В последният брой №3 на седмичното издание "Капитал" основната тема е продажбата на "Общинска банка" или по-точно се "търси отговорът" на въпроса, кой е истинския и купувач. В двата основни материала по темата МНОГОКРАТНО се спрягат имен...

Зима, а? И искате лято и колело, нали? Днес нарамваме велосипеда на Константин и заедно с него тръгваме да обикаляме Мароко. Като за начало ще приеминем от Танжер до Асила.

Приятно четене:

От Танжер до Асила

част първа на

Из Мароко с велосипед

Въведение

Идеята да пътувам в Мароко е появи в главата ми преди няколко години, след като видях една от снимките на деня на National Geographic…

Планирах да попътувам около 2 седмици с мотора, но за късмет двигателя се повреди доста сериозно. Всъщност в последствие продадох и самият мотор, за който още ми е жал.

Декември си купих колело. Ей така, да имам някакъв транспорт, да ида до магазина… знаете как е. Покрай приятели испанци, обаче, започнах все по- често да излизам с него и да се разхождам до съседните градове или близката планина. 2 месеца по- късно разстояния от 50 – 60 км. си бяха ежедневие за мен.

Постепенно в мен се роди идеята да отскоча с колелото до Алмерия – град на 250 км от Малага, където работя последните лета. Имах си палатка и спален чувал, но нямах багажник и дисаги. За късмет приятелите ме подкрепиха и ми дадоха багажник назаем. Да, нямах дисаги, но ми беше достатъчно, че мога да сложа на него палатката и чувала, останалото в раница и на гърба

Из Мароко с велосипед

Начало

… И най- сетне след 35 минутна разходка с лодка съм на мароканска територия.
Питах откъде да мина с колелото и ми показаха…

…бахти, тея луди ли са, как се катери това с натоварено колело…. Добре се смилиха, та ми разрешиха да мина с колите.

Бях решил тази вечер да стигна поне до

пещерата на Херкулес,

намираща се на около 20-тина километра от Танжер. Нямах идея как точно да стигна до там, знаех само че се намира в западна посока, така че излязох от пристанището и поех на запад по брега.

Спрях на 2 – 3 пъти да попитам за посоката, но ударих на камък – никой не говореше английски. Накрая, на принципа тази улица ми допада повече от другата, явно уцелих правилният път.

За да изляза от града трябваше да изкача един много сериозен баир, който пък ми се отблагодари с красива гледка към

Танжер

Вярно, че не съм го разглеждал, но

според мен е много грозен град

На високото пътя се разделяше и не знаех накъде да поема. Наблизо имаше едно кафене и реших да пия един чай и да питам за ориентация, ако ме разбират…

Е, келнера знаеше 4 – 5 английски думи та ме ориентира и след първият ми чай на мароканска територия поех отново по баира. Времето беше облачно, но от високото се разкриваше прекрасна панорама.

Тук някъде пътя се разделяше – надясно за нос Спартел и наляво къмпинг. Реших, че къмпинга е по-важен за момента, исках да съм разпънал палатката преди да е заваляло, а в последствие можех да се върна до носа с освободеното от багажа колело. Всъщност така и не се върнах, основната забележителност е, че

тук се срещат водите на Атлантическият океан и Средиземно море,

а мен това не ме вълнува чак толкова…

…отделно, че къмпинга се оказа на 6 – 7 километра, основно спускане, което нямах желание да катеря отново…

Къмпинга намерих лесно, близо е до пещерата,

за пръв път се случи да ми вземат пари и за колело – общо 65 дирхама, 15 от които за колелото. Едно евро е равно приблизително на 11 дирхама, така че сметката ми беше под 6,50 EUR.

Облаците се бяха поразнесли, така че побързах да опъна палатката и да видя какви са тези пещери…

Оказа се на няма и 5 минути от къмпинга. Точно пред нея видях маса с вграден казан, продаваха охлюви..

.

…и как така баш аз няма да пробвам. Много ми харесаха, леко пикантни и топли. Както беше позахладняло и духаше вятър- върха.

Иначе като цяло пещерата си е класически туристически капан.

Наоколо пълно с малки заведения и магазинчета, заредени с какви ли не глупости…

…всъщност дори в самата пещера имаше магазинчета.
Самата пещера не е нищо особено, легендата твърдяла, че

тук Херкулес си почивал след всяко от геройствата си

Действителността е доста по-тривиална – просто са копали и са правели мелнични колела от камъка, което ме кара да се запитам – за чий, аджеба, са копали пещера, вместо да започнат направо да разкопават камъка отгоре…не виждам смисъла, но те си знаят по- добре… предполагам поне…

В днешно време е известна заради входа откъм океана, имащ форма на континента Африка и според твърденията бил естествено оформен. Входът, между другото, е 5 дирхама, което е нещо под 50 цента, т.е. заслужава си да се посети в крайна сметка…

След половин час /повечето загубен в опити за хубав снимка/ се измъкнах от пещерата и се засилих да хапна

традиционния таджин

Между другото тук е единственото място, където видях яденето допълнително а е покрито с фолио, обикновено ползват само традиционните капаци.

Тукашният таджин беше само от риба. Питах първоначално за цената – 50 дирхама. Реших, че е по-скъпо от очакваното, но ще пробвам. В последствие се оказа, че нормалната цена е около 20 – 30 дирхама, на някои по скъпарски места може да достигне до 40 – 50 /е в луксозните и повече, разбира се/, но тогава го не знаех и се набутах. Изобщо първите дни не бях съвсем наясно как стоят нещата с цените и преговорите и се охарчих доста, което в последствие ми се отрази, но всичко с времето си.

Самото ядене не беше лошо, но рибата беше доста костелива, което ми уби удоволствието, честно казано. Имах си и помощник…

…изобщо из цяло Мароко видях доста котки. Кучета може и да не обичат, ама тях си ги харесват.

После си се прибрах в къмпинга, пих един чай в заведението и си легнах. Исках да се изкъпя, ама топла вода нямаше, а със студена нямах мерак, глезен съм, какво да се прави…

През нощта се събудих от проливен дъжд и вятър,

обърнах се на другата страна и пак заспах, въпреки шума – океанът беше доста близо, беше бурен и вдигаше невероятен шум. Спал съм и край натоварена магистрала, но беше по- тихо…
Събудих се рано, още около 8 часа. Дъжда отдавна беше престанал, а благодарение на вятъра и палатката ми беше суха.
Смятах да пия едно кафе в заведението на къмпинга, но беше затворено. Отскочих да видя около пещерата, но и там нищо не работеше, явно им беше прекалено рано.

Събрах цирка и към 9 бях готов за път. Тепърва се канеха да отворят кафето, ама не ми се чакаше и потеглих.

Времето беше доста облачно, надявах се да не завали все пак. На един разклон спрях да питам полицай за пътя, не говореше английски, затова му показах на картата, че

карам в посока Лараш,

кое от разклоненията да поема. Оня само ми вдигна рамене, че не знае… Та поех по по-широкото, докато не се озовах в някакъв град.

Нямах идея къде съм, но навсякъде беше пълно с огромни, новостроящи се квартали. Помня че един от тях беше с поне 300 броя 5 – 6 етажни блока. Грозна гледка като цяло, има няма поне 40 мин. съм карал край подобни квартали..

През цялото време прикапваше, но за късмет така и не заваля сериозно. Поне намерих лесно кафене, кафето ми излезе 6 дирхама, което си беше идеално. Докато си пиех кафето наблизо седна клиент. Беше скрит зад колоната, та келнера нямаше как да го види и вместо да се покаже и махне, че е там, той взе да блъска здраво по масата, че да го чуят… Мароканска му работа…

В тоя момент ме сграбчи отново онова странно усещане –

къде на майната си съм тръгнал,

как ще се оправя, да не съм се побъркал тотално…изобщо културният шок си казваше думата… но си спомнях едни думи четени преди години по отношение на Мароко – трябва да му дадеш минимум 3 дни за да решиш дали ти харесва или не…а и както каза една испанка на ферибота – трябва човек да смени чипа и да се опита да гледа непредубедено на всичко, ама не е лесно.

Изпих си кафето и въпреки че говореха само френски успяха и да ме упътят накъде да хвана.

Хммм…я да проконтролираме дали няма нещо вкусно тук…

За беда няколко километра по-късно, единият от накрайниците на оста за ремаркето падна

Не ми остана нищо друго, освен да забутам колелото назад и да се надявам, че ще намеря някой майстор. Опитах се да го оправя, но резбата на накрайника или на оста /и двете изглеждаха добре на пръв поглед/ явно беше сдала багажа.

Ако някой ви каже, че много хора в Мароко говорят английски или испански – пратете го на майната му.

Дори полицаите масово говореха само френски. Забих се в едни малки улички, пълни със заведения и магазинчета, а дано намеря нещо, ама нъцки… По едното време един негър ме светна, че е неделя и надали ще открия нещо… Лошо… реших да продължа да бутам и да потърся някой евтин хотел и на другият ден да търся вече къде да го поправя.
Вървях си по уличките и

се чувствах като в цигански квартал

В интерес на истината нямаше много разхвърлени боклуци, но всичко беше някак си занемарено. Разбити тротоари, небоядисани блокове, рухнала мазилка…изобщо…
По едното време гледам малко магазинче за смяна на гуми и викам да питам пак…Оня вика за какво ти е „циклист“, показвам му какъв е проблема /не говорят английски/, а оня ми вика – махай багажа и го дай насам.. Разтоварих и момчето се захвана, ама така и не видях какво прави, щот шефа му ме вербува да му обяснявам откъде съм, за къде съм и да му пробвам лулата с хашиш. Не ща бе човек, моят тютюнец ще си пална, мерси съм. за няма и час колелото беше оправено и натоварено, искаха ми 20 дирхама- няма и 2 евро, върха. Появи се някакъв приятел на майстора /беше на 17 – 18 години някъде/, който говореше малко английски. С негова помощ момчето ми каза, че му се ще да може и той да дойде да кара с мен… Дано можеш някой ден приятелю, дано можеш…
Времето беше сериозно напреднало, минаваше обяд, а исках да стигна поне Лараш, но нямаше начин. Стъмва се рано, още около 17.30 залязва слънцето и половин час по-късно няма грам светлина.

По едното време си карам, гледам разположението на пътищата и брега и осъзнах, че ако полицаят сутринта ме беше упътил правилно, то щях а спестя поне 30 км., ако не и повече обиколка… но пък и щях да бъда някъде на майната си с повредено колело… Няма случайни неща, дет викаше Коста

По пътя имаше доста навят пясък, вятъра ухаше постоянно и беше доста неприятно. А и навятият пясък беше достатъчно дълбок за да занесеш неприятно, ако навлезеш в него, а трябва човек и с колите да се съобразява…

Обаче наоколо гледките бяха много красиви. Бях останал с погрешното впечатление /както и мнозинството от хората, които познавам/, че Мароко е основно пустиня, а то наоколо зеленина, зеленина… окото да ти напълни…

Късно след обяд стигнах до

Асила,

малко и доста симпатично градче. Ама по хотелите навсякъде ми искаха по 200 дирхама /~20EUR/ и нагоре за нощувка. По едно време един местен ми предложи а ми покаже евтино местенце, успях да спазаря стая за 120 д плюс 10 д за помощника… това ще трябва да го имам напредвид, когато пак ми предложат помощ… Поне стаята беше хубава, с огромно легло и топли одеяла, имаше собствен външен вход, собствена баня /с топла вода, ура!/ и малка кухня.

Преоблякох се и излязох да се поразходя и да купя храна.

Купих си една франзела за 2дирхама /няма и 20 цента/ и изядох повечето още преди да се прибера, беше много вкусна. Купих си и грах, ориз и мандарини и тръгнах да се разхождам из месната медина /старият град сиреч/ с нейните тясни улички и малки дюкянчета. Имаше много за снимане, но не смеех, чувствах се доста несигурен и не знаех дали е позволено. В последствие забелязах, че повечето мароканци не обичат да ги снимат, а някои от останалите искат пари, ако го направиш. Иначе видях дори безръка жена, рисуваща с краката си. Ако беше светло можеше да опитам да я снимам от далеч, но по залез…почти невъзможно

Единствените туристи, които видях, бяха изпонасядали в едно лъскаво заведение с джиджави сервитьори, някак си бяха отделени от местните

И след тази приятна разходка отидох да си сготвя вечеря и да почивам.

Автор: Константин Костовски

Снимки: авторът

Малко от специланите оферти за нощувки в Асила:

Booking.com

Други разкази свързани с Мароко – на картата:

Мароко

А можете да намерите и други хотели и хостели из цяло Мароко:


Booking.com

Ж Е Н И Т Е   С Е   Н А Ц И О Н А Л И З И Р А Т

ДЕКРЕТ, издаден от Свободната асоциация на анархистите на гр. Саратов в съгласие с постановленията на Кронщатския съвет на работническите, селските и войнишките депутати за отмяна на частната собственост върху жените.

МОТИВИРОВКА. Социалното неравенство и законните бракове, действащи до днес за буржоазията, благодарение на което всички най-добри екземпляри от прекрасния пол бяха собственост на буржоазията, с което се нарушаваше правилното продължение на на човешкия род. Такива са солидните аргументи, подтикнали гореспоменатата организация да издаде този декрет.
§ 1. От 1 май 1918 г. се отменя частната собственост върху жените, достигнали възраст от 17 до 32 години.
Забележка: Възрастта на жените се определя по кръщелните им свидетелства, паспортите, по външния вид и по свидетелски показания.
§ 2. Според този декрет всички жени се конфискуват от частната собственост и се обявяват за достояние на народа.
§ 3. Действието на този декрет не засяга жените, имащи повече от 5 деца.
§ 4. На бившите мъже и собственици се запазва правото да ползват своята жена извън реда.
Забележка: В случай, че бившият мъж се противи, той се лишава от правото да ползва жената.
§ 5. Разпределението на отчуждените жени по постановлението на горепосочената организация преминава към Саратовския клуб на анархистите три дни след публикуването на този Декрет.
§ 6. Докато бъдат образувани жилищни комитети за контрол върху реализирането в живота на настоящия Декрет, той се възлага на самите граждани.
Забележка: Всеки гражданин, забелязал жена, която не се подчинява на настоящето постановление, е задължен да съобщи това на клуба на анархистите, да посочи трите имена и адреса на саботьорката.
§ 7. Всички мъже имат право не по-често от три пъти седмично в продължение на три часа да ползват една жена при спазване на следните условия, посочени по-дол,.
§ 8. Всеки мъж, желаещ да ползва екземпляр от народното достояние, е длъжен да представи свидетелство от фабрично-заводския комитет, професионалния съюз или Съвета на работническите, селските и войнишките депутати, че принадлежи към трудовото семейство.
§ 9. Всеки трудов член е задължен да отчислява от заплатата си 9 на сто за фонда “Народно поколение”.
§ 10. Непринадлежащите към трудовото семейство граждани мъже, за да имат право да ползват наравно с пролетариата народното достояние, са задължени всеки месец да внасят 100 рубли във фонда “Народно поколение”.
§ 11. Местният филиал на Държавната банка, както и спестовните каси са задължени да приемат вноските за фонда “Народно поколение”.
§ 12. Всички жени, обявени от този Декрет за народно достояние, получават от фодна “Народно поколение” спомоществование 232 /двеста тридесет и две/ рубли месечно.
§ 13. Всички забраменели жени се освобождават от своите преки задължения преди раждането за три месеца; след раждането – за един месец.
§ 14. Родените бебета, навършили един месец се изпращат в приюта “Народни ясли”, където се възпитават и получават образование до 17 години за сменка на “Народно поколение”.
§ 15. Всички граждани, мъже и жени, са задължени да наблюдават здравето си и всяка седмица да предават за изслудване както кръв, така и урина.
§ 16. Виновните за разпространяване на венерически болести ще бъдат привличани към най-строга отговорност и наказание.
§ 17. Жените, изгубили здравето си, могат да ходатайстват пред “Народно поколение”, за да им бъде отпусната помощ и пенсия.
§ 18. Изработването на временни технически мероприятия и осъществяването в живота на Декрета, докато бъде организиран съвет “Народно поколение”, се възлага на клуба на анархистите.
§ 19. Всички, отклоняващи се от осъществяването на настоящия Декрет, се обявяват за саботьори.

Вярно с оригинала:
Секретар на Саратовския клуб на анархистите /подпис/
1918 г., февруари 28 ден, гр. Саратов, Клуб на анархистите

Публикувано в сп. “Днес е утре”, бр. 9/1991, без автор.

Д-р Михаил Кръстев

ЗАБЕЛЕЖКА: Във връзка с предсказуемите забележки, че горният текст е всъщност само намерение, публикуването му дори в този случай хвърля светлина върху начертаната от “революцията” тенденция “робите на труда” да бъдат освобождавани преди всичко от задръжките, присъщи на човешкото същество- доказано от масовите убийства по “класов признак”, извършвани систематично от напълно освободените от човешкия им облик раздавачи на “революционна справедливост” в Русия ( а след това и в половината свят по руско-съветски образец). ivo.bg

Share on Facebook

Сериалът „Разказът на прислужницата“ на Hulu до голяма степен е базиран на антиутопичния роман от Маргарет Атууд. Както продукцията, така и книгата разказват историята на общество с намаляла раждаемост, което принуждава плодовитите жени, наречени „прислужници“, да износват деца на семейства със здрави мъже и стерилни съпруги. Заради актуалността на темата и невероятно заснетите епизоди, адаптацията спечели тазгодишната...

Сериалът „Разказът на прислужницата“ на Hulu до голяма степен е базиран на антиутопичния роман от Маргарет Атууд. Както продукцията, така и книгата разказват историята на общество с намаляла раждаемост, което принуждава плодовитите жени, наречени „прислужници“, да износват деца на семейства със здрави мъже и безплодни съпруги. Заради актуалността на темата и невероятно заснетите епизоди, адаптацията спечели тазгодишната...

В сърцето на всеки читател има автори, които се настаняват там изключително умело – дали ще е с историите, които създават, или с емоциите, които ни споделят. Ралица Генчева е един от тези писатели, които станаха любими на публиката  с искреността, която струи от всяка нейна дума. Тя е един от най-успешните самопубликуващи се автори в България...

Не забравяйте, че развлекателната индустрия, която е в основата на директивното предложение, не стои със скръстени ръце!

Не забравяйте, че развлекателната индустрия, която е в основата на директивното предложение, не стои със скръстени ръце!

Екипът на сутрешния културен блок на БНТ „Денят започва с култура“ отговори официално на опита за натиск от страна на програмния директор на БНТ1 Емил Кошлуков. В началото на днешното издание на културния слот водещите Димитър Стоянович и Анна Ангелова прочетоха декларация, която определя като „притеснителна“ и „крайно неприемлива“ намесата на Кошлуков. […]„Денят започва с култура“, […] през последната седмица е обект...

Усещайки миризмата на готвещата се ядрена война правителството на Великобритания модернизира системата за оповестяване на поданиците на Нейно Величество, в случай на нейното започване, съобщава съботния брой на лондонския Таймс. И това щ...

СПЕЦИАЛНО ЗА ДЕБАТИ. бг:

Автор: Иво Инджев

Извинявам се, ако наранявам нечии патриотични чувства, но истината е, че “войната” за названието Македония (между Гърция и нашите събратя от едноименната и непризната с това име република), се води за едно наследство, равно на забележителен, но пренебрежимо кратък миг от историята на човешката цивилизация.

Нейното начало, почти както летоброенето от рождението на Христос, науката измерва с възникването на писмеността, която позволява съхраняването и предаването на информацията извън устната традиция, т.е. на около 6 хиляди години. От тях Македония като “обединител” на гърците е просъществувала като отделна държава по-кратко от един (още по-кратък по онова време) човешки живот. Гърция като отделна държава пък изобщо не е съществувала, а е понятие, което отразява сбора от малки градове-държави, боричкащи се за надмощие.

В тези борби със силата на оръжието надделява за кратко Македония, която гърците от сърце мразели като брутален ( не повече от една Спарта, но все пак…) окупатор – до степен, че повикали на помощ римляните, които “забравили” да си тръгнат след като победили македонците и останали за векове наред на Балканите и Мала Азия, създавайки основите на Източната римска империя. Нарекли я след това Византия.

Ако знаете само каква прочувствена реч държал римският пълководец Фламиний, който през 198 пр. хр. разбил наследниците на Филип и Александър Македонски и “освободил” гърците ( маршал Толбухин или заместникът му от Трети украински фронт Бирюзов в България “ряпа да ядат” през онази 1944-та). За утвържаване на дружбата с гърците две години по-късно римлянинът дръпнал едно страхотно слово за дружбата и свободата пред стеклите се в Коринт от цяла Елада благодарни гърци. Е, спестил факта, че нарочно не унищожил напълно македонската сила, за да останат още поводи за имперски освободителни походи при бъдещите дрязги между обитателите на полуострова- нещо, което “Третият Рим” в лицето на Русия върши с голям успех в тази злощастна част от Европа в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Но на гърците ( и македонците), романизирани постепенно и не съвсем доброволно, предстояло да научат този факт по трудния начин.

Поуката е, че имперските “освободители” имат лошия навик да заробват онези, които “освобождават”- ако ме разбирате какво намеквам…

Да, пожарът, тлеещ на базата на историческия спор, не може да бъде гасен с “още история”. Македония на Зоран Заев най-после “прозря” тази истина, но от позицията на по-слабия в спора за името. В Гърция, според актуални статистически данни, 75 на сто от населението (меко казано) не подкрепя компромис с  името Македония, както се нарича нейната северна провинция. За онагледяване на статистиките и анимиране на чувствата, заровени в тази история, десетки хиляди гръцки граждани се стекоха на огромен, отдавна невиждан митинг в Солун.

Това не ви е Каталуния, където има статистически флуктуации в настроенията и паритет между противниците и привържениците на местния национализъм – до степен, че в самата регионална столица Барселона противниците на сепаратизма са мнозинство, компенсирано обаче от подкрепящите независимостта в провинцията на тази испанска провинция. Един референдум за името Македония, какъвто властите на Гърция замислят, е обречен на успех спрямо неуспеха на Скопие да промени нещо в това отношение. За втори път ще се съглася, че познанията ни по история не помагат да разрежем Гордиевия възел на гордостта, която пречи на двете републики да се разберат. Но какво друго ни остава, освен да се надяваме на “чудо”?

Междувременно можем да се обърнем към мнението на някой капацитет. Като Робърт Каплан, чиято книга “Балканските духове” е настолна за западните ( а вероятно и не само за тях) дипломати. Каплан е познавач на Балканите. Живял е във всяка една от страните, която описва. Пише, че най-дълго е пребивавал в Гърция и я харесва най-много, но същевременно я смята ( със съжаление) за страната, в която национализмът е най-упорит. Това води там до “лесни решения”, като факта, че наследството на изкоренената направо до крак от нацистките окупатори еврейска диаспора в днешна Гърция е практически напълно заличено и непризнато. До степен, че върху най-голямото еврейско гробище, съществувало някога на Балканите в Солун, е построен Солунският панаир без една паметна плоча, отбелязваща миналото на тази “територия” ( поне към годината , когато Каплан публикува наблюденията си в Balkan Ghosts, New York, St. Martin’s Press, 1993).

Уж не трябваше, но разговорът за историята е почти всичко, което мога да предложа в опита си за политически коментар. Защото не съм “гадач”( по израза на Симеон Сакскобургготски). Щеше да е добре да можем да закрием темата, но се налага открит финал без реални изгледи за отстъпление от страна Гърция. Това е константа, предвидима величина ( макар и да няма нищо величествено в нея).

Дали Зоран Заев е готов да направи още една крачка назад при опасността да падне в пропаста на възродения при такъв стимул македонски национализъм- за което дебнат зад него победените му наскоро врагове от ВМРО-ДПМНЕ? Ако зависеше от мнението на хората, които са чели и осмислили историята на тези земи повечко от онези, които измислиха приемствеността в “античното величие” на съвременна Македония, това би било разумно, макар и опасно.

Между опасно и “взривоопасно” крачката е малка в малката държава. Приемането на Македония в НАТО не е партиен каприз, а животоспасяваща операция за републиката срещу натиска на просръбски и проруски сили, желаещи римско-руската имперска стратегия на разделянето и владеенето да продължава да (до)минира. Струва си рискът от- (да я нарека за смекчаване на ефекта от “отстъплението”) още една крачка встрани от досегашната политика на националистическо фантазиране и самоизолиране, което е всъщност гравитиране към трети държави, като Сърбия и Русия. И би се оказало забележително постижение: докато огромната Русия с бори срещу “гейполитиката” на Европа, малката Македония да се окаже победител на терена на геополитиката.

копирано от: https://debati.bg/spetsialno-za-debati-bg-mimoletnata-istoria-na-antichna-makedonia-i-poukite-ot-dneshnia-y-prochit/

Share on Facebook

Препечатката публикацията за инициативата на  Анастас Барбов от родопското село Левочево, наистина показва пътя…

Ако във всяко българско село имаше по един подобен водач, като господата Барбов и Караджов, България нямаше да се чувства загубена по пътя си, каквото усещане имат мнозина сред онези, които не поемат инициативата да направят чрез личния си принос така, щото да “влезем в пътя”…

В ЛЕВОЧЕВО СЪЗДАДОХА ТУРИСТИЧЕСКИ МАРШРУТ “ПЪТЯТ НА ВЯРАТА” 

06/06/2017

Смолянският общественик Анастас Барбов, с помощта на планинаря Александър Караджов, са обхванали в маршрут част от параклисите около смолянското село Левочево. Идеята е на Барбов и трасето е кръстено „Пътят на Вярата”. Теренът все още  не е маркиран, предстои да бъде качен в интернет и да се обозначи с GPS.

„Идеята ми дойде от наблюденията, които имам – озлобяването на обществото, симулирането на вяра, която след 10 ноември 1989 година беше превърната в мода.

Левочево е едно от местата, което най-красноречиво показва това. Ние не можахме да извървим пътя на покаянието и всеопрощението, за да стъпим на пътя на истинската вяра. Всичко това ме наведе на мисълта, че трябва лично аз да направя нещо по този въпрос”, каза Анастас Барбов.

Той допълни, че в селото идват много туристи от цялата страна и чужбина – Израел, Турция, Англия, млади хора, студенти. Една група от осем студенти проявили интерес да ги преведе по този маршрут, който никак не е лесен. „Те бяха много въодушевени от невероятните красоти наоколо и факта, че се обхождат повечето от параклисите в околностите на Левочево. Ние трябва да проумеем, че всичко, което ни се случва до днес, го дължим на режима на Тодор Живков, който беше наложил атеизма и лъжата като държавна политика”, коментира още общественикът, който е роден в китното родопско селце.

Трасето се изминава за около час и половина. Минава се през 9 параклиса, като в момента се изгражда последният разрушен параклис „Св. св. Кирил и Методий”. Във връзка с това Барбов подготвя и следващия си проект, който ще се казва „Пътят на Просвещението”.

„Новият маршрут ще започне от къщата, в която е живял моя чичо Стефан Барбов, – автор на монографията за Левочево, следва параклисът, до който е обесен първия монах в Родопите по време на турското робство. Той е ратувал и проповядвал християнството. След това се минава през параклиса „Св. кв. Кирил и Методий” и се включва по „Пътя на Вярата”. После се отклонява към селото и се минава покрай къщата на Надежда Хвойнева. Следва къщата на Мария Нейкова, покрай „Св. Богородица”, по улица „Гладстон” и на пресечката с ул. „Тодор Живков” маршрутът завършва в храма на познанието, в царството на невежеството – моя роден дом”, обясни Анастас Барбов.

Предстои маркиране и обозначаване на маршрутите. Барбов се надява те да се превърнат в туристическа пътека, по която ще минават много хора, за да стигнат до Вярата.

http://www.otzvuk.bg/v-levochevo-sazdadoha-turisticheski-marshrut-patyat-na-vyarata/

Share on Facebook

Представят „Концлатерът „Белене” 1949-1987” –

инструмент за моралното изтребление

на всяка свободна и уникална личност

Днес, 22 януари, от 18, 30 ч в Конферентната зала на Гранд хотел „София” в столицата ще бъде представена книгата „Концлатерът „Белене” 1949-1987”. Автор е Борислав Скочев, а това е най-мащабното и изчерпателно изследване по темата.

ЗАБЕЛЕЖКА: Получих персонално доказателство за това, че въпросът с комунистичските лагери и конкректно с “Белене”, не е затворена страница за привържениците на болшевишкия терор. Негов поклонник ме заплаши тази сутрин на спирката на автобус № 94 пред Софийския университет “Климент Охридски” в присъствието на 11 годишната ми дъщеря, че щял да ме праща в Белене.

Две неща са за отбелязване във връзка с поредната закана към моя милост ( отправена в случая от Георги Марков, както се казва тарторът на т.н. “Червенена сила”, млади ексремисти, пращани да се репчат  зад гърба на охраняващата ги полиция, заплашващи нас, протестиращите, които настояваме за демонтиране на Монумента на окупационната червена армия МОЧА в София).

Първо, докато агресивният младеж се  опита да ме иронизира ( и дори си позволи този път да ме потупа нахално, уж “дружески”, по рамото), че съм го бил популяризирал , но че отдавна не съм писал за него – бил ми главен герой ( успях само да му кажа, че никога не може да бъде такъв в моите очи, преди той да се качи от предната врата),  но в същото време истинността на онова, което съм написал за него като за тартор на червените щурмоваци. Явно се гордее с този позор.

И второ, да- става дума за младеж, а не за някакъв озлобен от рухването на любимия му тоталитарен строй старец.

Видно е, че темата за концлагерите наистина не е въпрос на някаква уязвена партийна памет, а на затлачен от годините на безнаказаност въпрос, загнездил се в в млади и агресивни мозъци.

Share on Facebook

Стивън Кинг развълнува милионите си почитатели с разкриване на визията на най-новата си книга – The Outsider, ексклузивно пред Entertainment Weekly. Вледеняващият роман с подхождаща му зловеща корица се очаква да излезе по книжарниците в САЩ на 22 май 2018 г. Сюжетът проследява събитията след ужасяващото убийство на 11-годишно момче. Всички улики сочат към най-известния жител...

Една пукнатина в дружбата между Борисов и Сидеров, който го заплаши , че не знаел как ще гласува на вота срещу правителството в парламента зарази спор около собствеността на застрашената от пробив подпорна стена на язовир “Бели искър” ( разположен териториално в Област София, поверена от самия Борисов на атакиста Илиян Тодоров), е била замазана по обичайния за автократичната ни държава начин: Борисов се обадил снощи на Тодоров и обещал пари за ремонта, похвали се по Нова тв Тодоров тази сутрин.

https://www.actualno.com/politics/borisov-obeshtal-pari-za-remont-na-jazovir-i-ataka-veche-njama-pretencii-news_655531.html

Да оставим на специалистите по търговия с влияние и бягство от отговорност да си изясняват отношенията- това те го могат по-добре от нас, простосмъртните, чийто живот е в техните ръце. За нас остава единствено мъждукащото право на критика ( което Тодоров се опитва да ми оспори в съда с тъжба за 60 000 лева – пак става дума за пари, но намеса на вожда не се очаква, защото и той ще бъде щастлив неговото протеже от “Атака” да припечели от такова дело и да запуши, ако може, още една уста и една пробойна във властовата кръгова отбрана срещу свободното слово).

Интересно ми е с какво ще на(д)гради Борисов своето протеже във властта Илиян Тодоров този път в случай, че успее да постигне успех с осъдителна присъда срещу един от своите дългогодишни критици ( определян пак в ефира на “Нова телевизия” от самия Борисов като “идиот”)?

Питам, защото има прецедент: Тодоров беше активен участник в хулиганската проява на Сидеров с нахлуването в театралната академия в центъра на София, за което Сидеров беше осъден, а Тодоров беше награден с висок държавен пост от премиера.

Нищо чудно за нови успехи от подобен род да получи бойно оръжие от МВР, чиито служители се направиха, че не били разпознали онзи, който на ул. “Раковски” удари в лицето Сидеров ( след което последва период на смирение в поведението на прекаляващия с ексцесиите си, вреден вече в това амплоа за Кремъл вожд на “Атака”) пред десетки свидетели, повече от които униформени. На Тодоров ще му отива такава награда като част от антуража на вожда си, който се разхождаше в столицата с пистолет и плашеше с граждански арести протестиращи срещу властта граждани през лятото на 2013 г.

Обърнете внимане върху милата, “ипровизирана” картинка само: снощи премиерът направил щедрия си жест ( за който няма следа в някакво правителствено решение или поне в правителствения сайт), а рано тази сутрин “губернаторът” ( като го наричат от “Атака” по руски маниер) Тодоров вече цъфти с новината по един от най-гледаните тв канали. “Супер координация”, “кризисен пиар” или “чиста случайност”?

Не , това е  обикновен рашизъм. Така действат автократите и тяхната машина за контрол над похитената от тях държава.

Share on Facebook

Героинята на Уайки Уанг от дебютния й роман „Химия“ (изд. „Millenium“) се нарежда сред най-интересните женски характери, които съм срещала през последните години. Объркана млада жена, разкъсвана между естествения си стремеж за щастие и родовите повели на кръвта, която не издържа на голямото натоварване и напълно превърта на финала на своята докторантура по химия. Очакванията...