В първите минути на настоящия ден практически светкавично ви информирах и показах, как в извънреден порядък понижават мощноста на блок №5 в АЕЦ "Козлодуй". Първоначалната ми мисъл, реакция и логичен наклон на мисълта беше, че "За да спас...

Само два дни преди затваряне на линиите за гласуване за Националната награда „Бисерче вълшебно“ Валентина Стоева – председател на Фондация „Детски книги“, ще гостува на Читалище.то, за да разкаже за шестото издание на наградата и съпътстващите я кампании. Като съучредител на просветното сдружение тя е поканена в поредицата „Истории от Читалището“, в която се представят ярки личности...

Това, което в Германия или Съединените щати би попаднало в категория „политическа нестабилност,“ на Балканите е съвсем нормално. Там несигурността и политическото насилие са обичайни неща. Ето два примера.

Наскоро ми се случи да пътувам до Лондон във ваканция. И както обикновено правя в тези случаи си резервирах хотел през booking.com. И точно обмислях дали да взема The London Pass и в пощата пристигна моя QR код от booking experiences. Идеята е следната: вместо да предплащате и след това атракциите да са безплатни както […]

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian  

/Фили/ Българката Юлия Кръстева, известен френски философ и лингвист, е работила за комунистическата ДС под псевдоним „Сабина” – разкри неотдавна Комисията по досиетата. Това стана повод за поредния горещ дебат в българското общество по темата за миналото и неговия прочит, тема, която днес обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, отворените досиета вече са много, но името Юлия Кръстева като агент Сабина сякаш предизвика най-силен обществен отзвук. Защо?

– Причините са няколко, Фили. Първо, Юлия Кръстева е голямо име и с право се счита за един от най-успелите на Запад българи. През 1966 година, когато структурализмът е във възход, тя заминава за Париж с френска стипендия и прави блестяща кариера като философ, семиотик и психоаналитик. Издава много книги, има високи научни степени, преподава в най-престижни световни университети, изобщо, става неделима част от интелектуалния елит на света. Второ, нейното досие се появи някак твърде неочаквано – то излезе от рутинна проверка, която комисията по досиетата прави на членове на редколегията от „Литературен вестник”. Трето, самата Кръстева реагира остро и във френския печат напълно отрече каквато и да било връзка с българската ДС и заплаши да съди хората, огласили изнесената невярна, според нея, информация. В края на краищата, за да реши проблема, Комисията по досиетата публикува всички документи, които са останали за Юлия Кръстева в архива на ДС, нещо, което по принцип не прави.

– Това разреши ли споровете наистина?

– За съжаление – не, Фили. Оказа се, че в папките няма нито един документ, който да е писан или подписан лично от самата Кръстева, включително липсва документ, който да удостовери нейното съгласие за сътрудничество. Обаче има доклад за вербовката на агента, който я вербува. Пълна неяснота цари и по въпроса дали тя наистина е свалена от отчет през 1973 година или продължава да работи и след това. Странно е, защото, както казва председателят на Комисията по досиетата Евтим Костадинов, последният документ в нейните папки е чак от 2009 година. На всичкото отгоре, като чете човек архивите, остава с усещането, че тази жена просто е размотавала тогавашните велики български разузнавачи. Сюжетната линия в прелюбопитното четиво е доста ясно очертана – ченгетата се опитват да изкопчат от Юлия Кръстева някаква по-съществена информация за политическите настроения не само във Франция, но и на Запад изобщо, докато тя пък се опитва да получи от тях услуги, свързани главно с уреждане на визи и разрешения за пътуване на своите близки. Иначе забравя или пропуска срещи поради истинска или мнима заетост, говори общи приказки, изказва лични мнения за събития и хора, които нямат практически никаква разузнавателна или друга стойност.

– Пламен, в онези времена опитът да излъжеш системата, още повече – успешният опит да го направиш, не беше ли всъщност добър ход?

– Тъкмо сега идва трудното, Фили, идва въпросът за прочита на документите. Дали наистина Кръстева е лъгала Системата, формално приемайки да сътрудничи, но без да се цапа, с цел да запази своята позиция и да помогне на близките си? Тогава – защо мълчи досега, а сега отрича очевидното? Или всъщност е работила и правила каквото може за ДС, с ясното съзнание, че работи за социализма, за лявата идея или някакъв друг подобен политически предразсъдък, кой който всъщност тя е силно привързана, независимо, че живее и се развива извън България.

– Защо има такова съмнение, нали каза, че документите в това отношение са съвсем ясни?

– Защото наличните документи не са всичките документи, Фили. „Досието на Юлия Кръстева е съзнателно прочистено и преномерирано” – каза Екатерина Бончева от Комисията по досиетата. Шефът на Комисията Евтим Костадинов пък категорично заяви, че Кръстева съвсем съзнателно е работила за ДС и в това няма никакво съмнение. Впрочем, Костадинов за първи път обяви и шокиращата информация, която потвърждава досегашните най-лоши предположения – че агентите на българската ДС са били над 1 милион души. Това означава, че реално един от всеки 6 възрастни българи е следял и доносничил за хората около себе си. Вмятам това само като любопитен детайл, но да се върнем на делото на Юлия Кръстева. Във връзка с него разследващият журналист Христо Христов изясни механизма, по който се извършва прочистването на делата, като каза: „Има ли картонче, значи има прочистени неща. Има си устройствени актове на ДС. Има предложение за вербовка, план за вербовка. Това не е да си пиеш кафето. Всичко е програмирано. Има доклад за извършена вербовка…..През 1990 година Българската комунистическа партия, преименувала се на БСП, унищожава 40 процента от архивите на ДС. Всяко седмо или осмо досие е само с картон и бланка, без същинските документи. В делата няма основната информация, така крият истината”. Според него в случая делото на агент Сабина не просто е прочистено, като липсват задължителни документи, но има и необясними несъответствия със самата практика на ДС от преди 1990 година. „Това залага изначален дефект в дебата около съпричастността на Юлия Кръстева към бившите комунистически служби” – твърди Христо Христов.

– Добре, Пламен, но не се ли обезсмисля до голяма степен отварянето на досиетата, след като в голяма част от тях всъщност не може да се прочете истината?

– Мнозина задават този въпрос, Фили, но той е неоснователен – следите остават, имаше по социалистическо време един такъв детски роман. Това, че от досието на Георги Първанов например липсваше докладът, който той е дал на службите, не означава, че не е вербуван и не е докладвал. Така е и с досието на Юлия Кръстева. Липсва нейната декларация за сътрудничество, но това не значи, че тя не е подписвала такава. В дейността си Кръстева може да се прави на разсеяна и да не се явява на всички срещи с агентите на ДС, но много добре знае какво прави и с кого, както е видно от факта, че въпросните срещи се договарят и реализират на чисто конспиративен принцип. За да не бъдат подслушвани, агентите не ѝ звънят по телефона, а срещите се определят предварително, има насрочени основна и резервна, които са на различно място, в различно време. Не знам дали са използвали пароли, но цялата работа става точно като в треторазряден шпионски филм, Фили. На всичкото отгоре, Юлия Кръстева много добре знае с кого се среща, дори да не познава конкретния човек – тя знае, че е от службите, защото той задължително носи поздрави от името на водещия неин агент. Това е наистина някаква доста жалка пародия, но тя става не по-героична, а още по-жалка, ако наистина е вярно впечатлението, че Кръстева просто по женски разиграва сценични роли с цел извличане на някаква изгода. Разбира се, глупост е това, което някои казаха – че едва ли не ДС подпомага нейната научна кариера. Това не ти е България, в тези френски среди, в които се движат някои от най-известните интелектуалци на времето, не може да те уреди никой, там вървят само личните заслуги. Жалкото е обаче, че тази изключително умна иначе жена, точно по отношение на българската ДС не се държи никак умно – нито тогава, когато се поддава на злото, нито сега, когато отрича истината за връзките си с него. А това всъщност е въпрос на морал, то е тънката червена линия, която разделя човешката грешка от човешкия грях.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

САЩ обявиха нови санкции срещу 38 руски физически и юридически лица, обвинени в участие в “атаките на Русия срещу западните демокрации”, предадоха Франс прес и ДПА, цитирана от БТА.

“Руското правителство действа в диспропорционална облага на олигарси и управляващи елити”, заяви финансовият министър Стивън Мнучин. Той обвини руското правителство в “злонамерени действия по цял свят, включително с продължаващата окупация на Крим и подстрекаване на насилието в Източна Украйна”.

Освен това Русия снабдява правителството на сирийския президент Башар Асад, “което бомбардира собствените си цивилни, с оборудване и въоръжение” Русия също така “се опитва да подкопава западните демокрации и извършва злонамерена кибердейност”, каза Мнучин.

Седем олигарси, представени като близки на Кремъл и 12 фирми, които те притежават или контролират, са сред санкционираните. Сред тях са собственикът на алуминиевия гигант “Русал” Олег Дерипаска, Игор Ротенберг, Виктор Векселберг и Кирил Шамалов, които са важни играчи в енергийния сектор, както и милиардерът и сенатор Сулейман Керимов.

Санкции са наложени и на 17 високопоставени руски правителствени представители, сред които шефът на “Газпром” Алексей Милер, и шефът на втората по големина руска банка ВТБ Андрей Костин. В списъка са и вътрешният министър Владимир Колоколцев, командващият Националната гвардия Виктор Золотов и генералният секретар на руския Съвет за сигурност Николай Патрушев.

Горната информация има някои косвени бългрски проекции. За начало: русофлите трябва да се успокоят. Ако приложим техните критерии, по които обичат всичко руско, санкциите не могат да са антируски. Те са срещу Ротенберг, Векселберг, Милер… Направо са ударени от “бумеранга на злото” ( по Сидеров) роднините на Ротшилд. Или на Ердоган в лицето на Керимов?

Банално е да се каже, че САЩ не са България – в каквото и да било отношение, а не само заради несравнимите мащаби. И все пак българските патриоти, ако са автентични българи, трябва да благодарят да САЩ ( или направо на Тръмп), че може да си позволи да накаже Русия от името на България, която тя ( в лицето на Борисов) не смее да направи за себе си като се протиповостави на Русия. Защото санкците срещу най-близкото обкръжение на Путин наказват лицата на руския тормоз над България поне в две области: например удрят по изнудвачите от “Газпром”, на които плащаме най-високите цени за внос на газ в Европа.

Сред поводите за новите американски санкции американските власти посочват и кибертерора, практикуван от Русия срещу западните демокрации. Независимо от многократните призиви на президента Плевнелиев, който посвети на тази тема цял Консултативен съвет по националната сигурност, Борисов продължава вче две години да се прави на ударен за руската кибернамеса в българските избори. Сега би трябвло да благодари за американския бумерангов удар – все пак “някой” се е осмелил да защити България, макар и със задна дата, но с превантивна цел.

Или Борисов не признава България за западна демокрация?

Апропо, какво става с превъзбудените от перспективата за американско-руската дружба, породена от избирането на Тръмп за президент нашенски тръмписти? Защо са оклюмали? Никакви ги няма да похвалят своя кумир Тръмп откакто се оказа, че наказва Путин, вместо да го радва с предизборните си комплименти, които превърнаха папагалстващите българските путинисти в тръмписти.

Отговорът на въпроса какво става с домораслите ни тръмписти наподобява заглъхналото до пълно мълчание ехо от неотдавнашните патриотични крясъци срещу всичко турско от страна на обединените по този признак “патриоти”. Те вече са обединени в мълчанието си по темата за лошия Ердоган и би трябвало да бъдат припознати за все по-малко патриоти, след като спряха да истеризрат отношенията с Турция и дори да хвалят своя коалиционен началник Борисов за политиката му на рахатлък с авторитарния си комшия.

Ако за някого този обрат е необясним и не може да се ориентира на кой бог да се кланя в обърканата ( на пръв поглед) картина, нека  не се бои от настъпванто на някакво многобожие в лагера на тръпмистите и патриотарите от всякакви партии. Достатъчно е за целта обединеният консерватор  ( от БСП, ДПС, ГЕРБ, “Атака” и т.н.) да се вгледа в позицията на кремълското божество и ще види, че всичко си идва на мястото.

Когато в Москва  вдигаха тостове за Тръмп, тук вдигаха “патриотична” врява поникналите като гъби след руско шампанско, изпито по този повод в Руската Дума, “спонтанни” тръмпистки общества. “Гъбите” обаче се спихнаха като изсъхнали мухоморки, когато руското шампанско спря да се лее в чест на Тръмп.

Същият е и случаят със заклеймяването на Ердоган. Докато с  това се занимаваха в Москва, резоньорите в София ставаха и лягаха с имитации на руските пропагандни кампании. Но Путин и Ердоган отново се прегърнаха ( както преди това – нали помните, как заедно откриваха най-голямата джамия в Европа в самата Москва преди временния разрив между тях около аферта със сваления руския изтребител в Сирия?). Следователно за обединените в “консерватизма” си нашенци Ердоган престана да бъде демонът на турската империя, надвиснал над бащно ни огнище. 

Добрата новина се отнася до наблюдателите. Няма нужда да са кой знае колко наблюдателни, за да анализират и прогнозират събитията в България. Просто трябва да следят какво прави Путин и ще им стане ясно какво следва в България на фронта на “консерватизма” и “патриотизма”. 

Share on Facebook

Веднъж в седмицата „Аз чета“ ви представя новите книги на пазара, подбрани от самите издателства. Следете нашия специален формат, но продължавайте да четете и ревютата, които правим всеки ден. Защото искаме да обичате книгите още повече! „Забранете тази книга“ от Алън Грац Издава: „СофтПрес“ Дата на публикуване: 2 април 2018 г. Превод: Елена Павлова Дизайн...

Адвокатите на Путин у нас мобилизираха тези дни още повече старите стереотипи на омразата срещу Запада с акцент срещу Англия. Те твърдят, че тя никога не е била солидарна с България и поради това не бива да очаква българска солиданост в наше време. Освен исторчески некоректна в частта “никога”, тя е още повече манипулативна по отношение на внушението, че антиподът на винаги лошата спрямо нас Англия е едва ли не винаги солидарната с България Русия.

Има достатъчно историческите факти, които оборват обобщението за Англия като държава, която “никога” не е подкрепяла България. Тя е например първата държава, която разбива сибирския лед около българското съединение от 6 септември 1885 г. и буквално принуждава Русия да се откаже от замислената година по-късно окупация на България по море от руския цар Александър III, за което той дори заплашва на си отмъсти на Албиона с руско наказателно нахлуване в британската колония Индия. Но какъвто и факт да спомене човек срещу горното обобщение за Англия, която не заслужавала нашето благородство днес заради миналото, тя ще бъде изкривена от вярващите в правата русофилска вяра.

Да се запитаме обаче какви принципи в политиката е изповядвала ВИНАГИ  Великобритания , за да се превърне за векове в най-влиятелната сила на света. Фомрулирани са от лорд Палмерстон, един от най-дълго управлявалите политици в Лондон ( и в световната история), който заявява в своя знаменита реч в Камарата на общините на 1 март 1848 г.

“Ние нямаме вечни съюзници и нямаме постоянни врагове. Нашите интереси са вечни и постоянни, и тези интереси са наши задължения, които трябва да следваме. — из реч в Палатата на общините, 1 март 1848 г.

(Therefore I say that it is a narrow policy to suppose that this country or that is to be marked out as the eternal ally or the perpetual enemy of England. We have no eternal allies, and we have no perpetual enemies. Our interests are eternal and perpetual, and those interests it is our duty to follow.)

Сега да видим на какъв принцип стъпва българската политика в наш дни, имитирайки уж успешната формула, предложена от цар Борисо III : “ Винаги с Германия, никога срещу Русия”. Според нея излиза, че България не е трябвало да се защитава срещу руската агресия през 1916 г. и съвсем правилно се е присъединила  към пакта с Германия през 1941 г. ( в който СССР на практика по онова време участва чрез своя договор за дружба с Германия, подпомагайки военната машина на Хитлер с огромни колечества суровини, материали, селскостопанска продукция и т.н.).

Ако за времето си този принцип, оповестен от българския монарх, е отразявал в определена степен специфичната българска ситуция, да се пренася той сляпо в наши дни е също толкова тъпо, колкото да се обосновава липсата на българска солидарност с Лонон с отсътвието на такава от английска страна спрямо България в миналато. 

Докато англичаните постигат величие чрез гъвкавост в реакциите в зависимост от интересите си, от нас се иска да не се променяме и да си стоим разкрачени между Русия и Германия, да не взимаме страна, макар да сме съюзници с Великобритания, така ли?

Казано на по-разбираем език за любителите на ориенталските сентенции, “логиката” на израза “Винаги с Германия, никога срещу Русия” е перифраза на “магаретата страдат, когато атовете се ритат”. 

Когато сам се обявяваш за магаре, рано или късно започват да те подритват. И да те превръщат в троянско магаре на Русия, която – за разлика от Германия, десетилетия наред култивира на българска земя своето влияние именно на терена на историята, на който Германия се чувства толкова гузна, че дори не реагира на лъжите, според които България била освободена от Червената армия от “фашизма”, под което домораслите ни антифашисти, ограничавани от  Москва да атакуват Хитлер в периода на разцвета на германско-съветското сътрудничество ( от август 1939 до юни 1941 г., а след това окуражавани от Кремъл да правят обратното)  подразбират геманското влияние в царска България.  

Както знаем, реинкарнацията на принципа “Винаги с България, никога срещу Русия” ( в който в днешното време акцентът пада върху непротивопоставянето на каквата и да било руска намеса в България), дължим на сина на Борис III. На Симеон Сакскобурогготски в това отношение трудно можем да придиряме – все пак става дума за бащин завет. Когато обаче други започнаха папагалски да повтарят тези думи, сякаш България им е бащиния, абсурдът да бъдем приковани към подобна флософия от времето на Втората световна война стана нетърпим. Особено поради обстоятелството, че не става дума само за празни приказки, а за реални действия, продиктувани от твърде съмнителната платформа на задължителната дружба с Германия и още по-задължителното покорство пред Русия. 

Да сравним английския и българския случай с руския. Вечният принцип на руската империя е формулиран от споменатия по-горе руски цар Александър III, според когото Русия …изобщо няма приятели, т.е. съюзници ( най-малко пък България е била такава, с която той скъсва дипломатическите отношения и тормози чрез военен шантаж, дипломатически натиск по всички фронтове и с организирането и финансирането на серия от военни метежи срещу управлението на Стамболов през целия си период на царстване). 

Русия има само двама съюзника: армията и флота, обичал да казва този странен войнолюбец – странен, защото е единственият в руската история самодържец, който не сколасал да обяви нито една война. Тази срещу България, за която наредил на флота си да с придвижи към Варна, щяла да му бъде единственета, но Англия поела лидерството на обдинената във възмущението си от руските наремения Европа и така до войната не се стигнало ( Стамболов дори е разработил план правителстовото да се евакуира във Видин в случай на руски десант, т.е. не се е предвиждала българска капитулация, а въоъжен отпор). 

По отношение на приятелите си – по смисъла на формулата на Александър III- Путин е “забогатял” откъм съюзници, защото разполага с още двама съюзника: с ядрени войски и военновъздушни сили. Главната им стратегическа задача е да плашат света и да изолират колкото се може повече Русия от света под предлог, че всички я мразели и й желаели злото, от което Кремъл вади дивиденти за консолидиране на руския национализъм. 

Ето тази Русия на Путин търси дивиденти в София в рамките на злополучната сентенция, която обявява Германия за непогрешима, а Русия за неприкосновена за българската съпротива срещу натиск, ценови шантаж, вътрешен саботаж и прочее хибридни руски данайски дарове. 

Share on Facebook

В края на миналата седмица беше представен поредният брой на академичното списание за политика и култура Conservative Quarterly. Водещата тема на конференцията беше „Краят на либералния консенсус?“ с особен акцент върху въпросителната. За съжаление обаче много хора не прочетоха или не разчетоха тази въпросителна и решиха, че група консерватори се е събрала да погребе преждевременно либералите. Нещо повече. Мнозина решиха, че се обявява краят на либерализма въобще, без да правят задължителната разлика между либерализъм и либерален консенсус, а тя е грандиозна. Тя е като разликата между народ и народно събрание – с разпускането на народното събрание по никакъв начин не се разпуска и народът.

И правейки тази грешка, честните граждани се надигат в защита на либералните ценности, които всъщност никой не застрашава.

Според мен за всичко е виновна традиционната българска биполярност. Открай време нашето личностно самоопределяне минава през драматични сблъсъци като българи/ромеи, хайдути/заптиета, стражари/апаши, партизани/жандармеристи, хора от народа/врагове на народа, комунисти/демократи, леви/десни. И когато всяко от тези неща на свой ред изгуби актуалността и остротата си, дойде ред на лютата вражда либерали/консерватори. Мой познат, уважаван телевизионен журналист, остроумно отбеляза: ние сме непоправими богомили, заклети дуалисти, за нас винаги трябва да има враг и този враг да е от вселенска величина. Като се замисля, напълно е прав. И не е толкова страшно, че сме богомили, а че се гордеем с богомилството си наред с розовото масло, киселото мляко и баба Ванга. За нас еретическият дуализъм е ценна национална черта. Заради него ние винаги делим света на „Левски“ и на ЦСКА.

Ето защо само за няколко години, в рамките на едно поколение отъждествихме „либерал“ с „комунист-хомосексуалист“, а „консерватор“ със „суеверен, полуграмотен и първобитен фашист“. Напук на всяка политкоректност!

А всъщност кой от нас не е либерал? Кой не иска свобода и равенство, кой не иска справедливост, кой не иска технически прогрес?

А всъщност кой от нас не е консерватор? Кой не почита традициите, кой е безразличен към родината и семейството си, кой не се интересува от незримия духовен живот?

Къде тогава е проблемът? Защо се обявява краят на либерализма, пардон: на либералния консенсус?

Този въпрос е забулен с напрегнати текстове от хабилитирани специалисти. И понякога напрежението и специализацията толкова се засилват, че ние, простите граждани, оставаме с безпомощно увиснали ченета.

Но нека все пак се опитаме да си отговорим на някакъв наш си, простичък като бебешко гукане език, та дано ни стане ясно и спрем да се измъчваме.

„Смъртта на Марат“ от Давид

Що е либерализъм? Това е вид политическо мислене, светоглед, възникнал върху идеите на Просвещението. За по-цинично се приема, че Просвещението започва през 1715, когато умира Луи XIV. И наистина, най-характерно за Просвещението е, че то е антицърковно (дори антирелигиозно) и антифеодално – проект на буржоазията, достатъчно забогатяла и вече достатъчно образована, за да наложи на другите три касти – аристокрацията, духовенството и селяните – своите виждания за обществено устройство и световен ред. Просвещението захвърля представата, че властта се легитимира от Бог и издига като неин суверен народа, с което поставя началото на съвременната демокрация (твърде различна от античната). Въвежда се фигурата на гражданина и системата от „естествени права“, чийто списък непрекъснато се обогатява – това са природни, а не унаследими права, които има всеки човек. Издига в култ разума като единствено достатъчен инструмент за опознаване на света, в следствие от което се появяват доста от популярните днес науки. И, разбира се, развява знамето на Свободата и Равенството. За съжаление, още тук се залага една трудност, която в следващите два века ще даде горчиви плодове – оказва се, че няма пълно единодушие по въпросите „Що е свобода?“ и „Що е равенство?“ и това спъва волната и горда човешка мисъл.

Що е либерален консенсус? Мнозина смятат за манифест на либералния консенсус книгата на Франсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек“ (1992). Тя излиза сравнително скоро след падането на Берлинската стена и лансира идеята, че в общи линии светът вече е завършен и няма нужда от по-нататъшно развитие. Империята на злото е победена и тържеството на либералната демокрация е глобално и окончателно. Възторгът от тази мисъл се подхранва и от доктрината на прогресизма, според която бъдещето е винаги по-добро от настоящето, човекът върви все напред и нагоре и светът става все по-прекрасен и по-прекрасен. За мен има известно противоречие между прогресизма и схващането за края на историята, но кой ти гледа такива дреболии!

И така, приключил веднъж завинаги с историята, на човека не му остава друго, освен цивилизовано да се възпроизвежда като сит потребител. Властта не е обект на съперничество и битки, а на цивилизован договор между технократски елити. Дясноцентристите и лявоцентристите се уговарят да управляват по установени правила, които включват между другото и недопускането на крайно десните и крайно левите политически субекти до властта, както отбелязва в статията си проф. Екатерина Михайлова.

Когато парламентарната либерална демокрация се установи по цял свят – цел която преследват не само правителствата, но и неправителствени организации с милиардни бюджети като NDI, например, – когато целият свят декларира, че ще споделя и ще отстоява едни и същи базови ценности, когато всички се съгласят, че оттук насетне ще е все така и вече нищо не ни спира да излетим в космоса, за да занесем демокрацията и там, когато е налице всичко това или поне твърдото намерение то да се случи, тогава говорим за либерален консенсус. Повтарям, че това не е либерализъм, а нещо, изградено върху основите на либерализма.

Като критика на тази наивна философия, в края на ХХ век се появява едно друго четиво, което бързо става изключително популярно – книгата на Самюъл Хънтингтън „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ (1996). В нея се твърди, че напротив – човечеството върви не към пълна и окончателна интеграция, а към капсулиране в няколко големи цивилизации, които се интересуват една от друга само дотолкова, доколкото враждуват и си съперничат. При това цивилизациите са твърде различни и като ценности. Ето една картина, която никак не прилича на представата за глобална либерална демокрация с многопартийна парламентарна система, основана на общи ценности. И доколкото наричаме тази представа „либерален консенсус“, и доколкото следващият четвърт век показа, че прав е по-скоро Хънтингтън, а не Фукуяма, то се появяват все повече хора, които говорят за „край на либералния консенсус“. Защото когато не всички вярват в една мечта, когато дори повече от половината не вярват в нея, то за какъв консенсус може да става дума! Либерализмът е друго, той си е жив и здрав.

Ако днес критикуваме либерализма за нещо, то е само за това, че е изневерил на себе си. Той е може би единствената политическа доктрина, която се е извъртяла на пълни 180^о, за да се превърне от дясна в лява. Не случайно самите либерали са тези, които викат „Няма ляво, няма дясно!“, защото иначе ще им се налага непрекъснато да обясняват идейните си метаморфози. Има много показатели за това що е ляво и що е дясно, но за целите на раздумки като нашата, най-подходящ е следния: дясното е индивидуалистично, лявото е колективистично; дясното се интересува от личността, лявото – от общността. Докато се обявяваше за свободен пазар и свободна конкуренция, либерализмът беше десен (и наистина либерален), а когато започна да тежнее към бюрократични регулации, правила, директиви и конвенции, когато спря да говори за индивидуални права и започна да говори за групови, когато започна да привилегирова уж дискриминирани групи, когато наложи цензура в името на коректността – тогава се видя, че вече е ляв.

Ето това е драмата на либерализма: първо, лутането между индивидуализъм и колективизъм (а никое от тях двете в крайна сметка не води до добро) и второ, неизчистените представи за двете си собствени главни ценности – свободата и равенството.

Свободата не е своеволие. Тя не е средство „да бъдеш себе си“ и „да преследваш мечтите си“ – това е слободия. Такъв вид „свобода“ не уважава другите, а изтъква само себе си. Такъв вид „свобода“ минава през трупове, за да задоволи егоистичните си стремежи. Истинската свобода е отговорност, дълг към това сам и персонално да избереш доброто. И то не онова условно „добро“, за което сте се уговорили с комшията, че е добро. Без свобода не може да има никаква награда.

Равенството не е еднаквост. Хората са равни единствено пред закона, бил той човешки, естествен или богооткровен. Истинското равенство е преди всичко справедливост. Да спънеш талантливия човек, за да дадеш възможност на посредствения да го догони – това е несправедливост, следователно не е никакво равенство. Но къде тогава е солидарността? Солидарността е любов между равни, но различни хора.

Ето такъв един примерен поглед върху свободата и равенството все още се губи на либерализма и затова той е нещастен, затова оплаква края на своя консенсус.

И така, както пее Васко Кръпката в неувяхващото си парче „Комунизмът си отива“: спете спокойно, деца! Дори и либералният консенсус да е свършил, либерализмът не е. Или поне продължава да има нещо, което се нарича „либерализъм“ и още не е свършило. И никой не е тръгнал да го погребва – обикновено политическите доктрини се погребват сами. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: „Смъртта на Марат“ от Жак-Луи Давид (1748-1825). Заклет просвещенец, привърженик на революцията и терора, Жан-Пол Марат е екзекутиран във ваната си от убедената монархистка Мари-Ан Шарлот де Корде д`Армон на 13 юли 1793.

Tweet

Не посягам често към детско фентъзи, освен ако не идва с препоръка от книжно другарче. „Невърмур: Изпитанията на Мориган Врана“ (изд. „Бард“) обаче привлече вниманието ми с корицата си и със скорошната си награда на престижната верига книжарници Waterstones. Все пак се въздържах да започвам нова „горе-долу“ поредица, която да продължавам по задължение, докато не разбрах, че...

Вместо с постоянна скорост от ОСЕМ МВт/денонощия блок №5 - вижте на лявата таблица долу, който трябва да бъде спрян за ремонт и презареждане на 20-ти април, в момента понижават мощността му еднократно с цели 150 МВт.