В края на седмицата информационна агенция Блумбърг (Bloomberg) съобщи и показа карта, направена от японските власти, с местата на островите, които са подходящи за изграждане на бъдещи хранилища, за подземно съхраняване на високо-радиоакт...

Не съм чел Брулени хълмове (простете – прост съм), но днес ще отидем в къщата на сестрите Бронте, откъде тръгва тази книга. Приятно четене:

Домът на сестрите Бронте

или дамски реквием за неподчинението

Драмите в романите на сестрите Бронте ми идваха в повече дори като тинейджърка. Признавам, че четенето на книгите им ми даваше необходимата глътка развлечение помежду задължителните четива за училище, но никога не успях да им стана истински фен. Толкова много и толкова негативни чуства на едно място съшити наедно с мърляви зимни английски пейзажи не ми звучаха много привлекателно. Не успях никога да се влюбя нито в мистър Рочестър (с подмолните му ходове да вкара в капана на любовта бедната гувернантка Джейн Еър, която и без това не можеше да диша без него още от мига на запознанството им и седя през половината роман в обожателно наблюдение до краката му), нито в Хийткиф, когото считах за нередовен по начало, но след като изрови от гроба тялото на любимата си природена сестра Кати, за да я убеждава в любовта си, направо го задрасках от списъка на хората, за които изобщо искам да мисля някога.

Така се случи обаче, че през ранното лято на тази година имах път към

Бронте Кънтри – Страната на Бронте

Така наричат баирите на запад от Брадфорд, част от „Гръбнака на Англия“ (еквивалент на Балкана) – ниската планинска верига Пенайнз в западен Йоркшир. Сгушено между брулените хълмове се намира

градчето Хауърт.

На върха на най-високата му точка се намира дома на енорийския свещеник. Къщата е голяма и изразява уважението на хората към духовния водач на градчето.

През 1820 тук пристигат семейство Бронте с шестте си деца, защото бащата Патрик е назначен за свещеник в прилежащата църква. Ако искате да знаете повече за всичко, свързано с мястото и семейството- погледнете тук.

Голямата градина пред къщата завършва с гробището на градчето и църквата под него. Сега е много добре оформенa като малък парк.

Дворът зад къщата е бил зеленчукова градина, а сега е място за почивка и размисъл на посетителите със статуя на

трите сестри – Шарлът, Емили и Ан

Целият живот на това семейство е белязан с трудности

Майката Мария е била бременна почти през цялото време на брака си до смъртта си едва година след пристигането на Бронте в Хауърт. Като свещеник с много задължения и викториански мъж, Патрик не е в състояние да се грижи сам за шест малки деца.

На помощ се притича сестрата на Мария – Елизабет. Тя е неомъжена, без деца и идва от

Южна Англия, а това е като различен свят за Йоркшир

по това време. Нейният манталитет, интелигентност и свобода на разбиранията оказват огромно виляние върху сестрите Бронте. Бащата Патрик се занимавал предимно с възпитанието и образованието на единствения си син Брануел с ясната надежда той да го замести един ден на свещеническия пост. Дъщерите на свещеник от онова време имали трудната съдба да бъдат твърде образовани и от по-горна класа, за да са съпруги на обикновени работници или фермери, но твърде бедни за съпруги на благородници. За това най-честата им участ била да се омъжат за свещеници, викари или учители, или да останат стари моми с професия – учителки или гувернантки. Бронте имат цели пет дъщери и Патрик от рано осъзнава, че

единствения им шанс е да са добре образовани,

за да могат да си намерят платена работа и да се издържат сами в случай, че не си намерят съпрузи.

Изпраща ги в едно от безплатните

училища за бъдещи гувернантки

Тези училища са на практика малки затвори за бедни момичета, където здравето и волята на децата са подложени на насилие до пълното им пречупване. Оцеляват само късметклийките, към които не спадат двете най-големи сестри Бронте – Мария и Елизабет умират още в детска възраст, покосени от глада, студа и туберколозата в училището. Условията са описани от Шарлът много добре в „Джейн Еър“. Чудесна лекция по тези въпроси изнася една американска университетска преподавателка, която само телом живее в нашето време. Можете да я чуете тук.

Бащата бива принуден да си прибере останалите три дъщери и да ги обучава в къщи.

Момичетата не са здрави и са много недохранени,

но все пак успяват да се закрепят. По странен техен си начин децата на семейството обичат да са заедно, но сами, без външни хора в къщата си на върха на хълма. Огромното им въображение съчетано с едно вечно вътрешно единоборство помежду им дава онези плодове, които ще станат класика в английската литература. Ето къде са градили таланта си Бронте през дългите викториански вечери на север, където от септември до май дневна светлина има едва около 6 – 7 часа в денонощие. В стаите на първи етаж, където са прекарвали повечето от времето си, има още по-малко слънце, защото прозорците им са закрити от високи дървета. Първата е учебната стая на Мистър Бронте, където той води занятията на децата си.

Червеният платнен капак, който се вижда почти на всяка снимка, е специална шита подплатена дебела калъфка, която се слага върху чайника. Така се подсигурява топъл чай за по-дълго време – много популярна опция и до днес сред по-възрастните англичани. Тези калъфи се продават из магазините с всякакви патриотични шевици и апликации.

Учебната стая

е пълна с вещи на Патрик Бронте, както и някои от вещите на децата му.

Другата стая е дневната,

където семейството прекарва вечерите си. Голямата библиотека сама по себе си показва приоритетите на фамилията. Люлеещият се стол е бил любим на вечно зъзнещата Ан. С него тя е била винаги най-близо до огъня.

На тази маса са написани „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“ и „Агнес Грей“.

На дивана в дясно е починала Емили, след като е чуствала края повече от месец, но е отказала доктор. Ставала е и е вършила ежедневните си задължения почти до последния ден, като едва няколко часа преди края на живота си е казала „Мисля, че може да видя доктора сега…“. Това са били и последните ѝ думи.

Интересен елемент е малката буква „Е“, която Емили е издълбала в близкия край на масата. Може да се види лесно, ако знае човек къде да гледа. Ето го:

Кухнята

им е повече от скромна, защото храната е била винаги недостатъчна и просто непълноценна. Трябва да се разбере ясно, че

Йоркшир не е Средиземноморието

Тук брулените хълмове са точно това – безкрайни зелени тревисти баири, по които няма как да намериш плод по крайпътно дърво или храст с къпини. Градината ти не иска да ражда друго, освен картофи, моркови, лук и ябълки за печене. Разбирам защо за много от момичетата по това време, особено от северна Англия, е било истински късмет да се омъжат за военен или предприемач, който да ги заведе в Индия. Плодовете, цветовете и многообразието там са на обратната страна на всичко, което те познават, а на хубавото лесно се свиква – за това и оставали в Индия.

Ето къде са си приготвяли овесена каша, пай, печено и зеленчуци – основната им храна.

Когато порастват достатъчно, за да са преподавателки, момичетата опитват тази професия, но тя наистина не им е на сърце. Най-добре за това какви неприятни създания са учениците им, особено богаташките деца, е описала в романите си

Ан Бронте

От горе на всичко единственият син

Патрик Брануел,

когото всички наричат просто Брануел – не се оказва на висотата на това, което изисква от него живота. Той би следвало да бъде стабилната опора на стария си баща и на сестрите си, които да подсигури финансово и дори да спомогне за задомяването им. Наместо това той изпива в Лондон всичко, което семейството може да отдели и ги оставя почти разорени. Връща се безславно, хваща се на работа в новопостроената в градчето гара, но бива изгонен поради кражба на пари от касата.

Шарлът

е най-амбициозната и като останало най-голямо дете в семейството поема нещата в свои ръце. Постепенно изкристализира идеята да пишат или да отворят собствено училище. Опитват и двете без особен успех.

Емили

е прекалено своенравна, потайна и некооперативна, налага се Шарлът почти да краде стиховете ѝ, за да може да ги комбинира със своите и тези на Ан. Издават сборник с поезия, но не изкарват много пари от него. Оригиналните книги от тези първи издания сега могат да се закупят в сувенирния магазин на къщата – музей за около £300.

Дните на Бронте минават почти еднообразно, но за това пък

сестрите пишат постоянно

Емили е особнячка, която се разхожда из района, Шарлът си кореспондира с приятелки и издатели, Брануел си прекарва времето из кръчмите наоколо, а Ан е балансиращия фактор на групата.

В експозицията на къщата-музей има много от вещите на Бронте. Прави впечатление колко дребна е била Шарлът. Дрехата днес може да стане само на момиче в пред-тинейджърска възраст.

Вещите им съвсем не говорят за заможно семейство. По-скоро едва са свръзвали двата края. Заплатата на свещеник е била много добра, а и къщата е била без наем за него и семейството му, но все пак Патрик Бронте е бил единственият в дома, който реално печели от някъде, а това е крайно недостатъчно.

Това са писалището и личната ракла на Шарлът. Тя е последната оцеляла от децата на Бронте и е логично да има повече запазени нейни вещи, още повече в последните си години тя единствена се е радвала на начеващата слава на сестрите Бронте и вероятно се е отпуснала с покупките.

За живота и творчеството на сестрите

е писано много, но аз никога не ги разбрах, докато не отидох в къщата им.

Група млади хора, без средства, без особени перспективи, чиито ден започва винаги с поглед в гробищата. Там лежат всички от семейството, които вече не са между живите, както и голямата част от населението на Хауърт. Незнанието е оставило хората от града да се презаразяват постоянно, погребвайки многобройните жертви на върлуващата холера върху хълма, а след това пиейки водата, която подпочвено е отмивала труповете. Иронично е, че едни от малкото, които са се спасили от тази епидемия са именно Бронте, защото тяхната къща е над гробищата и единствено тяхната вода от собствен източник е била чиста. Разбира се, Бронте пък са заразени до една с туберкулоза, която си донасят от училище. Трудностите за тях нямат почивен ден.

Ето как изглежда мястото около къщата. Вляво на улицата е училищната сграда, в която е преподавал Патрик Бронте-баща.

В дясно остава църквата и гробището, точно под градината на къщата.

Изглед от църквата нагоре – в дясно на снимката се вижда училището, а отгоре – къщата.

Надолу по тясната калдъръмена улица се слиза лесно през лятото, но е било трудно да се качва в къщата вечно пияния и надрусан Брануел.

Иначе изглежда романтично, но е много хладно дори за средата на юни. Не искам да си мисля как е в средата на януари.

Градчето Хауърт

е пълно с места за ядене и сядане за малка почивка. Бронте хранят и до днес града и околията много добре. Всичко е подчинено на техния живот тук и местните не просто го знаят, а подчертават и експлоатират това по един много английски начин.

Например – малко се е променило в екстериора на градчето.

Стои си непокътната дрогерията,

от която младия Бронте си е купувал легалните по това време „обезболяващи“, разпространението на които сега се наказва със затвор, защото в нашето време същите се наричат наркотици.

Ние отидохме да обядваме в любимия му

пъб „The Black Bull“

Интериорът е почти недокоснат, с изключение на вкарания ток, вътрешни тоалетни и мокет.

Най-известният портет на трите сестри, чиято хартиена рамкирана репродукция виждате да виси на стената в ляво над главата на детето, е дело на Брануел и се счита, че отразява най-добре действителните им образи.

Дори любимият му стол има почетно място с табелка. Това, заедно с няколкото картини са почти единственото наследство, което той е оставил. Просто не е бил достатъчно талантлив в нещата, с които се е захващал, нито достатъчно волеви, за да намери и се захване с нещо, в което да е добър. Тъжно е, че ще остане така във вечността, но Брануел сам е казал преди да си отиде, че не е оставил нищо смислено и стойностно след себе си на този свят. Поне е бил реалист, въпреки алкохола и наркотиците.

Съвременните магазини

също се опитват да поддържат мита и чувството за Бронте живи. Ето какви обувки, чанти и десени на платове продават.

Има нещо мрачно и триумфално в живота и наследството на сестрите Бронте

Всички знаят всичко за тях и странностите им, и все пак много остава неизказано или се коментира с недомлъвки.

Всяка сутрин Патрик Бронте е събуждал семейството си и градчето с няколко предупредителни изстрела от пушка, директно насочени към близката стена на църквата, в която по-късно служи на Бога. Правил е това с цел да наплаши евентуални лудити, които обикаляли навсякъде из Англия по това време, да не се приближават или да знаят какво ги чака, в случай, че все пак решат да дойдат. Има ясни следи от куршумите му по стените на църквата, ето ги:

Емили е признала, че не в Кати от „Брулени хълмове“, а в Хийткиф е вложила собствения си характер. В тази връзка трябва да се каже, че е била и подозирана в сексуална връзка с брат си, но злите езици говорят това и за трите сестри Бронте. Шарлът единствена доживява началото на славата, но тя написва „Джейн Еър“, за да не изостава от шеметния успях на „Брулени хълмове“, на който къде тайно, къде явно е завиждала. Не бива да се забравя, че тя изгаря втория роман на Емили след смъртта ѝ, за да я „предпази от критиките и опетняването на името ѝ“. Шарлът разрешава обаче публикуване на новия роман на Ан след нейната смърт, без да се опасява от подобни неудобства. Известно е, че Шарлът е искала много слава и пари и е била готова на почти всичко, за да ги постигне, а Емили е отказвала дори да пътува до Лондон, до издателите си.

Емили, също като Хийткиф към Кати, е била пристрастена към дома си и винаги е страдала неимоверно психически и физически, когато се е отделяла от него. Имали са и други странности – например Шарлът е отрязвала коса от всеки заминал си член на семейството, вплитала я е в ръкавици и аксесоари и с тях е отивала на погребението. Има ги в музея, ето коси от почти всички починали членове на семейството. Попитах една от уредничките защо всички кичури изглеждат руси, а семейството е тъмнокосо, съдейки по картините. Тя ми обясни, че с времето косите губят пигментация и вече не са тъмни, каквито са били в началото.

Трябва да се отдаде обаче заслуженото на сестрите Бронте

Те намират начин книгите им да бъдат отпечатани във времената на Викторианска Англия като приемат мъжки псевдоними – единствения им шанс за издаване. Признават, че са жени доста по-късно. Отказват да се омъжат на всяка цена за когото и да е. Отказват да работят за други работодатели професия, която не харесват – учителки. Опитват да отворят собствено училище, което не става лесно, те се провалят. Грижат се за брат си, който би трябвало да се грижи за тях, не го злословят, не го злепоставят. Вярват, че интеректуалните занимания могат да са еднакво доходоносни за мъже и за жени. Нека не забравяме, че по това време дори кандидатстването например в медицинско училище е било забранено за жените, а съществуването на доктори-жени е било просто изключено. Проблемно е било дори самото присъствие на жени в университетите.

Повече от половин век пък дели Бронте от това изобщо да се постави въпроса за разрешаване гласуването от страна на жените в политически избори. Викторианските времена са период, в който при омъжване всичко, което една жена притежава автоматично се прехвърля на съпруга ѝ, а липсата на материално състояние изхвърля всеки индивид от доброто общество. В такова време Шарлът написва роман, в който гувернантката се омъжва за господаря на имението, а Емили скандализира с история, в която осиновения син е влюбен в заварената си сестра, съсипвайки живота и на двамата, изкупувайки по пътя си всичко, което първоначално му е пречело да я има за съпруга.

Дори начина на мислене на сестрите Бронте е крайно необичаен за обществото, в което живеят и по един или друг начин то ги изолира. Патрик Бронте е направил всичко, за да бъде прието ирландското му семейство в английското общество. Това трябва да се оцени на фона на факта, че до 60-те години на двадесети век по вратите на заведения и квартири в Англия е имало окачени табели „Забранено за негри и ирландци“.

Патрик Бронте е вложил всичко в мечатата си да направи името Бронте стойностно, а е угаснал сам, без деца и внуци, последният останал от фамилията човек. Колко ли трудни са били последните му дни, когато е осъзнавал, че е постигнал всичко, за което е мечтал, но е загубил всичко, за което си заслужава да се живее. В крайна сметка обаче той всъшност е успял – творбите на сестрите са известни по цял свят като класика именно на английската литература, а мястото, на което Патрик е получил и загубил всичко е наречено на името на семейството му – Бронте Кънтри. Горчив живот с добра житейска равносметка.

Едва сега, тук в Хауърт, аз разбрах сестрите Бронте.

Единственият им шанс да бъдат чути е бил да опънат струната до скъсване. Тъмнината, тъгата, сковаността, чувството за безнадежност, порива за свобода и закъснелия успех са доминиращите впечатления за мен след посещението ми на това място. Краткият живот, който може да се оцени и като едно дълго умиране на сестрите Бронте е един вик, отекващ през времето и разтърсващ със силата на емоцията си всеки, докоснал се до Брулените хълмове на творчеството им.

Преди да си тръгна се обърнах към църквата, където почиват сестрите и им изпратих един сърдечен салют с права длан до въображаемата ми феминистка фуражка. Не сте се борили напразно, момичета, разбираме всичко, оценяваме високо и държим фронта на неподчинението. Благодарим ви, спете спокойно. Ние продължаваме напред, докато дойде и нашето време да го предадем на следващите.

Автор: Йорданка Трон

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:

Другата Англия

Booking.com

v

С Георги тръгваме на гости в Америка. Започнахме с Калифорния, а днес пре Орегон ще стигнем Сиатъл във Вашингтон

Приятно четене:

Моето пътуване в Америка

Едно неочаквано приключение

част втора

През Орегон към Сиатъл, Вашингтон

Моята най-голяма авантюра в живота

В Сиатъл, от 2012 г. живее Камелия, моя колежка с която работихме в в Актив-К ООД. Де юре и бях работадател, защото бях съдружник, но де факто бяхме прекрасни колеги и работихме заедно по много проекти. Още от България се бяхме разбрали, че ще отида до Сиатъл да се видим и да и погостувам една седмица.

Митко ми беше резервирал кола от фирма Еnterpise в Анахайм, скромна КИА Рио, срещу сумата от 127 долара за седем дни. Приготвих аз багажа и подаръците за Сиатъл – разбирай шише ракия, шише вино, Девисил сушен и семена за посев от Девисил и разбира се 10 книги от български автори!!! В неделя в десет сутринта отиваме в Анахайм да вземем колата. Поради липса на Киа Рио, ме попитаха дали бих желал да доплатя 11 долара и да получа FORD EDGE, огромен джип, клас Титаниум натъпкан с всякакви екстри и най-вече със спортен режим. Митко подписа някакви документи, връчиха ми ключовете и така се започна…

Така се сбъдна една моя мечта, да карам американски автомобил

Ще се отплесна малко за да обясня тази моя мечта. В далечните соц времена, разрешаваха на висшият състав от морският ни флот да си докарат по една западна кола!!! И така в нашата прашна тогава махала се появи един червен Форд Мустанг. Чудо на чудесата. Всичко хлапета по цял ден висяхме около колата и мечтаехме и така цели петдесет години… но моята мечта стана реалност.

Трябваше да измина 1200 мили до Сиатъл, разделени на два етапа от по 600 мили.

Нощувките по пътя за отиване и връщане бяха резервирани и моята първа цел бе Рединг, град в Северна Калифорния на границата с Орегон.

Маршрутът е Анахайм – Лос Анжелис – Сакраменто – Рединг.

Картата е на телефона ми. Взехме си довиждане с Митко и потеглих по Интерщанската магистрала № 5, която започва от Мексико и завършва в Канада. Не магистрала, магистралище. Колата е перфектна и скоростта не се усеща.

Наближавам Лос Анжелис и следва първото премеждие

Поради ремонт на магистралата ни свалиха в северната част на града. Знаци колкото искаш. Трябваше да завия по седемнайста улица, но не се бях престроил и тръгнах напред. Добре, че в колата има компас и установих, че се движа на запад, вместо на север и така неусетно стигнах 29 -та улица

във вътрешността на едно мексиканско гето

Щъкат безброй опърпани дечица, хората по тротоарите бяха омърлушени и както се казва имаше много съмнителни фигури. За спиране изобщо не можеш да си помислиш. Намерих първото възможно място и направих обратен завой. Стигнах до заветната 17-та улица и тя ме изведе

отново на магистралата

Дългият път беше пред мен. Бях предупреден, че

между Лос Анжелис и Сан Франциско има едно много миризливо място

Но дотогава покрай пътя имаше огромни плантации с цитруси и плодни дръвчета, които ми бяха непознати. Виждал съм безброй пъти покрити с мрежи лозя в Гърция, но не бях виждал хиляди декари дръвчета, които също бяха покрити.

След стотина мили, както бях предупреден се усети миризмата и изключих климатика и външният въздух. В дясно от магистралата се откри едно

безкрайно поле с навеси и добитък

По мои груби сметки имаше поне 100 000 крави, че и повече. Тази гледка продължи десетина мили.

Пътуването в Северна Калифорния е общо взето скучно

Пейзажът е монотонен и освен плантациите липсва друга растителност. Магистралата минава далечко от Сан Франциско и продължава към

административната столица на Калифорния, Сакраменто

Нищичко не знам за този град освен, че през него минава едноименната река, която се оказа доста внушителна. Естествено спирах на много подкрепителни пунктове и бензиностанции. Като казах

бензиностанции,

едно малко отклонение. На тях първо плащаш с дебитна или кредитна карта и рядко кеш и чак тогава се отключва колонката. Ако си оставил повече пари, а заредиш по-малко гориво, защото резервоарът не е поел повече, парите моментално ти се връщат. На част от бензиностанциите има безплатно кафе или плащащ едно и може да си доливаш колкото искаш.

Продължавам към Рединг през пустоща на Северна Калифорния. Стъмни се, но по магистралите всико е в котешки очички, всеки изход е осветен от соларно осветление и се кара без проблеми и въпреки всичко след като влязох в

Рединг,

трябваше да намеря Изход 681, но зяпайки нощният град се озовах на изход 702 за огромното езеро Шаста Лейк. Звъннах на Митко и му казах каква е ситуацията. След малко ме потърси и ми каза: А сега се върни 20 мили назад, което естествено направих и вече без проблем намерих Мотел 6.

Вече бе станало 23,30 и легнах да поспя, че на следващият ден ме чакаха още 600 мили до Сиатъл. И се сетих за Джак Керуак: „Предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот“.

В шест сутринта потеглям отново!

Пресичам границата с Орегон

изкачвам една планина и се озовавам на Пампорово, но без хотели. Невероятна природа, езера, реки, снежни върхове и вулкани. А въздухът е кристален. И така американското Пампорово продължава цели 550 мили, чак до Сиатъл. Пълна идилия, стада овце, кози, крави и табуни коне. За първи път през живота си видях знак „Внимание пресичат мечки“!!!

Огладнях и на първият попътен изход слязох от магистралата. Озовах се в едно старинно градче – планински курорт. Бе пълно с антикварни магазини и прекрасни малки ресторантчета. В една старинна сграда се помещаваше клон на Масонската ложа. Прияде ми се пица и влязох в първата изпречила се на пътя ми. Едно усмихнато девойче веднага изприпка от към кухнята и ме попита какво желая. Не бях ял пица Пеперони. Там се поръчваха по размер – 8, 12 или 16 инча. Поръчах си една 12 инчова и кола без лед. Там просто се оливат с леда:)))

По стените имаше хубави картини и стари вестници и докато чаках пицата направих доста снимки. Преди да е готова пицата девойчето ми предлагаше кафе и вода. Хапнах си добре. Пицата беше много добра. Поразходих се още малко и отново на път.

Разкошната природа нямаше край

Езера, известни и неизвестни реки, тучни ливади и крави, като от шоколада Милка.

Пресякох река Маккензи

тя е едно от съкровищата за отдих на държавата . Това е примамка за рибари, бяла вода, бързи фанатици и планински колоездачи , които искат да оспорят McKenzie River Trail . По нейната дължина са няколко уединени планински курорти , предлагащи спокойствие , уединение и удобна среда . Река Маккензи е дълга около 1738 км . Или 1080 мили. Но това не е онази река Юкон или МакКензи в Канада, описана великолепно от Джек Лондон.

Напред ме чакаше Портланд – голям промишлен и търговски център в Северо западна Америка. След доста мили каране, се видяха небостъргачите на града и най-вече величествената

река Колумбия

Колумбия води началото си в канадската провинция Британска Колумбия, в Скалистите планини, в място, известно като „Долината на хилядите върхове“. Тя изтича от северния ъгъл (50°17′35″ с. ш. 115°51′28″ з. д.) на езерото Колумбия на височина 820 м. В своите първи 320 км реката тече в северозападна посока през езерото Уиндърмир и язовира (езеро) Кинбаскет. На 52°07′ с. ш. 118°28′ з. д., реката заобикаля северните разклонения на планината Селкирк, рязко завива на юг и тече през т.н. регион Биг Бенд, преминавайки през езерота Ревелсток и Ъпър Ароу. При град Касългар приема от ляво големия си приток река Кутеней и на 17 км южно от град Трейл, при устието на левия ѝ приток река Панд Орей, напуска територията на Канада и навлиза в щата Вашитгтон на САЩ.

Дължината ѝ от 1 953 км. ѝ отрежда 5-то място в Канада и 7-мо в САЩ. Дължината ѝ на територията на Канада е 801 км, като протича през провинция Британска Колумбия, а останалите 1 152 км преминават по територията на щатите Вашингтон и Орегон в САЩ. Реката е втора по пълноводие в САЩ след Мисисипи, 4 пъти по-пълноводна от Колорадо, 15 пъти от Сакраменто и 100 пъти по-пълноводна от Рио Гранде.

По нататък реката тече най-напред в южна посока, след това при устието на левия ѝ приток река Спокан завива на запад, след устието да десния ѝ приток Оканоган на юг, а при вливането на река Уенатчи – на югоизток. В тези изброени участъци реката тече през дълбоки каньони, проломи и дефилета пресичайки Колумбийското плато. След устието на най-големия си приток река Снейк (ляв), реката рязко завива на запад, служейки за граница между щатите Вашитгтон и Орегон (497 км), пресича Каскадните планини и се влива чрез широк 5 – 10 км и дълъг около 50 км естуар в Тихия океан на 46°14′39″ с. ш. 124°03′29″ з. д..

Откривателят на устието на реката, американският мореплавател Робърт Грей през 1792 г. доказва, че реката е плавателна за морски кораби. Корабоплаването по реката започва официално през 1836 г., когато параходът „Beaver“ се изкачва нагоре по реката до днешния град Портланд. След 1850 г. започва масово корабоплаване по реката, което дава мощен тласък за икономическото развитие на региона. Поради обилието на теснини и прагове дълго време корабоплаването се извършва на отделни участъци от реката, докато не са построени обходни канали, които заобикалят плитчините и праговете. След построяването на тези съоръжение големи морски кораби се изкачват до Портланд, а плиткогазещи речни кораби на 450 км нагоре от устието на реката. По река Снейк корабоплането също е възможно за малки плавателни съдове до град Луистън в щата Айдахо.

Колумбия

Един от главните товари, превозващ се по реката е пшеницата, отглеждана на големи площи в басейна на реката и предназначена главно за износ. Около 40% от изнасяната от САЩ пшеница се транспортира по течението на реката.

През 1775 г. испанска правителствена морска експедиция с три кораба е натоварена с мисията да изледва западните брегове на Северна Америка и да осъществи връзка с руските заселници в Аляска. Моряците от един от трите кораба, командван от Бруно де Есета на 46° с.ш. забелязват силно течение от към сушата и голямо количество мътна вода и Есета записва в корабния дневник, че на това място вероятно се влива голяма река. Вероятно испанците или не обръщат внимание на голямото откритие, или го засекретяват дълбоко, така че устието на река Колумбия е необхидимо да бъде открито вторично.

Същата история се повтаря и 17 години по-късно, през април 1792 г. когато известният английски мореплавател Джордж Ванкувър, изследвайки западното крайбрежие на континента забелязва бяла линия от скали и прибой, но също не обръща особено внимание на това явление[2]. Няколко дни по-късно в края на април, Ванкувър се среща с американския морски капитан Робърт Грей, който твърди че на същото място е открил устието на голяма река и 9 дни се е опитвал безуспешно да навлезе в нея. На 12 май 1792 г. Грей се завръща отново до устието на реката, изкачва се на 21 км нагоре по нея, на 18 май тържествено обявява новооткритата река и земите около нея за американско владение и назова реката по името на своя кораб „Колумбия“. През октомври същата година Ванкувър, притеснен от откритието на американците изпраща най-добрия си офицер Уилям Робърт Броутън да провери откритието на Грей. Броутън се изкачва на 160 км нагоре по реката до устието на река Сънди и формално обявява реката и районите около нея за британско владение.

След това лирично отклонение за Великата река, навлизам в

Портланд

Магистралата преминава почти през центъра – Даун тауна. Огромни кораби се качват по реката към още по-голямото пристанище. От магистралата се виждат и двете стъклени кули, забили върховете си в небето. На излизане от града минавам през арката на Портланд – огромен стоманен мост с безкрайна дължина.

След Портланд, привкусвах близостта на Сиатъл, градът на Боинг и Старбъкс и най-вече на Майкрософт. Пейзажът е неизменно същият,

ненапразно щата Вашингтон е наречен Евъргрийн

Само в далечината изпъква един заснежен вулкан с височина 4 хиляди метра. Представете си един огромен конус в искрящо бяло през цялата година.

С наближаването на Сиатъл, магистралата се разширява и съответно трафикът е голям. На десетина мили от града се забелязва централната част с кулата и небостъргачите в административният център. Влязох в

Сиатъл

в 17 часа от към юг и трябваше да стигна до северен Сиатъл. Градът е разположен по оста север-юг, така че ми трябваше един час да стигна до изход 174, 130-та стрийт една миля напред, завой надясно и ето ме на Линден авеню. Спирам в дворът на жилищната сграда и моите приятели са вече на терасата и ме чакат. Прегръдки, целувки, кратко разтоварване на багажа и вече сме в големият за нашите мащаби апартамент.

Ракията веднага се слага във фризера, да си почине от пътя и почваме сладки приказки, все пак не се бяхме виждали от шест години. Веднага се сприятелявам с най-малкият член на семейството и единственият американец по документи – Самуил, Сами на годинка и половина. Лъчезарно детенце. Програмата беше направена и обсъдена подробно на чаша ракия и шопска салата и както Камелия ми беше обещала, много сьомга, вкусно приготвена от нея.

На другият ден сме в

Музеят на авиацията,

изграден върху терена, където е бил първият завод на Боинг. Входът е 16 долара, но и 116 да беше, това преживяване не бе за изпускане. От самолета на братя до Райт до първият и единствен екземпляр на Боинг 787 – Дриймлайнер. Четири часа обикаляне

без крака останахме, но с пълни души.

Всякакви видове бойни и пасажерски самолети умело подредени в безбройните зали. На едно открито пространство бяха големите самолети. Всякакви модели на Боинг. Там бе и президентският самолет на Никсън. Естествено, че влязохме вътре и го разгледахме обстойно от сейфа за ядреното куфарче, до президентската тоалетна. И тук работеха множество доброволци – възрастни авиатори, които само чакаха нашите въпроси. Най-отпред беше истинският Б – 29, хвърлил ядрените бомби над Хирошима и Нагазаки. Тъжен факт, но историята трябва да се съхранява.

В една двуетажна зала бяха строени самолетите участвали в двете световни войни. Приглушено осветление и само се чува звукът на излитащи и кацащи самолети, стрелящи картечници и взривовете от бомбите. Внимание бе отделено и на Съветската авиация – Миг-15, Миг – 19, Миг- 21 и Як. Направих си снимки в един боен самолет. Едва влязох в кокпита, а бойните пилоти не знам как са изкарвали с часове вътре. За спомен пуснахме няколко цента в една машинка, която прави от тях чудесни сувенири. Избираш си самолетче, тя сплесква монетата и вади гравираното самолетче. Има и ръчни машинки. Завърташ една манивела и ола сувенира е готов. След този маратон, се нуждаехме от почивка.

Във вторник, както беше по план тръгнахме за един разкошен водопад на 50 мили южно от Сиатъл. Преминава се край Белвю, нов модерен тузарски град. Но

за водопада

Там преди двадесет и пет години е сниман сериалът Туин Пийкс с Шерилин Фен. Спомняте си го – „Совите не са това, което са“, култова фраза от филма. Хотела в който са снимани вътрешните кадри е зад водопада. Американците са превърнали това място в туристическа атракция с прекрасен парк, информационен център, стилно кафе и магазин за сувенири.

Денят бе прекрасен и във водната мъгла на величественият водопад грееше прекрасна дъга. Имаше много туристи и даже помолих една симпатична японка да ми направи снимки. По едно стръмно пътче се слиза до реката, която е пълна с пъстърва. Потърсих кошче за боклук и естествено намерих такова, но как се отваря? След обстоен преглед установихме, че има един малък процеп в който трябва да си пъхнеш дланта, да натиснеш едно чопче и воала, капака може да се вдигне. Коша е здраво хванат за земята и не може да се помръдне. Цялата работа е, че е направен така заради мечките в района !!! На паркинга до реката има тоалетна, която бих искал да я направя горска хижа. На снимката никой не вярва, че това е WC:))))

Насладихме се на разкошната природа и се отправихме към Сиатъл, защото моите приятели бяха резервирали маса за обяд в ресторанта на кулата Спейс Нийдъл – емблемата на Сиатъл.

Спейс Нийдъл (Space Needle)

е най-известната забележителност на северозападното тихоокеанско крайбрежие на САЩ и символ на град Сиатъл, щата Вашингтон. Кулата се намира на територията на изложбения комплекс Seattle Center, който е бил изграден по случай Световната изложба 1962 година, по време на която ежедневно е била посещавана от 2,3 милиона души. Понастоящем Спейс Нийдъл е частна собственост.

Space Needle е кула висока 184 метра и широка 42 м. Тя тежи 9550 тона и е построена така, че да удържа ураган със скорост на вятъра до 320 километра в час и земетресение до 9,1 по Рихтер. Кулата има и 25 гръмоотвода. Основни нейни атракции са наблюдателната площадка, изградена на височина 159 метра, ресторантът Sky City и магазинът за подаръци, включени в този туристически комплекс. От върха на кулата може да се види не само центъра на град Сиатъл, но също така Каскадните планини, вулкана Маунт-Рейнир, залива Елиът и окръжаващите го острови.

Докато паркираме джипката се сетих, че имам поръчка да отида до болницата, където е сниман филмът „Анатомията на Грей“. За голямо съжалиние на моята приятелка от Германия се оказа, че сграда има, но не е болница. Съмсем близо до кулата се намира централата на една от телевизиите в Сиатъл, която е използвана за декор на филма. Лъскава фасада и хеликоптерна площадка на покрива:))))

Направих снимки и се запътихме към кулата, която е на триста метра. Асансьорът ни отвежда на 159 метра височина до ресторанта. Настаниха ни на маса до прозорците и всичко както си му е редът. Скъпичко е, но е фантастично. Американски бургер – 29 долара, бира – 8 долара. Едно завъртане на ресторанта продължава 40 минути. След две обиколки приключихме с обяда и се възползвахме от екстрата, да се качим на откритата площадка за наблюдение безплатно. Времето беше слънчево и панорамата бе прекрасна. В подножието на кулата в посока запад се намират двете сгради на фондацията „Бил и Мелинда Гейтс“. Красив и стилен архитектурен ансамбъл. Поизморени с неудоволствие си тръгнахме, но Сами трябваше да спи.

В сряда Ками е на работа и ние с Руслан и Сами поехме към шлюзовете на Сиатъл. Пътьом се отбихме да разгледаме

Индианският културен център

Някак си успях да се докосна до бита и душевността на древният народ на Америка. Към културният център има и училище разбира се. Заснех почти всичко и към шлюзовете.

Балард шлюзовете

са били построени през 1911 г. , за да може с лодки да се прекарват въглища безопасно между външните водите и езерото Вашингтон , На Балард можете да видите чудесна гледка към преминаващи кораби и сьомгата , която преминава през рибарници ключалките „, които можете да видите през стъклените панели .

Голяма атракция са. Те са входът от Тихият океан към Голямото езеро. Пълно е с туристи и ученически групи. Зрелището наистина е внушително. Успях да видя и двата етапа. Шлюзовете са така изградени, че не допущат смесването на сладката и солената вода. Има и специално изграден канал от където да преминава сьомгата от океана към езерото. Времето взе да се влошава и побързахме да видим и плажа на Сиатъл. Хубав голям плаж с приятен пясък, нооооо не става за къпане бе хора. Голям студ е тоят океан, не е за нас изобщо:))))

Два следобеда със Сами бяхме на

езерото Биттер Лейк,

до сами жилищната сграда в която живееха моите приятели. Теам е пълно с гъски и патици и пъстърва разбира се. Запознах се с украинци, които от 20 години са в Сиатъл, с един арменец и с възрастни сърби. Приятни хора и общителни. Дружето от Сърбия ми позволи да се пробвам с въдицата и късмета на начинащият проработи. Още с първото хвърляне изкарах една триста грамова пъстърва !!! Най-довелен беше малкият Сами. Всички му се радваха от сърце.

Времето с приятелите минава неусетно и дойде време да тръгвам обратно за Калифорния. В събота рано сутринта поех към Ред Блъф – малко градче в Северна Калифорния, където щях да нощувам.

Сиатъл ме изпрати с дъжд – ама дъжд. Цели 500 мили ме валя.

Все още не се разделям с Америка. Предстои ми пътуване през пустинята Мохаве до Лас Вегас, но за това в следващият пътепис.

Очаквайте продължението

Автор: Георги Христов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Вашингтон (щат) – на картата:

Вашингтон (щат)

Booking.com

„Едно от удоволствията, свързани с пътуването, е да посещаваш нови градове и да се срещаш с нови хора“ е казал Чингиз хан, мисъл, с която на нашия сайт просто няма как да не се съгласим За едно пътуване до паметника на монголският завоавател, ще и разкаже Цветан. Приятно четене:

От Улан Уде до Улан Батор

или по пътя на чая при Чингиз хан

„Едно от удоволствията, свързани с пътуването, е да посещаваш нови градове и да се срещаш с нови хора“

Чингиз хан

В 7:30 корейският автобус на „Восток Транс“ потегля от автогарата на Улан Уде за Улан Батор. Ако се успим можем да вземем влака, който тръгва в 11:00 и пристига след 23 часа сутринта в 6:50 в столицата на Монголия с билет за 4 600 рубли.

Но ние сме ранобудни пенсионери и очакваме след 10 часа по „Великия път на чая“ да сме в Улан Батор евтино с автобуса с билет за 1200 рубли :). А цената на самолетния билет до летище „Чингиз хан“ – 40 000 рубли направо ни разсмя и отказа. Не си букнахме места в столичния хотел „Чингис хан“, но си взехме като армаган – златна водка „Чингис хан“:)

Оглеждайки се назад отбелязваме,че демоничният образ на Чингиз Хан изграден от съветската пропаганда, като кървав масов убиец е заличен. Днес с неговия образ (върху банкнотите) буквално се разплащаме навсякъде.

Както се шегуват руснаците сега в Монголия има само две забавления:

1. Разглеждане на статуята на Чингис хан.
2. Разглеждане на Монголия от статуята на Чингис хан

А какво да кажем за нашия забравен владетел Чака хан, който е без конна статуя засега? Напред, дали ще видим поне част от историческата истина за тях?

В 10:30 ам пристигаме в

Кяхта

(бившия Троицкосавск). Той е разположен в южната част на Бурятия и е на границата с Монголия и е на 218 км от столицата на републиката Улан Уде

Керванът натоварен с китайски чай стигал от Кяхта до Москва за 70 – 80 дни. Новият керван не е длъжен да чака да изсъхнат камилските лайна на стария керван, че тогава да тръгне. Вместо опиум като Англия, Русия изнасяла за Китай сребро и кожи. Тогава Монголия все още била част от Китай.

Този земен път на чая бил по-къс и по-бърз от морския път на най- бързите чаените клипери „Ariel“ и „Taeping“, които сервирали китайския чай в 5 рм в Лондон след 99 дни .

„Двама английски джентълмени седят в клуба за следобеден чай.

– Кажете, Джеймс, какво мислите за бягането за здраве?

– Смятам, скъпи ми Арчибалд, че това е една голяма глупост!

– Защо смятате така, Джеймс? Всички казват, че е полезно. . .

– Виждате ли, Арчибалд, когато тичам за здраве, винаги ми се разлива уискито от чашата:)“

Китайският чай от самовар с блини (палачинки) е класиката на руското гостоприемство. Цялата руско – китайска търговия минавала през Кяхта. Тук митницата събирала от 20% до 40% от всичкия доход на Руската империя до построяването на транссибирската железница в 1900 г, която го заобикаля

На руския скенер се забавяме за да покажем, че ние изнасяме само една РЖД чаена чаша с метален ажурен държач.

„– А защо руснаците не изваждат чаената лъжичка от чашата когато пият чай?Даже когато тя се забива в окото и пречи!

– Този, който извади лъжичката от чая – предава Родината:). “

Казват, че така австрийците разкрили руски шпионин във Виена.

На монголската страна, младите граничари ни се дивят 10 минути на паспортите ни, че са на кирилица?

– Май скоро българи не са преминавали оттук?

Май, монголските митничари са спрели прогреса на границата! :).

„Братушки!“ –провикват се зад нас нетърпеливите руски любители на офф – роуда. Като знак на уважение, че сме ги изпреварили с автобуса в ралито от Иволгинск до Кяхта, те щедро ни подаряват една 100 рублова банкнота (или 3 – 4 лева) (между другото – тази банкнота е платежно средство само в Крим – поради санкциите, извън Крим стоте рубли изглеждат без картинки от Крим. Във всеки случай определено има нумизматична стойност – бел.Ст.)

Според руските офф – роуд специалисти,

Монголия е страната на офф – роуда

Това се разбирало след като преминеш по безкрайните монголски степи, на които не се вижда нито път, нито брод. Някога тук са бродили динозаври, чиито кокали се откриват понякога в пустинята на юг. Някога облаци прашоляк са вдигали ордите на войствените конници, тръгнали да завоюват нови земи и тогава на този свят се е появил Чингис хан – националният символ и практически божеството на съвременната Монголия.
Хм, нашият план е по-скромен – да пресечем икономично и плавно без много „газ“ Монголия за 2 – 3 дни и да видим конната статуя на Чингис хан!

Маршрутът на новия асфалтиран път от на чая от Улан Уде до Улан Батор е дълъг 580 км. Той минава успоредно на Трансмонголската жп линия, но ясно се вижда, че е по-пряк.

В 13:30 е нашата първа монголска спирка. За 30 минути трябва да обядваме в „Алтан Плаца“ в

Алтанбулаг

В автобуса се качват пъргавите монголски бабки, които ни предлагат монголски сим карти и да сменим останалите рубли. Нищо не разбирам, но се доверявам на комшийката бурятка да направи обмяната.

Мазната говежда супа (хер шел) е като нашенски курбан и е за 4500 тургика, които са равни на 100 рубли или на 3 – 4 лева .

Менюто на кирилица не беше проблем за нас

След 363 км този метален човек ни дават знак да спрем и платим 1000 тургика (тол такса) и да се отбием в автогарата в

Дархан

Статуята е символ на големия металолургичен комбинат, който пуши недалеч.

След 15 минути почивка потегляме отново

по пътя на чая

Преди век американски журналист е направил тази снимка на затворена в сандък монголка за прелюбодеяние по време на китайското иго. Такъв обичай е имало и при волжките българи

По пътя не видяхме паметник на освободителят на Урга (Улаан – Баатар) през 1920. Той е храбрият руски немец барон фон Унгерн – Щернберг с белия ескадрон от буряти и казаци.

Той напада Монголия. И я превзема!

До тогава Монголия е била манджурска (китайска). И понеже републикански Китай става съюзник на болшевиките, историците считат, че ако не е бил Унгерн, и до сега нямаше да има държава Монголия, а само китайска провинция Външна Монголия, както и досега има китайска провинция Вътрешна Монголия. Както Ленин се е изтеглил от Персия и от Финландия, така е щял да остави и Монголия на Китай. Но барон фон Унгерн прави блестящи ходове:

1. Освобождава монголският монарх и „живият бог“ Богд Хаана VIII , който е бил затворен от китайците и го връща на трона.

2. Дава пушки – кремъклии на монголците край Урга

3. Унгерн става главнокомандуващ на Монголия в 1921

И потегля на юг и след като побеждава китайската армия, тръгва накрая на поход на север срещу Съветска Русия. Предаден, той е разстрелян след дирижиран от Ленин съдебен процес

Затова в 18:00 рм видяхме в центъра паметника на Сухе Батор, който поканил в 1921 Червената армия в Улан Батор.

След смърта на Богд Хаана VIII Сухе Батор обявява в 1924, че няма да има реинкарнация, а само Народна Република Монголия (1924 – 1991)

През 2005 г. намиращият по-рано на площада мавзолей на Сухе Батор е бил съборен, а неговите останки препогребани.

Улан Батор

Обаждам се от телефона на любезната бурятка, която вече си е сменила сим картата с монголска, на моя CS приятел да ни посрещне на автогарата. След тълпата от автобуси и пътници все пак радостни се намираме. Слава Богу, че с него е гида, който утре ще ни води с кола до

Цонжин Болдог (Tsonjin Boldog).

Там на 54 км от Улан Батор е монумента на Чингис хан и за транспорт трябват 80 долара. Другите туристически компании искаха по 100 долара на човек с нощувка в юрта.

Сутринта пред банката има опашка! Защо?

Защото монголското правителство е решило предизборно да раздаде на всеки монголец по 3 акции от златната концесия. Те могат да ги запазят или продадат. Ние също сме имали тук златна концесия от която сме се отказали след победата на демокрацията у нас в 1989. (Отказът от концесията е част разпределяне на наследството на СИВ по времето на Луканов – бел.Ст.) Какъв бизнес да правим с изостаналата комунистическа Монголия тогава! Сега вече се усещаме, че сме се минали и откриваме паметник на кирилицата, която невежите чужденци считат за дългата ръка на Москва:). Взимаме тугрици и се отбиваме в съседния супер да заредим храна за ханския пикник.

Доскоро Монголия въпреки безвизовия режим беше рядко посещавана от туристите, понеже нямаше никакви особенни забележителности. Туристите не си спомняха нищо друго освен безкрайни степи, овце, якове, камили, юрти и съветски „Уазки“.

От 2006 монголските власти решиха да променят тази досадна ситуация и да построят едно собствено световно чудо. А какво? Америка си има статуя на Свободата. Тогава и в Монголия ще има своята мега статуя и визи

В скута на Чингиз хан

След 8 века от победоносната експанзия на Монголската империя през 2008 е издигнат един мега исторически комплекс – паметник на нейният основател – Чингис Хан (1162 – 1227).

Това ни засяга и нас, защото повече от половин век България е била зависима от Монголската империя, като за кратко дори си имаме за господар Чака хан.

Следва кратка хроника на нашето взаимодействие:

С червени стрелки са походите на Чингиз хан, а със сини на неговите 36 наследници.

„През 1223 г. в прочутата „овча битка“ край Болгар на брега на Волга били взети в плен 4 000 монголци. Българите решили да ги не продават в робство, а ги разменили за овни. Така Чингис хан бил принуден да даде 4 000 овце на българите за да получи обратно свойте воини“

Монголците водени от внука на Чингиз хан – Батий превземат Болгар в 1236 г. От тогава волжките българи рамо до рамо с монголците участват като братя по оръжие под едно знаме и име като татари в покоряването на Азия и Европа.

Не по-малко интересни са отношенията на Дунавска България с монголците: от васални до съюзнически.

1242 г. Монголо – татарите на връщане от похода им в Унгария минават и опустошават български земи. Цар Калиман І е принуден да им плаща ежегоден данък.

1278 – 1279 г. Ивайло разбива и прогонва татарите.

1279 г. Георги Тертер е обявен за цар. Ивайло търси убежище при татарския хан Ногай. Иван Асен III при Ногай.

1299 г. В битката на р. Терек хан Ногай е разбит и загива. Новият предводител на „Златната орда” се казва Токту.

1299 – 1300г. Политическата криза у нас достига своя връх, когато на за кратко на търновския престол застава Чака, един от потомците на Чингиз хан.

1300 г. Синът на Ногай – Чака, роден от първата му съпруга Алака, има за съпруга Елена, най-малката дъщеря на цар Георги Тертер (1280 – 1292). Те заедно с нейният брат Теодор Светослав Тертер бягат в Търново след като са били заложници 10 години в Златната орда. Чака се опитва да запази бащиното си наследство и дори да вземе върховната власт в Златната орда, но не успява. Паника в Търново, царицата Смилцена бяга със сина си Иван Смилец във Византия. Търновските боляри отказват да пуснат Чака в града, докато накрая са подкупени от Теодор Светослав.

Чака не е коронясан за български цар, тъй като е мюсюманин, но е фактически е обявен за „господар“ по силата на въстановената васална зависимост от времето на хан Ногай. Същевременно Теодор Светослав влиза в правата си на съвладетел както е било в 1292 г.

Под натиска на хан Токту Теодор Светослав хвърля в затвора Чака. Тук в една нощ през 1300 г. Чака е удушен и обезглавен от еврейски палачи. Теодор Светослав изпраща главата му в торба със сол на хан Токту и възстановява отношенията с него и застава на престола. Бесарабия е дадена във владение на България от монголо – татарите.

1300г. Така след смърта на Чака на търновския престол застава цар Теодор Светослав, което слага край на половин вековната монголска зависимост на България.

1331 г. В Русокастро с помощта на съюзниците монголо – татари българският цар Иван Александър разбива войската на византийския император Андроник ІІІ.

1341 г. В Константинопол пристига Шишман, син на цар Михаил ІІІ Асен Шишман (1323 – 1330), който дотогава живеел при монголо – татарите. Синът на Чака – Кара Кишек, с двама свои родственици Джерик Темир и Юлукотлу, по-късно избягали от Токту и с 3000 конници постъпили на служба при видинския деспот Шишман.

Нашето пътешествие назад в миналото, следвайки тази историческа нишка от Великий Болгар логично ще ни отведе до

пъпа на Монголия – Цонжин Болдог

[geo-mashup_location_info]

Уф, какъв ти офф – роуд, хубавият асфалт ни отвежда VIP c новата „ КИА” с шофьорката с бели ръкавици в нозете на Чингиз хан.

Проверих, все още няма редовен обществен транспорт до там.

Тази гиганска статуя от неръждаема стоман тежи 250 тона и е висока 40 м. Според Гинес това е най-големият конник в света!

Той стои на върху 10 м висок пиедестал заобиколен от 36 колони представляващи 36 монголски хана, от първия Чингиз хан до последния Лигден хан.

Конникът гледа на изток към своето родно място Делюн Булдог. Той е дело на скулптура D. Erdenebileg и архитекта J. Enkhjargal и струва 4,2 милиона долара.

Входният билет за любопитните в търбуха на троянския кон е 7000 монголски тугрика или 5 лева.

На партера заедно с две корейки, облечени по последна монголска имперска мода. Някога Корея е била също част от Монголската империя.

„Зад нас май някой си е забравил ботуша? Моля те, събуди се, Чингиз, и събуй и другия, и не ме карай да тръпна, кога ще го метнеш в другия ъгъл!“:)

Легендата разказва, че когато младият Чингис хан (Темужин на 15 години) се връщал от гостуване при хан Торил, приятел на своя баща Ван, тук за свой късмет в Цонжин Болдог е намерил златен камшик. Той не продал камшика за да си купи говеда или оръжие, а с него обединил монголските племена и ги подкарал по пътя на завладяване на целия свят. Уви, не успял, той успял да завладее само половината свят.

Тук на първия етаж си купих фланелка с отпечатък на най-стария образ на Чингиз хан, който се пази в Тайпе, Тайван. Чингиз хан е национален герой и на Вътрешна Монголия, но и на Китай, защото разширил неговите граници и дал началото на династия Юан

Затова през 1954 г. край Баотоу (Външна Монголия, Китай) е издигнат негов мавзолей със сребърен ковчег – кенотаф (без тяло), където се пази неговия дух. Там ежедневно се правят шамански жервоприношения на бог Тенгри (Тангра – бел.Ст.).

Взимаме асансьора и слизаме под опашката на коня. Горе на втория етаж аз пък намерих ресторант, където можете да хапнете конско по ханска рецепта или изпиете оригинален монголски чай с говежда сланина, мляко и сол!!!

От там пеша по стълбите се озоваваме в скута на Чингиз хан

Фрагментите на паметника са отляти в Китай и доставени в Улан Батор с 60 тежкотоварни камиона през 2006 г

Интересен факт е, че днес великият хан има много наследници. Генетичните изследвания показват, че на всеки 200 души 1 произлиза от Чингиз хан (по цялата Земя). Смята се, че само в 2 – милионна Монголия, неговите наследници са 200,000 души, но хиляди такива има и в Китай, Сибир, Централна Азия, Иран, Кавказ, Източна Европа и Индия. (става дума за Genographic изследването, подкрепяно от National Geographic, базирано върху разпространението на генетични маркери по света. Доколкото си спомням, съгласно него всеки втори нечерен мъж (т.е.не-негър) на Земята е пряк потомък на Чингиз хан. Единственото, което ми убягва е обяснението как са успели да го докажат – бел.Ст.)