Тихомир Димитров

 

 

Завършваме пролетната разходка на Влади до Халкидик– бяхме в Кавала и Ставрос, днес ще идем до Атон и Неа Врасна.

Приятно четене:

Около Атон и Неа Врасна

част втора на

Пролетно Халкидики

На сутринта се събуждам към 6 ч, и се приготвям за днешния ден – след закуска отиваме до Уранополи, откъдето разходката продължава с три часов

круиз с корабче около манастирите на Атон

Приготвих си една връхна дреха за корабчето, бинокъла, малко минерална вода и малко узо, което си носих от вкъщи. И разбира се книга за четене. Слизам на закуска, похапвам си добре на блок масата, доколкото разполагам с времето преди тръгване. Допих си кафето на терасата и вече съм готов.

Пътуваме до

Уранополи

Пристигаме след около час и се качваме на корабчето. На входа ни правят по една снимка, за която накрая, който иска да си я вземе, към нея дават и по един ключодържател и всеки желаещ това, трябва да си го плати. Ми нека да ме снимат, да си ме имат за спомен.

Вземам си едно гръцко кафе от барчето на корабчето, не толкова, че ми се пие, колкото за фасон… И се разполагам на една малка масичка на открито. Корабчето плава, радвам се на морския бриз, на чайките, които летят около корабчето с надежда някой да им хвърли някой залък… И на четивото, което съм си избрал.

До първите манастири има доста време, поне докато си изпия кафето. Малко след кафето си извадих и узото, което се беше малко стоплило… И продължих да си чета криминалето. После се премествам на другия борд, защото от там ще се разкрива

истинската гледка към манастирите

Минаваме покрай няколко и на всеки манастир се включват високоговорителите и по тях на няколко езика съобщават кой е манастира, кога е строен, колко е голям и какво има в и около него. За любопитните:

http://www.pravoslavieto.com/manastiri/aton/

Това, което научаваме е, че до тях достъпа без специална виза е недостъпен, че имало строга охрана, която стреляла без предупреждение, ако някой се приближи на по-малко от 500 метра до брега.

Достъпът до всеки манастир става след предварително издадена виза, само за мъже, със специално корабче. Всеки манастир си има собствен плавателен съд, който докарва желаещите за посещение. Всеки желаещ, снабден с виза, може да остане до 4 дена в даден манастир на негова издръжка… Един вид държава в държавата.

Аз гледам с бинокъла склоновете на планината. Към всеки манастир води път през планината, може да се стигне с кола. Даже пред някои манастири имаше и строителна техника. Безлюден планински масив. Манастири изникнали буквално от скалата, някои с по шест – седем етажа с поне три етажа изградени буквално в скалата. И понеже няма как да се получи добра снимка от корабчето, в края на пътуването си купих готови картички.

След като видяхме и последният манастир следва плаване обратно към Уранополи, повече от час скучно плаваме. Разхождах се нагоре по другите нива на корабчето. Разбира се най-отгоре на най-горната открита палуба беше най-пълно… Всеки иска да гледа от високо, да го духа вятъра но и да го пече слънцето, доколкото го имаше в този ден. И после лицата и раменете на всички бяха зачервени… Аз си стоя, там, където си бях на сянка, на завет до края на плаването. По едно време покрай борда започнаха да се струпват туристи – видели били делфинчета. Аз не можах да ги видя.

Пиратски кораб на пристанището в Уранополи

След повече от три часа плаване

слизаме отново на Уранополи

и ни дават около час и половина за обед. Като ни препоръчват определен ресторант с българка, която работи там. Тръгнах след групата, видях къде е този ресторант, но реших да се разходя до края на алеята с ресторантите за да видя къде какво има. И разбира се добре облечени момчета пред всеки ресторант ми заострят вниманието в желанието си да си избера място за обяд при тях… И всеки казва какво има в неговия ресторант…

Но аз се връщам при групата, която вече си е поръчала обяда. Все пак може на български да се разберем какво може да си поръчам, за да не попадна пак на пикантна храна. И нашата екскурзоводка с голямо внимание казва на всеки кое е най-интересното в гръцката кухня, кое как се приготвя и кое какво е от менюто. Тя си поръчва една голяма порция салата – хорта (за любопитните:

http://ve-gea.blogspot.bg/2014/01/salata-ot-gradinski-kostrets-sonchus. html

И на всеки желаещ да я опита му се сипва по малко. Това била някава салата от трева, както тя се изрази нещо като нашите глухарчета… Но определено имаше много приятен вкус. Рибата по тези ресторанти била прясна, уловена буквално през изминалата нощ или утрото в деня на приготвянето, не била замразена, не се задържала по фризери и камери… И имало всякакви видове риба и морска храна. Рибата, която най-много хора обичат и поръчват тук е лаврак. Всеки иска риба Лаврак. За любопитните:

http://gotvach.bg/n7-37676-%D0%9B%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%BA

Е, аз си знам пържени картофи, не толкова че не са скъпи, но са най-лесни за вземане, ако не успея да ги изям за времето с което разполагаме. Другите туристи се награбиха с бобени ястия, макарони, супи разни, риби и гръцки салати… Не че гледам кой какво яде, но прави впечатление. Плащам около 8 евро. Обикновенно едно ядене, било обяд или вечеря се вмества между 8 и 10 евро. И си тръгвам доволно похапнал малко преди да ни свърши времето. За да мога да си купя и малко сладолед и картичките с манастирите, които си бях намислил. И докато си похапвах сладоледа, групата се събра, дойде автобуса и

отново на път за Ставрос

По пътя на обратно спряхме на една

крепост,

за която се казваше, че била от времето на древногръцките философи, където са били и учениците им… Камъните на тази крепост били на незнам си колко хиляди години, запазени във времето. На няколко места се открива прекрасна панорама към няколко малки плажа, закътани сред зеленина и горски хълмчета.

Пристигаме в ранния следобед, оставям си в хотела ненужните неща и тръгвам на разходка до другия край на плажа, този път в посока към

Нея Врасна

Не е далеч, около 4 км или по-малко. Но селището изглежда близко. И гледам сега, час и половина да вървя, за час някъде да седна да пия нещо и час и половина да се прибирам, пак ще се прибера около 21 ч, когато все още не се е стъмнило много. А за тази вечер имахме среща в 21ч, пред хотела, за тези, които искат да вечерят групово заедно.

Неа Врасна 570 21, Гърция

Минах през целия плаж и по цялата асфалтирана улица на Нея Врасна. На едно място видях една фасада на малка къщичка, цялата облепена с миди, една до друга налепени на мазилката. С черни и големи миди бяха оформени различни фигурки на цветя. Около тях бели миди. Много красива фасада.

После минах покрай един много интересен бар, но реших да седна там на връщане след като стигна до другия край на крайбрежната алея. Оказа се, че това е единственният работещ бар по това време и на това място.

По нататък една група младежи разстилаха изкуствена трева. Навита на руло, подредена една до друга на някакво разстояние. Предполагам, че следва разгъване и оформяне. Виждал съм ги и тук такива треви. Нагласени чадъри, подредеи масички в очакване на първите по-топли дни и прииждащите туристи.

Стигнах до края на Нея Врасна. По нататък следва безлюден и пуст плаж, много пясък, а някъде в далечината се виждаха едни тунели на магистралата. Някъде в тази далечина се намира следващият по-голям курорт – Аспровалта.

Между Аспровалта и Солун върви автобусна линия

по няколко пъти на ден и тази автобусна линия преминава през центъра на Ставрос. Може с него да се отиде както от Ставрос до Аспровалта, така и от Ставрос до Солун. До Солун са около 90 км.

Беше минал час и половина. Слънцето все още беше нависоко, но скоро щеше да залезе. Върнах се пак на този бар и влязох вътре. Бях само аз. Бара оформен в тъмно дърво, високи столове. По стената наредени няколко рафта с много и различен алкохол. По-навътре няколко маси. И голяма площ на която няма нищо.

Разгледах менюто. Избрах си пак една гръцка бира и някакъв коктейл с пина колада. Заедно с бирата получих и една малка паничка с чипс.

А чашата с коктейла изглеждаше много интересно. Пина колада с нещо си, жълто, оранжево, с две сламки в различен цвят, едната по-дълга, другата по-къса. Започнах да разбърквам, на дъното дрънка ситно натрошен лед… На фона на това свири някакъв джаз от една тонколона на стената. До мен на другия висок стол кротко си лежи една голяма котка… Извадих си таблета, безжична връзка и си пиша с познати, които се чудят къде съм се загубил тези дни…

След като остана много малко време, преди да залезе слънцето си тръгнах по

обратния път за Ставрос

Няколко самотни рибари все още бяха на брега, прекарващи остатъка на вечерта в ловене на риба. Но и те бяха започнали да си прибират такъмите. Повървях малко по пясъка, после по асфалтираната алея, защото по нея по-бързо се върви. Минах покрай няколко много красиви вили и по-големи къщи, хотелчета и студия. И се прибрах в хотела буквално минути, преди групата да тръгне на вечеря. Те се бяха събрали долу и след малко тръгваха. Помолих ги да почакат две минути, само си пускам раницата, измивам се, обличам си нещо връхно и слизам. Тъкмо на време.

Оказа се, че ще вечеряме в същия ресторант, в който вечерях сам предната вечер. Това бил най-добрия ресторант с най-добрата кухня на прилична цена. Ама аз вече знааааммм…

Влизаме вътре, аз последен. Помахвам с ръка на сервитьорката, която ми угаждаше на прищевките предната вечер. Тя ми се усмихва… Как ми се искаше да я оставя с убеждението, че аз като доволен клиент съм довел тук цялата тази група…

Всеки бърза да си поръчва риба и морска храна. Аз си знам пържените картофи. Но за да не стане пак недоразумение, извадих от таблета си едно приложение „50 езика“ се казва, в случая гръцки, отворих го на „В ресторанта“, намерих израза за пържени картофи с кетчуп и го показах на сервитьора… Другите ме гледат и ми се чудят… За по-сигурно, за да не попадна сега пък на пикантни картофи примерно… Пак същата бира и само това. За 8 евро – толкова.

Пуснаха много приятна гръцка музика, ресторанта се понапълни. Докато вечеряхме и си говорихме за изминалия ден – на кой какво му е харесало, какво е видях, какво е опитвал от местната кухня. След вечеря останах да се поразходя малко из малкото селище и се прибирам в хотела. Последна вечер.

На сутринта закуската беше много малко време, от 7:30 до към 8:15 ч, защото бързахме да тръгваме в 8:30 ч. Имахме резервация за 10 ч, за

пещерата Алистрати

и трябваше да бъдем там поне половин час по-рано. Аз основно бях тръгнал само заради тази пещера. Защото тя работи целогодишно и през цялата година температурата си е около 15 – 17 градуса. И защото кога друг път ще ми се случи да разполагам с отпуска и с тръгваща група за посещение на тази пещера… А точно за тази пещера бях разбрал случайно преди няколко години, когато предаването „Глобусът” по един ТВ канал разказваше за интересни места и забележителности по света. И между другото да разгледам няколкото курорта на Халкидики дори и извън сезона.

По пътя към пещерата спряхме за 15 минути на едно крайпътно място, където имаше цветарска площ и оранжерия за цветя. Имаше най-различни цветя, които можете да видите из гръцките градини, вили и дворове, по прозорци и в закрити площи. По-малки, по-големи, лимонови дървета – все красиви цветя. Не мисля да си купувам, но поне да ги разгледам. На всяко цвете има табелка с това как се казва. Все засукани имена. Отдолу някаква странна материя на малки дупчици, застлана върху пръстта, за да може да се стъпва по нея. На места като се стъпи, отдолу е твърдо, а на места краката потъват и измежду дупчиците прониква вода, която ме понамокри…

Пристигаме на пещерата, имаме около 20 минути време, вземали са ни билети, от магазинчето за сувенири си купих едни много интересни очила с огледални и зелено оцветени стъкла, за да не ми се вижда отвън накъде ми шарят очите… И една кутия със шоколадови пури. Вземах си и едно кафе, което изпих, докато чакахме да влезем. Гръцкото кафе и пури били много различни на вкус.

Влизаме в пещерата. През един дълъг тунел, в който е много по-хладно, отколкото навън. Влизам с последните… Обаче виждам един бордюр в края на тази алея, точно покрай стената на тунела, а той се оказа достатъчно дълъг, за да мога по този бордюр с по-бърз ход да се измуша така, че влизайки в пещерата да се окажа сред първите…

Така и стана – изпреварих половината едва кретащи туристи, за да бъда най-отпред, за да мога да чувам най-добре това, което ни говори местния екскурзовод, при това на български. Влизаме в същинската пещера.

Пешеходната част е дълга около 1 000 метра и е съвършено равна и достатъчно широка и бетонирана, така, че по нея може да се мине дори и с инвалидна количка. Направена е така, за да имат достъп до нея и хора в неравностойно положение, инвалиди и трудно подвижни хора. Над пещерата минава планински масив. В началото сме на 17 метра под земята. В пещерата има прекрасни сталактити, сталагмити, сталактони, електити други пещерни образувания – т. нар. пуканки, както и електити с пуканки… Електита е едно такова като скреж, на много тънки и фини иглички. А пуканките са едни такива образувания, като залепена на стената и натисната с пръст пуканка…

На едно място ни показаха една фигурка, образувана на тавана, която много приличала на разпънат на кръст Исус Христос, с едни такива триъгълни черти, също като статуята в Рио де Жанейро. Само че ни обясняват, че тази фигурка тук се била образувала в тази пещера 1 000 години преди Исус Христос да се роди… Казвам ли ви аз , че тук всеки камък е история и от него се печелят пари… От любопитните туристи.

Казват ни, че тук в тази пещера за да се образуват тези пещерни образувания била необходима пълна тъмнина, достатъчно влага и постоянно капеща вода… Затова алеите са осветени само там, където се минава и се избягва осветяването на таваните с големите прожектори. В смисъл, като мине групата по определена отсечка, те се пускат за да се види и после като минем, след нас угасват (с фотоклетка). По тавана и стените на пещерата на места има ясно изразени пукнатини, по които минава вода, която на места капе през голям интервал от време.

Тук имало голяма колония от прилепи, за които свидетелстват прилепните органични отпадъци, гуано… Гуано има по цели камари, едни такива като утайка от кафе – по сталактитите, по пукнатините, покрай алеята. Но прилепи не видяхме. Нито един. Криели са се по пукнатините… Е, пък нито един да не видим…

Стигаме до края на пешеходната пътека. Тук сме на 40 метра под земята (защото склона на планината над нас е по-висок).

Алистрати е един от най-значимите природни паметници в Гърция

Намира се на 6 километра от едноименното градче, в местността „Петрото” Открита е случайно през 1959 г. от местни жители, ловци на диви гълъби. Входното помещение на пещерата е една красива зала с височина осем метра.

От тази зала започват няколко галерии с голяма височина достигаща до 30 м. Основните сектори на пещерата са изложени вдясно и вляво от входа и започват от едно голямо помещение, залата за посрещане, която има размери 60 м. широчина, 100 м. дължина и 20 – 30 м. височина.

Следвайки дясната галерия, се стига до една нова, широка 2 – 3 м. където декора е впечатляващ и става все по-богат. Особено впечатляващи са огромните сталактити и формите на окачени фасади на стената на галерията, които са млечно бели. В тази част на пещерата има в изобилие тънки тръбовидни форми от сталактити, които са резултат от бързото движение на водата. В края на тази галерия има голям коридор, а в последната зала – голям комплекс от сталагмити с височина по-голяма от 10 м. и ширина 7 м.

Вторият коридор, който е почти паралелен с предишния, но по-голям и по-богат в разнообразието от форми, води до една галерия, която се характеризира с червени сталактити. Височината на галерията и тук е огромна и на някой места достига около 35 м. Дължината на известните първични и вторични коридори е около 3 км, а в пещерата могат да се намерат организми като стоножки, прилепи и др. Установено е, че температурата е почти постоянна 20°С , а влажността на въздуха е близо 75%.

Пещерата е част от подземната система на река Драматица, заедно с други четири пещери, между които и забележителната пещера при изворите на Драматица – Маарата. Възрастта ѝ се определя на около на 2 милиона години.

На късо разстояние (Южно от пещерата ) от изкуствения вход се намира проломът на река Драматица Ташлък. Поради незначителната дебелина на пластовете над пещерата (10 – 30 метра), както и малкия брой странични отвори, през зимата температурите в пещерата са относително високи (15 – 17°С), а поради намалената циркулация на въздуха там тя се запазва постоянна. Освен това поради намалената вентилация и увеличената влажност през зимата, през пролетта влажността в пещерата е твърде висока (относителна влажност 95 – 105 %), като колебанията ѝ през годината са незначителни.

За образуването на 2 милиметра от един сталактит са необходими 100 години. На едно място виждаме един сталактит и един сталагмит, на които им трябва около 2 см, за да се свържат. И някой от нас се пошегува, като казва – „Е, добре де, ще дойдем пак след 1000 години да ги видим свързани“

А на връщане се движим само на фона на малко лампички, осветяващи само алеята. Обиколката трае около час. Излизаме и имаме още около 40 минути, за да ядем, пием кафе и кой каквото иска. Аз си похапнах вкусен сладолед. Следва

пътя за България

Минаваме през Илинден – Екзохи. Няма никаква опашка. Тук някъде на около 14 км, се намирала онова природно богатство – мечките, дето Бриджит Бардо там спонсорирала, чували сте историята сигурен съм. На този пункт има един тунел, половината гръцки, половината български. И по средата на тунела – знамената на България, на Гърция и на Европейския съюз. Няма смисъл да ни се казва, че вече сме в България.

Разликата е очебийна – фасадата и изолацията на граничните постройки вече са обелени, олющени и неподдържани. От тук следва пътя към

Гоце Делчев

Отбиваме се в града, за да обядваме. Спираме на автогарата и имаме около час и половина да си похапнем. Тръгваме заедно и се разполагаме в една доста голяма кръчма с тераси и на открито:

Механа „Ванита”, която се намира съвсем близо до автогатрата, в края на уличката, която продължава нагоре.. Разполага с интериор в битов стил, разпределен между три зали и лятна градина с много зеленина. Предлага традиционна българска кухня, барбекю, богат избор на напитки и обедно меню.

Типично битова обстановка, големи дървени маси. Навсякъде дърво – покрив, бар, по стените също елементи от българския бит. Само дето обслужването беше много неориентирано. Няколко сервитьора един след друг обслужваха хората в откритата част, а само един, нас – цялата група… И не може да запомни кой какво си е поръчал. Донесоха на една жена боб, ама той не бил по нейния вкус, бил на яхния и с много подправки, а тя го искала на чорба, женски прищевки, не го искала… И аз викам на сервитьора да ми го даде на мен – не ме бърка на чорба ли ще е, на яхния ли ще е, с подправки или без. И да го добави към моята сметка… Ха, така си мислех, че ще мога да изям този боб, докато стане това, което си бях поръчал – две кебапчета с гарнитура варени картофи, които още се бавеха… А времето за храна ни привършва… Така тъкмо си изядох боба и се гласим да си тръгваме, когато ми сервираха моето – две дълги кебапчета с много картофена гарнитура… Няма как да го изям това нещо. Опаковат ми го в кутия за в къщи, плащам 6 лева и си го отнасям. А сега да видим този обяд дали няма да ми излезе безплатен… Развалих 10 лева, останаха ми 4, а точно до автобуса имаше ЛАФКА, откъдето си купих един билет от детелинките с калинки на Националната лотария. Давам 2 лева, търкам си го в автобуса и от него излизат 8 лева. Които ми покриват както обяда, така и самия билет. Имам си и храна, която ям чак до прохода Шипка през целия ден. А по пътя изпих само две кафета по местата за почивка – едното на

Юндола,

където спряхме на един площад, на който имаше много сергии. На тях местното население продаваше масло, кашкавал, боб, мед, подправки и други там родопски лакомства. А на стената на заведението имаше табелка, на която пише, че „Тук през 2005 година д-р Фратев откри астероид“… И още едно кафе малко след Пловдив – на една бензиностанция.

През цялото време по пътя из България ни обясняваха кое къде, какво е, забележителности. Тогава се чувствах все едно чужденец, на който обясняват какво има в България. Минахме през Добринище, Банско, Разлог, Белица, Якоруда, стари къщи, бараки покрай реката, Юндола, Белово, покрай Пазарджик, покрай Пловдив, Карлово, Калофер и през Шипка – цял ден… Имах усещането, че обикаляхме повече из България, отколкото из Гърция…

Прибираме се малко след 22 ч. И тук е края на тази прекрасна разходка след напрегнатото ежедневие.

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Атон – на картата:

Атон

Booking.com

А Антоан днес ще отскочим до Аспровалта. Приятно четене:

Аспровалта

Не мина много време от последния ми пътепис до Ловеч публикуван на сайта и аз се отправих на едно ново пътешествие. Този път реших, че вече му е дошло времето да нагазя толкова популярната в последно време сред нашите български летовници

Гърция

Тръгването бе както обикновено в 6 сутринта с приятна музика и горещо кафе по красивото ни Креснеско дефиле. Денят бе събота и беше адски натоварено въпреки ранния час. Имах чувството, че цялото население на Югозападна България се изнася в посока Гърция. Предполагах, че на Кулата ще има страшни тапи, но тук е момента

да похваля граничните служители и от двете страни.

Въпреки силния трафик минах границата за седем минути като контрола се извършваше от български митничар на гръцкия пункт. По-лесна граница не съм минавал досега. Интересно ми беше

за пръв път влизах в Гърция,

но определено пътищата им бяха многоооо широки като летища и доста празни.

Околовръстното на Серес е доста тегаво

с тези незначителни светофари, но след него надух газта и след един час акoстирах с моята нафтова печка на брега на морето.

Първото впечатление. Спокойствие, никакви постройки на плажа

и абсолютно никакви яки момчета, които да ти събират пари за паркинг, чадър, тоалетни и тем подобни „екстри“, които се водят на нашето мило родно Черноморие.

Чиста морска вода.

Останах изненадан, че мога да виждам рибите в морето та това си е направо изключително рядко срещано нещо на нашето море. Ниско строителство навярно е земетръсна зона.

Гърците са любезни хора,

харесаха ми гледат да те обслужат нормално и с усмивка, но са дистанцирани от нас, което също ми хареса може би защото съм същия тип човек. Не намирам смисъл да влизам в задълбочени разговори с туристите, които идват и си отиват. Не мога да не похваля и техните прословути Гироси, а бирата им на мен лично ми хареса.

В Аспровалта

не видях някакви шумни барове или грамадански хотели. От всичко най много ми хареса, че няма мутри, които да ти скапват настроението. Не забелязах и голям контраст между бедните и богатите както е у нас. В курортите в България, които обичам защото са ми родни се набиват на очи грамаданските джипове и лимузини спрели точно на тротоара.

Гърците определено са свикнали с българското и сръбското присъствие

защото видях и много сърби. Когато им говориш на български в супер маркета те разбират, но отговарят на английски или гръцки.

Морето е вълшебно наистина

широк плаж, място за всеки и доооста по солено от нашето, което си има плюсове и минуси. Вечерта се отдадох на гръцка музика, която не е сред любимите ми и узо.

Ασπροβάλτα, Αγιος Γεωργιος 57021, Гърция

На другия ден плаж и довиждане Гърция – до нови срещи. Хората казват, че

който е отишъл един път там винаги се връща.

Е до седмица отивам и аз защото определено си заслужава.

Колкото и да обичам България и морето ни на никой не му е приятно да го гледат намръщено и да го обслужват като все едно е най големия престъпник осмелил се да наруши спокойствието на сервитьора. На никой не му е приятно да има вип входове по баровете и разни мутреси да махат заплашително от джиповете си към теб. Още по-неприятно ми е да ям замразена храна и след това 1 седмица да ме боли корема. В този момент разбрах защо Креснеското дефиле е задръстено от български коли, а нашата магистрала до Бургас си е пуста. Така ще е докато не се промени отношението към обикновения човек.

Мисля август от патриотизъм да отида и до нашето за 3-4 дни пък дано са се пооправили малко нашите хотелиери.

Автор: Антоан Данаилов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Атон – на картата:

Атон

Booking.com

През юни 2017 г. е отнето разрешението на Фърст Диджитъл за ползване на радиочестотен спектър за цифрово наземно разпространение на телевизия – програми на обществени оператори, издадено през 2010 г.  Мотиви: системно неплащане на държавни такси.

А фактически  БНТ разпространява програмите си по силата на разрешението на НУРТС Диджитъл от 2016 г., пише Капитал  през април 2017 г.   Сагата с мултиплексите и контрола върху тях на Цветан Василев завършва с един т.нар. търговски мултиплекс за цялото наземно цифрово разпространение – така се очертава.

Кой е собственикът? НУРТС вече е част от Виваком, се казва на сайта на НУРТС.

Обществените програми се разпространяват следователно  от част от Виваком,  за подробности вж разрешението на Комисията за защита на конкуренцията   – Решение № АКТ-989-22.12.2015.  Имената, които липсват в решението – Спас Русев чрез Vіvа Еdgе Теlесоm Lіmіtеd   и компании, свързани с  VТВ, Дeлтa Keпитъл Инвecтмънтc OOД (Mилeн Beлчeв, Гeopги Beлчeв и Kpacимиp Kaтeв).

НУРТС навън, НУРТС вътре –  от приватизацията на БТК  по времето на НДСВ до днес водещ е интересът на едни хора и никога – българският цифров преход. Тук има кратка хроника.

 

Ето и решението на КРС за отнемане на разрешението.

Не че не се очакваше преразглеждане на разрешенията в изпълнение на решението на Съда на ЕС по дело 376/13.

 

 

Filed under: BG Media, Digital, EU Law, Media Law

В четвъртък следобед, през изминалата седмица, министър енерГЕПИка се появи на поредната постановъчна сценка, в студиото на бТВ, където с "журналисктата" Ризова редовно ни запознават с плановете и успехите на организираната пре...

Чудесен текст на руския писател Виктор Ерофеев се появи в превод на български в сайта на Дойче веле. http://www.dw.com/bg/искат-ли-руснаците-мир/a-39668328

Чудя се само, дали Ерофеев, когото смутих с въпрос на една вечеря в София какво мисли за паметниците на съветските окупатори, като този в София, не е извървял междувременно крачка напред в мисленето си. За разлика от своя събрат по перо Олег Панфилов ( член на обществения съвет на българската Инициатива за демонтирана на МОЧА), оцелял при опит за политически мотивирано убийство и емигрирал в Грузия, Виктор Ерофеев, не беше толкова категоричен за необходимостта от премахване съветското монументално наследство  от вероломно окупираната от Червената армия България.

Нямам възможност да продължа разговора си с Ерофеев, за да проверя хипотезата си. Доколкото текстът му се появява в Дойче веле, където цари типичната за днешна Германия политическа коректност, възприета за щастие от германското либерално обществото като бариера срещу каквито и да било наченки на реваншизъм, мога да си позволя солово един страничен поглед върху германската нацистка история и в по-общо отношение – по въпроса за това как желанието на народите често се разминава с това на вождовете им и народите биват …побеждавани в нежеланието си да воюват.

Ще се изненадате, може би, но гераманският народ, въпреки всичко, което знаем и сме виждали в документалните кадри с екзалтираните тълпи пред налудничавия фюрер, е бил по – скоро пацифистки настроен в навечерието на Втората световна война. Чувал съм това твърдение от германци в частни разговори, които обаче не биха повторили същото публично, защото ще бъдат обявени за нацисти, които се опитват да отхвърлят колективната вина на крепителите на Третия райх.

И все пак: не само в страни като САЩ, Великобритания и Франция пацифизмът е бил преобладаващото настроение на народите преди да бъдат въвлечени в най-голямата касапница в човешката история. Причината е твърде пресният спомен за човешката катастрофа за Европа през предишната световна война, затихнала само 20 години по-рано. Хитлер публично се е подигравал на французите ( а и на американците), обсебени от мисълта за мир на всяка цена. “В случай на война французите първи ще се сгромолясат”, предсказвал Мусолини, както пише Марк Феро в “Седем мъже на война- история на втората световна война”.

До 1938, в навечерието на войната, някои военни, начело с военния министър на Германия фелдмаршал Вернер фон Бломберг си позволявали да противоречат на диктатора. Хитлер решил проблема, като поставил начело на армията послушните Вилхелм Кайтел и Алфред Йодл, които след войната платили за това и за участието си в престъпленията на нацизма с живота си – били обесени по решение на съда в Нюрнребг.

Обаче как един диктатор, макар и дошъл на власт чрез избори ( за сведение на полуобразования Вежди Рашидов, който и днес в своя телевизионна изява философстваше за изборите като единственото мерило за демокрацията) да смени народа си, който показал нежелание да воюва според проучванията на обществените нагласи по онова време? Наистина успехите му във външната агресия ( срещу Чехословакия и при аншлуса с Кри..пардон, с Австрия) опиянили  германците, но въпреки това свидетелите твърдят, че мнозинството никак не е било ентусиазирано да мре по фронтовете на Европа.

Фон Вайцзекер пише в спомените си каква е била картината на изпращането на мобилизираните на фронта германция:

“ Те вървяха към гарата, а край пътя стояха роднини и минувачи, видимо мълчаливи и загрижени. Какъв контраст с ентусиазма на населението, придружаващ войската по пътя и към Първата световна война”. ( Weizsacker, Съчинения, стр. 172 ).

Хитлер “просто” отменил допитванията до общественото мнение ( както си беше в СССР и в съветската провиция НРБ). Така инерцията на задействаната машина на войната погълнала не само жертвите на германските агресия, но и бумерангово се обръща след това срещу самите агресори, мнозинството от които не биха отишли на война по своя воля.

В авторитарна Русия днес допитванията говорят за висок рейтинг на президента Путин, а Ерофеев намеква, че “всички знаем” как се постига това в условията на ограничената свобода. Излиза, че Путин си е взел поука в някои отношения: вместо да ги отмени, той е взел допитванията на въоръжение в синхрон с помпането на шовинизма чрез подклаждане на враждебността към Запада. И е постигнал забележителната амалгама на личния си успех чрез поощряване на руската войнственост, но в рамките на чуждомразието без то да прераства в желание за истинска война, в която самите руски елити имат страшно много да губят в материално отношение, тъй като откраднатите от тях милиарди и най-скъпите им имоти се намират именно на запад.

Ерго, война няма да има, но желанието за такава в Русия ще бъде подклаждано в контролираните от властта рамки в името на собственото й дълголетие. Колко дълго ще издържи тази противоестестена конструкция под тежестта на добре известното изчерпване на руските икономически ресурси за подкупване на шовинистичните настроения в контролираните рамки, предстои да видим. Западни и руски икномисти виждат дъното на руската хазна да лъщи изгребано на хоризонта в рамките на тази година.

Въпрос на време е балансите да бъдат обърнати и руското критично спрямо авантюристите в Кремъл малцинство да се превърне в ядро на гражданската съпротива срещу абсурдната схема, в която е вкарана  огромната държава, подлежаща на фалит и в морално отношение ( което ще бъде разбрано по трудния начин от повечето руснаци).

Share on Facebook

Share on Facebook

Онзи ден в Централния дом на архитекта беше представен Устройственият план на Борисовата градина. Ние, простите граждани, не отидохме, разбира се, но това не ни пречи да разсъждаваме и да изразим ценното си мнение.

Главните цели на проекта са две: да се съхрани културното наследство и да се защити обществения интерес. За съжаление, в днешно време много често тези два принципа изпадат в остро противоречие помежду си. Обществото има интерес от съхраняване на наследството, но също така има интерес (да не кажем, че има остра нужда) и от по-големи сгради, по-широки улици и по-удобна инфраструктура.

Слава Богу, в Устройствения план на Борисовата градина този конфликт не личи. Предвижда се да се изградят паркинги в периферията, където няма да се унищожи много растителност, да се възстанови автентичният обем на бирария „Ариана, да се възстанови сградата на климатичното училище, както и трите дансинга. Да се възстанови обелискът. Вероятно под „обелиск“ се разбира Братската могила на партизаните и антифашистите. Има и други идеи и намерения за ремонти и преустройства, но като цяло – нищо особено. Борисовата градина няма да бъде превърната в Манастирски ливади 2.

Но остава интересният въпрос: каква да бъде философията ни, какъв да бъде подходът ни по отношение на Борисовата градина? Да съхраним статуквото или да следваме логиката на градското развитие? Да пазим културното и ботаническо наследство или да развиваме на негово място други неща, които след две-три поколения ще са наследство за някого другиго? Консервация или развитие? Въпросите са не само за Борисовата градина, но и за цяла София. И не само за София, но и за всеки град, който се разраства поради промени в структурата на селското стопанство и на индустрията.

Всяка свидна за нас старина сигурно е била груба и безвкусна иновация за някого от предишните поколения. Градовете растат, защото целият свят се урбанизира – това е исторически и цивилизационен факт извън волята на художествено-творческата интелигенция. Те могат да растат красиво, могат да растат и грозно, но и в двата случая растат, защото трябва да има пространства, жилища и инфраструктура за новите граждани. Днес Борисовата градина е „старина“, но е било време, когато в нея не е имало 4 стадиона, къпалня, обелиск и т.н. Заради тези крупни съоръжения навремето също са били изсечени дървета и са били прокудени катерички. За тях също е отлят бетон и насипан асфалт. А още по-рано Борисовата градина е била такава иновация, че слатинските шопи са се пуцали с пушки за пасбищата си, които е трябвало да влязат в нейните очертания. Нима техните ливади не са били културно-историческо, природно, аграрно и юридическо наследство, на което се е посегнало?

Така е и със сградите и с настилките – било е време, когато и те са били новост, въздигната върху руините на някакво наследство. И слава Богу, че е така, защото иначе най-, ама най-автентичното и културно наследство трябваше да са пещерите и клоните на дърветата. Всяка свята и културна старина в градовете навремето си е била иновация и то инициирана от личности, които днес биха нарекли „мутри“ и „олигарси“. Вижте само къщите по Канала срещу Военното училище, сред които „палатите“ на тютюневите магнати, прототипове на героите на Димитър Димов. Чапрашиковите къщи не трябва да се докосват, но не защото са стари или защото са „наследство“, а защото днес никой не може да построи равностойни на тях. Ако „Под игото“ е велика книга, това изобщо не означава, че всяка книга от онова време е велика. Ако жълтите павета са символична част от облика на София, това не означава, че паветата на „Дондуков“ също са.

Борисовата градина е една от емблемите на превръщането на София в европейски град, отговарящ на стандартите на другите европейски градове от края на 19 и началото на 20 век. Аз много си я обичам, там съм отрасъл, точно срещу „Ариана“ е домът на прадядо ми, където съм се родил, бабите ми са карали кънки върху замръзналото езеро. Както се казва, с повечето от дърветата се познавам лично. Проектът на Даниел Неф от 1883-84 е гениален. Пространствата са организирани така, че ако застанеш на едно място и започнеш да се въртиш в кръг, на всеки 15-20 градуса пред очите ти ще се разкрива изцяло нова картина. Заради паметниците в Борисовата градина като дете за първи път съм чул имената на големи българи, а в гората съм карал колело и съм разхождал кучетата си. Всичко това трябва да се пази. Но не бива и да се забравя, че то е създадено заради „новите граждани“, заради новите столичани от края на 19 век. Тогава то е било „модерно“, както днес някой гигантски мол на околовръстното.

Точно в тези „нови граждани“ е проблемът. Старият град трябва да реши с какви чувства да ги приеме. Извън несекващото си монотонно прииждане, те на няколко пъти нахлуват на особено големи вълни и оставят отпечатъка си върху лицето на града.

Първата вълна е, когато след Освобождението София става столица на България и резиденция на българските монарси от Третото царство. Тогава се създава онзи град, по който сега се въздиша. Забележително е, че сред интелектуалците, които днес въздишат най-шумно, мнозина са такива или деца на такива, които идват тук с втората голяма вълна – след войната.

Тази втора вълна драстично променя вида на довоенния град и ако наистина трябва да се въздиша по унищоженото културно-историческо наследство, най-горестните стенания трябва да са насочени към онзи период, когато е разрушена голяма част от онова, по което сега същите интелектуалци от втората вълна нови столичани се превъзнасят.

Нуждата от нова работническа класа за социалистическата промишленост и колективизацията, завършила с масово обезземляване и създаване на ТКЗС, подгонват милиони селяни към градовете. За тях са създадени грозните общежития в т. нар. „сталински“ стил, чиито наследници десетина-двайсет години по-късно ще се явят не по-изящните панелни работнически спални.

Успоредно с това и по същото време се създават и „сталинските“ обществени сгради, начело с Партийния дом, ЦУМ и хотел „Балкан“. В Градската градина, точно срещу царския дворец, е издигнат мавзолеят на Георги Димитров. През 70-те и 80-те нахлува прабългарската носталгия и се вдигат особените по вида си паметници и строежи, в т.ч. НДК и Октагоналния пентапсолион пред него.

Всички строежи на „новите граждани“ от втората вълна са издигнати върху нещо друго, което днес децата на тези „нови граждани“ сигурно биха нарекли „културно-историческо наследство“. Но ето че е достатъчно само едно поколение, за да се превърнат и тези строежи от своя страна в културно-историческо наследство, памет българска и т.н. В което няма нищо лошо: я вижте базиликата „Св. Петър“ в Рим, дето е построена върху Нероновия цирк!

Третата голяма вълна „нови граждани“ нахлу в София след 1989 и демократичните промени. В Берлин падна стената, в България падна Бай Тошо и (което е най-важно) – разтури се СССР. Появиха се капиталистически отношения, направи се не особено сполучлива реформа на село, от която фалираха и онези селяни, които не успяха при ТКЗС. Същевременно в градовете отвориха нови фирми, предприятия и университети, раздвижи се туризмът, разцъфтяха услугите, появиха се стотици и хиляди малки предприятия, разви се финансовият сектор, процъфтя администрацията. Отвори се работа за „целия китайски народ“. „Новите граждани“ заприиждаха. Добре ли беше това за града или не?

Не може да се отговори еднозначно, защото и „новите граждани“ не са хомогенен обект. Те са всякакви. Сред тях има откровени престъпници, дошли да се влеят в градските банди. Има лумпенизирани селяни, дошли да станат градски пролетариат. Има честни, трудолюбиви и отговорни към семействата си хора, поставени в безизходица от упадъка на икономиката в малките селища – тази икономика, крепена изкуствено в условията на централизирано планово стопанство, е неспособна да оцелява в откровена конкурентна среда. Най-сетне има талантливи и интелигентни деца от селата, малките градчета и по-големите български градове, готови да учат, да заемат високи позиции в интернационални и национални корпорации, да развиват собствена инициатива или да се изявяват в областта на науката и културата. Те винаги са били част от елита на нацията.

От една страна големите градове са развъдници на упадък, пороци и престъпност. От друга страна обаче големите градове са богати градове. Ако София не се беше разраснала толкова за сметка на своите „нови граждани“, сега тук нямаше да е съсредоточена почти половината от БВП, стандартът нямаше да е толкова висок и имотите нямаше да са толкова скъпи, откъдето и техните собственици – толкова богати. Ако градовете бяха толкова лоши, селяните нямаше да напират към тях. Ако на село беше толкова хубаво леко да се живее, градовете щяха да се обезлюдят. Това е. Съвременната цивилизация е градска цивилизация.

При това положение градовете няма да спрат, а ще продължат да растат още повече. Включително и заради това да има евтини компютри, смартфони и интернет, в който да се изказват интелектуалците. Градската среда все повече ще се изменя, пространствата ще се сгъстяват и нови строежи ще заемат местата на старите. Проблемът е, че новите строежи не се правят както трябва заради некадърност и корумпираност на архитектурните институции, а не защото се правят върху стари.

Така че, не е лош новият Устройствен план на Борисовата градина. Можеше да бъде и много по-драстичен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Снимка: Застрояване на Борисовата градина.

 

Tweet

С „Три ябълки паднаха от небето“ (изд. „Лабиринт“) имахме среща на сляпо. Силно впечатление ми направи нейният облик, обичам красиви корици. Бях чувала добри отзиви от доста хора. За щастие, не сгреших, като им се доверих. Романът с лекота се нареди сред онези, които ще обичам и помня много дълго време. Разказът на Нарине Абгарян е кадифено...