешение за публични демонстрации, не реагират по неудобната ( за любимата им Москва, където е измислен “македонският проблем”) историческа годишнина от масовото убийство на българи, загинали мъченически заради упоритото си нежелание да се подчинят на измисленото от Коминтерна изкуствено “прераждане” на българите в македонци в угода на Сталин.

“Националистите” у нас маркират със знамена, лозунги, походи с факли и прочее зрелища всичко друго, само не и неудобните за русофилията им факти за геноцидния натиск върху българите от страна на съветските “освободители” на България от нейната истинска история. http://www.faktor.bg/bg/articles/ot-redaktora/bkp-ustroyva-karvava-nosht-za-lideri-na-vmro

“Днес се навършват 71 “безпаметни” години от трагичния край на стотици македонски българи, станали жертва на голямата си любов към Македония и Целокупното българско отечество.

На 7 срещу 8 юни през 1946 година Българската комунистическа партия, с решение и по нареждане на Сталин, Димитров и Тито, унищожават последните съпротивителни сили срещу македонизирането на Пиринския край.

През нощта на 7 юни 1946 г. са арестувани в домовете им и откарани в неизвестна посока повече от 200 членовете на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Сред тях са: ЖОРО НАСТЕВ, СТРАХИЛ РАЗВИГОРОВ, ВЛАДО КУРТЕВ, ЙОСИФ МАРКОВ, КОСТА РИЗОВ, ГОШО АТАНАСОВ, МИХАИЛ КАРАЙОРДАНОВ, ЕВТИМ ОРЛЕТО, АТАНАС ПАШКОВ, СТРАХИЛ ТОПУКОВ, МАНЧО ДИМИТРОВ, КРУМ САРДЖЕВ, ГЕОРГИ ХУКЛЕВ, КРЪСТЬО ПИНЗОВ, СТОЯН КАТОШЕВ, ПЕТЪР ГРЕБЕНАРОВ… В сражение загина КИРИЛ ДРАНГОВ.

Някои от тях са избити още в същия ден. Но трагичният край на повечето от тях продължава да е загадка за най-бизките им – техните деца и внуци. Защото когато някой е издевателствал с живота на цели поколения, когато е унищожавал или провалял съдби, едва ли може да се очаква друго освен следите старателно да бъдат заличени…

Смята се, че с одобрението на Москва част от арестуваните са били предадени от отечественофронтовското правителство на България на титовите палачи в Скопие, или откарани в съветски лагери, други са били зверски избити, съсечени или изгорени живи от органите на българската Държавна сигурност…

За семействата им е ясно, че причината е тяхната последователна убеденост в българския произход на населението в Македония, защитата на българщината в Пиринския край и дългогодишната им предана работа за обединение на родината. Никой от близките им никога не научава истината за тях. Никой опит да се намерят свидетелства за предрешената им съдба не се увенча с успех. На семействата им е забранено да печатат некролози. Тези хора просто се разтопиха във въздуха. Сякаш никога не са живели. В хрониките на съвременната българска история техният казус не съществува”.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: http://www.bulblog.com/кървавата-коледа-за-българите-в-макед/

Share on Facebook

Приблизително така се е изцепил видният ГЕРБераст вчера от курарта "Ривиера" край морето, между две хладни бири, по време на ежегодната седянка на върха на българския клон на ядрената мафия. Но нека видим по-точно, как е цитира...

Преводачи от и на арабски език ще говорят за работата си, за особеностите на литературния превод, за преживяването на превода по време на първия Арабски преводачески слам на 10 юни 2017 г. (събота) от 18:00 ч. в Литературен клуб „Перото“. Събитието ще бъде излъчвано на живо във Facebook страницата на „Аз чета“. Участниците в организираното от фондация...

Чувството за хумор на Тери Пратчет отново е в отлична форма в тези 14 забавни разказа, а фантазията му се вихри на воля: от приключения с несговорчиви вещици и горделиви магьосници, през преживелиците на жителите на градчето Лланданффунфафегеттъпагого (наистина така се казва), до неволите на най-малките (гномите) и най-големите (троловете). И още, и още …...

Гостуващ автор: Никола Райков

Историята започва години назад, през 80-те и 90-те на миналия век, когато аз самият растях. Ако сте преживели детството си тогава, има голяма вероятност да притежавате още някоя от онези книги-игри. Те бяха не просто мода, за цяло едно поколение те се превърнаха в културен феномен! Но всичките бяха предназначени за тийнейджъри и за деца в пред-тийнейджърска възраст. Нямаше нито една книга-игра за деца между три и девет години. Помня, че тогава си казах: „Това е лудост! Кои са тези, които най-много обичат да играят? Най-малките!“

И така започна всичко…

Дори най-дългото пътуване започва с няколко малки стъпки.

Не само исках да нашиша книга-игра за съвсем различна аудитория, но също така исках да направя съвсем различен тип книга. Вярно е, че книгите-игри понякога бяха лошо написани. Рядко засягаха важни морални и философски въпроси. Изпълнението им също не беше кой знае какво – евтин печат с черно-бели илюстрации. Но такива бяха времената тогава. Аз исках да променя всичко това. И го направих.

Прервърнах се в най-младия автор, печелил някога престижните награди за дестка литература в България.

„Голямото приключение на малкото таласъмче“ е преведена на английски, руски, италиански и латвийски. В момента се превежда на още няколко езика. Има цели осем преиздавания на хартия. Какво чакате? Изтеглете си я още сега! Безплатно е!

Често с основание ме питат защо го направих. Доста необичайно е един автор на споделя книгите си напълно безплатно, нали?

Вярвам, че би било жестоко, ако децата не могат да се наслаждават на книгите ми, само защото родителите им не могат да си ги позволят, а детските автори не могат да бъдат жестоки. Те трябва да са загрижени, обичащи и нежни. Ценностите, които проповядваме, не бива да остават само на хартия. Ние самите трябва да сме живи, дишащи примери за тези ценности. Всеки добър автор ще ви каже, че не можеш да излъжеш своите малки читатели (или невръстни слушатели). Ще ви хванат „в крачка“ на секундата! Когато чете една книга, човек лесно може да разбере дали нейният автор е бил искрен пред своето вътрешно „Аз“.

Творчеството ми е вдъхновено от моята искрена любов към децата, към тяхното въображение, към сина ми, към приключенията и към времето, прекарано с него сред природата.

Вярвам, че хората са изначално добри. Ако си излял сърцето си в нещо, ако си дал най-доброто от себе си, хората ще го усетят и ще ти дадат своята безусловна подкрепа. Няма нужда да криеш плодовете на труда си: хората не са крадци! Ако споделяш, те ще го оценят, ще те последват и дори честичко ще те подпитват: „Кога излиза следващата книга?“. И, да, с удоволствие ще ти ударят едно рамо, защото са се убедили, че любимият автор на децата им действително вярва в ценностите, за които пише – в любовта, в приятелството и в свободата – същите неща, в които вярват и самите те.

Деца се влюбват в книгите ми. Досегашните ми три книги за малкото таласъмче са бестселър №1 в България.

Скоро след издаването на първата книга много учители, възпитатели и психолози започнаха да разпознават нейния потенциал за развитие на личните и социални качества у децата между 3 и 9 годишна възраст. Нейният иновативен и интерактивен подход се смята за чудесен при:

Развитие на чувството за свобода и лична отговорност
(чрез осъзнаване на важността на нашите избори в историята);
Разпалване на детското въображение
(чрез развитие на нелинеен сюжет);
Подхранване на чувство за любов към заобикалящия ни свят, емпатия и разбиране
(чрез изцяло положителни примери);
Развитие на позивитни отношения между възрастните и децата
(с още по-голямо приложение, ако възрастният играе или участва заедно с детето);
Работа с деца със специални нужди
(чрез преодоляването на страха, екипното взаимодействие и социалния ангажимент, които развива играта);
Подхранване на любов към четенето и повишаване на детската грамотност
(книгите-игри са чудесно средство за привличане на „трудните“ читатели).

Съществуват 94 начина да прочетете тази приказка и 20 различни завършека:

Ето няколко ревюта:

„Най-уникалната книга, която някога ще държите в ръцете си!“
e-lect.net

„Магическа, изпълнена с въображение и детското усещане за чудо“
Григор Гачев, блогър, автор и преводач

„Повратна точка в жанра“
Big Box Gamers

Още ревюта ще намерите в GameTale.eu

Рейтингът на книгата в Goodreads е 4.75 от 5.

Сега голямото приключение на малкото таласъмче се отправя към едно още по-голямо предизвикателство: публикуването на луксозно хартиено издание на английски език за глобалната аудитория! Как ще приключи тази история? Ами, тя е магическа и краят зависи изцяло от вас!

Впуснете се в приключението заедно с мен! По пътя ви очакват чудесни награди и много приятни изненади.

Гостуващ автор: Никола Райков 

Послепис от „домакина“:

Това НЕ Е платена публикация. Никола Райков успява да разпали въображението на малките деца, но и на „големите“ (по възраст, а не по акъл) автори като мен. Подарявал съм вече негови книги на децата на приятели и роднини, наслаждавал съм се на ефекта, който имат върху тях. Никола ме вдъхновява с ентусиазма си и с дръзките цели, които си поставя. Заразителен е абсолютният му стремеж към качество до най-малкия детайл, виден във всичките му произведения: от книгите-игри, през картичките и картите за игра, до детските пижами. Очарователен е размахът, с който действа. Никола не само, че не ми е платил за това авто-ревю, но аз самият се включих с някой лев в неговата KickStarter кампания. Насърчавам ви да го направите и вие. Такива примери трябва да се подкрепят. Просто е удивително да видиш човек, който не само, че не мрънка как в България нищо не става, но знае КАКВО точно прави, знае КАК точно да го направи, наясно е ЗАЩО го прави, поставя си конкретни цели и дава най-доброто от себе си, докато го прави. Такива са хората, които превръщат една страна в цивилизовано и приятно място за живеене. Нуждаем се от повече като тях. За целта трябва да ги подкрепяме не само на думи. Помогнете на един човек да сбъдне своята мечта и Съдбата ще ви помогне да сбъднете някоя от вашите собствени! От опит знам, че работи. Даващият винаги получава повече от този, на когото е дал. Сътрудничеството, взаимопомощта и подкрепата винаги са стояли в основата на човешките „чудеса“. А успехът е заразителен…

Тихомир Димитров 

Европейският съд по правата на човека осъди България заради прекомерна продължителност на съдебното обжалване на задържането в мигрантския център в Бусманци след опит за експулсиране на лице с хуманитарен статут в Сирия

Нова медия с продемократична насоченост се появи в българското интернет пространство. Събитието беше отбелязано вчера в Народния театър в София, което е представено днес във видеосекцията на сайта. http://debati.bg

Главен редактор на Debati.bg е Микаела Въжарова, дъгогодишен репортер в БТА и бивш заместник-главен редактор на в. “Демокрация”. В нейния екип преобладават млади журналисти, но сред поканените да сътрудничат коментатори е точно обратното ( авторът на тези редове е сред тях ).

Собственик на новата медия е Емил Стоянов.

Повечето присъстващи на откриването гости, сред които бяха президентът Плевнелиев и бившият премиер Филип Димитров, говореха с физиономиите си на познати в публичното пространство личности, че амбицията на новата медия е да използва потенциала на съмишленици от демократичната общност за целите на нейното разграничаване от тенденцията към посредственост и пошлост, която превърна журналистиката у нас в слугиня на посредствените и пошлите вкусове на силните на деня и техните олигархични кръгове.

Такава е теоретичната заявка. Практиката ще покаже как ще бъде осъществена тя.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: http://www.ekipnews.com/news/bulgaria/obshtestvo/otkrihme_debati_bg_/200034/

Share on Facebook

Двете хумористични книги на Никола Крумов „Дневник от панелните блокове“ и „Междупанелни войни“ за пореден месец оглавяват класацията по продажби на онлайн магазина Ozone.bg. След него се подеждат дуото от блога „Майко мила“ и лекциите по програмиране със C# на Светлин Наков. Вижте Топ 10 на Ozone.bg по продажби за май 2017: 1. Дневник от...

Някои се подиграват на уж много спортуващия премиер Борисов, че бил наддал много- дори и нов прякор му излиза: Наддал. Хем играе тенис ( организарат му турнири, на които егото му на победител да бъде нахранено), хем е наддал извънредно.

Не бих се закачал с ничия външност, а още по-малко с тази на Борисов, защото вътрешното ми убеждение е, че той не бива да бъде мерен с аршин, който му дава възможност да изглежда като жертва на злонамерени задявки и дребнави забележки. Работи човекът много, води застоял живот по кабинети, самолети и автомобили и не му остава време да се погрижи за фигурата си!

Фигурата му на тюлен ( това не е обида, американците наричат така най-елитните си бойци във флота) не му пречи да е все така гъвкав. Опитват са да му навират в очите факта, че мигрантите явно преминават през уж непроходимата ограда по южната ни граница, а той репликира ( в присъствието на Ангела Меркел в Берлин), че и Берлинската стена е била преодолявана, че дори и от знаменития затвор Алкатраз в САЩ имало успешни бягства.

Факт! Един от онези факти, които доказват правотата на Бисмарк, който казал че най-добре се лъже чрез изричане на истината. Макар че наш Бойко обича и чрез откровени неистини да се брани нападателно. Общото в двата случая е, че и лъжите и изречените в името на заметените следи истини му се прощават еднакво. От (почти) всички.

Като мъж каучук ( по аналогия с “жената каучук” в цирка) Борисов отдавна се е доказал неоспоримо. Напомня на мазен пехливанин- не можеш го тръшна лесно на тепиха защото се измъква всеки път с някаква контрахватка- ту предишните му ( бяха ) виновни, ту “кърлежите” ( върху знойното му управленско тяло) в дясното пространство, ту пък друго нещо.

Темата тук обаче не е прославата на неговово майсторство да бяга от истината и да се изкарва герой дори и в случаите, когато изглежда натикан в ъгъла. Въпросът е в това, че си е извоювал правото да каже или направи каквото си иска, без това да предизвика някакво гражданско, политическо или медийно противодействие ( за прокурорско да не говорим). За човек, който е наложил стотици решения в своята повече от десетилетна кариера на властник, това е постижение, което не може да се отчете само по скалата на личната талантливост. За такова нещо се изискват усилията на много, много хора. Или безсилието на още повече от тях от един момент нататък.

Ще ме прощавате, но ще напомня неговото определение за вътрешната политиката като “лайно в целофан”. Това е  отправната точка на заявената от него в моето студио на предаването “В десетката” позиция, заради която всеки друг би бил съсипан от припомняне след това. Още по онова време, преди 15 години, предложих тази негова реплика да бъде изписана на диплянката със запомнящи се фрази, с която БиТиВи дефилираше на медийния фестивал в курорта “Албена”. Получих категоричен отказ. Мислите ли, че е било само по естетически съображения?

Така се започна. Бойко може, дори трябва да каже каква ли не “ексцентрична” глупост, но керванът покрай този лай не само си вървеше, а и го поощряваше да джафне още нещо. Докато не осъмнахме с куче-водач на кервана. Влачи, а диря няма. Някой някога да е цитирал основополагащата мисъл на Бойко за вътрешната политика след като я разопакова, газаейки дълбоко в нея? “Невидима” ръка е решила да цензурира позитивно негативите му.

За народите, лишени от памет и за това на какво са обречени, са изречени многобройни мъдри предупреждения. Цели цивилизации са загивали заради безпаметност – не случайно появата на писмеността се определя като началото на човешката цивилизация, която започнала да съхранява и предава опита си на поколенията преди около 6 хиляди години. За онези, които не са оставили писмени знаци се съди по артефактите и по онова, което другите са писали за тях ( като правило враждебно и злонамерено, както в случая с гръцките източници за тракийската цивилизация).

И се питам какъв ли артефакт ще остане от безпаметността за управлението на Бойко Първи? Той самия би искал паметникът на  неговото царуване да бъдат магистралите. Обаче е съмнително. За тях никой не пише в чужбина, защото са смехотворни на сравнителна основа с истинските магистрали и аутобани по света. Обаче оградата по границата, която изникна по негово време и вече гордо бива сочена от Строителя като аналог на Берлинската, ще пребъде в спомените като неръждаемо бетониран артефакт.

Нас няма да ни има кто народ, ако не стане будо и вицепремиерът Симеонов не обърне демографската тенденция. Обаче за нас ще съдят по оснвния артефакт от нашето време: оградата на срама от епохата на безсрламното лъготене, че чрец нея сме се оградили от “милионите” желаещи да нахлуват вн България, чрез което ме били спасили Европа. Никой няма да се интересува от истината, че бежанците се ужасиха от бъблгарското негостоприемство като държавна политика и това ги отказа от опитите им да ползват България като транзитен коридор дори. Осъществи се препоръката на телевизионния шаман Андрей Райчев да бъде доведено до знаето на всеки межанец, че тук го чака бой, глад ( и още нещо, по подразбиране).

Оградата като артефакт обаче, която гордо се извисява като главното дело на нашата цивилизация, ще пребъде и след нашето изчезване от лицето на земята. По нея ще ни определят като оградоманско племе, построило това велико съоръжение по време на едно грандоманско управление. Туристите ще се дивят на останките от борбата ни с терористите.

Магистралите и оградата, двете лица на една и съща хвалба, са построени с европейски пари, но с балкански хъс като оригинално постижение се отличава само строителството на оградата- городостта на Бойко и бойните му патриотарски другари, на които дивно завиждат другарите и другарките от БСП. Ако се бяха докопали до властта те вероятно биха направили тройна и четворна ограда от още тел и бодли, с която да се хвалят още повече.

А най-голямата гаранция, че за нашата топяща се българска цивилизация ще съдят един ден по непреходната ценност, каквато е оградата, е международното й значение. Не случайно Борисов се хвали с този венец от бодлива тел на челото при изявите си пред чуждени- или ги води на място да се възхитят на тази емблема на неговото време или разказва приказката за този свой успех в чужбина. А те му ръкопляскат като на охранител, какъвто си остана и след като така успешно и трайно разгърна целофана на политиката, превръщайки съдържанието му в свой начин на живот.

Share on Facebook

С Ирена днес ще се разходим из Швейцария. Приятно четене:

Из Heidiland (Швейцария)

Broc – фабрика за шоколад Cailler, Gruyère – фабрика за сирене, Veysonnaz, Grande Dixence Dam, Zinal

Таз Швейцария невероятна, всеки път успява да ни изненада, при това повече от приятно, оставяйки силното чувство, че ще се върнем отново.

Та, както традицията повелява добре е чувствата да се следват и ето ни и нас с едни запланувани 3 дни пак там и програма пълна с неща от сорта на шоколадова фабрика, фабрика за сирене, швейцарски крави и много чудни чукари.

Този път за първа спирка из Хайдиленд сме си избрали

шоколадовата фабрика на Cailler

(https://cailler.ch/en/maison-cailler/la-chocolaterie-suisse/ ). И така, един слънчев петък на септември се озовахме в рая на шоколада. Самата фабрика се намира в малкото китно градче

Брок

и има дълга история (от семеен бизнес преди, до част от групата на Нестле в наши дни, преживели война, финансови затруднения и прочие весели и тъжни времена, та чак до наши дни, такава каквато я виждаме). Доста интерактивно е поднесен процеса на обработка на какаото, от къде, защо и как идва, какви други съставки се включват в шоколада, може да се опитват различни видове шоколад, да се видят шоколадовите поточни линии и въобще човек добре да се омае в рамките на около час-час и половина.

На изпроводяк има симпатичен магазин, в който още докато човек е под влияние на видяното какао, да накупи подобаващо количество шоколадови подаръци и да ‚удари‘ едно кафе-топъл шоколад или каквото там шоколадово има. То след този час и нещо, когато си заобиколен с шоколад и мирис на какао, дори и да не си запален фен на това захарно чудо, няма начин да останеш безучастен

Много шоколад, много нещо! Шоколадов зор голям.

Добре омаяни от видяното-опитаното-помирисаното с учудване установяваме, че е станало почти обедно време и е напълно в реда на нещата да посетим намиращата на близо

фабрика за сирене,

в така популярния

Gruyère

(La Maison du Gruyère – http://www.lamaisondugruyere.ch/homepage-en/ ). Въпросната фабрика, също по швейцарски му е чудна, по много различни начини. Интерективна, може да се види как точно правят сиренето, да се запознаеш с кравата, от която е взето млякото, да разбереш каква трева пасе през различните сезони, дори може да помиришеш тревата!, да видиш къде се съхранява сиренето, а също така, може да се опита различно по ‚възраст‘ сирене, демек да надобреем и бързо да разпознаваме кое сирене е ‚младо‘, и кое не толкова. Има и образователна част – може сам да се подложиш на тест и да видиш какво точно си разбрал от обиколката, да сложиш подобаващо количество снимки във фотоапарата и после с бодра крачка да се отправиш към ресторанта на фабриката и разбира се да си поръчаш нещо си със сирене Gruyère. Недоволни от видяното до момента, из редиците май няма!

То как да отидеш до фабриката за сирене и да не посетиш

средновековното градче Gruyère,

кацнало на малък хълм и да не се отбиеш до неговия толкова известен замък, който на всичкото отгоре, толкова добре ‚стой‘ на снимките и е толкова известен из Швейцария (https://www.chateau-gruyeres.ch/en/node/19 ). Така че, след като завършихме с кулинарната част с бодри крачки се отправихме да огледаме и

замъка

За съжаление, този път трябваше бързо да гледаме, понеже се оказа, че ще има концерт, точно този ден и хората подготвяха сцената и столовете за публиката и изпълнителите. Ама, пак не беше зле, имахме възможност да послушахме малко от репетицията на музикантите, щракнахме още няколко стотин снимки – все пак не всеки ден се разхождаме из бижу от 13 век, после бавно се спуснахме по улицата да търсим колата си.

За нощувка бяхме запазили хотел из планинските дебри над Сион, във

Veysonnaz

Това малко планинско градче е доста известен ски курорт през зимата (част от „Four Valleys“ ски зона), със страхотни гледки и (казват) 300 км пешеходни маршрути през летните месеци.

След около час и половина добро каране по магистралата, вече сме си намерили хотела и всичко е както се очаква (винетка е нужна само, ако се кара по швейцарските магистрали и по това време струваше 40 CHF и може да се купи от границата, при влизане в Швейцария).

Гледката от хотела, към Сион и замъка му, които се намират на другия байр е невероятна, а ние изморени, неизморени ще се помотаем още малко наоколо да видим как е

На следващият ден се качихме с лифта, докъдето беше позволено, като предварително от хотела ни бяха препоръчали един маршрут, не много труден, до едно шале, та бяхме добре подготвени с какво искаме и готови веднага след като слезнем от лифта да ходим да търсим кравите и шалето.

За швейцарските лифтове

много може да се каже, но най-вече, че няма невъзможни места, където да бъдат построени и имат впечатляващо добра организация, дори и през лятото. Обяснение, кой маршрут колко е дълъг, до къде е препоръчително, колко време и т.н. полезни информации са налични. За лаици като нас, даже и карта се намери и така горската ни разходка влезна в приятно действие, даже и подрастващите не изразиха несъгласие.

Имаше доста хора из планината и пътеките ни, швейцарските крави си пасяха необезкоявани по високопланинските пасища, а гледките бяха повече от запомнящи се.

Останахме доволни от срещата ни с милките, т.е. швейцарските крави, мармоти този път не видяхме, но въпреки всичко скромната ни група от четирима единодушно реши, че добре ни се е получила разходката и е време да се връщаме обратно при лифта. И така след около още половин час прекаран в лифта, в ранния следобед вече бяхме

отново в селото ни Veysonnaz

Тук дилемата ни беше дали да продължим към Сион или да отидем да видим Grande Dixence Dam, който се оказа, че се намира само на някакви си 25 км от нас, е верно планински път, ама пък швейцарски Интересното на

Grande Dixence Dam

е, че се води най-високият язовир (в света?), който събира вода от 35 топящи се ледници от/около района на Zermatt. Язовирната стена излежда огромна конструкция, казват че основата му е с дебелина 200 метра и този огромен резервоар събира 400 милиона кубични метра вода, която по някакъв начин е канализирана чрез 100 километра тунели (тръби). Не са се шегували хората, когато са го строили (от 1951 г. до 1965 г.). Има паркинг в ниското и лифт, който изкачва туристите до нивото на водата. Стори ми се интересно,

как от нищо и ‚никакъв си‘ язовир за направили туристическа атракция

Направени са тунели и пътеки, за да може да се обиколи, има много указателни табели и възможности за планински туристически маршрути, а върховете наблизо направо си изглеждаха на една ръка разстояние. Бяхме меко казано впечатлени! За малко да забравя да спомена, че цвета на водата, който беше нереалистично светло зелен, незнам дали от светлината, ледниковата вода или пък защото вече бяхме в захлас, добре допълни общото ни впечатление.

Там, на високото при язовира, вече едвам ни стигна времето, след всеки ‚ъгъл‘ по пътеката излизаше все по-невероятна гледка и за малко да затворят лифта за връщане и да ни забравят някъде там горе по чукарите. Ама някакси, с взети на прибежки последни метри, успяхме да хванем последната кабинка за деня и благополучно се върнахме при колата ни.

Поседяхме малко в колата да се опомним къде сме, какво сме видели и бавно се отправихме към селото ни на съседния байр, подвиквайки си весело ‚Айларипи‘. Ако не греша, Сион май вече не го споменахме, остана си в да-се-посети листа ни. Надяваме се това да бъде скоро.

За следващият ден си бяхме оставили

Zinal, Val d’Anniviers

Освен, че е поредното швейцарско планинско селце, заобиколено от най-високите върхове на Аплите и поредното място за любителите на природата и планината, за част от нашата група това е и доста сантиментално място, от сорта на – когато класът ти е бил там на екскурзия, а ти не си могъл на отидеш по някакви си причини, но пък после всички говорят за мястото. Та, си беше направо задължително да се посети в някакъв си момент.

Въпросният ден, така и така бяхме сравнително наблизо в района, решихме да поправим този пропуск и да използваме случаят да разгледаме още един швейцарски баир-ски курорт.

Зинал го водят малко селце

с около 400 души постоянни жители, с една ски зона, а като турисческа атракция може да се посети традиционна швейцарска високо-планинска ферма. Поради спецификите на мястото и ветровете е перфектно място за параглайдинг. За първи път там в Зинал чух за

‚Vercofly‘

– нещо като спортно предизвикателство, при което трябва да свържеш девет планински върха из долината, чрез ходене и параглайдинг. Звучи като изпитание за куражлии, но беше факт, че мястото беше доста оживено от всякакъв вид народ и кипеше един специфичен, планински живот

След поредните изкачвания с лифт над Zinal и скромни преходи, невероятни гледки, спирки за по обедно кафе, времето доста напредна. Имахме още едно запланувано място в програмата ни – „Goms Bridge“, който свързва два баира и е с дължина 280 м, а височината на пропастта под него е ‚само‘ 92 м. Звучи доста обещаващо като гледка и местонахождение, но за огромно наше съжаление остана за следващия път.

Бързо и неусетно, времето прекарано сред природата литна, почивните дни свършиха и ние се върнахме в реалността. Не бяхме навсякъде, нооо то е в нашия „да-се-посети-лист“, стриктно спазвайки „Човекът е човек, когато е на път“.

Благодаря за вниманието!

Автор: irenako

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Швейцария – на картата:

Швейцария

Booking.com

Третото издание на литературното изложение „С книга на плажа“ ще доведе още повече книги и автори в Бургас в разгара на лятото. Форумът се организира от Община Бургас и общинско предприятие „Летен театър, фестивали и концерти“ и ще проведе в периода 19-23 юли 2017 г. в експозиционен център „Флора“ с медийното партньорство на „Аз чета“. През тази година събитието...

В анотацията на “Орелиен“ (изд. „Colibri“) от Луи Арагон ще откриете твърдението, че е един от най-добрите любовни романи на изминалия век и неизбежно ще ви загложди любопитство дали наистина е така. Аз реших да задоволя това любопитство и се уверих, че освен всичко останало романът е много повече от любовен. Арагон рисува блестящо бохемското общество...